Махди

5. Ибн Асл, ловецът на роби

От извора в газиахската гора до джезире Хасание трябваше да се измине едно разстояние от почти тридесет географски мили16. Нашите отлични камили оставиха този път зад себе си за два дни, но когато наближихме целта, бяха толкова изтощени, че едва се влачеха. Мислех, че съм взел правилно посоката, ала бях попаднал малко нещо наляво, защото точно пред нае израсна Джебел Араш Кол, който се намира значително на север от Хегаси.

Беше привечер, когато пристигнахме там. Хегаси е мизерно хелле17, което се състои от неголям брой колиби и е разположено на високия бряг на Нил, доста добре защитено срещу разливите на реката. От хеллето се спускаше път до едно място край водата, където приставаха плавателните съдове и биваше поен добитъкът. Един такъв път, както и мястото за приставане и водопой се нарича по Горни Нил „мишра“.

Зарадвах се при вида на реката, която не бях виждал от похода към фесарахите. Жителите на селото приближиха да ни запитат „откъде и накъде“, а също и за желанията ни. Аз се опазих да им дам веднага информация, отклонявайки разпитванията с насрещни въпроси.

Първата ни работа бе да напоим камилите при реката. После ги отведохме горе на едно тревисто място чийто собственик ни даде разрешението си да пасат срещу нищожно заплащане.

На височината на мишра седеше един мъж, който очевидно не беше от селото. Беше напълно въоръжен и по-добре облечен от жителите на хеллето. Когато се осведомих при един от селските хора за него, той каза:

— Не го познаваме. Той е тук още от вчера и си седи на същото място, зяпайки надолу по реката.

— Може би очаква някой кораб?

— Вероятно. Но не ни отговори, когато го запитахме за това. Пред селото държи един оседлан кон, който нае от Ибрахим, нашият шейк ел белед.

— Яздил ли го е?

— Още не, но го държи в готовност, откакто се намира тук.

— Накъде възнамерява да се отправи?

— Това ние не знаем. Но на шейк ел белед той сигурно е казал, защото Ибрахим иначе не би му дал коня си.

Непознатият привличаше вниманието ми. Беше ясно, че следи за нещо и възнамерява, веднага щом научи отговора, да препусне и докладва. Как ми се щеше да знам къде се кани да отнесе вестта. Но да питам шейка, щеше да е твърде очебийно. Ето защо продължих да се осведомявам от мъжа, който ми бе дал досегашната информация.

— Кога мина оттук последният кораб нагоре по реката?

— Вчера заран.

— А кога дойде мъжът в селото?

— По същото време, защото той дойде с кораба. Една лодка го докара до мишра.

— И лодката не остана тук?

— Не. Върна се при кораба.

— Кому принадлежеше корабът?

— Не зная.

— С какво беше натоварен?

— И това не мога да ти кажа.

— Името също ли не можеш да ми назовеш?

— Казваше се „Хирдаун“18 и не беше дахабийе, а нокер.

— Кога мина предишният кораб?

— Един ден по-рано, значи завчера. Той също беше нокер. Беше празен и отиваше на юг да вземе стока.

— Не е ли минал един кораб с две мачти, който не е нито дахабийе, нито нокер, и има необичаен вид?

— Не.

Този отговор ме успокои, защото ми каза, че Рейс Ефендина все още не е минал край опасното селище. Неговият „Сокол“ не беше по обичайному построен и съоръжен, така че на всеки щеше да обърне внимание.

Бен Нил се бе излегнал в тревата и зяпаше щъкането на жителите из селото. Аз се запътих бавно към непознатия, който ме бе наблюдавал зорко, седнах до страната му и поздравих:

— Аллах йимасиг балхир! (Аллах да те дари с щастлива вечер!)

— Масалхер (Щастлива вечер) — отвърна онзи сухо. Аз бях изрекъл поздрава напълно — нещо, което човек прави само когато иска да бъде особено вежлив. Със своята лаконичност той вероятно искаше да намекне, че моята компания не му е присърце. Аз обаче дадох вид, че не съм схванал намека, и продължих:

— Нямам у себе си мрежа да се предпазя от камарите на реката и поради това не мога да спя на открито. Има ли в селото някоя колиба, в която да мога да се подслоня?

— Не знам. Не съм оттук.

— Значи и ти не си тъдявашен? Аллах да бъде с теб при пътуването ти!

— Нека неговата благословия се простре и над твоето! Откъде идваш?

— От Хартум — отговорих, принуден да кажа неистината.

— Къде се издига шатрата ти?

— Аз не живея в шатра, а в къща. Тя е в Суец.

— Какъв си?

Сега аз си придадох възможно по-хитър израз на физиономията.

— Търгувам с какво ли не, ама най-предпочитам с…

Спрях по средата и направих едно движение с ръка, което трябваше да подскаже, че не е уместно да довърша започнатото изречение.

— Със забранена стока? — каза той вместо мен.

— Ако е тъй, бих ли признал?

— На мен можеш да кажеш. Аз категорично няма да те издам.

— Мълчанието при всички случаи е по-добро от бръщолевенето.

— Не при всички случаи. Ако един търговец иска да направи някоя далавера, той трябва естествено да отвори дума за нея.

— При такъв случай говоря и аз. Само че сега не се мярка никаква далавера.

— Може би все пак, стига правилно да съм те разбрал. Вие дойдохте на камили. Накъде се каните да вървите?

— Да направим някои покупки.

— Какви?

— Такива — ухилих се аз, оставяйки го в неяснота. Той не само беше станал по-любезен, ами направо грееше, както се казва. Смяташе ме за роботърговец и аз бях убеден, че в негово лице имам пред себе си един от подчинените на търсения от мен ловец на роби Ибн Асл. Трябваше да подсиля мнението му, без да обявявам нещата открито, защото един търговец на роби не казва на първия срещнат кой е и с какво се занимава. Мъжът очевидно имаше задачата да следи тук за появата на Рейс Ефендина и после да отиде да доложи. При това положение нокерът „Гущер“ принадлежеше на Ибн Асл и не можеше да лежи много далеч оттук — вероятно до джезире Хасание.

