Махди

14. При Бащата на петстотинте

Намирахме се на приблизително тридесет географски мили отдалеченост от Фашода. Ако бях само с Бен Нил, щяхме да изминем разстоянието в една темпова езда за два дни, ала при настоящите условия това не бе възможно. Хафид Сихар дълго време бе престоял под земята в медните рудници. За вървенето е бил достатъчно силен. Оказа се обаче че бързата езда и клатушкането върху гърба на камилата го изтощава повече, отколкото бе очаквал. Синан постоянно охлаждаше главата си с вода, ала я чувстваше така болезнено при всяка крачка на ездитното си животно, че бяхме принудени да намалим досегашната бързина. Вече не следвахме дирята на такалехите.

Придържахме се повече източно, изпреварихме ги още в хода на първия предиобед и в утрото на четвъртия ден стигнахме до Фашода. Селището всъщност не е нищо повече от едно село от колиби, ала поради оградените със зидове правителствени постройки — казармата и жилището на мюдюра, отвън изглежда доста представително. Но доброто впечатление изчезва веднага щом човек стъпи веднъж в селището.

По зидовете са наместени топове и нощем стоят многобройни стражи — една предпазна мярка, която заради размирните шиллуки не е съвсем излишна.

Около правителствените сгради стърчат окаяни къщи и многобройни тукули45, изградени върху тухлена настилка, защото заради безчетните по-раншни пожари сега е забранено тези мизерни колиби да се строят изцяло от слама. Тукулите са обитавани отчасти от шиллуки, отчасти от войници, които имат при себе си своите жени и деца. Улиците и преките, в случай че човек пожелае да си послужи с тези изрази, се състоят от дупки, мръсни локви, купища смет и планини отрупана тиня, между, през и върху които трябва да се придвижваш като въжеиграч, за да не заседнеш нейде.

Фашода е място за заточение, точно както по-рано Джебел Гасан и Дар Фасокл, но броят на престъпниците никога не нараства силно, защото пришълците бързо погиват от нездравословните климатични условия.

Тъй като това място е последният укрепен граничен пост на Бели Нил, има гарнизон от почти хиляда войници. Той се състои от черни пехотинци и известен брой арнаути, които се намират под командата на своя сангак и поради своята непокорност и бруталност трудно се държат под юзда. Че техният сангак беше таен съюзник на Ибн Асл, бе споменато.

Не бива да се мисли, че ние ей тъй, без каквато я да е губене на време, сме навлезли „триумфално“ във Фашода. Това щеше да е чисто и просто безотговорно. Аз трябваше да приема, че Ибн Асл е вече тук. Също турчинът Мурад Насър със своята сестра, муца’бирът и моккадемът на светата Кадирине, моите жадни за отмъщение врагове, можеха да се търсят тук. Към това се добавяше и че трябваше да се пазя от предводителя на арнаутите, тъй като споменатите сигурно вече всичко му бяха разказали за мен.

Те ме познаваха лично и аз не биваше да се показвам, ако исках да постигна целта си. Ето защо казах, че ние сме пристигнали до, а не във Фашода.

Спряхме приблизително един час преди града на едно място, което беше подходящо за временно скривалище. Тук имаше гора, състояща се от сунут, хегелик и други високостеблени дървета, между чиито стволове растяха храсти киттр и вабак с гъсто вплетени в тях ластари на Cyssus quadrangularis. B тази гора спряхме и си потърсихме място, където много трудно можехме да бъдем открити.

Оттук исках да пратя един вестител до мюдюра. Много ми се искаше това да е Бен Нил, ала не смеех да рискувам, защото той беше познат на неколцина, които лесно можеше да срещне във Фашода. По тая причина поверих мисията на Хафид Сихар и му дадох да вземе препоръчителното писмо на Рейс Ефендина. Също го инструктирах точно относно това как да се държи и какво да каже. След тръгването му чакахме цели четири часа. После Хафид Сихар се върна, водейки един придружител, облечен в общоприетото за страната облекло. Аз бях очаквал, че Бащата на петстотинте ще ми изпрати някой от своите доверени служители, а сега за своя изненада подразбрах, че този по простому облечен мъж е самият мюдюр. Той се отличи със своята суровост още в първия миг на срещата.

— Наложи се дълго да чакаш, ефенди — каза ми Хафид Сихар. — Този височайши господар е…

— Мълчи! — прогърмя гневно другият към него. — Аз се отнесох приятелски с теб, защото твоята трагична съдба предизвика състрадание у мен, но ти не бива да си мислиш, че съм ти равнопоставен. Как можа да се одързостиш да ме представяш на ефендито! И как посмя да се извиниш, задето бил чакал? Да не съм някое куче, което трябва да е винаги налице, когато му подсвирнат?

„Ей Богу — рекох си тайно, — тя ще стане една! Това е самият Баща на петстотинте. Щом той се отнася по тоя начин с нас, как ли пък я кара с престъпниците?“ Сега Али ефенди се обърна към мен и ме проучи с любопитен поглед, при което лицето му не допускаше да се открие и най-малката следа от дружелюбие. Аз бях станал и издържайки невъзмутимо изпитателния му поглед, попитах:

— Кой си ти? Сигурно самият Али ефенди?

— Али ефенди? — попита той строго. — Не знаеш ли как трябва човек да се обръща към един мюдюр?

— Знам го и ще изпълня повелите на учтивостта, когато стигна до разговор с някой мюдюр.

— Случаят сега е такъв, защото аз съм мюдюрът на Фашода.

Някой ориенталец щеше да кръстоса при това положение ръце на гърдите и да се поклони доземи, ала аз само приведох глава, подадох му ръка и казах вежливо:

— Аллах да ти даде хиляда години, о, мюдюр! Радвам се да зърна твоя лик, защото той е на един справедлив мъж, под чието управление провинцията щеше да възмогне и прочисти от всяка сган.

Али ефенди се поколеба да вземе ръката ми и метна един учуден поглед към моето лице.

— Според това, което прочетох и чух за теб, ти си кадърен мъж. Но приятел на любезностите май не си?

— Всеки човек си има своите маниери и начин на поведение и трябва да бъде приеман съобразно тях, о, мюдюр.

— Значи аз сигурно трябва да приемам и слугите си съобразно техните маниери и начин на поведение? Аллах да се смили! С това не бих отишъл твърде далеч! Вие християните сте странни хора, но аз ще те приема такъв, какъвто си, а именно много храбър и много груб. Да седнем!

Аз се ухилих в себе си. От него, въплътената грубост, да бъда окачествен като грубиян! Седнахме. Той измъкна кутия кибрит и една кожена табакера, пълна с цигари, запали си една, без да ми предложи, издуха доволно дима през носа, сложи цигарите и кибрита до себе си за по-нататъшна удобна употреба и поде:

— Значи ти си слуга на Рейс Ефендина. Къде и как всъщност си се запознал с него?

— Дали аз съм се запознал с него, или той се е запознал с мен, в това има разлика, с която сега няма да се занимаваме. Но се лъжеш, ако си мислиш, че съм негов слуга.

— Е, да де, той те нарича в писмото си приятел, ала аз ги знам тези неща. Това е само проформа и си върви с препоръката. Ти си куражлив, даже безразсъдно дързък мъж, също не изглежда да си будала, ама като християнин все пак никога не можеш да станеш приятел на един мюсюлманин.

