Махди

9. При Джебел Араш Кол

Камилите ни си бяха отпочинали и се радваха, че можеха порядъчно да си потърчат. По пладне спряхме за кратка почивка. По-късно следата стана по-неясна, но аз все още можех горе-долу добре да я различавам. При това положение бе логично да се предположи, че нашите асакери, неможейки вече да я отличават, са се отклонили. Какво да се прави тогава? Южно от нашата посока имаше един кладенец, наречен Ес Сафи, Бистрия кладенец, фесарахския водач Абдуллах го знаеше и вероятно бе повел кервана нататък. Та свърнахме значи на юг. Ако яздехме толкова бързо, както досега, можехме преди залез слънце да сме там.

Моето предположение не ме подведе. Слънцето беше вече малко отдалечено от западния хоризонт, когато съгледахме в далечината дървета и храсталак. Това беше Бир Сафи.

Скоро видяхме да лежат там камили и хора да се движат, беше нашият керван.

— Какво ли ще каже Абд Асл, когато пристигнем! — подхвърли Бен Нил.

— И Факир ел Фукара, дето се кани да става Махди!

— Диванетата сигурно вече са вярвали, че сме загинали. Аллах да ги затрие! Аз подарих живота на дъртия. Де да знаех какво ни чака при джезире Хасание, нямаше да го сторя.

— Надявам се, че няма сега да вземеш да му посегнеш!

— Няма защо да се опасяваш, ефенди! Тоя стар вонящ чакал ми е толкова гнусен, че нямам мерак да се мърся с него. От мое посегателство той е подсигурен.

Сега бяхме толкова близо до кладенеца, че хората ни познаха.

— Кара Бен Немзи ефенди! — чух да викат.

— Ефендито! И Бен Нил! Ефендито, ефендито! Слава на Аллах и хвала за нас! Те идват, идват! — така викаха двадесет гласа един през друг и също толкова на брой мъже се втурнаха към нас.

Бяхме принудени още преди кладенеца да слезем от камилите. Хората ни стискаха ръцете, викаха и кряскаха във всички тоналности и аз с удоволствие ги оставих да буйстват, защото тяхната радост без друго не можеше да ни донесе вреда, а за мен тя бе едно благотворно доказателство, че не съм останал чужд на техните сърца. По този начин не бе приветстван дори техният командир Рейс Ефендина, когато се натъкнаха на нас във Вади ел Берд.

Сега трябваше да разказваме. Преди туй обаче бе необходимо да знам как са вървели при тях нещата. Насядахме и старият аскери Исмаил, на когото бях поверил командването, започна своя доклад.

— Всичко протичаше по реда си, ефенди. Само в едно можем да бъдем обвинени. Липсва един, Орам се казва, както узнах от моите запитвания. Той се освободил от вървите, взел една камила и…

— …препуснал след нас — подметна Бен Нил.

— Това е вярно! Но как може да го знаете?

— Ние го видяхме.

— Къде пък?

— Ще ви разкажем — обадих се аз. — Преди всичко бих желал да знам дали пленниците са добре вързани.

— Ефенди, откак Орам ни офейка, повече не се е изплъзнал никой. Аз се надявам да не ни дириш сметка за неговото бягство. Когато го вързахме нали и ти самият беше още при нас!

— Е, няма да ви се гневя. Аз даже имам всички основания да се радвам на неговото бягство. То няма да ни напакости, напротив, ще бъде от голяма изгода за нас.

— Възможно ли е? — отдъхна Исмаил.

— Определено! Днес ние можехме да го заловим, ако искахме. Обаче го оставихме да си върви по пътя, защото като свободен той ще ни допринесе повече полза, отколкото ако се намира в плен при нас.

Тогава старият Абд Асл се провикна с подигравателен кикот:

— Не се хвали! Ти говориш лъжи, за да ни ядосаш, ама не можеш ни измами. Ако бяхме забелязали Орам, щяхте да го заловите. Но след като не сте го сторили, значи не сте го видели.

— Твоята глава е кладенец на цялата мъдрост, о, най-свети от всички мюсюлмани — отвърнах аз.

— И знаеш ли пък накъде е избягал? — попита оня ухилен.

— При Ибн Асл, твоят син.

— Ако си видял Орам, би трябвало да си бил при Ибн Асл!

— Ние бяхме при него, даже на кораба му, и говорихме с него.

— Лъжа! Лъжа!

— Внимавай с приказките или ще опиташ камшика. В твоето положение човек трябва да се старае да проявява учтивост.

Тогава Факир ел Фукара се изправи в седнало положение.

— Изискваш учтивост? Отнасяш ли се с нас така, че да ти я поднесем?

— Отнасям се така, както сте го заслужили. Аз ти спасих живота и въпреки това ти поиска да се измъкнеш, за да ни предадеш на Ибн Асл!

— Докажи го!

— Аз го знам! Тази неблагодарност те доведе до вървите и ако те не ти харесват, дърли се със себе си, но не с нас!

— Аз обаче си искам свободата и не ми ли я дадеш веднага, ще призова проклятието на Аллах да се стовари отгоре ти!

— Аллах ще преобрази проклятието ти в благословия.

— И проклятието на Пророка!

— Твоят Пророк не ме засяга!

— Ти скоро ще мислиш другояче и другояче ще говориш. Ако знаеше каква могъща власт ми е дадена, щеше да скимтиш пред мен за милост!

— На първо време аз притежавам власт над теб. Над кого ти по-късно ще упражняваш властта си — над харема или псетата си, ми е безразлично. А сега мълчи, иначе камшикът ще заплющи върху теб! Нямам желание да се оставя да ме навиква и кълне човек, който е толкова отдалечен от Аллах и неговите повели, че е в състояние да стане предател дори на своя животоспасител.

— Добре, млъквам. Скоро обаче ще дойде времето, когато ще заговоря. Тогава милиони ще слушат гласа ми и ти ще си първият, който ще пълзи пред мен в прахоляка!

Мохамед Ахмед легна отново. Той все пак добре съзнаваше, че мълчанието е по-разумно от говоренето. Абд Асл обаче не можа да стигне до същото познание или пък предпазливостта му не стоеше толкова високо, колкото силното желание да узнае какво бях вършил и преживял по време на отсъствието си? Той вероятно бе смятал, че съм яздил към гибелта си. Но ето че аз се бях върнал здрав и читав. Как е могло да стане това? Така се питаше. Искаше да има отговор и вместо спокойно да изчака разказа ми, нададе глас по повод последните думи на Факир ел Фукара:

— Да, да, ти ще пълзиш в прахоляка и пред мен! Ти си нямаш хабер в какво положение се намираш и какви опасности се носят наоколо ти. Моят син ще те връхлети като мъстител и ще те унищожи, както е унищожил Рейс Ефендина!

