Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА XX

И този път многобройните гости, които бяха залели Голямата къща, си заминаха. Често се случваше по обед и вечеря на масата да седнат само двамата мъже и Паола. Вечер Греъм и Дик имаха навика да поприказват, преди да отидат да спят, а Паола, вместо да свири както друг път нежни мелодии на пианото, сядаше до тях, свела глава над някоя изящна бродерия, вслушана в разговора.

Между двамата мъже имаше много общо. В известен смисъл те бяха живели по един и същи начин и приемаха живота еднакво. Философията им беше по-скоро сурова, отколкото сантиментална, и двамата бяха реалисти. Паола доби навика да ги нарича „сурови реалисти“.

— Да, да — смееше се тя, — разбирам мирогледа ви. И на двамата ви е провървяло, искам да кажа — провървяло ви е физически. Здрави сте. Издръжливи сте. Можете да понасяте несгодите. Устояли сте там, където другите, по-малко издръжливите, са загивали. Дори африканската треска сте преживели и сте погребвали другарите си. Ето например този нещастник в Крипъл Крийк, който се разболял от пневмония, казвате, че той издъхнал, преди още да го свалите в долината. А защо вие не се разболяхте от пневмония? По силата на някаква върховна справедливост? Или защото сте живели по-добродетелно? Защото сте се бояли повече от опасностите или сте вземали повече предпазни мерки?

Тя поклати глава.

— Не. Защото сте били по-щастливи — искам да кажа — по рождение. Родили сте се здрави, издръжливи. Ето Дик е погребал трима щурмани и двама механици в Гваякил. Погубила ги жълтата треска. А защо вирусът на жълтата треска не погубил и Дик? Същото се отнася и до вас, широкоплещести и широкогърди мистър Греъм. Защо през последното ви пътуване в блатата е загинал вашият фотограф, а не вие? Хайде, признайте защо. Колко тежеше той? Широки ли бяха раменете му? Каква беше гръдната му обиколка? Ноздрите му големи ли бяха? Имаше ли съпротивителна сила?

— Тежеше сто тридесет и пет фунта — призна Греъм съжалително. — В началото изглеждаше напълно здрав и в добра форма. Струва ми се, че смъртта му изненада повече мен, отколкото него самия. — Греъм поклати глава. — Но причината не се крие в малкото му килограми и дребния му ръст. При равни други условия дребните хора обикновено проявяват по-голяма издръжливост. И все пак вие вярно посочихте причината. Оказа се, че не е имал вродена физическа издръжливост, достатъчно съпротивителна сила. Вие, Дик, знаете какво искам да кажа, нали?

— Да — подкрепи го Дик. — Някои боксьори например имат такова сърце и такива мускули, че издържат по двадесет-тридесет или четиридесет рунда. Ето на, и сега в Сан Франциско има стотици младежи, които мечтаят за слава на ринга. Видял съм мнозина от тях. Всички изглеждат добре, имат хубаво телосложение и са здрави, млади и пъргави като пружина. При това горят от желание да се проявят. А от всеки десет само един издържа десет рунда. Не че ги побеждават противниците им. Самите те не могат да издържат. Мускулите и сърцата им не са направени от първокласни тъкани. Те просто не са създадени за десетрундова бясна скорост и напрежение. Някои се сгромолясват още в четвъртия или петия рунд. От четиридесет трудно ще се намери и един, който да издържи пълни двадесет рунда, в които непрекъснато нанася и получава удари, преминава от нападение в отбрана „клинч“ и така рунд след рунд, с едноминутни почивки след всеки три минути бой, докато изтече цял час. А младеж, който може да издържи четиридесет рунда, се намира един на десет хиляди — такъв като Нелсън, Ганс и Уолгъст.

— Разбирате какво искам да кажа, нали? — намеси се отново Паола. — Гледам ви двамата и знам, че вече сте прехвърлили четиридесетте години. И двамата сте закоравели грешници. Преминали сте през лишения и опасности — път, гибелен за другите. Поживели сте, налудували сте се. Пребродили сте света и сте се впускали във всякакви авантюри…

— И сме извършили сума безумия — засмя се Греъм.

— И здравата сте пиянствали — добави Паола. — Ето, дори алкохолът не ви е навредил. Защото сте здрави. Другите около вас са се търкаляли под масата, пропадали са, отивали са в болницата или в гроба, а вие сте продължили безгрижния си път с песен на уста, тъканите ви са останали незасегнати, дори главоболие не сте имали на сутринта. Въпросът е там, че сте се родили щастливци. Мускулатурата ви, вътрешните ви органи са като на прословутия русокос звяр. Затова и философията ви е философия на русокосия звяр. Затова сте сурови реалисти, проповядвате реализъм и действате с реализъм, с рамо си пробивате път, като избутвате и настъпвате по-слабите и нещастни създания, които не смеят да отворят уста, защото също както боксьорите, за които Дик говори, не биха издържали и първия рунд, ако решат със сила да ви се противопоставят.

