Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА XVIII

Почти веднага след деня, в който пяха „По циганските следи“, Паола излезе от уединението си и за Греъм не беше лесно да седи затворен в стаята си на кулата и упорито да работи: преди обед от нейното крило долитаха откъси от песни и арии; тя се смееше, караше се на кучетата в широкия вътрешен двор, а от концертната стая в отдалечената част на къщата часове наред се чуваха звуците на пианото. Но Греъм следваше примера на Дик и посвещаваше утрините си на работа, тъй че рядко срещаше Паола до обед.

Тя обяви, че безсънието й е минало и е готова за всички развлечения и излети, които Дик би могъл да й предложи. Освен това заплаши, че ако не му се нравят развлеченията в интимен кръг, ще напълни къщата с гости и ще му даде да разбере какво значи да се веселиш. В този момент леля й Марта — мисис Тъли — дойде да им гостува още няколко дни и Паола отново започна да кара Дъди и Фъди във високата спортна двуколка. Дъди и Фъди бяха буйни коне, но въпреки годините и килограмите си мисис Тъли не се страхуваше, когато Паола държеше юздите.

Тя каза на Греъм:

— С друга жена, освен Паола, не бих направила това изключение. Тя е единствената жена, на която се доверявам да ме вози. Изкуството да кара коне е в кръвта й. Като дете беше луда за коне. Цяло чудо е, че не стана циркова ездачка.

В различни разговори с леля й Греъм научаваше все повече неща за Паола. Мисис Тъли не можеше да се нахвали с бащата на Паола, Филип Дестен. Неин много по-голям брат, в детството й той бил за нея приказен принц. Бил царствен, с широк замах и за обикновените хора постъпките му граничели с безумие. Непрекъснато се впускал в отчаяни авантюри и приключения. Благодарение на тази си черта неведнъж спечелвал състояния и със същата лекота ги загубил в златната треска от четиридесет и девета година. Произхождал от старинно семейство от Нова Англия, но прадядо му бил французин — корабокрушенец, изхвърлен на брега на щата Мейн, израснал с моряците-земеделци от крайбрежието.

— Само веднъж във всяко поколение излиза на бял свят френската кръв на Дестен — увери Греъм мисис Тъли. — Филип беше французинът в неговото поколение, а в своето единствена Паола е наследила в пълна мяра френските му черти. Въпреки че Лют и Ернестина са й несъщи сестри, човек не може да допусне, че имат и капка обща кръв. Ето защо Паола, вместо да се отдаде на циркова езда, влечеше я неотменно към Франция. Влечеше я старата кръв на Дестеновци.

Греъм узна много неща за преживяното във Франция. Такъв бил жребият на Филип Дестен, че умрял, когато колелото на щастието се завъртяло против него. Ернестина и Лют, тогава още малки момиченца, не създавали особени грижи на Дестеновите сестри, които трябвало да се грижат за тях. Но Паола, паднала се на мисис Тъли, била тежък проблем — „все заради оня французин“.

— О, тя е истинска дъщеря на Нова Англия — подчерта мисис Тъли, — съвсем непреклонна; когато се отнася за чест, прямота и вярност, на нея може да се разчита. Като малка не можеше да лъже, освен за да спаси другите. В такива случаи цялото й пуританско родословие се изпаряваше и тя лъжеше изкусно като баща си. Той имаше съшия чар в държането си, беше също тъй смел, жив, винаги готов да се засмее. Но докато тя е игрива и жизнена, у него имаше широта и безгрижие. Той винаги печелеше сърцата на хората или пък си навличаше най-силна неприязън. Към него никой не оставаше равнодушен. Допирът с него бързо пораждаше обич или омраза. В това отношение Паола е различна — тя е жена и не е склонна да се бие с вятърни мелници, това е привилегия на мъжете. Доколкото знам, няма нито един враг на света. Всички я обичат освен може би някои злобни жени, които й завиждат, че има такъв прекрасен мъж.

Докато Греъм слушаше, някъде откъм дългите аркади долетя песента на Паола. В гласа й имаше нещо трепетно и незабравимо, което остана да го преследва в спомените му. Тя се засмя и мисис Тъли, заслушана, усмихнато кимна.

— Сякаш се смее Филип Дестен — промълви тя — и всички французойки, потомки на французина-прародител, когото домъкнали в Пинобскот, облекли в домашно тъкани дрехи и изпратили да слуша проповед. Забелязали ли сте, че когато Паола се смее, всеки неволно вдига глава и се усмихва? Тъй въздействаше и смехът на Филип.

