Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА II

Когато Форест излезе от спалната си веранда през френския прозорец, той мина най-напред през комфортно наредена гардеробна, с дивани край прозорците, с много шкафчета, с голяма камина и с вход към банята, а сетне през дълга канцелария, изпълнена с всички необходими вещи за делова работа — писалища, диктофони, картотеки, шкафове за книги, полици за списания и разделени на кутийки етажерки, които стигаха чак до ниския, с кръстосани греди таван.

Като стигна до средата на канцеларията, той натисна едно копче и няколко полици, натрупани с книги, се завъртяха около една ос и откриха тясна спираловидна желязна стълба, по която той слезе внимателно, за да не закачи с шпорите си полиците, които автоматично се завъртяха зад него и отново застанаха на мястото си.

Като слезе долу, той натисна друго копче, раздвижиха се нови полици с книги и му откриха вход към дълга ниска стая, около чиито стени от пода до тавана се издигаха рафтове с книги. Той отиде право до един от тях, посегна към точно определена полица и безпогрешно взе тъкмо книгата, която му трябваше. Прелисти за минута страниците й, намери търсения пасаж, кимна, сякаш да потвърди сам на себе си, че има право, и отново я постави на мястото й.

Една врата водеше към пергола от четвъртити бетонни колони, съединени с напречни греди от калифорнийски кедър, преплетени е по-тънки греди от същото дърво, покрити с грапава, набръчкана кора, прилична на червеникаво кадифе.

Тъй като заобиколи край бетонните стени на грамадната къща, той очевидно не търсеше най-късия път. Под широко разклонените вековни дъбове, където дългите коневръзи с прегризана кора и изпотъпканият пясък свидетелстваха, че тук са удряли много копита, той намери светлозлатиста, почти жълтеникавокафява кобила. Грижливо изчистената и изчеткана свежа козина блестеше под утринните слънчеви лъчи, които се промъкваха косо между листата на преплетените в свод клони. Цялото й същество сякаш беше изтъкано от жизненост и пламък. По снага приличаше на жребец, а тъмната тясна ивица козина, която минаваше по гръбнака й, ясно показваше произхода й от много поколения мустанги.

— Как е днес Людоедката? — запита той, като сне от шията въженцето, с което бе завързана.

Тя дръпна назад малките си ушенца — най-малките ушенца, които можеха да се видят у един кон, ясно издаващи бурната любов на някой от породистите й прадеди с диви кобили сред хълмовете и лъсна срещу Форест своите остри зъби и злобно святкащи очи.

Когато той се метна на седлото, тя отскочи настрана и като все се опитваше да се изправи на задните крака, заприпка надолу по постланата с пясък пътека. И тя наистина би се изправила, ако не беше мартингалът5, който държеше главата й надолу и спасяваше ездача от сърдитите й махания.

Той беше така свикнал с кобилата, че почти не забелязваше лудориите й. Ту само с най-леко допиране на юздата до високата й извита шия, ту с гъделичкане с шпорите или с докосване с коляно, той автоматично я заставяше да върви, в което направление искаше. Веднъж, когато тя се завъртя и затанцува, пред погледа му се мярна Голямата къща. Тя беше голяма на вид и все пак бе построена така, че всъщност изглеждаше по-голяма, отколкото беше. Лицевата й страна се простираше на разстояние от осемдесет фута. Но голяма част от тези осемдесет фута се състоеше от коридори с бетонни стени и керемидени покриви, които свързваха и съединяваха различните части на сградата. Тук имаше множество вътрешни дворове и веранди и всичките стени, с многобройните си правоъгълни издатини и вдлъбнатини, се извишаваха над легло от зеленина и цветя.

Архитектурата на Голямата къща имаше испански стил, но не от калифорнийско-испанския стил, донесен от Мексико преди сто години и изменен от съвременните архитекти според гостуващия по това време калифорнийско-испански стил. С цялата си разнородност Голямата къща имаше по-скоро испано-мавритански стил, макар че някои специалисти горещо оспорваха този термин.

Просторност без суровост и красота без показност — това беше общото впечатление, което къщата създаваше. Дългите й хоризонтални линии, пресечени само от вертикалните линии на издатините и нишите, разположени винаги под прав ъгъл й придаваха манастирска простота. Начупената линия на покрива обаче премахваше сянката от еднообразие.

