Махди

17. Серибата Алиаб

Екипажът обра котвата, вдигна платната и насочи „Шахин“ по Рохл.

Количеството вода в притока позволяваше да газят и далеч по-големи кораби от нашия. Вече казах, че в този район имаше само тръстика и нищо друго освен тръстика. До вечерта плавахме все между острови ом суфах. После бреговете се поръбиха със зелен буш, появиха се дървета и накрая отдясно и отляво имаше само гора, гъста, непроницаема гора. Същевременно реката се освободи от тръстиката и плаването ни се облекчи. След залез слънце заблестяха звездите. Можехме да виждаме надалеч и ето как ни бе възможно да плаваме цялата нощ.

Това щастие ни покровителстваше и през следващите дни, така че направихме едно изключително бързо пътуване и стигнахме целта по-рано, отколкото бяхме предполагали. Още вечерта на четвъртия ден Агади обясни, че серибата била толкова близо, та сме можели да я достигнем за един час. Налагаше се значи да спрем и ние пристанахме до десния бряг на реката.

Сега въпросът бе какво да предприемем. Утре посред бял ден да акостираме открито при серибата? Това не беше удачно, защото достъпът да нея нали бил толкова лесен за отбрана. Значи въпреки малкия си брой гарнизонът можеше да ни отвори много работа. Освен това все пак не се знаеше дали Ибн Асл вече е напуснал поселището. Лесно можеше да е възникнало някакво забавяне. Ето защо сметнах за уместно да предприема още през нощта едно разузнаване и Рейс Ефендина одобри. На него много му се искаше да вземе и той участие, ала счете за свой дълг да остане на кораба.

За целта се нуждаех от двама опитни по водата хора и по тая причина избрах Бен Нил и дядо му Абу ен Нил. Трябваше да ни придружи също и динката, тъй като единствено той знаеше къде се намира серибата. Беше може би девет часът вечерта, когато се отблъснахме от кораба.

Бен Нил и дядо му гребяха. Аз седях при руля, а Агади бе приклекнал при носа на лодката. Звездите искряха по небосвода, а водата отразяваше бляскавите им изображения. До половин час можехме да очакваме изгряването на луната.

Изпървом се придържахме по средата на Рохл. Но след като бяхме гребали половин час и наближихме серибата, се насочихме към брега, за да отидем в сянката на дърветата. Агади уверяваше, наистина, че по време на неговото присъствие никакъв пост не пазел входа, но сега, когато там се намираха само десет мъже, старият фелдфебел беше може би по-предпазлив. По тая причина трябваше така да приближим, че да не бъдем забелязани от евентуалния страж.

Сега звездите станаха по-бледи, понеже луната изгря. Но тя все още не се виждаше, тъй като стоеше зад гората. Последната наподобяваше тъмен зид, в който не се съзираше никаква пролука. Джангехът беше водач на лодката. Той инструктираше тихо как да се гребе и управлява. Веслата бяха толкова внимателно потапяни и движени, че не причиняваха никакъв шум. Най-сетне негърът прошепна:

— Тук е мишра. Трябва да спрем.

— Но не при самия мишра, а преди него, до някое дърво! — поправих го аз.

Мишра беше пристанът. Дотам плавателния ни съд не биваше да отиде, тъй като щеше да бъде забелязан, в случай че имаше пост. Сега все пак различихме една пролука в гората; беше приблизително двайсет крачки широка. Това бе пристанът. Той се изкачваше от водата към височината на брега, ставайки все по-тесен, и завършваше при гредите и тръните, с които бе затворен входът на серибата.

Аз насочих лодката към едно дърво, растящо наполовина във водата, наполовина на брега. Агади се изправи отпред в лодката, за да я привърже към дървото, ала някакъв дълъг, здрав корен се бе протегнал във водата. Тук в сянката той не се виждаше. Лодката го закачи, полегна настрани и джангехът изгуби равновесие. Той цамбурна в реката и нададе силен вик на ужас, понеже знаеше, че на това място има крокодили. Агади потъна, подаде се отново и бе хванат и задържан от Бен Нил за ръката. По-нагоре имаше няколко пясъчни и тинести наноса. Една тъмна лента се отдели оттам и се насочи бързо към нас. Страхливо оглеждащият се динка я видя и извика уплашено:

— Крокодил, крокодил! Приберете ме вътре!

Агади действително се намираше в извънредно голяма опасност. Аз скочих от руля, сграбчих го за другата ръка… едно рязко дръпване от страна на Бен Нил и мен и застрашеният влетя в лодката, от което тя така се разклати, че заплаши да се обърне. Робът вече изчезваше под водата. В този миг крокодилът я блъсна с глава — за наше щастие, защото от това лодката отново се изправи. Бен Нил угости животното с един удар на греблото по муцуната и то изчезна под водната повърхност.

Сега лодката бе вързана за стеблото и ние останахме да седим безмълвно в продължение на десетина минути, за да се ослушаме. След като нищо не се раздвижи, приехме, че крясъкът и думите на негъра не са били чути, и аз се приготвих да сляза.

— Не сам! — нашепна ми Бен Нил. — Вземи ме със себе си, ефенди!