Паола винаги е изпитвала страстно влечение към музиката, живописта, рисуването. Когато беше малко момиченце, човек можеше да открие къде се е завряла, като обиколи къщата и проследи картинките и фигурките, които тя оставяше след себе си. Правеше ги с каквото завари — рисуваше на парчета хартия, драскаше на дъсчици, скулптираше е кал и пясък.

— Обичаше всичко, а и всички я обичаха — каза мисис Тъли. — Никога не се боеше от животните. Но въпреки това стоеше в ням захлас пред тях. Такава си е по рождение — чувствителна, захласва се пред красотата. Да, имаше непоправима склонност да боготвори някого — било заради красотата му, било заради постъпките му. В преклонението си пред красотата пак си е същата, независимо на какво се възхищава — на някой роял, на майсторска картина, на красива кобила или на кътче от природата.

И Паола искаше сама да създава красота. Но се изправи на труден кръстопът: дали да се посвети на музиката или на живописта. В пълния разгар на заниманията си, ръководена от най-добрите музикални педагози в Бостън, не можеше да сдържи влечението си да рисува. От триножника пък се увлече по скулптурата.

Влюбена беше в съвършеното, душата и сърцето й бяха пълни с красота и беше тъй объркана, че не знаеше за кое има по-голямо дарование и дали всъщност изобщо има някакво призвание. Дадох й идеята да си отпочине от всякаква работа и я взех със себе си за една година в чужбина. И представете си — оказа се, че имала дарба да танцува. Но винаги се връщаше към музиката и живописта. Не, не че не знае какво иска. Бедата е там, че е твърде надарена…

— Твърде всестранно надарена — допълни мисълта й Греъм.

— Да, точно тъй — съгласи се мисис Тъли. — Но едно е да ти се удава нещо, друго е да имаш заложби, и до ден-днешен, честна дума, не знам дали детето изобщо е имало някакви заложби. С различни неща се захващаше, но — трябва да се признае — в никое от тях тя няма някакво голямо постижение.

— Освен това, че тя самата е такава, каквато е — додаде Греъм.

— Да, това е голямото й постижение — съгласи се мисис Тъли и възторжено се усмихна. — Тя е прекрасна, необикновена жена, съвсем непокварена, съвсем естествена. И в края на краищата, нима е толкова важно непременно да се твори нещо? По ми е скъпа една от лудориите на Паола — о, чух как влязла във водата с големия жребец, — отколкото всичките й картини, дори да бяха все шедьоври. Но отначало трудно я разбирах. Дик често я нарича момиченцето, което не могло да порасне. Но кълна се, когато трябва, може да се държи с най-изискано достойнство. Наричам я най-зрялото дете, което съм виждала. А Дик — това е най-хубавото нещо в живота й. Едва когато го срещна, прояви истинското си аз. Ето как се случи всичко.

И мисис Тъли разказа как същата година пътували из Европа. В Париж Паола отново започнала да рисува и накрая се убедила, че успехът може да се постигне само с борба, а парите на леля й са пречка за нея.

— Тя се наложи — каза е въздишка мисис Тъли, — остави ме, изпрати ме да си вървя в къщи. Съгласи се да получава само най-оскъдна издръжка и заживя самостоятелно в Латинския квартал заедно с две други американки. Тогава именно срещна Дик. Той беше странна личност. Никога не бихте отгатнали с какво се занимаваше тогава. Беше съдържател на кръчма — о, не някое от тези модерни заведения, а истинска студентска кръчма. Посетителите бяха отбрани — все едни налудничави. Току-що се бе завърнал от безумни приключения по широкия свят и както сам се изразяваше, искаше за известно време вместо да изживява живота, да поговори за него.

Веднъж Паола ме заведе там. Бяха вече сгодени: предния ден той ме посети — въобще всичко беше както трябва. Познавах на времето Ричърд Форест-Щастливеца й знаех всичко за сина му. По-добра партия Паола не би могла да намери. При това то беше истинско романтично увлечение. Паола го бе видяла първо като капитан на отбора на Калифорнийския университет, който победи Станфордския. След това го срещнала в ателието, което делеше с двете момичета. Тя не знаеше дали Дик има милиони, или държи кръчма, защото работите му са зле, пък и никак не я интересуваше. Винаги се е вслушвала в гласа на сърцето си. Представете си положението: Дик, който минаваше за неуловим, и Паола, която изобщо не флиртуваше. Изглежда, че направо са се хвърлили в прегръдките си, защото само за една седмица всичко бе уредено и Дик ми направи посещение, сякаш моето решение би имало някакво значение.