— Защо не? Ако уважавам и обичам даден човек дотолкова, че да го сметна достоен за моето приятелство, обстоятелството, че е мюсюлманин, няма да ми попречи да му го предложа.

— Я гледай! — възкликна удивено Али ефенди. — Значи ти, ти си му го предложил, а не той на теб?

— От кого е излязла първата дума, няма значение. Достатъчно е, че ние именно сме истински приятели. Ако не ти се вярва, е, все ми е тая.

— Как? Безразлично ти е дали мюдюрът на Фашода ти хваща вяра, или не? Такъв човек още не съм срещал!

— В моето отечество има една пословица, която гласи: „Каквото викнало, такова откликнало.“ Аз обичам да я съблюдавам.

— Това е прекалено, направо прекалено. Чуй, ако ми го беше казал някой друг, в името на Аллах, щях да наредя на място да му наброят петстотин парцала!

— Да, това ти е обичайната мяра и затова са те нарекли Абу Хамсах Миах. Но аз съм подсигурен срещу този дар.

— Подсигурен? Хич не го вярвай! Ако поискам кой или какво би могло да ме възпре да ти друсна петстотинте?

— Моето поданство и моят консул.

— Пет пари не давам за тях.

— Е, тогава това тук. За него сигурно няма да речеш така.

При тези думи тикнах така плътно юмрук под носа на грубия чиновник, че оня отдръпна чевръсто лице.

— Кара Бен Немзи, да не би да се каниш да удряш?

— Не, докато и ти именно не поискаш да удряш. Сега стига вече сме се майтапили, я нека поговорим за по-належащи неща. Ние сме…

— Кой тук има право да заповядва за какво ще се говори, ти или аз?

— Аз, защото ти си при мен. Ако не ти е по мерак да се съобразяваш с мен, можеш да си ходиш. И без теб ще си вървя по света и по тази местност.

Тук мюдюрът ме погледна, не, буквално се опули в мен и захвърли фаса.

— Аллах е велик, не, той е по-велик, не, той е най-велик! Ама ти си най-големият грубиян, който съм срещал! Какво блаженство да можех да ти отредя петстотинте! Но мисля, че и до там ще стигна!

— И аз се надявам на това, за да мога именно да ти докажа че куршумът ми ще ти прониже мозъка, преди още да си съумял да изречеш напълно въпросната заповед.

— Да те изплюска Шейтана макар! Струва ми се, че с теб човек най-добре ще се спогоди, ако бъде учтив.

Али ефенди си запали отново цигара.

— Тогава постави началото — ухилих се аз, — като разрешиш и аз да изпафкам една цигара.

Аз се пресегнах, взех си една и я палнах. Виждайки, че оня се кани да кипне, прибавих:

— Това беше твой дълг още преди малко, когато запали първата. Ти го пропусна, а пък мен назидаваш да бъда учтив. Какво да мисля за теб? На мен ми е все едно дали ще се отнасяш с мен грубо, или любезно. Аз не се каня да измоля от теб ни най-малката услуга. По-скоро идвам да ти помогна да изпълниш своя дълг. Всекиму дължимото, това е законът на пустинята: Живот за живот, кръв за кръв… грубост за грубост. Опознаеш ли ме, другояче ще мислиш за мен. Ти даже ми отказа ръката си. Аз съм разговарял с къде по-високопоставени мъже и те винаги са се отнасяли учтиво с мен.

Мюдюрът захвърли отново едва запалената цигара и поиска да избухне ядовито, но се овладя. Гневните бръчки по челото му се изгладиха и погледът му стана по-мек. После гневът внезапно се върна. Той метна един вбесен поглед наоколо, посочи лежащия на земята Амр ел Макашеф и се обърна грубо към него:

— Виждам, че си вързан. Ти ли си баггара, който занесъл на такалехите хабера на Ибн Асл?

— Да — призна запитаният.

— Куче и седемкратен кучи син, ти общуваш с ловците на роби? Ще нареди да ти изброят петстотинте, и това е толкова сигурно, колкото че имам по пет пръста на всяка ръка. Ще получаваш седмично сто и сетне ще можеш да хванеш накъдето ти видят очите, за да разправяш как ти е харесало посещението при Абу Хамсах Миах. За съжаление не мога да те обезглавя, чапкън, защото си изобличен само в тая разсилническа работа. Но нямай грижа! Всеки отделен удар от петстотинте ще ти припламва в паметта, докато дойде ред Шейтана да те изгори в пъкъла като цял фойерверк!

С това избухване неговият гняв, изглежда, се изпари, защото той внезапно се обърна с една съвсем любезна физиономия към мен и ми подаде най-сетне ръка.

— Кара Бен Немзи ефенди, ти трябва да присъстваш, когато тоя кучи син получава ударите си. Това ще ободри твоята душа и ще подсили сърцето ти, ще ти просветли разсъдъка и ще подкрепи духа ти. Ох, няма по-голяма наслада от това, да слушаш как вият, врещят и скимтят такива закононарушители! А сега ми разправи най-напред всичко, което се е случило, откакто си се запознал с Рейс Ефендина… или — прибави той, поправяйки се с усмивка — откакто той се е запознал с теб.

— От това ще излезе дълга история. За да я чуе човек, трябва да разполага с много време.

— Службата ми изисква да чуя тоя доклад, а за изпълнението на задълженията си аз винаги имам достатъчно време.

— Тогава позволи Бен Нил да разкаже.

— Защо не ти самият?

— Когато свърши, ще знаеш причината, без да е необходимо да ти я казвам.

— Добре, нека тогава говори!

Бен Нил започна да разказва. Аз бръкнах в табакерата и си взех втора цигара.

После се изтегнах назад, подложих ръце под главата и накарах Бен Нил да разправя. Той го стори сбито и все пак изчерпателно. От всяка негова дума си личеше колко искрено ме обича. Мюдюрът трябва вече да бе чул едно-друго от нашите преживелици от Хафид Сихар и някои работи сигурно бяха загатнати в препоръчителното писмо на Рейс Ефендина. Сега слушаше неща, за които понятие си бе нямал, и който изцяло погълнаха вниманието му. Когато Бен Нил свърши, той посегна към кибрита и табакерата, изтърси съдържанието им върху мен и извика:

— Пуши, пуши, Кара Бен Немзи ефенди, пуши си! Ти си го заслужил, да, в името на Аллах и Пророка, заслужил си го! А когато дойдеш у дома, ще имаш още повече, една пълна догоре голяма кутия, макар да са безобразно скъпи, да, да, безобразно скъпи?

— Колко плащаш за тях? — попитах аз, любопитен за цената на тези цигари, запилели се кой знае по какъв начин в Судан.

— Цял един пиастър парчето.

— Това е твърде скъпо. Нищо ли не отби?

