Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА X

На обед се събраха само мъжете. Както обясни Форест, дамите щели да обядват „по женски“.

— Уверен съм, че няма да видите ни една от тях до четири часа, когато Ернестина, една от сестрите на Паола, ще ме смаже на тенис — така поне ме заплашва и се е зарекла.

По време на обеда, на който присъстваха само мъже, Греъм участваше в разговора за животни и животновъдство, научи много, сподели мъничко и от собствения си житейски опит, обаче не можеше да заличи от паметта си неотразимия образ на домакинята, онова прелестно видение — нежната бяла фигурка, допряна до тъмното влажно тяло на плуващия жребец. И целия следобед, докато разглеждаше наградените мериносови и беркшиърски породи, това видение непрекъснато пареше клепачите му. Даже и в четири часа, на игрището за тенис, докато играеше срещу Ернестина, той пропусна не един удар, защото образът на хвърчащата топка изведнъж се затъмняваше от образа на мраморнобялата женска фигурка, която се бореше с водата, прилепена до гърба на един грамаден кон.

Греъм не беше от Калифорния, обаче познаваше много добре тамошните обичаи и макар че всичките девойки, които бе видял по бански костюми, за вечеря бяха облекли официални тоалети, той не се изненада, че мъжете бяха с обикновени костюми. И сам той не беше направил грешката да се облече официално въпреки великолепието и елегантността в Голямата къща.

Между първия и втория звън на гонга всички гости се събраха в дългата столова. Точно след втория гонг Дик Форест пристигна и бързо се зае с коктейлите. Греъм нетърпеливо очакваше появяването на жената, чийто образ още от обед стоеше пред очите му. Беше готов за всяко разочарование. Твърде често беше виждал атлети, великолепни в голотата си и невзрачни в обикновено облекло, затова не очакваше нещо изключително, когато приказното създание в белия копринен костюм за къпане щеше да се появи в модния тоалет на цивилизована жена.

Но когато тя влезе, той затаи дъх и едва доловимо ахна. Тя се спря най-естествено под сводестата врата — само за миг, толкова, колкото трябваше, откроявайки се на тъмния фон, цяла обляна от мекия блясък на скритата светлина. Греъм отвори уста в удивление и така си остана, обаян от красотата на тази жена, която му се бе сторила тъй малка, тъй прилична на фея, и чиято външност сега така го изненадваше. Пред него вече не стоеше крехката фигурка на жена-дете, яхнала жребец, а светска дама с такава благородна осанка, каквато понякога могат да имат именно дребните жени.

Беше по-висока, отколкото изглеждаше и отколкото му се бе сторила, и във вечерната си рокля поразяваше със същата изящна пропорционалност, която проличаваше и когато беше облечена с бански костюм. Той забеляза бляскавата й златистокестенява коса, вчесана високо на главата й; здравия загар на чистата, прозрачна, бяла кожа; създадена за пеене закръглена шия, грациозно поставена на здравите й рамене; и най-после роклята, тъмносиня, с някаква средновековна кройка, полуочертаваща, полуобвиваща тялото, с широки ръкави и златни, украсени със скъпоценни камъни обшивки.

Тя се усмихна, приветствайки и отговаряйки на поздрава па гостите. Тази усмивка припомни на Греъм усмивката, която той бе видял на лицето й, когато беше възседнала жребеца. Сетне пристъпи напред и той не можеше да не забележи неподражаемата грация, с която приповдигаше с колене тежките дипли на роклята си — заоблените колене, които той бе видял да се притискат отчаяно в мускулестия хълбок на Планинеца. Греъм забеляза също, че тя не носеше и не се нуждаеше от корсет. И докато тя прекосяваше залата, той не можеше да не види двете жени: едната — светската дама, господарката на Голямата къща; и другата — прелестната статуйка на ездачка, скрита под тъмносиня, със златни обшивки рокля, образ, който никакви покривала не можеха да го накарат да забрави.

