Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА IV

От девет до десет Форест и секретарят му се занимаваха с кореспонденцията с научни дружества и най-различни селскостопански организации. Тя беше толкова голяма, че един обикновен делови човек, без помощник, би се принудил да стои до полунощ, за да я свърши.

Дик Форест беше отправният център на система, която сам си беше съставил и с която тайно много се гордееше. Важните писма и документи той подписваше лично с едрия си почерк. Всички останали писма носеха печата, поставян от мистър Блейк, който също така в продължение на един час стенографираше отговорите на много писма и получаваше общи указания за отговорите на редица други. Мистър Блейк бе вътрешно убеден, че работи повече от господаря си, както и че господарят му бе голям майстор на изнамиране работа за другите.

Точно когато часовникът удари десет, в канцеларията влезе Питмън, завеждащият рекламния отдел на Форест и Блейк, натоварен с подноси писма, снопове документи и диктофонни цилиндри, се оттегли в собствената си канцелария.

От десет до единадесет в стаята се вливаше и изливаше цял поток управители и ръководители на служби. Всички бяха добре школувани да се излагат накратко и да пестят времето. Както Дик ги беше приучил, прекараните при него минути не бяха за размишляване. Те трябваше да се подготвят, преди да докладват или да правят предложения. Бонбрайт, помощник-секретарят, винаги пристигаше в десет часа да замести Блейк; и сега, застанал до рамото на Форест, със светкавично движещ се молив, той записваше престрелката от въпроси и планове. Тези стенографски бележки, дешифрирани и преписани на машина в два екземпляра, бяха кошмарът, а понякога и Немезида7 за управители и ръководители на служби. Защото, първо, Форест притежаваше забележителна памет; и второ, той имаше обичай да доказва това свое качество, основавайки се на същите тези бележки на Бонбрайт.

Често се случваше след пет или десет минути разговор някой управител да си излезе цял изпотен, разнебитен и изтощен. Но в продължение на целия този час на бързи разговори при високо напрежение Форест с майсторско умение се справяше с всички посетители и с многобройните подробности на различните им отдели. В някакви си четири минути той обясни на механика Томпсън в какво се състоеше повредата на динамомашината, която обслужваше хладилника на Голямата къща, и изтъкна, че вината е на самия Томпсън, продиктува на Бонбрайт една бележка с цитат, посочвайки точно главата и страницата на книгата, която Томпсън трябваше да намери в библиотеката, каза на Томпсън, че управителят на млечното стопанство Паркмън не е доволен от последния ремонт на доячните машини и че хладилният апарат в скотобойната прави засечки при обичайната си натовареност.

Всеки от служащите на Форест беше специалист, но той самият доказваше, че е усвоил специалностите на всички. Така Паулсън — агроном, отговорен за оранта, се оплакваше тайно на Досън, също агроном — завеждащ събирането на реколтата:

— Работя тук от дванадесет години и никога не съм го виждал с пръст да пипне плуга, а все пак, дявол да го вземе, някак си познава работата. Гений е, казвам ви. Знаете ли, веднъж го видях как прелетя край едно изорано място, целият погълнат от онази негова людоедка, застрашен от внезапна смърт, и на следната сутрин спомена, ей тъй между другото, като сгреши само с половин инч, колко надълбоко било орано и с какви плугове!… Вземете и случая, когато орахме Попи Медоу, горе на Литъл Медоу, на реката Лос Куатос. Просто не виждах как ще се справя и реших да мина с единична вместо с двойна напречна оран, като смятах, че номерът ми ще успее. След като всичко беше свършено, случи се, че той се озова там — аз гледах, докато той не даваше вид, че поглежда, — обаче на следната сутрин, в канцеларията, добре ми натри носа. Оттогава насам никога не съм се опитвал да го баламосвам.

Точно в единадесет часа Уордмън, завеждащият овцевъдството, излезе от канцеларията с нареждането в единадесет и половина да замине с автомобила заедно с Тайър, купувача от Айдахо, да прегледа шропшиърските овни. Заедно с Уордмън си излезе и Бонбрайт, за да дешифрира бележките си, и Форест остана сам в канцеларията. От плоска телена кошничка с още непрегледани книжа — такива кошнички имаше много, наредени една върху друга, по пет в група — той извади една брошура за холерата по свинете, издадена от щата Айдахо, и започна да я прелиства.