— Да съм отбил? — попита ядосано. — И през ум не ми мина! Аз нямам навика да се пазаря. Платих си честно, напълно и на часа: всеки пиастър един удар. Когато келешът получи двайсет удара, хукна, остави ми стоката и обясни, виейки, че му било заплатено и се отказвал от останалото. Та си пуши, ефенди, нека ти е сладко! Ти си дяволски тип и Рейс Ефендина трябва да е изцяло запленен, дето се е запознал с теб. Вие християните май наистина не сте чак толкоз лоши и сега вече вярвам, че емирът действително гледа на теб като на приятел. Аз съм мюдюр, а това, в името на Аллах, не е малко нещо, но въпреки всичко те моля за прошка за предишната ми прямота. В замяна обаче ти също трябва да ми сториш една услуга. Не бива да ми отказваш!

— Ама нали още не знам дали ще съм в състояние да изпълня желанието ти?

— В състояние си!

— Е, в такъв случай — да!

Тогава той ми стисна двете ръце и извика радостно:

— Хамдулиллах! Това дава удари, удари, пет-шест хиляди удара, че и още повече! Ти трябва именно да заловиш Ибн Асл, но не за Рейс Ефендина, а за мен.

— Добре!

— И също оня дебел турчин, дето се казвал Мурад Насър.

— Хубаво!

— И муца’бира заедно с всеобичният моккадем на светата Кадирине.

— Тези двамата също! — ухилих се аз.

— Благодаря ти! Това ще бъде празник, какъвто не съм преживявал. Ще разпоредя да ги избесят всичките! Преди туй обаче всеки ще си получи по ходилата своите добре изброени петстотин, също сестрата на турчина, да, в името на Аллах, също и тя!

— Тя е момиче, о, мюдюр! В какво престъпление се каниш да я обвиниш?

— В най-голямото, което може да има. Тя е поискала да се омъжи за Ибн Асл, ловецът на роби.

— Поискала? За това не може и дума да става. Тя е била заставена. Тази женитба не е нищо повече от скрепяване на една търговска връзка.

— Не се меси! — повели Али ефенди разпалено. — Тук никой няма право да скрепява нещо освен аз самият, а аз винаги скрепявам с петстотин. Но ти трябва да ми ги заловиш всичките, защото обеща.

— Аз ще сдържа думата си. Но един не е необходимо да залавям, защото той вече се намира в ръцете ти, сангакът на арнаутите.

— Ибн Мулай? До този миг той притежаваше моето доверие. Наистина ли мислиш, че познава Ибн Асл?

— Убеден съм в това.

— Тогава, тогава той също ще получи своите петстотин…

Али ефенди спря по средата. Беше го споходила някаква мисъл. Той я проследи и после продължи:

— Той значи, той е получателят на писмото! Ето защо значи напусто напрягах и троших главата си! Кара Бен Немзи ефенди, почти съм готов да повярвам, че имаш право, и че съм дарил с доверието си един недостойник.

— Аз съм твърдо убеден, че Ибн Мулай е съюзник на ловците на роби.

— Това действително е много вероятно, защото местата в писмото, които ми бяха неясни, пасват единствено на него, както сега проумявам.

— Бива ли да узная за какво писмо говориш?

— Да. Даже е наложително да го знаеш. Моите хора хванали вчера горе при серибата Брингхи един негър нуехр, който им се сторил подозрителен. Когато го претърсили, намерили в кичура му едно писмо. Мъжът се отскубнал и поискал да избяга. Тогава те го застреляли. Тази заран ми донесоха писмото. То е от серибата Алиаб, която лежи горе край Рохл. Получателят трябвало да го прочете и предаде на Ибн Асл.

— Виж ти! Тая сериба на Ибн Асл ли принадлежи?

— Това не зная, защото едва от скоро се намирам тук.

— Почти съм склонен да го допусна. Мога ли да видя хартията?

— Да, естествено! И, ефенди, тук ми хрумва една идея, една скъпоценна идея! Арнаутът трябва да получи писмото.

— Съвсем правилно! По тоя начин най-лесно ще го изобличим. Но кой ще му занесе писаницата?

— Ти.

— Аз? Засега още не бива да се весвам пред сангака и изобщо във Фашода.

— Защо не? Мъжете, от които искаш да се криеш, още не са тук!

— Ами ако някой тайно дойде и си тръгне?

— Това е невъзможно. По бреговете ден и нощ стоят стражи. Ти ще се представиш за пратеник от серибата Алиаб и когато Ибн Мулай получи писмото, ще е уличен, а сетне ще разпоредя да го налагат, докато признае всичко, и така ще научим как можем да заловим другите.

— Но аз не съм негър. И даже и да се вапсам, чертите ще ме издадат, че не принадлежа към нуехр. Пратеникът споменат ли е в писмото?

— С нито дума.

— В такъв случай работата може би е осъществима. Но, чини ми се, ще е по-добре писмото да бъде доставено от някой друг, само че благонадежден мъж.

— А аз не мога да натоваря никого другиго освен теб. Първо, работата е толкова опасна, че само един смелчага е в състояние да я изпълни, и второ, все пак не се касае само да се връчи писмото, но и арнаутът да бъде ловко подпитан за пратеника. Само ти единствено можеш да се справиш с това.

Нямаше да се съглася с този план. Той ми се струваше не само нецелесъобразен, ами даже опасен, и по-късно се оказа, че действително си е такъв. Но мюдюрът ме беше спечелил, още преди да съм го видял, със своята любов към справедливостта, а фактът, че толкова бързо след неприязненото приветствие ми гласува едно такова доверие, ме поласка. Милата, празна суета помъти погледа ми и аз се захванах за една работа, дето хич не беше за проваляне, тъкмо откъм страната, от която имах всичката вероятност да я проваля. Само „аз единствено“ можех да се справя с нея! Не бях ли в случая длъжен и на Али ефенди, и на себе си да докажа, че той не се мами в мен?

— Добре, ще се нагърбя — заявих. Къде и кога мога да получа писмото?

— Където и когато поискаш.

— Къде живее арнаутът?

— Ибн Мулай обитава една цяла къща до казармата. Ти ли ще дойдеш да вземеш писмото, или аз да ти го изпратя?

— Няма да дойда. Аз не бива да се мяркам през деня в селището, значи мога да пристигна едва след спускане на мрака, а ако ще трябва тепърва и при теб да идвам, ще изгубя време, което другояче мога да употребя. Но и няма да ми го изпращаш, понеже ще ти е необходим куриер, който да ме навести тук, където искам да остана скрит. Ще ти дам да вземеш пак Хафид Сихар, на когото можеш да повериш писмото.

— Той ще го получи и аз ще ти пратя по него и малко пресни провизии, за да можете да се нахраните.

— Докато дойде време да влезем в града, запасите ще ни стигнат. По-необходимо ми е облекло, което да отговаря на фигурата ми. Аз много вероятно съм описан на арнаутина, при което ще са упоменати и дрехите, които нося. По тях веднага ще бъда разпознат и затова трябва да се облека другояче. Не бива също да вземам и оръжията си.

— Ама тук нали всеки ходи въоръжен!

— Прати ми тогава някоя стара дълга кремъклия, един стар нож и някой вехт пищов. За какъв ще се представя, още не знам, но в никой случай за богат или високопоставен мъж. Ето защо тоалетът и въоръжението ми трябва да бъдат възможно по-скромни.

— Желанието ти ще бъде изпълнено. Ами другите какво ще правят, докато си в града?

— Ще чакат тук.

— Защо? Те могат да дойдат при мен. Вечер е тъмно, така че никой няма да може да ги види. А и ти ще се отправиш от сангака право към къщи.