Ето тя беше тук, сред гостите, и ръката на Греъм държеше нейната, когато му бе представена официално и когато тя го приветства с „добре дошъл“ в Голямата къща и в цялото имение, с глас, който, той беше сигурен, можеше да се извива в песен — глас, който можеше да се роди само в недрата на това високо гърло и на тези гърди, така дълбоки въпреки цялата й деликатност.

Седнал на масата срещу нея, той неволно тайно я наблюдаваше. Макар и да участваше живо в общия весел и шеговит разговор, погледът и мислите му бяха заети с домакинята.

Едва ли друг път Греъм бе вечерял сред по-чудновата и по-пъстра компания. Купувачът на овци и кореспондентът на „Скотовъдец вестник“ бяха все още тук. Малко преди първия звън на гонга бяха пристигнали три автомобила мъже, жени и девойки, общо четиринадесет души, които щяха да останат до по-късно, за да се приберат по луна. Греъм не можа да запомни имената им, но подразбра, че те идваха от някакъв град, разположен в една долина на тридесет мили от имението, наречен Уикънбърг, и, види се, бяха провинциални банкови чиновници, хора със свободни професии и богати фермери. Те бяха много весели и жизнерадостни и си разменяха последните шеги и анекдоти на най-новия жаргон.

— Напълно ми е ясно — обърна се Греъм към Паола, — че ако домът ви продължава да е такъв керван-сарай, какъвто го виждам от идването си насам, излишно е да се мъча да запомням имената и хората.

— Отлично ви разбирам — съгласи се със смях тя. — Но това са все съседи. Отбиват се по всяко време. Мисис Уотсън, там до Дик, е от старата земевладелческа аристокрация. Дядо й, Уикънбърг, е дошъл тук от Сиера Невада в 1864 година. Градът Уикънбърг е взел неговото име. А онази хубавичка тъмнокоса девойка е дъщеря й…

И докато Паола му описваше в общи линии случайните гости, Греъм така усилено се мъчеше да разгадае самата нея, че чу едва половината от онова, което тя му казваше. Първата му преценка беше, че най-основното й качество е нейната естественост. След това пък реши, че това е веселостта й. Но и двете заключения не го задоволиха и той усещаше, че не е напипал същността й. Тогава изведнъж блесна истината — гордостта. Това беше! Тя прозираше в погледа й, в стойката на главата й, в къдравите кичурчета на косата й, в чувствителните й ноздри, в подвижните устни, във всяка линия и извивка на овалната брадичка, в малките й ръце с очертани мускули и вени, които той от пръв поглед разбра, че са ръце на пианистка, която прекарва дълги часове до пианото. Да, гордостта, във всеки мускул, във всеки трепкащ нерв — осъзнатата, силна, пламенна гордост.

Тя можеше да е весела и естествена, палава като момче и женствена, готова за всякаква шега и лудория, по над всичко притежаваше гордост — трепетна, мощна, проникнала в цялото й същество, основна особеност на личността й. Тя беше жена откровена, пряма, честна, свободолюбива, демократична; но с нея никой не можеше да си играе. На моменти му се струваше, че излъчва блясък на стомана — на остра, скъпоценна стомана. Създаваше впечатление за сила, но в най-сдържана и деликатна форма. Той свързваше представата си за нея със сребърна струна, с тънка скъпа кожа, с плитка от косите на девойки от Маркизките острови, с раковина на бисерна мида или с направен от слонова кост наконечник на ескимоско копие за ловене на риба.

— Добре, Аарън — чуха те гласа на Дик, прозвучал от другия край на масата в моментно затишие, — ето ви една мисъл от Филипс Брукс, върху която можете да поразсъждавате. Той казва, че „истински великият човек винаги чувствува до известна степен, че неговият живот принадлежи на народа му и че всичко, с което го е дарил Бог, му е дадено за цялото човечество“.