Ниска и разпростряна нашироко, постройката не беше прихлупена, а четириъгълните върхове на кулите и куличките, издигащи се една над друга, й придаваха нужната височина, без да създават впечатление, че е устремена към небето. От Голямата къща лъхаше солидност. Тя не се боеше от земетресения. Беше строена така, че да трае хиляди години. Обикновеният бетон бе покрит с пласт обикновена декоративна мазилка в кремав тон. Тази еднаквост в цветовете можеше да бъде монотонна за окото, ако не бяха топлите червени багри на многото плоски червени покриви от испански керемиди.

Докато кобилата, кой знае защо, се въртеше, Дик Форест с едно плъзгане на погледа обхвана цялата Голяма къща. За една неуловима секунда очите му се спряха загрижено върху голямото крило зад просналия се на двеста фута двор, където под издигащите се една над друга кули, облени в червената светлина на утринното слънце, спуснатите завеси на спалната веранда показваха, че господарката още спи.

Наоколо, в трите четвърти на кръга, сключен от хоризонта, се издигаха ниски вълнисти ридове, гладки, окосени, с оградени пасбища; те преминаваха в по-високи хълмове и по-стръмни гористи склонове, които се извишаваха все по-нагоре и се превръщаха във величествени планини. Последната четвърт от кръга не бе преградена с планински стени и хълмове. Тя се губеше в меки склонове, спускащи се надалеч в обширни низини, които въпреки прозрачния мразовит въздух не можеха да се обхванат с поглед.

Кобилата запръхтя. Той притисна колене о тялото й и я накара да се върне към самия край на пътя. Надолу към него, с топуркане по пясъка, течеше сякаш река от бяла бляскаща коприна. Той веднага позна най-хубавото си стадо ангорски кози, всяка със свое родословие, със своя история. Трябва да бяха около двеста животни и той знаеше, че благодарение на строгия подбор, който прилагаше, както и поради това, че през есента не бяха ги стригали, лъскавата козина, която покриваше тялото и на най-дребната от тях, тънка като косата на новородено дете и дори още по-тънка, бяла като косата на албинос и дори по-бяла, беше по-дълга от обичайните дванадесет инча и че козината на най-добрите от тях можеше да се боядисва в цвета на каквато и да било коса в дълги двадесет инча кичури за женски перуки, и че ще може да се продава на баснословни цени.

Плени го и красотата на зрелището. Целият път се бе превърнал във виеща се копринена лента, украсена с жълти очи, приличащи на котешки, които с боязливо любопитство оглеждаха на минаване и него и буйната му кобила. Двама овчари-баски завършваха шествието. Те бяха ниски, широкоплещести, мургави мъже, с черни очи и живи лица, със сериозен и философски израз. Двамата свалиха шапки и му се поклониха ниско. Форест вдигна дясната си ръка, с висящия от китката му бич и докосна с показалеца ръба на широкополата си шапка в полувоенен поздрав.

Кобилата отново започна да се върти и подскача, но той успяваше да я удържи, като подръпваше юздата и я бодваше с шпорите, без да сваля поглед от четвероногите копринени къдели, които изпълваха пътя с бляскащата си белота. Той знаеше защо ги бяха изкарали. Наближаваше време да се козят и сега ги водеха от пасбищата към кошарите и навесите, където през тези дни трябваше да бъдат гледани грижливо и хранени изобилно. И докато ги наблюдаваше, той си представяше мислено най-хубавите турски и южноафрикански породи, които бе виждал, и ги сравняваше с тях, но неговото стадо издържаше напълно на сравнението. То наистина беше хубаво. Беше много хубаво.

Форест подкара по-нататък. Отвред наоколо се носеше тракането и бръмченето на автоматичните платформи-наторители. В далечината, по ниските, плавно спускащи се склонове, впряг след впряг, по три в редица, се виждаха неговите шаиърски кобили, които разораваха земята надлъж и нашир, като обръщаха зелените чимове на склоновете и откриваха богатия тъмнокафяв чернозем, тъй пълен с животворна сила и рохкав, че просто се разпадаше от собствената си тежест на ситно пресети частици пръст, готова да погълне семената. Тази земя бе предназначена за посев на царевица и кръмни растения за фуражните ями. Съгласно системата му за редуване на посевите други хълмове вече бяха покрити с висок до пояс ечемик, а още по-нататък се зеленееше люцерната и канадският грах.