Тъй като бяхме вдигнали такава дандания, сметнах за по-добре да му дам помоленото разрешение. Слязохме там, където ъгълът на гората граничеше с водата и мишра. Аз не бях взел пушка и бях въоръжен само с ножа и двата револвера.

Веднага щом краката ни докоснаха земята, клекнахме, за да се ослушаме отново за известно време. Около нас владееше дълбока тишина и нищо подозрително не се чуваше. В този момент луната изгря над дърветата и заля със светлината си откритото пространство на мишра. Можехме да го обгърнем с поглед. Беше така осветен, че дори мишка не би могла да ни убегне по тая площ. Ние се изправихме, за да се изкачим горе и проучим по какъв начин бе затворен входът към серибата. Затварянето се състоеше от здрави колове с височина четири метра, свързани с гъст трънен плет.

— Тук е непроходимо, ефенди — прошепна Бен Нил. — Трябва да се върнем.

— На мен не ми бе и в намерението да се вмъквам в серибата — отвърнах аз също така тихо. — Нека видим дали тези колове са набити в земята. Типовете все пак трябва да имат някакъв удобен проход. Ако се окаже, че преградата е прекалено стабилна, ще трябва да допусна, че тук някъде има „миша дупка“.

Наведох се да прегледам долната част на коловете. Тогава до мен прозвуча един крясък от устата на Бен Нил. Понечих рязко да се изправя, ала получих удар по главата и изгубих съзнание…

Когато дойдох отново на себе си, бях омотан с въжета като някоя египетска мумия с ленените й бинтове и лежах в един тукул, в който гореше огън и димът се изтегляше през едно отверстие в покрива. Бен Нил лежеше също така вързан като мен. Виждайки, че отворих очи, той отдъхна дълбоко:

— Слава на Аллах, че се пробуди! Смятах те за мъртъв, ефенди!

Главата ме цепеше. Пред очите ми се мержелееше, а в ушите жужеше рояк пчели. Забелязах, че сме сами.

— И теб ли те повалиха с удар? — попитах.

— Не.

— Тогава можеш да ми разкажеш как се случи, че се намираме тук, вероятно в някой тукул на серибата.

— За съжаление, да. Ние сме в заселището, макар ти да казваше, че изобщо не ти било в намерението да се вмъкваш тук. Ти тъкмо беше изговорил тези думи и аз бях сграбчен отзад. Обърнах глава и видях зад теб да стои някакъв келеш, замахнал да те удари с едно гребло по главата. Изкрещях високо. Ударът се стовари и ти рухна. Мен ме държаха трима или четирима здрави мъже. Те поискаха да ме съборят, но аз се бранех с всички сили, за жалост напразно.

— Да се надяваме, двамата ни спътници са забелязали какво се е случило.

— Аз се погрижих да го чуят, защото докато се борех с нападателите, не си мълчах, ами им крещях високо, та дядо да чуе.

— Абу ен Нил и Агади сигурно веднага са поели обратно към кораба, за да доведат помощ. Разправяй нататък.

— Ти говореше за миша дупка, ефенди, и с това си предположение нацели вярното. Когато ония ме надвиха, избутаха настрани един храст и ето как възникна една празнота, през която един мъж можеше да пропълзи приведен. Вмъкнаха ни през отверстието и ни донесоха тук, където ме вързаха още по-здраво, а теб изцяло те омотаха с въжета.

— Мурад Насър присъстваше ли?

— Не. Видях само непознати лица.

— Добре. Бих желал най-напред да знам какво всъщност са правели вън типовете, които ни нападнаха.

— Аз зная, ефенди. Разбрах го от думите им. Канели са се да набождат риба. Ти знаеш, че това става само нощем. Пали се на брега или на някоя лодка огън, чиято светлина примамва рибата. После бива набождана с копия. Мъжете тъкмо били изпълзели от мишата дупка, за са се отправят към водата, когато чули Агади да крещи. Спрели и чули, и съгледали нас двамата. Изтеглили се в дълбоката сянка и ни допуснали съвсем да приближим, за да ни заловят. Един от тях имал гребло. Той беше, който те тресна и свали. Мислиш ли, че пак ще се отървем, а?

— Аз винаги се надявам, значи сега също. Рейс Ефендина нали е тук.

— Стига да не ни пречукат още преди да е дошъл!

— За такъв вариант действително трябва да държим сметка. Ние вече неколкократно се измъквахме на нашите врагове и за да го предвардят, лесно може да им щукне идеята веднага да ни отнемат живота. За учудване е, дето са ни оставили сами и не са поставили пазач. Но тихо, някой идва!

Чухме стъпки. Рогозката, служеща за врата, бе отметната и влязоха неколцина мъже — начело Мурад Насър, зад него старият фелдфебел Бен Ифрам, когото разпознах по куцукащата походка. Дебелият се изтъпанчи отпреде ми, поглади доволно брада и се подигра:

— Ти си пак тук? Надявам се, сега по-дълго да можем да се насладим на присъствието ти. Или и днес възнамеряваш да изфирясаш пак така бързо?

