Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА V

В девет часа вечерта, точно на секундата, облечен в най-старите си дрехи, Дик се срещна с Тим Хаган до станцията на сала.

— Няма смисъл да се ходи на север — рече Тим. — Ще настъпи зима и ще стане трудно за спане. Ако искаш, да тръгнем на изток — с други думи, Невада и пустините.

— Някоя друга посока? — запита Дик. — Лошо ли ще е да тръгнем на юг? Можем да се отправим към Лос Анжелис и Аризона, и Ню Мексико — и Тексас.

— Колко пари имаш? — запита Тим.

— За какво? — попита в отговор Дик.

— Трябва да се измъкнем оттук по-скоро, а най-бързо ще се движим, ако в началото плащаме пътя си. За мене работата е лесна; но ти си друго. Онези чичовци, дето се грижат за тебе, ще вдигнат голяма олелия. Веднага ще изпратят цяла тълпа детективи. Трябва да ги заблудим.

— Тогава нека ги заблудим — съгласи се Дик. — Един-два дни ще правим къси скокове ту насам, ту натам, като ще заплащаме пътя си, а повечето време ще се крием, докато стигнем до Трейси. Тогава ще престанем да плащаме и ще се отправим на юг.

Цялата тази програма бе грижливо изпълнена. Накрая минаха през Трейси като редовни пътници, шест часа след като местните полицейски власти се бяха отказали вече да претърсват влаковете. За по-голяма предпазливост Дик предплати пътя и отвъд Трейси, до Модесто. Сетне, по съвета на Тим, те пътуваха, без да плащат, в товарните, багажните и конските вагони. Дик купуваше вестници и плашеше Тим, като му четеше трагичните съобщения за отвличането на младия наследник на Форестовите милиони.

А там, в Сан Франциско, тримата опекуни предлагаха награди общо за тридесет хиляди долара на всички, които биха открили и върнали техния възпитаник. И Тим Хаган, като четеше тези съобщения, докато двамата лежаха в тревата край някоя цистерна с вода, запечати завинаги в ума на Дик мисълта, че неподкупната почтеност не се среща само у хората от определени места или класи, а може да вирее както в дворците на хълма, така и в жилището над някоя бакалница долу в низините.

— Дявол да го вземе — обърна се Тим, не толкова към Дик, колкото към заобикалящия го пейзаж, — каква олелия ще вдигне старецът, ако те издам за тези тридесет хиляди. Просто ме е страх да си помисля.

И от това, че Тим открито заговори по този въпрос, Дик заключи, че синът на полицая в никакъв случай нямаше да го предаде.

Дик поведе разговор на тази тема чак шест седмици след това в Аризона.

— Слушай какво, Тим — каза той, — аз имам цели купища пари. Те постоянно се увеличават, а както сам виждаш, не харча ни стотинка от тях, макар че тая мисис Съмърстоун си пипва хиляда и осемстотин долара суха пара годишно, при пълен пансион, и си има файтони на разположение, докато ти и аз сме доволни, ако намерим остатъци от яденето на някой огняр в локомотивните депа. Но все пак паричките ми растат. А колко е десет процента от двадесет долара?

Тим Хагън впери очи в трептящата мараня на пустинята и се помъчи да реши задачата.

— Колко е една десета от двадесет милиона? — попита раздразнено Дик.

— Е, два милиона, разбира се.

— Така, пет процента са половината на десет процента. А колко ще дадат двадесет милиона за една година при пет процента лихва?

Тим се поколеба.

— Половината. Половината на два милиона! — извика Дик. — При това положение всяка година аз забогатявам с един милион. Вникни добре в това и чуй по-нататък. Когато стана добро момче и реша да се върна — но трябва да минат още години и години, — ние ще нагласим работата двамата. Когато ти кажа, ти ще пишеш на баща си. Той ще хукне на уговореното място, ще ме вземе и заведе у дома. Тогава ще пипне тридесетте хиляди долара награда от опекуните ми, ще напусне полицейската си служба и най-вероятно ще отвори кръчма.

