Махди

16. В изворната област на Нил

Пътуването по Бели Нил до вливането на Собат, когато се плава срещу течението под платна, се облекчава от обстоятелството, че сутрин се надига един добър северен вятър, който през целия ден издува мощно ветрилата и замира едва привечер, за да започне отново на следващото утро. Но достигне ли се споменатата река, то или вятърът се губи, или пък заради многобройните извивки на реката не може вече да се използва както трябва. С платна тогава се плава само когато Нил има подходяща посока, като в междинните отсечки се опитва придвижване с помощта на влекач и отблъскващи пръти. Това е тежка и уморителна работа. Ако брегът е сух, дърпащите въжето хора могат да вървят там и нещата са вече задоволителни. Но образуват ли се блата, в които те биха затънали, то отпред трябва да бъдат впрегнати лодки, които да теглят кораба. Ала дори и това е невъзможно, ако цялата повърхност на реката е покрита, както много често се случва, с участъци ом суфах, през които няма как да се гребе. Тогава може да се търси само помощта на отблъскващите пръти. Често е необходим цял ден, за да се преведе плавателният съд през едно-единствено поле ом суфах. Сетне плаваш в продължение на половин час по някое свободно, открито място, за да се натъкнеш след това на още по-дълго и гъсто тръстиково пространство.

Към това се добавя и променената картина на брега. Нил тук не е буйно течащата през сухи пустинни земи река, чиято влага позволява да избуи растителност само по крайбрежието, а се шири в много главни и странични ръкави по една грамадна, ниска, блатиста и често гориста територия. Там цари треската, а жилещите насекоми се превръщат в ужасяваща напаст. Там лежат исполински крокодили със стотици в тинята, хипопотами пасат по дъното на реката и многобройни по-големи или по-малки хищни животни населяват гъстите, често непроходими гори: Човек може да пътува дни наред, без да се наслади и на един-едничък открит изглед. Водата е почти негодна за пиене, дивечовото месо се вмирисва още след два часа, взетите провизии се развалят. Поражда се съмнение дали по тези места би могло да има хора, и все пак тук живеят цели народи, цели племена — често строго ограничени едни от други, често смесени, ала въпреки това вярно съхраняващи своя характерен облик и качества.

Тези хора, обитателите, в никой случай обаче господарите на Черния континент, са все негри — с повече или по-малко тъмен цвят, тъй търсеният дивеч на ловците на роби.

Белият идва, сприятелява се с някое негърско племе, сдобива се чрез хитрост или за някоя смехотворна цена със собствена територия и изгражда на нея поселище, наречено сериба. Той е в притежание на по-големи познания и превъзхождащи оръжия. Неговата първоначална дружелюбност скоро се превръща в суровост. Чернокожите започват да се боят от него, докато преди туй са го обичали.

Той докарва и други бели, които е вербувал — изметта на всички краища и класи на Изтока. Те носят пушки и барут и опитват покрай другото да подлъжат чернокожите с калпави басми, ракия, тютюн и синци. Дошли са да търсят слонова кост — бяла, под формата на слонски бивни, и черна, под формата на човеци.

Шейкът на черното племе бива спечелен заедно с хората си, като му се обещава дял от плячката. Грабителският поход започва. Белите участници се наричат войници, асакери. Те се делят на офицери, подофицери и обикновени асакери. Те рискуват най-малко и вземат лъвския пай от грабежа. Черните не се считат за войници. Те трябва да вършат най-тежката работа, да изпълняват разузнаваческа служба, да се подхвърлят на най-големите опасности, да са първи в атаката, а получават толкова, че жалката предплата обикновено уравнява целия полагащ се дял, та даже остава и като дълг.

При по-големи и по-добре подготвени „ловни дружини“ има и черни войници, които обаче винаги са в неизгода по отношение белите. Притежателят на серибата изплаща заплати от грабежа, които могат да се състоят в хора или стада говеда. Черните асакери получават старите или болни роби и крави, от които нямат никаква полза.