— Но нали трябва да остане скрито кои сме и какво възнамеряваме. Аз ще се представя за ловец на роби и като такъв не е възможно да отседна при теб.

— Опасението ти е несъстоятелно. Сега-засега ние си имаме работа само с Ибн Мулай, с когото ти ще приключиш още днес. После вече няма да имаш причина да се криеш. Не, вие ще живеете при мен. Аз се радвам на това и ти заявявам, че имам много да говоря с теб. Освен туй ти имаш при себе си пленник, това куче на баггара. Защо ще трябва да се тормозиш с него? Вземи го с теб и докато ти при пристигането ви се отправиш към арнаутина, другите ще го доведат при мене. Аз ще наредя да го запрат и щом се появиш, ще ти доставя удоволствието да присъстваш, когато получи първите сто.

— Както пожелаеш, о, мюдюр. Ти си тук повелителят и аз ще сторя каквото сметнеш за редно.

— Веднага щом се стъмни ще пратя двама мълчаливи слуги. На единия ще предадете камилите си, които той ще предостави на грижите на някой изпитан шиллак, а другият ще ви доведе в града и ще ви покаже пътя към дома. Когато после дойдеш от сангака при мен, ще можем да обсъдим подробно всичко по-нататъшно. Аз сега се задържах при теб по-дълго, отколкото бях възнамерявал, и трябва да тръгвам, защото съм се отдалечил тайно и преоблечен. Като забележат липсата ми, моите хора ще се обезпокоят и ще вдигнат тревога.

— В такъв случай имам да ти спомена само още за такалехите. Ти нали си готов да ги заловиш?

— Аллах! Що за въпрос! Ще ги пипна естествено! Робите ще получат свободата си, другите — наказанието си, а на петимата убийци смъртта е гарантирана. Замисли се, че всеки от тях ще получи петстотин парцала, и пресметна колко удара прави това като цяло. Такава радост Фашода още не е изживявала. Какъв назидателен пример ще бъде това за цял египетски Судан! Аз ще съм ти много задължен, ефенди, защото ти единствено ще си този, който ще ме постави в положение да представя един такъв пример. Такова нещо не съм и могъл да очаквам. Аз се излъгах в теб, за което не бива да бъдеш злопаметен към мен. Кога смяташ, ще пристигнат такалехите тук?

— Не преди вдругиден. След това можеш да ги очакваш всеки час.

— Те ще бъдат посрещнати, както подобава. Този техен приятел обаче ще опита бастонадата още преди тях. Ще наредя така да го шибат, че воят му да се чува чак долу в Кахира и горе при Емин бей46.

Али ефенди се беше изправил и сега угости шейка с такъв ритник, че оня отлетя настрани. След това се отдалечи с Хафид Сихар, ала след няколко мига се върна пак и каза:

— Не вземам със себе си ни една сигара. Пуши ги и нека ти са сладки. Табакерата задръж засега като спомен от мен. Аллах да те закриля, додето вечерта се видим отново!

Аз си поделих цигарите с Бен Нил. Известно време седяхме, пушейки мълчаливо. Начинанието, с което се бях обвързал, сега, след тръгването на мюдюра, ми се струваше вече много по-съмнително отпреди. Започнах да се разкайвам, задето се бях впуснал в него, ама сега нямаше как да се върна.

Амр се претъркулваше от едната страна на другата. Ритникът на мюдюра го беше нацелил така, чу чувстваше болка. Ако преди е бил може би на мнение, че ще го пощадят, защото носи ранга шейк, то сега бе вдянал, че няма да е такъв случаят. Съзнаваше, че прословутите петстотин са му в кърпа вързани. Петстотин удара по стъпалата! И не наведнъж, е седмично по сто! Щом разпуканите ходила започнеха да заздравяват, нови сто удара! И при това пет седмици запрян в кой знае каква дупка!

Тези мисли всяха страх у арабина. Личеше си по лицето му. Той започна да размишлява как ли да отклони от себе си тази беда и стигна до извода, че това може да се постигне единствено чрез мен. Трябваше да опита да ме спечели. Този ход на мислите се разкри, когато се обърна с едно предложение към мен:

— Ефенди, бива ли да говоря с теб?

По време на ездата аз му бях обръщал възможно най-малко внимание и сега се престорих, сякаш не съм чул думите му.

— Ефенди, имам нещо да ти казвам!

— Мълчи! — повелих аз, макар да подозирах, че онова, което Амр ел Макашеф се кани да изложи, ще е от важност за мен. Той се умълча за известно време, ала скоро подхвана наново:.

— Пишман ще станеш, ако не ми разрешиш да говоря с теб. Каквото имам да ти кажа, е важно за теб.

— Не желая нищо да чувам. Ти искаш да се отървеш от петстотинте — една работа, която сигурно е от неимоверна важност за твоите стъпала.

— Но в замяна и аз ти предлагам много.

— Че какво пък? — започнах аз да отстъпвам.

— Сведения за серибата Алиаб, за която преди малко приказвахте. Аз чух всичко и си мисля, че за теб ще е добре да си осведомен с работите около заселището.

— Случаят действително е такъв. И на теб тези работи ти са известни?

— Даже много добре.

— Кому принадлежи серибата?

— Трябва ли да отговоря наистина на този въпрос? Мислиш ли, че ще го сторя без насрещна услуга?

— Да. Мисля, че на драго сърце ще продадеш за петдесет-шейсет удара тази тайна.

— Не, не! Ефенди, само не бастонадата! Измоли ми от мюдюра освобождение от петстотинте и аз ще ти съобщя всичко, което знам за серибата Алиаб.

— Ти сигурно не знаеш много.

— Не знам много? Всичко, всичко знам аз. Та нали самият съм бил там.

— С какво намерение? По какъв повод?

— Това ще мога да ти кажа само ако ми обещаеш да помолиш мюдюра за мен. Също това, което сега ти казвам, не бива да ми навреди.

— Мога да ти дам такова обещание, ама дали то ще има някакъв успех при мюдюра, е съмнително.

— Аз не се съмнявам. Чух какво бе разказано за теб, вследствие на което знам какво мисли мюдюрът за теб. Той дължи толкова много на теб, че ходатайството ти определено ще има успех.

— Вероятно се заблуждаваш, но ти обещавам да вметна някоя добра дума за теб. Обръщам ти обаче внимание, че няма да допусна да ме измамиш. Ако си мислиш, че с голи приказки ще отървеш бастонадата, то се намираш в страшно голяма заблуда. Какво знаеш за серибата?

— Тя принадлежи на Ибн Асл.

— Така си и помислих! Това, което сега искам да знам, по никой начин няма да ти навреди, както ти обещах. Кажи ми откровено, ти занимавал ли си се заедно с този мъж с отвличане на роби?

— Да, ефенди. Ама ти трябва да го премълчиш пред мюдюра.

— Не мисля, че ще мога да отмина с мълчание това обстоятелство, но ти обещавам, че то в никакъв случай няма да ти бъде зачетено. Аз мога да се поставя в твоето положение. Като мюсюлманин ти считаш робството за разрешено, а неговата възбрана — за посегателство върху вашите прастари унаследени права.