— Трийсет хиляди са дяволски голяма сума — забеляза Тим, изразявайки по този небрежен начин благодарността си.

— Не и за мене — подцени Дик щедростта си. — Тридесет хиляди влизат в един милион тридесет и три пъти, а един милион е само годишната лихва на парите ми.

Но Тим Хаган не доживя да види баща си съдържател на кръчма. Два дни след това, когато влакът бе спрял на дървен мост без перила, един спирач, който би трябвало да е по-предвидлив, свали момчетата от празния товарен вагон, в който се криеха. Мостът бе прехвърлен над каменистата урва. Дик погледна надолу към камънаците на дълбоката пропаст и се поколеба.

— На моста има място — каза той, — но ако влакът тръгне?

— Няма да тръгне… бягайте, докато има време — настоя кондукторът. — Машината взима вода на другия край. Винаги прави това тук.

Но този път машината не взе вода. При следствието се установи, че машинистът видял, че във водонапорната кула няма вода, и подкарал влака. Двете момчета едва бяха скочили от страничната врата на товарния влак и преди още да направят и двадесетина стъпки по тясната пътечка между линията и пропастта, влакът потегли. Дик, който беше бърз и съобразителен и умееше да се пригажда към обстоятелствата, мигом се свлече, опирайки се на моста с ръце и колене. Това му осигури по-добра опора и повече място, защото се бе сгушил под издадените части на товарните вагони. Тим, който не съобразяваше и не се пригаждаше така бързо и който освен това бе обхванат от келтска ярост против кондуктора, вместо да клекне и да се опре на ръце и колене, остана изправен, за да излее мнението си за него в поток гневни, предавани от поколение на поколение изрази.

— Лягай!… Долу! — крещеше Дик.

Но Тим пропусна удобния случай. Засилила се надолу, машината бързо повлече влака. С лице към движещите се вагони, само с въздуха зад гърба си и с пропастта под краката си, Тим се опита да се отпусне на ръце и колене. Но още при първото движение на раменете той се блъсна о вагона и едва не изгуби равновесие. По някакво чудо успя да се задържи и остана прав. Влакът се движеше все по-бързо и по-бързо. Невъзможно му беше да клекне.

Дик, застанал на колене, задържайки се по някакъв начин, наблюдаваше всичко. Влакът набра скорост. Вагоните се движеха все по-бързо. Запазил хладнокръвие, с гръб към пропастта, с лице към движещите се вагони, изпънал ръце до тялото си, без друга опорна точка освен земята под краката си, той се олюляваше, но пазеше равновесие. Колкото по-бързо се движеше влакът, толкова по-силно се клатеше Тим, докато най-после с усилие на волята застана устойчиво и престана да се клати. И всичко щеше да свърши благополучно, ако не беше един особен вагон. Дик го знаеше и го видя да се приближава. Той беше „луксозен конски вагон“, шест инча по-широк от останалите. Дик видя, че и Тим го забеляза. Видя как Тим напрегна всички сили да се справи с положението, когато тясното пространство, на което се крепеше, изведнъж щеше да се намали с още половин фут. Тим бавно и уплашено се наклони назад, назад, до крайния предел, и все пак недостатъчно. Нещастието беше неизбежно. Ако вагонът беше само с един инч по-тесен, той би устоял. Един инч — и вагонът щеше да мине покрай него, а той щеше да падне на релсите зад влака. Но именно този инч го погуби. Вагонът блъсна Тим. Той два пъти се олюля встрани, два пъти се превъртя във въздуха и полетя с главата надолу към скалите.

След като се удари, Тим не помръдна. Падайки от седемдесет фута височина, той счупи врата си и смаза черепа си. И там именно Дик видя за първи път смъртта — не прилично наредената, благопристойна смърт в цивилизованото общество, където и лекари, и сестри, и инжекции облекчават обречения при преминаването му в мрак, където и тържествеността, и обредите, и цветята, и погребалните служби смекчават скръбта при изпращането й прощаването с покойника — а внезапната примитивна смърт, грозна и неукрасена, като смъртта на бивол или на тлъста свиня с прерязана вратна артерия.

