Махди

7. На борда на робския кораб

Маийех е блатист сляп ръкав на река, дълбок речен залив с неподвижна вода, сиреч точно онова, което крайбрежните жители на Мисисипи наричат баиу22. В по-широк смисъл маийех се нарича също и всяко блато. Ес Саратин означава „раците“. Мъжът значи бе насочен към Ръкава на раците или Блатото на раците, най-вероятно към някое врязване на Нил в сушата, в което има много раци и на чийто бряг трябваше да чака кораба. Той беше пратеник. От него? Аз не бях успял да видя ясно лицето му и все пак той ми се стори познат.

Е, какво ли пък ме интересуваше този човек! Сега си имах достатъчно дертове със себе си. От само себе си се разбира, че се радвах да знам Рейс Ефендина спасен. Само че сега самият аз се бях натикал в кашата. Можех ли да очаквам помощ от него? Възможно, но невероятно. Ахмед Абд ел Инсаф сигурно не знаеше къде точно да търси отлетелите птици. Като намереше напуснатия стан, вероятно щеше да продължи издирванията. А като научеше от моряците на Абу ен Нил, че нокерът е отплавал нагоре по течението, щеше да се върне в Хегаси при своя кораб, за да го преследва. Така щеше да бъде изгубено скъпоценно време и Ибн Асл да получи преднина, която нямаше да може да бъде бързо наваксана. „Шахин“ на Рейс Ефендина беше бърз ветроход и далеч превъзхождаше „Хирдаун“, но ако този се вмъкнеше в някой притулен маийех, „Шахин“ щеше да мине покрай него, без да го открие.

На Рейс Ефендина значи не можех да разчитам. За спасението трябваше да се осланям изключително на себе си. Обясних го на двамата си другари по плен. Бен Нил ми имаше пълно доверие, ала ако останеше на дядо му, всяка надежда щеше да клюмне. Абу ен Нил ни разказа накратко за кораба, който намерил при раздялата си с Бен Нил, и който имал курс нагоре към Хартум и Фашода. Рейсът го познавал и взел със себе си, поверявайки му по-късно мястото на кормчията. При обратното плаване били спрени тази заран от лодката на ловеца на роби. Ибн Асл накарал да им кажат, че един грамаден остров от наскоро отрупана ом суфах бил направил нилския ръкав неплаваем. Капитанът насочил кораба към брега и пуснал стария кормчия да отиде напред с лодката да огледа участъка. Но вместо остров от ом суфах, Абу ен Нил намерил пленничество. Сега той обвиняваше целия свят и Аллах и запита как е станало, че Ибн Асл има такова отмъщение към нас. Когато неговият внук му отговори накъсо на въпроса, той се завайка:

— О, Аллах, о, Небеса! Кой би го помислил! Сега вече не годините и дните ми, ами часовете ми са преброени, защото тоя ловец на роби ще ни убие. Аз никога повече няма да видя близките си и ще намеря една кончина с хиляди ужасии.

— Не хленчи! — назида Бен Нил. — Със скимтенето си додяваш на ефендито. Кротувай и му дай мира за размисъл, тогава той сигурно ще изнамери някой път, който да ни отведе до свободата! Впрочем само аз и той можем да бъдем погубени. Ти не си сторил нищо на Ибн Асл и той няма защо да ти се люти.

— Нима не го чу какво каза? Той мисли, че съм ваш съюзник, и ми отреди същата съдба като на вас.

Старият човек ми се струваше доста себичен. Той мислеше и говореше само за себе си, но не и за внука си, който все пак се намираше в по-голяма опасност от него. Но се заблуждавах. Той, както навремето в Гиза видях, не беше герой, а внезапното изпадане в едно толкова злополучно положение напълно го беше объркало. Но когато неговият внук сега го упрекна:

— Нима не чувстваш, че дотягаш на Кара Бен Немзи ефенди? Твоят хленч го оскърбява!

Той се обърна към мен:

— Прощавай, ефенди! От страх не знам какво върша! Хората ме захвърлиха ей тъй из един път на палубата и ми вързаха ръцете и краката. Това така ме разтърси, че дори аз не се познавам вече. Знам какво ти дължа и бих желал да ти докажа, че давам мило и драго да ти се отблагодаря. Кажи какво трябва да сторя!

— Не се тюхкай, а се помири безгласно с орисията си! Това е всичко!

Бяхме отминали острова и плавахме по неразделената река. Никакъв кораб не се мяркаше пред нас или зад нас. Тогава Ибн Асл нареди да се снемат двете дъски, които се събираха под остър ъгъл отпред на носа и носеха името на кораб, да се обърнат и пак да се закрепят. Ако първо там се четеше „Хирдаун“, то сега от другата страна стоеше изписано името „Карнук“. Карнук означава жерав, като наименованието се отнася най-вече за венценосния жерав. Той е наречен така заради крякането си. Кар-нук-нук-нук-ането на венценосния жерав известява по Горни Нил наближаването на утрото.

Ибн Асл следователно имаше няколко имена за кораба си. За каква цел, лесно можеше да се отгатне. Следваше да се очаква, че Рейс Ефендина ще преследва „Хирдаун“. Под името „Карнук“ те имаха шанс да му се изплъзнат. Може би и други робски кораби си служеха със същата хитрина.

За свое съжаление видях, че „Карнук“ е един добър ветроход. Въпреки това Ибн Асл нареди да се работи и с отблъскващи пръти и за да увеличи още повече бързината на кораба, лодката беше впрегната отпред с вързало. В нея седяха дванайсет мъже, които гребяха с всички сили и на половин час биваха сменяни. Това се правеше за да получат възможно най-голяма преднина пред Рейс Ефендина.

Тъй като пътуването сега вървеше гладко, Ибн Асл отново имаше време да се занимае с нас. Той пристигна с двамата си офицери, единият от които биваше наричан старши лейтенант, а другият — лейтенант. Те дълго стояха пред нас, оглеждайки ни с подигравателни погледи. После Ибн Асл ме запита:

— Кой беше мъжът, който ме преследва при Вади ел Берд?

— Аз бях — признах.

— Ти? А-а, ти самият? И залови ли ме?

— Не се перчи! Че не съумях да те настигна, го дължиш не на някое предимство на особата си, а на своята джебелгер-фехска камила. Не ти мен, а животното ти победи моето.

— Да не мислиш, че и аз не бих те победил, жалък червей такъв!

— Застани свободно пред мен и вземи нож в ръката, а на мен да ми бъдат ръцете вързани отпред, без да имам нож. Нека така се бием. После ще си покаже кой е червей — ти или аз!

— Мълчи! Щастието те е спохождало и те е направило горделив, ала тая горделивост скоро ще се обърне на противното. Дълго време аз напразно лелеех надежда да те получа в моя власт. Сега най-сетне това се случи и ти ще разбереш как постъпва един вярващ с някой християнски келеш. За теб щеше да е по-добре да не се беше раждал! Аз ще…

— Спести си заплахите! Вече знам какво се каниш да правиш с мен.

— Е, какво?

— Най-напред ще ми бъде изтръгнат езикът, после избодени очите, поотделно отрязани ушите, носът и всички крайници.

— Вярно, знаеш го! Кой ти го каза?

— Един, който повторно узна, че не познавам страха и че дори от най-окаяното положение успявам да се спася.

— Кой е той?

— Абд Асл, твоят баща.

— Е, да, на него ти на няколко пъти вече си се изплъзвал. Шейтанът те е закрилял. Но това е бил баща ми. На мен няма да се измъкнеш. По-скоро небето ще се срути, отколкото аз да те изпусна из ръцете!

— Не си го въобразявай! Ако някога някой съумее да ми вдъхне страх, то това определено няма да си ти.

— Кучи син, само след няколко минути ще виеш за милост и пощада!

— Опитай!

— Мислиш, че се майтапя?

— Не, но само се заканваш, без да имаш кураж да пристъпиш към дело.

— Дано Шейтанът те оплюска! Ще ти покажа, че може и да имам кураж. Насам, мъже! Ще видите как това християнско куче ще бъде измъчвано в първата степен.

Всички, които нямаха какво да вършат, се стекоха насам. Оня влезе в каютата.