— Значи, признахте най-после, че вярвате в Бога? — запита с добродушна насмешка този, когото Форест назова Аарън. Той беше тънък, дълголик брюнет с маслинена кожа, с блестящи черни очи и с дълга, много черна брада.

— Да пукна, ако знам дали вярвам — отвърна Дик. — Впрочем изразих се само символично, затова може да го наречете, както искате: нравственост, добро, еволюция.

— Човек няма защо да мисли според строгите предписания на логиката, за да бъде велик — намеси се един тих слаб ирландец с изтънели и протрити ръкави. — И по силата на същото правило много хора, които най-правилно преценяват световните явления, изобщо не са велики.

— Браво, Терънс! — възхити се Дик.

— Въпрос на дефиниция — заговори бавно друг от гостите, явно индус, като ронеше хляба с изящните си, деликатни пръсти. — Какво разбирате под понятието „велик“?

— Защо вместо „Бог“ да не кажем „красота“? — запита меко един младеж с трагичен, израз на лицето, чувствителен и плах, с ужасно зле подстригана дълга коса.

Ернестина се изправи внезапно на мястото си и опряла ръце на масата, се наклони напред и възкликна с престорена пламенност:

— Ето ги, започнаха! Започнаха! За хиляден път ще ги чуем да преобърнат наопаки цялата вселена. Теодор — обърна се тя към един млад поет, — какво, езикът ли сте си глътнали? Вземете участие в спора. Оседлайте кончето си Еон и ще видите как ще изпреварите другите.

Думите й бяха възнаградени с буен смях, а поетът се изчерви и се сви в чувствителната си черупка. Ернестина се обърна към чернобрадия:

— Хайде, Аарън! Той не е във форма. Започнете вие. Знаете как трябва: „Както сполучливо се е изразил Бергсон, с най-голяма изисканост на философската реч, съчетана с всеобхватност на интелектуалния мироглед…“

Масата гръмна в нов смях, заглушаващ края на речта на Ернестина, както и шеговития отговор на чернобрадия.

— Нашите философи няма да имат възможност да се проявят тази вечер — забеляза полугласно Паола на Греъм.

— Философи? — зачуди се той. — Но те не дойдоха с компанията от Уикънбърг. Кои и какви са тези хора? Нищо не разбирам.

— Те… — каза колебливо Паола — те живеят тук. Сами се наричат „горски птици“. На една-две мили оттук си имат в гората лагер, където не правят нищо друго, а само четат и разговарят. Басирам се, че в дървените им къщички ще намерите петдесет от най-новите книги на Дик, които още не са вписани в каталога. На тяхно разположение е и библиотеката и можете да ги видите да влизат и да излизат оттам по всяко време на деня и нощта, с пълни с книги ръце — и уви, с най-новите списания. Дик твърди, че на тях дължи това, че притежава най-пълното събрание на най-новите философски трудове по Тихоокеанското крайбрежие. Може да се каже, че те му систематизират целия този материал. Това е голямо удоволствие за Дик и освен това му се пести време. Той, знаете, работи страшно много.

— Както разбирам, те… тоест Дик ги издържа, нали? — запита Греъм, като изпитваше удоволствие да гледа право в тези сини очи, които така прямо гледаха неговите.

Докато тя му отговаряше, той забеляза съвсем лекия бронзов оттенък — може би това беше игра на светлината — на дългите й кестеняви мигли. Насила отмести погледа си към вчесаната високо на главата й коса и отново видя — но вече по-силен — бронзовия оттенък на златистокестенявата й коса. Поразяваше го и го изпълваше с вълнение и ослепителният блясък на зъбите и очите, запалван от усмивката, която често съживяваше лицето й. Това не беше някаква лека, сдържана усмивка. Когато тя се усмихваше, усмихваше се цялото й същество — свободно, щедро, радостно и тази усмивка беше естествен израз на цялото богатство на личността й и на мислите, които се криеха някъде в тази хубава нейна глава.

