Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА XXIII

Нея вечер не се водеха особено оживени разговори на масата. Паола, седнала на рояла, пееше. Терънс, който разсъждаваше за любовта, отведнъж се смълча, думите му останаха недоизказани — той слушаше. Беше доловил нещо ново в гласа и. Той безшумно прекоси стаята и се присъедини към Лео, който се бе изтегнал на мечата кожа. Дар Хиал и Хенкок също оставиха спора и се настаниха в дълбоките кресла. Греъм, на пръв поглед по-равнодушен от останалите, разглеждаше някакво ново списание, но Дик забеляза, че той бе престанал да прелиства страниците. И от ухото на Дик не се изплъзнаха новите нотки, които звучаха в гласа па Паола, той също се мъчеше да ги разтълкува.

Когато тя завърши, тримата мъдреци се стекоха вкупом да й обясняват, че тя най-после е успяла да се отдаде изцяло на изкуството си и да пее така, както винаги са очаквали от нея. Лео лежеше неподвижен, мълком опрял брадичка с дланите си, с преобразено лице.

— Дължи се на тия ваши разговори за любовта — засмя се Паола, — на всички прекрасни мисли, с конто напълниха главата ми Лео и Терънс… и Дик.

Терънс тръсна дългата си прошарена коса.

— Които напълниха не главата ви, а сърцето ви — поправи я той. — Тази вечер в сърцето ви, в гласа ви пее любовта. За пръв път ви чувам да разгърнете гласа си. И не смейте повече да се оплаквате, че гласът ви бил слаб. Той е плътен, закръглен, като голямо въже, като голямо златно въже, с което завързват приказните кораби на пристана на Блажените острови.

— За да се отплатя, ще изпея „Глория“ — отвърна тя — и тъй ще отпразнуваме победата на свети Лео, свети Терънс… и разбира се, свети Дик, които съсякоха драконите.

Дик, който не пропускаше ни дума от разговора, за да не се намесва в него, се запъти към вградения в стената бар-шкаф и си наля уиски със сода.

Докато Паола пееше „Глория“, отпуснал се на едно от канапетата, той бавно отпиваше от чашата си, а възпоминанията изплуваха пред очите му с небивала яснота. Някога, отдавна, бе я чул да пее така: това беше в Париж, в ония кратки дни, когато се бяха влюбили; а след това още веднъж, през медения им месец, на борда на „Ол ауей“.

След малко с празната си чаша той даде знак на Греъм да се присъедини към него, приготви две чаши уиски със сода, а когато Греъм изпи своята, предложи му да изпеят с Паола „По циганските следи“.

Тя обаче поклати глава и запя „Билката на забравата“.

— Ах, каква жена, каква ужасна жена е била тя — възкликна Лео, когато Паола завърши. — А той бил истински влюбен. Тя разбива сърцето му, но той пак я обича. Той не може да се влюби втори път, защото не може да забрави любовта си към нея.

— А сега, Червени облако, „Песента за желъда“ — обърна се Паола усмихната към мъжа си. — Остави чашата, бъди мил и започвай да сееш желъди.

Дик лениво напусна канапето, изправи се, разтърси непокорно глава както кон гривата си и тежко затропа с крака, подражавайки на Планинеца.

— Нека Лео знае, че тук между нас не само той е поет и рицар на любовта. Слушайте, Терънс, и вие другите, послушайте дивата и възторжена песен на Планинеца. Той не въздиша по възлюблената си. Той изобщо не въздиша. Той въплътява любовта, среща я смело и я зове без свян. Чуйте го!

Стаята заехтя, въздухът се изпълни със звуци на дива радост — Дик наподобяваше цвиленето на жребец. Като разтърсваше въображаема грива и тропаше с крака, той се провикна:

— „Чуйте ме! Аз съм Ерос! Аз тъпча хълмовете. Гласът ми изпълва ширните долини. Кобилите ме чуват и трепват в спокойните си пасища, защото ме познават. Земята прелива от живителна сила, дърветата — от мъзга. Пролет дойде. Моята пролет. Аз съм властелин в моето царство на пролетта. Кобилите помнят гласа ми. Те ме познават чрез гласа на своите майки. Чуйте ме! Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете, а ширните долини са мои глашатаи; с ехото си разнасят вестта, че ида.“

Философите от мадрьоновата гора за пръв път чуваха песента на Дик и я посрещнаха с шумно одобрение. За Хенкок тя бе повод да подеме прекъснатия спор и той започна да обосновава биологически бергсонианската дефиниция на любовта, когато го прекъсна Терънс, който бе забелязал, че на лицето на Лео се бе изписала болка.

— Нека помолим нашата мила домакиня да продължи — каза Терънс. И нека тя пее за любовта, само за любовта. От опит зная, че най-добре съзерцавам звездите на фона на женски глас.

