Махди

3. „Господарят с голямата глава“

Бяха запалени много огньове. Пленниците лежаха напълно осветени в пространството между тях, за да можем да виждаме движенията на всеки отделен, а около тях асакерите образуваха верига, която на свой ред бе обхваната от камилите, лежащи в кръг и със спънати предни крака.

Аз също седнах край извора да се нахраня. Бен Нил и Абдуллах се присъединиха към мен. Факир ел Фукара седеше толкова близо до нас, че можеше да слуша разговора ни. Аз нямах повод да върша нещо тайно спрямо него. Той иначе би си помислил, че се боя от него. Предполагах, че сега Бен Нил ще използва случая да предяви отново своя иск относно стария Абд Асл, и правилно, едва що преглътнал последния си залък, той каза:

— Ефенди, аз трябваше да почета вечерята. Сега обаче ти си готов и аз се надявам, че бива да говоря. Ти ми обеща стария факир.

— Чак толкова категорично, както изглежда си мислиш, май не.

— Така е! Ти искаше да узнаеш нещо от него, а после аз щях да мога да го накажа.

— Но аз още не съм го узнал, а за това още има време.

— Няма. Помисли, че лесно би могъл да получиш твърде късно сведенията, които искаш да добиеш от него. Аз знам, че не желаеш смъртта му, и затова се бавиш.

— Аллах ще го накаже!

— Да, но чрез мен!

— Погледни го! Той е старец, един слаб и беззащитен мъж. Може ли да ти даде сърцето да му забиеш ножа в гърдите?

— На Абд Асл му даде сърцето да ни запре в кладенеца, за да загинем. А днес той отново беше готов на едно двайсет и трикратно убийство. Ако го помилваш, ти прегрешаваш спрямо Аллах, който нали е твой бог.

— Това е вярно — пригласи фесарахът. — Аз също витаех в смъртна опасност, както и всеки асакери. Всички ние имаме правото да искаме кръвта на този масов погубител!

— Правилно! Така е! Точно тъй! — прозвучаха одобрителните викове на асакерите.

— Чуваш ли, ефенди? — попита Абдуллах. — Ще поискаш ли на всички нас да накърниш нашето исконно право? В такъв случай трябва да очакваш, че ние ще си го вземем.

Аз също бях помислил вече по тоя въпрос. Войниците бяха бесни на пленниците. Само уважението, с което се ползвах сред тях, бе съумяло да ги накара да се подчинят на заповедта ми и да зашеметят изненаданите врагове, вместо да ги избият. Аз не можех да гарантирам, че виновните действително ще намерят своето наказание в Хартум. И какво ли щях да мога да сторя, ако моите хора си отмъстяха въпреки волята ми? Да им попреча със сила и заплахи? По-добре да жертвах един, отколкото всички да паднеха под отмъстителните удари, и този един трябваше да е старият факир. Вече бях почти решил да кажа „да“, когато най-възрастният аскери пристъпи към мен и доложи:

— Ефенди, натоварен съм от моите другари да ти изложа една молба.

— Говори тогава!

— Кажи по-напред дали сме били послушни, и дали си доволен от нас?

— Аз мога да дам пред Рейс Ефендина една добра атестация за всекиго от вас.

— Благодаря ти! Да, вярно е, че винаги вършехме каквото поискаше, макар волята ти често да е била неразбираема за нас. После винаги се убеждавахме, че си нацелил правилното, и затова ти си извоюва нашата почит. За един недостатък обаче трябва да те укорим, ако позволиш. Ти като християнин си прекалено снизходителен към враговете ни. Враговете човек трябва да унищожава, за да се съхрани самият той. Ние бяхме обречени на смърт. Твоята разсъдливост ни спаси. Враговете бидоха дадени в нашите ръце, ала ти не желаеш да им посегнем. Добре, ние ще те послушаме и този път. Ще ги отведем в Хартум и предадем на Рейс Ефендина. Един обаче трябва да умре, а именно Абд Асл. Ето за какво настояваме. Ако ти не изпълниш тази наша малка молба, няма да можеш да попречиш тук и там някой нож да прободе някое сърце и на утрото мнозина от тези, които искаш да спасиш, да не са вече живи. Решавай!