И как се подготвя и провежда един такъв гхазуах, лов на роби? Е, ами точно по същия начин, както действа един взломаджия, който се обогатява от чужд имот и рано или късно попада в кафеза. Само че ловецът на роби е къде-къде по-лош от взломаджията, тъй като той краде хора, опустошава и обезлюдява големи села, и докато „прави“ сто роба, поне още толкова старци и деца избива, считайки ги за неизползваеми.

От нашето отплаване от Фашода бяха минали три седмици и ние лежахме при устието на Рохл в езерото Но. Държейки сметка за обстоятелствата, можехме да бъдем доволни от пътуването. „Шахин“ беше елегантно построен и се подчиняваше на вятъра, влекачът и отблъскващите пръти много по-послушно от някой неповратлив нокер. Той минаваше много по-леко през многобройните тръстикови полета, които трябваше да прекосяваме. Неговото вътрешно устройство предлагаше повече удобство, отколкото един робски кораб. Припасите ни бяха горе-долу добре съхранени. Ловяхме риба, ежедневно отстрелвахме дивеч, имахме добра корабна аптека и притежавахме противокомарни мрежи за всеки човек. Поради това здравословното ни състояние беше сравнително задоволително.

За съжаление в езерото Но бяхме претърпели корабна повреда, която ни задържа цели три дена, и ни липсваше лоцман, познаващ фарватера. Титулярният кормчия на „Шахин“ и старият Абу ен Нил познаваха реката само до езерото Но. Откак бяхме извили в Рохл, ние се намирахме в едно почти пълно непознаване на речните условия, които с оглед нашата задача трябваше да знаем поне толкова добре, колкото Ибн Асл.

Търсехме серибата Алиаб. Къде се намираше тя? Неколцина от нашите хора бяха твърдели, че лесно ще можем да я намерим. Сега се оказа, че те прекалено много са надценявали възможностите си. Тук, където понастоящем лежахме, започваше провинция Алиаб. Живеещите по тези места негри нуехр се наричат алиаб. Серибата Алиаб обаче беше чисто и просто неоткриваема. Тук и там бяхме срещали някой самотно гребящ негър, ала осведомяването ни за жалост бе оставало безрезултатно.

Нашият екипаж се състоеше от същинските моряци, наетите такалехи и стотина войници под командата на един капитан. Дори и по-многоброен да беше численият състав на Ибн Асл, ние не се страхувахме.

При устието си Рохл беше много широка. Слънцето буквално сипеше жарава, а нямаше горист бряг да предлага сянка. Наоколо само тръстика и нищо друго освен тръстика. Хората бе трябвало да се напрягат с отблъскващите пръти и бяха уморени. Ето защо бяхме хвърлили котва, та да си отдъхнат и оставим да отминат големите горещини. За мен това бе твърде скучно и аз реших да се кача на малката лодка, за да застрелям нещо, дето става за ядене. С други думи аз доставях прехраната на кораба и най-често бях навън с лодката да ловувам.

Бен Нил ме придружи както обикновено. Аз с удоволствие го вземах със себе си, защото човек невинаги може да има готовност за стрелба, ако трябва да върти греблата. От време на време Пуло, малкото джангехско момче, ме молеше да го взема и аз му изпълнявах молбата, защото той по детински се радваше на всичко, което отстрелвах. Пуло и неговата сестра Джангех, както вече бе спомената по-рано, са били отвлечени от своето племе донгиол и отведени в Кайро, където работеха за моккадема и трябваше не само да му предават всичките пари, но и в замяна бяха подхвърляни на глад и получаваха пердах. Аз ги бях освободил от това иго и отвел на „Шахин“, където все още се намираха. Те бяха помагали съобразно силите си, бяха гледани добре и към тях се отнасяха с любов. Тъй като негърските деца дължаха освобождението си на мен, не беше за чудене, че ми засвидетелстваха особена симпатия. Ние хранехме намерението да ги върнем на тяхното племе, ала все още не ни се бе отдал случай.