— Ти си дискретен и това ме радва — рече човекът. — Само с мълчаливи хора може да се завърти далавера.

— А-а, значи и ти се занимаваш с неща, които не е необходимо всеки да знае?

— И ако е така? Аз кажи-речи си мисля, че тогава бихме си пасвали — рече стражът и ми смигна.

— Наистина ли? А знаеш ли и че правенето на рекик е много опасен занаят?

— Ха! Бих желал да знам как тъй опасен. Отиващ до някое село с чернилки, обграждаш го, палиш го и пипваш негрите, които изскачат от горящите колиби. Старите и кекавите наръгваш или застрелваш и си тръгваш с останалите. Къде е тук опасността?

— Тук действително не — рекох аз. — Опасността започва едвам с отвозването. Не бива да се оставиш да те спипат и е най-умно да продадеш робите още на самото място.

— Не можеш да го сториш, защото там няма купувач.

— При такива положения си го водиш със себе си и той веднага след лова купува и плаща чернилките и после поема върху себе си опасностите при превоза.

— Откъде ли да се вземе сега един такъв мъж?

— Откъде? Хм-м! — изръмжах многозначително.

— Кой е той? — попита онзи.

— Това, струва ми се, много не те засяга.

— Повече отколкото си мислиш. Мъжът богат ли е?

— Притежава колкото му е необходимо.

— Трябва да е и куражлия!

— Такъв е. Бил е вече няколко пъти в Абисиния да купува роби. А за тая работа все пак се иска нещичко.

— Действително. Къде се намира той сега?

— Край Бели Нил, може би дори недалеч оттук.

— Ти наистина си много предпазлив. Да не би да имаш предвид себе си?

— Не съм казал такова нещо.

— На мен можеш да го кажеш, тъй като…

— Тъй като…? Защо не се доизкажеш?

— Защото аз също трябва да бъда предпазлив. Но ако не се лъжа в теб, вероятно бих могъл да ти кажа при кого можеш да купиш рекик.

— Е-е, при кого?

— При Ибн Асл.

— Аллах! При прочутия ловец на роби? Той къде се намира?

— Където се намира твоят търговец, сиреч край Бели Нил.

— В коя местност?

— Може би дори недалеч оттук — ухили се оня, повтаряйки предишните ми думи.

Аз се престорих на радостно изненадан.

— Това е добре, това е много добре! Слушал съм за него. Един познат турски търговец ми каза, че много е купувал от него.

— Имаш предвид Мурад Насър? Познаваш ли го?

— Много добре даже. Аз често съм закупувал рекик от него.

— Аха, най-сетне си призна, че ти самият си този, за когото говориш.

— Аллах! Изплъзна ми се от езика.

— Не се кахъри! Това нищо не вреди, защото сега и аз мога да бъда открит. Ще ти кажа, че се намирам на служба при Ибн Асл.

— Вярно ли? Или само искаш да ме накараш да се разприказвам?

— Истина е. Каква причина бих могъл да имам да се представям лъжливо за човек на ловеца на роби?

— За да ме заловиш. Ти лесно може да стоиш на служба при хадифа.

— Дори и да бе такъв случаят, сега няма как да ти навредя. За тая цел трябва да те хвана на местопрестъплението. И тъй, откровено! Кажи, искаш ли да купиш рекик?

— Е добре, ще рискувам и ще ти се доверя, макар никога да не съм те виждал. Да, аз купувам роби, доколкото мога да се сдобия с такива.

— Накъде се каниш да хванеш оттук?

— Нагоре по Нил, далеч над Фашода, докато намеря някоя сериба.

Под сериба се разбира заселище от търговци или ловци на роби. Според тамошните разбирания тези заселища са построени като крепости. Те се състоят от колиби, които служат отчасти за подслон на ловците на роби, отчасти като складове за провизии, и са обградени с гъсти трънливи плетове.

— На теб хич не ти е нужно да пътуваш ей така наслуки — рече мъжът доверително. — Имаш ли пари у себе си?

— Достатъчно.

— В такъв случай ще те заведа при Ибн Асл.

— Ще ти бъда сърдечно благодарен и по-късно ще ти дам един добър бакшиш. Ама има ли сега Ибн Асл роби?

— Още не. Сега се каним да направим едно пътуване за рекик. Мурад Насър иска роби и ако щастието ни се усмихне както винаги, то за теб ще останат далеч повече, отколкото се нуждаеш.

— Значи турчинът е при Ибн Асл?

— Не. Той избърза напред към Фашода.

Това ми беше приятно. Аз хранех дръзката мисъл да навестя Ибн Асл, да се отправя директно към бърлогата на лъва. Та нали не ме познаваше, понеже при Вади ел Берд ме бе видял само отдалеч. Но ако при него беше Мурад Насър, то щеше да ми е невъзможно да се покажа. Тогава с мен чисто и просто щеше да е свършено. Вярно, моккадемът и муца’бирът също можеха да са при ловеца на роби. Двамата нехранимайковци ме познаваха също така добре, както Мурад Насър. Значи трябваше небиещо на очи да се осведомя по този въпрос.

— Знаеш ли защо всъщност е дошъл сега турчинът? — продължи мъжът, станал сега съвсем доверителен.

— Не.

— Познаваш ли семейството му?

— Знам само, че има две сестри.

— Така е. И от това разбирам, че говориш истината и действително си този, за когото се представяш. Той води една от тези сестри за жена на Ибн Асл. Сватбата ще се състои в една сериба нагоре край Бели Нил. Ако потеглиш с нас, ще можеш да участваш в празненството. При такива случаи Ибн Асл е изключително щедър. Баща му също ще присъства.

— Той има баща? — попитах аз, правейки се на неосведомен.