Дик си даде вид на смаян и подсвирна присмехулно.

— И затова проповядвате евангелието на силния — продължи Паола. — Ако бяхте слаби, щяхте да проповядвате евангелието на слабия и когато ви ударят по едната страна, да подлагате и другата. Но каквито сте и двамата — мускулести гиганти, няма да подложите и другата, ако ви ударят…

— Няма — прекъсна я Дик спокойно. — Незабавно ще заръмжим и ще отвърнем на противника с удар, който да му откъсне главата. Тя добре ни обрисува, Евън, целите ни разнищи. Философията е както религията — отражение на самия човек, създадена по негов образ и подобие.

Започнаха да говорят за света изобщо. Паола продължи да шие, без да може да откъсне мислите си от тези двама силни мъже. Тя се възхищаваше от тях, чудеше им се. Не обладаваше самоувереността, която им бе присъща, и чувствуваше как обръща гръб, как започва да забравя неща, които тъй дълго беше приемала за чиста истина, че бе започнала да ги смята за част от самата себе си.

По-късно същата вечер тя сподели съмненията си.

— Най-странното е — каза тя по повод една забележка на Дик, — че когато човек много философства за живота, доникъде не стига. Философията по-скоро ни обърква — поне нас, жените. Чуваш толкова много доводи за и против дадено нещо, че не остава нищо сигурно. Жената на Мендънхол например е лютеранка. Никакви съмнения не изпитва. За нея всичко е установено, подредено и непоклатимо. Не е чувала нищо за звездни дъждове или за ледникови периоди, пък и дори да беше чувала, не би отстъпила на сантиметър от представите си как трябва да постъпват мъжете и жените на тоя свят, за да заслужат отвъдния.

А вие двамата стоите на суровите позиции на реализма. Терънс се е развихрил в гръцки танц на епикурейския анархизъм, Хенкок е навлякъл бляскавите одежди на бергсонианската метафизика, Лео е застинал в тържествен поклон пред олтара на красотата, а Дар Хиал жонглира със софистиката си и намира отрицание на всичко, само и само да ръкопляскате на остроумието му. Нима не виждате какъв е резултатът от всичко това? Човек остава без всякакви опорни точки в разсъжденията си. Няма добро. Няма и зло. Носим се в морето на идеите, останали без компас, без кормило и без карта. Трябва ли да сторя това? Трябва ли да се въздържа от онова? Няма ли да сбъркам? Струва ли си да постъпя тъй? Мисис Мендънхол има готов отговор на всички тия въпроси. А имат ли отговор философите? Паола поклати глава.

— Нямат. Те имат само идеи. Веднага започват да говорят, говорят, без да могат да стигнат до някакво заключение, въпреки всичките си знания. И аз не съм по-добра. Слушам, слушам, а след това говоря, говоря, както сега говоря, и пак нямам убеждения. Няма никакво мерило, което да…

— Напротив, има — каза Дик. — Старото вечно мерило на истината — практически осъществимо ли е дадено нещо?

— Ето, отново ставаш суров реалист — усмихна се Паола. — И Дар Хиал с няколко думи, подкрепени с жестове, ще докаже, че целият суров реализъм е илюзия; Терънс — че суровият реализъм е користен и в най-добрия случай няма отношение към главното и същественото; Хенкок — че пътят към бергсонианските небеса е постлан със съждения на суровия реализъм, които обаче стоят много по-високо от твоите; а Лео — че има само един суров реализъм във вселената, само една желязна логика: логиката на красотата, само че тази желязна логика не е желязна, а златна.

— Да отидем следобед на езда, Червени облако — замоли Паола мъжа си. — Забрави твоите мрачни мисли, прати по дяволите юрисконсултите, мините и добитъка.

— С удоволствие, стига да можех, Поли — отговори той. — Но не мога. Трябва да взема колата и да карам с пълен газ до Бъкай. На язовира е станало нещо неприятно. Съобщението дойде точно преди обяд. Изглежда, че земните пластове не са много здрави и са се пропукали от експлозиите — сигурно са сложили повече динамит. А с две думи казано, и най-хубавият язовир нищо не струва, ако дъното му пропуска вода.

След три часа Дик се завърна от Бъкай. Той забеляза, че Паола и Греъм са излезли сами на езда — нещо, което се случваше за първи път.

