Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА XIII

От пасището на жребците до плувния басейн Греъм разговаряше с домакинята и яздеше толкова близо до нея, колкото позволяваше лошотията на Франт, докато Дик и Хенеси, които вървяха напред, се бяха задълбочили във въпроси, свързани с имението.

— Безсънието ми е пречило цял живот — каза тя, като погъделичка Франт е шпори, за да предотврати ново разлудуване. — Но аз отрано се научих да не се оставям да ми действува на нервите и да занимава съзнанието ми. Нещо повече, още от ранна младост свикнах да извличам от него полза и дори удоволствие. Сама по този начин можех да победя нещо, което знаех, че ще трае през целия ми живот. Сигурно сте се опитвали да се измъкнете от водовъртеж край морски бряг, нали?

— Да, за да се измъкне човек, не трябва да плува срещу течението — отвърна Греъм, отправил очи върху порозовелите й бузи и ситните капчици пот, предизвикани от постоянната й борба с буйното животно, което яздеше. Тридесет и осем! Не лъжеше ли Ернестина? Паола Форест не изглеждаше и на двадесет и осем. Тя имаше кожа на девойка — тъй нежна, с малки пори и прозрачна.

— Точно така — продължи тя. — Като не се бориш с течението. Оставяш се да те повлече надолу, след това нагоре, по движението на вълните, докато излезеш отново на въздух. Дик ме научи на тази игра. Същото е и с безсънието ми. Ако възбудата от току-що преживени събития не ми позволява да потъна в лоното на съня, аз й се отдавам и тогава по-бързо се измъквам от бурните води и ме обхваща забрава. Опитвам се да преживея отново и отново, от най-различни страни, вълнуващите случки, които не ми позволяват да заспя.

Ето например вчерашното плуване с Планинеца. Нощес го преживях многократно във въображението си тъй, както го бях преживяла в действителност. След това го преживях като зрител — като девойките, като вас, като каубоя и най-вече като съпруга ми. След това го пресъздадох в картина, в много картини, от всички страни; нарисувах ги, сложих ги в рамки, окачих ги; а после ги разгледах като зрител, сякаш ги виждах за първи път. Представих си, че съм на мястото на най-различни зрители — от съсухрени стари моми и мършави завеяни старци до ученички и гръцки юноши от преди хиляди години.

После го изразих в музика. Свирих го мислено на пианото и си представих как би звучало от пълен оркестър или от духови инструменти. Изпях го, декламирах го — като епос, като лирика, като сатира; и след дълги изморителни часове, разбира се, заспах сред всичко това и не съзнах, че съм спала, докато не се събудих днес в дванадесет. Последен път чух часовникът да бие шест. Шест часа непрекъснат сън — за мене това значи да изтегля голяма печалба в лотарията на съня.

Когато тя свърши разказа си, мистър Хенеси се отдалечи по една пряка пътека, а Дик Форест се върна назад и отиде от другата страна на жена си.

— Искате ли да участвате в един облог, Евън? — запита той.

— Да чуя първо условията — отвърна Греъм.

— Пури срещу пури, а облогът е да уловите Паола в басейна в продължение на десет минути — не, на пет, защото си спомням, че сте отличен плувец.

— О, дай му по-голяма възможност, Дик — извика великодушно Паола. — Дори и десет минути няма да му стигнат.

— Но ти не го познаваш — възрази Дик. — И не цениш пурите ми. Казвам ти, че е превъзходен плувец. Той е побеждавал канаки16, а ти знаеш какво значи това.

— Тогава трябва да си помисля дали да се състезавам с него. Може би той ще ме догони с убийствено бърз кроул, преди още наистина да съм започнала. Разкажи ми подвизите и победите му.

— Ще ти разкажа само една случка. Още говорят за нея на Маркизките острови. Това е било по време на големия ураган в 1892 година.

Преплувал четиридесет мили за четиридесет и пет часа и само той и един друг достигнали сушата. Останалите били канаки. Той бил едничкият бял човек; и все пак се оказал по-издръжлив от другите — те всички потънали.

— Но ти нали каза, че имало и друг? — прекъсна го Паола.

— Тя е била жена — отвърна Дик. — Канаките се удавили.