— Да, него той действително е унищожил! — отговорих аз сериозно, окачвайки си скръбна физиономия.

— Унищожил ги е? Хамдулиллах! — заликува Ибн Асл. — Удало се е. Враговете са смазани и никога вече няма да се възродят!

— Смазани? Не, изгорени са били те.

— Сполучил е, сполучил е! Чувате ли, мъже, приятели, вярващи, работата е успяла! Аз ви го споделих, казах ви го тихичко. Моята душа беше изпълнена с очакване дали нещата ще завършат благополучно. Сега шейтанът е изгорен на прах и пепел ведно с асакерите си, а тарторът на шеятините, дето седи тук пред нас и е принуден да ни го разкаже, е изгубил мощта си и ще трябва да ни освободи, иначе го чака тракане на зъбите, което няма да знае край!

— Не бъркай сметките си! — предупредих го аз спокойно. Оня обаче продължи въодушевено:

— Не бъркам! Как мога да сгреша! Моят син, най-храбрият от храбреците, най-опасният от опасните, най-ужасяващият от ужасяващите, е изгорил рейс Ефендина и ще дойде сега да отърве и нас. Горко ви, ако Ибн Асл намери, че макар и на един-единствен от нас липсва дори само едничък косъм от главата! Всички мъки и изтезания, що са измислени, ще ви сполетят и вие ще виете като прокълнатите, обитаващи най-дълбоката провала на Джехеннема. Свободен искам да бъда, свободен, и то веднага! Ти трябва да съзнаеш своята немощ и смехотворността си, ефенди. Освободи ни и беж да те няма. Търчи, колкото ти държат краката и тези на камилата ти, инак ужасът ще се спусне върху теб, както лъвът връхлита овцата, която не е в състояние да се брани срещу лапите на могъщия!

— Че аз не бягам пред някой лъв, ти видя. Значи не е трудно да си помислиш, че няма да побягна и от тоя ужас. Синът ти може да дойде. Той ще разбере как ще го посрещна.

— Ибн Асл ще изгори и теб, както е унищожил с огън емира!

Човек може да си представи какво въздействие оказаха тези слова върху асакерите. Техният повелител изгорен, убит заедно с войниците си! Те скочиха и се нахвърлиха с въпроси към мен, ала аз повелих тишина.

— Всичко ще узнаете, но предварително искам да ви кажа, че можете да бъдете спокойни. Ликуването на тоя свят мюсюлманин няма да трае дълго. Аз препуснах, за да спася Рейс Ефендина, и каквото си бях наумил, осъществих. Ахмед Абд ел Инсаф е жив. Той е спасен.

— Слава на Аллах! — прозвуча околовръст. Абд Асл обаче викна:

— Той лъже! Иска да ни отрови радостта, ама няма да му се удаде. Той ни зловиди за ликуването, но ние ще продължим да ликуваме, додето се появи спасителят, а него можем всеки миг да очакваме!

— Чакай си тогава, докато почернееш, и от яд и разочарование се пръсне грешната ти кожа! — сопна му се Бен Нил. — Веднага ще чуеш дали нашият ефенди трябва да осъзнае своята немощ и схване смехотворността си! Слушайте, мъже, асакери на Рейс Ефендина, Кара Бен Немзи ефенди ще говори!

Всички очи се отправиха към мен. Нямаше ни един, било при асакерите или пленниците, който да не се намира в състояние на най-голямо напрежение. Слънцето тъкмо заходи, значи беше времето да се изрече Могреб, ала никой не помисли за изпълнението на това задължение. Аз започнах да разказвам, осведомявайки всичко изчерпателно до мига, в който тримата побягнахме от „Хирдаун“. Дотук пленниците можеха, даже трябваше всичко да чуят. Сетнешното обаче бе наложително да бъде премълчано пред тях. Ако научеха каква примка тъкмя на Ибн Асл, то не бе изключено по някакъв начин да съумееха да осуетят моя план. Вярно, мъжете ме щурмуваха с кандърми да продължа да разправям, ала Бен Нил сложи край на врънкането.

— Стига! Достатъчно узнахте за днес. Рейс Ефендина е спасен. Ние бяхме при Ибн Асл на неговия кораб. Той разбра кои сме и ни върза. Повече от сто мъже бяха при него, но въпреки това ние се измъкнахме. Когато бяхме в лодката недалеч от „Хирдаун“, можехме да го застреляме. Ние не го сторихме, проявихме още един път милост към него. Но горко му, ако отново ни се изпречи на пътя!

— Ама какво се случи сетне, след като напуснахте кораба? — попита отново един. — Какво правихте после? Къде е дядо ти, кормчията, който нали е бил с вас?

— Твоето любопитство е по-голямо от устата ти. Въпреки това ще опитам да го задоволя. Ние отплавахме с лодката за Хегаси и оттам яздихме камилите си дотук. Дядо остана в Хегаси, за да дочака там завръщането ни.

— А нашият повелител Рейс Ефендина? Къде се намира той?

— Също в Хегаси, защото там ще му отведем тези пленници.

— Защо не ни прати още асакери?

— Защото, о, Баща на любопитството, нямаше в наличност камили, и защото сме достатъчно маже да водим сигурно тия страхливи крастави жаби. Сега нека Абд Асл, най-светият от мюсюлманите, продължи ликуването си, което преди малко подкара, и в което не искаше да бъде прекъснат!

Не го направи зле тоя Бен Нил! Беше задоволил любопитството, без и макар с една дума да издаде по-нататъшните ни намерения. Това при всички случаи беше по-добре, отколкото ако асакерите нищо не бяха узнали. Те бяха радостни, че се намирам отново при тях. Бяха имали все пак да носят голяма отговорност, а старият аскери Исмаил облекчено си пое дъх, когато му казах, че сега той вече за нищо не отговаря. Също така доволен беше фесарахският водач Абдуллах, понеже при всяка грешка той също поемаше част от вината.

Аз обявих реда на стражата и после си легнах да спя. Бен Нил стори същото, макар да не беше още късно. През последната нощ изобщо не бяхме почивали. По ранина ме събуди Молитвата на зората. Малко след това потеглихме.

Мъчително занимание беше да се качат пленниците на камилите, защото те правеха всичко възможно да го усложнят.

