Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА XXIV

Тъй се случи, че Голямата къща остана пуста — само някои случайни гости пристигаха за обед или за вечеря. Но напразно през първия и втория ден Дик отлагаше или така разпределяше работата си, че да бъде свободен, ако Паола предложи да се разходят или да поплуват следобед. Тон забеляза, че тя винаги отбягва случаите, когато би могъл да я целуне. От верандата пред спалнята си тя му извикваше лека нощ през широкия вътрешен двор. В единадесет часа той очакваше предиобедното й посещение. Когато удари точният час, той бързо свърши с Агар и Литс, въпреки че имаха да разрешават важни въпроси около предстоящото изложение и продажба на добитък. Той знаеше, че тя е станала — бе я чул да пее. Както никога досега стоеше на бюрото си и бездействаше. Тон чакаше. Пред него имаше поднос с писма, който още не беше подписал. Спомни си, че тя бе измислила това редовно предиобедно посещение и поддържаше навика с известна упоритост. И наистина, реши той, много мила беше тази нейна привичка: Паола идваше, нежно му казваше „Добро утро, мой весели Дик“, а той прегръщаше изящната и фигура, загърната в кимоното…

Спомни си също как често сам бе съкратявал тези посещения: дори когато я прегръщаше, даваше й да разбере, че няма време. Спомни си също как често по лицето й пробягваше сянка, когато си отиваше.

Беше единадесет и четвърт, а още я нямаше. Посегна към телефона и позвъни в кравефермата. Преди да остави слушалката, дочу бърз женски говор. Гласът на Паола казваше:

— Зарежете вашия мистър Уейд. Вземете цялото потомство Уейдовци и елате у нас поне за два-три дни.

За Паола това бе необичайно. Тя винаги се радваше, когато оставаха без гости, когато двамата можеха да прекарат сами един или повече дни. А ето, че уговаряше мисис Уейд да дойде от Сакраменто. Сякаш Паола не искаше да остане насаме с него и търсеше да се огради с повече хора.

Той се усмихна при мисълта, че нежният и предиобеден поздрав му бе станал скъп сега, когато бе лишен от него. Хрумна му да я вземе със себе си на дълго пътешествие както някога. Това може би щеше да разреши нещата. Отново щяха да заживеят в близост, в още по-голяма близост дори. Защо да не отидат на лов в Аляска? Това беше старо нейно желание. Или да се завърнат към ония места, в южните морета, които някога бяха пребродили на борда на „Ол ауей“. Сега имаше пряка параходна линия Сан Франциско — Таити. Биха могли за дванадесет дни да пристигнат в Папиете. Интересно дали Лавайна още държи своя пансион. Мислено вече виждаше как Паола и той закусват на верандата при Лавайна под сянката на манговите дървета.

Юмрукът му се стовари на масата. Не, по дяволите, той не е страхливец и няма да избяга с жена си, защото се бои от друг мъж. Пък и честно ли щеше да бъде спрямо нея да я отдалечава от оня, към когото може би се стремеше? Наистина той не знаеше накъде я тегли сърцето й, нито пък докъде са стигнали двамата с Греъм. Може би това беше пролетно опиянение, което ще отлети заедно с пролетта? Но за жалост през дванадесетте години съвместен живот не си спомняше нито веднъж тя да е проявила склонности към мимолетни увлечения. Ни за миг не бе му давала повод да се съмнява. Тя беше много привлекателна за мъжете, срещаше мнозина, които се възхищаваха от нея, приемаше дори да я ухажват, но винаги оставаше Паола Форест — жената на Дик Форест…

— Добро утро, весели Дик.

Цяла засмяна, тя надзърташе през полуотворената врата на хола и му изпрати въздушна целувка.

— Добро утро, мой ясен месец — отвърна той също така естествено.

Ето тя сега ще влезе, мислеше си Дик, а той ще я прегърне и когато я целуне, ще разбере всичко. Подкани я с протегна към нея ръце, но тя те влезе. Трепна, загърна с една ръка кимоното на гърдите ей, а с другата приповдигна дългите поли, готова да побегне, загледала тревожно надолу към хола. Но неговият остър слух не бе доловил никакъв шум. Усмихна му се още веднъж, пак му изпрати въздушна целувка и изчезна.

След десет минути при него влезе Бонбрайт с телеграми в ръка. Дик трепна, той не го бе чул — десет минути бе седял като вкаменен на бюрото си.

И въпреки всичко тя бе щастлива. Дик отдавна знаеше всичките й настроения и начина, по който ги изразяваше. Ето защо разбираше какво означава това, че песните и се носят из цялата къща, под аркадите и във вътрешния двор. Той не излезе от кабинета си, докато не удари гонгът за обед. Тя не се отби при него, да го вземе пътем, както имаше навик понякога. Когато от другата страна на вътрешния двор долетяха ударите на гонга, тай чу как песента й заглъхна по посока към трапезарията.

