Махди

6. Един пъклен замисъл осуетен

Премислях онова, което бях узнал. Нима бе възможно на някой човек да хрумне такава демонска идея! На изпълнението на този ужасен план трябваше да се попречи. Но как? Най-простото и най-доброто беше да се измъкна с Бен Нил от кораба и да се върна в Хегаси, за да предупредя Рейс Ефендина. Ама къде беше Бен Нил и в сферата на възможното ли бе да го измъкна от съквартирантите му по спалня, без те да усетят? Трябваше да опитам, но това не можеше да стане, преди Ибн Асл да е заспал.

С болка зачаках този миг. Минути минаваха, дълги минути. Най-сетне разпознах по неговото тихо, равномерно дишане, че е заспал. Развих се от мрежата и пропълзях до него. Приближих ухо до лицето му и се заслушах. Да, това бе дишането на спящ. Той не се преструваше. Изпълзях навън в предното помещение. Там се бях съблякъл и освободил от нещата си, но ги оставих, тъй като само щяха да ми пречат при тайното търсене.

Когато достигнах откритата палуба, спрях най-напред в дълбоката сянка на каютата да се огледам. Повечето ловци на роби бяха потърсили спалното помещение. Вярно, там въздухът бе по-душен отколкото на открито, но поне нямаше да страдат от комарови ужилвания. Един единствен огън, най-отдалеченият от кораба, все още гореше. Край него лежаха неколцина спящи, закриляни от пушека срещу комарите.

Дали имаше поставени стражи? Не видях и не чух такива. На палубата, тънеща в полумрака на звездната светлина, нямаше никакво движение. Запълзях на четири крака. Отминах водещия към трюма люк и мечтата, без да съгледам някого. И по-нататък не видях човек.

Стигнах до носа и забелязах, че там също има каюта. Кухнята се намираше по средата на предната част, а не, както е обичайно при нилските кораби, в ъгъла на носа. Там, напротив, бе стъкмено едно помещение, от което чух да се носят приглушени гласове. Приближих пълзешком до дъсчената стена и се заслушах. Двамата офицери и Бен Нил още не спяха. Говореха помежду си и аз можех доста ясно да разбирам думите им. От тях схванах, че Бен Нил се старае да подпитва двамата. Усърдието на младежа, да ми бъде полезен, беше толкова голямо, че той жертваше съня си и опитваше да поддържа будна и компанията си. Това слагаше една дебела черта на сметките ми. Те можеха още дълго да си говорят. А и щеше ли да бъде после възможно тайно да се отдалечим? Птичият свят на Нил се събужда още преди разсъмване. Разшумеха ли се малките смутители на покоя, спящите щяха да се пробудят и за бягството щеше да стане твърде късно.

Освен това по гласовете прецених, че тримата разговарящи не лежат благоприятно за моята цел. Бен Нил беше заел именно място отзад, а помещението беше толкова малко, че дори другите да спяха, не можеше да се отдалечи, без да ги прекрачи. При това щеше да ги събуди. Най-малкото беше вероятно.

Та какво да правя? Бен Нил не можех да измъкна. Без него пък ми бе невъзможно да се махна, тъй като това би означавало сигурната смърт на доблестния младеж. Значи аз също трябваше да остана. Но ужасната опасност, към която Рейс Ефендина неподозиращо отиваше! Тя трябваше непременно да бъде отстранена. Той можеше още заранта да доплава и тогава вече щеше да е прекалено късно. Е, да, ако се касаеше за някоя атака, някое изненадващо нападение, ама не за тоя пъклен петрол! Аз трябваше да го обезвредя. Когато после „Шахин“ дойдеше, поне нямаше да бъде изгорен и щеше да може, в случай че бъде нападнат, да се защитава.

Дали да не сляза и изтърколя буретата във водата? Не, защото това щеше да причини много шум, а пък и изобщо не можех да знам докъде ще отплават. Бъдеха ли скоро изхвърлени на брега и заловени там от тръстиката, то Ибн Асл щеше да нареди да ги измъкнат и сетне въпреки всичко да осъществи своя план. Те хем трябваше значи да си останат на мястото, хем петролът да изчезне. Да ги пробия? А, да! Сетих се за сандъка с инструментите. Може би в него щеше да се намери някой свредел. Това бе единственият път, по който можех да отклоня гибелта от Рейс Ефендина и неговите асакери.

Но какво ли щеше да каже Ибн Асл, когато на сутринта забележеше, че буретата са празни? Това ми беше безразлично. Аз не биваше да мисля за себе си, а пък и нямаше да докарам нещата чак дотам, че да бъда обвинен като извършител.

Върнах се възможно най-бързо в задната каюта. Ибн Асл дишаше спокойно както преди. Пресегнах се сега към сандъка и започнах да вадя инструментите един след друг. Работата си имаше своите мъчнотии, тъй като трябваше да избягвам всякакъв шум. Ставаше. Намерих няколко свредела. Повечето бяха твърде дебели. Отворът, или по-скоро отворите не биваше да бъдат прекалено големи, че веднага да бъдат забелязани. Почти на дъното на сандъка се въргаляше един свредел с дебелината на молив. Прибрах го и тихо върнах обратно инструментите. После се заслушах отново в дишането на спящия и се изхлузих навън, отправяйки се безшумно по палубата към мястото, където бе облегната стълбата.

Там първо надникнах през борда дали няма някакъв пост и сетне предпазливо слязох. Късото разстояние до буретата беше скоро изминато и аз се залових за работа. На всяко буре трябваше да бъдат пробити два отвора — един горе, за да се осигури достъп на въздух, и един долу за изтичане на газта. Превъртявах ги възможно по-небиещо на очи. При това трябваше да се пазя да вляза в съприкосновение с изтичащия петрол. Неговата миризма или пък лекетата биха ме издали.