Аз не отговорих. Тогава той се обърна към фелдфебела:

— Виж, това е християнското куче, за което ви разправяхме. Тоя проклет чапкънин ни е сподирил чак дотук. Ама това ще е последният му път в живота. Заклевам се в Аллах, че оттук той няма да се махне! Той и неговият спътник ще умрат!

— Нямам нищо против — ухили се башшавишът. — Сега ти си тук повелителят заместникът на Ибн Асл, и аз съм длъжен да ти се подчинявам. Веднага ли да ги изведем и застреляме?

— Застреляте? Това би било една твърде бърза смърт. Те трябва съвсем яваш да умрат и същевременно да изтърпят няколко вида смърт. Ние трябва да изнамерим изтезания, от каквито никой още не е умирал. Сега е нощ. Аз искам да видя техните мъки, искам да наблюдавам всеки трепет по виещите им сурати. Това може да стане едвам през деня. Та нека почакаме, дорде се разведели.

— Дотогава тук ли ще останат да лежат?

— Не, ще ги хвърлим в Джура ел джаса, където ще лежат толкова надълбоко и сигурно, че хич няма да е нужно да ги вардим. Ние междувременно ще се заемем с прекъснатия риболов. Месото ни е към края си и трябва да се сдобием с риба. Лодката на двамата кучи синове подсигурена ли е?

— Да. Тя беше вързана за най-крайното дърво на машра. Ние я изтеглихме на брега и сега можем да използваме и нея за набождането на рибата.

— Предложението е добро. Две лодки — двоен улов. Ние сме десет асакери, ти и аз. Ако във всяка лодка се настанят по петима мъже, то в серибата могат да останат двамина, за да пазят пленниците, което впрочем хич не е нужно.

— Аз го смятам, напротив, за много нужно — рече Бен Ифрам. — Мислиш ли, че двамата врагове са се хайманосвали тук сами? Не биха ли могли да са дошли с кораба на Рейс Ефендина?

— Аз ще ги питам и горко им, ако не ми отговорят, или чак пък кажат неистината!

Мурад се обърна отново към мен, тегли ми един ритник и измъкна ножа си.

— Всяко мълчание при мой въпрос ще ти коства един пръст. Имай го предвид. Не се майтапя. Виж ножа! Не дадеш ли веднага отговор, режа! Сам ли си дошъл тук?

Турчинът говореше сериозно. Не можеше и през ум да ми мине да мълча. Още по-малко ми минаваше през ум да му кажа истината, тъй като се касаеше за моя живот. Едно впрочем ми беше още неясно. Типовете бяха намерили и обсебили лодката ни. Не споменаха обаче за Абу ен Нил и Агади, които се бяха намирали в нея. Къде ли се бяха дянали двамата? Бяха напуснали лодката. С каква цел? За да ни спасят? Аз не считах стария кормчия за способен на такова сърцато решение. Също така той едва ли беше мъжът, годен да го реализира. Най-умно от страна на двамата щеше да е веднага да се бяха върнали на кораба и да го доведат още през нощта.

Че турчинът говореше в наше присъствие за риболов, беше глупост. По тоя начин ни запознаваше със ситуацията, а все можеше да ни се отдаде случай да се възползваме от това познание.

— Само с Бен Нил съм — отговорих на въпроса на шишкото.

— Къде е Рейс Ефендина?

Аз се направих, сякаш не ми се казваше, тогава оня се наведе над мен, сграбчи ми левия палец, допря ножа до него и заплаши:

— Отговаряй, иначе режа! Къде е?

— Рейс Ахмед е отвъд в Бахр ел Джебел и ви търси там.

— Ти защо не си при него?

— Защото не ми се вярваше серибата да е нататък.

— Кой всъщност ви каза, че е отвъд край Бахр ел Джебел?

— Един бонго-воин на име Агади.

— А-а, тъй значи! Той накъде се канеше да отиде?

— Към Фашода, за да станел войник.

— Вие сигур сте го прибрали на вашия кораб и сте го претърсили?

— Да. Но нищо не намерихме.

— Питахте ли го за нашата сериба?

— Не, защото не знаехме името й. Но го питахме за Ибн Асл и тогава той каза, че го познавал. Ибн Асл имал някаква си сериба Алиаб там горе в местността, дето й казвали Бахита.

— И вие го повярвахте?

— Рейс Ефендина — да, но аз не хванах вяра на мъжа. И затова взех лодката, когато Рейс Ефендина отплава в Бахр ел Джебел, и с Бен Нил загребахме нагоре по Рохл да ви търсим.

— Чух, че си бил при Ибн Мулай, сангакът на арнаутите. Как е той?

— Добре си е. Това диване е виновно, дето трябваше да напусна Фашода. Бях открил, че е свързан с ловците на роби. Той ме залови и нареди да ме докарат при вас. Удаде ми се да се измъкна. Донесох за него във Фашода, ала той притежаваше в такава степен доверието на мюдюра, че оня повярва не на мен, а на него. Трябваше да се махна и бях доволен, че не получих бастонадата.

— Хак ти е — захили се турчинът. — Ако съжаляваш, че там не си отнесъл лобута, то мога да те утеша, защото тук ще го наваксаме. Значи бонго-воинът Агади искал да става във Фашода войник? Имаше ли надежда да бъде взет?