Ясно изразено наистина! Какво да отговоря? Като християнин бях ли задължен действително да спася Абд Асл, чудовището, и чрез това да подхвърля мнозина други на опасност? Но вероятно можех все пак да постигна целта си с хитрост, като заложа на доброто сърце на Бен Нил! Само да не се лее кръв, додето аз заповядвах! Каквото и да се случеше сетне, нямаше да лежи на моя отговорност. Ето защо привидно се съгласих с искането.

— Ти изказа напълно разбираемо вашите възгледи, но как мога да разполагам с живота на факира, след като той вече не ми принадлежи? Бен Нил е този, който има първото право на отмъщение.

— Но ти искаш да го лишиш от него, както чуваме?

— Не. Той ще си има правото, ако вие се съгласите да се откажете от вашето.

— При това положение веднага се съгласяваме, ефенди.

— Значи слагате живота на факира в ръцете на Бен Нил?

— Да. — В такъв случай ние се споразумяхме. Кажи го на другите!

Аскери се отдалечи удовлетворен.

— Благодаря ти, ефенди! — заяви младежът припряно. — Сега законът на пустинята ще бъде изпълнен и към позорните деяния на този изверг няма да бъде добавено ново.

— Върви тогава и ръгни ножа в гърдите на вързания старик! Постъпката е достойна за един храбър мъж!

Бен Нил наведе глава и се загледа в земята. Виждах, че се бори със самия себе си. После дигна глава и попита:

— Значи дъртият наистина ми принадлежи и аз мога да постъпя с него според угодата си?

— Да.

— Добре, тогава аз ще си отмъстя.

Той стана и измъкна ножа си. В същия миг скочи и Факир ел Фукара и го задържа за ръката.

— Стой! Това ще бъде убийство, което аз не бива да допусна!

Бен Нил се отърси от мъжа със сила, каквато изобщо не бях подозирал у него.

— Мълчи! Какво право имащ ти да заповядваш тук! Аз обръщам внимание на думите ти, колкото на свиренето на комар!

— Ти самият млъкни, жалък хлапак! Ако пожелая, ще те смажа между пръстите си!

— Опитай, де!

Бен Нил, както споменах, беше измъкнал ножа си и Факир ел Фукара изтегли своя. Аз се изстрелях между двамата, изтръгнах оръжието от ръката на Мохамед Ахмед и му повелих:

— Назад, иначе ще си имаш работа с мен!

— Ама и ти с мен! — викна оня вбесен.

— Ха! Та нали вече видя какво постигна.

— Това беше веднъж. Да не би да искаш да притежаваш повече кураж и ловкост от мен? Един Факир ел Фукара не се бои от никой враг, нито даже от най-силния!

Тъкмо поисках да отговоря и от далечината се разнесе един тон, вследствие на което отговорът остана да лежи на езика ми. Прозвуча като далечния тътнеж на гръмотевица. Аз познавах този тон. Бях го чувал нееднократно, а после винаги се бе касаело на живот и смърт между мен и царя на животните.

— И от този ли враг не се страхуваш? — попитах Мохамед Ахмед, показвайки с ръка посоката, от която се бе донесъл тътенът.

— Не, изобщо от никакъв.

— И си готов да излезеш насреща му?

— Да — изхили се той. — Но поставям условието ти да ме заведеш при него.

— Тогава ела!

Взех мечкоубиеца и прегледах зарядите.

— Бре, какъв герой си бил! — провикна се оня присмехулно. — С една хиена да се биеш!

— Хиена? Ти глух ли си, или още не си чувал гласа на Господаря с голямата глава?

— Господаря с голямата глава? Искаш да речеш…

Той спря по средата. Тътнежът проехтя отново, немного по-ясно отпреди. Едно доказателство, че животното приближава бавно. Но все пак се бе чул малко по-добре, защото камилите започнаха да пръхтят, а водачът-фесарах викна, изпълнен със страх:

— Аллах керим! (Аллах да се смили!) Това е големият лъв от Ел Тайтел. Той ще ни разкъса и погълне.

— Да, той е намерил следата ни и също следата на тоя дързък Факир ел Фукара. Ето защо изрева два пъти — отговорих аз. — Сега ще мълчи и ще се приближи тайно, за да грабне някой от нас за трапезата си.

— Аллах да ни брани от лукавството на тоя опашат шейтан!