— Ефенди, както ти дойде на ума! — рече Бен Нил. — Ти го предизвикваш. Вече не мога да позная в теб предпазливия човек. Ти влошаваш положението ни!

— Не. Искам само да му покажа, че аз мога да му всея страх, а не той на мен.

Ибн Асл се върна. Беше донесъл едни клещи и вдигайки ги високо, извика:

— На тоя син на някоя прокълната кучка сега ще бъдат изтръгнати най-напред ноктите от пръстите, първо на палците. Кой иска да го стори?

— Аз, аз, аз, аз! — изкрещяха неколцина. Един як бабаит изблъска другите назад, посегна към клещите и помоли:

— Дай ги на мен, о, господарю! Знаеш, че ме бива в тая работа. Няма да ми е тепървица да накарам по тоя начин някой да пропее.

— Да, стори го, Таха! Ти имаш опит в тия неща!

Мъжът получи клещите, изтъпанчи се отпреде ми, оголил зъби, и затрака челюсти, за да ми устрои едно предвкусване на сетнешните болки. После се наведе да ме обърне, тъй като ръцете ми бяха на гърба. Тъкмо това бях чакал. Таха се хвалеше, че вече мнозина бил накарал чрез болки да „пропеят“! Един урок нямаше да му навреди. Аз свих рязко колене и после така изстрелях двата си крака в тялото на Таха, че оня полетя презглава сред другите, събори неколцина от тях и остана да лежи като мъртъв. От устата му рукна кръв. Допуснах, че при падането си е прехапал езика.

Всичко живо започна да крещи, кълне и заплашва. Ибн Асл повели тишина и прегледа ударения, който не даваше никакви признаци на живот. После нареди да го отнесат, сви юмруци към мен и процеди:

— Ще има да се каеш за това, десетократно, стократно ще се каеш! Сега твоите мъчения ще бъдат още къде-къде по-различни, от онези, които преди туй бях наумил. Хванете го здраво, за да не може да се помръдне, и изтръгвайте ноктите!

Шест, осем мъже се хвърлиха към мен. Аз не се отбранявах. Един отиде да донесе клещите, които отлетели надалеч, и се приготви да извърши „операцията“.

— Стой, по-напред още една дума, Ибн Асл! — викнах сега. — Прави с мен каквото искаш. Няма да чуеш и звук от болка. Но каквото ми бъде сторено, точно същото ще се случи и на Абд Асл, твоят баща!

— На моя… баща? — провлече той удивено.

— Да. И не само единствено на него, но и на всеки от хората му.

— Какво знаеш за баща ми? Къде е той?

— Беше потеглил срещу мен да ме залови.

— Това е вярно! Ти пак си му се изплъзнал. Той не те е намерил.

— Действително. Абд Асл не ме намери. Но аз го намерих, и то по такъв начин, че сигурно никога повече няма да пожелае да ме среща.

— Шейтан! Истината ли казваш?

— Вярвай или не вярвай! Все ми е тая.

— Къде попадна на него!

— При един кладенец.

— При кой?

— Това няма да ти кажа.

— Аз трябва да го знам!

— Не ми и хрумва да ти казвам! Засега това си остава моя тайна. Развържеш ли ни, ще те заведем при баща ти. Ако ли не, ще си го имаш на съвестта с целия му отряд!

— Готов съм да поема товара — ухили се Ибн Асл. — Ти искаш да се спасиш чрез лъжа.

— Лъжа? Откъде бих могъл да знам, че е потеглил срещу мен?

Той съзна, че възражението е основателно, и попита:

— Пеша ли бяха?

— Не, на камили.

— Колко мъже?

— Ха, мислиш ли, че имам желание да позволявам да ме разпитват като дете? Достатъчно е да знаеш, че всички са заловени и ще изтърпят всичко онова, което ни сториш.

— Значи са наблизо?

— Не. Ние избързахме с бързоногите си камили далеч напред.

— Защо не остана при тях?

— Те се намират в сигурни ръце. Познат ли ти е Факир ел Фукара?

— Познат ми е естествено. Та нали снощи вече говорихме за него. Какво имаш предвид?

— Мохамед Ахмед пристигна впоследствие и поиска да ги спаси.

— Удаде ли му се?

— Щях ли тогава да бъда тук? Той трябваше да си плати за уйдурмата, защото сега сам е пленен. Акълът не ми го побира, как може да ти хрумне да пращаш хора да ме залавят. Такова нещо още не ви се е удало и никога няма да ви се удаде.

— Аллах! Ти май говориш като шантав? Та нали тъкмо сега си мой пленник!

— Не, защото ти пак ще ме освободиш. Знам го със сигурност.

— По-скоро Шейтана ще ме…

— Спри! Не проклинай и не се кълни! Не знаеш какво правиш.

— А ти си по-хитър и от лисица. Никой не бива да ти има доверие. Ти само се догаждаш, че сме искали да те заловим, и сега си даваш вид, сякаш знаеш всичко точно.

— Мога ли да се догадя и че баща ти е предводителят?

— Не. Но защо дойде при джезире Хасание?

— За да преговарям с теб.

— Кой ти каза, че се намирам там?

— Баща ти. Това е най-доброто доказателство, че съм говорил с него.

— За какво искаш да преговаряш с мен?

— За освобождаването на моите пленници.

— В какъв смисъл? Откуп ли искаш?

— По тоя въпрос ще говорим по-късно.

— Недоумявам защо още снощи не отвори дума за това.

— Тогава щях да бъда принуден да ти кажа кой съм и щеше да ми е невъзможно да спася Рейс Ефендина.

— Нима знаеше, че чакам него?

— Да, от баща ти.

— Това е невъзможно! Баща ми никога не би споделил такива неща с теб!

— Той го стори, без да знае.

— Не го проумявам.

— Ако продължиш и занапред да се домогваш до живота ми и други работи няма да можеш да проумееш!

— Говориш много гордо, а пък лежиш безпомощен пред мен!

— Безпомощен? Не се заблуждавай! Ако до определено време не съм се върнал при хората си, на всички наши пленници, включително и баща ти, ще потръгне досущ като онези, които Рейс Ефендина заповяда да разстрелят във Вади ел Берд. Даже и Факир ел Фукара ще умре.

Настъпи пауза, додето Ибн Асл асимилира думите ми.

— Колко души от моите хора ви се изплъзнаха? — попита после.

— Нито един.

— Лъжеш, въпреки категоричността с която говориш, и въпреки честния сурат, който показваш.

— Аз казвам истината!

— А аз мога да ти докажа, че излъга! Видя ли ездача, който преди малко дойде до брега?

— Да.

— Това беше Орам, един от моите хора. Той се намираше при баща ми.

— Но сигурно не по времето, когато нападнах отряда ти. Може би преди туй е бил пратен някъде и като е заварил при връщането си своите другари пленени, незабавно е препуснал да ти доложи.

— Мога ли да науча как си успял да заловиш хората ми?

— Нямам нищо против да чуеш, но да разказвам за себе си, нямам желание.

— Тогава нека разкаже старият Абу ен Нил!

— Той не знае нищо по въпроса, защото не е присъствал. Откак навремето му помогнах в Гиза да избяга, не съм го виждал до днешния ден, когато се качи на кораба ти.

— Вярно ли?

— Не ме питай непрекъснато дали това, което казвам, е вярно! Сигурно осъзнаваш, че това е оскърбление за мен.

— Тъй! Оскърбление! А кой се наричаше вчера Амм Селад от Суец, пък днес се изчупи като Кара Бен Немзи ефенди? Това да не би да не е лъжа?

— Не, бойна хитрост.

— Вие християните, изглежда, не знаете какво се разбира под лъжа!

— А вие мюсюлманите хич и не се занимавате първо с бойни хитрости, ами предпочитате веднага да убивате. А сега на въпроса! Бен Нил беше там, той може да ти разправи.