Та думата беше за кръчмата на Дик. Тя беше кръчма на философите — тясно, сбутано помещение, под земята, в самото сърце на Латинския квартал. Представете си що за кръчма — имаше, само една маса! Но каква маса! Широка, кръгла, скована от голи дъски, без мушама дори, дървото цялото в петна от безбройните чаши, разлени от това, че философите блъскаха с юмруци. Около нея можеха да седнат тридесет души. Жени не се допускаха. За Паола и мен бе направено изключение.

Видях тук Аарън Хенкок. Той беше един от философите и до ден-днешен се хвали, че има да дава на Дик повече пари от всеки друг клиент длъжник. Там се срещаха всякакви безумни млади мислители, удряха по масата с юмруци и говореха за философия на всички европейски езици. Дик винаги е имал слабост към философите.

Но Паола развали цялата работа. Веднага щом се ожениха, Дик стегна шхуната си „Ол ауей“ и щастливата двойка отплува на сватбено пътешествие от Бордо до Хонконг.

— А кръчмата се затвори и философите останаха без подслон и без спорове — допълни Греъм.

Мисис Тъли се разсмя от сърце и поклати глава.

— Той я осигури със средства — каза тя, като се задъхваше и примираше от смях. — Осигури я частично или нещо такова. Не помня вече как беше. И още същия месец полицията я закри, защото била клуб на анархисти.

Въпреки че знаеше колко са разнообразни интересите и дарбите на Паола, Греъм се изненада, когато я завари един ден сгушена в нишата на един прозорец, всецяло погълната в работа над една изящна бродерия.

— Нрави ми се — обясни тя. — Предпочитам онова, което съм изработила сама и по мое хрумване, пред всички бродерии в магазините. По-рано Дик мърмореше — нали мисли само за ефикасност, производителност на труда и други такива неща. Смяташе, че бродерията е пилеене на време, защото срещу скромно заплащане всяка селянка би направила същото, което правя аз. Но успях да му разясня как аз гледам на тези неща.

Те са като музиката, когато човек сам свири. Разбира се, срещу пари бих могла да чуя по-добро изпълнение, но друго е да седнеш сам на пианото и да изтръгваш от него звуци със собствените си пръсти и по собствено разбиране — насладата е друга, много по-голяма. Няма значение дали подражаваш на чуждо изпълнение, или даваш свое тълкование и влагаш нещо от самия себе си. Чувстваш радост и душевна пълнота.

Ето тази малка шевица с бродирани лилии, с която съм подръбила подгъва — по света няма друга като нея. Идеята е моя и само моя, моя е и радостта от това, че давам форма и живот на тази идея. В магазините човек може да намери по-добри идеи и по майсторски изпълнени, но това е различно. Мое. Аз съм го видяла във въображението си, аз съм го създала. Може ли някой да каже, че бродерията не е изкуство?

Тя замълча, но засмените й очи повтаряха въпроса.

— И може ли някой да каже — съгласи се Греъм, — че изкуството да подчертаеш красотата на една жена не е най-достойното и най-приятното от изкуствата?

— Дълбоко уважавам една добра шивачка или шапкарка — кимна тя сериозно. — Те са наистина артисти, при това важни за световната икономика, както би се изразил Дик.

При друг случай, като търсеше в библиотеката някои сведения за Андите, Греъм се натъкна на Паола, надвесена грациозно над един чертеж. Голямата маса пред нея бе отрупана с внушителни албуми за вътрешна архитектура. Тя се бе заела да прави план за дървена къща или хижа за мъдреците в мадрьоновата гора.

— Не е лесно — въздъхна тя. — Дик казва, ако съставя плана, да бъде за седем души. Сега имаме четирима мъдреци, но той си е наумил да станат седем. Твърди, че душове и такива неща са излишни, защото къде се е чуло философ да се къпе? А съвсем сериозно препоръчва седем печки и седем кухни, защото именно за такива ежедневни дреболии философите винаги се карат.

— Нали Волтер се бе скарал с един крал заради някакви си угарки от свещи — каза Греъм, като се любуваше на непринудената й грация. Тридесет и осем години? Невъзможно! Тя изглеждаше почти като някакво оживено, със зачервени бузи момиче над трудно домашно. И той си спомни забележката на мисис Тъли, че Паола е най-зрялото дете, което някога е виждала.

