Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА XXX

След като навести болната кобила и тръгна да се връща, Дик се поспря и наостри слух: откъм конюшнята за жребците долитаха глухите неспокойни удари от копитата на Планинеца и другите коне. В тъмнината долетя звън от едно-единствено звънче — на отсрещния хълм някакво животно пасеше. Почувствува топъл ароматен полъх. Нощният въздух ухаеше на зреещо зърно и съхнещи треви. Дочу се пак тропотът на жребците. Дик пое дълбоко въздух. Съзнаваше, че никога всичко това не му е било тъй скъпо. Той погледна към небето и обиколи с поглед звездния хоризонт, пресечен от начупената линия на планинските гребени.

— Не, Катон — помисли той гласно. — Не мога да се съглася с теб. Човек не напуска живота тъй, както излиза от някоя странноприемница. Напуска го тъй, както напуска жилището си — единственото жилище, което му принадлежи. Напуска го и тръгва за… никъде. Прощава се завинаги. Пред него е мрак и призракът на безмълвието.

Понечи да продължи пътя си, но тропотът на жребците отново го спря. Пак се разнесе познатият звън откъм склона. Дълбоко вдъхна уханния нощен въздух и почувствува колко много обича цялата тая хубава земя, разработена от него.

— „Отправих взор към времето, а себе си в него не видях“ — каза той и след това допълни с втори цитат: — „Тя ми народи деветима сина… Другите девет бяха дъщери.“

Стигна до къщата, но се позабави, преди да влезе, и обгърна с поглед нейния хубав дълъг силует, очертан с широк замах. Влезе, но не се прибра направо в своето крило, а бавно обиколи тихите стаи, вътрешните дворове и слабо осветените преддверия. Чувствуваше се като човек, който се готви за далечен път. Запали светлините в приказното вътрешно дворче на Паола, седна в мраморното кресло в строг римски стил и изпуши една цигара, докато обмисляше плановете си.

Да, всичко ще бъде направено умело. В утрешния лов ще инсценира такава злополука, че да излъже всички. Ще съумее да свърши всичко както трябва, без да оплете конците. Денят е избран — утре, в горите над Сикамор Крийк. Дядо му, Джонатан Форест, строгият пуритан, също бе загинал в ловна злополука. За първи път Дик се усъмни дали наистина е било злополука. А ако не е било случайно, старецът наистина добре е разиграл всичко. В семейството никога не бе ставало дума, че може и да не е било нещастен случай.

Протегна ръка да угаси светлината, но се спря за миг да погледне за последен път мраморните деца, които играеха във фонтана и между розите.

— Сбогом, хлапета — обърна се тихо той към тях. — Вие бяхте единствените ми деца — истински аз нямах.

Излезе на спалната си веранда и погледна през големия двор към верандата на Паола. Не се виждаше светлина. Вероятно тя спеше.

Седнал на края на леглото си, забеляза, че бе развързал едната си обувка, усмихна се на своята разсеяност и отново я завърза. Нима имаше смисъл да спи? Беше вече четири часът сутринта. Поне ще може за последен път да види изгрева. Колко много неща вече вършеше за последен път. Та нали се бе облякъл за последен път. А вчера сутринта се бе изкъпал за последен път. Водата, разбира се, е безсилна да спре разложението след смъртта. Но все пак ще трябва да се избръсне — последна проява на суета, защото знаеше, че брадата продължава да расте известно време и след смъртта.

От огнеупорната каса, вградена в стената до бюрото, извади копие от завещанието си и съсредоточено го прочете. Реши, че трябва да направи някои малки допълнения, вписа ги и за всеки случай постави шест месеца по-раншна дата. Последното му разпореждане беше да се обезпечат мъдреците в мадрьоновата гора, като се предвидят средства за седем души.