За своите четиридесет години Дик Форест имаше внушителна външност. Очи сиви, големи, под изпъкнала челна кост; тъмни ресници и вежди. Косата, над обикновено чело, имаше светлокафяв, почти кестеняв цвят. Скулите му бяха изпъкнали, с характерните за такъв строеж на лицето хлътнали бузи. Челюстите силни, без да са груби, а носът, с големи ноздри, достатъчно прав и едър, без да излиза извън мярката. Брада четвъртита, но не груба, без трапчинка; уста деликатна и нежна, но нелишена от твърдост, която се проявяваше при предизвикателство. Кожата му беше гладка и добре загоряла, обаче по средата между веждите и косата загарът избледняваше — ясно доказателство, че периферията на широкополата му шапка го предпазваше от слънцето.

В ъглите на устата и очите се таеше смях, а около устата, откъм бузите, се виждаха бръчици, очевидно също тъй изрязани от чест смях. Но наред с това всяка черта на лицето му, изразяващо съчетание от различни особености, носеше белег на самоувереност. Дик Форест наистина бе уверен в себе си — уверен, че когато посегне за нещо на писалището си, ръката му веднага ще напипа търсената вещ, без да се колебае и без да се отклони и с милиметър от целта; уверен, че щом умът му се задълбочи в трудните пасажи от текста за свинската холера, няма да пропусне ни една мисъл; уверен както в добре уравновесеното си тяло, когато седи във въртящия се писалищен стол, така и в уравновесения си мозък; уверен в сърцето и главата си, в живота и в работата си, във всичко, което притежаваше — уверен в самия себе си.

Той имаше основание за такава увереност. Тялото, мозъкът и жизненият му път бяха надмогнали много изпитания. Син на богати родители, той не пропиля бащините си пари. Роден и възпитан в града, той се върна към земята и там постигна толкова успехи, че името му бе на устата на всички скотовъдци, навред, където те се срещаха и разговаряха. Той беше собственик, без никакви ипотечни тежести, на двеста и петдесет хиляди акра земя — земя, чиято стойност бе различна, от хиляда долара акъра до сто долара, от сто долара до десет цента, а имаше места, където тя не струваше ни грош единият акър. За мелиоративните работи върху този четвърт милион акри, от отводнените посредством канали ливади до пресушените блата, от благоустроените пътища до изработената система за права върху водата от чифликчийските постройки до самата Голяма къща отиваха средства, просто нечувани за земеделските области.

Всичко беше в голям мащаб, но съвременно до най-незначителната дреболия. Управителите живееха в къщи за по пет и десет хиляди долара, без наем, и получаваха заплати според способностите си — но това бяха все най-добрите специалисти, събрани от целия континент, от Атлантическия до Тихия океан. Когато поръчваше газолинови трактори за обработване на равнините, той ги поръчваше по две десетки наведнъж. Когато строеше язовири в планините, той заприщваше по стотици милиони галона вода. Когато пресушаваше блатата си, вместо да сключва договор за изкопаваме на земята, той направо купуваше огромните багери и след като свършваше работата в собствените си блата, поемаше пресушаването на блатата на съседите си — едри фермери, земеделските компании и корпорации, по на сто мили нагоре и надолу по реката Сакраменто.

Той имаше достатъчно мозък да разбере колко е необходимо да купува чужди мозъци и да заплаща доста над средната пазарна цена за най-добрите от тях. Имаше и достатъчно ум да използува най-рационално купуваните от него мозъци.

И макар да бе току-що навършил четиридесет години, той имаше добро зрение, спокойно сърце и равномерен пулс, беше наистина силен човек. До тридесетата година животът му протече извънредно лудешки и бурно до най-крайна степен. На тридесет години избяга от богатия си бащин дом Още преди да навърши двадесет и една години, пожъна завидни успехи в университета, а след това опозна всички приказни пристанища на всички приказни морета и с хладен разум, с пламенно сърце и със смях се хвърли срещу всички опасности, които му обещаваше и осигуряваше бурният свят на приключенията, който буквално пред очите му все пак беше принуден да се покори на закона и реда.

