Махди

18. Краят на серибата

Сега имахме всичките дванайсет мъже долу в Ямата на наказанието. Каква разлика отпреди малко, когато аз лежах с Бен Нил долу! Той — въпреки младостта си беше много предпазлив и изобщо съобразителен — ми обърна внимание на едно „недоглеждане“:

— Забрави ли, че двамата асакери, които първи спуснахме, не са вързани? Ако развържат другите, биха могли да се освободят. Застанат ли трима един върху друг, най-горният може да излезе!

— Ще поддържаме стража. Ще пратим куршум на всяка глава, появила се над ръба на ямата. Нека си се развързват, никой няма да излезе.

Сега се касаеше да уведомим Рейс Ефендина. Натоварих с тази заръка Абу ен Нил и го придружих до мишра, където лодките бяха свързани наедно. Огънят беше угаснал. Ние нахвърляхме напоследък уловената риба в принадлежащата към серибата лодка и освободихме нашата. Абу ен Нил се качи и загреба към блестящата под лунната светлина среда на реката. Аз се върнах обратно в серибата, за да навестя отново „гургулицата“.

Кумру ме посрещна както преди малко незабулена. Тя ми даде уверението, че от кахъри по брат й кафето не й се усладило.

— Какво ще правиш с него? — попита чаровната дева. — Той къде е? Защо не идва? Ти би ли се с него?

— Да, но само го повалих и вързах. Сега той е наш пленник и сигурно си спи спокойно в Джура ел джаса.

— Там? Моят брат в Джура ел джаса? Това местожителство ли е за един толкова знатен и височайши господар?

— Мен за обикновен мъж ли ме считаш?

— Не, ефенди. Такъв ти не си, хич и никак даже. Ако не беше християнин, то хората щяха да те сметат за по-знатен и височайш и от моя брат.

— Въпреки това Мурад ме хвърли в оная дупка! Щом аз не съм прекалено знатен за ямата, то и той не е. Аз винаги съм се стремил да следвам пътя на закона, докато той е престъпник.

— Нима ловът на роби действително е престъпление?

— Едно от най-ужасните.

— Не го знаех. Аз винаги съм си мислела, че белият има право да хване и продаде черния. Може ли брат ми да бъде наказан?

— Мурад даже задължително трябва да бъде наказан.

— Аллах, Аллах! Ама да не би пък със смърт? Зная, че Рейс Ефендина иска да го залови, и че ти си приятел на рейса. Този ужасен мъж да не би да е тук с теб?

— Ахмед Абд ел Инсаф е тук. Ти ще го видиш на заранта.

— Тогава ми кажи бързо само едно! Хората ми разказаха, че Рейс Ефендина убивал всички роботърговци. Вярно ли е?

— Не мога да премълча, че преживях такова нещо, когато той нареди да разстрелят цяла дружина ловци на роби.

— Какъв страх, какъв ужас за моята душа! Ама той нали няма да заповяда да разстрелят и брат ми?

— Много се опасявам, че има тъкмо това намерение.

— Тогава ти трябва да го спасиш, ефенди! Чуваш ли, трябва! Та нали и аз те спасих!

Кумру издигна умолително ръце към мен.

— Да, ти ме спаси от пленничество, а аз не съм неблагодарник. Ще помоля Рейс Ефендина да му подари живота.

— Ами че тогава всичко, всичко е наред! Благодаря ти, ефенди, и сега ще си сваря още едно кафе. Предишното ми вгорчи страхът, ала на това ще се насладя със спокойно сърце и неговото ухание ще повиши радостта, която ти ми създаде. Спомням си, че одеве и ти май поиска една чаша?

— Действително те помолих, но ти не ми отговори.

— Бях объркана от страх и дертища. Сега съм утешена Ти ще си имаш кафето.

— Свари едно пълно голямо гърне! Аз имам двама спътници които също като мен жадуват да бъдат дарени от твоята доброта. Нека Фатма, твоята любимка, ни донесе напитката вън при Ямата на наказанието.

— Бива ли сега да напускаме харема?