— Да — казваше тя, — докато са живи, те няма защо да се тревожат за късчето си хляб. Дик е много великодушен и, смятам, това е донейде безнравствено — да насърчава хора като тях да безделничат. Докато не ни разберете добре, много неща тук ще ви се виждат странни. Те… те са тук като някакъв придатък… като някакво наследство. Ще живеят при нас винаги, докато ги погребем или докато те нас погребат. Понякога се случва един или друг от тях да изчезне — за известно време. Като котките, знаете. И колко пари харчи Дик да ги връща обратно! Ето например Терънс — Терънс Макфейн, — той е епикуреец-анархист, ако изобщо знаете какво значи това. Не е способен и муха да убие. Има си една котка, аз му я подарих, персийска порода, съвсем синя. Той внимателно чисти бълхите й, но тъй, че да не ги нарани, събира ги в шишенце и ги пуска в гората, когато е изморен от хората, и прави дълги разходки, за да общува с природата.

— Миналата година например му влезе една муха в главата: произхода на азбуката. Тръгна за Египет — разбира се, без стотинка — да се добере до източника й в самата й родина и по този начин да намери формулата, обясняваща целия космос. Стигнал до Денвър, пътувайки като скитник, и там се забъркал в някаква улична демонстрация на СИРС14 за свобода на словото или нещо подобно. Дик трябваше да наема адвокати, да плаща глоби и изобщо да прави какво ли не, за да го върне благополучно у дома.

А онзи с брадата — Аарън Хенкок, и той като Терънс не иска да работи. Аарън е южняк. Заявява, че никой от техния род никога не е работил и че винаги ще има селяни и глупаци, които просто не можеш да удържиш да не работят. Затова носи брада. Да се бръснеш, поддържа той, е излишна работа и следователно неморално. Спомням си го в Мелбърн, когато се натъкна на Дик и на мене — обгорял от слънцето първобитен човек от австралийските гъсталаци. Изглежда, беше правил някакви самостоятелни изследвания в антропологията, фолклора или нещо подобно. Дик го познавал от по-рано, от Париж, и го увери, че ако някога пак се озове в Америка, ще му осигури храна и покрив. И ето го тук.

— А поетът? — запита Греъм, радвайки се на възможността да поговори още с нея и да наблюдава бързия блясък на усмивката, играеща по лицето й.

— О, Тео — или Теодор Малкън, макар че всички го наричаме Лео, — и той не иска да работи. Произхожда от стар калифорнийски род, страшно богат; когато обаче бил на петнадесет години, роднините му се отказали от него и той от тях. Те заявяват, че той не е с ума си, а пък той твърди, че те просто влудяват човека. Но той пише наистина забележителни стихове… когато изобщо пише; само че предпочита да мечтае и да живее в гората с Терънс и Аарън. Той давал уроци на евреи-емигранти в Сан Франциско, когато Терънс и Аарън го спасили или заловили — не знам кое. При нас е вече от две години и наистина се е поправил, макар че те предпочитат да разговарят, да четат и да мечтаят, отколкото да си готвят. Дик е удивително щедър по отношение на хранителните продукти. Те се хранят добре само когато налетят тук, както тази вечер. — А онзи там индус какъв е?

— Той е Дар Хиал. Техен гост. Тримата го поканили, също както Аарън най-напред поканил Терънс и както Аарън и Терънс поканили Лео. Дик заявява, че с времето непременно ще се появят още трима и тогава той ще си има „седемте мъдреци от мадрьоновата гора“. Лагерът им наистина е разположен в една мадрьонова гора. Прекрасно място, с поточета, долина… но аз ви разказвах за Дар Хиал.

Той е своего рода революционер. Обиколил е нашите университети, учил е във Франция, Италия, Швейцария, политически бежанец от Индия и си има две мании: едната — нова синтетична философска система; другата — освобождаването на Индия от британската тирания. Препоръчва индивидуален терор и преки масови действия. Затова именно вестникът му „Кадар“ или „Бадар“, или нещо подобно, е бил спрян тук, в Калифорния, и затова едва се е отървал от изгонване от щата; и тъкмо за това точно сега се намира тук, посвещавайки всичките си усилия на философската си система.