За да бъдат бързо избити и хвърлени в реката, буретата стояха досами брега. Течността имаше да измине само един метър, за да стигне до водата. След четвърт час бях готов, изплакнах свредела в реката, избърсах го грижливо в тръстиката и се качих отново на борда. В каютата го сложих обратно в сандъка и после пропълзях отново под мрежата си против комари.

На сърцето ми беше безкрайно леко. Бях съхранил живота на много хора и предотвратил едно безчинство, по-мерзко от което не можеше да бъде намислено. Ама пък последиците за мен! Е, при дадените обстоятелства не можех да ги отклоня от себе си и трябваше именно спокойно да изчакам какво ще се случи. Възбудата, в която се бях намирал, се уталожи и аз заспах.

Не се събудих от само себе си, а ме разбута Ибн Асл.

— Ставай, Амм Селад! — каза той. — Ти се наспа, защото е късно утро, а скоро ще има работа. Рейс Ефендина идва.

Тутакси се разсъних и скочих. Първият ми поглед падна върху лицето на ловеца на роби. По него нямаше нещо, което да навява предположението, че деянието ми е вече открито. Очите му блестяха предприемчиво и той даже ми се ухили приятелски.

— Да, да, учудваш ли се? Часът настъпи. Излез вън, кафето ти вече е приготвено!

Пред каютата бе сложена една възглавница, на която се наместих. Една стара негърка ми донесе утринната напитка. Ловците на роби бивакуваха на брега досущ както ги заварих вчера. Ето защо се обърнах към Ибн Асл.

— Рейс Ефендина идва, казваш? Но твоите хора още не се намират по постовете си.

— Това още не е необходимо. Аз току-що получих вестта, че „Шахин“ е пристигнал в Хегаси и е пристанал там при мишра. Сега не се знае колко дълго ще остане там. Може да минат часове, преди да отплава. Затова пратих пак един пост, който да бди на половината път до Хегаси. Едва когато този мъж се върне, ще е дошло времето всеки да си заеме мястото.

— Не се ли е промъкнал и някой друг кораб?

— Нагоре не, иначе моят страж щеше да го види. А надолу, в пъкъла да върви, голям кутсуз ще е, баш сега да довтаса някой!

— Би ли го пуснал да мине?

— Определено не. Екипажът ще види нас и нокера и ще доложи на Рейс Ефендина.

— Не е толкова сигурно, хората може да го отминат, без да говорят с него.

— Ти не познаваш тоя кучи син. Той спира всеки кораб и го претърсва за роби. Рейс Ефендина със сигурност ще узнае, че тук е спрял някакъв нокер, и това ще привлече вниманието му. Ще го изпълнят подозрения, ще стане предпазлив и край на моя чудесен план. Не, ако някой кораб се зададе отгоре, ще бъде задържан и ще чака, докато работата приключи. За да се подсигуря и за такъв случай, ще пратя един пост и нагоре по реката. Времето за действие дойде и аз няма да допусна нещо да обърка нещата.

Ибн Асл отиде на сушата, за да изпрати още един човек. През туй време при мен дойде Бен Нил. Наблизо нямаше никой, така че можехме да си поговорим необезпокоявано.

— Много дълго спа, ефенди — рече той. — Кажи-речи ме хвана страх. Нима не те кахъреше мисълта какво е заложено на карта?

— Аз не само се кахъря, но и действах повече отколкото си мислиш.

— А аз въобще не спах. От страх по Рейс Ефендина не можах да затворя очи. Двамата офицери снощи станаха много разговорливи и ми разправиха, че „Шахин“ щял да бъде изгорен, представяш ли си!

— С газта там долу в буретата?

— Ти го знаеш?

— Да. Научих го от Ибн Асл.

— Ефенди, какво да правим? Рейс Ефендина приближава, а петролът е там. Ужасно! А пък ти си спа и за нищо не те бе грижа?

— Не го избивай на кавга! Нещата не са толкова лоши, както си мислиш. През нощта аз продупчих буретата. Газта е изтекла.

— Машаллах! Вярно ли?

— Да. Никак не ми беше леко. Канех се да бягам и дойдох да те забера, но ви чух да говорите. Ти лежеше отзад в помещението и нямаше как да излезеш. Трябваше да се откажа от теб и да действам сам.

— Значи затова миришеше толкова на петрол, когато станах? Хората го предписаха на изпаренията от буретата. А в тръстиката лежаха няколко мъртви риби.

— По-надолу сигурно има още измрели риби и разни други животинки. Водата да не би да беше оцветена?

— Не.

— Значи или газта е била много чиста, или силният утринен вятър е разнесъл останките. Това е чудесно за нас.

— Не виждам хич нищо чудесно, ефенди. Когато уйдурмата бъде открита, ще я припишат на нас.

— Много вероятно. Но кой може да докаже нещо против нас?

— За доказателства такива хора не питат. Ние трябва незабавно да офейкаме.

— Това действително би било най-доброто, само че има няколко аргумента против.

— Че какви пък?

— Първо, не можем да го сторим незабелязано. А усетят ли какво сме наумили, ще ни запрат и губим играта.

— Ще направим като снощи. Ще побегнем.

— Тогава ще ни викнат да спрем и като не се подчиним, ще загърмят подире ни.

— Вчера не го сториха!

— Понеже беше вечер и тъмно, а сега е ден и светло. Това е разликата, вземи го предвид! Снощи можехме да се измъкнем. Сега обаче скоро-скоро бихме се сдобили с няколко куршума в тялото. И накъде ще насочим бягството? Към Хегаси, през откритата степ, където всеки преследвач може да ни забележи отдалеч и лесно да се цели по нас?

— Ами и ние ще стреляме!