— Да. Аз оттеглям забраната си. Само трябва да ми обещаеш да не вземеш пък да направиш опит за освобождаване на брат си. Ако се осмелиш на такова нещо. Рейс Ефендина незабавно ще разпореди да те разстрелят.

Тръгнах си. Една истинска, неподправена дъщеря на Ориента! Брат й беше пленен. Какво щяха да предприемат с него, какви загуби го очакваха, не я засягаше. Той щеше да остане жив, това стигаше и ето как тя започна да си вари ново кафе! И сестрата на това вятърничаво същество щеше да стане моя жена, в случай че бях изявил готовност да стана ловец на роби!

Седнах с Бен Нил и Агади вън, за да дочакаме арабската напитка. Когато Фатма я донесе, следваха я двете черни слугини, които ни носеха тютюн и лули — собственост на турчина. Кафето си не получихме готово, а ни бе поднесена вряла вода и фино очукани в хаван зърна кафе. Аз си приготвих една чаша, изпих я, запалих си една лула и тръгнах после да се запозная на лунна светлина с големината на серибата. Тя беше значително по-голяма, отколкото си я бях представял. Задната част бе изолирана от другата с набити един до друг колове и бе предназначена за приемане на стадата, които при всеки поход биват отвличани и подкарвани заедно с чернокожите. Сега мястото беше празно.

Останалите часове от нощта минаха бързо. Когато денят засивя се надигна и обичайният утринен вятър, от който Рейс Ефендина можеше да се възползва, за да доплава дотук. Оставих динката като страж при ямата и тръгнах с Бен Нил да претърся тукулите на дневна светлина.

Повечето бяха празни, тъй като обитателите им се намираха на лов за роби. Но все пак открихме още оръжия и муниции. Една колиба съдържаше припаси от всякакъв вид, както и една ракла с дрехи, сред които имаше един тоалет, дето ми беше горе-долу по мярка. Бен Нил също си хареса един. Преобличането се осъществи на място и когато напуснахме колибата, дотолкова се бях променил в моя полза, че ме споходи идеята да направя една сутрешна визита на „гургулицата“ и в по-достойно облекло, за да й изразя благодарност и признателност за кафето и лулите. За съжаление обаче когато пристъпих в предното отделение, едно крепко хъркане ми разтълкува, че във вътрешността на тукула слънцето още не е изгряло. Та трябваше значи да се откажа от намерението си да видя моите нови външни достойнства признати и възхитени.

Бях решил още преди пристигането на „Шахин“ да се заема още веднъж с турчина. Мислех си да узная едно-друго от него, което щеше да е важно за нас. Ето защо се запътих отново към ямата; Когато погледнах долу, видях, че пленниците действително се бяха освободили от въжетата, но на опит за бягство въпреки това не се бяха осмелили. Лежаха един до друг в мръсотията, но не спяха. Мурад Насър ме видя и викна:

— Ефенди, моля те за една милост! Пусни ме само за една минутка горе при теб! Имам да ти говоря!

— Не го заслужаваш, ама нейсе, ела!

Спуснахме стълбата и той се изкачи. Беше толкова изтощен — навярно повече душевно, отколкото физически — че не остана прав, а седна като тежко уморен на земята.

— Ти ме подхвърли на злотворни часове! — въздъхна, като подпря лакът на коляното и облегна глава на дланта.

— Аз? Ти самият си си виновен. Единствено ти самият! Ние християните имаме една поговорка, която казва: „Не върши зло, та да не те сполети зло!“

— Ама аз все пак не съм сторил нищо, което да може да оправдае смъртта ми!

— А аз не само нищо зло, ами все добро ви правех, но вие въпреки това бяхте твърдо решили да ме погубите.

— Това сега напълно отмина, ефенди! Съзнавам, че най-голямата глупост в живота ми беше, дето дръзнах да навляза толкова дълбоко в Судан. С какво удоволствие бих тръгнал незабавно обратно!

— За да продължиш там търговията с роби!

— Не. Има и други стоки, които човек може да купува и продава. Ефенди, пуснеш ли ме да си вървя, то ти се заклевам в Аллах, Пророка и отвъдното блаженство на всички мои предци и потомци, че никога вече и един роб няма да продам!