Сега момчето спеше, затова повиках само Бен Нил да ме придружи, спуснахме се в лодката и се отблъснахме от кораба. Бахр ел Гхазал вече ми беше доставил много плячка, ето защо сега се насочих нагоре по Рохл, за да видя дали и по този приток ще ми провърви.

За съжаление времето не беше подходящо. Жегата беше прекалено голяма и животинският свят лежеше като в сън. За да издържим на зноя без вредни последствия, трябваше от време на време да оросяваме глава и гърди. Така се плъзгахме наред може би в продължение на час между острови ом суфах. После Бен Нил се обади, че било уместно да се връщаме. Аз обаче не исках да се върна без лов и се изправих в лодката, за да имам по-добър обзор. Тогава видях от горната страна на мястото, на което се намирахме, да се движи по течението към нас някакъв предмет. Отгоре светъл, отдолу тъмен, той можеше да бъде взет от такова разстояние за голяма водоплаваща птица. Седнах близо пак, за да не бъда забелязан, и наредих на Бен Нил да гребе към един тръстиков остров, където се скрихме зад високите стебла.

Аз взех пушката в ръка, готов да пратя един куршум на птицата, без значение към кой вид принадлежи. След известно време чухме плискане. Птицата се появи и то тъкмо на мушка. Почти натиснах спусъка! За щастие задържах пръста в последната секунда. Това не беше птица, а човек, чернокож. Негърът седеше в лека тъмна лодка и беше облечен само с един ленен елек, който оставяше открити неговите черни, силни ръце. Главата си беше увил с бяла кърпа. Ето защо, видян отпред, приличаше на птица с бяла глава и шия.

— Някакъв негър! — прошепна Бен Нил. — Ще се отправим ли към него?

— Разбира се! Може би ще узнаем нещо за серибата Алиаб. Плюй си здраво на ръцете! Той гребе бързо и трябва да го настигнем!

Бен Нил улови веслата. Ние се стрелнахме иззад тръстиковия остров и после по килватера на черния. Бен Нил беше умел гребец и ние наближавахме негъра толкова бързо, че той скоро чу шума. Обърна се, видя ни, изплаши се и започна с все сила да гребе. Черният искаше да ни се изплъзне. Това беше твърде много подозрително.

От този момент спряхме да го приближаваме. По тая причина си разменихме местата. Аз взех греблата, а Бен Нил седна при кормилото. Бях по-силен от него. Веслата се извиха под натиска ми.

— Ние го настигаме, ефенди, настигаме го! Продължавай все така! — даде ми зор Бен Нил.

След една минута доложи, че разстоянието вече възлизало само на половината. После обаче извика:

— Негърът иска да се измъкне настрани, навътре между тръстиковите острови!

— Вземи пушката ми и изстреляй дясната цев! Ама да не улучиш негъра!

Изстрелът прогърмя и почти по същото време чух крясък пред нас. Бен Нил извести, понеже стоях с гръб към носа:

— Оня спря, защото ме вижда готов за стрелба. Уплашил се е и прибира веслата.

— Тогава ми отстъпи пак руля! Искам аз да говоря с него.

Ние си разменихме отново местата. Негърът беше сложил греблата в лодката и ни чакаше. Лицето му изразяваше отчасти страх, отчасти упорство.

— Към кой народ или племе принадлежиш?

— Аз съм бонго — отговори.

— Накъде си се запътил?

— Към Фашода. Много ми се ще да стана войник, а чух, че там имали нужда от асакери.

— Това наистина е вярно. Ти сигурно ще бъдеш приет.

— Мислиш ли, о, господарю? Да не би да познаваш града?

— Да. Идвам оттам.