— Да де, ама ако искаме да стреляме, ще трябва да спрем и да предоставим по тоя начин време на преследвачите да се юрнат на тълпи към нас. Не, не, от тая работа няма да излезе нищо! А пък и нашето бягство трябва да има двойна цел, сиреч да се измъкнем от примката, в която доброволно напъхахме главите си, и същевременно да бъдем в услуга на Рейс Ефендина. Драснем ли сега, то той ще приближи, без нищо да подозира. Вярно, сега вече не могат да го унищожат с огън, но могат все пак да му поставят някаква засада, капан, който да доведат гибелта му. Докато ако останем тук, ще можем да я предотвратим с хитрост или поне да го предупредим.

— Да го предупредим? Веднага щом му викнем, сме изгубени.

— Ами! Предупреждението може да стане с пушка, която по недоглеждане се е разредила.

— Но в мига, в който бъде открито, че буретата са празни, за нас все пак ще е най-добре да сме вън от опасност.

— Тук съм напълно съгласен. Остави ме да помисля! Може би ще ми хрумне някоя идея.

— Само че тя трябва да ти хрумне бързо, иначе губим ценно време.

Бен Нил седна до мен, за да чака „пристигането“ на моята идея. Но за съжаление често се случва така, че тъкмо когато човек неотложно се нуждае от някаква идея, не му идва на ума никаква. Така стана и при мен сега. Аз мъдрувах ли, мъдрувах — напусто. Минаха пет, десет, петнадесет минути. Ибн Асл стоеше долу при хората си и говореше усърдно с един от тях. При това като че често поглеждаха нагоре към нас. После той дойде на борда. Лицето му беше радушно като преди, когато ми каза:

— Амм Селад, ти имаше право, като подхвърли, че петролният огън може да докара опасност и на собствения ми кораб. Ще наредя да изтеглят съда на известно разстояние нагоре по реката. Да се надяваме, че Рейс Ефендина междувременно няма да дойде.

Затова значи хората бяха отправяли очи към кораба! Погледите не са се отнасяли за нас. На борда се качиха известен брой мъже да издигнат мачтата.

Това ме озадачи, тъй като влекачът можеше да бъде пристегнат много добре и някъде другаде. По тази причина мъжете приближиха до нас и… се нахвърлиха ненадейно върху ни. Това стана толкова неочаквано и бързо, че лактите ми бяха вързани на гърба и краката притегнати наедно, преди да съм намерил време и един крайник да помръдна за отбрана. Лежах редом с Бен Нил на палубата. Какво се бе случило? Защо ни бяха нападнали изневиделица така враждебно? Трябва да бе възникнало някакво подозрение срещу нас. Физиономията на Ибн Асл из един път бе станала съвсем друга. Хората му се отдръпнаха две-три крачки назад, а той пристъпи към мен и каза заплашително:

— Такова нещо сигурно не си очаквал! Ти, изглежда, си умна глава и ето защо трябваше и аз да подхвана умно нещата. Трябваше да те измамя и бързо да те връхлетя.

— Учудвам се! — отвърнах аз. — По какъв повод бяхме нападнати?

— Да, ти действително не знаеш, че всичко, което преди малко си приказвахте, е било чуто.

— То може да бъде чуто — заявих, съвзел се бързо. — ние не сме говорили нищо, което да ти даде подбуда за това враждебно поведение.

— Тъй, тъй! нима наистина мислиш, че можеш да измамиш Ибн Асл? За тая цел си твърде будала. Този мъж — той посочи човека, който пръв ме бе сграбчил — лежеше на покрива на каютата, без вие да знаете. Той чу всичко се спусна, за да не го видите, отзад по въжето, за което е вързана лодката, да ми го съобщи. Да не би да се каниш да отричаш?

— Не ми и хрумва! Но кажи, за какво сме си говорили?

Разчитах на това, че мъжът може би не е разбрал всичко точно. Вярно, ние не бяхме говорили тихо, но не и високо, а като двама души, които седят един до друг и разговарят за неща, които не е нужно всеки да чуе.

— За разни работи — отвърна Ибн Асл — но най-вече за притворство и предателство.

— Докажи го!

— Искаш доказателства? Че от теб ли зависи да изискваш доказателства? Да не би да отречеш, че сме говорили за газта?

— Действително. Защо да отричам? Та нали ти сам отвори пред мен дума за това.

— Ама ти си твърдял, че в буретата нямало такава. Как ти скимна да изречеш подобна глупост?

— Ами че това бе само един майтап — отвърнах зарадван, че наполовина погрешно и наполовина изобщо не съм бил разбран.

— Скоро ще узнаеш, че работата е сериозна! А после сте говорили за бягство. Защо ще искате да бягате, ако имате чиста съвест?

— Ние говорехме за бягство от огъня, в случай че той обхване собствения ти кораб. Снощи избягахме ли? Не ти ли доказах по-скоро, че искам да остана при теб, че хич не ми е присърце да се махна оттук?

— Ти, изглежда, си майстор в оправданията. А какво ще ми отговориш, ако те запитам защо щяла да гръмне пушката ти, когато Рейс Ефендина се появял?

— Щяла? Тъкмо това не! И моята пушка, моята? Аз говорех за всички пушки, всеобщо за пушките. Опасявах се Рейс Ефендина да не бъде предупреден от някоя непредпазливост. Ти ще разставиш хората си далеч надолу по брега и по тоя повод аз казах: „Дано само някоя пушка да не гръмне по невнимание.“ Този мъж е подслушвал, наистина, но е чул нещата непълно или наопаки. Съветвам го друг път да си отваря по-добре ушите.

Ибн Асл плъзна изпитателно поглед по мен и подслушвача. Моята нахаканост му направи впечатление. Беше ясно, че се подведе и започваше да ми хваща вяра.

— Ама все пак ви е било страх за Рейс Ефендина? — продължи, наистина, все още да пита.

— Тук твоят достопочтен осведомител отново погрешно е разбрал. Не за, а от Рейс Ефендина ме беше страх.

— Как се съвместява това с вчерашните ти приказки, че хич не те е страх?