Тъй като Бир Сафи лежеше южно от правата посока, а аз от основателна предпазливост исках д а я избегна, до пладне се придържах точно на изток и после извих на юг. По този начин приближавахме Джебел Араш Кол от север, докато иначе щяхме да стигнем от северозапад. Бях избягнал тази посока, защото шейк ел белед, впоследствие и Ибн Асл, ни знаеше в това направление. Възможно бе да стигнат до идеята да ни нападнат не едвам при маийех, а още преди туй, в степта. Ибн Асл имаше може би сто мъже, докато аз само двадесет. Една битка в откритата степ лесно можеше да стане за нас фатална.

За да бъда първият, който ще съгледа целта, яздех далеч пред другите. Още не бе много късен следобед, когато видях планината да се издига на юг като мъгливо петно. Веднага обърнах назад, за да наредя на кервана, който беше може би на два километра след мен, да спре. Направих го, понеже никой от пленниците ни биваше да види Джебел Араш Кол. Те бяха свалени от камилите и ние се установихме на бивак.

Асакерите не можеха да проумеят защо още толкова рано през деня ставаше тая работа. Сега бе времето да ги осведомя за всичко необходимо. Първо пленниците бяха нахранени и напоени. После отведох войниците далеч настрани, разпоредих да образуват кръг около мен и им съобщих какво предстои да се случи днес. Никой от пленниците не можеше да го чуе. Да бях казал на асакерите, че всеки от тях ще получи хиляда пиастри, надали щеше да е толкова голяма радостта им. Ибн Асл и неговите ловци на роби да заловят в капан! Всеки искаше да знае каква задача му се възлага, каква роля има да играе. На никого не можех да го кажа, понеже бе необходимо по-напред да отида на разузнаване, а това можеше да стане едва вечерта. Ибн Асл при всички случаи вече се намираше при планината. Ако приближах мястото сега, посред бял ден, щях стопроцентово да бъда забелязан.

Асакерите получиха заповед дори помежду си да не отварят на никаква цена дума за нашите намерения и после образуваха кръг, както ставаше денем, около пленниците. Камилите се излежаваха, надзиравани от един мъж, извън този кръг.

Следобедът мина, без да се мерне някое друго човешко същество освен нас по степта. Слънцето залези и войниците се помолиха с Могреб. Вечерта бързо се спусна и аз можех да започна своето разузнаване. Следваше да се очаква, че ще отсъствам няколко часа, може би до заранта. Предадох командването на кервана на Бен Нил, въпреки неговата младост, и го инструктирах как да се държи при всеки отделен случай. После се качих на камилата си и потеглих към целта.

Задачата, която си бях поставил, не беше лесна за разрешаване. Знаех къде се простира гората от хегелик, в която трябваше да се намира Рейс Ефендина, а именно при южния край на източната страна на блатото. Но в тая тъмница да се открие гората бе трудно! И де да ми беше само това дертът! Ами къде беше Ибн Асл с неговите хора? Навярно също при южния край на блатото. Но ако беше решил да раздели хората си, за да ме затвори по средата, то за него бе далеч по-удобно да бивакува през нощта в средата на източната страна на блатото. На утрото можеше да прати една част от хората си надясно и другото отделение наляво покрай блатото и по този начин да ме приклещи отпред и отзад. Ако бивакуваше сега там, то за да стигна до Рейс Ефендина, трябваше да мина край него и ако врагът не беше запалил огън, можех съвсем неочаквано да се насадя посред бивака му. Вярно, Ибн Асл като че бе почитател на нощната осветеност — поне и двете вечери при остров Хасание и край Маийех ес Саратин бе имал няколко запалени огъня. Той сега ме знаеше още далеч. По-нататък не знаеше нищо за присъствието на Рейс Ахмед. Ето защо Ибн Асл можеше да се счита за сигурен и следваше да се очаква, че няма да прекара вечерта в мрак. В този случай огънят щеше да ми издаде бивака му и аз можех да се държа далеч от него.

Така се придвижвах бързо на юг. Звездите бяха изгрели и нямаше как да объркам посоката. След половин час бях достигнал местността на блатото и трябваше, макар и само заради измамливата почва, да бъда предпазлив. Маийех ел Хумма разпраща няколко разклонения в сушата, така че бе препоръчително да се отбия възможно по-далеч на изток.

Бях яздил вече един час, после още един. Трябва да бе девет часът по наше време, когато забелязах самотно дърво. Насочих се към него. Беше хегелик. Немного далеч оттук, само на няколкостотин крачки вдясно, започваше хегеликската гора, която търсех.

Отправих се към нея и после по периферията й. Тя се възправяше от страната ми като висока, тъмна стена и изпращаше напред, сякаш аванпостове, отделни храсти, между които трябваше да преминавам. Никъде не се виждаше или надушваше огън. Ибн Асл определено не се намираше наблизо. Наддадох полугласно дълбокия кикот на хиената. Той звучи като „омму-омму“ и въпреки това наподобява кикот. Не последва никакъв отговор. Яздейки бавно нататък, аз повторих сигнала няколко пъти. Най-сетне, след седмия или осмия път, чух един глас отдясно сред дърветата:

— Ефенди?

— Да — отговорих, спирайки камилата.

— Ела насам!

Подкарах нататък. Един мъж пристъпи към мен, спря пред животното и ме погледна.

— Да, ти си. Слез! Ще те заведа при емира.

— Той далеч ли е оттук?

— Доста далеч. Ние имаме дълга постова верига, за да се натъкнеш по лесно на нас.

— Води ме при поста, който е най-близо до емира. Той може да държи камилата ми.

Докато крачехме един до друг, го попитах дали е забелязал Ибн Асл и хората му.

— Да — отвърна войникът. — Те дойдоха подир пладне и бивакуват при южния край на маийех.

— Наблюдавали ли сте ги, откак се стъмни?

— Рейс Ефендина беше там.

— Запалили ли са огньове?

— Не знам. Не можах да разбера, тъй като оттогава стоя на пост.

Минахме край няколко асакери, докато един получи камилата ми. Моят водач каза, че сега трябвало да го последвам дълбоко в гората. Аз обаче му заръчах по-добре да доведе емира при мен. Бях се напрягал повече от Рейс Ефендина, вероятно щеше да се наложи и още повече да се напрегна, така че исках да си спестя пътя през гората и гъстите храсти набак, образуващи подлеса. Мъжът тръгна сам и скоро ми доведе Рейс Ефендина. Той много се зарадва да ме види отново, понеже не бях могъл да кажа със сигурност дали ще дойда. Поздрави ме с енергично ръкостискане.