— Това обещание не ме задоволява, защото няма достатъчно възмездие за онова, в което мога да те обвиня.

— Какво всъщност искаш още от мен?

— Нищо повече, наистина, от твоя живот.

Мурад оброни лице в шепи и се умълча. След известно време отново дигна поглед към мен.

— Тогава не се бави и ме застреляй тук на място!

Ама какво лице само! Мъжът за тези малко часове сякаш се беше състарил с десет, петнайсет години. По пълните му страни се бяха вдълбали бръчки. Това ме удовлетвори, това бях целил. Ето защо заговорих нататък по-малко строго:

— Мурад Насър, спомни си часа, когато се срещнахме в Кахира. Аз не те познавах, ала ти ме беше виждал в Алжир, беше чувал за мен. Разправи ми го и ме покани у дома си. Аз намерих доброжелателство при теб и проявих готовност да те придружа до Хартум. Станахме приятели. Сетне узнах, че си роботърговец, което дотогава беше премълчавал. Трябваше да се разделим. Практически ние бяхме свършили един с друг. Ала ти се нахвърли с омраза и мъст към мен и се превърна в мой върл враг. Това не беше умно. Ти ме познаваше като мъж, който върви по свои пътища, който освен от Бога от нищо не се страхува и не свива платна пред никоя хитрост. На един такъв мъж не биваше да ставаш враг дори само от голо благоразумие, от чиста пресметливост. Въпреки това ти стана, губеше карта сред карта и днес стоиш с празни ръце пред мен, понеже ти обрах всички козове. Съжалявам те. Аз бях твой приятел и никога не можах да го забравя. Не мога да го забравя и сега и бих желал да ти предложа ръка за помощ. Но не аз, а Рейс Ефендина трябва да вземе решение за теб. Той ще иска твоята смърт. Ако измоля живота ти от него, в замяна трябва да можеш да му предложиш нещо повече от обещанието, което току-що ми даде.

— Тогава кажи какво изискваш от мен!

— Ясно, сигурно доказателство, че говориш сериозно за скъсване с търговията с роби. Отречи се от Ибн Асл! Това е доказателството, което искам от теб.

— Само това? Повече нищо? — попита турчинът, като очите му отново получиха блясък. — Нищо по-лесно! Аз осъзнах, че този мъж е бил моят зъл демон, че щеше да остане моят зъл дух. Защо поиска той моята сестра? Защо не я взе, когато му я доведох? Защо ме примамваше заедно с нея все по-навътре и навътре в пущинака? Каква цел може да има това?

— Във всеки случай някоя лоша за теб и сестра ти.

— Първо сватбата щеше да се състои в Хартум, после във Фашода, сетне тук в серибата. А сега той отново замина и ни остави сами с хора, които не познавам, и към които не мога да питая никакво доверие!

— Ти нямаш потребния остър взор да прозреш тоя шейтан. На твое място аз отдавна щях да знам какво възнамерява с мен. Отдавна щях да съм го принудил чрез хитрост да си разкрие боята. Помисли за вероломството, което е наумил спрямо клетите динки! Те са негови съюзници. Той им е обещал възнаграждение, а пък… се тъкми по-късно, след като са работили и пролели кръвта си за него, да ги превърне в роби и продаде! Такъв човек не е ли способен да постъпи също така лошо, та даже и по-лошо, и с теб? Той е нападнал Хафид Сихар и го е продал, за да се добере до състоянието му. Ти също си богат. Ибн Асл загуби много, почти всичко, той има нужда от пари. Защо те мъкне подире си? Защо те отдалечи от местностите и селищата, където хората биха забелязали твоето изчезване, смъртта ти?

— Ефенди! — вресна турчинът. — Така ли го мислиш?

— Да, така! Другояче не!

— Може би имаш право. Да, колкото повече си мисля за това, толкова повече ми се струва, че твоята проницателност и тук нацелва вярно.

— Опомни се тогава! Знаеш ли накъде се отправи Ибн Асл?