Провери застраховките си за живот, увери се, че всяка една от тях включва и случай на самоубийство, подписа писмата в подноса, които го чакаха още от вчера сутринта; продиктува в диктофона писмо до своя издател. На бюрото му не бе останала никаква писмена работа. Състави набързо баланс за приходите и разходите, без да смята приходите от рудниците в Мексико. След това състави нов баланс, в който увеличи разходите и снижи до минимум приходите. Резултатът бе все пак задоволителен.

Скъса листовете с надраскани цифри и нахвърли програма как да се действа в Мексико. Изложението бе схематично и като обикновен проект, така че да не възбуди подозрение, когато го намерят между книжата. По същия начин изхвърли проект за по-нататъшното кръстосване на породистите разплодни животни и състави родословно дърво на Планинец, Принцеса Фодърингтън и няколко други избраници от тяхното потомство.

В шест часа, когато О’Май пристигна с кафето, Дик привършваше своя план за оризовите разсади.

„Въпреки че си струва да се правят опити с ранозреещ италиански ориз — пишеше той, — предпочитам в главните оризища да се сее за известно време по равно от японските сортове моти и йоко, както и уотърибън, тъй като те достигат зрелост в различно време и с един и същ инвентар и персонал, без да се увеличават текущите разходи, може да се обработва по-голяма площ, отколкото ако се култивира само един сорт.“

О’Май остави кафето на работната маса, без да се показва изненадан, макар че хвърли поглед към неразтуреното легло на верандата. Вътрешно Дик не можа да не се възхити на неговата сдържаност.

В шест часа и тридесет иззвъня телефонът и той чу уморения глас на Хенеси:

— Знаех, че вече сте буден и поисках да ви зарадвам — Олдън Беси ще оживее. Но животът й беше на косъм. Сега е мой ред да спя.

След като се избръсна, Дик погледна към душа, поколеба се за миг и се намръщи. „Няма никакъв смисъл, дявол да го вземе — помисли си той, — само чиста загуба на време.“ Но все пак събу обувките си и обу други — здрави, с високи копчета, по-пригодни за лов.

Той бе отново на писалището и преглеждаше бележниците си както винаги, преди да започне утринната си работа, когато влезе Паола. Тя не каза както обикновено „добро утро, весели Дик“, а отиде съвсем близко до него и нежно го поздрави с думите:

— Моят сеяч на жълъди. Неуморимият Червен облак, който не знае почивка.

Той забеляза тъмни сенки под очите й и стана от стола, без да я докосва. Тя също не го предразположи да я погали.

— Пак ли бяла нощ? — запита я той, като й подаде стол.

— Да, бяла нощ — отговори тя уморено. — Не съм мигнала. Макар че много се мъчих да заспя.

Нито той, нито тя имаха желание да говорят, но трудно им беше да отместят очи един от друг.

— Ти… и ти не изглеждаш твърде добре — каза тя.

— Да, лицето ми — кимна той. — Видях се в огледалото, докато се бръснех. Снощното изражение не ще да се махне.

— Нещо се случи с теб снощи — направи опит тя да разбере причината. Той прочете в очите й същото състрадание, което бе видял в очите на О’Диър. — Всички видяха, че изглеждаш особено. Каква бе причината?

Дик сви рамене.

— От известно време все така изглеждам — отговори той уклончиво, като си спомни, че за пръв път забеляза този израз в портрета, нарисуван от Паола. — Не беше ли забелязала досега? — попита я той с безличен тон.

Тя кимна с глава и в същия момент й хрумна нещо. Той видя как мисълта се роди в главата й, преди още да е отворила уста.

— Дик, да не е замесена някоя жена?

Това би било изход. Ако беше тъй, цялото това объркано положение можеше да се оправи. Лицето й, гласът й изразяваха надежда.

Той се усмихна и бавно поклати глава. Забеляза, че тя остана разочарована.

— Впрочем не — каза той. — Признавам, че не ти казах истината.

— Ти си влюбен?

Тя с нетърпение чакаше отговора му. — Да, влюбен съм — каза той.