Хората се скупчиха още по-близо. Всеки искаше да чуе драматичния разказ и дума от него да не изтърве. Тъй като преди малко аз бях запазил в тайна мястото на събитията, Бен Нил прояви достатъчно благоразумие също да го премълчи. Когато поиска да заговори как бях подслушвал, аз му забраних. Че знаех всичко и все пак никой не можеше да каже как съм го узнал, придаваше на нещата загадъчен, изпълнен с мистерия облик, което можеше само да ми е от полза. Мъжете слушаха със затаен дъх, додето разказвачът привърши. После Ибн Асл се провикна:

— Да го вярва ли наистина човек! Лъва от Ел Тайтел си убил, ефенди?

— Както чу!

— Не си знаел какво си рискувал!

— Живота съм си рискувал. Какво иначе?

— Това не е ли достатъчно? Може ли човек да изгуби нещо повече от живота си?

— Да, нещо много повече.

— И какво ще е то?

— Онова, което ти отдавна вече си изгубил, а именно честта, доброто име, благоволението пред Аллах и хората.

— Кара Бен Немзи! — избухна оня. — Хич не си мисли, че из един път съм станал търпелив! Имай предвид, че сега аз съм твой господар! Държа живота ти в ръцете си!

— Действително. Но заедно с моя и този на баща ти, Факир ел Фукара и хората ти.

— Ти си дошъл да разговаряш с мен за тези хора. Освободи ги! Какво искаш в замяна?

— Клетвата ти да се откажеш от търговията с роби, моята свобода и тази на Бен Нил и дядо му.

— Ще ти бъде ли достатъчна клетвата ми?

— Може би да, може би не. Възможно е да поискам и гаранция.

— Защо допускаш, че бих могъл да се закълна притворно?

— Защото познавам неколцина мюсюлмани, които се заклеха притворно.

— Тогава те не са били истински последователи на Пророка.

— Не, аз мога да ти докажа, че Факир ел Фукара и също баща ти, който бива считан за своя факир, се заклеха в Аллах и брадата на Пророка и въпреки това всички излъгаха.

— Ти ли беше този, пред когото положиха клетвата?

— Да.

— В такъв случай те не са сторили грях, защото ти си неверник.

— А-а, тъй ли била работата? Значи ако някой мюсюлманин се закълне пред християнин с лъжлива клетва, то това му е разрешено, не е клетвонарушение?

— То е, все едно нищо не е казал.

— И при това положение ти искаш да те накарам да се закълнеш и да ти повярвам? С това ти сам себе си залови и сега аз се отказвам от хуманното предложение, което възнамерявах да ти направя.

— Значи свършихме?

— Още не. Ще ти направя друго предложение.

— Нека чуем!

— Ти ни освобождаваш нас тримата, а в замяна аз ти давам баща ти и Факир ел Фукара. Останалите ще предам на Рейс Ефендина.

— Каква безогледна дързост! — изсмя се Ибн Асл гневно. — Тоя гяур се намира в наша власт, а говори точно тъй, сякаш може да ни дава заповеди! Защо ли не вдигна ръка да го размажа?

— Защото не можеш. Тя е вързана. Умра ли аз, ще умре и баща ти, и то може би с по-лоша смърт.

— Толкова добре ли го знаеш?

— Да. Абд Асл има непредпазливостта да спомене по какъв начин ще бъда измъчван от теб. Не се ли върна в определения час, то без всякакво забавяне ще го подхвърлят на същите мъчения, и не само него, но и всички пленници. Не оставяй скъпоценното време да тече.

— Кога трябва да си се върнал?

— Това не е необходимо да знаеш. Колкото по-бързо се решиш, толкова по-малко рискуваш с баща си.

— Значи трябва да предам вас тримата срещу двама! Правилна ли е сметката?

— Да, понеже Абу ен Нил не се брои, тъй като не ви е сторил нищо.

— И колко високо оценяваш себе си?

— В тоя пазарлък аз съм само една цифра. Двама мъже срещу двама мъже. Кормчията върви покрай другото.

— Това е последното ти предложение?

— Да — заявих решително.

— Тогава аз също искам да ти кажа моето. Вие освобождавате всички пленници, а аз в замяна предавам Абу ен Нил и Бен Нил.

— А аз?

— Ти оставаш при нас.

— Благодаря! Аллах е велик. Той те е надарил с разумност, пред която стоя удивен.

— А твоята мъдрост е безгранична, защото няма даже и начало! Как мога да те освободя! Помисли за всичко, което си извършил спрямо мен! А там лежи Таха, когото преди малко уби!

— Убил съм?

— Да. Той все още не се помръдва.

— Таха сигурно е в безсъзнание. Прегледайте го само!

— На борда нямаме хеким. Но стой… ти си чужденец. Всички чуждоземни ефендита са лекари. И ти ли си такъв?

— Да.

— Тогава прегледай Таха.

— Та аз съм вързан.

— Ако ти освободя ръцете, ти ще направиш опит за бягство!

— Няма.

— Кой може да ти има доверие? Ти си силен, дързък и пъргав.

— Да не мислиш, че ми е по мерак да скоча в Нил и да бъда изплюскан от крокодилите? А даже и да претендирах да съм толкова безумно дързък, то все пак ти давам дума, че няма да напусна кораба. Веднага щом съм прегледал мъжа, ще се оставя мирно пак да ми ги вържете.

— Добре! Но аз ще взема пищова си в ръка и ще те пречукам при най-малкото погрешно движение.

Хората донесоха неподвижния разбойник при мен и ми развързаха ръцете. Краката ми останаха свързани. Ако пожелаех да наруша клетвата, то щеше да ми е лесно да погодя един номер, който пределно щеше да ни е от полза. Лежащият неподвижно пред мен Таха имаше нож в пояса. Да го измъкна и прережа вървите на краката, би станало за един-единствен миг. Втори щеше да ми е достатъчен да пипна Ибн Асл. Вярно, той държеше пищова в ръка, но петлето не беше запънато. При това не го държеше насочен към мен, а надолу. Ако го сграбчех и дръпнех в каютата в съседство, то щях да бъда господар на положението и да предписвам каквото ми е угодно. Но аз бях дал дума и трябваше да я сдържа, макар да бях убеден, че всеки един от тези типове — от Асл до последния от хората му — не би се поколебал да наруши и най-святата, дадена пред мен клетва.

— Е? — попита ловецът на роби, когато видя, че съм свършил. — Само съзнание ли е изгубил?

— Да, Таха го е изгубил, но и повече няма да го придобие. Така става, когато човек се радва как ще изтръгне на някого ноктите!

— Какво? Таха е мъртъв?

— Да. Той никога вече няма да накара някого да „пропее“. Моят ритник му е увредил или разкъсал вътрешностите. По-нататък си е прехапал езика и най-сетне е паднал така, че си е строшил врата.

— Аллах корим! Ти си убиец!

— Аз не. Други двамина са убийците, а именно ти и Таха.

— Не, ти си, защото ти му нанесе ритника. Ти от час на час ще ставаш все по пишман. Хич и не си мисли, че мога да те освободя!

— Не, той трябва да умре! — извика старши лейтенантът.

— Да умре, да умре! — пригласиха двадесет, тридесет, петдесет други.

— Имай предвид, че после и баща ти ще умре!

— Имам предвид — ухили се Ибн Асл злобно, — че досега слушах само теб и трябва също да чуя Орам! Възможно е разказаните от теб неща да са получили обрат, който те разоръжава, но каквото и ще да става, няма да те освободя!

— Значи се каниш да жертваш баща си?

— Нека си пука! Достатъчно дълго е живял. Към теб се стремях аз, без да съумея да те заловя. Сега ти доброволно дотърча в ръцете ми, а те ще те стискат здраво и ще те пуснат едвам когато отмре последната въздишка на твоя дъх. Разкарайте тримата келеши от очите ми, замъкнете ги в трюма! Зарезете ги там и оставете пазач!

Бяхме сграбчени и повлечени по палубата към люка. Там ни търкулнаха по стълбата, без да питат дали ще стигнем долу с читави крайници, или не. Беше тъмно. Нехранимайковците ни вдигнаха и помъкнаха — накъде, не можах да преценя. Чух да се плъзга резе. Бяхме захвърлени на пода, една врата се захлопна и резето отново изтрака. После един от мъжете каза:

— Прекалено много дрънканици с тия кучи синове! Колкото се може по-накъсо. Ножа в тялото, това е най-доброто. Аллах да ги изгори! Кой остава тук?