— Така е, така е, ефенди! Вземи предвид, че ние — баггара — живеем само от стадата си, и че една-единствена епидемия, избухнала сред тях, лесно може да ни обрече на гибел. И в такива случаи търговията с роби ни подсигурява средствата да просъществуваме и да не мизеруваме, додето стадата ни отново се уголемят. Ние даваме на ловците на роби войните си като асакери и получаваме за всеки заловен чернокож определено възнаграждение. То ни бива изплащано в роби, по ниска тарифа, ала ние ги продаваме на една далеч по-висока цена. Така се реализира една печалба, която ни е добре дошла.

— И ти предоставяш не само войните си за лова на роби, но и самият участваш в него?

— Да. Ние заминаваме за серибата Алиаб, от която после се предприема ловитбата.

— Кой заповядва там, когато Ибн Асл отсъства?

— Башшавишът47 Бен Ифрам. Един изстрел му докара парализиран крак. Ето защо той вече не може да взема участие в лова. Но в серибата е много полезен и тъй като Ибн Асл може да разчита на неговата вярност, му е поверил командването.

— Засега знам достатъчно. Но не е изключено по-късно да се наложи да науча нещо повече.

— По-късно? Аз се надявам мюдюрът да ме освободи благодарение на застъпничеството ти, така че да мога да се върна при близките си.

— Аз също мисля така. Ама пък ти знаеш какво възнамеряваме. Възможно е Ибн Асл да не се намира вече тук. В този случай ще трябва да се впуснем подире му. Много вероятно серибата Алиаб да бъде неговата цел и понеже ти я знаеш точно, ще се наложи да ни служиш за водач.

— Аллах да предварди това! Какво ще си помислят хората ми, ако отсъствам с месеци! И да стана ваш водач срещу Ибн Асл, който е мой приятел и ме е дарил с такова голямо доверие!

— С това възражение сега не е нужно да се занимаваме. В случая аз изказах само една вероятност. Нека сега си затраем и изчакаме спокойно бъдещето!

— Спокойно! — въздъхна Амр. — Да, ти можеш да бъдеш спокоен, ама аз… аз…!

Имал бе право. Неговите сведения бяха от голяма важност за нас, тъй като сега знаехме къде при всички случаи може да бъде намерен Ибн Асл. Но на първо време се надявах да пребивава още във Фашода.

След приблизително три часа Хафид Сихар се върна. Беше тежко натоварен, понеже носеше един костюм, поисканите оръжия, две печени кокошки, друго месо, тиганици и едно шише раки. Ние се нахранихме и дадохме полагащия се пай и на баггара, както по време на ездата. С изключение на свободата, той беше напълно равнопоставен с нас.

Междувременно бе станало следобед, четири часа по наше време. Вечерта настъпваше в шест часа, така че се подготвихме за напускане на скривалището. След един час потеглихме. Аз се бях преоблякъл и със загорялото от слънцето лице и почернелите ръце изглеждах като истински ловец на роби. Вярно, физиономията си не можех да променя, тя можеше да ме издаде.

Мюдюрът бе набелязал на Хафид Сихар едно място, където трябваше да заварим двамата очакващи ни слуги.

Заедно с това ме съветваше за проява на най-голяма предпазливост, защото сангакът на арнаутите бил много силен и брутален човек.

Аз бях прочел внимателно писмото и стигнал до убеждението, че е писано от фелдфебела на серибата Алиаб. То не бе запечатано, а просто залепено с тесто, което ми направи възможно да го затворя пак така, че поне вечерта трудно да се разпознае, че е било отваряно.

Стъмни се още преди да стигнем до брега.

Намерихме слугите. Единият получи камилите и ги отведе. Другият се натовари със седловите чанти и ни съпроводи до града.

За пълнота на разказа ще отбележа, че търговецът Синан още беше с нас, и че трите му магарета се намираха при нашите камили.

Когато пристигнахме в града, водачът ни поведе най-напред към казармата, за да ми покаже там къщата на арнаутина, след което отведе другите към жилището на мюдюра. Моята деликатна задача започна.

Доколкото можех да забележа в тъмнилката, постройката се състоеше само от приземен етаж и имаше само два малки, подобни на амбразури прозореца, между които се намираше тясната, ниска врата. Тя беше обкована с желязна ламарина. Някаква дръжка, ключалка, изглежда, нямаше и аз напипах края на малък лост, с чиято помощ можеше да се повдигне намиращото се от вътрешната страна езиче. Пробвах и почувствах, че езичето се повдигна, ала вратата въпреки това не можа да се отвори. Сигурно я бяха подлостили с още някое резе. Пуснах в ход чукчето. След късо време чух най-напред стъпки и после един питащ глас:

— Кой е?

— Един пратеник от Рохл до сангака.

— Ела пак! Него го няма.

— Аз не съм тъдявашен. Пусни ме! Ще чакам, докато дойде.

Стана тихо. Мъжът, види се, размишляваше, после каза:

— Почакай! Ще питам.

Той се отдалечи. След известно време отново чух стъпки и един друг глас запита:

— Че толкова ли е важно известието ти?

— Да. Нося едно писмо.

— Тогава ми го дай! Ще отворя прозорчето.

— Не мога. Трябва да предам писмото лично на Ибн Мулай, сангака на арнаутите.

— Щом е така, влез!

Издрънча тежко желязно резе, после вратата се отвори. Видях един тесен, подобен на соба коридор, осветен от газена лампа. Мъжът, който я държеше в ръка, носеше познатата носия на арнаутите. Въоръжението му дори сега във вътрешността на къщата се състоеше от два пищова, два подобни на ками ножа и ятаган. От злото му лице две мятащи искри тъмни очи се впиха изучаващо в мен и той кисело ме подкани:

— Приближи се! Защо идваш през нощта? Не можа ли да дойдеш по-рано?

— Никой не може да дойде по-рано, отколкото е дошъл. Аз трябва да тръгна пак още тази нощ. Освен това ми беше наредено веднага да връча писмото.

— Служиш си с много сербез тон, поразнико. Аз съм арнаутин и ножовете ми никога не са затъкнати здраво. Разбрано? Следвай ме!

Бях влязъл и той зарези вратата. По стените отдясно и отляво висяха оръжия, което придаваше на малкото помещение вид на караулно. Срещу входа имаше една врата, оставена сега отворена, през която той ме преведе. Зад нея се намираше по-голяма стая, от чийто потон висеше четирираменен глинен светилник, осветяващ доста оскъдно помещението с димящите си газени пламъци. На всяка от четирите стени имаше по една врата. Прозорци нямаше. Под светилника бе проснат хасър. На него клечаха четири диви фигури, които ме заглеждаха любопитно с необщителни погледи. Хвърляха зарове. Моят водач клекна до тях да продължи прекъснатата игра и ми отреди:

— Ще чакаш тук, докато дойде повелителят. Ами си мълчи и не ни безпокой, инак ще ти затворим зурлата!

Не е трудно да си представи човек, че не бях в прекален възторг от своето положение. Намирах се на място, вероятно сборният пункт на всичките ми смъртни врагове, зад обкована с желязо врата и пазен от петима безделници, принадлежащи към възможно най-необуздания, войнствен народ, при това с такива жалки оръжия, че бях кажи-речи беззащитен и в случай на нужда можех да разчитам единствено на физическата си сила. Моите собствени оръжия, костюмът ми, часовникът, накратко казано цялото ми имущество, бях дал на Бен Нил за съхранение.