Това го изпълни с учудване. Нима тя бе същата, която при коневръза с няколко кратки думи показа, че ясно съзнава накъде са тръгнали нещата? „Разбирам“ — бе казала тя тогава. Но дали наистина разбираше? Не беше ли казала тази дума случайно, без да влага в нея някакво особено съдържание? И все пак тя цяла се стремеше към него, също като него обзета от трепет, когато пееха „По циганските следи“. В това той беше сигурен. Но, от друга страна, нима не бе видял как тя се вълнува и цяла пламва, когато свири Доналд Уеър? Но тук мъжкото му самолюбие надделя и той си каза, че с Доналд Уеър нещата стоят иначе. И при тази мисъл неволно се усмихна.

— Защо се смеете? — запита Паола. — Знам, че не съм архитект. Но любопитна съм да видя как вие бихте сместили седемте философи, като при това спазите невероятните изисквания на Дик.

Върнал се в стаята си на кулата, Греъм хапеше устни и размишляваше, а книгите за Андите стояха неразтворени пред него. „Та тя съвсем не беше жена. Беше същинско дете. Или — и той се поколеба при тази мисъл — нейната непринуденост беше престорена? Наистина ли беше разбрала всичко? Вероятно да. Иначе не можеше и да бъде. Тя познаваше света, познаваше живота. При това беше много умна. Дори един бегъл поглед на сивите й очи говореше за увереност и сила. Да, именно сила!“ Припомни си я как изглеждаше първата вечер — на моменти сякаш блясваше като тънка скъпоценна стомана. Сети се, че на времето тази нейна вътрешна сила го бе накарала да я сравнява със слонова кост, с ваян седеф, със сплит момини коси.

Но след кратките думи при коневръза и песента „По циганските следи“ той знаеше, че когато погледите им се срещат всеки от тях чете неизречени неща в очите на другия.

Напразно прелистваше книгите за сведенията, които му трябваха. Направи опит да продължи започнатата глава без тях, но перото му не раждаше нищо. Беше го обхванала подлудяваща тревога. Взе разписанието за влаковете и се замисли над него, разколеба се, позвъни по телефона в домашната конюшня и заръча да оседлаят Алтадена.

Беше прекрасна утрин — ранно калифорнийско лято. Ни полъх на ветрец над задрямалите поля, от които долиташе песента на чучулиги и пъдпъдъци. Греъм яздеше между живите плетове от люляци, изпълнили въздуха с тежко ухание. Отдалеч долетя гърленото цвилене на Планинец и сребристият отговор на Принцеса Фодърингтън.

Греъм се запита какво търси тук, яхнал коня на Дик Форест. И защо не бе на път към гарата, за да вземе първия влак по разписанието? „По-рано не знаех що значи колебание и нерешителност“ — помисли той с горчивина. Но беше му даден само един живот и в света не съществуваше друга жена за него — мисълта за това го обля като гореща вълна.

Дръпна юздите и се отби от пътя — насреща му идеше стадо ангорски кози. Те бяха няколкостотин и овчарите-баски ги караха бавно, с чести почивки, защото до всяка коза припкаше малко козленце. Зад оградата имаше много кобили с новородени кончета. Греъм едва успя да свърне в една странична пътека, за да се отстрани от пътя на тридесетима жребци-годинаци, подкарани нанякъде през стопанството. Възбудата им се предаде на всички обитатели на тази част от чифлика и въздухът се изпълни с цвиления, призивни и ответни, а Планинец, вън от себе си при шума и вида на толкова много съперници, препускаше като бесен зад своята ограда, тръбейки неспирно и предизвикателно, сякаш за да каже, че по света няма втори като него могъщ и смайващ представител на конското царство.

Внезапно от един страничен път изскочи Дик Форест, яхнал Немирница, която се изправи на задните си крака. Лицето му сияеше от възторг пред развихрените страсти ма десетките животни, които бяха негова собственост.

— Истинска симфония на плодовитостта — извика той вместо поздрав и дръпна юзди, за да спре, макар че това едва ли можеше да се нарече спиране, защото кафявата му кобила с червеникавозлатисти отблясъци буйно се мяташе, злобно проточваше шия да ухапе ту неговия крак, ту крака на Греъм, риеше пътя с копита, а в следващия момент, обхваната от безсилен гняв, започваше да рита във въздуха със задните си крака.

— Тези младоци здравата ядосаха Планинец — засмя се Дик. — Слушайте какво пее той:

„Чуйте ме. Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете. Гласът ми изпълва ширните долини. Кобилите ме чуват и трепват в спокойните си пасища, защото ме познават. Земята прелива от живителна сила, дърветата — от мъзга. Пролет дойде. Моята пролет. Аз съм властелин в моето царство на пролетта. Кобилите помнят гласа ми. Те ме познават чрез кръвта на своите майки. Чуйте ме! Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете, а ширните долини са мои глашатаи. С ехото си разнасят вестта, че ида.“