Той поиска да каже нещо, преглътна го, ала накрая все пак отвори уста, за да запита:

— Познаваш ли сангака на арнаутите?

— Много добре.

— Жив ли е все още Ибн Мулай?

— Защо би трябвало да е мъртъв?

— Защото… защото… защото…!

Запъна. Аз взех руля в лявата, карабината в дясната ръка и се обърнах рязко към него:

— Будалкаш ни. Ти не си бонго, иначе щеше да имаш по-кафява кожа, а ти си наситено черен. Един бонго също така никога не татуира, челото си като теб. Ние ще се запознаем по-отблизо с твоя милост. Там долу лежи нашият кораб. Оттук ти не можеш да го видиш. Греби малко пред нас. При първия опит да офейкаш, ще ти прострелям главата.

Мъжът схвана, че съпротивата е напразна, потопи веслата във водата и плавателният му съд бавно се задвижи надолу по течението. Ние го последвахме.

Когато стигнахме при „Шахин“, чернокожият трябваше да върже лодката си до нашата и да се качи после на палубата. Той го направи с физиономията на човек, който съзнава своята невинност, ала аз много добре забелязах угрижения поглед, който хвърли около себе си. Той в никой случай не беше толкова непринуден, както искаше да си придаде вид. Рейс Ефендина се осведоми защо съм го довел на борда. Аз му съобщих. Ахмед измери негъра с очи и после рече:

— Има безобиден вид. Защо ще се представя за бонго, ако не е такъв?

— По причина, която определено ще узнаем. Огледай му лицето. Татуировката е особена: в средата на челото една отвесна резка, от която на двете страни се изтеглят дъгообразно към темето и обратно до слепоочията пунктирни линии. По този начин се татуират динка, но никога бонго. Той ме излъга и това трябва да си има своята причина. Че иска да става войник, не е вярно, а дето пита за Ибн Мулай, сам увеличава подозрението към него. Аз имам голямото желание да го сметна за вестител, който някой си там праща при сангака.

— Да не би пък Ибн Асл?

— Или той, или някой друг роботърговец.

— Ако това е вярно, то тая чернилка има голяма стойност за нас. Я да се позаемем с него.

Ахмед повели на негъра да каже истината и го заплаши в случай на отказ с тежко наказание, ала получи само отговора, даден пред туй на мен. Сега мъжът бе претърсен. У него не бе намерено нищо, макар изследването да се разпростря чак до косата му. Тя беше гладко остригана до един тънък кичур на темето, което също се среща само при племената динка. И в лодката му не бе открито нищо.

Какво да направим? Подозрението, което хранех срещу негъра, беше по мое убеждение добре обосновано, но ние нищо не можехме да докажем срещу него и нямахме право да го задържим. Когато му беше съобщено, че може да продължи плаването си с лодката, аз го попитах дали знае къде се намира серибата Алиаб. Тогава той прелетя с един изпитателен поглед кораба. Рейс Ефендина и мен и рече:

— Да, знам я.

Погледът му беше много красноречив. От него заключих, че черният знае на какъв плавателен съд се намира и какви хора има пред себе си. Ако нещо не се лъжех, трябваше да му е било обърнато внимание върху нас, и то само от Ибн Асл. Това ми даде повод да приема изявленията му с предпазливост.

— Е, и къде се намира? — попитах.

— Там отвъд — рече той, като махна с ръка по посока Бахр ел Джебел, — в местността, която се нарича Бахита, на четири дни път оттук.

— Що за хора живеят там?

— Едно племе на народа джур.

Той даде тези отговори бавно. Човек виждаше и чуваше, че обмисля всяка дума, преди да я изговори. При това не притежаваше необходимото самообладание да потисне един трепет на самодоволно лукавство, Вътрешно се радваше, дето така ни баламосва. Аз се престорих, че му вярвам, и продължих да питам:

— Знаеш ли го точно? Да не би да си бил там?