Че тези арнаути бяха безпределно брутални, разбирах от всяка изговорена от тях дума. Речта им бе изпълнена с проклятия, при всяко хвърляне изпадаха в крамола, а неколкократно в такава възбуда, та си мислех, че ще предоставят решението на ножовете и пищовите си. На мен въобще не обръщаха внимание, което впрочем ми беше много приятно. Така си минаваше времето, четвъртинките часове ставаха половинки, половинките — цели. Тъй като нямах часовник, не знаех точно колко късно бе станало, но със сигурност бях седял три пълни часа в тая бърлога, когато най-сетне по вратата гръмко се затропа.

— Сангакът! — извика анраутът, който ми бе отворил. Той, изглежда, беше подофицер, тъй като другият на него бе докладвал настоятелната ми просба.

Той стана да отвори на началника си. Другарите му също се надигнаха, ала оставиха заровете да се търкалят по пода. Сангакът можеше да види с какво са се занимавали.

Резето бе издърпано и отново тикна. После чух тих глас. Подофицерът долавяше присъствието ми. След това влязоха, сангакът отпред. Има човешки лица, които притежават удивителна прилика с дадени животни. В такива случаи въпросният въплътява обикновено и отличителните качества на подобното нему животно. Вглеждайки се сега във физиономията на сангака, аз неволно добих асоциация за някой бик, който пристъпва бавно към атака със сведени рога и коварно гледащи очи. Той ми метна само един кратък поглед и заповяда:

— Ела!

Ибн Мулай закрачи направо, през вратата, която подофицерът му бе отворил с ритник, и аз го последвах. Намерихме се на тъмно. Той отвори друга врата, вдясно, от която се процеждаше светлина и се провикна навътре с гръмотевичен басов глас:

— Ей, внимавайте! Когато идвах, ми се стори, че пред входа се таеше да подслушва някакъв келеш. Я се прехвърлете през задния дувар и заобиколете и две отделения отдясно и отляво към предната страна на къщата. Оня изчезна, като ме чу да идвам. Ако се е върнал пак, заловете го и ми го доведете!

После Ибн Мулай се насочи наляво, където влязохме в една добре осветена стая, очевидно неговият селямлък48.

Един миндерлък обхождаше трите стени, а в средата лежеше килим. Той спря върху него, обърна се към мен и попита:

— Имал си писмо за мен?

— Да. От фелдфебела Бен Ифрам.

— Дай го!

Ибн Мулай получи писмото, задържа го в ръката, без да го погледне, огледа ме с изучаващи очи и продължи да пита:

— Името ти?

— Искандер Никопулос.

Избрах това име, защото имах европейски черти, а сред наеманите в Судан войници се намираха много левантинци, следователно и хора с гръцки произход.

— Значи грък! — каза той. — Откъде?

— Роден съм в Кахира от гръцки родители.

— Християнин?

— Да.

— За мен е безразлично. С какво се занимаваш в серибата Алиаб?

— Преводач съм. Дълго време съм пребивавал при негрите и разбирам диалектите им.

— Което ти носи пара, без да е необходимо да помирисваш барута — рече той презрително. — Нека видим какво има да ми каже Бен Ифрам.

Едва сега сангакът хвърли един поглед на писмото. На мен сърцето ми затупка. Стаята беше добре осветена. Ако анраутът видеше, че писмото е било вече отваряно, зле ми се пишеше. За щастие неговото любопитство бе по-голямо от бдителността му. Ибн Мулай разкъса плика и на мен ми стана по-леко. Той прочете писмото, извърнат от мен, пъхна го в пояса и се обърна отново.

— Известно ли ти е съдържанието на писмото?

— Бен Ифрам не го сподели с мен.

— Но знаеш кой трябва да го получи?

— Ами чети! Само че трябва да го предам на Ибн Асл, твоят господар. Фелдфебелът май не ти има много доверие, щом е премълчал този факт от теб.

— Ако това беше вярно, нямаше да ме прати във Фашода.

— Хм-м! Но сигур те счита за плямпало. По какъв начин направи пътуването?

— До езерото Но с една малка лодка. Там срещнах един нокер от Диакин, който възнамеряваше да плава до Хартум и ме взе със себе си.

— Кога пристигна той тук?

— Непосредствено след залез слънце.

— Странно! Та аз бях нагоре по реката, ама никакъв нокер не забелязах!.

— Хората ти не искаха да ме пуснат — вметнах аз бързо, за да го отклоня от тази мисъл. — Чаках те три часа.

— Тогава сигурно си гладен. Ще получиш храна и ще ми разкажеш за серибата.

Ибн Мулай излезе, като ми даде знак да седна. За мен, разбира се, щеше да е най-добре да се разкарам оттук. Та нали вече знаех достатъчно, тъй като бях научил, че познава серибата и башшавиша, и следователно без съмнение поддържаше връзка с Ибн Асл. Но можех ли, биваше ли да си вървя? Не. Без негово разрешение бе наистина невъзможно да изляза от къщата. Трябваше да се помиря и да предоставя бъдещето в ръцете на моето добро щастие.

Вярно, последните му думи породиха у мен онова чувство, което те кара да се почешеш зад ухото. Щял съм да ям и същевременно да му разправям за серибата. Яденето, е, от това не ме беше страх. Можех да му окажа тази услуга според желанието, ама разказването, проклетото разказване! Какво знаех за серибата? Шейкът на баггара бе поискал да ми я опише. Де да не бях му попречил! Макар че и то нямаше да е достатъчно. Тоя арнаут можеше да ми отправи стотици въпроси, за отговарянето на които човек трябваше непременно лично да е бил там.

След късо време сангакът се върна, стиснал в уста запалена лула. Следваше го един арнаут, който носеше върху табла един огромен кокал с все още висящи от него фъндъци месо. Бяха останките от говеждо „филе“. Мязаха, сякаш псета се бяха дърлели за тях. Мъжът сложи таблата по средата на килима и се отдалечи. Ибн Мулай ми заповяда:

— Седни и нека ти е сладко!

По отношение сядането можех да му се подчиня, ала втората половина от неговата заповед отново не беше толкова лесна за изпълнение. Въпреки това направих опит, като извадих ножа си и се нахвърлих върху, кокала. Докато го оглеждах изпърво, изследвайки по какъв начин най-добре да се добера до жилавите му висулки, арнаутът попита:

— Откога се намираш в серибата?

— От две години — отвърнах, като работех с напрягането на всички сили, за да отделя някоя по-смилаема жила.

— Кой те цани?

— Самият Ибн Асл в митра Ом Ошрин. Амр ел Макашеф, шейкът на баггара, по някакъв повод ме бил горещо препоръчал на него.

— Той ли? Това говори в твоя полза, защото шейкът е наш благонадежден познат. Как е фелдфебелът?

— Недобре. Раната му на крака се разтвори.

— Аллах! Тогава той навярно ще умре! Какво предприехте по време на толкова продължителното отсъствие на Ибн Асл?

— Асакерите прилежно се обучаваха. Аз обаче не бях там.

— Не си бил там? Та нали като преводач мястото ти е в серибата! Че къде пък си се намирал?