— Я гледай, ти се страхуваш, Абдуллах! Как стоят нещата с нашия бас?

— О, ефенди, баса!

— Ти се канеше да правиш онова, което правя аз!

— Да и ще го сторя — съвзе се Абдуллах, ала аз видях „ясновидската“ кремъклийка да трепери в ръцете му.

— Хайде тогава! Към лъва!

— Ти луд ли си?

— Не. Ако тръгна срещу него, ще го открия и убия. Остана ли обаче тук, някой ще стане плячка за душегубеца.

— Ама не пък точно ти и аз! Моля те да останеш тук! Ако всеки се скрие зад някоя камила, ще бъдем в безопасност.

— Лъвът ще измъкне своята жертва и иззад камилата. Аз тръгвам и този съвършен Факир ел Фукара ще ме придружи.

— Сериозно ли говориш, ефенди? — запита Мохамед Ахмед.

— Та нали искаше да вървиш с мен срещу лъва! Или ще се окаже все пак — нещо, в което ти така надменно се съмняваше, че притежавам повече кураж и ловкост от теб? Да се хвали, може всеки страхливец, ала един Факир ел Фукара би трябвало да…

— Мълчи! — прекъсна ме той. — Идвам с теб.

— Да вървим тогава! А ти, Абдуллах?

— Аз оставам.

— Знаех си го. Храбър си само на голяма уста. Аз ще спечеля ясновидската кремъклийка.

— О, Аллах! О, Мохамед! О, Абу Бекр и Осман! Моята красива, прочута ясновидска кремъклийка — завайка се той.

— Ако останеш, тя е изгубена!

— Тогава… тогава… тогава идвам с теб, ефенди, все подире ти. Ти само си върви напред, аз идвам, идвам!

Абдуллах трепереше с цялото тяло, ала все пак тръгна, придържайки се постоянно зад мен, та лъвът да не пипне него, а мен. Жал ме хвана за него и на драго сърце щях да го оставя, ала той си заслужаваше наказанието. Освен това бях убеден, че още след броени крачки някак си ще се изгуби.

— Повече дърва в огньовете, за да лумнат пламъците по-високо! — повелих още и кръгът от хора и камили остана зад мен.

От асакерите и пленниците не се чу нито звук. Бяха занемели от страх. Те се притиснаха, дирейки закрила, всеки зад тялото на някоя камила. Вътрешно аз бях най-спокойният от всички. Когато мигът на опасността настъпи, всяка боязън трябва да престане, иначе си изгубен, Факир ел Фукара го подтикваше подире ми страхът да не бъде сметнат за страхливец. Абдуллах му беше сторил място и представляваше последният в редицата, когато бяхме прекосили може би наполовина поляната, той видя в края й някакво движение в буша, сгуши се зад единичния храст, край който минавахме, и изкряка:

— Там е, там! О, Аллах, о. Милостиви, о, Състрадателни! Аз оставам неустрашимо тук. Вие търчете напред, та да се спасите!

Е, да, ние трябваше да продължим, за да бъдем видени и връхлетени от лъва, докато той лежи „неустрашимо“ стаен зад храста!

Аз също бях забелязал движението, което го хвърли в такъв ужас, ала не бе възможно то да е причинено от лъва. Ето защо викнах на бъзливеца:

— Продължавай с нас, иначе кремъклийката ти е изгубена! Нали трябва да правиш това, което правя аз!

— Не, не. Аз оставам тук и ще го катурна с един изстрел. Вървете си, вървете! И крещете с все глас, та да го надуе страх от вас!

Абдуллах естествено ни подканваше да крещим само защото трябваше да привлечем вниманието на лъва върху себе си. Но хищното животно още изобщо не можеше да е тук. Когато лъвът за първи път изрева, трябва да се намираше на разстояние някъде около три километра. Затова бях отделил време за насмешливи подкани към двамата си придружители. Сега животното беше изминало вероятно три четвърти от това разстояние.

Тъй като ревът бе прозвучал от запад, аз се бях насочил към лежащия в тази посока край на поляната и сега спрях да си потърся някоя изгодна позиция. Предвиждаше се, че за да не създаде никакъв шум, промъкващият се насам лъв ще избегне подлеса. От тази страна тук имаше само едно свободно от храсти място. Там трябваше да се появи той, там трябваше да застана и аз.