В миналото името Форест се радваше, на слава и влияние в Сан Франциско. Родовата къща на Форестовци бе един от първите дворци, построени на Ноб Хил от местните пионерски семейства — Флъдовци, Макеовци, Крокъровци О’Брайновци. Ричърд Форест, бащата, наричан „Щастливеца“, бе дошъл тук през Панамския канал направо от Нова Англия. Човек с остър търговски усет, преди идването си тук той се интересуваше от бързоплуващи параходи и от построяването на такива параходи и веднага след пристигането си прояви интерес към крайбрежните парцели, речни параходи и, разбира се, мини, а по-късно към пресушаването на блата в Невада и към прокарването на южната тихоокеанска железница.

Той играеше на едро, печелеше на едро, губеше на едро; но винаги печелеше повече, отколкото губеше, и онова, което при една игра заплащаше с едната си ръка, си го връщаше с другата при друга игра. Парите, спечелени от Комщок, той зарови в бездънните рудници на компанията „Дафодил“ в окръга Елдорадо. Спасеното при фалита на железопътната линия „Бениша“ той прехвърли във фирмата „Напа Консолидейтед“, занимаваща се с производство на живак, и това му донесе пет хиляди процента печалба. Загубеното при фалита на „Стоктън“ той си върна с лихвите, след като закупи недвижими имоти в Сакраменто и Оуклънд.

И като връх на всичко, когато „Щастливеца“ Ричърд Форест изгуби цялото си богатство в редица катастрофи и изпадна толкова, че целият Сан Франциско разискваше каква цена ще се получи, когато продадат на търг двореца му на Ноб Хил, той снабди някой си Дел Нелсън с необходимите съоръжения за търсене на подземни богатства в Мексико с уговорката, че ще участвува в находката. Както историята сериозно разказва, в резултат на усилията на този Дел Нелсън да намери кварц, започнала експлоатацията на групата рудници Харвест, с легендарните и неизчерпаеми богатства на Татълснейк, Войс, Сити, Дездемона, Булфрог и Йелоу Бой. Смаян от успехите си, Дел Нелсън за една година се удавил в несметни количества евтино уиски и тъй като нямал никакъв роднина, който да оспори завещанието му, оставил своя дял от богатството на „Щастливеца“ Ричард Форест.

Дик Форест беше истински син на баща си. „Щастливеца“ Ричард, човек с безгранична енергия и предприемчивост, макар да се бе женил и овдовял два пъти, не бе ощастливен с деца. В 1872 година той се ожени трети път на петдесет и осем годишна възраст и в 1874 година изгуби и тази си жена, след като тя му роди здраво бебе, със силни дробове, тежко дванадесет фута, което бе отгледано в двореца на Ноб Хил от цял полк дойки.

Малкият Дик бе преждевременно развито дете. „Щастливеца“ Ричърд бе демократ по убеждения. В резултат на това за една година малкият Дик премина с частен учител толкова материал, колкото в училище би изучил за три години, като цялото спестено време използува в игри и занимания на чист въздух. Пак благодарение на ранното развитие на сина и на демократичните възгледи на бащата последната година малкият Дик бе даден в народното училище, за да се възпита в демократичен дух, като общува със синовете и дъщерите на работници, търговци, кръчмари и политически деятели.

Когато разказваше уроците си или когато участваше в състезание по правопис, бащините му милиони не му помагаха да победи Патси Халоран, даровитата математичка, дъщеря на количкар, нито Мона Сангинети, цяла магьосница на правописа, чиято майка-вдовица държеше зарзаватчийница. Бащините милиони и дворецът на Ноб Хил не бяха никаква помощ на малкия Дик и когато свличаше жакета си, и бос, без никакви правила, надвиваше или го надвиваха, борейки се до победа или поражение с Джими Богс, Жан Чойински и всички останали момчета, които няколко години по-късно вече скитаха по света, печелейки слава и пари — цяло поколение борци-състезатели, каквито можеше да роди само Сан Франциско, суров и мъжествен, кипящ от сили и младост.