Той и Аарън страшно се карат — впрочем само на философски теми. И сега — и Паола въздъхна, задушавайки въздишката с усмивка, — и сега вече свърших. Смятайте се запознат. И още нещо, ако се сближите повече с нашите мъдреци; трябва да ви предупредя, особено ако се сблъскате в мъжката приемна: Дар Хиал е пълен въздържател; Теодор Малкън може да се опие, изпадайки в поетичен екстаз, и обикновено се напива от един коктейл; Аарън Хенкок е специалист по вината, а Терънс Макфейн, който не различава едно питие от друго, и пет пари не дава за това, може да накара деветдесет и девет мъже от сто да се натъркалят под масата и най-спокойно да продължи да излага ясно теорията си за епикурейска анархия.

През време на вечерята Греъм забеляза, че „мъдреците“ назоваваха Дик Форест с малкото му име, но винаги наричаха Паола „мисис Форест“, макар че тя им говореше на малките им имена. В това нямаше нищо престорено. Тези хора, които не уважаваха особено много неща в света, дори и труда, неизменно и съвсем несъзнателно чувстваха някакво превъзходство в жената на Дик, така че им беше невъзможно да я наричат по име. По тези и други такива белези Евън Греъм скоро долови, че жената на Дик Форест има особен начин на държане, съчетано от естествена демократичност и не по-малко естествена царственост.

Същото беше и след вечеря в голямата приемна. Тя си позволяваше какви ли не волности, но това не правеше никому впечатление. Преди гостите да насядат, Паола се мяркаше навред, по-възбудена и по-преливаща от веселие от всеки друг. Ту сред тази групичка, ту сред онази, ту в едно ъгълче, ту в друго — смехът й се носеше навсякъде. Този смях плени Греъм. В него имаше някаква трепетна звънкост, тъй сладостна за ухото, че го отличаваше от смеха на всяка друга жена. Този смях караше Греъм да губи нишката на доводите на младия мистър Уомбълд, който поддържаше, че Калифорния се нуждае не от закон против японските емигранти, а поне от двеста хиляди японски кули, които да работят в калифорнийските ферми и така да нанесат смъртен удар на пропагандата за осемчасов трудов ден за земеделските работници. Греъм подразбра, че младият Уомбълд е потомък на едри земевладелци в околността на Уикънбърг и се гордее, че не се е поддал на духа на времето и не се е отлъчил от имението си.

Откъм пианото, където Еди Мейсън беше центърът на група девойки, се носеха звуци от танцова музика и модни шлагери. Терънс Макфейн и Аарън Хенкок се увлякоха в разгорещен спор за футуристичната музика. Греъм бе спасен от разговора с мистър Уомбълд по японския проблем от Дар Хиал, който заяви, че Азия трябва да принадлежи на азиатците, а Калифорния — на калифорнийците.

Паола, подхванала полите си, за да бяга по-бързо, претича през цялата стая в някаква игра, гонена от Дик, който я залови, докато тя се мъчеше да се спаси, заобикаляйки групата на Уомбълд.

— Ей, че зла жена — упрекна я престорено-гневно Дик; а следния миг заедно с нея взе да убеждава Дар Хиал да потанцува.

Дар Хиал най-после отстъпи, като изостави и Азия, и азиатците, мятайки ръце и крака в една мрачна пародия на танго, която той заявяваше, че е „бурен апотеоз на модерните танци“.

— А сега, Червени облако, изпей на мистър Греъм твоята песен за жълъда — заповяда Паола на Дик.

С ръка, която продължаваше да я обгръща, за да не й позволи да се изплъзне от още неналоженото наказание, Форест поклати мрачно глава.

— Песента за жълъда! — извика Ернестина от пианото; и викът бе подхванат от Еди Мейсън и девойките.