Навред наоколо големи и малки ниви бяха подредени в система, която ги правеше тъй достъпни и лесни за обработване, че можеха да сгреят сърцето и на най-придирчивия специалист. Всяка ограда беше така направена, че през нея да не може да се промъкне ни вол, ни свиня и никъде край оградите не се виждаше стръкче бурен. Много от ниските ниви бяха засети с люцерна. В други, пак съгласно системата му за редуване, вече зрееше плод, засят предишната есен, или се подготвяше пролетната сеитба. А трети, близо до кошарите, бяха отредени за пасища на тлъстите му шропшиърски и френски мериносови овце или за отглеждане на огромни бели расови свине, при чийто вид в очите му изведнъж блесна радост, когато мина с коня си край тях.

Той прекоси нещо, подобно на село, на което липсваха само магазини и хотели. Къщите бяха леки, просторни, приятни за окото, всяка заобиколена с градина, където цъфтяха по-устойчиви цветя, включително рози, усмихващи се сякаш на заплахите на късния мраз. Децата вече се бяха размърдали, като се смееха и играеха между цветята, или припкаха към къщи, където майките им ги викаха за закуска.

По-нататък, на около половин миля от Голямата къща, той мина край цяла редица работилници. Спря се до първата и надникна вътре. До наковалнята работете ковач. Другият, очевидно подковал току-що предния крак на възрастна шаиърска кобила, тежка не по-малко от хиляда и осемстотин фунта, изстъргваше ръба на копитото, за да го изравни с подковата. Форест огледа наоколо, поздрави и подкара кобилата си по-нататък, но като измина сто крачки, се спря и написа нещо в бележника, който извади от джоба си.

После мина край други работилници — бояджийска, талигарска, водопроводна и дърводелска. Докато оглеждаше последната, край него профуча някаква машина-хибрид, наполовина автомобил, наполовина камион и пое главния път към железопътната станция, на осем мили от имението. Той позна камиона, който прибираше сутрин дневното производство на млечната ферма и го носеше за товарния влак.

Голямата къща беше душата и средището на цялото имение. На разстояние от половин миля я обкръжаваха най-различни селскостопански сгради. Като поздравяваше непрекъснато своите хора, Дик Форест мина в галоп край млечната ферма, която представляваше едва ли не море от сгради, със силозни кули и въздушна линия, по която се движеха много вагонетки и автоматично разтоварваха тор в чакащите ги камиони-наторители. На няколко пъти го спираха и заговорваха мъже с делови вид, очевидно все висшисти, яхнали коне или каращи коли. Това бяха ръководители на служби, управляващи отделните отрасли в стопанството, и в разговора те така пестяха думите си и се ограничаваха само до разисквания въпрос, както и той. Последният от тях, яхнал тригодишна кобилка, грациозна и буйна като арабски кон, се готвеше да отмине само с поздрав, но господарят му го спря.

— Добро утро, мистър Хенеси, кога ще бъде готова кобилата за мисис Форест? — запита Дик.

— Трябва ми още една седмица — отвърна Хенеси. — Вече е добре обяздена, точно както я иска мисис Форест, но е много нервна и чувствителна и ми е необходима още една седмица, за да я накарам да свикне и се успокои.

Форест кимна одобрително и Хенеси, ветеринарят, продължи:

— Бих искал да уволня двама от хората, които работят на люцерната.

— Какви им са недостатъците?

— Единият, Хопкинс, нов човек, е бивш войник. Той може да се справя с държавни мулета, но от шаиърски коне нищо не разбира.

Форест кимна.

— Другият работи при нас от две години, но сега се е пропил и си изкарва махмурлука от конете.

— Говориш за Смит, американец от стар тип, гладко избръснат, кривоглед с лявото око?

Ветеринарят кимна утвърдително.

— Следил съм го — довърши Форест. — Отначало беше свестен човек, но напоследък не го бива. Разбира се, махнете го. Уволнете заедно с него и другия — Хопкинс ли казахте, че се нарича? Между другото, Хенеси — продължи той, като извади бележника си, — в ковачницата имате нов човек. Какво впечатление ви прави той?

— Още е твърде нов, за да мога да го преценя.

— Хм, изгонете и него с онези двамата. Той не е за нас. Току-що видях как, за да натъкми по-добре подковата на старата Беси, остърга близо един сантиметър от предното й копито.

— Намерил начин!