Докато обядваха, почти през цялото време говореше Харисън Стодърд — полковник от Националната гвардия, бивш търговец на едро, побъркан на темата за социалните вълнения и за взаимоотношенията между работодатели и работници. Той усилено твърдеше, че законът за задълженията на работодателите трябва да вземе под крилото си и земеделските работници. Паола все пак намери промеждутък, в който между другото съобщи на Дик, че следобед тръгва за Уикенбърг при семейството Мейсън.

— Разбира се, не мога да кажа кога ще се завърна — нали ги знаеш какви са. А теб не се осмелявам да поканя, макар че хубаво щеше да е да дойдеш и ти.

Дик поклати глава.

— И тъй — продължи тя, — ако нямаш нужда от Саундърс…

Дик кимна в знак на съгласие.

— Днес ще взема Калахън — каза той и веднага направи разчет на времето си, след като разбра, че няма да бъде с Паола. — Никога не мога да разбера, Поли, защо предпочиташ Сауидърс. От двамата ни шофьори Калахън е по-добрият и кара по-безопасно.

— Може би именно заради това — усмихна се тя. — В повечето случаи да караш безопасно, значи да караш бавно.

— Дори ако се състезаваха на пистата, бих заложил на Калахън срещу Саундърс — не отстъпваше Дик.

— Къде ще ходиш? — запита го тя.

— Ще покажа на полковник Стодърд моята ферма, обработвана от един човек и без впрегатен добитък. Нали се досещаш — десетте акра, обработвани механизирано, — идеята, с която се занимавах напоследък. Направени са редица усъвършенствания и цяла седмица вече се каня да отида, за да ги изпробваме, но бях много зает. След туй ще го заведа в нашето поселище. Знаеш ли, че то се увеличи с пет души през последната седмица?

— Но нали всички места бяха заети — каза Паола.

— Да, бяха, заети са и сега — усмихна се широко Дик. — Новодошлите са бебета. Онова семейство, от което най-малко можеше да се очаква, има дори близначета.

— Мнозина умници със съмнение поклащат глава, като чуят за този ваш експеримент. Ще си позволя да кажа, че засега задържам мнението си за себе си — искам преди всичко да видя счетоводните книги — обади се полковник Стодърд, крайно поласкан от това, че домакинът щеше лично да го разведе.

Но Дик, завладян от други мисли, почти не го чу. Паола не бе казала дали ще пристигне мисис Уейд заедно с младите издънки на семейството Уейдовци, дори не спомена, че ги е поканила. Но той искаше да се убеди, че все пак не беше премълчала предумишлено: твърде често и тя като него канеше гости, за които той узнаваше едва след като пристигнат.

Във всеки случай ясно беше, че мисис Уейд няма да дойде днес, в противен случай Паола не би забягнала тридесет мили надалеч в долината. Да, това беше факт и нямаше смисъл да си затваря очите пред него. Тя бягаше — бягаше от него. Боеше се да останат насаме, боеше се от близостта с него, а този неин страх потвърждаваше съмненията му. Освен това тя се осигури и за вечерта. Уверен беше, че няма да се завърне за вечеря, че няма да се завърне дори веднага след вечеря, освен ако не доведе със себе си цялата компания от Уикенбърг. Щеше да се прибере достатъчно късно, за да е сигурна, че той вече спи. „Добре, няма да развалям плановете й“ — реши той с горчивина, като същевременно отговаряше на полковник Стодърд:

— На книга всичко е многообещаващо. Разбира се, успехът до голяма степен зависи от качествата на отделните хора. Признавам, че несигурността и опасността идват именно оттам — от това, че човек има качества и слабости. Но няма друг начин да се провери тази идея, освен като се приложи на практика. Това именно съм се заел да извърша.

— Дик не за пръв път се хвърля в несигурни предприятия — каза Паола.

— Но това са пет хиляди акра заедно с целия оборотен капитал, за да започнат работа двеста и петдесет фермери, които освен това получават по хиляда долара годишна заплата! — възрази полковник Стодърд. — Няколко такива несполуки доста ще пресушат източника на приходите — рудниците Харвест.

— Те от това именно се нуждаят — отговори Дик шеговито.

Полковник Стодърд го погледна с недоумение.

— Именно — потвърди Дик. — Имат нужда от пресушаване, искам да кажа от отводняване. Рудниците са наводнени, нали знаете какво става в Мексико?

Беше втори ден, откак Греъм замина — очакваха го да се завърне. Дик излезе с коня преди единадесет часа, за да си спести повторение на унизителната сцена от предния ден, когато Паола му отправи предиобедния си поздрав от вратата на кабинета, без да влезе при него.

В хола Дик срещна А-Ха, понесъл голям букет току-що откъснат люляк. Той явно отиваше към стаята на кулата, но Дик пожела да се увери.