— Един преводач може да се използва по-добре, отколкото само във военни обучения. Аз бях горе при черните племена на Рохл и Джур, за да подготвя един добър улов. При това постигнах чудесни успехи. Башшавишът сега ме препрати пак с една подобна задача.

— Сега? Накъде те праща?

— При такалехите.

— Та това е в противоположна посока! Оттам действително получаваме два пъти в годината роби. И стиска ли ти пак да отидеш при тези люде?

— Да ми стиска ли? Аз съм бил там вече няколко пъти. Мекът ме приема добре, а неговият довереник, когото ти естествено също познаваш, имам предвид Шедид, сключи задушевно приятелство с мен.

— Как? Ти познаваш също Шедид, Силния, и си даже негов приятел? В такъв случай ти наистина си много полезен мъж! Дълго ли ще останеш тук?

— Не бива изобщо да се задържам, защото нокерът, с който искам да пътувам до остров Матениех, тръгва още преди полунощ.

— Тогава яж бързо, та да не артисаш! Но се пази по път от кора на Рейс Ефендина и особено избягвай едно християнско куче, един другоземен ефенди, който понастоящем се подвизава оттук надолу до Хартум.

— Християнин? Та нали аз също съм християнин и нямам причини да го избягвам.

— Всички причини имаш, всички! Той е съюзник на Рейс Ефендина и изглежда е турил око на нашите хора. Ти очевидно нищо не си чул за цялата тая работа и ще трябва да ти разкажа.

Колко бях радостен от този обрат на разговора! Беше ми се удало да влея доверие на арнаутина и той ми вярваше. Постигнах също, той самият да ме подканила ям бързо и после да вървя, че да не пропусна отпътуването. Сега се канеше да разказва и аз се бях отървал от опасността да бъда питан за неща, за които нищо не знаех. Можеха ли нещата да се развият по-добре? Не! До този миг щастието ме бе покровителствало, ала сега из един път ми обърна гръб.

С други думи казано откъм входа се надигна някаква голяма гюрултия. Гласове крещяха, врати се разтваряха и затваряха с трясък, после един арнаут влезе и докладва:

— О, сангак, пипнахме келеша, дето подслушваше вън при вратата.

— Доведете го!

— Таман го срещнахме и пристигна благочестивият господар със своя приятел. Те искат да дойдат при теб и комай го познават.

След тези думи той излезе. Мен ме обзе някакво лошо предчувствие. Някакъв си „благочестив“ господар бил тук? Хм-м! И кой беше непознатият, когото бяха опипали, и когото „благочестивият“ познавал? Да не би пък моят Бен Нил? Та нали бе възможно дългото ми отсъствие да го е подтикнало да дойде насам. Ето че вратата се отвори и доведоха… него, тъкмо споменатия, Бен Нил, бедния дявол!

Аз бях станал и пристъпил в ъгъла, където не можех веднага да бъда забелязан от вратата. Четири-пет войника бяха сграбили Бен Нил, осем-девет други ги следваха. Зад тях влезе… моккадемът на светата Кадирине заедно с муца’бира. Досега двамата напразно се бяха домогвали до живота ни, сега обаче нещата стояха зле с нас.

Петима арнаути държаха Бен Нил. Той не можеше да се изскубне. Девет други държаха Бен Нил. Той не можеше да се изскубне. Девет други, към тях още сангака муца’бира и моккадема, значи дванайсет души, трябваше да поема върху себе си, ако исках да се преборя с опасността. Вън, в другите помещения, сигурно имаше още повече арнаути. При това желязната врата, непознаването на къщата, негодността на оръжията ми. Като претеглих всичко това в един-единствен миг, аз знаех какво трябва да правя.

— Кой си ти, кучи сине? — излая сангакът към Бен Нил. — Защо се хайманосваш около къщата ми?

Запитаният още не беше ме видял. Може би си мислеше, че с някоя обикновена лъжа ще съумее да се спаси.

— Господарю, не съм възнамерявал нищо незаконно — заяви той. — Аз съм моряк от един закотвен тук кораб и…

— Лъжа, лъжа! — прекъсна го на словото моккадемът. — Не му вярвай, о, сангак! Ние го познаваме.

— Тъй ли? Тогава кажете кой е.

— Господарю, как ликуват сърцата ни, и как ще има да се дивиш ти! Ние хванахме приятеля на нашия най-лют противник, дано Аллах го прокълне.

— Кой противник?

— Християнското куче! Този младеж е именно Бен Нил, за когото ти разказвахме, Бен Нил, верният придружител на Кара Бен Немзи ефенди. Където е единият, там е и другият и понеже намерихме тук Бен Нил, то със сигурност следва да се очаква, че и неговият господар е във Фашода.

— Възможно ли е? Бен Нил да е това? — усъмни се Ибн Мулай.

— Да, да! Ние не се лъжем, защото го познаваме много добре. Нареди да го пердашат, накарай да го бичуват, докато ни каже къде се намира господарят му!

— Това не е нужно — извиках тогава аз, като излязох от ъгъла. — Сам мога да ви кажа къде съм.

Въздействието, което тези думи оказаха, беше съвсем различно от очакваното от мен. Исках да се предам без съпротива, тъй като смятах отбраната за безумие, разчитайки по-късно на по-добри обстоятелства. Мислех, че бабаитите веднага ще се нахвърлят върху мен и ще ме повалят, ала стана тъкмо обратното.

— Кара Бен Немзи самият! — изкряка муца’бирът Нубар. — Той е посред нас! Аллах да ни закриля! О, Аллах, Аллах!

Стъписаните мъже стояха неподвижни като мраморни статуи. Неколцина бяха зейнали уста, но никой не направи движение да ми посегне. Трябваше да се възползвам от случая. Два скока ме отведоха до Бен Нил. Изтръгнах го и го запратих през вратата, при което арнаутите се разлетяха наляво и надясно. Сега запроправях „пъртина“ с юмручни удари и ритници и за себе си. Измъкнах се. Зад мен ония най-сетне се окопитиха.

— Навън, арнаути, навън! — прогърмя басът на сангака. — Дръжте бегълците, дръжте ги!

Бен Нил се бе сгромолил пред вратата и още не се бе изправил. Аз се препънах в него. Вратата срещу нас се разтвори с блясък и ме хлопна по главата. Изскочиха арнаути. Зад нас напираха другите. Примрежеля ми пред очите, защото ударът ме бе улучил на чувствително място. Усетих се сграбчен и се заборичках с десет, с двайсет ръце. Удрях и блъсках около себе си, раздавах ритници във всички посоки — напразно. Бяхме надвити и завлечени в приемната, където ни вързаха. Аз пъхтях от напрежението, Бен Нил — също. Арнаутите също стояха около нас със свистящ дъх. Сангакът ги разбута, та да може да се доближи до нас, засука дългия си мустак и се провикна подигравателно и същевременно ликуващо:

— Какъв ден! Какъв щастлив час! Каква изненада! Нима правилно чуха ушите ми? Да, защото този мъж нямаше да опита да офейка, ако не беше оня, за който се представи.

— Я стига! — отвърнах аз. — Та нали сам признах кой съм.