— Аз — отговори един глас, който ми се стори познат.

— Добре! После аз ще те сменя. Всъщност няма за какво да се внимава. Те са вързани, па и как ли ще напуснат кораба!

Отдалечиха се стъпки, после вън стана тихо. Аз почувствах, че лежа на дъсчен под и се заслушах в шума на водата, за да преценя дали се намираме в предната, или в задната част на кораба. Нищо не се долавяше. Тъй като непременно бих чул килватера, можех да приема, че лежим в предната част. Тук беше съвсем сухо, следователно не ни бяха свлекли в същинския трюм.

Абу ен Нил поиска да говори. Аз му запретих. Най-важното сега бе да си създадем вярна представа за нашето положение. Трябваше да се обръща внимание и на най-малкия шум. Чух отвън да се промъкват опипом тихи стъпки. Отдалечиха се и пак се върнаха. След това по врата леко се подраска, толкова предпазливо, че само от няколко крачки можеше да се чуе. Ние не отговорихме. Отново се подраска — този път малко по-силно, и понеже и сега си затраяхме, прозвуча тихо:

— Ефенди, чуваш ли ме?

— Да — отговорих.

— Аз преднамерено останах тук като пазач. Ще ме погубиш ли?

— Да те погубя? Кой си ти всъщност?

— Идрис, с когото вчера говори.

Ах, слава Богу! Ето че съвсем неочаквано започна да ни проблясва една звезда! Вярно, сега едва доловимо, но ако човек подхванеше правилно нещата, тя можеше да се превърне в ярка спасителна звезда. Човек изстиваше от страх. Мислеше, че в отчаянието си аз може би ще забравя обещанието и ще се раздрънкам. Тази угриженост ми дойде тъкмо на сгода. Ако Ибн Асл узнаеше, че Идрис ми е казал всичко, то на последния му предстоеше сурово наказание.

В случай че всичко друго се провалеше, аз щях да разчитам на телесната си сила. Вероятно щях да съумея да разкъсам въжето от палмови влакна, свързващо отзад ръцете ми, или да го протрия на някой остър ръб. Останалото после щеше да си дойде от само себе си. Но при всички случаи беше по-удобно да се възползвам от предлагащата ми се възможност. Идрис можеше не само да ни достави някой остър, режещ инструмент, но и да ни даде цялата информация, без която едно бягство би било мъчно или даже невъзможно.

Пропълзях близо до вратата и продължих да шепна:

— Чу ли, че искаха да ми изтръгнат ноктите?

— Да, ефенди.

— Значи знаеш какво са наумили спрямо мен и какво още има да патим.

— Вие сигурно ще умрете!

— Но тогава ще умре и Абд Асл с всичките си хора!

— Ох, Ибн Асл ще остави баща си да умре само и само да може да те измъчва.

— Какво казват неговите хора по въпроса?

— Мнозина са „за“. Немалко искат също да ви освободим, ако чрез това пленените ни другари ще получат свободата си.

— Коя партия е по-многобройна?

— Сега не мога да ти кажа. Но те моля в името на Аллах, не издавай на Ибн Асл нищо от онова, което узна от мен! Той просто ще нареди да ме застрелят или хвърлят на крокодилите!

— В такъв случай съжалявам, че не мога да те пощадя.

— Не можеш? Аллах керим! Не искаш да проявиш милост и при положение, че си християнин?

— Християнинът обича живота си не по-малко от мюсюлманина.

— Ама ти дори и да се разприказваш, пак няма да можеш да се спасиш!

— Тук се лъжеш, Идрис. Ти ми каза някои неща, които бих могъл да използвам в своя изгода.

— Но ти ми се зарече в мълчание!

— Доколкото си спомням, само по отношение на един-единствен пункт. Но и този оброк е невалиден, защото аз го дадох само при предпоставката, че бъда сметнат за такъв, какъвто исках да се представя. Сега обаче работата стана другояче. Твоите сведения ми предоставят последното и най-важно оръжие за отбрана.

— О, Аллах, о, Пророк! Тогава аз съм изгубен!

Идрис се умълча и аз също не казах нищо. Трябваше най-напред да дочакам въздействието на моята заплаха. Тя даде далеч по-благоприятен резултат, отколкото можех да очаквам. След известно време той отново подраска тихо и попита:

— Ефенди, чуй, ако можеше да избягаш?…

— Би било добре наистина, също и за теб, защото така няма да бъда принуден да говоря за теб.

— Това обаче е напълно невъзможно! Ти си вързан, а тук постоянно ще стои един страж. И трето, даже всичко това да не беше, как бихте напуснали кораба?

— Имаш ли и други опасения?

— Не, само тези три, ама и те са предостатъчни.

— О, не! Тези три пункта изобщо не ме притесняват. Само се нуждая от някой, който да ме подпомогне в бягството.

— Това е опасно, ефенди!

— Никак даже. Хич никой няма да забележи или разбере нещо за тая работа.

— Какво трябва да стори мъжът?

— Две неща, като едното е също толкова лесно и безопасно, колкото другото. Той трябва най-напред да ми даде вътре един добре заточен, островърх нож.

Настъпи пауза. Идрис размишляваше. После за моя радост заяви:

— Ти ще имаш нож.

— Кога?

— Веднага щом свърши разговорът ни. Там отзад има един отворен сандък с ножове и разни инструменти, от каквито човек винаги има необходимост. А какво е второто, от което се нуждаеш?

— Информация, нищо повече. Дадеш ли ни и нея, то ще си сторил всичко, което искам, и аз ти обещавам дума да не изрека за теб.

— Питай тогава! Аз ще ти отговоря, защото това е… стой, тихо, някой идва!

Стълбата заскърца. Някой слезе, спря долу и запали светлина. Видях сиянието през многобройните зирки на нашия затвор. Зноят на Судан беше разсъхнал дъските. Те се бяха разединили и образували пролуки, някои от които по-широки от дебелината на здрав нож. Веднага ме споходи мисълта за резето. Потърсих го с очи и го намерих лесно, беше монтирано по средата на вратата. Лежеше точно върху междината на две дъски и прикриваше една широка пролука.

Сърцето ми затупка от радост. Ако човек провреше лезвието на нож в процепа и втикнеше върха в резето, можеше да го задвижи, сиреч можеше да отвори отвътре. За тази констатация ми бяха необходими само три секунди и ето че мъжът вече стоеше до вратата и я отвори.

Беше Ибн Асл. Държеше в ръка малка глинена лампа и освети с нея вътре. Аз лежах по гръб и наглед със затворени очи, ала бях отворил леко клепачи, за да огледам нашия „тускулум“23. Той беше нисък като гълъбарник, метър и половина висок, два и нещо дълъг. Освен нас, „квартирантите“, не подслоняваше нищо друго. Не се виждаше нито даже кука или пирон.

— Е, как ви харесва тук? — подигра се ловецът на роби. — Покажи си вървите! Нека видим дали нещо не са се разхлабили.

Ибн Асл сложи лампата на пода и прегледа въжетата ми. Е, можеше да е доволен. Бяха ме вързали толкова здраво, че кръвта кажи-речи спираше при съответните места.

— Продължаваш ли да обмисляш великолепното си предложение? — запита той. Аз премълчах.

— Или може би искаш да кажеш кога ще изтече времето, в което те очакват?

— Точно тогава, когато отида — гласеше отговорът ми.

— Значи след цялата вечност, защото кучетата, дето ти се числят, никога вече няма да те видят… Поддържай добра стража и ако тези проскубани чакали нещо се разприказват, вземи камшика и ги обрули по кратуните!

Тези думи се отнасяха за пазача. Ибн Асл вдигна лампата, заплю ме и залости вратата. При стълбите угаси лампата, за да я остави някъде си там и после се изкачи. Нашият съюзник едва след доста време посмя отново да се обади.

— Той си тръгна и ние сме сигурни, ефенди — прошепна. — Какво имаш да ме питаш?

— Кажи по-напред, що за помещение е това, в което се намираме?

— То е сиджн ел бахрийин24, където биват заключвани превити онези от нас, които са заслужили наказание.

— Къде спите нощем?