Но тя съвсем не бе подготвена за онова, което последва. Той внезапно премести стола си до нейния, така че коленете им се докоснаха, наклони се над нея, бързо и нежно взе ръцете й и ги задържа на скута й.

— Не се плаши, птичко — успокои я той. — Няма да те целуна. Отдавна не съм те целувал. Искам да ти разкажа за тази моя любов. Но преди това искам да знаеш колко съм горд — горд със себе си. Горд съм с това, че обичам. Да бъдеш влюбен на моите години! Невероятно и същевременно чудесно. Влюбен съм и още как! Тъй чудновато, необикновено, наистина забележително. Напук на всичко онова, което е писано в книгите, напук на всички закони на биологията. Оказа се, че съм еднолюбец — че обичам само една жена, единствено нея. Изтекоха дванадесет години, но обичам я тъй, както някога, пак тъй безумно, със същото сладко безумие…

Ръцете й трепнаха и издадоха нейното разочарование, тя несъзнателно искаше да се освободи, но той я държеше още по-здраво.

— Познавам всичките й слабости и заедно с всичките й слабости и качества обичам я тъй силно, както в ония безумни мигове, когато за първи път я държах в прегръдките си.

Ръцете й непокорно се дърпаха, тя вътрешно роптаеше и поиска да се изтръгне от него. В очите й се четеше страх. Той разбра какво чувствува тя, отгатна, че устните й още горят от целувките на другия и се бои той да не стигне по-далеч в увлечението си.

— И, моля те, не се плаши, моя боязлива, сладка, хубава и горда птичко. Ето виж — пускам те. Искам само да знаеш, че много, много те обичам, че мисля за теб, мисля за теб повече, отколкото за себе си.

Той отмести стола си и се отдалечи от нея. Видя, че тя пак го гледаше с доверие.

— Ще ти разкрия цялото си сърце — продължи той — и ще поискам и ти да ми разкриеш твоето.

— Тази любов към мен е нещо ново, така ли? — запита тя. — Нещо като втора пролет?

— Да, втора пролет и същевременно не е.

— Мислех, че за теб отдавна съм станала обикновена привичка — каза тя.

— Но аз винаги съм те обичал.

— Все пак не безумно, нали?

— Не — призна той. — Но с увереност. Тъй много вярвах в теб, в себе си. За мен това бе нещо постоянно, веднъж за винаги установено. Признавам вината си. И когато увереността ми, че така ще бъде винаги, се разклати, цялата ми любов към теб пламна отново. Но тя винаги е горяла с равномерен, постоянен пламък.

— Щеше да кажеш нещо за мен? — запита го тя.

— Ще стигнем дотам. Знам какво те безпокои, какво те разтревожи преди малко. Ти си честна и правдива — такава си създадена, затова мисълта да се делиш между двама мъже ти е противна. Не съм те разбрал погрешно. Отдавна не ме оставяш да те докосна. — Той сви рамене. — Ти знаеш, че също тъй отдавна аз не съм се и опитвал да те докосна.

— Значи, си знаел от самото начало? — бързо попита тя.

Той кимна глава.

— Възможно е — добави той, като претегляше грижливо думите си. — Предугаждах какво ще стане, преди още ти да се беше досетила. Но нека не се задълбочаваме в тези неща.

— И ти си виждал… — започна тя и замлъкна, потънала от срам при мисълта, че мъжът й може би ги е видял в момент на нежност с Греъм.

— Нека не навлизаме в унизителни подробности, Паола. В това не е имало и няма нищо лошо. Не беше и нужно да видя каквото и да било. Спомням си как и аз някога съм целувал крадешком и миг след това невинно и естествено съм казвал „лека нощ“. Когато всичко показва, че нещата са назрели, когато в извивките на гласа се долавят нотки на обич, когато всеки кратък поглед е пълен с несъзнателна ласка, когато в гласа звучи неволна нежност, сякаш нещо ти е заседнало на гърлото — тогава не е нужно да се види целувката за лека нощ. Тя е неизбежна. Но все пак искам да ти кажа, че във всичко те оправдавам.