Тук се извисяваха две много масивни дървета тхалха8, чиито стволове се намираха непосредствено един до друг. Един гъсто зашумен храст сунут възпираше светлината от огъня и хвърляше дълбока сянка върху мястото.

— Тук ще залегнем — повелих тихо. — Това е най-добрата позиция.

— Защо тук? — прошепна Мохамед Ахмед, като клекна домен.

— Защото лъвът ще се появи тук, приблизително на десет крачки от нас.

— Аллах керим! Защо толкова близо? Ние трябва да отстъпим по-назад! Може би на петдесет-шейсет крачки.

— Не. Колкото по-близо, толкова по-добър и сигурен ще бъде изстрелът.

— Ефенди, ти си си изгубил разсъдъка!

— Не, но имам повече кураж от теб. Чувам зъбите ти да тракат.

— Виновен ли съм за това? Ченето ми из един път стана съвсем халтаво.

— Ръката ти трепери ли?

— Да, един голям мраз лази по ръцете ми.

— В такъв случай не стреляй, когато лъвът дойде, а го остави на мен! Ти или ще улучиш зле, или изобщо няма и по тоя начин ще удесеториш опасността за нас.

— Хем да беше пожелал Аллах изобщо да не бях тръгвал с теб! Аз съм си иначе сербез, ама преднамерено да насочвам върху себе си вниманието на удушвача на хора, това е вече направо безразсъдно дръзко. Да не говорим повече! Той би могъл да ни чуе.

— Та ние само шепнем. Впрочем той още съвсем не е тук.

Факир ел Фукара изпитваше ужасен страх. Ясно чувах как зъбите му тракат и когато сега сложих ръка върху неговата, той нададе висок вик на ужас. Беше сметнал леката ми ръка за тежката лапа на лъва.

Абдуллах, изглежда, междувременно нещо бе наумил. Виждах го ясно как клечи зад храста си. От мен до него имаше четиридесет крачки и осемдесет до извора, така че можех да пратя дотам, в случай че лъвът се втурнеше нататък, едно точно попадение, фесарахът изпървом бе легнал на земята, а сега клечеше и се маеше нещо с ясновидската кремъклийка. Същевременно накланяше глава настрани, за да надзърта иззад буша. Ето го че вдигна пушката и насочи цевта към мястото, където преди малко бяхме забелязали движението. Какво възнамеряваше? Да не би да се канеше да стреля? Биваше ли да му попреча с едно високо подвикване? Даже и да бях пожелал да рискувам, щеше да е твърде късно, защото той вече натисна спусъка. Ясновидската кремъклийка избумтя като някой старовремски топ, а прикладът й така го „ритна“ по главата, че той се катурна назад. Но бързо скочи и закрещя ликуващо, размахвайки ръце като крила на вятърна мелница:

— Хамдулиллах! Мой е! Аз го застрелях и уцелих! Там рухна той, там лежи в кръвта си той, убиецът, съсипникът на хора и изтребвачът на стада! Ликувайте, мъже, викайте, кряскайте и пейте за неговата кончина, една кончина без слова и чест, кончина на страхливостта и позора! Ефенди, ела, ела скоро насам да ти го покажа!

Непредпазливият човек беше направо извън себе си. В бивака асакерите се надигнаха, повярвали на думите му. Ама по какво ли пък беше стрелял? По всичко възможно, само не и по лъва, защото тъкмо в този момент ветрецът ми донесе онази непогрешима, остро режеща миризма, която при големите диви хищни животни от семейство котки е десет пъти по-силна от тази на живеещите по панаирджийски менажерии и зоологически градини.

— Той го застреля. Да вървим натам, ефенди! — рече Мохамед Ахмед.

— Глупости! Лъвът идва тъкмо от противоположната посока. Той е точно пред нас. Аз вече го подушвам.

— О, Аллах, о, милост, о, закрила и утеха на вярващите! Ти бъркаш! Абдуллах е победителят и аз отивам при него.

Мъжът скочи и хукна. Нямаше да мога да го задържа дори да бях искал, защото вече нямах време за това. Лъвът беше тук! Видях го да се появява под предните дървета на разреденото място, озарен почти като през светъл ден от високо трепкащите огньове — едно високо над метър, дълго сигурно два и половина метра, необикновено силно животно с гъста, тъмно оцветена грива.