— О, Дик, изпей я — замоли се Паола. — Единствен мистър Греъм не я е чувал.

Дик поклати глава. — Тогава изпей му песента си за златната рибка.

— Ще му изпея песента на Планинеца — заяви упорито Дик с весело пламъче в очите. Той затропа с крака, заподскача, зацвили, умело подражавайки на Планинеца, метна въображаемата си грива и се провикна:

— Слушайте! „Аз съм Ерос! Аз тъпча хълмовете!“

— Не. Песента за жълъда! — прекъсна го бързо и спокойно Паола и в гласа й лекичко звънна стомана.

Дик послушно прекъсна песента на Планинеца, обаче тръсна глава като упорит жребец.

— Имам нова тесен — каза тържествено той. — Тя е за тебе н за мене, Паола. Взех я от нишинамите.

Нишинамите са вече изчезнало туземно племе от тази част па Калифорния бързо поясни Паола, обръщайки се към Греъм.

Дик направи няколко танцови стъпки, без да сгъва колене, както правят индианците, удари с длани бедрата си и запя една нова мелодия, като продължаваше да държи жена си:

„Аз, аз съм Ай-кут, първият човек от племето нишинами. Ай-кут е съкратено от Адам; баща ми беше койот, а майка ми — луната. А това e Йо-то-то-ви, моята жена. Тя е първата жена от племето нишинами. Баща й и майка й са били скакалец и котка с опашка на пръстенчета. Те са били най-добрите баща и майка — след моите. Койотът е много мъдър, луната е много стара; но чувал ли е някой нещо особено добро за скакалеца и за котката е опашка на пръстенчета? Нишинамите са винаги прави. Майката на всички жени трябва да бъде котка — малка, съсухрена, тъжнолика, лукава котка с опашка на пръстенчета.“

Но тук песента за първия мъж и първата жена бе прекъсната от протестите на жените и ръкоплясканията на мъжете.

— „Това е Йо-то-то-ви, съкратено от Ева — продължи да пее Дик, като притисна с остро движение Паола към себе си, подражавайки на грубостта на диваците. — Йо-то-то-ви не е нещо особено на вид. Но не я съдете много строго. Грешката е на скакалеца и на котката с опашка на пръстенчета. Аз, аз съм Ай-кут, първият човек; но не ме укорявайте за вкуса ми. Аз бях първият човек, а тази беше първата жена. Където няма никакъв избор, човек не може да избира. Такова е било положението на Адам. И той избрал Ева. Йо-то-то-ви беше единствената жена в целия свят за мене и затова избрах Йо-то-то-ви.“

И докато Евън Греъм слушаше, като не сваляше очи от ръката на Форест, обхванал властно хубавата фигура на домакинята, без да иска, почувствува някаква болка и в главата му се появи една мисъл, която той ядосано задуши: „Дик Форест е щастливец — преголям щастливец.“

— „Аз, аз съм Ай-кут — продължаваше да пее Дик. — Това е моята жена, моята роса, моята капчица медена роса. Аз ви излъгах. Баща й не е бил скакалец. Майка й не е била котка. Те са били зората над Сиера и източният вятър, който подухва лете от планините. Те се наговорили и изпили цялата сладост на въздуха и земята, докато в мъглата на любовта им по листенцата на чафрала и мансанита се появила медена роса.

Йо-то-то-ви е моята медена роса. Чуйте ме! Аз съм Ай-кут. Йо-то-то-ви е моята жена, моето пъдпъдъче, моята сърна, моята опияняваща жена, произлязла от тихия дъждец и плодородната земя. Тя се родила и трепкащата ефирна светлина на звездите и зората, преди още слънцето да е изгряло…“

И ако — добави Форест, като завърши импровизацията си и премина към естествения си глас и интонация, — ако пък смятате, че старият, мил, синеок Соломон е казал нещо по-хубаво от мене в своята „Песен на песните“, запишете се за изданието на моята „Песен на песните“.