— Да бил съм — заяви негърът, влизайки в капана, който му бях поставил с последния си въпрос.

— Тъй! В такъв случай значи знаеш съвсем определено какво казваш. Ама как пък стана, че не джурите, ами туичите обитават онази местност?

— Туичите? — рече той смутено. — Те не са там.

— О, напротив! Те са на десния бряг на Бахр ел Джебел, докато на левия кичите имат своите колиби. Територията на джурите започва едва западно от Рохл. И разстоянието възлизало само на четири дена път? Казваш го, за да ни сговориш да отплаваме към Бахита. Но аз знам истинското разстояние. Ние не бихме стигнали до Бахита — даже да имаме постоянно попътен вятър — за по-малко от двайсет и пет дни. Ти постъпи непредпазливо, защото лъжата ти излезе твърде груба, твърде очевидна.

— Не лъжа, ефенди! — увери тържествено оня.

— Ефенди? Ти ми даваш тази титла? Значи си чувал за мене?

Смущението му нарасна, ала той отговори бързо:

— Аз наричам така всеки знатен бял.

— Значи ме считаш за знатен мъж и въпреки това си въобразяваш, че си по-умен от мен? Това е детинщина от твоя страна. Ти искаш да ни заблудиш, ала ние ще се пазим да се ръководим по твоите неистини.

— Господарю — извика той, — аз не казах нищо друго освен истината!

— От всичко, което каза, само едно е вярно, че познаваш серибата. Ти искаш да не я намерим и поради това ни даде погрешно направление. Аз приемам точно обратното. Серибата е разположена не край Бахр ел Джебел, а край Рохл, по който ти се спускаше, гребейки. Я ми кажи кому принадлежи серибата! Ти си бил там и трябва да го знаеш.

— Тя принадлежи… принадлежи… — запелтечи черният смутено — на един бял, чието име съм забравил.

— Кажи по-добре, че не искаш да назовеш името му. Той се казва Ибн Асл. Спомни ли си?

— Да — призна оня колебливо.

— Хубаво! Ти познаваш този мъж. Бил си при него. Ти принадлежиш към динките, които бяха вербувани долу при Бели Нил. Ибн те праща с поръчение до сангака на арнаутите във Фашода и ти е обърнал внимание, че може би по път ще ни срещнеш. Той ти е описал нашия кораб, Рейс Ефендина и също мен и ти е казал как да се държиш, в случай че се натъкнеш на нас. Ще го отречеш ли?

Неговият интелект не достигаше дотам, да схване, че съм стигнал до тези твърдения само чрез един прост и логичен начин на мислене. Той ме погледна слисано в лицето, после сведе поглед към земята и замълча.

— Отговаряй! — обърнах се заповеднически към него.

— Не е така, както мислиш — увери. — Аз съм бонго й искам да отида във Фашода, за да стана войник. Вече ти го казах и сега нищо друго не мога да ти река.

Това твърдоглавие навярно щеше да ме постави в затруднено положение, ако в този миг не беше се случило нещо неочаквано. Полу, който беше спал, се бе събудил и приближи със сестра си Джангех групата, която представлявахме. Когато погледът му падна върху негъра, той се спря като вкаменен, вторачи се в него с големи, широко отворени очи и изкрещя с пронизващ глас:

— Агади, аба-каранг!

Тези думи бяха от наречието на племето, към което принадлежаха двете негърчета. Те означаваха: „Агади, брат на татко!“, т.е. „чичо“. Заговореният не беше забелязал децата. Чувайки името си, той се обърна бързо към тях. Те се втурнаха към него и той ги позна. Изненадата му беше толкова голяма, че без възражение се остави да бъде прегърнат от тях. Те плачеха от радост и се катереха по него. Тогава неговото вцепенение се разтвори в един пронизителен крясък на екзалтация. Негърът ги притисна към себе си. Затанцува с тях по палубата, ревейки думи, които не разбирах, защото бяха от езика на динка, от който ми бяха известни само няколко идиоматични израза. Най-сетне се успокои и седна с тях на палубата. Те поведоха оживен разговор, който продължи може би половин час.