Аз лежах в положение за стрелба. Лъвът обаче бе застанал в лош прицел, а погрешен изстрел не биваше да рискувам. За дълги съображения нямаше време, защото животното видя отдалечаващия се в бяг Факир ел Фукара и се извърна да се спусне след него. Аз изкрещях с всички сили, за да насоча вниманието на лъва върху себе си. Извъртеше ли се хищникът към мен, щях да имам по-добра цел. Но той, изглежда, не чу крясъка ми, най-малкото не го зачете, а се стрелна подир факира — един скок, два скока, три скока. Лъвът бе съгледан от бивака. Асакерите завиха от ужас. Абдуллах също се разкрещя за помощ, сякаш му предстоеше да гори в огнената Геена, а Факир ел Фукара спря с привлечено внимание и се огледа. Като зърна хищното животно зад себе си, краката му се подкосиха от страх и той издигна нагоре молитвено сключени ръце, неспособен да издаде и един звук.

Това бяха само мигове, ала аз се бях възползвал от тях. Стиснал мечкоубиеца в десницата, бях се затичал от скривалището след удушвача на стада, измъкнах револвера с лявата ръка и изстреля последователно шестте куршума, ревейки непрестанно. Това помогна. Лъвът ги чу и се обърна рязко. Аз се отпуснах на колене с бързината на мисълта и насочих пушката. Бях помогнал на другите двама. Знаех го, защото лъвът се хвърля непременно към онзи, който го напада.

Исполинският лъв премери разстоянието с очи. С един скок нямаше да може да ме достигне. Трябваше да направи два и веднага щом докоснеше след първия земята, куршумът ми трябваше да го улучи, в противен случай вероятно вече нямаше да сваря да стрелям втори път. Бяха пъклени мигове, толкова повече че могъщата котка не издаваше нито звук. Сега тя се изстреля нагоре с широко разперени предни лапи. На дванадесет крачки пред мен се приземи и получи първия заряд. По тялото премина тласък, като ударено отпред. Животното беше добре улучено. Но веднъж напрегната, силата на волята и мускулите още действаше — мощното тяло отново полетя към мен и щеше неминуемо да ме достигне. Ала още преди да е могло това да се случи, вторият ми куршум го нацели във въздуха и аз се метнах далеч настрани, като пуснах пушката и измъкнах ножа от пояса. С изтеглено за удар оръжие се обърнах светкавично и видях за щастие, че подобна отбрана не беше необходима. Лъвът лежеше по гръб, преобърна се, притегляйки спазматично крака към тялото, веднъж на дясната и веднъж на лявата страна, остана там да лежи и изпъна после, с кървава пяна в полуотворената паст, в едно последно движение четирите лапи далеч от себе си. Могъщият звяр беше мъртъв! Не беше нужно потвърждение чрез продължително преглеждане. Видях, че куршумите бяха улучили местата, към които ги бях предназначил, сиреч първият през окото в мозъка и вторият отдолу нагоре в сърцето. Въпреки това не посмях все още да докосна животното. Вдигнах пушката, заредих я и бутнах после лъва с цевите. Ако беше издал още признаци на живот, можех да му тегля още два куршума, преди да е съумял да скочи. Но той не трепна, наистина беше мъртъв.

Всичко това се беше случило толкова бързо, че Мохамед Ахмед все още коленичеше, а Абдуллах още стоеше, крещейки, до храста си. Асакерите бяха преустановили своя вой, тъй като не се виждаха вече заплашени. Аз тръгнах към Факир ел Фукара и го хванах за ръката да го изправя.

— Какво коленичиш и се молиш още? Людоедът е мъртъв.

— Мъртъв? — повтори той като отсъстващ духом последната дума.

— Да, мъртъв. Няма защо повече да се страхуваш.

— Хамдулиллах!

Само това славословие към Аллах изговори още Мохамед Ахмед. После стана и навлезе в гората, без да се интересува от лъва, определено един странен начин да се отблагодари на своя животоспасител. Чул думите ми, фесарахът попита:

— Сигурно ли е наистина, че е мъртъв?

— Съвсем сигурно.

— Значи човек може да го разгледа и попипа?

— Че защо не?

— В такъв случай ще повикам асакерите, за да възхвалят нашата победа.