— В помещението тук, както и долу в трюма, ако нямаме човешки товар.

— Значи ще трябва да се промъкваме посред спящите?

— Да.

— Това наистина е лошо.

— Командата се намира вечер на брега и си ляга в кораба чак по-късно, обикновено по същото време като вчера.

— Известен ли ти е Маийех ес Саратин?

— Много добре. Ние често сме се укривали там.

— Къде се намира?

— На левия бряг, след селото Ел Кауа. Входът ми е толкова обрасъл, че външен човек изобщо не може да го намери. Влезе ли корабът вътре, корпусът му може напълно да се скрие под надвисналите клони, вейки, храсти и увивни растения.

— Там ли ще ви чака днес Орам, камилският ездач?

— Да.

— И кога ще стигнем при маийех?

— Може би още преди полунощ, след като си даваме такъв зор да се придвижваме бързо. Подир пладне ще минем край остров Мохабилех, а след настъпване на вечерта — край Ел Кауа.

— Не можеш ли така да уредиш нещата, че когато достигнем маийех, пак ти да си на стража?

— Много лесно. Но кажи, да не би да искате тогава да офейкате?

— Не. Та нали по тоя начин бихме ти докарали беля. Ще тръгнем едва по-късно, когато си се махнал. Но това трябва да стане докато хората се намират още на брега. Налягат ли в помещението, вече ще е твърде късно. Има ли сред апапите ти някой голям урсуз, калпав човек, когато не можеш да понасяш?

— О-о, неколцина!

— Не би ли могъл един такъв мъж да получи стражата след теб?

— Ако подхвана умно нещата, може би ще съумея да се справя.

— Поне опитай! Колкото по-лош е човекът, толкова ще ми е по-приятно, защото при всички случаи ще бъде наказан, ако бягството успее. А сега най-главното, ще трябва да ни кажеш къде се намират оръжията ни. Без тях не мога да си тръгна.

— Ибн Асл ги държи в каютата си. Той гледа на тях като на своя плячка.

— Тогава следи добре дали ще останат там, или пък ще бъдат отнесени на някое друго място. Аз непременно трябва да го знам. Ако остана доволен от свършената работа, не само че няма да те издам, но ще ти дам и подарък. Твоите хора ни оставиха всичко, което се намира по джобовете и поясите ни, защото ни смятаха в кърпа вързани. В последния миг, когато съм убеден, че бягството е успешно, ще ти сложа възнаграждението на някое място, което ти сега ще ми набележиш.

— Щом искаш да ми оставиш нещо дар, ефенди, то няма по-добро място от онова под стълбите. Там са нахвърлени няколко вехти палмови рогозки, под които можеш да го пъхнеш.

— Тогава иди го вземи веднага щом сме се махнали, за да не би да го намери някой друг.

— Ама как пък да знам кога сте се махнали? Та нали никой не бива да чуе или види бягството ви.

— Аз ще ти дам сигнал. В тукашните гори има малки лемури. Чувал ли си гневното кряскане на една такава маймунка, когато някоя друга смути нощния й покой?

— Много често.

— Добре! Това е звук, който тук не може да направи впечатление. Но за да знаеш, че аз съм този, който го причинява, а не истинска маймуна, ще го повторя три пъти — първо с по-дълга, после с кратка пауза. Веднага щом го чуеш, отиваш до стълбите и намираш подаръка под рогозките.

— Ефенди, аз желая от цялото си сърце да го намеря — от една страна, за да си го получа, и от друга, защото това ще ми даде гаранция, че бягството ви е успяло. Какво още трябва да сторя?

— Много ми се ще да знам какво има да ви съобщи камилският ездач. Но няма как да го узнаем, защото трябва вече да сме се разкарали, когато разговорът с него е към края си.

— Може би ще съумея да ви съобщя нещо от него.

— И по кой начин пък и къде?

— Тук долу.

— В присъствието на пазача?

— Да, защото аз ще се престоря, сякаш искам него да осведомя. Вие все пак не бихте могли да офейкате още с приставането на сушата, а пък Орам веднага ще разкаже. Аз ще го чуя. Вашият пазач няма как да разбере хабера и аз ще дойда да му го предам. Така вие ще чуете какво говоря с него и ще сте наясно с нещата.

— Чудесна идея! Моят дар ще бъде толкова по-голям, колкото по-доволен съм от теб. Сега нямам какво повече да ти кажа. Знам достатъчно и не ми се иска с останалото да хвърлям в смут съвестта ти.

Разговорът приключи и нашият съюзник отиде да ми донесе ножа. Той беше добре заточен и островърх — точно какъвто ми бе необходим, остър за прерязването на въжетата и източен при върха, за да служи като хладно оръжие.

Какво щастие, че Идрис береше такъв страх да не бъде издаден от мен! Аз бях почти убеден, че към полунощ ще бъдем свободни. Идрис имаше да пази един час и после беше сменен. В хода на следобеда ми хрумна идеята да проверя дали само вътрешните страни на нашия кауш имат цепнатини и пролуки. За тая цел беше необходимо да се изправя, което ми се удаде след известни усилия.

Имах всички основания да бъде доволен от този оглед. Понеже не беше натоварен, корабът не газеше дълбоко във водата. Онази част от външната страна, лежаща обикновено във водата, сега бе над нея и се бе разсъхнала от слънчевите лъчи. Асфалтът беше изтекъл от междините на талпите и когато стиснах със зъби дръжката на ножа, можех да изчовъркам толкова кълчища, че на няколко места възникнаха достатъчно големи отверстия, за да хвърля едно око на открито. Това можеше, особено вечерта, да ни е от голяма полза. Видях лодката все още впрегната отпред. На нея, за да подпомогнат гребците, бяха издигнали даже една малка мачта с платно. Това, разбира се, бе осъществимо само при духащия понастоящем откъм кърмата силен вятър, в друг случай лодката, понеже теглеше вързалото, би се обърнала.

Привечер Ибн Асл отново дойде да погледне вървите ми. Той, изглежда, ме считаше за най-опасен, защото изобщо не прегледа въжетата на другите. Не забеляза ножа. Той лежеше в най-отдалечения ъгъл при стария кормчия. След като притежавах такъв инструмент, лесно ми бе да разхлабя вървите ни, но не го сторих, предполагайки, че Ибн Асл ще дойде още веднъж и поне моите ще провери.

Облегнах се на външната стена и погледнах през дупките към Нил. Отдавна бяхме отминали остров Мохабилех и скоро трябваше да минем край селото Ел Кауа. Сенките на левия бряг лежаха по цялата ширина на реката — знак, че слънцето е към заник. Скоро настана вечер и тъй като сега вече не бях в състояние да видя нещо, отново си легнах.

Трябва да бе осем часът според ориенталското времеотчитане, когато нашият съюзник пое стражата. Той малко говори с нас. Съобщи ни, че след него щял да застъпи един, за когото щял да се радва, ако бъде наказан за нашето бягство.

— А кога ще стигнем при маийех? — попитах.

— Малко след като ми е свършила стражата — обясни Идрис. — Това отлично пасва за намеренията ни. Аз ще отида веднага на сушата и ако се случи нещо неочаквано, ще мога да ви предупредя. Впрочем оръжията ви още се намират при Ибн Асл в предната каюта.

Времето минаваше и Идрис бе сменен. Ние разговаряхме тихо помежду си. Чувайки ни, неговият приемник отвори вратата и изплющя вътре с взетия за целта камшик. При това не допусна да липсва „гяур“ и „християнско куче“. Е, тоя мъж много скоро щеше да получи признанието ми. Късо време по-късно над нас прозвучаха високи заповедни викове. Чухме по палубата да се суркат дебели въжета. Хората събраха платната. Значи маийех трябва да бе наблизо. После доловихме скърцането на съпротивляващи се на корпуса дървета. Екипажът избутваше кораба от реката в маийех.

Аз се надигнах и погледнах навън. Беше съвсем тъмно. Не можех да различа небето. Значи корабът се намираше вече под дървесните върхари на маийех. После просветля.

На брега гореше огън и до него стоеше един мъж. Той викна към нас.

— Насам! Хвърлете въжето, аз ще го увия около дървото.