И точно там Дик научи нещо повече — превратността на живота и съдбата: враждебността на вселената към човека; необходимостта бързо да съобразяваш и да действаш, да виждаш и знаеш, да бъдеш умерен и решителен, мигом да се приспособяваш към внезапните промени в съотношението на силите, които управляват всичко живо. И точно там, над обезобразените и смазани останки на този, който само миг преди това беше негов другар, той разбра, че не трябва да се доверява на илюзиите и че единствено действителността никога не лъже.

В Ню Мексико Дик случайно попадна в една скотовъдна ферма, наречена „Джингл-боб“, северно от Росуел, в долината Пекос. Той нямаше още четиринадесет години; там го приеха като талисман на цялата ферма и скоро стана любимият каубой на каубои, които даже на официални документи се подписваха с такива имена като „Див кон“, „Били елена“, „Бумър Дякона“ и „Високия джоб“.

За шест месеца, прекарани във фермата, Дик придоби физическа ловкост и закали тялото си, събра познания по коневъдство, стана добър ездач и опозна хората в тяхната първобитна и сурова същност — и тези познания му останаха богатство за цял живот. Той научи и още неща. Така например научи много от Джон Чисъм, собственика на „Джингл-боб“, на „Воск Гранд“ и на други скотовъдци ферми чак до реката Блек Ривър и отвъд нея. Джон Чисъм, „крал на едрия добитък“, бе предвидил възникването на дребните ферми и бе превърнал откритите, обширни имения в отделни, оградени с бодлива тел парцели. За тази цел той бе закупил всички околни участъци, където имаше вода, като използваше съвсем безплатно милионите акри съседни земи, които нямаха никаква стойност без водата, намираща се под негов контрол. И в разговорите край огъня, на открито, или във фургона за хранителни припаси, сред каубоите с четиридесет долара месечна заплата, които не бяха предвидили онова, което бе предвидил Джон Чисъм, Дик разбра точно защо и как Джон Чисъм бе станал „крал на едрия добитък“, докато хиляди негови съвременници му работеха на надница.

Но Дик имаше горещ нрав. Кръвта му кипеше. Натурата му беше страстна и пламенна, изпълнена с мъжка гордост. Готов да заплаче от умора след двадесет часа езда, той се научи да презира жестоките, телесни болки и със стоическо мълчание да устоява на примамките на постелята, докато закалените каубои не си тръгваха първи да спят. Същите качества го караха да се качва на всеки кон, който му даваха, да настоява да дежури нощем и да не трепва, когато му дойде ред, препускайки да пресече пътя на разбягалото се стадо с развяваща се непромокаема връхна дреха. Беше готов да рискува. С радост се излагаше на рискове. Но в такива моменти никога не забравяше действителността. Много добре знаеше, че човешкото тяло е крехко и лесно се разбива в твърдите скали и под конските копита. И когато отказваше да се качи на някой кон, който при бързо бягане преплиташе крака и се спъваше, той правеше това не защото се боеше да не се убие, а защото, когато рискуваше да се пребие, той не искаше, както заявяваше самия Джон Чисъм, „да си счупи врата за нищо и никакво“.

Едва от „Джингл-боб“ писа на опекуните си, като обаче даде писмото на един скотовъдец да го пусне от Чикаго. Но дори и тогава прояви такава предпазливост, че адресира плика до готвача А-Синг. Макар и да не се ползваше от своите двадесет милиона, Дик все пак никога не ги забравяше и като се боеше да не би да разделят имуществото му между далечни роднини, които можеха да се намерят в Нова Англия, той предупреди опекуните си, че е жив и че ще се върне у дома след няколко години. Също така даде им нареждане да задържат и занапред мисис Съмърстоун и да й заплащат установената заплата.