— Да, неговият баща Абд Асл е още жив. Той пътува нагоре-надолу по Нил като благочестив факир, за да подпомага под тази маска занаята на своя син.

— Той при него ли е вече?

— Абд Асл отсъства само за кратко време. Потегли с една дружина наши ловци на роби в степта, за да проведе съд.

— Съд?

— Да, да накаже един другоземен гяур, който ни причини големи щети.

— Възбуждаш любопитството ми.

— Ибн Асл може самият да ти разкаже случая, ако му е угодно. Аз не зная дали бива да говоря за тези неща. Християнинът е един капсъз, един шейтан, когото трябва да унищожим.

Само да знаеше стражът, че аз самият бях тоя капсъз, тоя шейтан!

— Бил е преследван от Кахира дотук, ама напразно — продължи да дрънка мъжът. — Даже и на моккадема се е изплъзнал, когато онзи…

— Моккадема? — попитах. — Кой моккадем имаш предвид?

— Този на светата Кадирине.

— Абд ел Барак? А-а, аз много добре го познавам. Срещнах го в Кахира.

— Наистина ли? Тогава толкова повече се радвам, че се натъкнах на теб тук. Ти ще намериш приятели. Моккадемът именно е също с Мурад Насър към Фашода. Той води муца’бира със себе си и двамата искат да вземат участие в нашия поход за роби.

Сега вече знаех каквото исках да знам. При Ибн Асл не се намираше нито един мой познат, така че можех да рискувам да отида при него. Тъкмо сега слънцето докосна западния хоризонт — времето за Могреб, Молитвата на слънчевия заник. Тъй като трябваше да бъда сметнат за мюсюлманин, бях принуден да участвам поне във външните движения. Та тръгнах значи към Бен Нил и коленичих до него.

Можех да остана и при непознатия, ала си имах основателна причина да изпълня привидната молитва при моя спътник. Той все пак трябваше да знае какво съм говорил и обсъждал с другия, иначе лесно можеше да допусне грешка и с някое изявление да съсипе плана ми. Дълга реч, разбира се, не биваше да държа. Непознатият можеше да се приближи до нас, а тогава Бен Нил трябваше вече да е осведомен. Ето защо му казах, когато молитвата свърши:

— Отбележи си! Аз съм роботърговец от Суец и се казвам Амм Селад. Ти си мой служител и се наричаш Омар. Ние познаваме Мурад Насър, от когото съм купувал роби, и също моккадема Абд ел Барак. Пътуваме нагоре по Нил и сега идваме от Хартум.

— Хубаво, ефенди! — захили се младежът.

— В името на Аллах, не казвай отсега нататък повече думата ефенди, освен ако със сигурност знаеш, че сме сами. Ти си сърцат. Аз съм наумил нещо, за което се изисква кураж. Касае се за много рисковано начинание. Ако не искаш да вземеш участие, няма да ти се разсърдя и можеш да дочакаш в селото пристигането на асакерите.

— Върви, накъдето поискаш, аз идвам с теб! Та дори и в смъртта. Щом се касае за някаква опасност, то толкова по-малко ще те напусна.

— Добре! Ти си честен и верен! С други думи Ибн Асл се намира тук и аз ще отида при него, за да разузная и разстроя плановете му срещу Рейс Ефендина. Ще дам вид, че искам да се присъединя към похода за роби, който той скоро ще предприеме, за да купя от него чернокожи.

Не можах да продължа по-нататък, защото непознатият пристъпи към нас.

— Ти ме попита дали би могъл да спиш в някоя от колибите на селото — каза той. — Няма да спиш тук, защото след Вечерната молитва ще те заведа при Ибн Асл.

— Защо чак тогава?

— Очаквам един кораб. Знаеш, че корабите обикновено нощем не пътуват, а пристават до брега. В изключителен случай плават най-много час след залез слънце. Аз значи трябва да чакам дотогава тук. Не е ли дошъл все още плавателния съд, то ще знам, че днес вече изобщо няма да дойде, и ще мога да напусна поста си.

— Що за кораб е той?

— Бива ли този млад мъж да слуша всичко? — попита оня наместо отговор, посочвайки Бен Нил.

— Да. Омар е мой най-верен и мълчалив служител и аз нямам тайни от него.

— Чувал ли си за Рейс Ефендина?

— Даже съм го виждал в Кахира.

— Знаеш ли и какви цели преследва?

— Това знае всеки. Рейс Ахмед има задължението да преследва и залавя ловците и търговците на роби. Чух, че бил получил извънредни пълномощия.

— Така е. Аллах да погуби кучия син! Тоя Рейс вече донесе много беди на ловците и съвсем наскоро екзекутира във Вади ел Берд цяла чета наши другари.

Де да знаеше непознатият, че аз не само бях присъствал, но даже и надушил и заловил цялата тая чета!

— Рейс Ефендина не би го нарекъл убийство, а наказание — подметнах.

— Да го защитиш ли искаш?

— Не. Като роботърговец аз естествено не бих могъл да бъда негов приятел. Ако той продължава така, както действа досега, скоро и един роб няма да може да купи човек.

— Гяурът, за когото ти говорих преди малко, е негов приятел и помагач. Скоро и на единия, и на другия ще бъде сложен край на занаята. Гяурът сигурно вече се намира в ръцете на нашите, а всеки час очакваме и Рейс Ефендина.

— Значи за неговия кораб следиш ти тук?

— Да. Той идва, а Ибн Асл е залегнал на пусия.

— Повелителят ти иска да нападне кораба на Рейс Ефендина?

— Хич не му идва и на акъла. Корабът е така построен и въоръжен, че ние лесно бихме могли да загубим въпреки численото си превъзходство. За какво изобщо да се бием, след като дори от страна на победителя ще има ранени и мъртви! Човек може да обезвреди врага си и по други начини.

— И как например?