— Враговете са тук, още от обяд. Бивакуват при края на маийех.

— Запалили ли са огньове?

— Шест, при всички случай заради многобройните хапещи мухи, на които там при откритото блато без огън изобщо не се издържа. Тук, в гъстата и доста суха гора, те за щастие не ни досаждат много.

— Известен ли ти е планът, който Ибн Асл утре ще следва?

— Не. Как да го зная?

— Мисля, че си бил там. Не подслушва ли?

— Опазил ме Аллах! Да не би да е трябвало да ида толкова далеч, че да ги чуя как си говорят? Тогава нали и аз щях да бъда забелязан и заловен!

— Но понякога има признаци, от които биха могли да се извадят заключения. Не забеляза ли нещо подобно?

— Не. Ловците на роби седяха край огньовете и бръщолевеха. Какво говореха, не разбрах, понеже не бях достатъчно близо.

— Видя ли Ибн Асл?

— Да. Той седеше при първия огън, до който се стига оттук.

— Колко е далеч дотам?

— Кажи-речи половин час.

— Трябва да отида. Искаш ли да ме придружиш?

— С най-голямо удоволствие, стига да не поискаш чак да седна до Ибн Асл. Защото от теб и такова нещо може да се очаква.

Светлия си хаик бях оставил в моя бивак. Сега оставих тук и пушките си и после тръгнахме, като се придвижвахме все между отделните храсти, избягвайки ту отдясно, ту отляво някоя заблатена локва, която се издаваше със собствения си блясък. След малко повече от четвърт час видях светлината на първия огън, после на още един и още един, докато изброих и шестте. Тук имаше само дървета гафул, и то без подлес. Мъжете бивакуваха без някакъв особен план — тук един огън, там друг — кой както му дойде. Ние стояхме зад един широк буш, може би на шейсет крачки от първия огън, край който видях да седи Ибн Асл. Освен него там бяха заели място неговите офицери и още двама мъже. Чувахме ги да говорят, без да можем да разберем отделни думи.

— Трябва да отида дотам, непременно трябва да отида! — казах повече на себе си, отколкото на Рейс Ефендина. — Наложително е да знам какво си говорят.

— В името на Аллах, какво ти дойде на ума? Би бил изгубен. Та нали ще те видят!

— Няма. Вече съм се промъквал и при къде по-други условия. Това тук е направо детинска игра.

— Заявявам ти, че няма да ме накараш хич нито крачка по-нататък да направя!

— Аз не го и искам. Ще тръгна сам. Между нас и огъня има по права линия две дебели дървета, чиито стволове хвърлят широка сянка. Ако запълзя по земята в тази сянка, няма да съм различим от почвата. При това ще имам за прикритие първо едното и после второто дърво. Откъм наша страна второто дърво има на височината на човешки бой един здрав клон. Метна ли се горе, ще седя, скрит зад клони и листа, най-много на петнайсет крачки от огъня и ще мога да чувам всичко, което се говори там.

— И как ще се върнеш сетне?

— По същия път, по който съм отишъл.

— Не, ефенди, не съм съгласен! Не искам да рискуваш живота си.

— Няма ли да го рискувам и утре, когато се бием? Няма ли да го рискува тогава всеки? Защо точно сега не? Ами ако пък чрез това, че го рискувам, може да се избегне битката?

— Считаш ли го за възможно?

— Да. Може би ще узная нещо, следствие на което да дам разпореждания, правещи всяка съпротива на противника напразна.

Ахмед поиска да ме задържи, ала не бе достатъчно чевръст. Аз пристъпих бързо иззад буша, сниших се и запълзях в тъмната сянка напред. Не беше кой знае какво изкуство. За да се създават гъсти валма дим и по тоя начин да се държат хапещите мухи надалеч, в огньовете биваха хвърляни влажни клони. Пушекът от време на време беше толкова плътен, че човек не бе в състояние да го пробие с поглед. Поради влажния и тегнещ блатен въздух той най-често се стелеше близо до замята. Възползвайки се от такива мигове, аз стигнах до първото, после и до второто дърво и седнах горе сред вейки и клони, преди да са изминали и две минути от напразната хватка на Рейс Ефендина. Бях нацелил късметлийски момента, защото тъкмо се наместих удобно и наострих уши, и чух един вик от далечината, който веднага привлече вниманието ми.

— Шейк ел белед! — чух да казват. — Ибрахим е тук! Най-сетне дойде!

Наистина, той се зададе откъм най-отдалечения огън, водейки една камила за юлара. Там му бяха казали къде се намира Ибн Асл. Дисциплината не позволяваше на хората да го последват. Ибрахим накара животното да легне и пристъпи към огъня, където бе приветствай с видимо задоволство. Подозирах каква е работата. Шейкът е трябвало да следи за нас. Никой от хората на Ибн Асл не биваше да го стори, защото ако го видех, щях да го позная и да стана подозрителен. Срещнеше ли ни обаче шейк ел белед, то можеше да изтъкне не един и два претекста, на които да хвана вяра.

— Седни и докладвай! — подкани го Ибн Асл. — Видя ли враговете ни?

— Не — отвърна Ибрахим, като зае място.

— Не? Тогава грешно си ме осведомил. Те или ще дойдат по-късно от утре, или изобщо няма да дойдат.

— Ще дойдат! — заяви шейкът категорично. — Аз открих дирята им.

— Имаш ли дирята, скоро се добираш до хората. Не биваше да отдъхнеш, докато не видиш и самите тях.

— Беше твърде късно, стана тъмно. Кара Бен Немзи беше оставил с Бен Нил ясна диря. Аз я следвах. Тя се точеше все направо като по канап и после из един път взе, че зави повече към юг. Трябва да е яздил към Бир Сафи. Тази заран ги дебнах. Трябваше да дойдат, но не дойдоха. Чаках до пладне и понеже и дотогава не ги видях, приех, че ненадейно са хванали друга посока. Тя можеше да е само северната. Значи ако яздех право на север, щях да се натъкна на дирята им, защото по-късно те все пак трябваше да свърнат на изток. Вечерта беше близо, когато наскочих на следата. Водеше на изток.

— Не право към Джебел Араш Кол?

— Не, за учудване, не. Ако оттам са яздили все направо, джебелът би останал далеч на юг от тях.

— Това пък защо? Във всичко, което прави, ефендито си има своето намерение.

— В случая сигурно не е налице никаква преднамереност. Нашите врагове просто са се заблудили. Та нали при тях няма никой, дето да е от този край. Фесарахът, който им служи за водач, няма как да познава точно нашата територия.