Но на Дик не му се стоеше на едно място. Той сметна, че да стои половин година в „Джингл-боб“, е повече от достатъчно. И като малолетен скитник той преброди целите Съединени щати, сблъсквайки се с мирови съдии, полицейски чиновници, закони против скитничеството и затвори. Опозна отблизо различни скитници, странстващи работници и дребни престъпници. Между другото се запозна с фермери и с работата във фермите, а веднъж в продължение на една седмица, в щата Ню Йорк, бра плодове в имението на холандски фермер, който правеше опити с една от първите силозни инсталации, издигнати в Съединените щати. Той изучи всичко това не защото си беше поставил за цел да го изследва. Просто притежаваше момчешка любознателност и по този начин натрупа маса познания за човешката природа и социалните условия, като всичко това много му послужи по-сетне, когато с помощта на книгите го провери и систематизира.

Приключенията не му навредиха. Дори и когато общуваше с бивши затворници в горските им убежища, слушайки техните разсъждения за живота и нравствеността, той не се поддаде на възгледите им. Беше само пътешественик сред чужди племена. Чувствайки сигурност при съзнанието за своите двадесет милиона, той не изпитваше нито нужда, нито изкушение да краде или ограбва. Интересуваха го всякакви неща и всякакви места, но никъде не намираше място или положение, което да го задържи за постоянно. Обзет бе от жажда да вижда повече и повече и да наблюдава до безкрайност.

Като изминаха три години, когато беше близо шестнадесетгодишен, с укрепнало тяло, тежък сто и тридесет фунта, той прецени, че е време да се прибере у дома и да се залови с книгите. Така предприе първото си дълго пътешествие по вода, постъпвайки като юнга в един търговски кораб, отправил се покрай нос Хорн, от Делауеър за Сан Франциско. Плаването беше трудно и продължи сто и осемдесет дни, но накрая той тежеше с десет фунта повече.

Мисис Съмърстоун изпищя, когато един ден той се изправи пред нея, и трябваше да извикат от кухнята А-Синг, за да каже, че това е наистина Дик. Мисис Съмърстоун изпищя втори път — когато се ръкува с него и той ожули нежната й кожа със загрубялата си от корабните въжета мазолеста длан.

Когато поздрави опекуните си при първата набързо свикана среща, той се държеше стеснително, почти смутено. Но това не му попречи да заговори право по въпроса.

— Ето какво — каза той, аз не съм глупак. Знам какво искам и това, което искам, ще стане. Аз съм сам в света, като не смятам, разбира се, такива добри приятели като вас, и си имам собствени схващания за света и за онова, което искам да направя в него. Върнах се у дома не поради чувство за дълг към някого тук. Върнах се, защото беше време да го направя, защото трябва да изпълня дълга си към самия себе си. От моите тригодишни странствания аз само спечелих и сега трябва да продължа образованието си — искам да кажа, книжовното си образование.

— Белмънтското училище — предложи мистър Слокъм. — То ще ви подготви за университета…

— И да загубя три години! Същото ще е и ако отида в която и да е гимназия. Възнамерявам да свърша Калифорнийския университет за една година. Това значи много работа. Но мозъкът ми е като киселина. Той ще прояде книгите. Ще си наема един частен преподавател или половин дузина и здраво ще се заловя за работа. Преподавателите сам ще си избирам — ще ги наемам и ще ги уволнявам. Но затова ми са нужни пари.

— Сто долара месечно — предложи мистър Крокет. Дик поклати глава.

— В продължение на три години се грижех за себе си, без да похарча ни цент от парите си. Смятам, че ще съумея да се грижа за себе си и тук, в Сан Франциско, като се разпореждам с част от тях. Още не възнамерявам да се заема с имуществените си въпроси, но ми е нужна банкова сметка, и то доста значителна. Ще харча парите си, както намеря за необходимо и за каквото намеря за необходимо. Опекуните му се изгледаха смаяно един друг. — Това е абсурдно, невъзможно — започна мистър Крокет. — Такъв сте си неразумен, какъвто бяхте и когато заминахте.

— Изглежда, че съм такъв — въздъхна Дик. — И предишното ни недоразумение беше относно парите ми. Тогава ви поисках сто долара.

— Помислете за нашето положение, Дик — захвана да го увещава мистър Дейвидсън. — Ние сме ваши опекуни… Какво ще си кажат хората, ако позволим на вас, шестнадесетгодишен младеж, да се разпореждате свободно с парите си?