— Да речем например…

Бях изключително напрегнат да чуя следващото. Ако човекът изговореше докрай започнатото изречение, щях да знам всичко, което исках да науча, и изобщо нямаше да е необходимо да отивам при Ибн Асл и да се подхвърлям на опасност. За съжаление той спря още на третата дума и сложи сепнато ръка на устата.

— Насмалко да кажа повече, отколкото мога да нося отговорност. Твоята физиономия събужда такова доверие, че бих могъл всичко да ти кажа, без да питам дали имам право да го сторя. Ама нека по-добре да премълча. Ибн Асл може да ти го съобщи сам и аз те моля хем да не допуснеш да усети, че съм бил толкова приказлив пред теб.

— Можеш да бъдеш спокоен. Няма да се раздрънкам. Но я кажи, знаеш ли със сигурност, че Рейс Ефендина ще дойде? Той бил не само хитър и умен, но и много предпазлив.

— Що се отнася до това, то гяурът, християнското куче, бил още къде по-опасен, както ни бе казано. Ибн Асл е поставил на Рейс Ефендина една клопка, в която той непременно ще падне.

— На теб тая клопка известна ли ти е?

— Да. Всъщност не би трябвало да говоря по тоя въпрос. Но ти си роботърговец и ще тръгнеш с нас, а и бездруго вече знаеш толкова много, че можеш да научиш и това. Ние именно прилъгахме Рейс Ефендина по един напълно убедителен начин, че при джезире Хасание ще бъде прехвърлено през Нил голямо робско шествие. Той следователно със сигурност ще дойде да го издебне и ето как ще налети на собствената си гибел.

С това на разговора бе сложен край — поне за онова, което бе от важност за мен. Вярно, много ми се искаше да разбера и по какъв начин щял да бъде обезвреден Рейс Ефендина, защото знаех ли това, щях да знам всичко и щеше да е необходимо само да го пресрещна и предупредя. Но не биваше да притискам повече човека, защото лесно може да събудя подозрението му.

Поседяхме заедно още в продължение на час, отправили погледи надолу по Нил. Узнах само още, че мъжът се казва Идрис, иначе бяха обсъждани само маловажни неща. Аз бях може би по-напрегнат и от поста, защото ако Ахмед Абд ел Инсаф сега минеше и не съумеех по някакъв начин да го предупредя, той беше изгубен. За щастие никакъв не се появи.

Сега дойде ред на Ашиа, Вечерната молитва — един час подир залез слънце, след което можехме да потеглим. Аз не бях питал по какъв начин ще стане това, но то сега се разбра от само себе си.

— Ще яздим — обясни Идрис. — Ще отидем при шейк ел белед да ни даде коне за вас.

— Ще ни ги даде ли шейк Ибрахим, при положение че не ни познава?

— Няма изобщо да се поколебае, понеже нали камилите ви ще останат тук, а те, както видях, не са някои малоценни животни. Но той ще го стори и заради Ибн Асл.

— Познава ли го?

— Ибрахим е наш таен съюзник. Знаеш, че ние ловците на роби, трябва да имаме помагачи, които ни съветват и предупреждават. Той е един от тях. Когато се върна тук преди разсъмване, ще му доведа конете обратно.

Шейк ел белед наистина изрази готовност да ни заеме животните. Той даже отблъсна възнаграждението, което му предложих. Възседнахме и препуснахме в тъмната нощ, защото звездите засега все още светеха бледо.

Яздихме може би в продължение на час на юг, както забелязах, в степта. После извихме на изток към реката. Появиха се отделни дървета. Те се сгъстяваха все повече и повече, додето се намерихме сред гора. Бен Нил и аз трябваше да останем под едно голямо дърво, а Идрис се отдалечи, за да уведоми Ибн Асл за пристигането ни и го запита дали бива да ни отведе при него. Слязохме от конете.

— Изпитваш ли страх, ефенди? — нашепна ми Бен Нил.

— Не, но съм много напрегнат.

— Аз също. Ако някой ни познае, свършено е с нас.

— Та нали тук няма кой да ни е виждал. Въпреки това трябва да бъдем предпазливи. По никой начин не бива да допуснем да ни разделят, та в случай на нужда да можем да си помогнем един на друг.

— Дали Ибн Асл е далеч оттук?

— Навярно не. Ние не бива да чакаме прекалено дълго. Така беше, защото може би след само десет минути Идрис се върна.

— Господарят е готов да ви посрещне. Вземете конете и ме следвайте бавно и предпазливо! Ще започнете веднага да се спускате.

Около нас беше тъмно като в рог, ала дърветата не растяха близо едно до друго. Само след броени крачки теренът се снижи, а после видяхме да горят няколко огъня, чиято светлина ни дойде тъкмо на сгода. Те горяха непосредствено до брега на реката, обагряйки в златисто водите й.

Там не растеше никакво дърво. Цял участък беше обрасъл с ом суфах, ала тревата беше окосена и лежеше напластена на няколко купа от горната страна на мястото. Ом суфах е вид блатна трева, която се среща край горни Нил в неимоверни количества. Расте по брега, в плитки, блатисти води, бива изскубвана от вълните и носена от едно място на друго. Събира се по бухти, отново бива отмивана оттам и образува после острови, които плават по течението. Често цялата ширина на реката се покрива с ом суфах и моряците трябва усилено да работят, за да преминат плавателните съдове през нея.

Когато пристъпихме измежду дърветата, видях стотина мъже да хайлазуват край огньовете. Тук се застъпваха физиономии с всички бои до наситената на „чер арапин“, но душевно сигурно всеки бе черен колкото другия. Там, където се намираха купите ом суфах, бяха изправени шест големи бурета, а от горната страна на това място издигаше снага от водата нокерът. Тя беше тук толкова дълбока, че плавателният съд се притискаше плътно до брега с цялата си дължина. Там гореше, отделно от другите, един малък огън, край който седяха трима мъже. Бяхме поведени към тях. При приближаването ни те се изправиха.