Малко по-късно в стаята влезе О’Джой. Той изчака Паола да завърши песента, приближи се безшумно до Греъм и му подаде телеграма. Дик се намръщи, че ги прекъсва.

— Важно много — аз мисли — обясни китаецът.

— Кой я прие? — запита Дик.

— Аз. Аз приел. Нощен дежурен в Елдорадо позвънил по телефона. Казал много важно. Аз приел.

— Да, твърде важна е — обади се Греъм, след като я прочете. — Мога ли тази вечер да взема влак за Сан Франциско, Дик?

— О’Джой, почакай малко — повика го Дик, като погледна часовника си. — В колко часа има влак за Сан Франциско, който да спира в Елдорадо?

— Единадесет часа и десет минути — бе незабавният отговор. — Има време. Но не много. Аз да повика шофьор?

Дик кимна глава.

— Непременно ли трябва да тръгнете още тази вечер? — запита той Греъм.

— Наистина трябва. Работата е важна. Ще имам ли време да се приготвя?

Дик кимна на О’Джой и каза на Греъм:

— Имате време, колкото да вземете най-необходимото. — Той се обърна към О’Джой: — Буден, ли е още О’Май?

— Да, сър.

— Изпрати го в стаята на мистър Греъм да помогне. А на мен съобщи веднага щом колата бъде готова. Няма да използваме лимузината. Кажи на Саундърс да вземе спортната кола.

— Какъв хубав и снажен мъж — забеляза Терънс, когато Греъм излезе от стаята.

Всички се бяха събрали около Дик с изключение на Паола, която, останала на рояла, слушаше.

— Той е един от малцината, с когото бих минал през огън и вода, с когото бих се впуснал и в най-отчаяното начинание — казваше Дик. — Той бил на борда на „Нетермере“, когато заседнал при Панго в урагана през деветдесет и седма година. Панго е просто една пясъчна ивица дванадесет фута над морското равнище. Мястото е необитаемо, има само кокосови палми. Между пасажерите имало четиридесет жени, повечето съпруги на английски офицери. Греъм бил с болна ръка, подута колкото крака му — ухапала го змия.

Океанът беснеел. Никаква спасителна лодка не могла да оцелее. Две от тях се разбили и екипажът загинал. Един след друг четирима матроси-доброволци се опитали да достигнат брега с привързано за тях тънко въже. И четиримата били измъкнати мъртви обратно на палубата с помощта на въжето, към което били привързани. Докато отвързвали последния, Греъм с подутата си ръка се съблякъл, за да пренесе той въжето. И успял, въпреки че вълните с такава сила го блъскали в пясъчния бряг, че счупил болната си ръка и освен това три ребра. Но все пак намерил сили да закрепи здраво въжето. Шестима други се наели да се доберат до брега по въжето на Евън, като пренесат със себе си друго по-дебело въже. Четирима от тях достигнали. И накрая, когато спасявали пасажерите, загинала само една от жените — при това от уплаха, имала слабо сърце.

Разпитвах го веднъж за тази случка. Но беше лаконичен като англичанин. Не искаше нищо да каже, проклетникът. Обясни ми само, че оздравяването му вървяло без особени усложнения. Според него солената вода, физическото напрежение и счупената ръка му подействували като противоотрова срещу ухапването.

В този момент в стаята влезе О’Джой, а от противоположната страна — Греъм. Дик видя, че преди да погледне другите, той потърси с очи Паола.

— Всичко е готово, сър — доложи О’Джой.

Дик стана да придружи госта си до колата, но Паола, изглежда, нямаше намерение да излиза навън с тях. Греъм се запъти към нея, за да се сбогува и извини, както изисква учтивостта.

Тя бе още под впечатлението на онова, което Дик бе разказал за него. Неволно се възхищаваше от привлекателната му осанка. Любуваше се на гордата му стойка, на небрежно сресаната му пясъчнозлатиста коса, на походката му — гъвкава и свободна въпреки масивната му, плещеста фигура. Докато се приближаваше към нея, тя отправи поглед към продълговатите му сиви очи, на които малко присвитите клепачи придаваха израз на момчешка упоритост. Наистина, както очакваше да види, изразът на упоритост изчезна и в очите му светна добре познатата усмивка.

Неговите думи бяха незначителни, безлични, както и нейните съжаления; но в оня миг, когато той пое ръката й, в очите му тя прочете онова, което очакваше — онова, с което отговориха и нейните очи. Същите неизказани думи те вложиха и в краткото си ръкуване. Без да иска, тя също стисна ръката му. Той беше прав — те наистина можеха да се разбират без думи.

В момента, когато ръцете им се разделиха, тя бързо погледна към Дик. Дванадесет години бе живяла с него и бе научила много неща. Беше се убедила в светкавичната му наблюдателност, в неговата едва ли не свръхестествена способност да долавя дребни признаци, които свързваше и съпоставяше, за да изгради заключения, поразителни с верността и дълбочината си. Но Дик, обърнат настрана, се смееше на някаква остроумна забележка на Хенкок и отправи към нея усмихнатите си очи едва когато тя тръгна да съпроводи Греъм.