Ние не ги смущавахме и спокойно чакахме резултата от тяхната беседа. След като бе узнал всичко, мъжът стана, запъти се към мен със засияло от радост лице, направи ми еди почтителен поклон и заговори на арабски:

— Ефенди, прости ми! Аз не знаех, че тези деца са тук, нито пък какво си сторил за тях. Ти си един много добър господар, а не лош и зъл човек, както си мислех по-рано.

— Аха, значи все пак си чувал за мен?

— Да. Когато ви срещнах там горе по реката, не знаех кой си. Но когато видях кораба, разбрах кого имам пред себе си.

— Значи правилно предположих преди малко, ние сме ти били описани?

— Да, и то толкова точно, че сега се учудвам, дето веднага не те разпознах. Ибн Асл го стори.

— Към чиито бойци ти принадлежиш?

— Да, аз принадлежа към джангех, които той вербува. Даже съм техен предводител.

— И трябва да отнесеш някакво известие до Фашода?

— Така е. Едно писмо до Ибн Мулай, сангакът на арнаутите.

— Ние не го намерихме. Ти трябва много добре да си го скрил. Къде е?

— Ефенди, аз дадох дума на Ибн Асл да го предам единствено на сангака.

— Ти си честен мъж. Ибн Асл обаче е мерзавец, който вероятно иска да те измами.

— Да ме измами? Как тъй?

— Ти си предводителят на джангехските войни и в качеството ти на такъв за него е невъзможно да се лиши от теб. Щом въпреки това те е отдалечил, то може да се предположи, че храни нечестни намерения спрямо твоите хора. Не можеше ли да прати някой друг, някой бял? Хората ти е трябвало да останат без водач. Вдяваш ли?

Динка заби замислен и мрачен поглед в земята. После рече:

— Ибн Асл каза, че тъкмо дето праща мен, било едно голямо доказателство за неговото доверие. Той няма как да възнамерява нещо лошо срещу моите дженгехи, защото се нуждае от тях. Без тях не може да залови никакви роби.

— Това е вярно. Той ще лови роби с тяхна помощ. Но когато вече не се нуждае от тях?! Както сега, ако после не само им откаже възнаграждението, ами и самите тях превърне в роби?

Агади ме погледна стреснато. Беше му необходимо време едно такова отношение за възможно. Сетне подскочи.

— Ефенди, как може въобще да се случи подобно нещо?

— Ибн Асл е способен на всякаква, даже най-голямата проклетия. И какви хора, има при себе си? Питай твоите млади роднини Пуло и Джангех!

— Те вече всичко ми казаха. Ти си ги спасил. Ти вече си освободил много други роби. Ти знаеш всичко отнапред. Твоите очи поглеждат във времето, което идва едвам по-късно. Дали ти и тук видя правилно? Тогава горко на Ибн Асл! Де само да можех да узная дали имаш право!

— Това е много лесно за узнаване. Сигурно го има в писмото. Дай ми го!

— Ама… ама…!

Неговата честност се възпротивяваше да предаде в ръцете ни онова, което му бе поверено. Той се бореше със себе си. Накрая загрижеността за него и хората му взе решение.

— Ефенди, човек трябва да е не само честен, но и разумен. Ако Ибн Асл е наумил нещо лошо с нас, то моята честност няма нищо да помогне срещу това.

— Тогава кажи къде държиш писмото!

Бях любопитен да узная скривалището, тъй като бяхме претърсили най-внимателно него и лодката му, без нищо да открием.

— Писмото е пъхнато в един малък глинен съсъд, закрепен на дъното на моята лодка — обясни той.