Единият беше със средна на ръст, но плещеста фигура, имаше голяма черна брада и носеше бял хаик. Разпознах го веднага. Беше мъжът с бялата Джебел-Герфех-камила, когото бях преследвал при Вади ел Берд, без да мога да го настигна, сиреч Ибн Асл, ползващият се с най-мрачна слава роботърговец. Той ни проучи с остър поглед и другите двама също приковаха сурово очи в нас.

— Да бъде благословена вечерта ви! — поздравих аз и понечих да продължа, ала той ми даде знак с ръка да мълча и запита:

— Името ти?

— Амм Селад от Суец.

— Този млад мъж?

— Омар, моят помощник.

Не биваше да кажа слуга, защото иначе Бен Нил нямаше да има право да остане при мен.

— Колко роби искаш да купиш?

— Колкото мога да получа.

— И къде ще ги доставиш?

Трябваше ли да позволя да бъда разпитван по този начин? Колкото по-скромно се държах, толкова по-малка беше естествено сигурността ми. Той не биваше да си помисли, че има някой раболепен човек пред себе си. Ето защо този път му дадох сух, недружелюбен отговор.

— Там, където ще получа пари. Мислиш ли, че пред всекиго още на часа ще разкрия търговските си тайни?

— Амм Селад, държиш се много самоуверено!

— Нещо друго ли очакваш от мъж с моята професия? Какво е всъщност твоето държане? Човек разпитва ли госта си по този начин още с пристигането му, без да му предложи място?

— Кой е казал, че си мой гост?

— Никой. Но аз го считам за саморазбираемо.

— Не е чак толкова саморазбираемо. Човек от нашата черга трябва да бъде предпазлив.

— Аз също. Ако не ти харесвам, няма защо да си давам зор да спечеля благоволението ти и мога да си вървя. Хайде, Омар!

Аз се обърнах и Бен Нил също. Тогава Ибн Асл пристъпи бързо към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Стой! Ти не преценяваш правилно положението си. Който дойде на това място при мен, не може току-така да си тръгне.

Аз му се ухилих в лицето.

— И ако въпреки това си тръгна?

— Тогава ще съумея да те задържа.

— Опитай!

С тези думи хванах Бен Нил за ръката, дръпнах го след себе си и се затичах към дърветата. За щастие той беше достатъчно съобразителен да ме последва веднага. Такова нещо Ибн Асл не бе очаквал. Ние бяхме офейкали, преди да е направил някакво движение да ме задържи. После обаче кресна високо:

— Хванете ги, мъже! Ставайте, след тях!

Всичко, що имаше нозе, хукна в гората, самият Ибн Асл и другите двама — също. Аз бях направил само двадесет крачки, насочвайки се после с къса дъга отново назад — натам, където поляната с ом суфах свършваше. Светлината от огъня тук не проникваше и аз повлякох Бен Нил сред тръстиката, където се снишихме. Зад нас се чуваха гласовете на напразно търсещите.

— Защо не продължи да бягаш? — попита ме Бен Нил. — Те нямаше да ни настигнат!

— Защото изобщо не искам да бягам!

— Смяташ да останеш скрит тук?

— Не. Исках само да покажа на Ибн Асл, че не допускам да ми се заповядва. Сега всички изчезнаха сред дърветата. Ела!

Изпълзяхме от високата тръстика и притичахме към огъня, край който бе седял Ибн Асл. Клекнахме до него. Три кремъклийки и три лули лежаха тук. Край тях се мъдреше един глинен съсъд с тютюн. Натъпкахме си набързо по една лула и ги запалихме. Миг по-късно зад нас прозвуча вик на удивление:

— Та те си седят там, до огъня!

Викът се поде от уста на уста и хората се върнаха също така бързо, както бяха хукнали. Ние седяхме спокойно и си пафкахме. Мъжете не знаеха какво да кажат. Те викаха, крещяха и се смееха един през друг. Ибн Асл трябваше да ги разбута, за да стигне до нас.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) — удиви се той. — Какво ви хрумна? Ние ви търсим, а вие си седите тук!

— Исках само да ти покажа, че мога да си тръгна, ако поискам. Вие със сигурност нямаше да ни застигнете. Но аз съм дошъл да правя далавера с теб и няма да си тръгна, преди да съм я осъществил.

Казах го толкова уверено, че неговата толкова мрачна преди туй физиономия се разтегли в усмивка.

— Амм Селад, мъж като теб още не съм виждал. Ти си изключително дързък. Но тъй като на мен тъкмо това ми допада, няма да ти зачета номера, който ни погоди. Върнете се по местата си!

Заповедта се отнасяше до неговите хора, които веднага я изпълниха. Ибн Асл седна до дясната ми страна и другите двама последваха примера му. Да, бях проявил дързост и сега оставаше да се изчака дали това щеше да има добри последици. Ние не бяхме нито поздравени, нито ни бе казано добре дошли и докато това не станеше, не можехме да се чувстваме сигурни. Ибн Асл взе третата лула, натъпка я, запали я и издуха дима в лицето ми.

— Аз никога не съм преживявал наистина подобно нещо на случилото се преди малко. Ти или си някой вятърничав чешит, или много опитен търговец.

— Не първото, а второто — ухилих се аз. — Минал съм през много опасности и не се страхувам, когато някой ме посрещне, без веднага да ми каже добре дошъл.

— Мога ли да ти кажа мархаба19, без да те познавам?

— Да и не. Всеки постъпва според табиета си. Аз казвам добре дошъл на всеки, който ме навести.

— И дори да е някой калпав човек?

— Винаги ще имам време да го прогоня.

— След като си претърпял щети! Не, първо проверката и сетне отсъждането!

— Проверявай тогава! Ще ми бъде приятно. Но ти казвам, че съм много уморен. Днес яздихме дълго и се нуждаем от сън. Така че имай благосклонността проверката ти хем да не вземе да се проточи цялата нощ!