— Значи, жената е била бяла? — настояваше Паола. Греъм я погледна бързо и макар тя да бе задала въпроса на съпруга си, главата й проследи неговото движение и питащите й очи срещнаха прямо и открито неговите. Греъм издържа погледа й и със същата прямота и твърдост отговори:

— Тя беше канака.

— Царица при това — намеси се Дик. — Царица от древния род на туземните вождове. Била е царица на остров Хуа-хоа.

— Царската кръв ли й е помогнала да прояви по-голяма издръжливост от другите туземци? — запита Паола. — Или вие й помогнахте?

— Струва ми се по-скоро, че взаимно си помагахме към края — отвърна Греъм. — И двамата изгубвахме съзнание за по-кратко или по-дълго време. Ту тя, ту аз изпадахме в несвяст. Стигнахме сушата на залез — впрочем това беше непристъпна стена, о която се разбиваха крайбрежните вълни, високи чак до небето. Тя ме улови и впи нокти в мене под водата, за да ме свести. Видите ли, аз исках да се качим на брега, което щеше да бъде гибелно.

Тя ми даде да разбера, че знае къде се намира; че течението минава край брега в западна посока и че за два часа ще ни отнесе до едно място, където ще можем да излезем на суша. Кълна се, че почти през целите тези два часа аз или съм спал, или съм бил в безсъзнание; кълна се също, че когато от време на време идвах в съзнание и не чувах вече рева на крайбрежните вълни — и тя биваше в същото състояние. Тогава и аз на свой ред впивах нокти в нея и я разтърсвах, за да дойде на себе си. Изминаха още три часа и най-после се добрахме до пясъка. Заспахме на самото място, където се бяхме измъкнали от водата. На следното утро ни събудиха палещите слънчеви лъчи и ние припълзяхме под сянката на няколко диви бананови дръвчета, намерихме прясна вода и отново заспахме. Когато се събудих, беше нощ. Отново пих вода и спах до сутринта. Тя все още спеше, когато ни намериха група канаки, тръгнали на лов за диви кози от съседната долина.

— Бас държа, че щом сте оцелели, след като толкова канаки са се удавили, по-скоро вие сте помагали на нея, отколкото тя на вас — забеляза Дик.

— Сигурно навеки ви е останала благодарна — каза Паола, отправила поглед право в очите на Греъм. — Не ми казвайте, че не е била млада, красива, истинска златистомургава богиня.

— Майка й беше царицата на Хуа-хоа — отвърна Греъм. — Баща й беше английски благородник, учен-елинист. По това време те бяха вече умрели и царица беше самата Номаре. Тя наистина беше млада. И беше красива, по-красива от всяка друга жена в света. Благодарение на кожата на баща й нейната беше не златистокафява, а мургавозлатиста. Но, разбира се, вие сте чули тази история…

Той замлъкна и погледна въпросително Дик, който поклати глава.

Викове, крясъци и плясък на вода, които се чуха иззад група дървета, ги предупредиха, че са близо до плувния басейн.

— Ще трябва някога да ми доразкажете историята — заяви Паола.

— Дик я знае. Не разбирам защо не ви я е разказал. Тя сви рамене.

— Сигурно не е имал време или случай.

— Бога ми, тази история е разпространена навред — засмя се Греъм. — Трябва да знаете, че някога бях моргантичен — или как се нарича — цар на канибалските острови, или поне на един райски красив полинезийски остров. „Гдето моравите вълни се удрят в опаловия бряг под шепота на тропическата гора“ — затананика небрежно в заключение той и скочи от коня си.

— „И бялата нощна пеперуда трепка над заспиващата лоза, а пчелата над цъфналата детелина“ — поде тя друг стих от песента, когато Франт едва не впи зъби в крака й и тя го усмири с шпората, след което почака Дик да й помогне да слезе и да го завърже.

— Пури! И аз участвам! Няма да я уловите! — Извикаха Бърт Уейнрайт от високата четиридесет фута площадка за скачане във водата. — Почакайте! Идвам!

И той наистина отиде при тях, като се гмурна с почти професионално умение, което предизвика одобрителните ръкопляскания на девойките.

— Отличен скок, много майсторски — каза му Греъм, когато той излезе от басейна.