— Да. Той искаше да се обърне непосредствено към сангака на арнаутите.

— Вие сте синове и внуци на ахмакщината и безразсъдността! Въобразявате си да сте умни и мъдри, ама сте толкова гламави, че да ви съжали човек. Знаеш ли кой всъщност беше тоя бонго?

— Е?

Дебелият турчин беше възприел тона на превъзходство. Той си мислеше, че сме били надхитрени и това му достави — Аллах не го беше надарил с открояващ се разсъдък — извънредно голямо доволство.

— Той не е никакъв ти бонго, ами динка — обясни гордо. — Ние наехме сто и петдесет динки и той е предводителят на тези войни.

— Машаллах! — провикнах се аз, давайки вид на изненадан.

— Да — ухили се Мурад. — Вие попаднахте в чудесен капан. Агади имаше у себе си едно важно писмо. Ако го бяхте пипнали, зле щеше да ни се пише. Само че вие сте прекалено големи будали да се доберете до едно такова нещо. Той се е престорил също така, за да ви заблуди. Трябваше да ви прати по Бахр ел Джебел за зелен хайвер.

— Е, мен все пак не заблуди!

— Но другите!

— Аз ви намерих!

— Какъв ти е кярът от това? Вие двамата утре заран ще бъдете екзекутирани. Рейс Ефендина се нуждае от един месец, за да иде горе до Бахита. Ще минат най-малко петдесет дена, преди да осъзнае заблудата си, да обърне и тук да ни намери. Дотогава Ибн Асл отдавна ще се е върнал и така ще му рече „добре дошъл“, че навеки ще забрави за тръгване.

— Аллах, Аллах! — направих се на сащисай. — Тоя динка бил голям шмекер!

— Много си е акълия той, много по-акълия от всички вас вкупом! Ти трябва хептен шашав да си станал, че да ти скимне шантавата дързост само двамина да навестите една вража сериба. Сега наказанието идва. Ти дотърча на сигурна смърт. И я сега ми кажи, как всъщност ти се удаде на кораба там край Фашода да се озовеш от каютата ми там долу в лодката?

— Имах у себе си два ножа — излъгах, тъй като не биваше да издавам сестра му. — Единия не бяхте намерили. Той ми изпадна от пояса и ето как стана възможно да си прережем един на друг вървите. После се спуснахме по котвената верига във водата и доплувахме до лодката, която още бе вързана за кораба.

— Така значи е станало! Е, в такъв случай днес ще внимаваме по-добре. Мъжете ми казаха, наистина, че са ви взели всичко, но все пак ще е по-добре да ви претърся още веднъж и тогава да ви хвърлим в Джура ел джаса, която ще напуснете утре по ранина, за да отидете на сигурна смърт.

Джура ел джаса означава в превод Ямата на наказанието. Асакерите на ловците на роби най-често са много непокорни, оскотели хора, на които не им пука да се възбунтуват от време на време срещу своите господари. По тази причина са необходими затвори. Но тъй като един тукул, една толкова лека постройка, както те в онези райони изключително служат за жилища, не е пригодна за тази цел, то просто биват изкопавали дълбоки отвесни ями, в които биват хвърляни престъпниците, те не могат да избягат, защото е невъзможно да изкатерят гладките стени.

Понеже серибите почти всички са разположени край речни корита, а ямите са толкова дълбоки, то не е трудно да се досети човек, че дъното е влажно, плесенясало, даже направо кално. На всичкото отгоре вътре се хвърля каква ли не смет и всевъзможни гадинки водят там своето съществуване. Аз не се почувствах въодушевен, когато чух, че една такава яма ще ни служи като пансион.

Бяхме още веднъж старателно претърсени и завлечени после вън до ямата, край която лежеше своего рода стълба. Нейната дължина даваше да се отгатне, че дупката е необикновено дълбока. Мъжете спуснаха стълбата, сурнаха ни по нея и после я изтеглиха.

— Спете спокойно! — викна ни турчинът подигравателно. — Аллах да ви даде приятна почивка и още по-приятни сънища!

Това бяха същите думи, които веднъж вече трябваше да ме ядосат, и които после му бях върнал. Щях ли да мога и днес да ги върна? Надали! Е, да, ако старият кормчия се бе върнал с динката на кораба, тогава можехме да се надяваме на спасение. Въпреки всичко аз съвсем не губех кураж.

Ловците на роби се бяха отдалечили. Звездите блещукаха над нас, а наоколо се шумолеше, лазеше и пъплеше. Ние не бяхме единствените живи същества в тъмната дупка, което за съжаление не беше никаква утеха за нас.

Мислехме, че никой не ни надзирава. След известно време обаче един глас ни викна отгоре:

— Как се чувствате, крастави кучета? Побратимихте ли се със скорпионите и плъховете?

Не отговорихме. Беше глупост да ни поставят пазач, защото дори да не бяхме вързани, пак нямаше да можем да излезем. Бяхме чули, че десет души се тъкмят да отидат за риба. Двама бяха останали. Единият седеше тук при нас, а другият много вероятно се намираше отпред при входа на серибата. След броени минути чухме нашия пазач отново да се обажда.