— Колко струва точно сега моята яхта „Фреда“? — запита Дик без връзка с предишния въпрос.

— Всеки момент за нея могат да се получат двадесет хиляди — отговори мистър Крокет.

— Тогава продайте я. Твърде е голяма за мен и всяка година стойността й спада. Нужна ми е яхтичка от тридесетина фута, която сам да управлявам тук в залива и която няма да струва дори и хиляда долара. Продайте „Фреда“, а парите внесете на мое име. Знам, вие тримата се боите да не би да прахосам парите си — за пиене, за конни състезания, за кабаретни актриси. За да ви успокоя, ето какво ви предлагам: нека върху тази текуща сметка да има право всеки един от четиримата ни. Щом някой от вас реши, че прахосвам парите, веднага ще може да изтегли цялата сума. Мога също да ви съобщя, че вън от другите ми занимания смятам да повикам тук някой специалист от търговските колежи, който да натъпче в главата ми техниката по чисто деловите въпроси.

Дик не изчака да чуе съгласието им, а продължи, все едно, че въпросът беше окончателно решен:

— А как стои работата с конете долу в Менло? Няма значение, ще отида да ги прегледам и ще реша кои да задържа. Мисис Съмърстоун ще остане тук да се грижи за домакинството, защото и без това съм набелязал за себе си достатъчно работа. Обещавам ви, че няма да съжалявате, гдето сте ми дали свобода да се разпореждам с личните си работи. А сега, ако искате да чуете как съм прекарал последните три години, ще ви разкажа цялата история.

Дик Форест бе прав, когато каза на опекуните си, че мозъкът му е като киселина, която ще прояде книгите. Никой не бе виждал такъв начин на обучение, при това той сам си го ръководеше — но не без да се вслушва в съвети. Изкуството да използува чужди мозъци той бе научил от баща си и от Джон Чисъм, собственика на „Джингл-боб“. Беше се научил да седи мълчалив и да размишлява, докато каубоите разговаряха надълго и нашироко край огъня на открито или във фургона с хранителните припаси. Благодарение на своето име и положение той можеше да се среща с професори, директори на колежи и делови хора; цели часове той ги слушаше да говорят, като рядко задаваше въпроси, и само поглъщаше най-доброто, което можеха да му предложат, готов да извлече от няколко такива часа една идея, един факт, които да му помогнат да реши към какво образование да се насочи и как да го получи.

След това се зае да си избира преподаватели. Никой не бе виждал такова наемане и отпращане на хора, такива назначавания и уволнявания. За тази работа той не пестеше средства. Един задържаше месец или три месеца, а цяла дузина отпращаше още първия ден или първата седмица. И при тези уволнения той неизменно им плащаше за цял месец, дори и тогава, когато опитите им да го учат не траеха дори един час. В тези случаи той постъпваше справедливо и великодушно, защото можеше да си позволи да бъде справедлив и великодушен.

Младежът, който се бе хранил с остатъците от яденето на огнярите в локомотивните депа и бе пил вода от железопътните цистерни, бе разбрал отлично цената на парите. Той купуваше най-скъпото, напълно уверен, че в крайна сметка то беше най-евтиното. За да постъпи в университета, трябваше да мине едногодишен гимназиален курс по физика и едногодишен по химия. След като погълна алгебрата и геометрията, той се обърна към завеждащите катедрите по физика и химия в Калифорнийския университет. Професор Кари му се изсмя в лицето… отначало.

— Мило момче… — започна професор Кари.

Дик търпеливо го изчака да свърши, а след това заговори и заключи:

— Аз не съм глупак, професор Кари. Учениците в гимназията и в подготвителните училища са деца. Те не познават света. Не знаят какво им трябва и защо им трябва онова, което им наливат в главите. Аз познавам света. Знам какво ми трябва и защо ми трябва. Те учат физика по един час два пъти седмично в течение на два учебни срока, което заедно с две ваканции прави една година. Вие сте най-добрият преподавател по физика по цялото Тихоокеанско крайбрежие. Учебната година сега тъкмо свършва. Ако ми отделите първата седмица от ваканцията си, като ми посветите всяка своя свободна минута, аз ще премина едногодишния курс по физика. Колко ви струва тази седмица?