Бърт се опита да си даде вид, че е равнодушен към похвалите, но не успя и за да излезе от това положение, се впусна да говори за облога.

— Не знам какъв плувец сте, Греъм — рече той, — но поддържам Дик за пурите.

— И аз; и аз! — обадиха се в хор Ернестина, Лют и Рита.

— Бонбони, ръкавици, изобщо каквито дреболии решите да рискувате — добави Ернестина.

— Но и аз не знам постиженията на мисис Форест — запротестира Греъм, след като прие облога. — Все пак, ако в пет минути…

— Десет минути — каза Паола — и ще тръгнем от противоположните краища на басейна. Справедливи условия, нали? Щом ме докоснете, значи, сте ме уловили.

Греъм изгледа Паола с тайно възхищение. Тя беше облечена не в бялото копринено трико, което очевидно слагаше само в женско общество, а в кокетен модерен костюм за къпане в преливащи се синьозелени багри — почти като цвета на водата в басейна; къса поличка малко над коленете, чиято закръгленост му бе позната; дълги чорапи в тон с костюма и мънички пантофи, привързани с кръстосани панделки. На главата й имаше предизвикателна шапчица, тъй предизвикателна като самата Паола, когато настояваше за десет минути вместо за пет.

Рита Уейнрайт държеше часовника, а Греъм отиде на другия край на дългия сто и петдесет фута басейн.

— Паола, той ще те хване, ако си позволиш да рискуваш — предупреди я Дик. — Евън Греъм е същински човек-риба.

— Смятам, че Паола ще му покаже едно-друго дори и без тръбата — похвали я лоялно Бърт. — И се обзалагам, че се хвърля във водата по-умело от него.

— Там ще изгубите — отвърна Дик. — Видях скалата, от която се е хвърлил на Хуа-хоа. Това беше, след като си бе отишъл оттам и подир смъртта на царица Номаре. Тогава е бил младеж — само на двадесет и две години; иначе не би могъл да направи такова нещо. Хвърлил се от върха на скалата Пау-уи, висока сто двадесет и осем фута. А не е могъл да се хвърли по правилата на скока „чайка“, защото, докато бил във въздуха, трябвало да внимава да избегне две издатини по-надолу. По традициите на самите канаки по-горната от тези издатини била най-високото място, от което те дръзвали да се хвърлят, и откак се помнели, никой не се бил опитвал да скочи от най-горната скала. Той обаче го сторил. И сам станал традиция. Докато на остров Хуа-хоа има канаки, той ще живее в паметта им… Гответе се, Рита. Пуснете ги точно на минутата.

— Просто е срамота да се правят шеги с такъв умел плувец — призна им Паола, обърнала поглед към гостенина, който бе застанал на другия край на басейна, и двамата чакаха сигнала.

— Той може да те улови, преди да изиграеш своя фокус — предупреди отново Дик, след което се обърна към Бърт със сянка от загриженост: — Там всичко в ред ли е? Защото, ако не е, Паола ще преживее няколко неприятни секунди, преди да се измъкне.

— Всичко е както трябва — увери го Бърт. — Сам влязох вътре. Тръбата работи. Има достатъчно въздух.

— Готови! — извика Рита. — Тръгвайте!

Греъм се затича стремглаво към техния край, докато Паола се стрелна към високата площадка и когато тя достигна върха, неговите ръце и крака бяха на по-ниските стъпала. Той беше на половин път до нея, когато тя заплаши, че ще се хвърли, принуждавайки го да спре изкачването и да излезе на високата двадесет фута площадка, готов да я последва във водата. Тогава обаче се разсмя, гледайки надолу към него, и не скочи.

— Времето минава — ценните секунди отлитат — издекламира Ернестина.

Когато той започна да се изкачва, Паола отново го прогони на по-долната площадка, като заплаши, че ще скочи. Но Греъм не губеше напразно секундите. Той реши да се качи и Паола, заела позиция за хвърляне, вече не можеше да го отпраща нагоре-надолу. Той се втурна да достигне високата тридесет фута площадка, преди тя да е скочила във водата, и тя видя, че ще е неразумно да се бави повече. Паола се хвърли в пространството, с отметната назад глава, със сгънати лакти, с ръце до гърдите и изопнати един до друг крака, при което тялото й зае във въздуха хоризонтално положение.