Ловецът на роби се спогледа с другите двама. Докато те не знаеха с веселие или яд да гледат на нещата, Бен Нил прибави със сериозна физиономия:

— И също ни гони гладът!

Тогава Ибн Асл се изхили шумно.

— В името на Аллах, вие сте странни люде! Но аз ще се отклоня веднъж от привичката и ще ви даря с доверие.

— Това все пак не ти е кой знае колко трудно — казах аз. — В действителност за мен е много по-трудно да храня доверие към теб. Ние предприехме рискованото начинание да те посетим. Това не е ли най-доброто доказателство, че имаме честни намерения?

— Това всъщност би трябвало да си го помисля!

— Помисли си го и няма да сбъркаш! Аз се зарадвах, като чух, че си се намирал край джезирето. Канех се да тръгна нагоре до Бахр ел Гхазал или Бахр ел Джебел, за да потърся там някоя сериба. Това щеше да е едно дълго пътуване в неизвестното. Сега мога да се присъединя към теб, ако разрешиш, и съм убеден, че и занапред ще поддържаме търговски връзки.

— Пита се каква цена плащаш.

— Каквато стоката, такава и цената. Аз изкупувам рекика току след улова и си го извозвам сам.

— Само че ти нямаш хора за тая цел, Амм Селад!

— Ще ги вербувам по-късно. Смятам, че при шиллуките и нуехрите ще мога да се сдобия с достатъчно бойци.

— Това изисква много пари, по-точно стока, защото там горе се заплаща само със стока.

— Ще я закупя от Фашода. Пари имам.

— В такъв случай ти наистина рискуваш много — захили се Ибн Асл. — Какво сега, ако те убия и ти взема парите?

— За тая работа си твърде умен.

— Наричаш разумност от моя страна да ти оставя парите?

— Да. Ограбиш ли ме сега, то ще имаш еднократна печалба. Постъпиш ли обаче честно, можеш честно и много повече да печелиш от мен!

— Добре си правиш сметката. При мен нищо няма да ти се случи.

— Радвам се, че не съм се заблудил в теб. Що се отнася до мен, Мурад Насър ще поръчителства.

— Това ме склони да те допусна при себе си. Ти го познаваш, купувал си от него и ето защо смятам, че ще бъде доволен от тебе. Нямам нищо против да потеглиш заедно с мен.

— Закъде е планиран походът ти?

— За това по-късно. Нека първом се опознаем. Аз ти казвам добре дошъл, на теб и твоя помощник. Вие ще спите при мен и сега също ще се храните заедно с нас.

От другите огньове се носеше приканващо ухание на печено. Хората бяха заклали и нарязали едно говедо на мръвки, които сега печаха. Ние получихме нашия пай и се заловихме храбро за яденето. Същевременно разговаряхме, което означава, че аз трябваше да говоря, а Ибн Асл ме разпитваше. Той искаше да чуе колкото се може повече за мен, подробно да опознае мен, миналото, връзките ми. Аз трябваше всичко да измислям. Мислех за себе си като за роботърговец от Суец, рисувах си неговото положение, обмислях възможните търговски връзки, размишлявах какви пътувания е могъл да прави и тъй като достатъчно познавах въпросните местности, съумявах с поносим късмет да изграждам една картина, която все повече и повече въодушевяваше Ибн Асл. Мъжът стана разговорлив и по-късно сподели с мен едно-друго от своя живот.

Онова, което чувах, ме хвърляше в ужас. Този човек никога не бе имал сърце, съвест. Душата му, изглежда, не притежаваше нищо човешко. Той имаше някаква сатанинска страст към злини и колкото повече разказваше, толкова по голяма погнуса вливаше в мен. А той, напротив, като че изпитваше все повече доволство от мен. А той, напротив, като че изпитваше все повече доволство от мен. Неговата откровеност нарастваше. В заключение Ибн Асл ми разказа за самия мен, за щетите, които съм му причинил с освобождаването на жените и момичетата на фесарахите. Той ме описваше естествено от своя гледна точка и от всяка негова дума бликаше такава омраза и ярост, че някой друг на мое място би могъл да се разтрепери. Сподели, че бил изпратил хора срещу мен, които щели да ме ликвидират в степта, и заключи с думите:

— Дал съм им за предводител моя баща и съм сигурен, че той няма да пропусне нищо, за да тури ръка на франка.

— Но все пак е лесно по погрешка да го изтърве — рекох аз. — Знае ли се всъщност посоката, от която онзи идва?

— Доста точно. Той гарантирано е взел някой водач от фесарахите, а ние знаем по кой път поемат те, когато пътуват за Хартум. Тоя път няма как да ни се изплъзне, а сетне ти самият ще го видиш, както и колко болки и мъчения може да понесе един човек, преди да умре.

— Значи се каниш да го изтезаваш до смърт?

— Да. Ще изгубва всеки свой орган поотделно. Ще му взема едно подир друго носа, ушите, устните, езика, очите.

— А какво ще стане с асакерите, които го придружават?

— Дадох заповед просто да ги изпозастрелят. Така че ще ми доведат само чужденеца. Баща ми може всеки миг да се върне.

Тъй значи, всеки крайник, всеки сетивен орган щял да ми бъде поотделно отрязан, избоден, изтръгнат! Хич не ми бе приятно да допусна случая, че бяха открили кой съм! Косите ми настръхваха при тая мисъл! Въпреки това дръзнах да почерпя информация, която лесно можеше да стане фатална за мен. С други думи споменах Факир ел Фукара.

— Действително го познавам — отбеляза Ибн Асл. — Та нали и той беше ловец на роби.

— Беше? Значи вече не?

— Не. Мохамед Ахмед стана благочестив и се подготвя за бъдещето.

— Следва ли при това някакъв особен план?

— Възможно е. Мохамед Ахмед не говори по тоя въпрос. Той чете много книги — светски и духовни, и при него влизат и излизат разни непознати хора, с които води дълги и тайни беседи. Може би иска да стане някой голям странстващ проповедник. А може и това да е само маска, зад която крие други намерения. Той мрази хадифа, понеже онзи го изгони от служба, и навярно търси начин да си отмъсти.