„Нашата победа“ каза Абдуллах. Е, аз бях любопитен да видя поваления от него лъв! Най-напред бе огледан моя. Но спътниците ми приближиха не бързо и в буйна радост, а колебливо и мълчешката. Измеренията на лъвското тяло дори в смъртта вдъхваха толкова уважение, че бяха необходими многократни уверения от моя страна, преди един аскери да се осмели да хване главата на животинския труп и да я килне на другата страна. Когато хората се убедиха по този начин, че наистина не съществува никаква опасност, боязливата тишина се превърна в горделиво оживление. Абдуллах постави началото, като се възкачи на тялото на лъва, натрапвайки се за оратор, и подхвана по следния начин:

— Хвала на Аллах и слава на Пророка! Този ден е ден на победата. Потвърдете го, вярващи!

— Да, хвала, слава, победа! — закряскаха асакерите, приближили всички. Само верният на дълга си Бен Нил бе останал да пази пленниците.

— Вие чухте — продължи говорителят — за Лъва от ел Тайтел, чиято паст зееше широко и всяка седмица поглъщаше един последовател на Пророка. Потвърдете го приятели и спътници на двамата герои на деня!

— Потвърждаваме го! — прозвуча отговорът. Под „двамата герои“ естествено имаше предвид себе си и мен. Той продължи:

— В търбуха на Господаря с голямата глава са погребани стотици мюсюлмани. Днес той дойде при този извор, за да продължи своите престъпления. И тогава лумна гневът на войните, яростта на най-прочутите бранници в Африка. Те, именно Кара Бен Немзи ефенди и Абдуллах Бен Калаун ес Сеияд, потеглиха срещу ненаситника. Викнете хвала и слава за тях, о, свидетели на техните дела!

— Хвала, слава, хвала! — прокънтя околовръст.

— Удушвачът на живите не дойде сам, а водеше със себе си един непризнаващ Аллах спътник по безчинства. Тоя спътник — дано Аллах натика душата му тялото на някое куцо куче! — има безогледната дързост да се изпречи насреща ми. Аз бях обзет от сърцатото желание да унищожа това чудовище и като насочих моята ясновидска кремъклийка към него, го прокудих от Страната на живите, гътвайки го с един изстрел. Той лежи там, в края на шубрака, озарен от лъчите на моето геройско дело, и аз подир малко ще ви го покажа, за да можете да викнете: Срам и позор за него! Мен обаче, победителя, възхвалете с един трикратен триумфиращ вик!

На подканата му бе откликнато. А после бъбрицата намери за подобаващо да се позанимае и с моя милост:

— Тъй като аз застрелях живия гроб на толкоз много правоверни, часовникът и далекогледната тръба ми се полагат, понеже ги спечелих. Аз сторих, както бе поискано, същото като ефендито. Срязах също като него един четириног господар с глас, наподобяващ гръмотевица. Да, аз даже катурнах моя преди той неговия. Този лежи под краката ми, опънат в собствената си кожа, която би трябвало на живо да му се смъкне от тялото. Ефендито се нуждаеше от два изстрела, за да го убие, докато на мен ми бе нужен само един куршум.

Въпреки това този победител също трябва да си получи своето възнаграждение. Викнете и за него три пъти хвала!

— Хвала, хвала, хвала! — се разнесе за мен.

— Сега героите и победителите са почетени, а съдбата на победените е да бъдат подиграни и оплюти. Удряйте тоя унищожител на човешкия род! Блъскайте го, теглете го и го щипете! Дърпайте го за опашката и ушите, наречете го с имената, които му подобават, та неговата страхлива душа да потъне в един безмерен срам и се задуши! Емнете се върху него, оскубете козината му, съдерете кожуха му, за да си вземат подобните нему един предупредителен пример и не се осмеляват повече да налитат на следовниците на Пророка, а се задоволяват с месото на камили, овце и кози! Аз казах. Да бъдат прославени победителите! Хвала, хвала, хвала!

Асакерите присъединиха акламациите си, а Абдуллах слезе от лъва, върху който сега всички се нахвърлиха. Мъртвото животно беше обработвано с ръце и крака по такъв начин, че се видях принуден да им заповядам да спрат, за да спася красивата кожа. Постигнах го най-бързо, като надвиках всеобщата гълчава:

— Стига, престанете, правоверни! Тоя удушвач от Ел Тайтел вече е достатъчно опозорен. Нека сега подирим прочутия лъв, на когото Абдуллах взе живота! Моята душа копнее да се наслади на неговата гледка.

