Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА XXXI

Телефонът до леглото на Дик иззвъня. Той се надигна и взе слушалката. Същевременно погледна през големия двор, към верандите на Паола. Бонбрайт му обясни, че Чонси Бишъп, който пристигнал с кола в Елдорадо, искал да говори с него. Тъй като Бонбрайт знаеше, че Чонси Бишъп е издател и собственик на вестник „Сан Франциско Диспеч“, твърде влиятелен човек и освен това стар приятел на Дик, беше сметнал за нужно да го свърже направо.

— Тръгнете насам — ще пристигнете точно за обед — каза Дик на собственика на вестника. — Освен това бихте могли и да пренощувате… Оставете ги тези ваши специални кореспонденти. Днес следобед отиваме на лов за кугуари. Обезателно ще ударим. Проследили сме леговището им… Коя? Какво пише тя?… Какво от това? Тя може да остане в чифлика и ще събере материал не за една, а за няколко статии по най-различни въпроси, а специалният дописник ще може след това да опише интересните изживявания при лова на кугуари … Но да, разбира се. Ще му дам такъв кон, който и дете ще може да язди.

„Колкото повече хора, толкоз по-забавно, особено бъбриви журналисти“ — пошегува се Дик сам със себе си. Нямаше да падне по-долу от дядо си Джонатан Форест — ще инсценира не по-лош финал.

„Но защо трябваше Паола да проявява излишна жестокост? Как можа няколко минути само след техния разговор да пее «По циганските следи»?“ — питаше се Дик и същевременно долавяше в слушалката откъслечни думи от далечен разговор — Чонси Бишъп убеждаваше специалния кореспондент на вестника да участвува в лова.

— Уговорихме се, нали, пристигайте бързо — каза накрая Дик на Бишъп. — Веднага ще се разпоредя за три коня. На вас ще дам пак дорестия, който яздихте миналия път.

Едва бе успял да окачи слушалката, когато телефонът звънна отново. Този път беше Паола.

— Червени облако, скъпи мой Червени облако — заговори тя, — разсъждаваш съвсем погрешно. Мисля, че теб обичам повече, в момента тъкмо решавам, и то в твоя полза. А сега, за да ми помогнеш да се уверя, повтори ми още веднъж онова, което ми каза преди малко… Помниш, нали… „Обичам една жена, единствено нея. Изтекоха дванадесет години, но я обичам тъй, както някога, пак тъй безумно, със същото сладко безумие…“ Повтори ми го, Червени облако.

— Наистина обичам една жена, единствено нея — повтори Дик. — Изтекоха дванадесет години, но я обичам тъй, както някога, пак тъй безумно, със същото сладко безумие. Той замлъкна. Настъпи мълчание. Напрегнат и в очакване, той не се осмеляваше да го наруши.

— Има една дреболия, която още малко щях да забравя да ти кажа — пак заговори тя, тихо и бавно, но съвсем отчетливо. — Обичам те. Никога не съм те обичала тъй много, както сега. След като изтекоха дванадесет години, ти най-накрая ме увлече тъй, че ме завладя цялата. Беше ме завладял още в началото, но не го разбирах. А сега вече разбрах веднъж завинаги.

И тя бързо окачи слушалката.

Със съзнанието, че е разбрал какво изпитва осъденият на смърт, когото помилват в единадесетия час, Дик остана замислен, без да забелязва, че слушалката е още в ръката му. Накрая влезе Бонбрайт от стаята на секретарите и го подсети.

— Обади се пак мистър Бишъп — обясни Бонбрайт. — Счупила се една от осите на колата им. Позволих си да изпратя една от нашите коли да ги доведе.

— И вижте какво могат да направят нашите механици — колата им трябва да се поправи — каза Дик, след като кимна одобрително на Бонбрайт.

Останал сам, той се изправи, протегна се и разсеяно закрачи из стаята.

— Ех, Мартинес — обърна се той към празното пространство, — на какво хубаво представление щеше да бъдеш зрител днес следобед! Никога не ще узнаеш какво си пропуснал.