Пристигнаха с две коли семействата Уейнрайт и Коулън, тръгнали на едноседмично пътешествие до Ръшън Ривър. Отбиха се за един ден в Голямата къща и по този случай Паола устрои излет с четворния впряг до Лос Баньос Хилз. Тръгнаха сутринта и Дик не можеше да ги придружи. Но въпреки че диктуваше спешни писма на Блейк, той прекъсна работата си, за да ги изпрати. Провери сам дали хамутите и тегличите са в пълна изправност, накара някои да сменят местата си и настоя Греъм да се настани на предната седалка, до Паола.

— Нека да има до нея здрава мъжка ръка в случай на нужда — поясни Дик. — Веднъж с очите си видях как спирачният лост не издържа по един наклон и последствията бяха не особено приятни за пътниците. Неколцина от тях си счупиха вратовете. А сега, за да бъдете спокойни, въпреки че ще кара Паола, ще ви изпея една песничка:

Всички се разсмяха, а Паола даде знак на слугите да освободят главите на конете. Тя опита дали четирите чифта юзди са еднакво изопнати, след това ги отпусна малко, за да могат конете да се нагласят добре във впряговете, тъй че всеки да тегли колкото другите.

Сред смеха и шегите, с които заминаващите обсипваха Дик, те не забелязваха нищо друго освен свежото утро, обещаващо хубав ден, и приветливия домакин, който им пожелаваше добър път. Но Паола, вместо да сияе от радост, че ще кара четворка бързи коне, изпитваше смътна тъга — пред очите й беше Дик, който не идваше с тях. Засмяното му лице накара Греъм да почувствува угризение на съвестта, че вместо да замине накрай света още с първия влак или параход, той все още беше тук, седнал до тази единствена за него жена.

Веселата усмивка на Дик мигом угасна, щом тръгна обратно към къщата. В десет и няколко минути той спря да диктува. Мистър Блейк стана да си върви, но се поколеба и каза малко стеснително:

— Бяхте ми поръчали, мистър Форест, да ви подсетя за коректурите на книгата ви за породата късороги говеда. Вчера получихме втора телеграма — настояват да побързаме.

— Няма да мога да се справя и с тях — отвърна Дик. — Ако обичате, коригирайте ги вие, а след това ги предайте на мистър Менсън, да прегледа само за фактически грешки; кажете му непременно да провери родословното дърво на Кинг ъв Девън, след това можете да ги изпратите.

Дик приемаше управителите и надзирателите обикновено до единадесет часа. Но този път успя да се освободи петнадесет минути по-късно, защото завеждащият рекламния отдел, мистър Питс, му бе донесъл проектокаталог за първото годишно изложение на стопанството. В това време мистър Бонбрайт вече пристигна с телеграмите и докато свършат, стана обед.

За първи път останал сам, след като четворката отпътува, Дик излезе на верандата, където спеше, и пристъпи към окачените на стената барометри и термометри. Но беше дошъл да види не уредите, а усмихнатото женско лице, окачено над тях в кръгла дървена рамка.

— Паола, Паола — каза той гласно, — ще изненадаш ли себе си и мен след толкова години? Ще се впуснеш ли в лудории, когато трезвият разум на средната възраст чука на вратата?

Възнамеряваше да язди следобед и затуй обу ботуши с шпори. Обърна се към портрета и рамката и с няколко думи изказа мислите, които се въртяха в главата му докато се приготвяше.

— Играта трябва да се играе — промърмори той, а малко след това, преди да излезе, добави: — На открито поле и без снизхождение… При равни условия.

— Наистина, ако скоро не си тръгна, ще трябва да се приютя при философите в мадрьоновата гора — каза Греъм засмян на Дик.

Настъпи часът, в който се събираха на коктейл, но от участниците в излета досега се биха появили само Греъм и Паола.

— Какво ли би излязло, ако нашите философи напишеха една обща книга — каза замислено Дик. — Добре, че се сетих: вие, приятелю, трябва да завършите книгата си тук. Накарах ви да я започнете и трябва да се погрижа да я завършите.

Паола също покани Греъм да остане, но с общоприетите изрази на светската учтивост. Думите и прозвучаха като музика в ушите на Дик. Сърцето му затуптя. В края на краищата може би се бе излъгал. Немислимо, нелепо беше да се предполага, че двама души, достигнали средна възраст, зрели и разумни като Паола и Греъм, са способни на такава глупост. Та те не са невръстни младежи, които не умеят да владеят чувствата си.

— За книгата! — вдигна тост Дик. — Хубав коктейл — каза той одобрително на Паола. — Надминала си себе си, но не успя да научиш О’Джой на това изкуство. Неговите коктейли не могат да достигнат твоите. Да, още един, ако обичаш.