— Тогава вижте какво. Пратете го по дяволите — повтори Форест и като шибна леко коня, пусна го по шосето; конят тръгна изведнъж кариер, като отмяташе глава и се опитваше да го хвърли.

Много от това, което Форест видя, му харесваше. Като гледаше тучните пластове земя, той дори промърмори: „Хубава е земицата, хубава!“ Но някои неща не му харесаха и той веднага записа съответното в бележника си.

Затваряйки кръга, център на който беше Голямата къща, Форест измина още около половин миля до групата усамотени бараки и кошари. Това беше болницата за добитъка — целта на излизането му. Тук той намери само две телета с подозрение за туберкулоза и един великолепен джъриейски шопар, който се чувствуваше от добре по-добре. Шопарът тежеше шестстотин фунта; нито бляскащите му очи, нито живите му движения, нито лъскавата му четина даваха основания да се смята, че е болен. Шопарът беше пристигнал неотдавна от щата Айова и трябваше, съгласно установените в имението правила, да премине определената карантина. В списъците на търговското дружество той беше записан като Бургес Първи, двегодишен, и струваше на Форест петстотин долара.

Оттук Форест сви по един от пътищата, които излизаха като радиуси от Голямата къща, догони своя свинар Крелин, даде му в петминутен разговор нареждания как да се грижи през следващите месеци за Бургес Първи и научи, че неговата великолепна първокласна свиня-майка, Леди Айлтън, премирана на всички изложби от Сиатъл до Сан Диего и удостоена със синята лента, благополучно е родила единадесет прасенца. Крелин разказа, че е стоял край нея почти цялата нощ и сега си отива в къщи, да се изкъпе и закуси.

— Чух, че голямата ви дъщеря завършила училище и се готвела да постъпи в Станфордския университет? — запита Форест, сдържайки коня, който се канеше вече да пусне галон.

Крелин, млад човек на около тридесет и пет години, рано узрял от това, че отдавна бе станал баща, и още млад поради честния живот и чистия въздух, беше поласкан от вниманието на господаря; той се изчерви леко под загара си и кимна.

— Обмислете хубавичко това — продължи Форест. — Я си спомнете всички ваши познати момичета, завършили колеж или учителски институт: много ли работят по своята специалност? А колко от тях още първите две години след завършването на курса се изпоомъжиха и се снабдиха със собствени дечурлига?

— Но Елена се отнася към учението много сериозно — възрази Крелин.

— Ами помните ли, когато ми вадеха апендикса, за мен се грижеше една опитна болногледачка — най-прелестното момиче, което някога е стъпвало по земята с прекрасните си крачета. Само шест месеца преди това беше получила свидетелство за квалифицирана болногледачка. А не минаха и четири месеца и аз трябваше да й изпращам сватбен подарък. Омъжи се за един агент на автомобилна фирма. Оттогава постоянно скита по хотелите и нито веднъж не е имала възможност да приложи знанията си, още повече, че и деца си нямаха. Наистина сега у нея пак се появиха надежди… Но я стане, я не, а засега тя и така си е съвсем щастлива. И за какво е цялото това учене?

Точно тогава край тях мина празна наторителна платформа, заставяйки Крелин, който стоеше прав, и Форест, на кобилката, да се отдръпнат отстрани на пътя. Форест изгледа с радостни очи впрегнатата от външната страна кобила, грамадно, добре сложено шаиърско животно, чиито сини ленти на прадедите му, получавани като награди, бяха толкова много, че за да се изброят и класифицират, би бил необходим специалист-счетоводител.

— Погледнете Принцеса Фодърингтън — каза Форест, като посочи с глава кобилата, която бе запалила радостния пламък в очите му. — Ето ви типична представителка на женския пол. Само случайно, след хиляди години подбор, човек е могъл да направи от нея истински впрегатен кон. Но това, че е впрегатно животно, е второстепенно — главното в случая е чисто женската й природа Вижте и нашите жени общо взето, най-важното нещо за тях е любовта им към нас, мъжете, и майчинството, което е тяхната същност. Никакво биологично оправдание няма цялата днешна шумотевица за политически права на жените и за правото им на кариера.

— Но икономическо оправдание има — възрази Крелин.

— Вярно е — съгласи се Форест, но веднага изтъкна нови възражения. — Днешната ни индустриална система пречи на брака и тласка жените към кариера. Не забравяйте обаче, че индустриалните системи идват и си отиват, но биологията остава вечна.