— Към гохките.

— Можеш ли да ми опишеш пътя, по който е поел?

— Аз се заклех думица да не разгласявам за това.

— Да сдържиш една такава клетва, е грях. Ние искаме да отидем на помощ на застрашените негри. Но това е възможно само ако бъдеш откровен. Твоята клетва е била едно недомислие и ще се превърне в престъпление, ако я сдържиш.

— Имай предвид все пак, ефенди, че съм се заклел в брадата на Пророка!

— Глупости! — викнах ядосано. Та вашият Пророк изобщо не е имал брада!

— Как? Какво? Нямал брада? Мохамед… не… е…

Думите му заседнаха в устата. Той ме зяпна в лицето като завеян.

— Хайде, хайде, успокой се! Може би все пак е имал някаква!

— Може би? Ефенди, ти знаеш толкова много неща, които другите не знаят, и щом тъкмо ти твърдиш, че той нямал, о, небеса!?

— Тези слова ми се изплъзнаха само в яда.

— Значи нашият Пророк е имал брада?

— Вероятно.

— Слава на Аллах! Никога не съм виждал човек, който да се съмнява в брадата на Пророка.

— Е, нея никой не я е виждал, поне никой от сега живеещите, а в Корана нищо не е писано по въпроса. Ако ти сега се закълнеш в една толкова съмнителна работа, то тази свята клетва за мен няма да има никаква стойност. Ти си я положил в прибързаността си. Вземи си я обратно! Такъв е моят съвет За твое добро е.

— Не можеш ли да ми дадеш време за размисъл?

— И на това ще се съглася, но само за много кратко време. Рейс Ефендина ще поиска решението ти, а той може всеки миг да пристигне.

— Всъщност аз вече достатъчно ти казах, ефенди, като ти съобщих, че Ибн Асл се кани да иде при гохките.

— Това аз го знаех и отпреди, от неговото писмо. Гохките са народ от лишеите. Те си граничат с джурите, имат голяма територия и сред нея немалко богати села. Един такъв поход винаги е насочен към някое определено село и ние трябва да го знаем, ако искаме да имаме успех. На теб то сигурно ти е известно и вероятно знаеш и пътя, който Ибн Асл е хванал?

— Знам го. Ибн Асл има карти на всички области край Горни Нил. Аз се ориентирах по тях заедно с него и присъствах, когато определи пътя, по който щеше да поеме.

— Значи си в състояние да ни дадеш точна информация. Откажеш ли да го сториш, то не бива да очакваш пощада от Рейс Ефендина, Върни се сега обратно в ямата! Аз ти казах каквото имах да ти казвам. Какво ще правиш сега, си е твоя работа.

— По-напред още едно, ефенди! Как ще се отнесеш с моята сестра? И нея ли ще третираш като неприятел?

— Не. В това отношение можеш да бъдеш спокоен. Аз ще се погрижа за Кумру така, че да не почувства отсъствието ти. Доколкото знам, тя усърдно си сърба кафе, а когато една жена може да прави такова нещо, опасения за срутване на небето не съществуват.

Мурад Насър се спусна в ямата и ние изтеглихме отново стълбата. Аз си натъпках нова лула, запалих я и заслизах после към мишра. Едва бях стигнал там и ето че „Шахин“ се появи с издути от вятъра платна. Великолепна гледка за окото беше тоя елегантен ветроход. Отпред на носа стоеше Рейс Ефендина. Той ме видя и ми викна:

— Е-хей! Ей къде стои завоевателят на света и пуши лулата на победата! Пленничеството, изглежда, не ти се е отразило зле!

— То беше толкова кратко — ухилих се аз, — че далеч повече ме развлече, отколкото ме обезпокои.

— Чух. Абу ен Нил ми разказа всичко. Сега обаче искам да го чуя и от теб. Идвам веднага!

„Шахин“ зашумя по-близо, ветрилата се свлякоха. Движен от инерцията, корабът дойде напълно до мишра и хвърли котва. Трапът бе спуснат и Рейс Ефендина се завтече пръв към брега, протегна ми двете си ръце и раздруса здраво моите.