— Същинска Анет Келерман! — понесе се възхитеният вик на Бърт Уенрайт.

Греъм спря преследването, за да наблюдава завършването на скока, и видя как, като достигна няколко фута над водата, Паола наведе напред глава, изопна ръце, стисна ги една в друга като арка пред главата си, а хоризонталното положение на тялото си измени така, че да се гмурне точно под обичайния ъгъл.

В момента, когато тя докосна водата, той застана на високата тридесет фута площадка и зачака. От тази височина той ясно различаваше под повърхността тялото й, което плуваше с пълна скорост право към противоположния край на басейна. Чак тогава скочи и той. Беше уверен, че ще я надмине и благодарение на енергичния си скок се озова двадесет фута по-напред от мястото, където тя се бе гмурнала.

Но в същия миг, когато той докосна повърхността, Дик потопи във водата два плоски камъка и ги удари един о друг. Това беше сигнал за Паола да промени посоката си. Греъм чу удара и се зачуди какво може да означава това. Той излезе на повърхността и с необикновено бърз кроул изплува до отсрещния край. Измъкна се от водата и огледа повърхността. Изблик на ръкопляскания от онази страна, където се намираха девойките, привлече погледа му към Малката стопанка, която излизаше от водата на другия край.

Той отново премина басейна и тя отново се изкачи нагоре по стъпалата. Но този път благодарение на издръжливостта и правилното си дишане той почти се изравни с нея и тя се принуди да спре на двадесетфутовата площадка. Без да губи време да заема позиция и да се готви за скок, тя веднага се хвърли с изпънато тяло и се насочи към западния край на басейна. Двамата се озоваха във въздуха почти едновременно. Във водата и под нея той чувствуваше по лицето и ръцете си вълните, разлюлени от нейните движения, но тя свърна в дълбоката сянка, хвърлена от ниското следобедно слънце, където водата беше толкова тъмна, че той не можеше нищо да различи.

Когато докосна стената на басейна, той излезе на повърхността. Тя не се виждаше. Греъм се изправи задъхан и застана, готов да се гмурне веднага щом я забележи. Но от нея нямаше нито следа.

— Седем минути! — извика Рита. — И половина!… Осем!… И половина!

Никаква Паола Форест не се показваше на повърхността. Греъм реши, че няма защо да се тревожи, тъй като по лицата на другите не се четеше никакво безпокойство.

— Губя — заяви той, когато Рита оповести „девет минути!“

— Тя е под водата повече от две минути, но вие сте твърде спокойни, за да се тревожа и аз — рече той. — Все още ми остава една минута — може би няма да изгубя — добави бързо Греъм, влизайки отново в басейна.

Като се спусна надолу, той се обърна и започна да опипва с ръце циментовата стена на басейна. По средата, по негова преценка може би на десет фута под повърхността, ръцете му се натъкнаха на едно отверстие в стената. Той опипа наоколо и като се убеди, че не е закрито с нищо, влезе смело вътре. Почти преди да бе напълно влязъл, той откри, че може да плува нагоре; но той плуваше бавно и като излезе на повърхността сред непрогледен мрак, продължаваше да опипва наоколо, без да пляска и шуми.

Пръстите му докоснаха една хладна гладка ръка, която инстинктивно се отдръпна при допирането, и притежателката й извика високо и изплашено. Той я стисна здраво и се разсмя; Паола също се засмя. В съзнанието му изплува един стих от Първа песен на песните: „Като чух смеха й в мрака, пламенно я залюбих.“

— Вие наистина ме изплашихте, когато ме докоснахте — рече тя. — Влязохте безшумно, а аз бях на хиляди мили далеч и мечтаех…

— За какво? — запита Греъм.

— Честно казано, тъкмо ми бе хрумнала мисълта за една рокля — винено кадифе, със строги прави линии, с тежки златни ивици, галон и тъй нататък. И само една скъпоценност — пръстен с огромен червен рубин, който Дик ми подари преди години, когато плувахме с шхуната „Ол ауей“.

— Има ли нещо, което да не умеете да правите? — попита той със смях.