От номератора избра телефона на Паола и позвъни. Обади се О’Диър и бързо повика господарката си.

— Искам да ти изпея една малка песничка, Поли — каза той и запя един от старите негърски „спиричуълз“25:

Ето и аз искам да ми повториш онова, което каза преди малко — за себе си, за себе си…

Разнесе се смехът й тъй весел, че той потръпна от радост.

— Червени облако, обичам те — каза тя. — Вече реших. Не ще имам на света друг мъж освен теб. Сега бъди добър и ме остави да се облека. И без това едва ще смогна да се приготвя за обед.

— Нека дойда при теб. Само за малко — помоли я той.

— Не още, нетърпеливецо. След десет минути. Остави ни най-напред да свършим с О’Диър. Тогава ще бъда съвсем готова за лова. Слагам костюма на Робин Худ — нали го знаеш, зеления, обшит с кожи и с дългото перо. Вземам моята пушка 30–30. Достатъчно тежка е за кугуари.

— Ти ме караш да бъда много щастлив — продължи Дик.

— А ти ме караш да закъснявам. Затвори телефона… Червени облако, в тая минута те обичам още повече.

Той окачи слушалката и в същия миг изненадан почувствува, че нещо в него му пречеше да повярва, че е наистина тъй щастлив, както твърдеше. В ушите му още звучеше предизвикателната, подлудяваща мелодия на песента „По циганските следи“, която двамата пееха с такова увлечение.

Нима тя си бе само поиграла с Греъм? Или си играеше с него? Никога по-рано не се бе държала така, поведението й беше неразбираемо. И докато се мъчеше да проумее всичко това, пред очите му отново изплува познатата картина: в лунната светлина, притиснала се до Греъм, обърнала устни към него, тя привлича главата му за целувка.

Недоумяващ, Дик поклати глава и погледна часовника си. Както и да е, след десет минути, дори още по-скоро, тя ще бъде в прегръдките му и той ще узнае всичко.

Минутите се нижеха отчайващо бавно. Той закрачи към нейното крило, спря се, запали цигара, пое дима само веднъж и веднага я захвърли. След това се вслуша в тракането на пишещите машини, което се чуваше откъм стаите на секретарите му. Оставаха още две минути. Знаеше, че за една минута ще стигне до вратата без дръжка, затова постоя във вътрешния двор, загледан в дивите канарчета, които се къпеха във фонтана.

В мига, когато стреснатите птички отлетяха като трептящо златно облаче, в което преливаха всички цветове на дъгата, Дик изтръпна: горе в крилото на Паола се бе разнесъл изстрел. Той позна, че беше от нейната пушка 30—30 и бързо прекоси двора. „Тя ме изпревари“ — беше първата му мисъл. И онова, което само преди миг беше загадка за него, сега се вряза в съзнанието му тъй ясно, като пушечния изстрел.

Тичешком премина двора и стълбите, втурна се през вратата, която остана широко отворена зад него, а в мозъка му като с чук се набиваше мисълта: „Тя ме изпревари, тя ме изпревари.“

Просната на земята, тя потрепваше конвулсивно. Беше в пълен ловен екип — липсваха само малките бронзови шпори, които надвесената над пея китайка стискаше в безсилно отчаяние.

Без да губи време, той се зае да я прегледа. Паола беше в безсъзнание, но още дишаше. Куршумът, пронизал лявата страна на гърдите, бе излязъл през гърба. Дик бързо посегна към телефона и докато чакаше да му дадат връзка от домашната централа, молеше се дано да завари Хенеси в конюшнята на жребците. Обади се един от гледачите, който изтича да намери ветеринаря, а през това време Дик заповяда на О’Джой да стои при номератора и веднага да му изпрати О’Май.

С крайчеца на окото си той видя как Греъм се втурна в стаята и се приближи към Паола.