Сега започнах да виждам по-ясно. Наистина ли този мъж гледаше сериозно на своята махди-мисия? Ако беше такъв случаят, то всъщност имах задължението да предупредя правителството. Мохамед Ахмед спомена, че Махди се бил свързал с някакъв висш египетски офицер. Вероятно посещенията, които е имал, са имали покрай другото и целта да завърже една такава връзка, ако действително вече не я бе завързал. Реших да съобщя работата първо на Рейс Ефендина, който по-добре от мен щеше да съумее да я прецени. Едва много по-късно, когато въстанието в Судан вече беше в ход, чух, че с онзи офицер навярно се е имало предвид Араби паша, но е много съмнително, че по онова време сетнешният Махди вече е поддържал връзка с Араби паша.

За съжаление все още не можех да науча онова, което ми бе най-належащо да знам. Ибн Асл повече не наведе разговора до Рейс Ефендина. Аз се пазех, наистина, да насоча речта непосредствено към него, но всячески се постарах по обходен път да доведа Ибн Асл до тази тема, само че напразно. Минаваше четвърт час след четвърт час, докато наближи полунощ и тогава ловецът на роби заяви, че искал да спи и ме покани да го придружа.

— Къде? — попитах.

— На кораба. Там ще имаме повече закрила срещу комарите. Ще ти дам една мрежа. Ти ще спиш при мен. От това можеш да съзнаеш какво благоволение си намерил при мен.

Повярвах му, макар и може би да преследваше само намерението, да ме държи под своя специален надзор.

— Не бих желал да те обременявам — възразих. — При пътуванията си съм свикнал да спя с Омар, моят помощник. Разреши да остане при мен!

— Имам място само за теб и мен. Той също ще получи добър подслон, защото ще спи при моите офицери, които също имат каюта.

Не биваше да правя по-нататъшни възражения, тъй като лесно можех да озадача Ибн Асл с упорството си. Трябваше да се подчиня. Впрочем не мислех, че имам причина да настоявам за съвместителството с Бен Нил. Досега всичко бе протичало много добре и нямах ни най-малко основание да допусна, че до утрото ни застрашава някаква опасност.

В хода на разговора бях забелязал, че мнозина от ловците на роби бяха отишли да спят на кораба — най-вероятно заради досадните комари. Значи вътрешността на плавателния съд беше празна, за да може да побере толкова много спящи.

Една стълба водеше от брега до палубата. Там другите двама, окачествени като офицери, се отправиха към носа. Те забраха и Бен Нил със себе си и аз не намерих време да му дам указания за поведение. Ибн Асл тръгна с мен към кърмата.

Разликата между дахабийето и нокера се състои в това, че последният има открита горна палуба, поне средната част на плавателния съд е свободна. Там обикновено се намира корабната кухня, обслужвана от няколко робини, а отзад се издига кърмовата палуба, под която се намира помещението, обитавано от господаря на кораба или рейса.

Дали „Гущер“ беше със същата направа, въпреки ярката звездна светлина не можех да различа. Че отзад имаше такава каюта, действително разбрах, защото Ибн Асл ме въведе в нея. Тя се състоеше от две отделения, като предното беше по-малко от задното. Той спря в първото и запали една лампа. На нейната светлина зърнах, макар и да имах кратко време за оглед, отдясно една възглавница за сядане, а отляво дървен сандък с нахвърлени в него разни инструменти, необходими по всяко време на един кораб. Това обстоятелство по-късно се оказа много важно за мен.

— Влизай бързо, та да не се намъкне някой комар! — подкани ме Ибн Асл, като отметна настрани рогозката, отделяща двете помещения.

Отзовах се на подканата и когато той после овеси лампата на една вързана за тавана връв, можех да огледам подредбата на каютата. Тя се състоеше само в няколко възглавници, наслагани край дървените стени, и една непретенциозно изписана ракла, представляваща очевидно неговият дрешник. Той извади от нея две мрежи против комари и ми даде едната. Аз се увих в нея по всички правила на изкуството и той стори същото.

Ако бях на мнение, че сега ще спим, то се лъжех. Ловецът на роби, напротив, ми каза, че имал желание да поговорим още, докато маслото на лампата догоряло. Това хич не ми бе неприятно, защото по този начин може би все пак щях да науча онова, което досега напразно се бях опитвал да узная.

— Ти каза, наистина, че си уморен — рече той, — но нали ще можеш да спиш през деня, колкото ти е угодно.

С тези думи Ибн Асл ми предостави отлична възможност, от която аз веднага се възползвах.

— Щом като още не ти се спи, то на драго сърце ще побъбря още с теб. — забелязах аз. — Но да си отспя, сигурно няма да мога.

— Защо?

— Защото очакваш Рейс Ефендина, с когото се предполага все пак да влезеш в битка.

— Ти страхуваш ли се от нея?

— И през ум не ми минава! Аз вече доста честичко съм помирисвал барут, не съм лош стрелец и смятам да бъда с вас, когато се започне патакламата.

— Много барут няма да се изгърми, защото работата трябва да се извърши в пълна тишина. Но ако ти е мерак да разцепваш черепите на асакерите, то нямам нищо против.

— Значи няма да се стреля, а ще се удря и мушка? Все ми е едно. За мен при всички случаи ще е удоволствие да съм на линия. Но как ще се доберем от твоя нокер на кораба на Рейс Ефендина?

— На него да се качим, ние много ще се вардим. Огънят е по-бърз от барута.

— А-а! Ти се тъкмиш да подпалиш кораба на Рейс Ефендина? Трудно ще стане тая работа. Или може би имаш на борда му свой човек, който ще го запали?