— Тогава още не знаех какво ще става. Днес обаче знам намеренията ти и когато заговорих за тях с моя помощник, изразих угриженост, че биха могли да се провалят. Това се имаше предвид.

— Да се провалят? Кой би го провалил?

— Рейс Ефендина. Той е слязъл в Хегаси на сушата. Вие сте го примамили тук, като сте му подхвърлили погрешна информация, че тук ще бъде прехвърлено през Нил робско шествие. Той значи е наясно в картинката, че тук се намират търговци или даже ловци. Мислиш ли, че при това положение ще пристигне ей така в пълен рахат, като някой, който си плава за разходка?

— Как иначе?

— Аз считам за възможно, Рейс Ефендина да остави кораба си в Хегаси и да поведе асакерите насам по сухоземен път, откъм гърба ви. Докато ние си кьорим очите по реката, той си се промъква от степта и се спука върху ни. Затова ме бе страх от него, в никой случай обаче за него.

— Аллах, това е много вярно! Хич не бях помислил за тая възможност. Ние трябва да насочим вниманието си също към сушата и…

Ибн Асл бе прекъснат. Стоящият нагоре по реката пост дотича и доложи за кораб, който приближавал оттам. Лодката бе веднага попълнена с екипаж и изпратена под предводителството на единия от двамата офицери срещу съда, за да му нареди да акостира.

Вече хранех надеждата, че сега ще бъдем развързани, но ето че ловецът на роби попита:

— Откъде знаеш всъщност какво сме наредили да кажат на Рейс Ефендина?

За съжаление Идрис, постът в Хегаси, вчера ме бе помолил да не го издавам. Дължах благодарност на човека за сведенията и не исках да му навреждам. Ето защо прибягнах към извъртане.

— Беше споменато вчера при втория огън. Ние седяхме край първия, ала аз все пак го чух.

Тази наистина произлизаше от добро намерение, но веднага намери своето наказание.

— Това е лъжа — заяви Ибн Асл. — Не е могло да бъде казано край огъня. За тая работа знаехме само четири души, а именно аз, двамата офицери и постът от Хегаси. Никой от тях не ти го е казал. От кого можеш да го знаеш? Да не би пък от самия Рейс Ефендина? Аз вече се канех отново да те даря с доверието си, но сега съзнавам, че думите ти са били само изврътливи и двусмислени оправдания. Преди да те освободя, ще проуча внимателно нещата и горко ти, ако намеря и най-малкото подозрително петно върху теб! Сега нямам време да се занимавам с вас. Ще останете сега-засега да лежите тук под охрана.

Ибн Асл се извърна от нас, понеже вниманието му бе ангажирано нагоре от нашия пристан, където доложеният плавателен съд сега се появи. Той беше заговорен от изпратената към него лодка и влезе в преговори с нея. После видяхме един мъж да прекрачва борда и да слиза в лодката. Тя се върна с него, а корабът се насочи за акостиране към брега.

При мен и Бен Нил стоеше един пазач, който ни държеше зорко под око. Мен никак не ме бе страх. Смятах, че обясненията ми все пак са оказали възнамерявания ефект. Срещу нас не можеха да докажат нищо. Обвиняваше ни само онова, което подслушвачът бе изложил, а на него му се бе изплъзнала взаимовръзката. Той беше доловил само отделни детайли, от които не можеха да се извлекат никакви обвинителни доказателства. Опасение будеше само мигът, когато се откриеше, че буретата са празни. Тогава хората щяха да станат подозрителни и следваше да се очаква, че подозрението ще падне върху нас. Но и тук бе невъзможно да се докаже вината ни. Така си мислех, ала за съжаление нещата се развиха другояче.

Лодката пристана и хората се качиха на борда с мъжа, когото бяха довели. Човек може да си представи ужаса ми, когато разпознах в него Абу ен Нил, кормчията на дахабието „Ес Самак“, на което бях преживял нощното приключение в Гиза! Това дахабийе бе предназначено за търговия с роби и секвестирано през нощта от Рейс Ефендина. От съчувствие бях пуснал кормчията да избяга, давайки му малко пари за път, като получих от него уверението, че възнамерява да се върне. А ето че сега го срещнах в пустинята.

Нямаше начин мъжът да не ме познае. Това вече беше лошо. Но още по-лошо бе обстоятелството, че кормчията Абу ен Нил беше дядо на моя придружител Бен Нил. Предполагаше се, че като ни види, той веднага ще се завтече към нас и ще ни издаде.

Бен Нил не лежеше като мен гърбом, а по страна, извърнат от борда, от който хората се бяха качили. Ето защо не бе забелязал дядо си. Трябваше да го подготвя, поради което се обърнах шепнешком към него:

— Не се стряскай и остани така, както лежиш! Дойде дядо ти.

Видях, че младежът понечи да направи движение на изненада, ала все пак се овладя. Не мина много и той попита:

— Аз имам двама дядовци. Ти, разбира се, имаш предвид кормчията?

— Да. Абу ен Нил, бившият кормчия на дахабийето „Ес Самак“.

— О, Аллах, каква радост!

— Не, какво нещастие за нас! Той ще ни издаде.

— Небеса! Това действително е вероятно. Как се е озовал Абу ен Нил насам? Какво прави той тук?

— Намираше се на кораба, който Ибн Асл принуди да спре. Офицерът го взе със себе си навярно за да му бъдат дадени разпореждания за поведение.

— Къде е застанал дядо?

— Вдясно там до борда на кораба. Старият още не ни е видял. Ибн Асл говори с него.

— Не можем ли да му дадем знак, че трябва да мълчи?

— Ако не бяхме вързани, щеше да е възможно. Така обаче ще трябва да си понесем нещастието. Как може да е дошъл до Бели Нил? Та нали се канеше да върви към Губатар!