— Хенеси — заповяда Дик по телефона, — елате незабавно. Донесете необходимото за първа помощ. Пушечен изстрел, куршумът е пронизал дробовете или сърцето, а може би и двете. Влезте направо в крилото на мисис Форест. Тичайте. Не я докосвайте — каза той остро на Греъм. — Може да стане още по-лошо, кръвоизливът да се усили.

След това се обърна към О’Джой.

— Калахън да вземе спортната кола и да потегли към Елдорадо. Обяснете му, че по пътя ще срещне доктор Робинсън и трябва да го доведе тук минутка по-скоро. Кажете му да кара тъй, сякаш го гони самият дявол. Обяснете му, че мисис Форест е ранена и всяка минутка може да й струва живота.

Без да снема слушалката, той погледна към Паола. Греъм се бе надвесил над нея, но не я докосваше. Погледите им се срещнаха.

— Форест — започна той, — ако вие сте… — Дик му направи знак да мълчи и предупредително посочи с очи. О’Диър, която стоеше като статуя, безмълвна и безпомощна с шпорите в ръка.

— За това можем да говорим и по-късно — отсече Дик и отново се обърна към телефона.

— Доктор Робинсън?… Добре. Жена ми е тежко ранена, куршумът е пронизал дробовете или сърцето, а може би и двете. Калахън иде да ни пресрещне с бегача. Тръгвайте насам и карайте колкото се може по-бързо, докато ви пресрещне Калахън. Довиждане.

Дик се приближи отново към Паола. Греъм се отстрани, а той коленичи и се наведе над нея. И този път прегледът му бе кратък. Погледна нагоре към Греъм, поклати глава и каза:

— Твърде опасно е, за да пипаме.

След това се обърна към О’Диър:

— Оставете тези шпори и донесете възглавници. Евън, подхванете я от другата страна, вдигайте бавно и внимателно. О’Диър, подложете тази възглавница… полека… полека.

Вдигна глава и видя О’Май. Застанал безмълвен, китаецът очакваше заповеди.

— Помолете Бонбрайт да замести О’Джой на номератора — заповяда Дик. — И нека О’Джой да стои до Бонбрайт, за да изпълнява разпорежданията ми. Кажете на О’Джой да събере цялата прислуга — може да потрябват. Предайте на О’Джой, щом Саундърс се завърне с мистър Бишъп и останалите, да потегли веднага за Елдорадо и да се оглежда за Калахън, в случай че Калахън е катастрофирал. О’Джой да се свърже с мистър Мансън и с мистър Питс или с други двама от завеждащите отделите, които разполагат с коли, и да им поръча да дойдат пред къщата с колите си и да бъдат на разположение. О’Джой да се погрижи за мистър Бишъп и другите гости както обикновено. След това се върнете тук, за да ми бъдете подръка.

Дик се обърна към О’Диър:

— А сега, кажете как стана това. О’Диър клатеше глава и чупеше ръце.

— Къде бяхте, когато се чу изстрелът? Китайката преглътна и посочи към гардеробната.

— Продължавайте по-нататък, говорете — заповяда Дик с пресипнал глас.

— Мисис Форест казала на мен да донеса шпори. Аз по-рано забравила. Аз отишла бързо, после чула изстрел. Дошла обратно бързо, тичала.

И тя посочи към Паола, за да покаже какво е видяла.

— Но какво е станало с пушката? — запита Дик.

— Нещо не било в ред. Нещо не работило. Може би четири, може би пет минути мисис Ферест се опитвала да направи пушка да работи.

— Опитваше ли се тя да поправи пушката, когато отивахте за шпорите?

О’Диър кимна утвърдително.

— Преди това аз казала може би О’Джой ще може да поправи пушка. Мисис Форест казала няма нужда. Казала, че вие ще поправите. И оставила пушка. После пак се опитала да поправи, а после ми казала да донеса шпори. А после… пушката гръмнала.

Влезе Хенеси и разпитът се прекъсна. Неговият преглед бе почти тъй кратък като този на Дик. Той вдигна очи и поклати глава.