— Кой идва? — попита.

Той получи някакъв отговор, ала ние не можахме да разберем думите.

— Че другояче ли сте се облекли? — запита сетне. — Аз май хич не ви познавам. При това и някакъв черен. Спрете, иначе… о, Аллах, Аллах!

Викът му се задави в хъхрене. Чухме някакво тупуркане и ритане, после стана тихо. Един приглушен глас попита надолу в ямата:

— Ефенди, там долу ли сте?

— Да — обадих се аз. — Кой е?

— Аз, кормчията Абу ен Нил. Слава на Аллах, че те намерихме! Внук ми при теб ли е?

— Да. Сложи стълбата и слез да ни срежеш въжетата!

— Сегичка, сегичка!

Старият спусна стълбата и слезе. След секунди отново се намирахме в притежание на свободата си.

— Не се ли учудваш да ме видиш тук? — попита той. — Ние се…

— Сега не е време за приказки! — прекъснах го аз. — Първо горе! По-рано няма да се почувствам сигурен.

Аз се заизкачвах. Дядо и внук ме последваха. Горе видях нашия пазач да лежи на земята. Динката коленичеше до него, сключил ръце около гърлото му.

— Мъртъв ли е? — попитах.

— Не — отговори черният. — Още движи нозе.

А кормчията прибави:

— Ние не искахме съвсем да го удушим, защото как иначе ще ни даде информация.

— Постъпили сте умно. Пусни го! Нека видим дали ще го накараме да проговори.

Агади махна ръцете си, а аз коленичих до мъжа, при което хванах само ръката му, за да не може да скочи внезапно и да избяга. Той си пое дълбоко дъх, размърда глава, отвори очи и ме погледна.

— Знаеш ли кой съм? — попитах го.

— Франкът — изтръгна се мъчително от него.

— Къде е Мурад Насър?

— Лови риба долу при мишра.

— Къде е фелдфебелът?

— Също лови риба с осем асакери.

— Значи в серибата има още един аскери. Къде се е стаил?

— При входа. Ако му свирна, ще дойде.

— Къде са нещата, които ни отнехте?

— В тукула на турчина, там вдясно, вторият оттук.

— Тукулът е голям. Сестрата на турчина също ли живее в него?

— Да, със слугините си.

— Мъжете, дето са отишли за риба, с пищови и кремъклийки ли са въоръжени?

— Не. Взеха само ножовете си и риболовните копия. Пушките и пищовите се намират в тукула, обитаван от нас десетимата. Това е първата колиба вляво.

Изобщо не бях предупредил мъжа да казва само истината. Той отговаряше с такъв страх, та си личеше, че не смее да намисли някоя лъжа. Иззех му всичко, което имаше в себе си, наредих на тримата си спътници да се скрият временно зад най-близката колиба и заповядах после на аскери:

— Сега свирни на твоя другар!

Той го стори и откъм входа се чу в отговор друго изсвирване.

— Сега бързо долу в ямата! — повелих му. — Живо, че да не те запратя към дъното! И ха си казал гък, свършено е с тебе!

Войникът заслиза послушно. Мислех, че ще мога да изтегля и стълбата, ала не намерих време, защото видях втория аскери да се задава. Седнах на земята, за да не може да види цялата ми фигура и да разпознае по нея, че си има работа с друг.

Той видя края на стълбата да стърчи от ямата. Това отклони вниманието му от мен. Беше отдалечен още на петнайсет крачки, когато се провикна:

— Какво е това! Та ти си спуснал стълбата! Пленниците ли искаш да се измъкнат? Вади я!

Мъжът притича и хвана стълбата. В същия миг аз се изстрелях към него, пипнах го за гърлото и го съборих.

— Мълчи! Нито звук, иначе си мъртъв! Ужас скова крайниците му и той не се помръдна. Когато му освободих гърлото, се вторачи в мен и измънка:

— Ефендито! О, Аллах, Аллах!

Дадох знак на спътниците си да приближат. Опразнихме пояса и джобовете на мъжа. После той трябваше да се спусне в прелестната Джура ел джаса и ние изтеглихме стълбата.

Сега се касаеше преди всичко да си подсигурим оръжията на асакерите, така че се отправихме към въпросния тукул. На динка тук му беше познато. Той потърси мястото с разни надялкани трески и побърза към тукула, в който се бях свестил от зашеметяването си. Там все още тлееха въглените от огъня. Върна се с една запалена треска и ето как се подсигурихме с необходимото осветление. После намерихме една глинена лампа, напълнена с палмово масло.

По кръглата стена висяха десет пушки и доста повече пищови — всичките заредени. Взехме оръжията и тръгнахме към тукула, обозначен ни като жилището на турчина. Когато стъпихме в предното отделение, вътре беше тъмно, но през рогозения параван от второто отделение мъждееше светлина. Аз го избутах и влязох. „Дамите“ седяха на кафе. Кумру се беше наместила на един килим по средата на отделението. До нея се бяха свили четирите слугини около едно глинено гърне, в което горяха дървени въглища. Върху него се мъдреше второ гърне с вряща вода и Фатма тъкмо изсипваше в нея очуканите зърна кафе. И петте ме зяпнаха безмълвно — толкова се уплашиха от внезапната ми поява.