Не, мислеше си тя, Дик, разбира се, не бе забелязал онова, което току-що си бяха казали без думи с Греъм. То бе тъй мигновено и незабележимо — очите им пламнаха за секунда, пръстите им слабо потрепнаха и това бе всичко. Нима Дик можеше да види или да почувствува това? Та очите и ръцете им бяха скрити от погледа му, защото в момента Греъм бе гърбом към него.

Все пак неприятно й стана, че бе побързала да погледне към Дик. Съзнанието, че е с нечиста съвест, я гнетеше, докато гледаше двамата снажни мъже, които излизаха от стаята. Бяха на един ръст, с еднакви по цвят коси. В какво бе собствено виновна? — питаше се тя сама. Какво имаше да крие? Но все пак бе достатъчно честна да признае пред себе си, че имаше какво да крие. Страните й пламнаха при мисълта, че се плъзга по наклонената плоскост на самоизмамата.

— Връщам се само след няколко дни — каза Греъм, застанал до колата, като подаваше ръка на Дик.

Дик забеляза неговия честен, открит поглед и почувства, че ръката му стиска неговата здраво и сърдечно както винаги. Греъм понечи да добави нещо, но се спря и Дик разбра, че е променил решението си, като го чу да казва:

— Смятам, че като се върна, ще трябва вече да се стягам за окончателно заминаване.

— А книгата — възрази Дик, като се проклинаше вътрешно за това, че думите на Греъм накараха сърцето му да подскочи от радост.

— Заради нея именно — отговори Греъм. — Трябва да я завърша. Изглежда, че не мога да работя като вас. Тук на чифлика има твърде много изкушения. Не мога да се съсредоточа върху книгата. Седна да работя, а в ушите ми звучи песента на дяволските чучулиги и започвам да си мисля за полята, за гористите каньони и за Селим. Пропилея така половин-един час и позвъня по телефона да оседлаят Селим. А ако не е това, има хиляди други съблазни.

Той сложи крак на стъпалото на колата, която чакаше със запален мотор, и каза:

— Довиждане, приятелю.

— Връщайте се скоро и гледайте здраво да се заловите за работа — настоя Дик. — Ако трябва, ще съставим една разумна ежедневна програма и всяка сутрин ще ви заключвам, докато изкарате каквото ви се полага за деня. И няма да ви пускам, преди да сте го свършили, ако ще цял ден да стоите заключен. Ще ви накарам да работите. Цигари имате ли, а кибрит?

— Да, всичко е наред.

— Карайте, Саундърс — заповяда Дик на шофьора. Колата мина през ярко осветената двойна врата и сякаш се гмурна в мрака.

Когато влезе обратно в къщи, Дик завари Паола да свири на мъдреците и се настани на канапето, за да чака, и се питаше дали тя ще го целуне за лека нощ, щом стане време да се оттеглят. Даваше си сметка, че при тях това не бе някакъв неизменен ритуал — такъв навик нямаха. Твърде често той я виждаше едва по обед, при това в присъствието на гости. Понякога тя рано се оттегляше в спалнята си, без да го целува за лека нощ, защото това можеше да се изтълкува като намек към гостите, че е време да стават.

Не, заключаваше Дик, нямаше никакво значение дали тази вечер тя ще го целуне за лека нощ, или не. И все пак той бе в очакване.

Тя продължи да свири и да пее, докато накрая той заспа. Когато се събуди, намери се сам в стаята. Паола и мъдреците бяха излезли безшумно. Погледна часовника си. Беше един след полунощ — необикновено късен час за нея. Той знаеше, че тя току-що си е отишла, че се е събудил, защото музиката и оживлението бяха престанали.

И все пак той чакаше. Често му се бе случвало да задреме, докато тя свири. Накрая тя винаги го събуждаше с целувка и го изпращаше да спи. Но не и тази вечер. Може би тя все пак щеше да се върне. Той пак се изтегна, зачака и задряма. Когато отново погледна часовника си, часът беше два. Не се бе върнала.

Той угаси светлините, първо в стаята, после навсякъде из къщата, а в главата му се трупаха догадки и съмнения, които не можеха да го оставят равнодушен.

Излезе на верандата, хвърли поглед към барометрите и термометрите, след това погледът му бе привлечен от засмяното лице в кръглата дървена рамка. Застанал пред портрета, той се взираше приведен, сякаш го виждаше за първи път.

— Нищо — промърмори той, като нагласяше завивките и възглавниците зад себе си със свитък коректури в ръка, — колкото и горчива да е чашата, ще трябва да я изпия.

Отново извърна очи към снимката. — Малката ми жена… все пак защо трябваше да правиш това? — каза той с въздишка вместо лека нощ.