— Не се осмелявам да пипна нищо, мистър Форест. Външният кръвоизлив е спрял от само себе си, но вътрешният сигурно продължава. Изпратихте ли за лекар?

— Да, за Робинсън. Успях да го намеря в кабинета му. Той е млад, но способен хирург — обясни Дик на Греъм. — Има самообладание и здрави нерви, на него вярвам повече, отколкото на мнозина старци с голямо име. А вие какво ще кажете, мистър Хенеси? Има ли някаква надежда?

— Положението изглежда доста лошо, макар че аз не мога да съдя, защото съм само ветеринарен. Робинсън ще каже. Трябва да се чака. Нищо друго не можем да направим.

Дик кимна и излезе на спалната веранда на Паола, за да провери не се ли чува моторът на бегача на Калахън. Дочу някакъв шум: това беше лимузината, която пристигна бавно, а след това бързо се понесе. Греъм излезе на верандата и застана до него.

— Простете, Форест — каза той. — В първата минута не можах да разбера. Заварих ви тук и помислих, че сте били при нея, когато се е случило. Изглежда, че е злополука.

— Да, бедното дете — потвърди Дик. — А тя тъй се гордееше, че никога не е непредпазлива с огнестрелно оръжие.

— Прегледах пушката — каза Греъм, — но не открих никаква повреда.

— Тъкмо затова е станало нещастието. Повредата се е отстранила и пушката е гръмнала.

И докато Дик говореше с Греъм и нагласяваше лъжата така, че дори Греъм да не се усъмни, той вътрешно си даваше сметка колко добре бе изиграла всичко Паола.

С Греъм бе изпяла за последен път „По циганските следи“, за да се сбогува с него и за да не отгатне той намеренията й. По същия начин бе заблудила и него. Последните й думи по телефона, че в света не ще има друг мъж освен него бяха думи за сбогом.

Той остави Греъм и се отдалечи към другия край на верандата.

— Да, тя все пак намери сили в себе си — промълви той с разтреперани устни. — Бедното дете. Не можа да избере между нас двамата и ето как разреши въпроса.

Чу се моторът на пристигащата спортна кола. Дик се върна при Греъм и двамата заедно влязоха в стаята да посрещнат лекаря. Греъм беше неспокоен: личеше, че не желае да се махне, а чувствуваше, че трябва.

— По-добре останете, Евън — каза му Дик. — Тя обичаше да бъде с вас и ако отвори очи и ви види, ще се зарадва.

Дик и Греъм се отдалечиха, докато доктор Робинсън преглеждаше Паола. Той се изправи с вида на човек, разбрал, че всичко е окончателно решено. Дик го погледна въпросително. Робинсън поклати глава.

— Нищо не може да се направи — каза той. — Въпрос на часове, а може би на минути. — Той се поколеба и внимателно се вгледа в Дик. — Ако вие разрешите, мога да направя така, че тя да си отиде, без да страда. Не е изключено да се върне в съзнание и да се мъчи известно време.

Дик мълчаливо закрачи из стаята, след това се обърна към Греъм:

— Защо да не поживее още, макар и съвсем малко? В случая болките нямат значение. Така или иначе, тя скоро ще престане да страда. Тъй бих поискал аз, ако бях на нейно място, така бихте искали и вие. Тя обичаше живота, всеки миг от него. Защо да я лишаваме от кратките минути, които са й отредени?

Греъм направи знак, че е съгласен, и Дик се обърна към доктора:

— Ще можете ли да я върнете в съзнание, нямате ли някакви възбудителни средства? Ако можете, сторете го. А започне ли много да се мъчи, ще й помогнете да си отиде безболезнено.

Когато клепките й трепнаха и тя отвори очи, Дик даде знак на Греъм да се приближи редом до него. На лицето й първо се изписа само учудване, след това погледът й се спря на Дик, после на Греъм и като ги позна, болезнено се усмихна.