— Четирима мъже да завземат една сериба, като преди туй даже били пленени, това е вече нещо, с което човек може да се гордее. Сега всички кучета ще бъдат подложени под ножа, всички от първото до последното, нито дебелият турчин ще бъде изключен.

— По-яваш, по-яваш! Не ми се иска да го чуя толкова категорично изговорено.

— Какво? — рече Ахмед, свъсвайки мрачно вежди. — Пак ли се тъкмиш да ми излезеш с някоя от твоите човеколюбиви молби? — Неговото толкова радостно, весело лице из един път възприе един съвсем друг израз, когато сега почти грубо продължи: — От тая работа нищо няма да стане. Нещата са вече твърдо решени. Такива изчадия не бива да остават живи. Ела с мен горе в серибата!

Изкачихме мишра и пропълзяхме през „мишата дупка“. После аз го разведох наоколо, без на първо време да влезем в някой тукул. След това седнах до ствола на едно дърво и го поканих:

— Седни тук с мен! Искам да ти разкажа.

— Добре, ефенди. Преди това обаче искам да ти кажа, че Ибн Асл умее да си построи сериба. Та това е истинска крепост! През тая горска стена не можеш се провря. Необходимо му е било само да постави бранители при мишра и блъскай си ако щеш сетне главата. Дванайсет мъже си бил свалил като цяло? Дори тези, ако са били достатъчно запасени с муниции, щяха да отворят много работа на моите асакери и такалехите.

— Те бяха запасени с всичко. Намерих добър запас от барут и олово.

— Значи само един по-разсъдлив, предпазлив предводител и аз щях да се върна с неизпълнена задача. И ти си ги победил без нито един изстрел, без един-едничък удар с нож! Ефенди, ти имаш необикновено голямо щастие, такова щастие, че чак ме хваща страх за теб. Ако то някога те напусне, ще ти потръгне толкова по-трагично. Внимавай и за в бъдеще не рискувай вече толкова много, колкото досега! Ама хайде разправяй!

Фактите Ахмед вече знаеше от доклада на стария кормчия, така че можех да се изкажа по-накратко. Най-важното за мен беше да го настроя благоразположено към турчина. Аз сторих от себе си всичко възможно, дръпнах му една дълга реч и изтъкнах всички възможни причини, които можеха да оневинят пленниците. Слугата на справедливостта ме слушаше, без нито веднъж да ме прекъсне, и когато свърших, дълго време гледа мрачно и безмълвно в земята.

— Аз ти дължа благодарност — каза после, — а ти имаш един такъв особен маниер да я правиш полезна за твоята погрешна човечност. Един от твоите доводи признавам, но само един-единствен, а именно че Мурад Насър е роботърговец, но не ловец на роби. Той е търгувал с чернокожи, ала самият не е залавял нито един. Вярно, търговецът не е по-добър от ловеца, защото ако го нямаше, оня не би могъл да съществува. Но нещата с търговеца се приемат по-другояче. Па и тоя е помъкнал сестра си, която после ще ни се окачи на врата. Какви бихме ги чинили с момичето и четирите слугини? Няма как все пак да ги изфучкаме в Нил, за да се отървем от тях!

— Няма — отвърнах аз, нагаждайки се към сегашното му настроение. — Ако му оставим тия пет женоря, ще бъде достатъчно наказан.

— Охо! Та иначе съвсем на рахат ли трябва да се изсули? И по-нататък имам да ти направя едно голямо възражение. Десетимата асакери и фелдфебелът им Бен Ифрам нали все пак трябва да бъдат наказани?

— Това определено си е твоя, не моя работа.

— Не ми се измъквай! Те със сигурност трябва да бъдат наказани. Аз бях решил да ги разстрелям. Как обаче мога да го сторя, ако освободя Мурад Насър! Сигур съзнаваш, че молбата ти ми е неприятна! Барем тоя турчин да беше пожелал да прояви откровеност!

— Аз така се надявам.

— Той може невероятно да ни осведоми. А като си обере партакешите сетне, иди, че го гони.