Аз иначе съм си много тактичен с дамите, ала сега се проявих като крайно безцеремонен, което обаче, както откровено признавам, и до ден-днешен не ми причинява никакви угризения на съвестта. Първо, не идвах в предписаното за посещение време, второ, нахълтах в един харем, което, както е известно, е строго запретено, и трето, външният ми вид бе толкова малко годен за компания, че сега, когато пиша тези редове, свеждам, наистина само за две секунди, очи. Ако моят тоалет още по време на дългото пътуване и предишните преживелици бе така значително пострадал, то преди малко калната яма го съсипа без остатък. Видът ми беше всичко само не и „gentlemanlike“52. На това отгоре въоръжението ми! С други думи от оръжията, които бяхме взели, бях провесил три кремъклии и набучил четири пищова в пояса — един Риналдини53 омърлян в глина! Въпреки тази толкова малко подходяща за визита на дами външност аз сложих ръце на гърдите и се поклоних.

— Нека Мохамед, пророкът на пророците, придаде на напитката ви благоуханията на Дженнет! Моята душа копнее за подкрепа. Мога ли да помоля за един филджан54?

Тогава „гургулицата“ ме разпозна.

— Кара Бен Немзи ефенди! — извика, скачайки. — Мислех, че лежиш пленен в дупката!

— Както виждаш, случаят вече не е такъв!

— Аз на драго сърце щях… щях… щях да те освободя, ама не знаех тоя път как да подхвана уйдурмата.

— Благодаря ти, най-чаровна сред девойките! Ти веднъж вече ми оказа най-голямото от всички благодеяния. Днес не биваше да се осланям пак на теб. Аз дойдох да ти отправя една друга молба, а именно да не напускаш този харем, докато не ти кажа, че можеш отново да влезеш в предното отделение на тукула.

— Защо?

— Защото някой куршум може да улучи теб или някоя от слугините ни.

— Аллах, куршум! Каниш се да се биеш? С кого?

— С фелдфебела Бен Ифрам и асакерите му.

— Значи и с брат ми?

— Да, ако реши да се отбранява.

— Аллах, Аллах! Ти си силен и дързък мъж. Сигурно ще го победиш и убиеш!

— Не. Моята благодарност не ми позволява да опечаля сърцето ти. Аз ще пощадя Мурад Насър. Но мога да го сторя само ако се държите напълно спокойно.

— Ще се държим, ефенди! Ще останем тук. Обещавам ти, ефенди!

Кумру вдигна ръце нагоре към мен в тържествено уверение. При това забрави, че беше незабулена, и ето как за втори път изпитах „висшата наслада“ да съзерцавам това своеобразно лукаво личице, което така живо ми напомняше за саксонската продавачка на лъжици от Байерфелд край Шварценберг. Дори и днес, когато стане дума за ориенталската женска красота, неволно си представям чертите на онази „гургулица“.

На серира, дървена конструкция за сядане, гореше глинена лампа, досущ като онази, която преди малко бяхме намерили в тукула на асакерите. Аз я взех и се върнах в предното отделение, където за моя радост лежеше всичко, що бяха отнели на мен и Бен Нил. По стената висяха няколко добри пушки, няколко пищова и две саби. Взехме и тези оръжия и се отправихме, след като бях занесъл обратно лампата, отново вън на открито.

— Дотук всичко вървя добре — рече Бен Нил. — Сега се пита как да пипнем десетимата хаирсъзи, без да се подхвърлим на голяма опасност.

— Най-доброто е да ги изпозастреляме — обади се дядо му. — Оръжия за целта имаме достатъчно.

— Това ще сторим само в краен случай — отвърнах аз. — Знаете, че не обичам да проливам кръв. Нека идем най-напред до входа да видим какво правят.

Когато стигнахме споменатото място, Абу ен Нил ми показа буша, прикриващ „мишата дупка“. Аз отместих вейките настрани и погледнах навън. Двете лодки — принадлежащата на серибата и нашата — бяха вързани право пред мен долу при мишра. Бяха ги свързали напречно с няколко дървета, върху които бяха сложили камъни. Върху тях гореше огън, който хвърляше отблясъците си по водата и примамваше рибата. Мъжете стояха в лодките, за да набождат плячката с копията, снабдени с контразъб.

— Имаме време да обмислим нещата — рекох аз. — Сега, когато сме поне сигурни, че няма да попаднем отново в ръцете на тези хора, можете да ни кажете как ви се удаде на вас двамата да проникнете в серибата и да ни измъкнете от Ямата на наказанието. Навярно сте чули крясъците на Бен Нил?