— Къде носите тия цветя, А-Ха? — запита той.

— В стаята на мистър Греъм — той пристигне днес.

Чие ли е това хрумване? — чудеше се Дик. На А-Ха? На О’Джой? Или на Паола? Спомни си, че Греъм неведнъж бе проявявал особена слабост към техния люляк.

Дик беше тръгнал за библиотеката, но свърна към кичестите храсти в подножието на кулата. През отворените прозорци на стаята горе долиташе щастливият глас на Паола, която тихо пееше. Дик прехапа устни и се отдалечи.

Редица бележити мъже и жени, някои от тях действително достойни за възхищение, бяха заемали тази стая, но Паола никога не се бе залавяла сама да подрежда цветята, мислеше Дик. С това се занимаваше обикновено О’Джой — майстор в тази работа — или прислугата, обучена от него.

Между телеграмите, които Бонбрайт му предаде, имаше една от Греъм. Дик я прочете и препрочете, въпреки че тя бе съвсем обикновена и не съдържаше нищо особено — той съобщаваше, че ще се завърне по-късно.

Противно на навика си Дик не изчака гонгът да удари втори път за обед. Тръгна още при първия удар, защото чувствуваше нужда да изпие един от коктейлите на О’Джой. След случката с люляка трябваше да вземе нещо за кураж, преди да погледне Паола очи в очи. Но тя го бе изпреварила. Завари я да оставя обратно на подноса празната си чаша, макар че тя рядко пиеше, и при това никога сама.

Значи, и тя трябва да събере смелост, преди да седне с него на масата — заключи той, като даде знак на О’Джой да го обслужи и заплаши Паола с пръст.

— Хванах ли те — смъмри я той шеговито. — Тайничко си посръбваш, а? Това е най-опасният признак. А едно време, когато застанах с теб пред олтара, и през ум не ми минаваше, че жената, която вземам, е обречена на пиянство и ще се спиртоса.

Преди тя да успее да му отговори, към тях се присъедини един млад човек, когото Дик нарече мистър Уинтърс и покани на чаша. Дик забеляза, че Паола поздрави госта по-различно от друг път, но все пак мъчеше се да се убеди, че тя не го посреща с чувство на облекчение. Никога не я бе виждал тъй любезна е него, въпреки че много пъти го бе срещала. Във всеки случай на обед щяха да бъдат трима.

Уинтърс, завършил селскостопанския институт, беше специален дописник на фермерското списание „Пасифик Руръл Прес“ и се ползваше с покровителството на Дик. Беше дошъл за справки по една статия за рибовъдството в Калифорния и мислено Дик незабавно състави програма за престоя му.

— Получих телеграма от Евън — каза той на Паола. — Ще пристигне едва в други ден, след четири часа.

— И целият ми труд ще отиде на вятъра! — възкликна тя. — Люлякът ще повехне и ще се развали.

Вълна от топла благодарност заля Дик. Да, това беше тя — неговата искрена, пряма Паола. Докъдето и да стигнеха, колкото и печален да бъдеше изходът от всичко това, тя щеше да играе честно, без да хитрува на дребно. Винаги е бивала такава — твърде прозрачна, за да лъже успешно.

Въпреки това той продължи да играе ролята си и я погледна въпросително, но все пак без да проявява особен интерес.

— Но да, в стаята на Греъм — обясни тя. — Наредих да занесат там много люляк и сама го подредих. Нали знаеш, че той много обича люляк.

До края на обеда тя не спомена, че ще дойде мисис Уейд, и Дик окончателно разбра, че тя няма да им гостува, когато Паола между другото го попита:

— Очакваш ли някого?

Той поклати глава отрицателно и запита на свой ред:

— Какво ще правиш следобед?

— Не съм намислила — отвърна тя. — Но смятам, че сега вече не мога да разчитам на теб да излезем заедно, тъй като ще обясняваш на Уинтърс за изкуственото зарибяване.

— Напротив — увери я Дик. — С него ще се занимава мистър Хенли, който познава едва ли не по име всяка пъстърва, дори новоизлюпените. Ето какво ще ти кажа… — Той се спря и се замисли. Лицето му светна — беше му хрумнало нещо. — Днешният следобед предразполага към безделие. Да вземем пушките и да отидем да бием полски плъхове. Наскоро забелязах, че са се развъдили много по хълма над Литл Медоу.

От него не се изплъзна тревожната сянка, която се мярна в нейните очи и мигом изчезна — тя плесна с ръце и пак стана оная Паола, която познаваше.

— Добре, но за мен не вземай пушка — каза тя.

— Ако не ти се идва… — започна той меко.

— О, идва ми се, но не ми се стреля. Ще взема със себе си последната книга на Гайен — тя току-що пристигна — и между другото ще ти почета. Помниш ли последния път, когато бяхме на лов за полски плъхове, четох ти пак от една негова книга — „Златното момиче“.