Най-мъдрото нещо, което „Щастливеца“ Ричърд направи за сина си, беше да му даде тази демократична закваска. В дъното на душата си младият Дик никога не забравяше, че живее в дворец с много слуги и че баща му се радва на власт и почит. От друга страна, той разбра какво значи да си обикновен човек, който стои на собствените си крака и се бори със собствените си два юмрука. Разбра това, когато Мона Сангинети го победи в състезанието по правопис. Разбра го, когато Берни Милър го победи при надбягването в Блек Мач.

А когато Тим Хаган с прав ляв удар разкървави на стотния път носа му и смаза устата му, а дъхът му излизаше със свистене и ридания през разкъсаните устни, той не потърси подкрепа от дворци и банкови сметки. Стъпил на двата си крака, размахвайки двата си юмрука, трябваше да победи или той, или Тим. И именно там, в пот и кръв, в желязната твърдост на духа, младият Дик се научи как да не губи една обречена на поражение битка. Положението беше тежко още от първия удар, но той издържа докрай и всички признаха, че противниците са еднакво силни, като обаче това решение бе взето едва когато и двамата вече лежаха на земята, замаяни и изтощени, с очи, разплакани от ярост и взаимна омраза. След това те станаха добри приятели и заедно царуваха в училищния двор.

„Щастливеца“ Ричърд умря същия месец, когато Дик завърши народното училище. Момчето беше на тринадесет години, притежаваше двадесет милиона долара и нямаше ни един роднина, който да го безпокои. Беше господар на дворец с много слуги, яхта, конюшни, а също и лятна резиденция на полуострова край морето, в колонията на едрите богаташи в Менло. Тежеше му само едно-единствено нещо: опекуните му.

Един летен следобед, в голямата библиотека, той присъства на първия им съвет. Те бяха трима, всичките на солидна възраст и състоятелни, всичките юристи и делови другари на баща му. Докато му обясняваха нещата, той почувства, че макар и да му мислеха доброто, те не му бяха близки. За него те бяха хора, чиято младост отдавна е отлетяла. Освен това стана му ясно, че именно него, момчето, за което бяха така загрижени, те съвсем не могат да разберат. Най-сетне със свойствената си самоувереност Дик реши, че той е единственият човек в света, който знае кое е добро за него.

Мистър Крокет произнесе дълга реч, която Дик изслуша с напрегнато и подобаващо за случая внимание, като кимаше с глава винаги когато опекунът му се обръщаше непосредствено към него. Господата Дейвидсън и Слоукъм също се изказаха, като и към тях той се отнесе със същото уважение. Между другото Дик узна какъв ценен и достоен човек е бил баща му и каква програма вече бяха изработили тримата господа, за да стане и той такъв ценен и достоен човек.

Когато те свършиха, Дик също поиска да каже нещо.

— Обмислих всичко — заяви той — и най-напред ще тръгна да пътувам.

— Това ще стане по-късно, момчето ми — поясни гальовно мистър Слоукъм. — Когато… да речем… когато бъдете готов да влезете в университета. Тогава една година в чужбина би било много хубаво нещо… много хубаво наистина.

— Разбира се — намеси се бързо и мистър Дейвидсън, доловил раздразнението в очите на момчето и несъзнателното упорито свиване на устните му, — разбира се, междувременно вие бихте могли да попътувате, ей тъй мъничко, през ваканциите. Уверен съм, моите другари ще се съгласят, че — разбира се, при необходимата предпазливост и контрол — едни такива малки пътувания между учебните години биха били уместни и благотворни.

— На каква сума казахте, че възлиза имуществото ми? — запита Дик привидно без връзка с досегашния разговор.

— Двадесет милиона, пресметнато най-умерено, горе-долу толкова — отговори бързо мистър Крокет.

— Ами ако сега кажа, че ми трябват сто долара? — продължи Дик.

— А!… Хм… — заекна мистър Слоукъм и заоглежда другарите си за подкрепа.

— Ще бъдем принудени да ви запитаме за какво ги искате — отвърна мистър Крокет.

— Ами ако — рече Дик много бавно, гледайки мистър Крокет право в очите, — ако ви кажа, че за съжаление не желая да ви обясня за какво ми трябват?

— Тогава няма да ги получите — заключи мистър Крокет така бързо, че в държането му се долови сянка от раздразнение и острота.