— За тая бележка има отличен цяр — няма да му позволим да си ги обере.

— Тогава ще трябва да задържим и женорята му.

— Това може да се уреди. Хакни ги на кораба, който и бездруго трябва някъде да оставим! Все пак не можем с кораб да пътуваме по суша, я.

— Вярно е. А Мурад Насър ще вземем с нас. Установи ли се после, че ни е излъгал, ще си получи куршума.

— Мисля, че още сега сме в състояние да му проверим показанията. Динката също искаше да ни заблуди, само че не му се удаде. Аз го прозрях и му казах право в лицето всичко, което искаше да скрие от нас. Точно така ще е и с турчина. Спомняш ли си онзи Малаф, на който наскочих между Бир Мурат и тайния кладенец?

— Да. Ти си бил сам-самичък и въпреки това си го пленил заедно с придружителите му. Пуснал си го да офейка, наистина, ама чапкъните трябвало да ти предадат всичко, що носели по себе си. Той бил предводителят на авангарда на Ибн Асл.

— Добре си го запомнил. От всичките оръжия и разните му там джунджурии, които отнех от тези хора, предявих претенции единствено към няколко карти, които ми се сториха важни. Те бяха точните рисунъци на местностите, в които Ибн Асл има навика да ловува. Аз още имам картите. Те се намират на кораба и сега ще отида да ги донеса. Ако сведенията на турчина се съгласуват с рисунките, можем спокойно да му окажем доверие.

— Това действително е вярно.

— Значи си готов да проявиш милост към него?

— Не толкова бързо! Ти почти вече ме придума, наистина, но аз все пак искам първо да чуя самият Мурад Насър. От неговото поведение ще зависи какво ще реша. Да отидем за картите ти! Аз ще стоваря асакерите и после ще се заема с пленниците.

Отправихме се обратно към кораба, където той даде разрешение на войниците да слязат на сушата. Коловете, с които бе запречен входът към серибата, бяха изтръгнати от земята заедно с накачулените по тях трънаци. После асакерите навлязоха в походен ред с пушки на рамо и образуваха кръг около Ямата на наказанието. Стълбата бе спусната и пленниците трябваше да излязат.

Как само се изплашиха, като съгледаха униформените асакери на хадифа! Знаеха съдбата си — почти сигурната смърт и кажи-речи прегънаха колене. Мурад Насър стоеше при тях и едва смееше да вдигне поглед. Сестра му чакаше забулена пред тукула със слугините си. Какво си мислеше и чувстваше сега, не знаех Може би видът на войската я вълнуваше повече отколкото съдбата на брат й, която сега щеше да се реши. Все имах чувството, че ще довтаса да пита Рейс Ефендина дали бива да му свари чаша кафе.

Ахмед Абд ел Инсаф проучва няколко мига турчина и после запита:

— Знаеш ли кой съм?

Мурад Насър се поклони дълбоко и мълчаливо.

— А ти си един дерач на роби, комуто би трябвало всъщност да отпоря кожата от тялото, една отровна гадина, която човек трябва да стъпче и унищожи. Признай, търгуваш ли с роби?

— Досега, да.

— Бил си съюзен с Ибн Асл?

— Да.

— С това ти изрече смъртната си присъда.

— Емир, аз не го познавах добре! — заекна турчинът изплашен.

— Толкова по-зле за теб! Човек не търчи подир един непознат толкова надълбоко в Судан! Накъде е хванал той сега?

— Към гохките.

— По кой път?

— Изпървом с кораба нагоре по реката до Агуда. — Мурад Насър вече не мислеше за своята свещена клетва за брадата на Пророка. Той трепереше от страх. Тонът, с който му говореше строгият съдия, не позволяваше да възникне опит за съпротива, колебание. Той отговаряше на всеки въпрос веднага. Аз извадих картата, за да сравнявам с нея сведенията му.

— Кое селище тъкми да нападне?

— Вагунда.

— Защо нея?

— Повелителят на Вагунда е струпал значителни запаси слонова кост, а подчинените му притежават големи стада. Негрите от онази област са известни също така като силни.