— Но самият ефенди! От всичко, което ти е казал, излиза, че той познава и джебела, и маийех.

— Кара Бен Немзи е чужденец, християнско куче, далеч оттук. Хич не е за чудене, ако изпадне в заблуда. Те все ще са завили на юг.

— Ще са! Бих предпочел да можеше да кажеш: Те са! Тогава щях да имам сигурност. С други думи трябваше да ги последваш все пак по-нататък!

— Това беше невъзможно, както вече споменах, защото вечерта наближаваше и нямаше да мога да различавам повече следата им. Пък и непременно трябваше да дойда при теб, понеже чакаше вести. Помисли какво разстояние бях изминал за толкоз кратко време! Някое обикновено животно не би съумяло да се справи. Беше много добре, дето ми разреши да възседна твоята джебел-герфехска камила. Тя се носеше с мен като самум по степта.

Значи Ибрахим е яздел бялата камила на ловеца на роби, камилата, на която Ибн Асл дължеше успеха на много начинания! Нали му се беше удало също само благодарение на нейната несравнима бързина и на мен да се изплъзне при Вади ел Берд! Но камилата, която шейкът бе довел, имаше обичайния камилски цвят. Как трябваше да се обясни тая работа?

Беше ли малко преди пристигането си сменил бялата камила с някоя друга хеджин? Веднага щях да стана наясно по този пункт, защото Ибн Асл попита:

— Само да знаеше гяурът, че камилата ми е при теб че винаги я оставям при теб, когато се качвам на кораба. Той да не би все пак да я е видял?

— Не. И дори да беше я видял, пак нямаше да я познае защото колчем ми я предаваш, тя бива вапцвана, та никой да не разбере какво прочуто животно държа при себе си. Погледни! Можеш ли я различи от някоя обикновена хеджин?

— Естествено! В противен случай бих се срамувал. Я й виж само формите! Един познавач веднага ще забележи що за животно е. Но това сега са второстепенни неща Нека не говорим за камилата ми, а за Кара Бен Немзи и хората му защо впрочем камилата трябва да лежи тук гладна? Тя е изминала дълъг път и трябва да яде. Спънете й изкъсо предните крака, за да не може да се отдалечи много!

Единият от двамата мъже, които седяха при него, стана да изпълни заповедта. Великолепната камила бе отведена да пасе. Докато слушах думите на господаря й, аз наблюдавах с голямо внимание нейните движения. Тази камила, стрелна се през главата ми, трябва да стане моя! Бих предпочел самият Ибн Асл да ми се изплъзне, отколкото да изтърва неговата хеджин!

Той беше видимо разочарован от резултата, който му бе донесъл шейк ел белед.

— След като не ти е известно мястото, където бивакува пленническият керван, нашият първоначален план не може да се осъществи — рече. — Много жалко! Двайсет асакерски кучета! А ние наброяваме пет пъти повече! Колко лесно можехме да ги обградим в откритата степ!

Я гледай, какво чувах тук! Значи правилно бях разсъждавал. Колко добре, че бях направил тоя обиколен път на север, на изток и накрая на юг! Ако бяхме останали в правата посока, Ибн Асл щеше да ни нападне още тази вечер, преди да сме стигнали Джебел Араш Кол! Шейкът отхвърли упрека съдържащ се в думите на Ибн Асл.

— Може би е по-добре за нас, дето не стана така. Ти не познаваш Кара Бен Немзи. Той е бдителен и не пропуска никоя предпазна мярка. Щеше да е невъзможно да го изненадаме.

— Но обкръжен щеше да е той, обкръжен от сто мъже. Това вземи предвид! Гяурът щеше да бъде принуден да се предаде безусловно, без ръка да може да помръдне!

— Не го вярвай! Той и да се предаде! Та нали го познаваш по-добре и от мен. Убеден съм, че се съмняваш в истинността на собствените си думи. Определено щеше да се стигне до битка. Тури в сметката, всеки аскери да застреля само един от нас! На ефендито обаче трябва да отчетеш мнозина. Сигурен съм, че гяурът веднага би се насочил лично към теб.

— Мен той хич нямаше да види. Знам какво дължа на себе си. Аз плащам на хората си добре, в замяна на което те трябва да се бият. Моята сигурност обаче е твърде важна, за да поискат аз самият да участвам в битката. Това не е липса на кураж, а пресметливост, предпазливост. Мислиш ли, че бих се изтъпанчил там, където свирят куршуми? Но ако наистина дойдат, ще бъдат наши, без да могат един изстрел да дадат.

— Тогава си направи приготовленията и хем пък да не е твърде късно! Кара Бен Немзи каза, че един час след Молитвата на зората ще пристигне при Джебел Араш Кол, а той положително държи на думата. Значи отделението, което искаш да пратиш на север, трябва да тръгне оттук най-късно в полунощ.

— Аз ще го пратя още преди туй. Ти значи храниш убеждението, че тези хора могат да се скрият в пороището, без да бъдат забелязани?

— Да. Повърви ли човек само няколко минути нагоре по това дере, то се разширява и е обрасло там с храсти киттр, които предлагат великолепно укритие. Ако при сипване на утрото някой се покачи на скалите, може да види кога ще се зададе керванът. Нашите хора го оставят да мине, за да го последват после бавно и предпазливо, додето се намери на тесния Път на нещастието между стръмните скали на джебела и маийех. Това отделение ще стои зад кервана. Другите ни хора вече ще са застанали в готовност пред него и когато онези поискат да хвърлят пленниците в блатото, аз като предводител на първото отделение ще гръмна. Резултатът не може да се постави под съмнение. Ефендито ще осъзнае, че е заграден от един превъзхождащ враг и че всяка съпротива би била чисто безумие, и ще се предаде. За да го облекчиш в това отношение, можеш да се съгласиш на условия, които после не е нужно да сдържиш.

Отлично! Шейк ел белед се канеше да се отправи към пороището, в което аз исках да легна в засада. Примката, която щеше да ми бъде поставена, беше същата, която аз възнамерявах да заложа на противника. Колко добре, че мимо волята на Рейс Ефендина се бях промъкнал насам да подслушвам.

— Колко мъже ще ми дадеш да взема? — продължи, питайки, Ибрахим.

— От колко се нуждаеш?

— Всъщност би било редно половината от твоите сто, но толкова не са ми необходими и ще се задоволя с по-малко.

— Давам ти четирийсет, значи на мен остават шейсет. Ще потеглите един час преди полунощ, сиреч след един час. Наложително ли е да останем във връзка?