— Първоначално да, но е станало другояче. Нима не ти казах, че го срещнах в Сиут?

— А, да, беше ми щукнало из ума!

— Аз там пак го изгубих, защото бях примамен от стария Абд Асл в подземния кладенец, където ей така щях да си ида мърцина. В името на Аллах, де само Абу ен Нил да бъде достатъчно предпазлив и да не каже, че ни познава!

— Мислиш ли, че може да му се има вяра за такова присъствие на духа?

— Май не. Радостта да ме срещне, и заедно с това уплахата, че съм вързан, ще му въздейства така, че като нищо ще извърши неблагоразумието да назове имената ни. Извърти се настрани, та да не ти види лицето!

Последвах подканата, макар да не вярвах, че тази предпазна мярка ще даде желания резултат. На дахабийето старият кормчия не се бе държал така, че да го считам способен са самообладанието, необходимо в момента.

Нашият пазач не бе забелязал, че си говорим. Неговото внимание беше насочено повече към Абу ен Нил, отколкото към нас. Ибн Асл беседваше високо със стария, но аз не бях доловил съдържанието на разговора, понеже приказвах с Бен Нил. Сега, когато замълчахме, чух старият кормчия да казва:

— Но аз така и не виждам причина да прекъсваме плаването си. Ние все пак не ви се пречкаме на пътя!

— Напротив! Изчакайте малко, най-много няколко часа, и ще можете да продължите пътуването си.

— Защо не сега?

— Не е задължително да ви го казвам.

— Ще трябва все пак да ни го кажеш, в противен случай веднага вдигаме платна.

— Избий си го от главата, защото като видя, че се каниш да проявиш неподчинение, ще те запра за известно време тук!

— Нямаш такова право.

— Мислиш ли? Аз съм Рейс Ефендина, за когото сигурно си чувал.

— Не, ти не си този. Аз не само съм го чувал, ами даже и съм говорил с него.

— Тъй! Е, тогава ще ти кажа, че съм негов мюлазим. Ти си длъжен да се подчиниш.

— Докажи, че казваш истината! Хората на Рейс Ефендина носят униформа, твоите обаче не. Аз видях, че корабът ти се казва „Хирдаун“. Корабът на Рейс Ефендина обаче се нарича „Шахин“. Твоите думи са лъжи.

— Лъжи? Варди се да ми отправяш оскърбления! Рейс Ефендина действително командва „Шахин“. Но тъй като само този кораб не е достатъчен за неговата цел, той нае „Хирдаун“ и предаде командването му на мен. Сигурно си наясно, че наети хора униформа не носят.

— Ако нещата са такива, както казваш, ти трябва да имаш писмено пълномощие от Рейс Ефендина. Аз не съм длъжен да ти се подчиня, преди да съм го проучил.

— А на мен пък на ум не ми идва да ти го показвам. Ти трябва да повярваш на думата ми и да се покориш.

— А аз ще се върна на моя кораб и ще продължа плаването си.

— Стой, старо, не толкова бързо! Без мое разрешение няма да напуснеш борда. Ти си кормчията на спрения кораб. Как ти е името?

— Химяд ел Бахри.

Химяд ел Бахри! Абу ен Нил значи сега се наричаше другояче — много вероятно защото бе избягал от Рейс Ефендина и сега си въобразяваше, че под фалшиво име е в по-голяма безопасност. Това ми бе приятно, защото така не можеше да идентифицира Бен Нил като свой внук. Но едва почерпил тази надежда и пазачът ми я съсипа. Чувайки името, мъжът пристъпи няколко крачки напред и викна на Ибн Асл:

— Това не е вярно! Името е фалшиво. Аз познавам стария. Виждал съм го по-рано в Кахира, а и на други места. Той е известен кормчия и понеже познава реката като никой друг, е наречен Абу ен Нил.

— Абу ен Нил? — повтори Ибн Асл изненадано. — Вярно ли е това? Познаваш ли го наистина?

— Много добре, изобщо не е възможно да се лъжа.

— Старо, ти поиска да ме измамиш! Ти си измамник! Признаваш ли, че си кормчията Абу ен Нил?

— Не. Аз се казвам Химяд ел Бахри и никога не съм имал друго име.

— Това е лъжа! — настоя на своето пазачът. — Аз го познавам добре и мога да доведа още двама свидетели, които също го познават.

Той назова две имена и техните носители — двама от подчинените на Ибн Асл, намиращи се на сушата — бяха повикани. Те тутакси потвърдиха показанията на пазача. Дори казаха на стария в лицето къде и кога са го виждали. Аз не можех правилно да схвана защо обстоятелството, че старият носеше фалшиво име, оказа такова въздействие върху Ибн Асл. В онези райони и при несигурното дередже на моряшкия народ нерядко се случва някой да си промени името. Но веднага щях да узная причината за поведението на Ибн Асл, защото го чух да заплашва:

— Ти си изобличен. Представяш се за друг, а не какъвто си в действителност. Ще си заплатиш за това!

— Не съм излъгал. Може би приличам на тоя Абу ен Нил. На теб впрочем може да ти е безразлично какво име нося. Даже да бях тоя Абу ен Нил, то пак не би могъл да имаш нещо против мен!

— Действително нищо! Аз, напротив, бих се радвал да намеря този човек. И тъй като ти си този, както засвидетелстваха и доказаха тези трима мъже, сега съм страшно радостен. Имаш ли внук, който да се казва Бен Нил?

— Не.

— Не отричай, старо, иначе ще те принудя да кажеш истината! Има един млад човек, моряк, на име Бен Нил, а щом някой се нарича Абу ен Нил, то тоя някой трябва да е бащата или дядото на Бен Нил!

— Тъй да е! Но понеже аз не се казвам Абу ен Нил, а Хамяд ел Бахри, и нямам нито син, нито внук, то ме остави на мира с тоя твой Бен Нил!