Дик наведе бавно глава, сякаш да остави тези думи да проникнат дълбоко в съзнанието му.

— Но, разбира се, момчето ми — подхвана бързо мистър Слоукъм, — вие съзнавате, че още сте твърдо млад, за да боравите с пари. Тези въпроси ще трябва ние да разрешаваме заради вас.

— Искате да кажете, че не мога да похарча ни цент без ваше разрешение?

— Нито цент — отсече мистър Крокет. Дик наведе глава замислено и промълви:

— Да, ясно ми е.

— Разбира се, и това е съвсем естествено и справедливо, ще ви се отпуска известна малка сума пари за дребни лични разходи — заяви мистър Дейвидсън. — Да речем, един долар или може би два долара седмично. С течение на времето тази сума ще се увеличава. И като навършите двадесет и една години, вие безсъмнено ще бъдете напълно в състояние да се разпореждате сам с работите си, разбира се, като се вслушвате в съветите ни.

— А преди да съм навършил двадесет и една години, със своите двадесет милиона аз не ще мога да имам и сто долара, с които да правя, каквото си искам, така ли? — попита Дик много унило.

Мистър Дейвидсън се опита да потвърди това с някои по-меки изрази, но Дик му направи знак да мълчи и продължи:

— Доколкото разбирам, не ще мога да харча никакви пари без четиримата да сме постигнали съгласие, така ли?

Тримата опекуни кимнаха утвърдително.

— Значи онова, върху което се съгласим, ще бъде изпълнено?

Опекуните отново кимнаха.

— Тогава бих искал още сега да получа сто долара — заяви Дик.

— За какво? — запита мистър Крокет.

— Нямам нищо против да ви кажа — отвърна спокойно момчето. — За да пътувам.

— Тази вечер ще пътувате до леглото си в осем и половина — отвърна мистър Крокет. — И не ще получите никакви сто долара. Дамата, за която ви говорихме, ще дойде тук преди шест. Както ви обяснихме, тя ще се грижи за вас всеки ден и всеки час. В шест и половина, както обикновено, ще вечеряте и тя ще вечеря с вас и ще се погрижи да си легнете. Както ви казахме, тя ще играе ролята на ваша майка, ще следи ушите ви да са чисти, вратът измит.

— И събота вечер да се къпя — довърши смирено мисълта му Дик.

— Точно така.

— И колко ще плащате… колко ще плащам на тази дама за услугите й? — запита Дик с онзи смущаващ, сдържан тон, който вече му беше станал обичаен, както бяха го изпитали на свой гръб неговите съученици и учители.

Мистър Крокет за първи път се изкашля, за да спечели време.

— Защото аз й плащам, нали? — каза натъртено Дик. — От моите двадесет милиона долара.

— Цял бащичко — забеляза за себе си мистър Слоукъм.

— Мисис Съмърстоун или „дамата“, както вие я наричате, ще получава месечно сто и петдесет долара или общо хиляда и осемстотин долара годишно — каза г-н Крокет.

— Това е само прахосване на пари — отбеляза с въздишка Дик. — А освен това храна и квартира!

Той се изправи — аристократ не по рождение и по наследство от десетки поколения, а аристократ, защото тринадесет години бе живял в двореца на Ноб Хил. Изправи се с такъв властен вид, че и тримата му опекуни станаха от кожените си кресла и се изправиха заедно с него. Но позата му не напомняше малкия лорд Фаунтлерой; той можеше да общува с всякакви хора. Беше разбрал, че човешкият живот е многолик и разностранен. Ненапразно Мона Сангинети го бе победила в състезанието по правопис. Ненапразно се бе борил с Тим Хаган до изнемощяване и двамата наравно командваха игрите в училищния двор.

Той беше роден от баща, преживял бясната златотърсаческа треска през 1849 година. Беше възпитан като аристократ, но и като демократ, минал през народното училище. С преждевременно развития си, но все пак неузрял още ум той долавяше разликата между привилегированата класа и обикновения народ; и над всичко това той притежаваше независима воля и спокойна увереност в себе си, непонятни за тримата възрастни господа, които бяха натоварени да се грижат за него и за участта му и които също така се бяха задължили да увеличат двадесетте му милиона и да направят от него човек по свой образ и подобие.