— Да — отговори старият кормчия. — Не само чухме, но и видяхме всичко. Луната се беше изкачила и светеше така ярко, че можехме всичко да наблюдаваме. Хайманите пропълзяха обратно с вас. Като забелязахме това, Агади се сети за мишката дупка. Докато бил тук, той често се бил възползвал от нея, ама нищо не беше ни споменал. Подкани ме да се промъкна заедно с него през дупката, за да опитаме да ви освободим. Твърдеше, че в серибата имало малко асакери, и ето как ме убеди. Слязохме от лодката, совнахме се нагоре по осветения мишра и се провряхме през дупката. Когато се озовахме вътре, месечината тъкмо ни показа своя лик. Побързахме да отидем по-нататък, в сянката на дърветата. Забелязахме, че ви измъкнаха от един тукул и ви хързулнаха в ямата. После видяхме десет мъже да напущат серибата. Единайсети седна при ямата да ви варди. Без да губим време, ние се запътихме към пазача. Той ни викна. Заповяда ни да спрем, ама динката се стрелна към него, тръшна го и му стисна гръцмуля. Какво се случи сетне, знаете. Сигур ще се съгласиш, че бая хубаво си свършихме работата, а, ефенди?

— Да, признавам го с благодарност и никога няма да го забравя.

По време на този разговор седяхме зад буша, като аз сегиз-тогиз го избутвах с пушката настрани, за да наблюдавам рибарите. Турчинът не притежаваше опит, мушкаше все напразно и това бе причината да напусне лодката, за да седне на брега и зяпа риболова. По едно време, изглежда, му доскуча, защото се изправи и тръгна бавно нагоре по мишра.

— Може би ще влезе! — прошепна Бен Нил.

— Вероятно — отвърнах аз. — Изтичай бързо до ямата! Там още се търкалят въжетата, с които бяхме вързани. А и в тукула на асакерите, както видях, има такива. Вие другите се дръпнете настрани, та Мурад да не ви забележи веднага, като подаде глава през отвора.

Те се отзоваха на подканата. Аз самият се притиснах до храста непосредствено до естествената ограда и се освободих от пречещите ми кремъклийки.

Турчинът пристигна, изви клонака настрани и се вмъкна, което можеше да стори само приведен. Още преди да се е изправил, аз го сграбих, издърпах го напълно вътре и го налегнах към земята. Той не можеше да изкрещи, ама понечи да се отбранява. Тогава Абу ен Нил и динката се намесиха чевръсто и му хванаха здраво ръцете и краката.

— Ха си издал звук, ха съм те пречукал! — нашепнах на Мурад Насър, като измъкнах със свободната ръка ножа и го опрях на гърдите му. После си позволих да му освободя гърлото.

Той си пое дълбоко дъх, огледа се с ужас и остана смълчан. Другите двама клекнаха до него, държейки и те ножовете си в ръка.

— Ако кротуваш, нищо няма да ти се случи — уверих шепнешком. — Не се ли подчиниш обаче, моментално заминаваш за джендема!

Скоро дойде Бен Нил с въжетата и турчинът бе вързан. Едва бе станало това, то чух отново стъпки и един поглед ми показа, че идват двама асакери. Носеха един глинен съсъд, съдържащ част от досегашния улов. Щяха да го изпразнят в серибата. Въпросът сега бе да пипнем двамата, без да им дадем възможност да се развикат.

Работата не беше лесна. Мишата дупка беше твърде тясна, че да могат да влязат едновременно. Грабнах една кремъклийка, застанах от едната страна на дупката и тикнах Бен Нил към другата.

— Издърпай мъжа веднага щом го фрасна!

Ето че двамата асакери пристигнаха. Първият се намърда, и то заднишката, за да издърпа съда след себе си. Аз го треснах с приклада по куфелницата и оня се срина. Бен Нил го извлече настрани, после хвана едната дръжка на съда и започна да го тегли. Стоящият отвън аскери буташе и напираше след него. Едва-що главата му се появи вътре и получи и той един удар. Извлачихме го вътре.

Двамата бяха в безсъзнание. Вързахме ги и ги подредихме на земята до турчина, който бе наблюдавал процедурата, без да се осмели да предупреди асакерите с някой вик. Дотук бяхме обезвредили пет човека и си имахме работа с още седем.

— Другите със същия мурафет ли ще ги ловим, ефенди? — поиска да знае Бен Нил. — Все пак едва ли ще ни върви все така!

— Много правилно. Да почакаме още малко!

Бездруго имахме време и нямаше защо да прибързваме. Във всяка лодка имаше по един такъв съсъд. Скоро и вторият бе напълнен. Носачите бяха изчакани да се върнат. Само че те не отиваха. Чух фелдфебелът да дава някаква заповед, след което двама асакери взеха съда от лодката и тръгнаха с него към входа. Имахме късмет, защото ни се удаде да сразим и тях така безшумно като другите двама.

Сега бях любопитен какво ще предприемат другите там вън. Те не знаеха къде да слагат рибата. Хвърляха я в лодките, ала не можеха да предотвратят стъпването по нея. Оправиха погледи нагоре към входа в очакване да се върнат другарите им с празните съсъди. Старият Бен Ибрам пъхна на няколко пъти пръсти в уста, изсвирвайки пронизително. Когато и това не доведе до резултат, напусна лодката и закуцука с ръмжене нагоре. Избута буша с ръка настрани, намърда глава и рамене и беше мигновено склещен за гърлото. Бен Нил и дядо му вече бяха придобили опит в нещата. Те и динката така майсторски ми помагаха, че бе направо забавно да се върши тая иначе не лека работа.