— Аз…, мислех, че вече съм умряла — каза тя.

Но в същия миг я обзе нова мисъл, която Дик прочете в изпитателния й поглед, отправен към него. Тя искаше да разбере досеща ли се той, че нещастието не е станало случайно. Той не се издаде. По-добре беше тя да си отиде с мисълта, че планът й е сполучил.

— Колко… колко… съм се лъгала — каза тя. Тя говореше бавно, едва чуто и на пресекулки — очевидно всяка дума й причиняваше, болка. — Винаги бях тъй уверена, че няма да ми се случи нещастие по невнимание… а ето сега какво направих.

— Да, просто срамно — съгласи се Дик. — Но какво стана? Засечка?

Тя кимна в отговор и болезнената усмивка отново се изписа на устните й — тя се мъчеше да изглежда смела. С тон на капризно дете тя каза:

— О, Дик, тичай да доведеш съседите да видят какво е направила малката Паола. Много ли е лошо? — запита тя. — Кажи истината, Червени облако, ти ме познаваш — добави тя, след като за първи път Дик се бе поколебал, преди да й отговори.

Той само поклати глава.

— Ще трае ли дълго? — запита тя.

— Няма да е дълго — отговори Дик. — Но всеки момент може да се облекчи.

— Имаш пред вид?… — Тя любопитно погледна доктора, а след това пак Дик, който кимна.

— Точно това очаквах от теб, Червени облако — промълви тя с благодарност. — Но съгласен ли е доктор Робинсън?

Лекарят направи крачка напред, за да може тя да го види, и кимна глава утвърдително.

— Благодаря ви, докторе. И помнете — аз сама ще кажа кога.

— Боли ли много? — запита Дик.

Очите й бяха широко разтворени, тя се мъчеше да гледа храбро, но изразът им беше страшен и устните й затрепериха, преди за заговори.

— Не много, но е страшно, много е страшно. Не искам дълго време да понасям това. Аз ще ви кажа кога.

На устните й отново се изписа усмивка — беше й хрумнало нещо забавно.

— Странно нещо е животът, много странно, нали? И знаете ли що? Докато умирам, искам да слушам песни за любовта. Най-напред вие, Евън, изпейте „По циганските следи“… Помислете си само — едва преди час пяхме заедно! Хайде, Евън, моля ви.

Греъм погледна въпросително Дик, който направи знак с очи, че е съгласен.

— Пейте с жар, безгрижно и с увлечение, тъй както циганин пее на любимата си — настояваше тя. — И застанете по-далеч, ето там, за да мога да ви виждам.

И Греъм изпя цялата песен до последните й думи:

О’Май, застанал до вратата, безмълвен като статуя и със застинало лице, очакваше заповеди. О’Диър, онемяла от скръб, стоеше до главата на Паола. Вече не чупеше ръце, но тъй ги бе стиснала, че върховете на пръстите и ноктите й бяха станали бели. В дъното на стаята върху тоалетната масичка на Паола доктор Робинсън безшумно разтваряше в чаша таблетките за упойка и напълни спринцовката.

Когато Греъм свърши, Паола му поблагодари с поглед, затвори очи и помълча малко.

— А сега, Червени облако — каза тя, като отвори отново очи, — изпей ми песента за Ай-Кут и за жената — сладостна роса. Застани там, където беше застанал Евън, за да мога добре да те виждам.

И Дик запя:

— „Аз съм Ай-Кут, първият човек от племето нишинами. Ай-Кут е съкратено от Адам; баща ми беше койот, а майка ми — Луната. А това е Йо-то-то-ви, моята жена. Йо-то-то-ви е съкратено от Ева. Тя е първата жена от племето нишинами.

Аз, аз съм Ай-Кут. Това е моята жена, моята роса, моята капчица медена роса. Баща й и майка й са били Зората над Сиера и източният вятър, който подухва лете от планините. Те се наговорили и изпили цялата сладост на въздуха и земята, докато в мъглата на любовта им по листенцата на чафарала и мансанита се появила медена роса.