— Не. Освен това би било трудно да я поддържаме. Тя би трябвало да се осъществява около дългото маийех, а това ще отнема много време. Пък и нали планът е толкова прост. Веднага щом съмне, заемаш южната страна на залива. Керванът идва от север и аз го следвам. Щом чуете изстрела ми, значи правилното време е дошло. Какво щастие, че Кара Бен Немзи пристигна твърде късно в Хегаси! Рейс Ефендина таман си бе тръгнал. Ако се бяха срещнали, емирът щеше да остане и ние щяхме да бъдем принудени да позволим баща ти и останалите пленници да бъдат преспокойно хвърлени в блатото. Вече обсъдихме всичко и аз искам да опитам малко да поспя. Събуди ме, когато моето отделение има готовност за похода!

Ибрахим си легна и аз можех да се отдалеча. Беше ясно, че не бих могъл да чуя повече нищо важно. Ето защо се възползвах от един миг, в който между моето дърво и огъня се спусна един облак дим, скочих долу, легнах на земята и запълзях бързо обратно. Стигнах незабелязано при Рейс Ефендина, които все така стоеше зад буша.

— Ефенди, почти треперех за теб! — рече Ахмед. — Тая безразсъдна дързост можеше да ти коства живота.

— О, не! Веднага ще чуеш каква изключителна облага ми донесе тя. Известен ми е целият план на враговете.

Споделих с него чутото. Когато свърших, Ахмед ми прошепна възбудено:

— Те отиват в примката, отиват, ефенди! Но с каква хитрост ще накараш шейка да мине пред теб със своите четирийсет мъже, вместо да те следва?

— В случая с хитрост нищо няма да може да се постигне. Аз трябва да ги пленя.

— Това е опасно, понеже няма как да стане без битка!

— Хич не е опасно! Аз ще заема мястото, преди враговете да дойдат. Те ще трябва или да се предадат, или да се оставят да бъдат застреляни до последния човек.

— Но ти имаш само двайсет асакери при себе си!

— При настоящите условия аз всъщност ще се нуждая от всичките тези двайсет за надзираване на пленниците. Можеш ли да ми дадеш още четирийсет души?

— С най-голямо удоволствие!

— На теб после ще ти останат все още достатъчно. Когато настъпи денят, Ибн Асл ще заеме тесния проход. Аз ще дойда от север, след като съм оставил пленниците под добра охрана, и ето как враговете ще се озоват помежду ни. Сега ще кажа същото, което каза шейкът преди малко: Като чуеш първия изстрел, значи времето е дошло.

— Добре, после ще се нахвърля върху врага.

— И още едно трябва да вземеш присърце. Чух, че Ибн Асл никога не участва в битка. Може би и тук ще остане назад. Погрижи се да не се изплъзне! Най-добре възложи на някое малко отделение от, да речем, десетина мъже, които да внимават само за него и да не го оставят да се отскубне!

— Ще направя всичко възможно от моя страна. Кога трябва да ти командировам четирийсетте мъже?

— Веднага! Върни се обратно и ги постави в готовност! Аз скоро ще те последвам.

— Не искаш да тръгнеш заедно с мен? Защо?

— Защото ми се ще да отмъкна бялата джебел-герфехска камила на ловеца на роби.

— Я я зарежи! С това би могъл всичко да погубиш. Пипнат ли те, ние сме издадени.

— Мен да пипнат? Я стига!

— Но когато забележат, че животното липсва, първата им мисъл ще е за крадец, от което ще заключат, че наблизо има хора. А това като нищо ще възбуди подозрението им.

— На първо време ще си помислят, че камилата е била лошо вързана и се е отдалечила много, но на утрото лесно ще могат да я намерят. Освен заради високата стойност аз имам и друга причина да обсебя камилата. Ако Ибн Асл именно не вземе непосредствено участие в боя, то въпреки цялото отделено му внимание пак би могъл да ти се изскубне. Добере ли се сетне до камилата, никой няма да може да го настигне. Но ако я имам, ще го заловя каквото и ще да опитва срещу това.

— Вярно е. Само се опасявам да не те забележат.

Ахмед продължи да възразява още известно време, ала после се отдалечи. Аз се плъзнах в дъга от другата сбрана на огъня. Хеджин стоеше в тъмното до един буш и опоскваше листата му. Остави ме спокойно да приближа. Ибн Асл очевидно не умееше да дресира едно такова животно. При моето приближаване то трябваше да побегне или поне шумно да изпръхти. Аз му развързах предните крака, прикачих въжето към оглавника и го поведох. То ме последва толкова драговолно, сякаш ми принадлежеше. По обходен път се върнах на предишното си място и закрачих после към хегеликската гора, където Рейс Ефендина ме очакваше с голямо напрежение. Четиридесетте мъже вече стояха в готовност.

— Аллах! Успял си — удиви се той. — Ефенди, ти си един много опасен крадец на камили. Човек би трябвало да те окауши до края на живота ти!

— Прости ми, висши представителю на египетското правосъдие, аз крада само от крадци и разбойници! — ухилих се аз. — Ще потегля веднага. Но кажи, снабдени ли са тези хора с въжета? Ние вероятно ще имаме да връзваме четирийсет пленника.

— Всичко е налице. Взели сме потребното от кораба.

— Тогава остани със здраве и утре заран победна и радостна среща!

— Иншаллах! (Ако е рекъл Аллах!)

— Не допускай Ибн Асл да офейка! — предупредих го още.

После тръгнахме. Един от асакерите водеше за повода бялата хеджин.

Първо потърсих самотно растящия хегелик, после поех по пътя, по който бях дошъл. Така минаха няколко часа, преди да достигнем северния край на блатото и да го обходим на запад. Сега видяхме пред нас да се издига тъмният масив на планината. Аз призовах спомените си на помощ, за да не пропусна пороището. На два пъти яздих в погрешна посока, но накрая все пак го намерих.

Първата ни работа сега бе да скрием камилите, които не можехме да вземем по-нататък. Отведохме ги на достатъчно разстояние, вързахме ги здраво за колчета и оставихме един пазач при тях. После се заизкачвахме по дерето, додето стигнахме в котловинката.

Стените тук не бяха кой знае колко стръмни. Трийсет мъже трябваше да се изкатерят горе и да се разпределят там околовръст. Те получиха заповед да се държат напълно безшумно, докато аз самият не започна нападението. Трябваше да подирят максимално укритие зад камъни, та да не бъдат улучени от куршумите на враговете, в случай че те се отбраняват. Ако някой от тях понечеше да се качи по тъмното горе, двама-трима души трябваше да го посрещнат, стиснат за гърлото и обезвредят с нож.