— Не ми излизай с тоя тон, пергиш! — закани се Ибн Асл. — Да не станеш сетне пишман!

— Как тъй? Аз няма защо да се страхувам от теб.

— Така си мислиш сега. Но ако знаеше…!

— Какво? Ако знаех какво?

— Че аз… съм съвсем друг — изплъзна се от Ибн Асл.

— Съвсем друг? Значи все пак правилно съм си го помислил! Е, тогава толкова по-малко има защо да се страхувам!

— Мислиш ли? Аз съм Ибн Асл, ловецът на роби.

— Аллах! Вярно ли? Ибн Асл, прочутият ловител на негри?

— Да. Как се чувстваш сега?

Ако той бе на мнение, че при споменаването на това име старият ще се уплаши, то се лъжеше. Кормчията имаше причина да се страхува от Рейс Ефендина, понеже бе избягал от него. Да се бои обаче от Ибн Асл, нямаше основание. Това веднага си пролича, защото той възкликна радостно:

— Ибн Асл! Сега даже се чувствам много добре, при предпоставката че не ме мамиш отново.

— Казвам ти истината. Аллах и Пророка могат да ми засвидетелстват, че съм Ибн Асл.

— Щом се кълнеш по тоя начин, ще ти повярвам. И сега ти хич никаква причина нямаш вече да се отнасяш враждебно с мен. Сега на драго сърце ще ти назова истинското си име.

Добрият старик си нямаше понятие, че бе на път да извърши една огромна грешка. Де да можех да му дам знак!

— То нали е това, което преди малко отричаше? — запита Ибн Асл.

— Да. Аз съм Абу ен Нил.

— Значи все пак! Човече, ясно ли ти е изобщо какво казваш?

— Да. С това доказвам, че не съм ти враг, а приятел.

— Чудо след чудо! Мой приятел! Как така?

— Може би си чувал за едно дахабийе, наречено „Ес Самак“?

— Да. Рейс Ефендина го секвестира.

— Рейс Ефендина, твой най-голям враг! Аз пък бях кормчията на този съд. Присъствах, когато той го претърси и откри, че дахабийето е робски кораб. Той го конфискува и арестува целия екипаж.

— Теб също?

— Да, но на мен ми се удаде да се измъкна. На кораба имаше един чуждоземен ефенди…

— Аха, чуждоземен ефенди! — прекъсна го Ибн Асл.

— Да. Този мъж изпита състрадание към мен, даде ми пари и ми помогна да избягам.

— Защо точно на теб?

— Защото… не знам защо.

Много добре го знаеше Абу ен Нил, ала не искаше да каже на прословутия ловец на роби, че на моето приканване бе направил искрени признания.

— При всички случаи е станало от приятелство към теб. Това те прави подозрителен!

— Приятелство? За такова нещо дума не може да става, тъй като аз преди туй никога не го бях виждал.

— Но по-късно сигурно пак си го видял?

— Не.

— Не лъжи! Ти потвърди, че си Абу ен Нил. Ще признаеш ли сега и че имаш внук, който се казва Бен Нил?

— Да.

— Много добре! Къде го видя последния път?

— В Сиут.

— Съвсем вярно! Сега е необходимо само още да признаеш, при кого се намира внукът ти като слуга.

— Това не знам. Той никога на никого не е бил слуга.

— Нима? Е, сега е слуга, и то на човек, който е от изключителна важност за мен.

— Не разбирам. Защо го казваш толкова гневно?

Ибн Асл беше убеден, че Абу ен Нил знае всичко. Ето защо се радваше, дето старият му е паднал в ръцете. Той се изсмя подигравателно.

— Добре, ще ти кажа само за да разбереш, че преструвките няма да са ти от никаква полза. Аллах те доведе при мен и ти скоро ще видиш в моя власт и внука си заедно с оня чуждоземен ефенди, на когото всички крайници, кълна ти се в това, ще гният отделно от тялото!

— Аллах керим! Какво ти е сторил?

— Кучи син, не мисли, че можеш да ме заблудиш! Ти стоиш в съюз с него. Знаеш всичко, известни са ти всичките му дела и ще споделиш неговата съдба. Наистина ли мислиш, че ще седна да ти разправям какво се е случило? Нямам нито време, нито желание за това. Вържете го и го хвърлете при другите двама, дето лежат вече там пред каютата!

— Какво-о, мен да вържат? — провикна се старият. — Аз не знам нищо. Аз бях във Фашода и…

— Мълчи, иначе ще опиташ камшика! — прогърмя Ибн Асл. — Не желая да чувам повече нищо от теб. По-късно ще научиш и също… почувстваш какво има да става!

Абу ен Нил бе ограбен от неколцина мъже и въпреки съпротивата си — съборен и вързан. После остана само да го довлекат при нас. Вече си мислех, че съдбовната среща ще ни се размине безопасно, защото той, изглежда, бе зает единствено със себе си и от гняв забелязваше само своите противници. Но ето че погледът му падна върху мен и очите му възприеха съвсем друг израз.

— Ефенди, ти! — ахна високо. — Възможно ли е, ти също си заловен?

Ибн Асл вече се бе извърнал. Чувайки тези думи, той рязко се извъртя. Тогава старият съгледа и внука си и изкряка:

— Бен Нил, сине на моя син! О, Аллах, Аллах! Какво се е случило? Какво си направил, че си вързан?

Ето ти го на! Бедата беше налице! Признавам, че в този миг страшно ми се щеше да бях предоставил в Гиза старото дрънкало на съдбата му. Ефектът от думите му бе точно такъв, какъвто очаквах. Ибн Асл довтаса със скоковете на тигър.

— Ефенди? Бен Нил? Аллах акбар! Какво чувам?

— Мълчи, кречетало! Водиш и себе си, и нас към гибел! — успях само още да нашепна на кормчията и после всичко, що е по палубата, щръкна пред нас.