Командата счете за излишно да спусне котвата. От носа и кърмата бе хвърлено по едно въже, с които корабът да бъде придърпай досами брега и вързан за две дървета. За тази цел, когато носът бе закрепен, беше спусната стълбата. Няколко мъже слязоха на сушата.

Стената, на която се облягах, се намираше откъм брега, така че можех да виждам какво става там, поне доколкото позволяваше тесният ми кръгозор. Останалото трябваше да отгатвам. Когато корабът бе стабилно установен, другите също отидоха на сушата. Логично бе да се очаква, че Ибн Асл ще ги последва, но преди туй ще ни направи една визита. Ето защо аз се плъзнах отново долу. Едва го бях сторил и ето че стълбата заскърца, лампата бе запалена и чух гласа му:

— Е-е, всичко наред ли е?

— Всичко — доложи пазачът. — Кучетата лаеха помежду си, но аз въдворих тишина с камшика.

— Само така! Нашари ги здравата!

Ибн Асл отвори вратата, освети вътре, прегледа вървите ми и ми се ухили ехидно.

— Сега ще говоря с Орам и съдбата ви ще се реши. Бъди готов! Мъченията ти ще започнат още тази нощ.

— Говориш като дете — присмях му се аз. — По моята съдба нищо не можеш да промениш. Тя е вече решена. Ти не си в състояние да ни сториш нищо.

Оня избухна в гръмък кикот.

— От страх си избудалял! Е след един час другояче ще запееш.

— Ти днес вече видя какво става с онези, които искат да ме накарат да пропея.

— Това може да се случи само веднъж, втори път няма да я бъде.

Ибн Асл зарези вратата, угаси лампата и си тръгна. Аз се изправих и погледнах отново навън. Мъжете режеха тръстиката по брега, за да отворят място за бивак. Бяха запалени още няколко огъня. Аз не можех да ги видя, наистина, но го предположих от увеличената светлина и от факта, че дървесните стволове хвърляха не само една, а няколко сенки.

Времето да се освободим от вървите настъпи. Аз избутах с крак ножа от ъгъла, претърколих се и го взех в ръка. Бен Нил легна с гръб към моя, за да мога да вмъкна острието зад въжетата и да ги прережа. Трябваше да внимавам да не го нараня. Не беше лесно, но вървеше. Скоро ръцете на младежа бяха свободни. Сега той взе ножа, за да освободи най-напред краката си и избави после и нас от въжетата. Всичко това ставаше толкова безшумно, че нямаше как пазачът да го чуе.

Сега зачакахме нашия съюзник. Едва след половин час стълбата заскрибуца отново и чухме гласа му:

— Де само да можеше да излезеш! Има толкова нещо за слушане.

— Да ме ядосаш ли искаш? — изръмжа дежурният. — Шейтанът внуши на мюлазима баш мен да тури тука. Какво има всъщност?

— Неверническият ефенди действително е казал истината. Нашите другари са пленени и осмина от тях са пречукани с приклади!

— Аллах да унищожи изчадията на Рейс Ефендина! Тоя проклет християнски ефенди обаче сега съвсем сигурно е изгубен! Как всъщност се е изскубнал Орам? Сигурно изобщо не е бил заловен?

— О, напротив! Но асакерите не са го били вързали здраво. Призори му се удало да се освободи. Измъкнал се неусетно и даже успял да вземе една камила. Сетне препуснал веднага към джезире Хасание, за да ни уведоми, но закъсня с няколко минути.

— Защо Орам не дойде при нашия стан, а по-горе на Нил?

— Защото не можел другояче. Видял, че асакерите на Рейс Ефендина се насочват към мястото. Нашите пленени другари нямало да бъдат отведени в Хартум, както всъщност решихме, а към Хегаси, където асакерите трябвало да бъдат очаквани от Кара Бен Немзи ефенди.

— Той никога няма вече да ги види, а те ще бъдат посрещнати от нас по подобаващ начин, защото се надявам, че Ибн Асл ще стори всичко, за да спаси спътниците ни!

— Това се разбира от само себе си.

— Ама няма време за губене! Само да можех да бъда долу. Не искаш ли да поемеш стражата вместо мен? В замяна ще ти дам…

— Хич на акъла не ми идва! — прекъсна го Идрис. — Само допреди малко киснах два часа тук.

Стълбата заскърца отново. Идрис си отиваше. Той удържа думата си и това, което по този начин ми бе съобщил, беше от голяма стойност за нас. Ето защо щеше да си получи обещаното възнаграждение. Вярно, той беше наш враг и нехранимайко, ала аз бях длъжен да сдържа думата си. Не биваше да нарече мен, християнина, измамник.

Впрочем разговорът бе ни допринесъл и друга изгода. Отварянето на резето с помощта на ножа нямаше как да не причини шум и бил той макар и малък, лесно можеше да привлече вниманието на пазача. Освен това мъжът бе стоял откъм страната на пантите, така че като отворехме вратата, щеше да ни се изпречи на пътя. Значи не бе възможно да стигнем толкова бързо до него, колкото бе необходимо да го обезвредим, преди да се е развикал за помощ или чак пък да окаже съпротива.

Тази злина сега бе премахната. За да може да разбира по-добре другия, мъжът бе извървял няколко крачки към стълбите, освобождавайки то този начин вратата. По време на високия им разговор аз бях забил през процепа върха на ножа в дървото на резето и го бях избутал. Беше възникнал шум, но пазачът не го чу. Бях отворил после вратата и изпълзял навън, последван от другите двама. За да им направя място бях изминал няколко крачки и застанал непосредствено зад пазача тъкмо когато той подкани другаря си да поеме стражата вместо него. Когато онзи сега си тръгна, той се обърна и се блъсна в мен. В миг сключих ръце около гърлото му. Той се свлече под хватката ми, беше вързан със собствения си пояс, ас феса, който носеше на главата си, му бе затъкната устата.

Сега тръгнах към стълбището и изпълзях предпазливо навън най-напред да се огледам. Онова, което видях, ме изпълни с голяма радост, защото обстоятелствата изобщо не можеха да бъдат по-благоприятни за нас. Горящите на брега огньове не можех, наистина, да видя, но те разпространяваха сияние, осветяващо достатъчно палубата, по нея не забелязах никакъв човек и слязох отново долу.

Отделих там от парите си, колкото сметнах за уместно, и ги пъхнах под най-долната палмова рогозка. После се върнах, придружен от двамата си спътници, обратно на палубата. Не биваше да се изправяме, тъй като иначе можеха да ни видят. Запълзяхме към каютата, за да си вземем оръжията. Това бе най-важното. В предното помещение беше тъмно наистина, но с опипване бързо намерихме каквото търсехме.

— Сега какво? — прошепна Бен Нил. — Рисковано е да слезем по трапа.

— Там ще ни пипнат още преди да сме досегнали с крак земята — пригласи дядо му.

— Но няма друг път! Най-добре ще е да не слизаме, а да скочим долу и да се втурнем посред ловците на роби. Те ще си изкарат акъла и преди да са се осиферили ние ще сме офейкали.

— Ще издържат ли старите ми крака на такъв скок?

— Не се тревожи! — успокоих го аз. — Ние няма нито да слизаме, нито да скачаме, а ще се спускаме. Ще се смъкнем в буксирната лодка, дето е долу в реката, и ще се отдалечим с гребане.

— Аллах! Това е великолепна идея! Но… въпреки туй неосъществима.

— Защо?

— Защото лодката е вързана зад кораба. Там тя се намира в светлината на огньовете. Значи не можем да се спуснем в нея.

— Аз предполагам, че е вързана при носа. Та нали бе впрегната отпред, така че когато се отклонихме към маийех, екипажът просто е събрал влекача, за който беше вързана. Хората трябваше да сдиплят платната и да свалят мачтите. Въобще са имали толкова много работа, още повече че беше тъмно, че не са могли да отделят време да закарат лодката отзад. Хайде, ще видите, че сметката ми е вярна.