Тя също се засмя и смехът им странно прокънтя и отекна в пустия мрак.

— Кой ви каза за тръбата? — запита тя след малко.

— Никой. След като минаха две минути и вие не се показахте, аз се досетих, че тук има нещо такова, и дойдох да го открия.

— Това беше хрумване на Дик. Той нареди да вградят тръбата след построяването на басейна. Какви ли не капризи му идват наум. Голямо удоволствие му правеше да кара разни стари дами да припадат от страх, като влизаше в басейна със синовете или внуците им и се скриваше тук. Но след като една-две едва не умряха от уплаха — говоря за старите дами, — той започна да си служи с мене, както днес, за да прави номера на по-смели хора, като вас например… О, случи се и друга история. Тук беше дошла една мис Коглан, приятелка на Ернестина, пансионерка. Изхитриха се да я поставят точно до изхода на тръбата, а Дик се хвърли от високата площадка и преплува тук през вътрешния край на тръбата. След няколко минути, когато тя едва не бе припаднала от страх, че се е удавил, той й заговори през тръбата с най-ужасен задгробен глас. И точно тук мис Коглан изгуби съзнание.

— Сигурно е имала слаби нерви — забеляза Греъм, борейки се с неудържимото желание да има кибрит, за да го запали и види как Паола цапа във водата до него, за да се държи на повърхността.

— Тя си имаше сериозно оправдание — отвърна Паола. — Беше съвсем младичка — осемнадесетгодишна; и се беше увлякла в Дик по ученически. С тях все така става. Знаете, той е такова момче, когато се разиграе, че те не могат да разберат какъв опитен, работлив, дълбокомислен, зрял и възстар господин е той. Неловкото тук беше, че когато се свести и преди да дойде напълно на себе си, младото девойче разкри цялата си сърдечна тайна. Да бяхте видели, лицето на Дик, докато тя бръщолевеше…

— Е, цяла нощ ли ще стоите там? — чу се през тръбата гласът на Бърт Уенрайт сякаш в самите им уши.

— Господи! — въздъхна с облекчение Греъм, който се бе стреснал и бе сграбчил ръката на Паола. — Наистина се изплаших. Малката девойка е отмъстена. Също тъй разбрах най-после каква работа може да свърши една оловна тръба.

— Време е да тръгнем за горния свят — забеляза тя. — Това не е най-уютното местенце за приказки. Да вървя ли първа?

— Разбира се, а аз ще плувам току зад вас; жалко обаче, че водата не фосфоресцира. Тогава щях да следвам вашите светещи стъпала, както онзи, за когото е писал Байрон — помните ли?

Той чу одобрителния й кикот в тъмното, а сетне думите:

— Аз тръгвам.

Не се виждаше никаква светлинка, но по лекия й плясък отгатна, че се беше обърнала и се бе хвърлила с главата надолу и просто виждаше във въображението си как грациозно бе направила това, макар че обикновено жените далеч не са грациозни, когато плуват.

— Някой ви е открил тайната — обвини го тутакси Бърт, когато Греъм се показа на повърхността и излезе от басейна.

— А вие ли бяхте мошеникът, който удряше камъни под водата? — нападна го Греъм. — Ако бях изгубил, щях да оспоря облога. Това беше нечестна игра, заговор, и уверен съм, че един опитен адвокат ще го окачестви като престъпление. Просто случай за прокурора.

— Но вие спечелихте — извика Ернестина.

— Разбира се, спечелих и затова няма да предява иск против вас, нито против друг някой от мошеническата ви банда — ако облогът бъде веднага изпълнен. Я да видим — дължите ми кутия пури, нали?

— Една пура, господине!

— Цяла кутия! Цяла кутия!

— На гоненица! — извика Паола. — Нека да играем на гоненица! Вие гоните!

И като превърна думите в дело, тя тупна Греъм по рамото и се хвърли в басейна. Преди да успее да я последва, Бърт го хвана, завъртя го в кръг, но и самия него удариха, а той пък удари Дик, преди да може да избяга. И докато Дик гонеше жена си из басейна, а Бърт и Греъм търсеха възможност да му пресекат пътя, девойките се изкатериха по стъпалата и застанаха в очарователна редица на високата петнадесет фута площадка за скачане.