Йо-то-то-ви е моята медена роса. Чуйте ме! Аз съм Ай-Кут! Йо-то-то-ви е моята жена, моето пъдпъдъче, моята сърна, моята опияняваща жена, произлязла от тихия дъждец и плодородната земя. Тя се е родила в трепкащата ефирна светлина на звездите и зората, когато светът се е пробуждал и за мен тя е единствената жена от всички жени на земята“.

Тя отново затвори очи и замълча. Опита се да поеме въздух по-дълбоко, но немощно се закашля.

— Опитай се да не кашляш — каза Дик.

Те видяха как тя сви вежди и с усилие на волята се мъчеше да превъзмогне дразненето в гърлото, което можеше да ускори края.

— О’Диър, ела тук, за да те виждам — каза тя, когато отвори очи.

Китайката се подчини. Очите й бяха пълни със сълзи, тя не виждаше къде стъпва и доктор Робинсън трябваше да я хване за ръка.

— Сбогом, О’Диър. Ти винаги си била добра с мен. А аз може би не всякога съм била добра с теб. Прощавай и помни, че мистър Форест винаги ще бъде за теб и баща, и майка… а всичките ми украшения от яспис стават твои.

Тя затвори очи в знак, че краткият разговор е свършил. Пак я замъчи кашлицата, която заплашваше да се усили.

— Аз съм готова, Дик — каза тя с отслабнал глас. Очите й бяха все още затворени. — Иска ми се да заспя, да се унеса. Готов ли е докторът? Ела по-близко. Дръж ми ръката както тогава, когато беше… малката ми смърт.

Тя обърна очи към Греъм. Дик извърна глава да не гледа — знаеше, че последният й поглед към Греъм ще бъде пълен с любов също тъй, както и последният й поглед към него.

— Веднъж, много отдавна — обясни тя на Греъм — трябваше да легна на операционната маса и накарах Дик да стои до мен и да държи ръката ми, докато ме упоят. Помниш ли, Дик, Хенли наричаше това „опияняващ мрак“ или „малката смърт в живота“. А то не бе никак трудно.

Смълчаха се всички. Тя продължаваше да гледа Греъм. След това обърна глава и погледна Дик, който, коленичил до нея, я държеше за ръката.

Тя помилва пръстите му и с очи го помоли да доближи ухо към устните й.

— Червени облако — прошепна тя, — теб обичам повече. И се гордея, че толкова дълго бях твоя. — Привлече го с ръка още по-близо до себе си. — Мъчно ми е, че нямахме деца, Червени облако.

Тя отпусна ръката му, за да се отмести той, така че да ги вижда и двамата.

— Хубави, и двамата сте хубави. Сбогом и на двама ви. Сбогом, Червени облако.

Настъпи общо мълчание, докато лекарят подготвяше ръката й за инжекцията.

— Искам да заспя, да заспя — тихо чуруликаше тя, като подражаваше на сънливите птички. — Готова съм, докторе. Но изопнете добре кожата. Нали знаете, че не обичам да ме боли… Дръж ме здраво, Дик.

Дик даде знак на Робинсън. Той бързо и умело заби иглата в изопнатата кожа, натисна с уверена ръка спринцовката и леко потърка с пръст мястото на убождането, за да се разнесе морфинът.

— Спи ми се, спи ми се. Как ми е хубаво, как се унасям… — прошепна сънливо тя след малко. Несъзнателно се извърна настрана, сложи ръка върху възглавницата, нагласи удобно глава върху нея и се сгуши със свити колена в обичната си поза — Дик знаеше, че тя точно тъй заспива.

Измина доста време. Паола слабо въздъхна… и си отиде тъй незабелязано, че дори и не разбраха.

Навън се чуваше веселият глъч на канарчетата, които се къпеха във фонтана. Отдалеч долетя зовът на Планинец и сребристият отговор на Принцеса Фодърингтън.