Леката лодка беше изтеглена на борда. На кила висеше едно малко глинено шишенце, чието тясно гърло бе затъкнато със смола. Ние отрязахме връвта и го строшихме. Съдържанието му се състоеше в един изписан лист хартия. Рейс Ефендина го взе, за да го прочете, поклати глава, разгледа го още веднъж и ме попита после:

— Разбираш ли персийски, ефенди?

— Да. Но как ще е стигнал Ибн Асл до владеене на този език? А и сангакът, който нали трябва да прочете писмото, също би трябвало да го знае. Покажи!

Ахмед ми даде листа. Аз разгледах редовете, написани с мастило и калем, но това не бе нито арабски, нито персийски, Можех да чета, наистина, думите, ала ги намирах за неразбираеми, додето ми хрумна, че Ибн Асл вероятно си е послужил с някоя предпазна мярка, та в случай че писмото попадне в погрешни ръце, да не може да бъде разчетено.

Арабският, както е известно, се пише отдясно наляво. Аз опитах да чета отляво надясно и видях, че ставаше. Писмото гласеше:

„Пращам ти Агади, предводителят на моите войни-динка. Аз му казах, че ще потеглим към гохлите, за да правим роби.

Моят поход обаче е насочен срещу гохките, което той сега още на бива да знае, тъй като те принадлежат към народите динка. Прати ми петдесет или повече бели асакери! Нека ме изчакат в серибата Алиаб. Когато се върна там от похода, с помощта на тези бели ще превърна и сто и петдесетте динкски войни също в роби. Така няма да е нужно да им плащам и даже ще получа пари за тях. Отстранявам предводителя им, за да се подчиняват само на мен, и ти възлагам задачата да се погрижиш той да не се върне при мен. Научих, че Кара Бен Немзи ефенди те навестил, ала нямаше как да дойда, защото той ни избяга и по тая причина ние трябваше много бързо да се разкараме. Познавайки съобразителността ти, съм убеден, че измъкването му няма да ти причини вреда. Той не знае нищо за серибата Алиаб и значи няма да ни намери, колкото и ще да си търси. А в случай че все пак е научил за нея, той ще срещне този динка Агади, на когото дадох указания как да го заблуди.“

Това беше съдържанието на писмото, което нямаше нито адрес, нито подпис. Прочетох го на Рейс Ефендина. Джангехът го чу и попита:

— Кой е динката, за когото става дума тук?

— Ти самият, а с динкските войни се има предвид твоите хора. Ти сто и петдесет души ли имаш със себе си?

— Да. Ние трябваше да потеглим срещу гохлите, за да ги направим роби.

— Ти обаче чу, че походът не е оправен срещу тях, а срещу гохките.

— Те са наши братя. Такова нещо аз няма да допусна!

— Ти вече не си там и следователно с нищо не можеш да попречиш. Откакто си тръгнал, твоите хора се подчиняват единствено на Ибн Асл, а той ще им каже, че си бил съгласен с набега срещу гохките. Като се върнат после, те бъдат превърнати в роби и продадени. А ти, е, ти ще умреш във Фашода, в случай че идеш и предадеш писмото.

Агади ме погледна с невярващи очи. Той, негърът, езичникът, не можеше да проумее една такава лошотия. Аз му се притекох на помощ, като му разказах накратко каквото знаех за Ибн Асл, а то бе повече от достатъчно, за да покаже на мъжа в какви ръце е попаднал. Когато свърших, той ме помоли припряно:

— Ефенди, разреши ми да напусна кораба! Трябва веднага да тръгна, трябва начаса да поема обратно към серибата, за да предупредя хората си и отмъстя на Ибн Асл!

Агади се извърна трескаво от мен, ала аз го задържах за ръката.

— Остани! Ти можеш, наистина, да тръгнеш, но аз те съветвам да останеш при нас. Ти вече не си в състояние да промениш нищо и най-много да идеш на сигурна смърт.

— Аз ще убия Ибн Асл, но не той мен!