— О-о, ти безкрайно ще се радваш, ефенди — увери споменатият. — Моят лъв е почти още един път по-голям от твоя, защото главата му стърчеше високо над храстите, в които се таеше. Аз спечелих баса и ти сигур няма да ме избудалкаш с печалбата, както аз при обратното положение тозчас щях да ти връча твоята. Аз заставам отпреди ви, мъже. Следвайте ме и образувайте триумфалното шествие до арената на битката, където моята слава спечели първата награда!

Аз изобщо не се страхувах за изхода на нашия облог. Сега отгатнах кой беше лъвът, чиято глава стърчала високо над храстите. Нашите камили лежаха край извора, ала животното на Факир ел Фукара, което бе пасло свободно, вече не се виждаше. То е било навлязло в буша, гризейки младите клонки, и сметнато от единия от „героите на деня“ за лъв, бе най-малкото наранено.

Процесията безмълвно се раздвижи. Мъжете сега отново трябваше да бъдат предпазливи, тъй като още не знаеха дали вторият лъв е също мъртъв, или само ранен, колкото повече наближавахме мястото, толкова повече забавяше крачка вървящият начело Абдуллах. Накрая той спря и се обърна назад към мен.

— Ефенди, ти нали се убеди в моето геройство?

— Напълно, защото ти повали най-голямото и прочуто животно на пустинята. За съжаление се опасявам, че Мохамед Ахмед няма да ти е благодарен за това.

— Аз хич не го и очаквам, защото той беше застрашен не от моя, а от твоя лъв. Така че нека отправи благодарността си към теб. А ти сега ела и тръгни начело! Знам, че твоите очи са по-остри от моите.

— Лъжеш се. От време на време аз виждам много зле и лесно може да се случи да сметна някой лъв за камила. Какво оскърбление би било за теб, ако изпадна баш в една такава заблуда! Ти си победителят, крачи си начело!

Абдуллах бе принуден да се помири. Но неговият кураж, изглежда, вече „стигаше края на земята“, защото той се предвижваше по такъв начин, сякаш ходеше по яйца. Само след шест-седем крачки спря пак, посочи напред и доложи с приглушен глас:

— Аллах керим! Ей там лежи. Виждам два от краката му да мърдат. Ефенди, какво да правим сега?

— Само все напред.

— Ама лъвът ще хапе! Той още не е мъртъв, а само ранен.

— Тогава приближи и му прати още един куршум! Вярно, това ще намали славата ти, тъй като сетне вече няма да можеш да твърдиш, че на мен ми е бил необходим един куршум повече от теб.

— На тая слава хич и не държа. Веднага ще ти го докажа. Аз имам само един куршум в кремъклийката. Твоята пушка обаче е двуцевна. Ти следователно си къде-къде в по-изгодно положение да светиш напълно маслото на излапвача. Стори го, ефенди, отстъпвам ти предимството!

— Моята скромност не ми позволява да ти изпълня желанието.

— Това е много хубаво от твоя страна, ефенди, ама… о, Аллах, той пак раздвижи краката си и чуваш ли фученето? Разлютен е. Аз ще застана отзад!

Нашият „герой на деня“ се совна край мен и асакерите и потърси зад тях сигурност пред „лъва“. Този действително бе дал един доловим признак на живот, ала това не бе яростното фучене на отпадащо диво животно, а болезненото хъркане на една ранена камила. Асакерите също се отдръпнаха изплашено назад. Аз обаче останах и казах на фесараха:

— Е, в такъв случай ще ти покажа колко е голяма наличната опасност. Това не са задните лапи на лъв, а краката на камила.

— Ти се лъжеш, ефенди, лъжеш се! Твоите очи са лоши. Ти самият каза, че сегиз-тогиз вземаш някой лъв за камила!

— А пък ти камилата за лъв. Веднага ще получиш доказателството. Да, това животно е значително по-високо от лъва, който аз прострелях. Това изобщо не е лъв, а камилата на Факир ел Фукара! Ето, гледай тук!