С останалия отряд аз се върнах на късо разстояние назад и после се изкачихме до половината височина на брега на пороището. Там насядахме, за да пропуснем шейк ел белед да мине и сетне да го последваме.

Ибрахим се канеше да потегли в единадесет часа през нощта. Нашата езда беше започнала малко преди десет. Следователно имахме да чакаме един час, но работата се проточи по-дълго. Ибрахим дойде едвам малко преди разсъмване. Не беше бързал особено, понеже знаеше, че моят керван ще мине един час след зазоряване. Чухме неприятелите да яздят покрай нас, после слязохме тихо от височината и ги последвахме. Близо до входа на котловинката спряхме. Ловците на роби си мислеха, че са сами и разговаряха високо помежду си. Те се установиха на бивак между храстите и с бодрия си смях доказваха, че се намират в добро настроение и хранят увереност в победата.

По отношение веселието шейкът беше начело на всички, макар да би трябвало да пази достойнството си. Той се шегуваше с лудешко немирство и говореше за плячката, която щели да направят, и за нейното разпределение. Както узнах по-късно, за съдействието му бил обещан богат пай. Достопочтеният мъж обаче си бе направил погрешно сметката и получи нещо съвсем друго.

Денят щеше да настъпи след късо време и тогава чух Ибрахим да казва, че искал да се огледа за утринната зора. Помислих, че ще се изкачи отвътре по стената на котловинката, но той излезе през изхода и се насочи към нас.

— Наведете се! — нашепнах на хората си, като самият бързо приклекнах.

Шейкът не биваше да ни забележи преждевременно. Той бавно приближи. Когато малко остана да се блъсне в мен, аз скочих и го пипнах с две ръце за гърлото.

— Вържете му само ръцете, краката — не! — повелих на асакерите.

Те се подчиниха.

Аз стисках гърлото на Ибрахим само наполовина, така че не бе изгубил съзнание, и сега тихо го заплаших в ухото:

— Един звук от твоя страна и ножът ще прониже сърцето ти! Ако смяташ да мълчиш, поклати глава!

Ибрахим я поклати утвърдително. От него не следваше да се очаква някаква съпротива. Ужасът в него бе по-могъщ от дееспособността му и както се оказа по-късно, той беше страхливец, който чинеше само за предателство, не и за битка и се бе нагърбил с предводителството на четирийсетимата ловци на роби единствено защото е бил убеден, че ние няма да се браним.

Двама мъже трябваше да се върнат с мен и шейка дотолкова назад по пороището, че гласовете ни да не могат да се чуват в котловинката. Двамата асакери го държаха здраво от двете страни. Стиснал ножа си в ръка, аз допрях острието до гърдите на шейка и го попитах:

— Познаваш ли ме?

— Да. Ти си… ти си Кара… Бен Немзи… ефенди — пропелтечи той. — Защо ме третираш като враг? Нали каза, че почиташ властта в мое лице.

— И ти го повярва? О, ти, будала на будалите! Само един безмозъчен човек като теб може да вярва, че е в състояние да ме измами. Аз те прозрях още щом те видях. Ти хабер си нямаше, че те надхитрих. Беше заел коня си на Ибн Асл. Това те издаде. Когато дойдох при теб с лодката заедно с Бен Нил, аз бях ходил вече преди туй при Рейс Ефендина на кораба и го бях уведомил за теб. Той после беше любезен с теб, досущ както и аз. Сторихме го, за да примамим тук чрез теб Ибн Асл. Успяхме, защото твоята гламавщина е кажи-речи по-голяма и от калпазанлъка ти. Сега Ибн Асл е тук, но също и Рейс Ефендина.

И обръщайки се към единия от асакерите, повелих:

— На север от маийех бивакуват твоите другари с пленниците. Иди ги доведи бързо! За целта се спускаш по пороището, насочваш се наляво и на съответното разстояние са натъкваш на стража, който оставих при животните. Възсядаш джебел-герфехската камила на ловеца на роби и яздиш право на изток покрай периферията на маийех. Дотогава денят ще е настъпил и ще видиш моята диря. Тя ще те води по-нататък до бивака. Побързай и подтиквай и другите към максимална бързина.

Той тръгна, а аз отново се обърнах към шейка.

— Снощи аз подслушах разговора ти с Ибн Асл, а сега ти чу къде се намира нашият бивак. Вчера ти си искал да разузнаеш къде е, за да ни нападнете в откритата степ. Аз обаче го предугадих и избрах един околен път. Докато ти си ме търсел на запад, аз отдавна бях на север оттук. Още ли смяташ да отричаш?

— Ефенди, колко асакери имаш сега при себе си? — попита бъзливецът.

— Повече от достатъчно, за да ви унищожа. Ние така сме заели височините и входа на котловината, че и един-едничък не е в състояние да избяга. Ти, предводителят, си вече пленен. Ако заповядаш на хората си да сложат оръжие и се предадат, аз ще използвам влиянието си при Рейс Ефендина да ти наложи възможно най-меко наказание.

— Аллах! Да сложат оръжие! Да се предадат! Четирийсет мъже!

— Да-а, това звучи май по-различно от одеве, когато деляхте плячката толкова самоуверени в победата! Отговори на въпроса ми! Аз нямам време. Кажеш ли да, спасявате поне живота си. Кажеш ли не, изпозастрелваме ви до крак!

— Ефенди, бъди добър, бъди милостив! Кажи ми броя на твоите хора… о, Аллах, о, Мохамед! Ето ти го на! Там вече се започна!

От котловината прозвуча яростен крясък. Загърмяха изстрели, после внезапно стана пак тихо.

— Ти ще имаш доказателство за истинността на моите думи — заявих аз. — Ела! Ще ми служиш като щит. Ако някой стреля по мен, куршумът ще улучи теб. Отбележи си го!

Повлякох Ибрахим отново нагоре по пороището. При входа на котловината асакерите стояха с готови за стрелба пушки в ръка. Денят сивееше. Сега можеше да се вижда достатъчно. В онези райони денят настъпваше също така бързо, както нощта.

— Защо се стреля? — попитах.

— Когато започна да просветлява — обясниха ми, — неколцина от онези в котловината поискаха да се покатерят нагоре. Нашите хора им запретиха и понеже онези не се подчиниха, стреляха.

— Как стоят нещата вътре? Нещо много бързо стана тихо.