— Не бихте могли да я купите и за хиляда долара — отвърна професор Кари, смятайки, че въпросът е изчерпан.

— Знам колко е заплатата ви… — започна Дик.

— Колко? — запита остро професор Кари.

— Не е хиляда долара седмично — отвърна също тъй остро Дик. — Нито петстотин долара седмично, нито дори двеста и петдесет… — И той вдигна ръка, давайки знак на професора да не го прекъсва. — Току-що ми заявихте, че не бих могъл да купя една седмица от времето ви за хиляда долара. Няма да направя това. Ще я купя за две хиляди. Боже мой! Та аз имам само определен брой години живот…

— И години ли можете да купувате? — запита лукаво професор Кари.

— Разбира се. Тъкмо за това съм тук. Купувам за една година три и вашата седмица е част от сделката.

— Но аз още не съм приел — засмя се професор Кари.

— Ако сумата не е достатъчна — каза Дик упорито, — определете вие колко считате за справедливо.

И професор Кари се предаде. Същото направи и професор Барсдейл, завеждащият катедрата по химия.

Преподавателите си по алгебра Дик вече бе водил в продължение на седмици на лов за птици в мочурищата на реките Сакраменто и Сан Джоакин. След като се справи с физиката и химията, той заведе двамата си преподаватели по литература и история на лов в гористия район на Къри Каунти, югозападен Орегон. Тези привички той беше взел от баща си; и той работеше и се развличаше, живееше на чист въздух и обичайните три години на гимназиалния курс взе за една година без особено напрежение. В едно и също време ловеше риба, ходеше за дивеч, плуваше, играеше гимнастика и се подготвяше за университета. И той не сбърка. Знаеше, че върши всичко това, защото бащините му двадесет милиона го бяха направили господар на живота. Парите бяха оръдие. Той нито ги надценяваше, нито ги подценяваше. Използваше ги да купува с тях, каквото му трябва.

— Най-странният вид разточителство, което съм срещал — заяви мистър Крокет, посочвайки сметката на Дик за годината. — Шестнадесет хиляди долара за образование, при това всички разходи са записани, включително железопътните билети, бакшиши на носачите, както и барута и патроните, употребени от преподавателите.

— И все пак той си взе изпитите — забеляза мистър Слоукъм.

— При това за една година — изръмжа мистър Дейвидсън. — Синът на дъщеря ми постъпи в Белмънтското училище, по същото време и дано има късмет след две години да влезе в университета.

— Е, едно мога да кажа — заяви мистър Крокет, — отсега нататък каквато и сума да поиска това момче за своите разходи, ще му се дава.

— А пък аз сега ще отслабя темпото — каза Дик на опекуните си. — Ето на, в образованието вече се изравних с връстниците си, а в познаването на света съм ги изпреварил с цели години. Та аз знам толкова неща, хубави и лоши, велики и нищожни, за мъжете, за жените и за живота, че понякога започвам едва ли не да се съмнявам дали наистина са верни. Но знам, че са верни.

Отсега нататък няма да бързам. Настигнах другите и вече ще карам нормално. Главното е редовно да преминавам от един курс в друг и на двадесет и една години ще съм завършил университета. Отсега нататък ще ми са нужни по-малко пари за образование — вече няма да ми трябват частни преподаватели — и повече за развлечения.

Мистър Дейвидсън настръхна.

— Какво разбирате под понятието „развлечение“?

— О, разните там студентски дружества, футбол… Не искам да изоставам от другите. А освен това се интересувам от бензинови мотори. Възнамерявам да построя първата в света океанска яхта с бензинов мотор.

— Да, и да ви вдигне във въздуха — възрази мистър Крокет. — Глупаво е това увлечение по бензина на всички тези запалянковци.

— Аз ще се пазя — отговори Дик, — но това означава опити и пари, така че ми е нужна солидна банкова сметка, от която ще можем да теглим и четиримата както по-рано.