Запълзяхме напред, покрай борда откъм водата. Тъй като враговете ни се намираха от другата страна, можехме да се изправим и надникнем през релинга, без да бъдем забелязани от тях. Да, лодката беше вързана там на едно въже, което бе толкова здраво, че и най-тежкият мъж можеше да му се довери. Тя лежеше в сянката и ние не можехме да видим дали греблата се намират в нея. Но сигурно не бяха прибрани на борда, поне ние не ги виждахме някъде наоколо. Нещо светлееше в лодката.

— Какво ли може да е онова? — попита Бен Нил.

— Вероятно ветрилото, което видях издигнато днес по време на плаването. В този случай там ще лежи и мачтата, а това е много добре, защото няма да е необходимо да се напрягаме с веслата.

Намирахме се в близост до малката предна мачта. Там бях видял тази заран оставена връзка факли от палмови влакна, които в онези райони се използват при разни случаи.

Още си лежаха там. Аз взех няколко от тях и се върнах при релинга.

— За какво ти е да мъкнеш факли? — попита Бен Нил.

— За това по-късно. Достатъчно приказвахме и се бавихме. Хайде сега през борда. Спусни се първо ти, дядо ти ще те последва, а аз ще остана последен.

Бен Нил заметна кремъклийката си на ремъка през гърба и прекрачи релинга да се смъкне по въжето. В този миг чух гласа на Ибн Асл да вика:

— Донесете и една стомна раки!

Раки означава ракия, която е позволена на мюсюлманите. Думите ми подсказаха, че няколко, най-малкото двама мъже ще дойдат горе. Обърнах се. Наистина, там един се изкачваше, зад него втори.

— Бързо, бързо! — нашепнах на Абу ен Нил. — Още не са ни забелязали.

Аз клекнах, за да не привлека веднага внимание. Но старият кормчия трябваше да се прехвърли през релинга, него щяха да забележат. И тогава отзад се заизкачва и трети. Предният видя стария, а покрай него и мен. Той веднага схвана положението и се развика:

— Скачайте, насам, мъже! Пленниците са се освободили! Канят се да офейкат!

Той се втурна насам, последван от другите двама. Аз останах клекнал, за да не допусна да отгатнат какво възнамерявам. Когато на първия оставаха още три крачки до мен, аз се изхвърлих като пружина и го блъснах с приклада в гърдите, от което оня отлетя назад. Втория, който тъкмо протягаше ръка към мен, цапардосах по главата. Третият вече беше също наблизо. Той се оказа по-умен от предните двама, защото измъкна пищова и натисна спусъка срещу мен. Аз отскочих настрани и не бях улучен, но толкова по-сигурно го срина в следващия миг моят приклад.

Тримата нехранимайковци бяха ревали с все глас. Сега лежаха безмълвно. Отдолу отговориха. Кряскаха кой колкото може. Всичко живо се завтече насам. След няколко мига за мен щеше да бъде твърде късно. Веднага след първия прикладен удар аз се бях обърнал. Старият Абу ен Нил се беше разкарал. Един скок нагоре към релинга… отвъд… захвърляне в лодката на сграбчените набързо факли… улавяне на въжето… надолу… измъкване на ножа… срязване на въжето… и ето че горе прозвуча ревящият глас на Ибн Асл:

— Къде са? Търсете, търсете! Пречукали са тези тримата. Не ги виждам. Сигурно са се пъхнали в каютата, краставите кучета. Хванете ги! Бързо, бързо!

Аз вече бях отблъснал лодката от кораба и уловил кормилото. Греблата бяха тук.

— Сядайте! — повелих с тих глас. — Ибн Асл не подозира къде сме. Веднъж да излезем от обсега на очите му, после нека си стреля. Залавяйте се за греблата! Но действайте тихо и в такт!

Спътниците се подчиниха. Носът на лодката се насочи под прав ъгъл спрямо кораба. Не биваше другояче да управлявам. Трябваше да остана в дълбоката сянка, която нокерът хвърляше върху водата. Когато се намерихме на порядъчно разстояние, наредих да спрат. На брега вече нямаше никой. Всички се бяха втурнали на борда да ни търсят. Това даваше такова кряскане и реване, че ни една отделна дума не се разбираше. Бяха намерили пазача, но нас — не. После внезапно настъпи тишина. Нашето изчезване беше необяснимо за безделниците. Те, както изглежда, се съветваха, защото докато преди туй бяха търчали безредно един през друг, сега стояха спокойно вкупом. Ние се бяхме отдалечили само на приблизително тридесет лодкови дължини и можехме да различаваме фигурите им.

— Сега можеш да наподобиш гласа на маймуната — рече кормчията. — Ние сме свободни.

— Ще се откажа от това наподобяване — отвърнах — и ще говоря непосредствено с Ибн Асл.

— В такъв случай ще чуят къде се намираме. Мнозина от неговите хора имат пушките си в ръце. Вярно, че е тъмно, но ако стрелят, биха могли две пак да ни улучат.

— Аз ще ги заблудя и от това ще падне голям майтап. Обръщайки се не към кораба, а в посока към водата, аз сложих ръце като фуния около устата и викнах през импровизирания рупор, като разчленявах сричките:

— Ибн Асл, Ибн Асл, ела, хвани ни!

Високата, гъста гора, обграждаща водата, префокусира думите ми, сякаш бяха извикани далеч горе в маийех. Гласът ми бе ясно разпознаваем.

— Там е кучият син! — кресна Ибн Асл. — Там горе са те, по водата! Трябва да са взели лодката ни!

Забелязахме, че негодяите веднага погледнаха за лодката.

— Да, взехме я! — отговорих аз по същия начин. — Я ме накарай сега да запея!

— Чувате ли, чувате ли? — зарева оня яростно. — те са се измъкнали с лодката. Там горе може би на осемдесет крачки оттук. Стреляйте, стреляйте, мъже!

Много изстрели изтрещяха на запад, докато ние се намирахме в южна посока. Отчитайки създадената ситуация, сега обърнах лице на изток и се изсмях гръмогласно.

— Гърмите сватбарски! И къде пък ни дирите? Това прозвуча от срещуположната страна. Всички се извъртяха, а Ибн Асл заповяда:

— Не горе, а там долу са. Стреляйте нататък, нататък! Мъжете се подчиниха, но без успех. Аз се обърнах отново в предишното направление и дадох да се чуе подигравателен кикот. Те тутакси се извърнаха.

— Шейтанът се е вселил в гяура! — изкряска Ибн Асл. — Разбрах, че Шейтанът е в него! Сега той е пак там горе!

Намерението ми да заблудя ловците на роби успя и ние можехме да продължим бягството, без да ни е грижа за техните куршуми. Това съвсем не бе така лесно. Никой от нас не познаваше маийех. Къде се намираше входът, който, както бяхме чули, бил скрит от растителност? Аз си нямах понятие, другите — също. Можехме само приблизително да предполагаме посоката.

Към това се добавяше, че тези застояли речни ръкави обикновено са обитавани от крокодили, по на юг и от хипопотами. Маийех ес Саратин лежеше на левия нилски бряг. Това бе всичко, което знаехме. За щастие Абу ен Нил познаваше много точно реката.

— Каква посока има Нил над селото Ел Кауа? — попитах стария.

— Той тече на северозапад.

— Тогава нека опитаме да го намерим. Гребете бавно!

Аз поддържах курс в отдалечаване от кораба — почти до отсрещния бряг — и после насочих наляво. Видяхме звездите над себе си. Небето представляваше тясна полоса, която трябваше да следваме. Тя ставаше все по-тясна, докато накрая престана. Подслони ни листният покрив на гората.

— Изтеглете веслата! — викнах. — Трябва да се намираме в близост до входа. Може би тук има някакво, макар и слабо течение. Нека оставим лодката да се носи.

— Това е опасно — предупреди кормчията. — Ако се блъснем и се обърнем, ще бъдем изядени от крокодилите.

— Няма да се блъснем.

Измъкнах огнивото, запалих една факла и я дадох на Бен Нил да я закрепи на носа на лодката. Дали Ибн Асл щеше да види светлината, можеше да ни е безразлично.