— Ловците на роби се завряха в храстите.

— Ето че виждаш какъв кураж притежават твоите герои — забелязах на шейка. — Ела с мен вътре! При най-малкия повод обаче ще ти ръгна ножа в тялото.

С хладното оръжие в дясната ръка, аз склещих с лявата Ибрахим за врата и го тикнах пред мен в котловината. По даден знак асакерите ме последваха.

— Сега погледни нагоре и виж кремъклийките ни! — подканих шейка.

Асакерите се криеха зад скалите или бяха струпали камъни пред себе си. От тях не се виждаше нищо друго освен цевите, които надничаха заплашително от всички страни надолу. От един поглед към храстите почти ме напуши смях, макар положението ми да не беше безопасно. Враговете изобщо не знаеха от кого са обкръжени. Те бяха видели само пушечните цеви и на часа се изпокрили. Като че ли храсталаците можеха да ги защитят! Тук виждах да стърчи от зеленината ръка или лакът, там да се подава обувка или бос крак. Всички лежаха притихнали, никой не се помръдваше.

— Къде са ти всъщност юнаците? — попитах шейка. — Я ги призови да излязат и се отбраняват!

— Ефендито, чуждоземният ефенди! — прозвуча от шубраците.

— Давам ти само една минута време — продължих. — Ако дотогава не си приканил хората си да сложат оръжие, получаваш ножа до дръжката в тялото.

— Ще бъда ли помилван? — попита Ибрахим обезкуражен.

— Обещавам ти снизходителност. Милостта е в ръцете на Рейс Ефендина. Бързо, бързо, преди да е изтекла минутата!

Ибрахим се гърчеше под хватката ми. Аз вдигнах ножа като за удар и тогава той закрещя, изпълнен със страх:

— Пусни ме, ефенди! Ще сторя каквото поиска.

— За пускане и дума не може да става, защото си мой пленник. Заповядай на хората си да идват един по един тук, за да предават оръжията си и бъдат връзвани, както ти самият си вързан. Понечи ли някой да направи и най-малкото подозрително движение, ще получи от онези, дето лежат там горе, куршум. Сега действай чевръсто, че нямам време!

Смъртният страх накара Ибрахим да даде поисканата заповед. Хората му се подчиниха, като изпълзяваха един след друг изпод храстите и идваха. След изтичането на четвърт час всички бяха разоръжени и вързани. Първият акт на днешната драма бе изигран в моя полза.

Сега се касаеше да се изчака пристигането на кервана. Аз слязох по дерето и седнах отвън. Мина почти час, преди да го видя да се задава. Бен Нил яздеше начело с пратеника. Когато ме съгледаха, те подтикнаха животните си, за да бъдат при мен още преди кервана.

— Ефенди, кахър ни бе за тебе — рече младежът, като накара животното да коленичи и скочи от седлото. — Ти не се върна до утрото и ние помислихме, че те е сполетяла злополука. Враговете били попаднали в ръцете ти, а?

— Да. Вашите пленници знаят ли го?

— Не, защото твоят пратеник говори тихо с нас. Но те видяха джебел-герфехската камила и трябва да са си казали, че е била отнета от нейния господар. От това могат да заключат, че се е случило някакво събитие, което е било за него, ако не опасно, то най-малкото неприятно. Къде са хората, които си заловил?

— Закътани са там горе в едно дере. Ще отведем при тях и твоите пленници, но камилите ще останат тук долу под надзора на няколко души.

Когато керванът пристигна, пленниците бяха свалени от камилите. Освободихме им краката, за да могат да вървят до котловината на пороището. Личеше им, че камилата на Ибн Асл ги е изпълнила със страхове. Мятаха изпитателни погледи наоколо и си разменяха тихи реплики. Само Факир ел Фукара и Абд Асл даваха вид, че нищо не забелязват и се чувстват съвсем сигурни.

— Ефенди — запита сетнешният Махди — защо бяхме доведени насам? Какво ще правим тук?

— Възнамерявам да ви приготвя една радостна изненада — ухилих се аз.

— Подиграваш ли ни се? Ние май никога не бива да очакваме нещо радостно от теб. По вина на върховния шейтан аз попаднаха твоя власт и макар нещо да не съм ти сторил, ти ме мъкнеш насам-натам като диво животно. Ти не си нито господар над личността ми, нито опекун на правата ми. Искам да ме отвържеш и да ми дадеш една камила, както ми обеща, за да мога да яздя към домашното си огнище.

— И къде е това домашно огнище?

— Засега в Хартум.

— Тогава потърпи още малко и после ще можеш да отпътуваш за там в съпровод на неколцина приятели.

— Не желая никакъв съпровод. Аз дойдох сам при теб и искам и сам да си тръгна. Длъжен си да ме пуснеш да си вървя, защото нямаш власт над мен.

— И над нас също нямаш! — обади се Абд Асл. — Откъде взе Рейс Ефендина разрешение да ти отстъпи правата си? И дори да му е позволено да го стори, защо ни влачиш насам-натам из степта? Аз искам да бъда отведен в Хартум!

— Желанието ти скоро ще бъде изпълнено — заявих аз многозначително.

— Кога обаче? Днес трябваше да направим една заобикалка насам. Да не би да си мислиш, че това е разумна постъпка от твоя страна? Ако срещнеш моя син, което толкова лесно може да се случи, ти си безусловно изгубен.

— Аз вече на няколко пъти срещах Ибн Асл, без от това да съм бил изгубен.

— Защото си имал късмет, какъвто определено вече няма да имаш. Изскочиш ли му още веднъж на пътя, значи си осъден от Аллах! Знаеш колко войни има синът ми при себе си. Тук в степта не можеш излезе насреща му. Ще те смачка като едното нищо! Не е възможно Пророкът да търпи някакъв християнин да си въобразява безнаказано, че може над нас да стои. Ятаганът на неговото отмъщение вече пламти над главата ти.

— Аз ще ти покажа над кого пламти. Следвайте ме сега нагоре по този път!

Камилите бяха разседлани и пасяха в тревата. Трима асакери останаха при тях. Другите войници взеха пленниците по средата си и ги поведоха след мен нагоре по дерето. Човек може да си представи колко се уплашиха, когато видяха горе четиридесет свои апапи да лежат вързани на земята. Абд Асл изкряска високо от ярост и ме заля с такива грубости и оскърбления, че Бен Нил си послужи с камшика, за да го накара да млъкне. Другите се държаха мирно. На всички бяха отново вързани краката, след което бяха сложени да легнат при останалите.