— Че то става толкова лесно и по реда си, като да навиваш някое въже! — ухили се кормчията. — Имаме да се погрижим само още за четирима.

— С тях ще я караме по по-кратката процедура — заявих аз. — Сега ще изляза и ще застана в сянката. После ти ще им викнеш, че трябва бързо да дойдат.

— Те ще чуят, че това е непознат глас, ефенди!

— Без значение! Те при всички случаи ще дойдат! Вие тримата вземате кремъклийките в ръка, така че още щом минат през дупката да бъдат принудени да се предадат.

— Ами ако не влязат? Първият, който дойде, ще ни види пред себе си и ще предупреди другите.

— Затова аз сега излизам. Няма да ги пусна да се върнат, а ще ги подкарам навътре.

След като се снабдих с две кремъклийки, изпълзях навън и застанах в сянката на дърветата — вероятно точно там, където са стояли и асакерите, преди да пленят мен и Бен Нил. Сега Абу ен Нил подаде глава през буша и викна на хората да дойдат бързо в серибата. Не се наложи да повтаря вика. Че вече пет души, изключвайки турчина, бяха тръгнали, без да се върнат, им подсказа, че там горе трябва да се бе случило нещо. Те скочиха от лодките и дотърчаха, минавайки покрай мен. Първият пропълзя вътре, вторият се намуши веднага след него. Отвътре прозвуча крясък. Третият ги следваше и поиска да се върне, ала получи от четвъртия един як тласък, който го натика вътре. Отново вик на предупреждение или ужас! Четвъртият се дръпна. Беше видял какво става вътре и се обърна. Тогава аз застанах пред него с насочена пушка.

— Вътре, иначе ще ти пратя един куршум в кратуната!

— О, небеса! Ефендито! — извряка оня.

— Да, ефендито! Напред, ако ти е мил животът!

Пристъпих по-близо до него и опрях дулото на кремъклийката в гърдите му. Той можеше да избие оръжието настрани, ала това и през ум не му мина. Обърна се, провря се през дупката и аз го последвах. Там стояха Бен Нил, кормчията и Агади с вдигнати пушки, а пред тях асакерите бяха заели толкова скръбни стойки, че ми бе невъзможно да остана сериозен. Разсмях се весело. Спътниците ми пригласиха, а Бен извика:

— Да, да, храбри мъже, тук се ловят по-различни риби от ония там долу във водата. Хвърляйте ножовете си, инак стреляме!

Те се подчиниха и ние им вързахме ръцете на гърба. Сега прегледах четиримата носачи, угостени от моите прикладни удари. Лежаха притихнали, но бяха в съзнание. Последните четирима асакери не бяха с вързани крака, така че можеха да вървят до Ямата на наказанието. Останалите бяха отнесени дотам. Спуснахме стълбата и ги плъзнахме надолу. Турчина и фелдфебела задържах последни. Извадих ножа си и казах на дебелия:

— Мурад Насър, премълчаването при мой въпрос, ще ти коства по един пръст. С удоволствие ще ти платя със същата монета. Ясно? Отговаряй бързо и съобразно истината! Кога замина Ибн Асл оттук?

— Преди пет дена — побърза да каже той, — с над двеста души.

— Познаваш ли динката, когото виждаш тук до мен?

— Това е Агади.

— Сега сигурно разбираш, че не съм бил толкова гламав да се оставя да бъда измамен от него. Ние прочетохме писмото ви и Рейс Ефендина не се намира отвъд в Бахр ел Джебел, а лежи с кораба си толкова близо, че почти бих могъл да го повикам. Утре заран той ще дойде и ти ще бъдеш осъден. Ти ще умреш, и то от такава мъчителна смърт, от каквато никой още не е умирал.

— Милост, ефенди, милост! — затрепери оня.

— Не говори за милост! Ти също нямаше да появиш такава към мен. Живот за живот, кръв за кръв. Досега бях търпелив с теб, ала със снизходителността ми се свърши. Веднага щом настъпи денят, слънцето ще види твоята смърт!

— Не говори така! Ефенди, не приказвай такива думи! Ти си християнин! — захленчи той.

— Християнско куче! Вие все така сте ме наричали и така ме нарече ти и одеве. Вие се позовавате на нашето благо учение само тогава, когато това е от полза за вас. С теб аз нямам никаква работа и само повтарям: Свършено е с теб!

— Ефенди, помисли за сестра ми! Какво ще стане с нея, ако ме убиете?!

— Нейната участ при всички случаи ще е по-добра, отколкото съдбата, която й беше предопределил. Да стане жена на Ибн Асл, е най-ужасната орис, която мога да си представя: Хвърлете го долу! С него вече нямам никаква работа!

Отправих това разпореждане към моите спътници. Те го сложиха на стълбата и хлъзнаха в ямата. Фелдфебелът беше изпратен след него. Не беше коравосърдечие, жажда за отмъщение, дето говорих по този начин с него, а бях ръководен от най-добро намерение. Мурад трябваше да се опомни и да прекара няколко злокобни часа в ямата. Трябваше да изживее смъртен страх, за да достигне чрез това може би до осъзнаване на своята вина.