— Да, но… не се е стигнало до много… далеч — каза тя на пресекулки.

— Обратното би ме учудило. Тогава ти не би била ти. Но дори това, което стана, ме порази. След цели дванадесет години то дойде като изненада…

— Дик — прекъсна го тя, като се приближи към него и го погледна изпитателно. Тя замълча за момент, защото търсеше думи, а след това запита направо: — Можеш ли да кажеш, че през тези дванадесет години с тебе никога не се е случвало същото и дори нещо повече?

— Вече ти казах, че за нищо не те осъждам — смекчи той отговора си.

— Но не, отговори на въпроса ми — настояваше тя. — О, нямам пред вид предизвикателни погледи и мимолетни флиртове. Имам пред вид изневярата в буквалния, техническия смисъл на думата. Случвало ли се е?

— Отдавна — отговори той, — рядко, и то твърде отдавна.

— Често съм се питала — промълви тя замислено.

— Казах ти вече, че за всичко те оправдавам — повтори той. — И сега вече знаеш защо не те осъждам.

— Защото по същата логика и аз имам право да постъпвам като теб — каза тя. — Въпреки че нямам това право, Дик, нямам го — побърза да добави тя. — Макар че ти самият винаги си говорил за равенство в правата и задълженията.

— Уви, вече не мисля така — усмихна се той. — Нашият начин на мислене е в състояние да ни изиграе всякакви шеги. През последните няколко седмици започнах да виждам нещата иначе.

— Искаш да кажеш, че трябва да ти бъда напълно вярна?

Той кимна с глава и каза:

— Докато живееш с мен.

— Но къде е тук равенството в правата?

— Няма никакво равенство — поклати той глава. — Знам, че изглеждам непоследователен в схващанията си. Трябваше да минат години, за да открия древната истина, че жените са различни от мъжете. Всичко, което съм прочел в книгите, отлита като дим пред вечната истина, че жените са майки на нашите деца. А аз… все още се надявах, че може би ще имаме деца с теб. Но с това е вече свършено. Сега целият въпрос е какво ти е на сърцето. Вече ти разкрих моето. А след това можем да решим как да постъпим.

— Ах, Дик — заговори тя едва чуто, когато мълчанието започна да става непоносимо. — Обичам те, винаги ще те обичам. Ти си моят Червен облак. Знаеш ли, вчера излязох на твоята веранда и обърнах снимката си с лице към стената. Ужасно беше. Изглеждаше нелепо. И бързо, бързо пак я обърнах, както си беше.

Той запали цигара и зачака.

— Но не си ми казала какво ти е на сърцето, не си ми казала всичко — укори я той.

— Аз наистина те обичам — повтори тя. — А Евън?

— То е друго. Ужасно е, че трябва да говоря пред тебе така. При това не съм наясно. Не мога да разбера какво ми е на сърцето.

— Любов? Или любовно приключение? Едно от двете. Тя поклати глава.

— Нима не можеш да разбереш? — каза тя. — Нима не виждаш, че аз самата не разбирам? Знаеш, че все пак съм само жена. Никога не съм се впускала безгрижно в света на приключенията. И сега, след като се случи всичко това, не знам какво да мисля. Бърнард Шоу и останалите сигурно са прави. Изглежда, че жените са хищни животни. Вие и двамата сте едър лов. Изглежда, че това събужда хищническия ми инстинкт. И откривам, че сама не се познавам. Поведението ми е в пълен разрез с всички мои схващания. Искам тебе. Искам и Евън. Искам ви и двамата. Повярвай ми, това не е любовно приключение. А ако все пак е, то аз не разбирам, че е такова… Но не, все пак знам, че не е.

— Тогава, значи… любов.

— Но обичам теб, Червени облако, наистина те обичам.