— Не. По този начин не бих могъл да постигна целта си, защото пожарът скоро би бил забелязан и угасен, и аз ще остана с пръст в устата. Аз ще подхвана съвсем другояче нещата, и то така, че ни един да не може да се отърве и от кораба треска да не остане.

— Не ми е понятно.

— Е, да, ти доста нещо си преживял и си понаучил това-онова, което други не са опознали, ама все още ти липсва подобаващият тертип и чалъм. Един ловец на роби не бива да знае пощада. Тук се касае за битие и небитие. Или Рейс Ефендина трябва да загине, или аз. И тъй като аз нямам охота за това, то нека го сполети него, ама завчас, та спасението му да е напълно невъзможно.

— Имаш право. След всичко, което научих от теб, на твое място аз също бих действал така целенасочено. Само не схващам с какво средство се каниш толкова сигурно и бързо да се оправиш.

— Всъщност би могъл да отгатнеш. Не видя ли купите ом суфах?

— Разбира се, та те са достатъчно големи.

— Аз наредих да се нареже ом суфах, за да получа, първо, място за бивак, и второ, горивен материал за огъня. Забеляза ли буретата, дето стояха наблизо?

— Да.

— Те са пълни със средство, което ще унищожи Рейс Ефендина. По-точно казано, вътре има газ20.

— Газ? А-а, започвам да вдявам. Ами как ще прехвърлиш опасното вещество на кораба му?

— Да го прехвърля? Та на мен не ми е нужно да го прехвърлям на кораба, а само да го закарам до него. Работата е много по-лесна, отколкото си мислиш. Аз съм убеден, че Рейс Ефендина ще спре в Хегаси. Това ще ми даде време да извърша приготовленията си. Знаеш, че в Хегаси имам страж. Веднага щом Рейса пристигне там, мъжът ще препусне насам да ми доложи. Нил се дели от джезирето на два ръкава и по-спокойният и по-сигурен е този, край който се намираме. Значи Рейса ще се насочи към нашата страна. Аз ще сформирам от моите хора три отделения. Първото остава при буретата, второто заема брега възможно по-далеч надолу по течението, а третото — отсреща периферията на острова. По този начин речният ръкав, от който ще се възползва Рейс Ефендина, ще бъде обточен от моите войни и те на първо време няма да се показват, когато корабът наближи дотолкова, че вече не може да избяга, хората при буретата изхвърлят в реката петрола и сухата, бързо разгаряща се ом суфах. Петролът се разлива по водата и образува около кораба едно огнено море, от което измъкване няма. Какво ще кажеш за плана?

Потръпнах от тоя човек, ала се насилих да отвърна възхитено:

— Великолепен е, изключителен! В собствената ти глава ли се роди?

— Аз самият го намислих — рече Ибн Асл гордо.

— Възхищавам ти се. На мен никога не би ми хрумнала подобна идея. Най-много щях да издебна някъде Рейса, за да му тегля тайно куршума.

— И да оставиш живи съмишлениците му? Не, всички те трябва да заминат за Джехеннема!

— А какво, ако намерят време да насочат кораба към брега?

— Нека опитат! Помисли все пак, че за броени мигове те ще се озоват сред пламъци и непременно ще се задушат. Корабът веднага ще загори с буен пламък. Въпреки това аз съм взел предвид и вероятността неколцина да се хвърлят във водата, за да се доберат до брега. Ако те се изплъзнат от огъня, което аз считам за невъзможно, то нали моите хора ще стоят от двете страни на водата. Те ще бъдат избити от тях с приклади. Сигурно ти е ясно, че ни един няма да може да се измъкне.

— А не е ли възможно огънят да стане опасен и за собствения ти кораб?

— Не, защото той ще стои откъм течението.

— Но какви последици ще има всичко това за теб! Ти ще бъдеш подгонен от асакерите на хадифа, додето те спипат, и после три пъти горко ти!

— Ще узнае ли някой как е възникнал пожарът? — изхили се Ибн Асл коварно.

— Може би. Не е изключено все пак той да се разпространи надолу до Хегаси. Хората ще разберат, че е възникнал от плаващия петрол и ще се запитат кой го е излял в реката.

— Нека си се питат. Никой няма да им отговори!

— Сигурен ли си в собствените си хора?

— Да. Никой от тях няма да се раздрънка.

— Понеже имаш добро отношение към мен, ще ти обърна внимание на още нещо. Какво ще стане, ако освен корабът на Рейс Ефендина се появи и друг?

— Ще загине барабар с него.

— Или отгоре се зададе някой плавателен съд? Той ще спре и ще стане свидетел на драмата. Така ще бъдеш издаден.

— Да се надяваме, че такъв случай няма да настъпи. Но ако все пак възникне, е, тогава не мога да променя нещата. Ще го накарам по някакъв начин да пристане и после пак ще сторя онова, което съм си наумил. Не мога да бъда виновен, ако по някаква непредпазливост петролът ми се подпали, а Рейс Ефендина прояви гламавщината да рискува да навлезе с плавателния си съд в огъня. Кой може да ме накаже за това?

— Хм-м! Нека си пожелаем по-добре да не настъпва никакво смущение!

— Пет пари не давам и да настъпи. Не съм ли вече преследван и сега като хищно животно? Дръзвам ли да се появя в Хартум? Аз съм обявен вън от закона. Никой освен мен самия не знае къде живея. Аз съм против закона и той е против мен. Тук имам да уредя още някои неща и после ще изчезна. Така че може да ми е напълно безразлично дали ще се разбере, че Рейс Ефендина е загинал от моята ръка. Жалко само дето корабът му ще изгори, без да мога да направя и най-малката плячка! Но онова, което изтърва тук, ще си наваксам с похода за роби. Аз ще предприема един гхазуа21, какъвто още не е имало, ще разбереш това. Да не говорим сега по този въпрос. Лампата догаря и нека вече спим.

Не бе имало много петрол в малкия резервоар. Пламъкът ставаше все по-слаб и по-слаб и накрая напълно угасна. В помещението стана тъмно.