При светлината на факлата забелязахме, че се намираме под дървета сунут, които, както измерихме с греблото, бяха залети с повече от метър вода. Това не бе входът на маийех. Пристанахме до един ствол и аз хвърлих няколко листа във водата. Те бяха отнесени. Последвахме ги бавно — наляво от досега следваното направление. Тук водата беше толкова дълбока, че дори с мачтата не успяхме да достигнем дъното. Тя се движеше и по-бързо, но в кръг.

— Плаваме погрешно — заяви Бен Нил. — Трябва да се върнем.

— Не — възрази дядо му. — Правилно се движим. Водата се върти в кръг, защото Нил тече наблизо. Той е скрит от растителността. Трябва да минем през нея.

През нея! Да, ама къде? При всички случаи направо. От двете страни имаше дървета. Това виждахме. В техните върхари се бяха вплели увивни растения, които се проточваха от връх до връх и образуваха един достигащ до водата растителен мост. Там, където вляво от нас този мост се издигаше от водната повърхност, ластарите бяха разкъсани на много места. Посочих нататък.

— Там трябва да е! Растенията са били разкъсани от нокера, когато се е проврял през тях. Вземете пак греблата! Трябва поне да опитаме.

Насочихме се към мястото. Ластарите висяха много по-високо, отколкото преди малко бе изглеждало. Лесно минахме през тях и из един път гората остана зад нас, отпред се ширна реката, а горе се откри осеяното със звезди небе.

— Слава на Аллах! — отдъхна кормчията. — Насмалко да ме хване страх. Ако не бяхме открили изхода, може би все пак щяхме да бъдем заловени от Ибн Асл.

— Невъзможно! — отвърнах аз. — Ако не бяхме намерили реката, щяхме да излезем на брега и на Ибн Асл май щеше да му е трудничко да ни открие и чак пък залови. Но така действително е по-добре. Ние сме свободни и имаме открит път към Рейс Ефендина.

— Къде ще го търсиш? Мислиш, ли че още се намира долу при джезире Хасание?

— За да го знам, би трябвало да съм всезнаещ. На първо време се касае да развием максимална бързина. Какъв вятър имаме?

— Нощем тук най-вече от юг.

Проверихме едва доловимия до брега ветрец и установихме, че е благоприятен. Ето защо издигнахме мачтата и закрепихме платното. Тъй като кормчията бе най-възрастният от нас и не биваше да се напряга толкова много, аз му отстъпих моето място и се залових заедно е Бен Нил за греблата.

— По средата на течението ли да се придържам? — попита старият.

— Не съвсем.

— Защо не? Там все пак ще имаме пълния вятър.

— Това е вярно, но така бихме могли да пропуснем Рейс Ефендина.

— Значи въпреки всичко смяташ, че той сега идва нагоре?

— Не, ала е възможно да е пристанал някъде до брега. Но където и да се намира Рейс Ахмед, при всички случаи ще поддържа бдителна вахта. Затова взех факлите. Той ще ни забележи и извика, за да не го отминем.

— Тогава те моля да ме оставиш да управлявам според опита си. Известен ми е курсът, който моряците държат, както и местата, където пристават и могат да наблюдават реката.

Не можех да сторя нещо по-умно, освен да изпълня волята му. Де да знаех само къде да търся Рейс Ефендина! Той беше намерил птиците отлетели. Сигурно беше разговарял с хората от задържания кораб и достатъчно научил, за да знае в каква посока би могъл да намери търсените. Приех, че незабавно се е върнал с асакерите си в Хегаси и се е качил там на своя „Шахин“, отплавайки на юг. Окажеше ли се предположението ми вярно, то или щяхме да го срещнем по път, или с настъпването на вечерта той бе акостирал някъде, и то на такова място, откъдето да може да вижда всеки минаващ съд.

Нашето нощно плаване протичаше, разбира се, по-бързо, отколкото пътуването срещу течението през деня. Имахме три двигателни сили: падът на реката, вятърът и веслата. За съжаление лодката беше много голяма. С някоя по-малка щяхме още къде по-бързо да се придвижваме. Въпреки това не бе минал и час от мига, в който напуснахме маийех, и ето че стигнахме хелле Кауа. Това село по онова време бе правителственото седалище по Бели Нил. Там биваха струпвани значителни запаси от жито и какво ли друго не и всеки плаващ на юг кораб се запасяваше оттук с необходимите неща, които насетне ставаха толкова по-скъпи, колкото човек по на юг отиваше.

Пристанахме тук за късо време, за да се осведомим от харис ел мишра25 дали корабът на Рейс Ефендина е бил видян. Отговорът беше отрицателен и ние продължихме плаването под ветрило и весла.

Нощ по Нил! Какъв сюжет за поета! На мен настроението ми обаче хич не беше поетично. Цяла поредица от нощи бях спал съвсем малко, следствие на което бях пренапрегнат, а пък трябваше и да греба. Бен Нил не се чувстваше по-различно. Смятам, че от време на време гребеше досущ като мен, със затворени очи и наполовина или даже три четвърти в сън. Абу ен Нил беше също така едносричен като нас и аз предположих, че неговата мълчаливост трябва да си има някоя особена причина. На моето допитване той рече:

— Не съм уморен ни най-малко, ефенди. Кахърите ми отнемат доброто настроение. Аз съм беглец.

— А-а, страх те е от Рейс Ефендина?

— Разбира се! Навремето той ме залови на робския кораб и сигурно щях да бъда строго наказан, ако ти не беше ме пуснал да избягам. А сега плавам право към ръцете на тоя суров господар. Трудно ми е да изрека молбата, ала, ефенди, освободи ме още веднъж! Позволи ми да напусна лодката на първото удобно място!

— Не искаш ли да се върнеш на кораба си?

— Преди да стигна до него, ще бъда заловен.

— Но ти си сам и безпомощен. Нямаш никакви средства. С какво ще се захванеш.

— Бен Нил, моят внук, ще бъде при мен!

— Не — отхвърли младежът. — Ти си бащата на моя баща и повеля на Аллах е да те почитам. Аз това и правя. Но сега съм слуга на ефендито и нищо не е в състояние да ме накара да го напусна.

— Сине на моя син, кой би очаквал такова нещо от теб! Искаш да се отречеш от кръвта, дето тече в жилите ти? Искаш да престъпиш законите, залегнали в гърдите на всеки човек?

— Не. Любовта към теб и верността към ефендито могат добре да се съвместят. Не е нужно да напущаш лодката. Аз познавам Кара Бен Немзи ефенди. Той ще те вземе под своя закрила.

— Няма да може!

— Хич да не си се усъмнил! Той може всичко, което поиска.

— Най-малкото искам само онова, което мога — забелязах аз. — Абу ен Нил, няма защо да се страхуваш. Рейс Ефендина ще ти прости миналото.

— Ох, ефенди, ако това е вярно! На колене ще му благодаря. Аз не съм толкова лош човек, както изглежда.

— Зная го, знаех го и преди. Затова те пуснах да избягаш.

— И никога вече няма да ме видят на борда на някой роботърговец!

— Тук също ти вярвам и ето защо ще помоля Рейс Ефендина да ти прости онова, което е било.

— Кара Бен Немзи ефенди, ти вливаш балсам в раната, която самият съм отворил в съвестта си. Ако Рейс Ефендина ми прости, то ще мога и аз да си простя. После вече от нищо и от никого няма да се боя, ще мога пред всекиго да се показвам, както и да отида в родния си край, без да мисля, че отмъстителят ще ме откъсне пак от моите близки.

— Бъди рахат! Аз ти казвам, че всичко ще бъде простено и забравено.

— Вярвам ти. Ти веднъж вече ме спаси и не би ме взел със себе си при Рейс Ефендина, ако не си убеден, че това може да стане без вреда за мен. Ама какво да му отговоря, ако ме запита по какъв начин съм се измъкнал навремето?

— Кажи му истината!

— Тогава той ще ти се разгневи.

— Работата не е чак толкова лоша! Впрочем твоят внук му оказа няколко добри услуги, така че благодарността му повелява да изпълни молбата ти за опрощение.

Това напълно успокои стария и сега мълчанието бе прекъснато. На сърцето му бе олекнало и по тая причина бе станало леко и на езика му. Той започна да ми разправя своите преживелици, а беше преживял толкова много, че материал за разговор в самотното плаване не липсваше.