— А твърдиш, че и него обичаш. Не можеш да обичаш и двама ни.

— Но ето че мога. Обичам ви. И двама ви обичам. Искам да постъпя честно. Така и ще постъпя. Трябва да си изясня всичко това. Мислех, че би могъл да ми помогнеш. Затова и дойдох при теб тази сутрин. Трябва да има някакъв изход.

Тя го гледаше умолително. Той отговори:

— Или единия, или другия — Евън или аз. Друг изход не виждам.

— И той каза същото. Но както и да се мъча, не мога да го приема. Той искаше да ти каже всичко направо. Не му позволих. Искаше да замине, но аз го задържах тук, макар че това бе тъй непоносимо и за двама ви. Исках да ви виждам заедно, да ви сравнявам, да разбера към кого клони сърцето ми. Но доникъде не стигнах. Искам ви и двамата. Не мога да се откажа нито от единия, нито от другия.

— За съжаление — започна Дик и я погледна със засмени очи, — макар че ти може да си склонна към многомъжие, ние, глупавите мъже, не можем да се примирим с такова положение.

— Не бъди жесток, Дик — възнегодува тя.

— Прощавай. Не исках да те обидя. Говоря така само защото ме боли… Поисках да го понеса с философско спокойствие.

— Казах му, че за мен той е единственият човек, когото бих могла да сравнявам с мъжа си, а моят мъж все пак стои над него.

— Казала си така от чувство на лоялност към мен и към себе си — обясни Дик. — Докато беше моя, ти поставяше мен над всички. Сега за теб най-чудесният човек на света е той.

Тя поклати глава.

— Ще се опитам да ти помогна в трудния избор — продължи той. — Ти сама не знаеш какво мислиш, какво чувстваш. Не можеш да направиш избор между нас двамата, защото ни желаеш еднакво?

— Да — прошепна тя. — Само че по различен начин.

— Тогава въпросът е разрешен — отсече тон.

— Какво искаш да кажеш?

— Че аз губя — това искам да кажа, Паола. Печели Греъм. Нима не виждаш? В твоите очи аз съм наравно с него, ти не ме предпочиташ, въпреки че сме живели дванадесет години заедно — въпреки цели дванадесет години любов, спомени, всички тия неща, които свързват двама души. Боже мой! Ако във везните всичко това бе на страната на Евън, не би се поколебала ни за миг. За пръв път ти се случва да се увлечеш тъй, че да се почувствуваш завладяна цялата. Твърде късно ти се случи това и затова ти е трудно да го осъзнаеш.

— Но, Дик, и ти ме завладя някога. Той поклати глава.

— Винаги ми е било приятно да си мисля така. Понякога дори си вярвах. Но никога напълно. Никога не можах да те завладея до такава степен. Дори в самото начало на любовта ни, когато всичко бе тъй главозамайващо. Може би ти си била само заслепена. Но никога не си ме обичала тъй безумно, както аз теб, не си била понесена от оня вихър, който понесе мен. Аз бях първият ти мъж…

— И бе тъй царствен в любовта си.

— Аз те залюбих пръв, Паола, и макар че ти ми отговори, с теб не беше същото. Никога не можах да те завладея така. Но Евън е сторил това — ясно е.

— Как бих искала да съм уверена в това — каза тя замислено. — Чувствам се понесена от вихъра и все пак се колебая. Двете неща са несъвместими. Може би никой мъж не ще може да ме увлече по такъв начин. А ти сякаш изобщо не искаш да ми помогнеш.

— Ти и само ти можеш да разрешиш това, Паола — каза той замислено.

— Но да беше ми помогнал, да беше направил поне малко усилие да ме задържиш — настояваше тя.