— Я го кажи още един път! Повтори го! — повели Ибн Асл на стария. — Кои са тези двама души!

Моето предупреждение все пак бе донесло плодове. Запитаният мълчеше. Виждах, че размишлява.

— Говори! Кои са? — повтори ловецът на роби.

— Кои? — попита Абу ен Нил, за да спечели време.

— Двамата, чиито имена спомена!

— Тези? Тези двама тук? Не ги познавам!

— А току-що квалифицира единия като ефенди, а другия като твоя внук Бен Нил! Чух го със собствените си уши.

— Изрекох имената, но нямах предвид тези двама мъже.

— Шейтанът ти внушава да отричаш! Как иначе ще ти скимне да приказваш за ефендито и Бен Нил, ако не са те!

— Това бе само един възклик на болка и разкаяние. Понеже заговорих за ефендито и моя внук, ти нареди да ме вържат. Ето затова повторих имената им.

— Ти обаче попита: „Какво си направил, че си вързан?“ Как ти хрумнаха тези думи?

— С тях имах предвид самия себе си.

— Ти за шашав ли ме смяташ, син на куче и внук на кучешки син? Донесете камшика! Ще му отворим ние устата! В този миг откъм брега прозвуча силен изплашен вик.

— О, чудо, о, ужас, буретата са празни!

Ибн Асл скочи към борда и погледна надолу. Понеже лежах, аз нямах видимост нататък.

— Буретата са празни — повтори се отдолу.

— Вие сте луди! — викна той. — Та нали си бяха пълни!

— Сега обаче са празни!

Чух кухия тон на катурнати празни бурета.

— Машаллах! — кресна Ибн Асл. — Наистина са празни! Кой го е сторил? Чакайте, слизам!

Видях го да изчезва от палубата, но в следния миг главата му отново се появи, за да викне на нашия пазач заповедта:

— Не позволявай на кучите синове да говорят помежду си! Фрасни ги по муцуните, ако въпреки всичко посмеят!

После слезе изцяло. Мъжът, за когото се отнасяше това указание, грабна едно дебело въже и го размаха пред лицата ни като недвусмислен намек, че предоставим ли му възможност, ще изпълни заръката буквално. Така че ние мълчахме. А и аз изобщо не знаех какво да кажа, та да поправя грешката, извършена от стария кормчия.

Хората долу се бяха събрали около буретата, както се долавяше от многогласната гълчава. После стана тихо. Изглежда, изследваха и умуваха. След известно време Ибн Асл се върна. Следваха го всичките му хора, така че цялата палуба се изпълни. Всички очи бяха отправени към нас — заплашителни, пълни с ненавист, но и, ако не се лъжех, с удивление и любопитство. Той пристъпи към мен, срита ме и ме загледа с искрящ от ярост поглед.

— Говори истината, крастав чакал, иначе ще ти изтръгна езика! Къде си бил през нощта?

Да не отговоря, щеше да е глупаво. Само едната ми ръка да бе свободна, щях да му дам ответ с пестник. Така обаче трябваше да говоря, за да избягна малтретирането.

— При теб в каютата естествено.

— Но веднъж си се отдалечил, на брега при буретата.

— Трябва да е станало насън.

— Буретата имат дупки.

— Това знам и аз. Още не съм виждал буре без дупка.

Ибн Асл ме угости с нов ритник и изкрещя:

— Да не искаш пък и джумбуш да си правиш с мен! Ти си бил тоя, дето е пробил дупките на буретата. Никой друг не може да е бил!

— Остави ме на мира с тия твои бурета! Бих желал да знам защо ще ми е да се занимавам с тях!

— За да спасиш Рейс Ефендина. Сега целият ми великолепен план е съсипан! Признай веднага, иначе ще те смачкам с крака!

Разбеснелият се негодяй замахна с крак за удар. Не е приятно или чак пък достойно положението да лежиш на земята пред толкова много очи и беззащитно да си подложен на всевъзможни малтретирания. Бях желал да пипна тоя човек, а сега той беше пипнал мен! В неговите ръце аз бях в много по-лошо положение, отколкото той щеше да бъде в моя власт. Той беше не само престъпник, изверг, но и подлец. Нима нямах никакво оръжие срещу него? Има ли изобщо срещу низостта някакво оръжие, освен ако човек самият не иска да бъде подлец? И дори да съм най-изкусния фехтовач, мога ли с една почтена рапира да се отбранявам срещу човек, който се кани да ме нападне с вила за тор? Моето чувство за собствено достойнство въстана при мисълта, да се спасявам сега с лъжи. Е, да, може би щях да съумея да отклоня с хитрост Ибн Асл от себе си или поне да спечеля време. Да го преметна, не беше позорно деяние, но нали можеше, най-малкото в този миг, да си помисли, че имах страх от него, а такова нещо не биваше да си въобрази. Страх! Положението ми беше лошо, но в никой случай отчайващо. И през ум не ми минаваше да се сметна за изгубен и даже дръзнах, с риск това веднага да ми коства живота, да бъда открит.

— Да призная? Само престъпникът, грешникът прави признания. Стореното от мен не беше грях или престъпление.

— Значи признаваш, че ти си го сторил?

— Да.

Ловецът на роби се втренчи в лицето ми. Подобно нещо не беше очаквал.

— А-ха-а-а, чухте ли? — извика после. — Този мъж е бил. Той си призна! Знаеш ли, че с това си изрече смъртната присъда? Защо пусна газта да изтече?

— На този въпрос ти вече сам си отговори.

— За да спасиш Рейс Ефендина?

— Да. Аз съм негов приятел.

— Кара Бен Немзи ефенди?

— Да.

— А този тук, когото наричаше помощника си Омар, е Бен Нил?

— Той е.