— Днес е трудничко да задоволите младите жени само с брака — противопостави се завеждащият свиневъдството.

Дик Форест се засмя недоверчиво.

— Не съм сигурен в това — рече той. — Вземете например вашата съпруга. Получила е диплом, при това по класически науки, и какво е направила за него? Две момчета и три момичета, струва ми се? Казвали сте ми, както си спомням, че сте се сгодили, шест месеца преди тя да завърши последната си година.

— Че е вярно, вярно е… — настояваше Крелин с весело пламъче в очите си, въпреки че приемаше този довод — обаче това беше преди петнадесет години, пък и се оженихме по любов. Просто не можехме да постъпим иначе. Дотук съм съгласен. Тя мечтаеше за какви ли не постижения, докато аз не можех да си представя нищо повече от декански пост във факултета по земеделски науки. Просто не можехме да постъпим иначе. Но това беше преди петнадесет години, а петнадесет години преобръщат с главата надолу всички амбиции и идеали на нашите млади девойки.

— О, не вярвайте това. Казвам ви, мистър Крелин, погледнете статистиката. Всичко, което противоречи на тази теза, е чиста случайност. Всяка жена си остава жена завинаги. Докато нашите момиченца не престанат да играят на кукли и да съзерцават очарователното си отражение в огледалото, жената не ще престане да бъде онова, което е била винаги: първо майка, а сетне другарка на мъжа. Статистиката го доказва. Следил съм девойките, които завършват педагогическа гимназия. Забележете, че онези, които се омъжват, преди да свършат, са изключени от сметката. И все пак, дори и завършилите учителстват средно не повече от две години. И като вземете под внимание, че голяма част от тях поради това, че са грозни или че не са имали късмет, предварително са обречени да останат стари моми и да учителстват цял живот, вие ще разберете как се съкращава срокът на педагогическата дейност на онези, които се омъжват.

— Една жена, дори и едно младо момиче винаги налагат волята си над тези простички създания, мъжете — промълви Крелин, безсилен да оспори цифровите данни на господаря си, но твърдо решил в ума си да ги провери.

— И вашата девойка ще постъпи в университета „Станфорд“ — засмя се Форест, готвейки се да пусне кобилата в галоп, — а вие и аз, и всички мъже ще правим всичко необходимо, докато свят светува, за да могат жените да налагат волята си.

Крелин се усмихна на себе си, докато Форест се отдалечаваше надолу по пътя; той познаваше добре творчеството на Киплинг и мисълта, която го караше да се усмихва, беше следният цитат от него: „А къде са вашите деца, мистър Форест?“ И той реши да го повтори пред мисис Крелин при сутрешното кафе.

Дик Форест се спря още веднъж, преди да стигне Голямата къща. Той заговори с един човек, когото назова мистър Мендънхол, управляващ коневъдството и специалист по пасбищата, който имаше славата, че познава не само всяко стръкче трева в чифлика, но и височината и възрастта му още от самото му поникване.

Форест му направи знак и Мендънхол спря двата жребеца, които тренираше да теглят двуколка. Форест го повика, защото искаше да сподели с него нещо, което му хрумна, когато отправи поглед отвъд северния край на долината, към големите вълнисти склонове, осветени от слънцето и обагрени с ярка зеленина там, където се врязваха в обширната равнина на реката Сакраменто.

Последвалият разговор беше бърз и кратък, свеждащ се до изрази, употребявани от хора, които си разбират от приказката. Говориха за тревата. Отвориха дума за зимните валежи и за възможността от предстоящи късни пролетни дъждове. Споменаха разни имена като Малкия Койот и рекичките Лос Куатос, хълмовете Йоло и Мирамор, Големия басейн, Кръглата долина, планинските гребени Сан Анселмо и Лос Банос. Разискваха движението на стадата и табуните в миналото, настоящето и бъдещето, както и изгледите за добив на сено в далечни високи пасища, и оценката на сеното, останало от зимата в отдалечени хамбари и в скътаните планински долини, където стадата зимуваха и се хранеха.

Под дъбовете на коневръза на Форест бе спестено усилието да завърже Людоедката. Един коняр изтича да поеме кобилата и Форест, като се поспря само да спомене нещо за някакъв кон на име Дъди, пристъпи прага на Голямата къща, звънтейки с шпорите си.