— Безсилен съм. Ръцете ми са вързани. Не мога да протегна ръце към теб, за да те задържа. Ти не можеш да се делиш между двама ни. Била си в прегръдките му… — Той вдигна ръка, за да спре протеста й. — Моля те, мила, не говори. Знам, че си била в неговите прегръдки. Трепериш като уплашена птичка при мисълта, че мога да те погаля. Не виждаш ли, че всичко е ясно? Държането ти решава против мен, вътрешно ти вече си решила, макар и сама да не знаеш. Плътта ти го е решила. Не се противиш на неговите прегръдки, а самата мисъл, че аз мога да те докосна, ти е противна.

Тя бавно поклати глава замислена.

— И все пак не мога, не съм в състояние да реша — каза тя упорито.

— Но трябва да решиш. Сегашното положение е нетърпимо. Трябва да решиш бързо, защото Евън не може да остане повече тук. Разбираш това, нали? Или пък ти трябва да заминеш. Не може и двамата да останете повече под този покрив. Не е нужно да бързаш. Кажи на Евън да замине. Или пък ти можеш да отидеш за известно време при леля си Марта. Далеч от двама ни може би по-лесно ще дойдеш до някакво решение. И не е ли по-добре да отложим този лов на кугуари. А може и аз да отида сам: ти ще останеш и ще си поговорите с Евън. Или пък ще отидем всички, а из пътя ти ще поговориш с него. Така или иначе, аз ще се прибера късно. Може да пренощувам в някой от овчарските заслони. А когато се върна, Евън не трябва да е тук. Трябва да е заминал — с теб или без теб, — но това трябва да е вече решено.

— А ако замина? — запита тя.

Той сви рамене, изправи се и погледна ръчния си часовник.

— Съобщих на Блейк да дойде по-рано тази сутрин — каза той и се приближи към вратата в знак, че тя трябва да си отива.

До вратата тя се спря и се приближи към него.

— Целуни ме, Дик — каза тя. — Това не е… любовна ласка — прибави тя с разтреперан глас, — а само в случай, че аз реша… да замина.

В хола вече се разнесоха стъпките на секретаря, но Паола все още се бавеше.

— Добро утро, мистър Блейк — поздрави го Дик. — Простете, че ви накарах да станете тъй рано. Най-напред телефонирайте, ако обичате, на мистър Агар и мистър Питс. Тази сутрин не ще мога да ги приема. С останалите също отложете за утре. На всяка цена влезте във връзка с мистър Хенли. Кажете му, че одобрявам проекта му за отводнителен тръбопровод при Бъкай и да пристъпи направо към работа. Но с мистър Менденхол и с мистър Мансън трябва да говоря. Уведомете ги да дойдат в девет и половина.

— Още една дума, Дик — каза Паола. — Помни, че аз го накарах да остане, той не искаше — вината не е негова. Но аз не го пусках.

— Значи, ти си го накарала да си загуби ума — усмихна се Дик. — Познавам го, затова не можех да си обясня как още стои тук при създалото се положение. Но сега разбирам — ти не си го пускала и той не е могъл да устои, защото всеки мъж би загубил ума си по тебе. Има и други прекрасни хора, но като него са малцина. Ще бъдеш щастлива с него…

Тя вдигна ръка, за да възрази:

— Не знам дали ще мога отново да бъда щастлива, Червени облако. Като гледам как се измени лицето ти, и то само заради мен… А бях тъй щастлива и доволна през тия дванадесет години. Това е нещо, което не мога да забравя. Заради това не мога и да реша. Но ти си прав, време е да се разреши този… — Тя се поколеба и не посмя да произнесе думата „триъгълник“, която той отгатна по устните й. — Да се разреши това положение — добави тя тихо. — Ще отидем на лов всички заедно. По пътя ще поговоря с него и ще му кажа да си отиде, независимо от това как ще постъпя.

— Смятам, че не трябва да бързаш, Поли — посъветва я Дик. — Знаеш, че малко ме е грижа за такива неща като нравственост и обществено мнение — признавам ги само, когато има полза от тях. А в случая тези неща са от голямо значение. Може да имате деца. Не, почакай — спря я той. — В такъв случай един скандал, станал дори отдавна, ще им тежи. Ако просто ме оставиш и заминеш, бракоразводното дело ще продължи много дълго. Ще се погрижа да наредя така нещата, че да ти дам законно основание за развод — това ще ти спести цяла година.