Аз отидох и разгърнах клоните на буша. Тогава спътниците ми видяха лежащата камила. Беше улучена в задния крак. Сега страхът на асакерите из един път премина. Те се сбутаха насам и избухнаха в гръмък кикот.

— Какъв лъв, какъв страховит звяр! — провикна се един от тях. — Абдуллах ни избави от една ужасна опасност! Той е най-прославеният ловец на лъвове в цялата страна! Извисете гласове, мъже, да го възвеличаем!

— Хвала, хвала, хвала! — хилеха се и ликуваха те. Възхваленият не отговори и се измъкна от по-нататъшните изрази на почит, като побегна и се скри в шубраците. Камилата не можеше да се изправи, понеже дясната й бедрена кост бе строшена. Тя трябваше да бъде убита. Тъкмо в този момент се върна от гората нейният собственик. Той дойде при мен, подаде ми ръка и каза така, че всички да могат да го чуят:

— Ефенди, прости ми, че те напуснах, без да ти благодаря. Беше прекалено ужасно. Лакомецът ми беше турил око и без теб щях да бъда разкъсан. Ужасът ми бе отнел говора и аз не можех да ти кажа нито дума. Избягах в тъмната гора, за да възхваля в уединение Аллах. Сега мога отново да говоря и ти казвам благодаря. Ти си мой приятел и брат! Враждебността, с която се отнасях към теб, изчезна. Искаш ли да ми простиш?

— На драго сърце — отвърнах аз, като му разтърсих ръката.

— Тогава ми кажи как да ти услужа, та моя голям дълг поне малко от малко да мога да изплатя.

— За дълг не може да става дума. Аз ще взема кожата на лъва и ще бъда доволен от тази награда.

— Разбирам, ти отблъскваш от гордост благодарността на един мъж, който те е оскърбил. Но аз също имам чувство за чест, което ми запретява да допусна изцяло да ме отпратят. Ще помисля и се надявам да намеря някаква възможност да ти сторя услуга, която да бъдеш принуден да приемеш. По-късно, когато чуеш по-подробни неща за мен, ще съзнаеш, че целият ислям, целият Ориент ти е задължен. Тук лежи камилата ми. Какво й се е случило?

— Фесарахът я застреля, смятайки я за лъв.

— Тоя будала! Страхът го е заслепил. Тежко ли е ранена?

— Да, не може да се изправи и ако разрешиш, ще я избавя от мъките.

— Тъй да бъде. Но какво ще правя без ездитно животно?

— Аз ще ти подаря една от плячкосаните камили. Сега нека завлечем лъва до извора, за да му снема кожата.

Пратих на камилата милостивия куршум. После бяха потребни осем асакери, за да бъде повлечено могъщото тяло на лъва. Той бе замъкнат до един от огньовете, където аз му съблякох жълто-кафявия „мундир“, както се изрази Бен Нил. Мъжете говореха само за лъва. Абдуллах се дотътри с оклюмала стойка и беше обсипан с подигравателни хвалебствия. Той ги понесе, без с една дума да отвърне, и това бе най-доброто, което можеше да стори. Въздишайки, остави настрана своята прославена кремъклийка.

— Ей къде лежи, ефенди. Аз не мога да ти я дам, защото това би било прегрешение спрямо праотеца на моите деди. Ако си наистина толкова жесток, да ми я ограбиш, вземи я!

— Да, ще я взема, защото тя е моя законна, напълно заслужена собственост.

Абдуллах бе разчитал на моето милосърдие. Като видя сега обаче пушкалото в мое владение, плесна ръце над главата и се завайка:

— О, Аллах, о, небеса, о, дълбока горест на моята душа! Сега аз съм лишен от славата на моите прадеди, ограбен от завещанието на моите предци и не бива вече никога да се покажа в селата на моето племе. Не ми остава нищо друго, освен да се облея в сълзи и потъна в плач. Сърцето ми плува сред талазите на бездънна печал, а животът ми чезне под водата на душевната болка, о, Аллах, Аллах!

На мен и през ум не минаваше да задържа кремъклийката. Взех я само временно, за да накарам фесараха да се разкае мъничко за самохвалствата си. Той се изпъна на земята, забули лице с пребрадката си и от този момент изпадна в пълно мълчание. Толкова по-шумни и оживени бяха асакерите, които не се уморяваха отново и отново да обсъждат лъвското приключение.