— Тъй значи! И каква наглост само, какво безсрамие, да си го признае и на всичкото отгоре! Изправете хаирсъзите и ги поставете до стената! Трябва по-обстойно да ги огледам.

Мъжете изпълниха повелята. Когато бяхме облегнати сега като експонати на дувара, сангакът се изтъпанчи пред мен, изброи всичко, което беше чувал за мен, ред по ред и накрая запита:

— Какво диреше сега при мен? Не си дошъл все пак без намерение?

— Действително не.

— Тогава отговаряй! Какво кроеше срещу мен?

— Може би после ще ти кажа, но сега още не.

Тогава той се обърна към моккадема и муца’бира:

— Тоя най-проклет от гяурите е къде по-калпав и опасен, отколкото ми го описахте. Помислете само, идва одеве, назовава се Искандер Никопулос и се представя за преводач от серибата Алиаб! Донесе ми едно писмо, което вероятно сам е написал, и питам ви сега, какво ли намерение може да е имал!

— Някое лошо във всеки случай! — отвърна Абд ел Барак. — Ако не поиска да ти го каже, отреди да го налагат, додето от болки признае.

— Това действително ще сторя, и то веднага.

— После ни го предай. Ние ще го отведем при Ибн Асл, където ще го сполети съдбата, предсказана му вече на няколко пъти.

— Да — намесих се аз. — Всички крайници ще ми бъдат поотделно отчленени от тялото. Но за тая работа има още много време. За да узнаеш какво ме е довело при теб, о, сангак, не е необходимо да нареждаш да ме налагат. Та нали чу, че възнамерявам да ти го кажа. Дойдох да те предупредя за Ибн Асл хората му.

— Брей че предупреждение! — изсмя се оня. — Да не ти се разхлопала нещо дъската?

— В такъв случай би трябвало да се е разхлопала и на мюдюра, защото той е, който ме прати при теб.

— Той? Лъжа, трикратна лъжа!

— Питай Бен Нил, придружителя ми! Ние живеем при мюдюра и той ме прати у дома ти да говоря с теб за Ибн Асл.

Видях, че Ибн Мулай се изплаши, защото си промени боята.

— Кучи син, кажи истината! — заповяда на Бен Нил. — Къде живеете?

— При мюдюра — заяви младежът.

— Приказва ли той за мен?

— Да, както Кара Бен Немзи ефенди вече ти рече.

— Вие сте се наговорили. Лъжете!

— Мисли каквото си щеш. Аз обаче искам редицата от мои дела, които ти преди малко изброи, да удължа с още едно — намесих се отново. — Ти си научил от Ибн Асл, че е пратил в пустинята Амр ел Макашеф, шейкът на баггара. Аз залових шейка и го доведох във Фашода, за да го предам на мюдюра. Това стана, преди да дойда при теб. Шейк Амр сега е тикнат в кауша и ще си получи прословутите „петстотин“, ако не му предстои и нещо по-лошо.

— Чапкън, какви вреди ни причиняваш! Иде ми да те размажа!

— Няма да го извършиш, защото ако до полунощ не се върна при мюдюра, ще те арестува. Можеш да разчиташ на това.

— Не му вярвай! Той лъже, за да се спаси! — предупреди моккадемът.

— В рамките на няколко минути ще знаем къде съм.

При тези думи сангакът излезе. Когато се върна, оттегли се с Абд ел Барак и Нубар в най-отдалечения ъгъл, където заговориха тихо, но извънредно оживено помежду си. Това продължи доста дълго, додето влезе един арнаут.

— Бе? — попита го сангакът високо.

— Шейкът на баггара е тикнат и окован в хапсаната! Аз го видях — доложи мъжът.

— Сложете пленниците пак на земята и се разкарайте всички вън!

Бяхме сложени отново на пода. Тримата стояха в ъгъла и спореха. Ние не можехме нищо да разберем наистина, но виждахме оживените им жестове. Накрая те също излязоха. Преди туй сангакът пристъпи към мен.

— Много изискано си скроил кюляфа, ама това все пак нищо няма да ти помогне. Ние никога вече няма да се видим. Шейтанът дано ви изплюска, крастави кучета!

Ибн Мулай ни заплю и излезе. За кратко време останахме сами в стаята. Какво да правя? Да отправя упреци към моя доблестен Бен Нил, задето безпокойството по мен го е подтикнало към глупост? И през ум не ми минаваше. Пък и с това не бих променил нашето положение. Той започна сам, признавайки угнетено:

— Ефенди, аз извърших една голяма непредпазливост, която ми е невъзможно да си простя. Излей гнева си върху мен! Това ще ми е по-приятно, отколкото мълчанието ти, което измъчва моята душа.

— Не се коси — утеших го аз. — Ти напакости единствено на себе си, но не и на мен.

— Не, и на теб! Ако не бях дошъл и не бяха ме заловили, сега ти щеше да се намираш на свобода и можеше да се върнеш при нас.

— Лъжеш се. И без твоето присъствие щях да бъда разпознат.

— Ама щеше да ти е по-лесно да избягаш, отколкото на двамината.

— Надали. При тези условия измъкването с теб не бе по-трудно, отколкото ако бях сам.

— Ако това е наистина мнението ти, поне по отношение твоя гняв съм успокоен, макар и не относно онова, което сега ни очаква. Сигурно ще ни убият. В никой случай не бива да се надяваме, че ще се измъкнем на тия хора, дето питаят такава люта омраза към нас.

— Аз въпреки това храня надежда и нямам желание да я изоставя. Намирал съм се и в много по-лоши положения, без да съм губил кураж. Когато беше напъхан в дълбокия кладенец край Сиут, за да умреш окаяно от глад, ти имаше по-малко основание от сега да се надяваш на спасение. Аз съм убеден, че тук във Фашода нищо няма да ни се случи. Много вероятно ще ни помъкнат натам, където се намира Ибн Асл. Трябва да изчакаме. Аз се радвам, дето не носех оръжията и останалото си имущество. Те щяха да ми бъдат отнети и при едно тайно бягство щеше да се наложи да се откажа от тях и всичко да изгубя.

— Аз нямам нищо. От кремъклийката и пищовите се бях освободил незабелязано, така че имах само ножа у себе си, и само той ми бе взет.

Сега влязоха четирима мъже, които носеха големи ликови рогозки и въжета, запушиха ни устата, вързаха ни очите и ни увиха после в хасърите. Отгоре ни омотаха с въжета. Така се превърнахме в два стегнати цилиндрични вързопа, които бяха вдигнати и понесени. Главите ни стърчаха извън рогозките, така че поне от липса на въздух не страдахме.

Не можехме да виждаме накъде ни носят. Усещах, че вървяха през сметища и кални локви. После чух да се плиска вода и ни оставиха на някаква твърда подложка.

— Сега тръгвайте, бързо и предпазливо! — чух да казва един заповеден глас.

Сетне долових шум от потапящи се във водата гребла. Очевидно лежахме в някоя лодка. Дълбока тишина цареше около нас. От време на време я прекъсваше някоя шепнещ глас, чиито думи не можех да разбера. По-късно, когато оставиха Фашода зад себе си, хората заговориха по-високо, но нищо, което би могло да даде разяснение за целта на нашето пътуване. Долавях само къси заповеди, отнасящи се за гребането и боравенето с руля.