— Ако така реша да постъпя — усмихна се тя печално. Той кимна с глава.

— Но може би няма да реша така. Аз сама не знам. Може би всичко това е само сън и скоро ще се събудя, а О’Диър ще влезе и ще ми каже колко дълго и дълбоко съм спала.

Тя неохотно се обърна към вратата, направи няколко стъпки и внезапно се спря.

— Дик — извика тя. — Ти ми каза какво е на сърцето ти, но не ми каза какво ти е в главата. Да не направиш някоя глупост. Нали помниш случая с Дени Холбрук. Внимавай — да няма злополуки в лова!

Той поклати глава и я погледна развеселен, сякаш подозрението й му се стори забавно, а вътрешно се почуди на верния усет, с който тъй точно бе отгатнала намеренията му.

— Да изоставя всичко това? — слъга той, като обхвана с широк жест къщата, чифлика и всичко наоколо им. — И книгата за селекцията, и първото годишно изложение на добитък, което е вече почти организирано?

— Наистина глупаво би било — съгласи се тя с прояснено лице. — Но, Дик, знай, че в моите колебания… — Тя се спря, като търсеше думи, и подобно на него обгърна с широк жест всичко — Голямата къща ведно с цялото богатство наоколо и добави: — Всичко това няма никакво значение. Наистина никакво.

— Сякаш не го знаех — увери я той. — Ти си най-безкористната от всички жени, които…

— И знаеш ли какво, Дик — прекъсна го тя, озарена от нова мисъл, — ако обичах Евън тъй безумно, както ти мислиш, щях да бъда тъй безразлична към теб, че щом няма друг изход, една ловна злополука би била добре дошла за мен. Но ти виждаш, че не искам. Помисли върху това. Казвам го нарочно така грубо, защото знам, че само в суровия реализъм вярваш.

Неохотно тя направи още една крачка, след това извърна глава и прошепна през рамо:

— Червени облако, много, много ми е мъчно… И въпреки всичко аз съм тъй щастлива, че още ме обичаш.

Дик успя да се погледне в огледалото, преди да се върне Блейк. Лицето му бе застинало в същия израз, който бе изплашил гостите снощи. Сякаш се бе запечатал завинаги. „Нищо чудно — помисли си той. — Не можеш да сдъвчеш сърцето си със зъби и да смяташ, че няма да останат следи.“

Той се отправи с бавни крачки към спалната веранда и погледна снимката на Паола под барометрите. Обърна я наопаки, седна на леглото и погледна известно време стената, която беше сякаш оголяла. След това отново обърна снимката.

— Бедното дете — промълви той. — Не е лесно да се пробудиш тъй късно!

Както гледаше портрета, изведнъж пред очите му изплува познатата картина: тя, обляна в лунна светлина, прегръща Греъм и привлича главата му за целувка.

Дик скочи на крака и разтърси глава, за да пропъди мъчителното видение.

Към девет и половина той свърши с писмата и почисти масата — останали бяха само някои бележки, които му трябваха за разговора със завеждащите отглеждането на късорогите и на шайърските стада. Подал глава през прозореца, той усмихнат махаше за сбогом на Лют и Ернестина, седнали в лимузината, когато влезе Менденхол. Както на него, така и на Мансън след това, Дик мимоходом успя в текущия разговор да внуши много неща относно плановете си за бъдещата селекция.

— Трябва особено внимателно да следим младите бикове от потомството на Крал Поло — каза той на Мансън. — Имаме всички основания да получим още по-добър екземпляр от него, особено от кръстоските му с Фавън, Алберта Мейд и Нели. И тази година не излезе нищо, но следната или по-другата година, рано или късно от потомството на Крал Поло ще получим бикове, достойни да получат премии.