— Значи когато ги продадат, ще донесат добра печалба! Ех, вие, кучи синове! Слонова кост, стада и негри! Шейтанът дано ви разнесе по всички ветрове! Има ли и други селища в близост до Вагунда?

— Тхуат, Агарду, Акокю и Фогуда се намират наблизо.

— Кога мислеше Ибн Асл да пристигне там? Прави ли някаква сметка?

— Ние обмислихме всичко точно. Той смяташе да не прекара по-дълго от двайсет дена в поход.

Ахмед ми хвърли въпросителен поглед и аз му кимнах утвърдително, в знак, че турчинът е казал истината. Последицата от това беше, че съдникът продължи значително по-меко:

— Ще ти гласувам доверие. В отговорите си ти нищо не прикри и това те спаси. Ефендито ме помоли да проявя милост към теб и аз ще опитам да откликна на тази молба. Знаеш ли правия, пряк път за гохките?

— Да. Той тръгва оттук нагоре по реката до маийех Семкат, където се стига на третия ден. Там трябва да оставите кораба и в продължение на шест дена да се придвижвате на запад по сушата.

— Известен ли ти е сухоземният път? Можеш ли да ни водиш?

— За съжаление не, защото никога не съм бил там.

Тогава един от пленените асакери, още доста млад мъж, извика:

— Бъди милостив, о, Ахмед Абд ел Инсаф, и ми позволи да говоря! Аз познавам пътя. Ибн Асл изпрати нататък Малаф, че да изготви карта. Онзи ме взе със себе си. Ние се заскиторихме навсякъде, за да се запознаем с всяка гора и вода.

Младежът можеше да влезе в работа! Дадох един знак на съдията. Той ме разбра и понечи да продължи с разпита, ала вниманието му бе отвлечено към едно място, където се очерта кръгът на нашите асакери да се разтури. Виждаше се, че някой иска да си пробие път. Ето че кръгът наистина се разтвори. И кой се появи?

Ама хем си го бях помислил! Кумру, гургулицата, с фередже пред лицето и димящо гърне вода в ръцете! Подире й ситнеше Фатма, любимката, носейки счуканото кафе, зад нея — двете били слугини с филджаните от порцелан. А най-подир следваха черните момичета — едното с лулата, другото с делвичката тютюн. Идеше ми да се изхиля високо. Рейс Ефендина намръщи лице и викна на красавиците:

— Какво дирите тук? Дим да ви няма! Мястото ви е в харема, а не в тоя кръг!

Но веднъж вече изтървани, нямаше удържане. Те не се оставиха да бъдат объркани, а приближиха в гъши марш и спряха пред него.

— Нашето място си е баш тук, о, повелителю — изгука гургулицата. — Ние ти предлагаме подкрепа след пътуването: кафе — свежо и горещо като момински устни, и тютюн — сластта на уханията, възхитителният лъх на рая. Пий, пуши и освободи в замяна брат ми, когото аз не…

По-нататък не стигна. Ръцете й още от самото начало бяха изпълнявали някакъв причудлив ритуал. Димящото гърне се кандилкаше ту надясно, ту наляво, Кумру току го оставяше да се снижи, току го издигаше пак трескаво. Горната част на тялото й се сгъваше напред, изправяше се отново, накланяше се на една страна, на другата… Виждаше се как нещастието се задава. На добрата гургулица й липсваше именно онова благотворно предохранило за ръце, което арабката нарича танджария, а немкинята — ръкостиски. Съдът беше твърде горещ за нейните нежни пръсти. Момичето дълго бе понасяло болката, ама това сега вече не ставаше и при най-добрата воля. Кумру метна гърнето с все вода в краката на Рейс Ефендина, припна бързешката и изкудкудяка:

— Търпение, търпение, о, емир! Ей сегичка ще сваря прясна!