— Ти не го познаваш. Какво си ти срещу него! И… ще го срещнеш ли всъщност още в серибата?

— Не, защото той се канеше веднага да започне гхазуах. Аз трябва да тръгна след него. Пътят, по който е поел, ще узная в серибата.

— Лъжеш се. Там биха те хванали и убили. Самичък ти не си в състояние да постигнеш нещо, хич нищо. Ето защо те съветвам да останеш при нас. С нас вероятно ще стигнеш по-бързо до серибата, отколкото ако трябва да разчиташ на своята гребна сила. Така ще стоиш под наша закрила. Ние ще побързаме след Ибн Асл и ще го заловим заедно с всичките му бели. Тогава твоите войни ще бъдат спасени.

— Имаш право, ефенди. Ако позволите, ще остана при вас. Кой би го помислил! Вие ни бяхте описани като най-големите врагове на всички черни народи и аз с радост приех поръчението да ви заблудя в случай на среща. Сега враговете се превърнаха в приятели, а приятелите — във врагове. Аз ви посочих един погрешен път. Вие трябваше да се върнете и да плавате нагоре по Бахр ел Джебел. Сега обаче аз ще ви водя нагоре по Рохл, за да ви заведа до серибата Алиаб.

— На какво разстояние се намира тя оттук?

— Вероятно ще се нуждаем от пет-шест дена.

— Добре ли ти е известно месторазположението на серибата?

— Разбира се! Тя лежи на десния бряг на реката, значи на нас, когато отиваме, от лявата страна.

— Има ли там планини?

— Не. Местността е изцяло равнинна. Гора и само гора. Серибата е обградена от един гъсталак, през който човек не може да припари. Когато Ибн Асл я строил, отсякъл много дървета, които и сега лежат околовръст нея по земята. Между тях са израсли други, помежду тях пък — храсталаци и увивни растения, от което гората около серибата е заприличала на зид, през който никой не е в състояние да премине.

— Но само от три страни. Страната откъм реката трябва да е открита.

— Тя е също така затворена и само на едно-единствено място има вход, който може да се препречва с греди и трънак.

— Но тогава серибата е цяла крепост!

— Да. Ибн Асл твърди, че десет мъже лесно можели да я отбраняват срещу няколко стотици.

— Ако нападателите нямат никакво умение, да. От какво естество е вътрешността?

— Тя представлява един голям четириъгълен мегдан, на който са изградени от тиня и тръстика двайсетина кръгли тукул. Те са много здрави. Един тукул обитава самият Ибн Асл, във втори са намират припасите, а останалите държат асакерите.

— Сегашните гости на Ибн Асл в също такива колиби ли живеят? Ти естествено си ги видял?

— Всичките. Та нали се намираха на кораба, който ни закара до серибата. Там имаше един бял, който се казва Абд ел Барак…

— Това е моккадемът на Кадирине, от чиито ръце освободих децата на твоя брат. По-нататък!

— Един друг биваше наричан Нубар, третият пък беше турчин, един много дебел мъж. При него се намираше сестра му, на която прислужваха две бели и две черни момичета.

— Знаеш ли защо е дошла туркинята с него?

— За да стане жена на Ибн Асл.

— Сватбата в серибата ли щеше да бъде отпразнувала? Отмина ли вече?

— Не. Искаха да изчакат до приключването на похода за роби.

— Знаеш ли кой и колко души ще участват в лова?

— Всички, освен турчина, който не искаше да напусне сестра си, и десет бели под командването на един стар, куц фелдфебел. Ама, ефенди, всичко това можех да ти кажа и по път. Защо си губите времето като оставате да лежите тук? Не виждате ли, че вятърът къдри водите на Нил?

— Имаш право, ние трябва да вдигнем котва. Но добре беше, дето останахме да лежим тук, иначе щяхме да плаваме нагоре по Бахр ел Гхазал и нямаше да те срещнем.