Ибн Асл отстъпи, сащисан от такава прямота, две крачки назад. Той беше убеден, че всеки друг на мое място щеше да продължи да отрича, защото по негово мнение майката на спасението му бе в отричането. Извърна се от мен отново към хората си.

— Чухте ли и това? Признава, че той е франкът. Ах, имаме го, имаме го! Слава и хвала на Аллах!

Бен Нил се възползва от случая да ми нашепне:

— О, ефенди, защо призна! Сега всичко, всичко е изгубено!

Хората се стълпиха по-близо, за да ме огледат внимателно. Ибн Асл пристъпи отново към мен и ми се ухили подигравателно.

— Ти си бил голям сербезлия бе, Кара Бен Немзи ефенди, страшен сербезлия. Ама ти сигур не знаеш какво означава рискът да се озовеш в моя близост!

— Ха! Какво ли толкоз може да означава! Аз съм се осмелявал и на къде по-други неща. Ако късметът ти не бе проработил, нямаше да откриеш кой съм. Или пък си въобразяваш, че можеш да припишеш разкритието на собствената си проницателност и разсъдливост?

— Паразит, как смееш да ме хулиш! — викна ловецът на роби, като ме надари отново с ритник.

— Сега можеш да ме риташ, аз съм вързан. Заявявам ти обаче, че ще ми заплатиш за всеки ритник!

— На теб? И кога пък? Каниш се да си отмъстиш? Да не ти е мръднала чивията?

— Говоря с пълна убеденост. Колко дълго, мислиш, ще ме задържиш при себе си?

— Докато ти светя маслото!

— Смея се на това. Не забравяй, че Рейс Ефендина е тук!

— На него ли разчиташ? Надяваш се да те спаси?

— Разбира се.

— Надявай си се тогава, додето пукнеш! Вярно, сега не мога да изгоря кучия син, но…

Ибн Асл бе прекъснат. Откъм борда възникна блъсканица. През хората си проби път постът, изпратен към Хегаси. Мъжът доложи, съвсем останал без дъх:

— О, господарю, с петролния огън нищо няма да стане, защото Рейс Ефендина не идва по реката.

— Ами откъде пък?

— Слава на Аллах, дето ми внуши идеята, да отида по-нататък, отколкото ти ми беше заповядал! Бях застанал на едно място на брега, което беше толкова високо, че можех да обгръщам с поглед не само реката, но и да надзъртам между дърветата към степта. И ето че видях Рейс Ефендина да идва.

— Знаеш ли наистина, че е бил той?

— Кой би могъл иначе да бъде? Приближаващите бяха много отдалечени от мен, но аз все пак различих, че носеха униформи.

— Значи са били войниците на Рейс Ефендина. Колко души наброяваха?

— Не знам. Вървяха по двама и колоната беше дълга.

— И кога могат да бъдат тук?

— Те трябва да проявяват предпазливост и ще им е необходимо повече време, отколкото при обикновени обстоятелства. Аз тичах много бързо, но до половин час биха могли да пристигнат.

— В такъв случай трябва да се махаме. Тоя кучи син ни лиши от газта, която сега наистина с нищо не би ни била полезна. Ако решим да се бием, ще победим, но гарантирано ще изгубим много наши другари. Това ние трябва да избегнем. За да докарам Рейс Ефендина с хитрост в моя власт, аз ще намисля някой друг план. Ставайте, мъже, на работа! Изправете мачтите и опнете платната! Вятърът е благоприятен и бързо ще ни води срещу течението.

Всичко, що се намираше по брега, бе набързо прибрано на борда. Празните бурета бяха хвърлени във водата. После екипажът изправи мачтите — освен главната мачта, нокерът имаше отпред и една по-малка. Изобщо плавателният съд бе различно построен от обичайното за нокерите. Вятърът започна да издува платната, ние се отблъснахме от сушата и заплавахме срещу течението.

Понеже всеки бе зает, нас много-много не ни поглеждаха. Пазачът също отправяше вниманието си повече към движението на кораба, отколкото към нас. Ето защо сега можехме да се осмелим, макар и само тихо, да поговорим помежду си. Тъкмо минавахме край кораба, който Ибн Асл бе принудил да пристане. Абу ен Нил прошепна:

— Какво ще речеш, ефенди, да викна ли сега на хората си?

— В името на Аллах, не! С това ти само ще влошиш положението ни, без да постигнеш целта си.

— Ама аз все пак трябва да се върна на своя пост, невъзможно ми е да пътувам с тоя ужасен Ибн Асл!

— На него и през ум няма да му мине да те пита дали ти е възможно и искаш ли. Просто няма къде да вървиш!

— Но какво ще стане с мен?

— Ще споделиш нашата съдба.

— И каква ще е тя?

— Аллах знае, аз — не. Ти едничък си носиш вината, дето се намираш в това положение.

— Аз бях толкова изплашен, па и не можех да знам, че не бива да назовавам имената ви.

— Ние бяхме пленени. Това трябваше достатъчно ясно да ти говори.

От лявата страна още имахме остров Хасание. Отдясно по брега дърветата се разстъпваха далеч едно от друго. Там имаше едно свободно пространство, предлагащо поглед към степта. Макар да бях легнал, зърнах един ездач, който седеше на камила и в бърз бяг препускаше по тази открита площ към Нил. Когато видя кораба, той изправи торс като човек, който иска да държи нещо зорко под око. После даде знак, размахвайки пушката си, и плесна животното си да стигне по-бързо до брега. Ибн Асл тъкмо стоеше в наша близост.

— Вижте! — чух го да казва. — Това е Орам, когото са ни пратили като хаберджия! Не можем да го вземем на борда, понеже ако спрем, ще бъдем застигнати от Рейс Ефендина.

Ибн Асл сви ръце като фуния около устата и викна през този рупор към ездача:

— Маийех ес Саратин, Маийех ес Саратин!

Мъжът го разбра, отклони камилата и отново препусна с най-голяма бързина.