В разговора си с Менденхол Дик също наблегна на своите планове и идеи за бъдещата селекция.

След като те си отидоха, той се обади на О’Джой по домашния телефон и му заръча да заведе Греъм в оръжейното помещение, за да си избере пушка и друго, каквото му потрябва.

Но той не знаеше, че в единадесет часа Паола се бе качила по тясната стълба откъм библиотеката и притаена зад полиците с книги, слухтеше. Беше дошла с намерение да влезе, по шумът от гласове й попречи. Чу го да говори по телефона с Хенли за отводния тръбопровод на язовира Бъкай.

„А между другото — долиташе до нея гласът на Дик — прегледахте ли сведенията за Мирамар?… Много добре. Не ги вземайте под внимание. Категорично съм против тях. Вода там има. Не се съмнявам, че на неголяма дълбочина ще можем да пробием сондаж за артезиански кладенец. Изпратете съоръженията, започнете сондажите. Почвата там е неимоверно богата и за пет години стойността на това забутано и безводно място ще се удесетори…“

Паола въздъхна и заслиза по спиралната стълба обратно към библиотеката.

„Червеният облак е непоправим, той винаги ще сее желъди — мислеше си тя. — Светът на неговата любов се руши наоколо му, а той спокойно обмисля планове за язовири и за артезиански кладенци, за да може в бъдеще да насади повече желъди.“

Дик никога не узна, че в мъката си Паола бе дошла тъй близо до него и си бе отишла. Той излезе пак на верандата и, разбира се, не безцелно: искаше за последен път да прегледа бележника до леглото си. Всички работи на Голямата къща бяха в ред. Оставаше само да се подпишат продиктуваните сутринта писма, да се отговори на някои телеграми, след това обед и — на лов из хълмовете над Сикамор. О, той щеше да разиграе всичко както трябва. Вината ще падне на Немирница. И щеше да се погрижи да има очевидци — впрочем един беше достатъчен: или Фрьолиг, или Мартинес. Две очи са достатъчни, за да видят как юздата се скъсва, кобилата се изправя на задните си крака и пада заедно с него в храстите. А когато зад завесата на храстите проехти изстрел, очевидецът неволно ще свърже падането със злополуката.

Мартинес беше по-емоционален от скулптора и Дик реши, че е по-подходящ за очевидец. Ще направи тъй, че той да бъде до него по тясната пътека, където Немирница трябваше да го хвърли от седлото. Мартинес беше слаб ездач. Още по-добре. Няма да е лошо, обмисляше Дик, да накара Немирница да се разлудува и покаже целия си зъл нрав една-две минути преди катастрофата. Така всичко ще изглежда по-правдоподобно. А това ще възбуди и коня на Мартинес, следователно и Мартинес ще бъде неспокоен и не ще може да види добре какво става.

Изведнъж Дик стисна юмруци до болка. Малката стопанка беше полудяла. Иначе той не можеше да си обясни тази излишна жестокост: през отворения прозорец на концертната стая долиташе нейният глас и гласът на Греъм. Двамата пееха „По циганските следи“.

Той остана със стиснати юмруци до края на песента. А те я изпяха с увлечение, гласовете им звучаха предизвикателно. Най-после заглъхнаха и последните тонове на тази влудяваща песен. Той продължи да стои изправен — чу как тя със смях се откъсна от Греъм и отиде към своето крило. От нейните веранди все още долиташе смехът й — тя дразнеше и шеговито укоряваше О’Диър за някакви несъществуващи простъпки.

Някъде отдалеч се дочу глухо характерното цвилене на Планинец, Крал Поло надаваше могъщо мучене, а кобилите и юниците отговаряха на техния зов. Вслушан в тези властни повици на пролетта, Дик въздъхна и каза гласно:

— Все пак оставих следа върху тая земя, сега тя е по-хубава. Не е лошо човек да заспи с такава мисъл в главата си.