— Благодаря за добрината ви — обърна се и към тримата Дик. — Смятам, че ще караме добре. Разбира се, тези двадесет милиона са мои и, разбира се, вие ще трябва да се грижите за тях заради мене, тъй като аз не разбирам нищо от делови въпроси…

— И ние ще ви ги увеличим, момчето ми, ще ви ги увеличим, като ги вложим в сигурни, благонадеждни предприятия — увери го мистър Слоукъм.

— Без спекулации обаче — предупреди Дик. — Татко просто е бил късметлия… Чувал съм го да казва, че времената са се променили и сега човек не бива да рискува така, както едно време всички са рискували.

От тези думи, както и от голяма част от току-що станалото, би могло погрешно да се заключи, че Дик имаше дребна и користолюбива душа. Тъкмо обратното. В същата тази — минута той беше погълнат от тайни мисли и планове, така далечни на двадесетте му милиона, че приличаше на някой пиян моряк, който пилее по морския бряг заплатата си за три години.

— Аз съм само момче — продължи Дик, — но вие още не ме познавате много добре. С течение на времето ние ще се опознаем по-пълно, а засега още веднъж ви благодаря…

Той млъкна, поклони се леко и с достойнство, както господарите от дворците на Ноб Хил отрано се приучват да се покланят, и със замлъкването си даде да се разбере, че аудиенцията е свършила. Тази отсянка на високомерие не се изплъзна от вниманието на опекуните му. И те, които бяха другари по величие на баща му, се оттеглиха сконфузени и смутени. Слизайки по голямата каменна стълба към чакащия ги долу файтон, господата Дейвидсън и Слоукъм бяха готови да излеят смущението си в гневен изблик, но раздразнителният и остър мистър Крокет промърмори с възхищение:

— Големецът му с големец! Големец като баща си!

Файтонът ги отведе в стария клуб „Пасифик Юниън“, където в продължение на цял час те продължиха сериозно да разискват бъдещето на младия Дик Форест и отново си дадоха обещание, че вярно ще изпълнят завета, оставен им от „Щастливеца“ Ричърд Форест. А междувременно Дик бързо се спусна пешком надолу по хълма, където растеше трева между плочите на улиците, твърде стръмни за конни превозни средства. Там, където свършваше хълмът, дворците и обширните имения на богаташите почти непосредствено отстъпваха място на бедните улички и дървените къщурки на работния народ. Сан Франциско от 1887 година, подобно на старите градове в Европа, представляваше безразборна смесица от бордеи и богати дворци. Подобно на средновековен замък Ноб Хил се издигаше от безпорядъка и сметта, сред които живееше простолюдието в своите дупки и бърлоги.

Дик се спря пред бакалничката на един ъгъл, в сграда, чийто втори етаж наемаше Тимоти Хаган-старши, който поради това, че беше полицай със сто долара месечна заплата, можеше да си позволи да живее в тази висока къща, над другарите си, принудени да издържат семействата си с не повече от четиридесет, петдесет долара на месец.

Дик подсвирква напразно в отворените без пердета прозорци. Тим Хаган-младши не си беше у дома. Но Дик не изгуби много време в подсвиркване. Той тъкмо изброяваше наум различни близки места, където би могъл да бъде Тим Хаган, когато самият Тим се появи иззад ъгъла, като носеше съд за свинска мас, без капак, пълен с пенлива бира. Той изръмжа нещо за поздрав, в отговор на което Дик изръмжа по същия груб начин, сякаш преди малко не той бе приключил по най-господарски начин аудиенцията си с трима от най-богатите търговци-крале в един град на големци. Съзнанието, че притежава двадесет милиона долара, които постоянно се увеличават, съвсем не пролича в гласа му, нито пък смекчи грубото му ръмжене.

— Не съм те виждал, откакто е умрял старецът ти — забеляза Тим Хаган.

— Е, та нали сега ме виждаш — отвърна Дик. — Слушай какво, Тим. Дошъл съм при тебе по работа.

— Почакай да занеса бирата на моя старец — каза Тим, като огледа с опитно око пяната в съда. — Ще си раздере гърлото от крясъци, ако му я занеса без пяна.