Четирите покорни духа трябваше да последват примера на своята повелителка. Те захвърлиха съпринадлежностите към празното гърне и се закандилкаха незабавно след нея. Аз си хапех устните да не се разкикотя. Турчинът изригна едно гневно проклятие. Ахмед погледна надолу към измокрените си крака, отправи после очи към мен, забеляза конвулсивната игра на лицевите ми мускули и… прихна в гръмлив, сърдечен смях. Аз тутакси се присъединих, радостен да дам воля на чувствата си. Бен Нил и дядо му също си го позволиха и това подейства по-заразително и бързо и от най-опасната бактерия — кикотът тръгна околовръст, разкиска се целият кръг от нашите войници.

Сега беше вече невъзможно да се възприеме отново прежната строгост. Съдията улови ръката ми и ме издърпа от кръга. Вървейки напред назад, ние започнахме да обсъждаме положението. Гърнето с водата беше настроило доброжелателно Ахмед, а и аз сторих от своя страна максималното. Сетнината бе, че той се върна в кръга и оповести с висок глас присъдата:

— В името и по заръка на хадифа, дано Аллах го дари с хиляда години! От своето възникване серибата Алиаб е била мегдан на престъпления. Тя трябва да изчезне от лицето на земята, като още в днешния пред обед всички тукул бъдат подложени на огън. Мурад Насър, досегашният роботърговец, се заклева, че завинаги се отказва от тоя занаят. След това ще ни придружи при нашия поход към Вагунда. Ако ни е казал истината, ще му бъде простено и цялото му имущество ще остане непокътнато. Окаже ли се обаче, че ни е излъгал, ще получи куршум и всичко, което му принадлежи, ще премине в касата на хадифа. По време на отсъствието му неговите нисван55 ще живеят на моя кораб. Единайсетимата войници на ловеца на роби заслужават смърт, ала Кара Бен Немзи ефенди се помоли за тях, и Аллах им предоставя възможност да се поправят. Те ще потеглят с нас. Бият ли се юнашки на наша страна, то ще им бъде опростено и ще могат, ако пожелаят, да се присъединят към нас. Ама покаже ли се макар и само един от тях непокорен, то всичките ще бъдат разстреляни. Ето защо нека се вардят един друг.

Възникна почти минутна пауза. После старият фелдфебел изскочи напред и размаха високо ръце във въздуха.

— Аллах да благослови Рейс Ефендина днес, завинаги и во веки!

— Лльом, да’иман, ебеди!56 — повториха всички гласове в хор. Турчинът дойде при Рейс Ефендина, поклони се и положи поисканата клетва. После ми подаде ръка.

— Това го дължа само на теб и никога няма да го забравя. Заклевам ти се, че никога няма да станеш пишман за застъпничеството си.

За да не липсва на всеобщата радост и пикантната подправка, вечно женственото извърши отново своето пилигримство. Гургулицата държеше в ръцете си друго, също така вдигащо пара гърне. Но този път те бяха извън опасността да бъдат изгорени, защото тя ги беше… пъхнала в чехличките си. Неволята сегиз-тогиз вмъкна и присмехулство в уроците си.

Аз се завтекох към нея, улових я — ама не пък за ръката, о, не, това не биваше да правя, а за покривалото й — и я дръпнах към тукула на нейния брат, в чието предно отделение можеше да поднесе на Ахмед и мен тържествената напитка. И тоя път нямаше намокрени дрехи.

Сега в серибата се започна оживена шетня. Вражеските преди туй асакери вече биваха третирани като приятели и помагаха прилежно в работата. Всичко годно за употреба от тукулите биваше или разпределяно на място, или отнасяно на кораба и накрая, след опразването им, те бяха подложени на огън. Ние останахме да бдим пожарът да не се прехвърли в гората. Междувременно на палубата на кораба бе изградена с помощта на рогозки и пръти една малка каюта за харем. По пладне серибата лежеше в пушещи развалини. Сетне се натоварихме на кораба, прибрахме котвата и заплавахме под пълни ветрила на юг.

Какви дертове ни бе създавала в началото серибата Алиаб! А се оказа, че било нужно само половин денонощие, за да падне в наши ръце и бъде напълно разрушена!… До настоящия момент все ние бяхме оставали победители. Завесата за последното действие започваше да се вдига. Щеше ли да ни остане щастието вярно до края?