— О, ще я разклатиш и готово — посъветва го Дик. — Трябваш ми само за минутка. Тази вечер ще офейкам оттук. Искаш ли и ти да дойдеш?

Мъничките сини ирландски очи на Тим блеснаха от любопитство.

— Накъде? — запита той.

— Не знам. Ще дойдеш ли? Ако дойдеш, ще обсъдим всичко по пътя. Теб по ти сече главата за тези неща. Какво ще кажеш?

— Старецът ще ме смаже от бой — рече колебливо Тим.

— И друг път го е правил, пък не виждам да си нещо особено пострадал — възрази малко безсърдечно Дик. — Ти само кажи и ще се срещнем до станцията на сала довечера в девет. Е, какво ще речеш? Аз ще бъда там.

— Ами ако не дойда? — запита Тим.

— Все едно, аз и тъй и тъй ще замина. — Дик се обърна, сякаш готов да си тръгне, после се спря и каза небрежно през рамо: — По-добре ще е да дойдеш.

Тим разклати бирата, отговаряйки със същата небрежност:

— Дадено. Ще дойда.

След като се раздели с Тим Хаган, Дик изгуби цял час да търси някой си Маркович, негов съученик, чийто баща държеше ресторантче, радващо се на славата, че в целия град там се поднасят най-хубавите обеди за двадесет цента. Малкият Маркович дължеше на Дик два долара и Дик си получи един долар и двадесет цента с уговорката, че с това се заплаща целият дълг.

Сетне, с известно стеснение и смущение, Дик тръгна надолу по Монтгомери стрийт, като се мъчеше да избере някое от многото заложни дюкянчета, които украсяваха тази оживена улица. Най-после, като се вмъкна с отчаяна решителност в едно от тях, той успя да заложи срещу осем долара и една квитанция златния си часовник, който той знаеше, че струва най-малко петдесет долара.

Вечерята в двореца на Ноб Хил се поднасяше в шест часа и половина. Той се прибра в седем без четвърт. Посрещна го мисис Съмърстоун. Тя беше пълна, възрастна жена от западнало благородно семейство, дъщеря на известния Портър Рикингтън, чийто фалит в средата на седемдесетте години бе разтърсил цялото Тихокеанско крайбрежие. Въпреки пълнотата си тя страдаше от това, което наричаше разстроени нерви.

— Не може така, Ричърд, никак не може — смъмри го тя. — Вечерята е готова от петнадесет минути, а вие още не сте си измили ръцете и лицето.

— Прощавайте, мисис Съмърстоун — извини се Дик. — Никога вече няма да ви карам да ме чакате. И изобщо никога вече не ще ви безпокоя.

Докато вечеряха с голяма изисканост, двамата сами в обширната трапезария, Дик се стараеше да накара дамата да се почувствува като у дома си, защото, макар и да знаеше, че тя е при него на заплата, той смяташе, че трябва да се държи с нея като гостенка.

— Тук ще се чувствате много удобно — обеща той, — след като се наредите. Това е една уютна стара къща и повечето слуги работят тук от много години.

— Но Ричърд — усмихна му се сериозно тя, — дали ще се чувствам добре, или не, ще зависи не от слугите, а от вас.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — каза любезно той. — И дори повече. Много съжалявам, че закъснях за вечеря. Ще минат години и години и никога вече не ще закъснявам. Няма никак да ви безпокоя. Ще видите. Все едно, че няма да съм в къщи.

Когато й пожела лека нощ, отивайки да си легне, той добави като заключителна мисъл:

— Предупреждавам ви за едно нещо: за А-Синг, готвача. Той работи у нас от много години — не знам, може би от двадесет или от тридесет. Готвил е за баща ми дълго преди да е построена тази къща и преди аз да съм се родил. Той си има особени права. Толкова е свикнал да върши всичко по своему, че ще трябва да го пипате с ръкавици. Но обикне ли ви веднъж, не ще пожали и глупавата си глава, за да ви задоволи. Обича ме точно по този начин. Направете тъй, че да ви обикне и тук ще си живеете царски. И честна дума, няма да ви създавам никакви безпокойства. Всичко ще си върви по реда, все едно, че изобщо не съм тук.