Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА XXII

— Но, Дик, момчето ми, стоите съвсем на позициите на Карлайл — каза Терънс Макфейн с бащински тон.

На вечеря бяха дошли мъдреците от мадрьоновата гора, така че заедно с Паола, Дик и Греъм на масата бяха седнали седем души.

— Въпросът не се разрешава само като дефинираш дадено становище, Терънс — отвърна Дик. — Знам, че защищавам становището на Карлайл, но това още не ме опровергава. Не е лошо да уважаваш авторитетите. Но аз говоря не като човек на абстрактната мисъл, а като селекционер-практик, който ежедневно прилага методите на Мендел.

— Трябва ли да направя извода — намеси се Хенкок, — че един хотентот стои не по-долу от белия човек?

— Ето, у вас заговори южнякът, Аарън — отговори Дик с усмивка. — Предразсъдъците ви, не вродени, а наслоени в детството, са тъй силни, че цялата ваша философия не може да ги разклати. Това е тъй лошо, както задръжките в мисълта, с които Хърбърт Спенсър се обременил през младостта си под влияние на Манчестърската школа.

— И поставяте Спенсър на едно равнище с хотентота? — попита иронично Дар Хиал.

Дик поклати глава.

— Оставете ме да се изкажа, Хиал. Мисля, че ще мога да поясня мисълта си. Средният хотентот или средният меланезиец не се различава особено от средния бял човек. Разликата е там, че пропорционално много по-голяма част от хотентотите и негрите са именно средни, докато значителен процент от белите хора са над средното равнище. Тях именно аз наричам хора, които диктуват темпа на прогреса, благодарение на тях средният човек от тяхната раса напредва по-бързо. Забележете, че те не променят природата, нито развиват интелигентността на средния човек. Но че го улесняват с по-добри съоръжения, дават му възможност да крачи по-бързо заедно с всички останали.

Дайте на индианеца модерна карабина вместо неговия лък и стрели и ловът му ще бъде много по-резултатен. Индианецът-ловец няма ни най-малко от това да се промени. Въпросът е, че цялата негова раса — индианската — е дала толкова малко хора над средното равнище, че всичките те, за десет хиляди поколения, не са могли да го въоръжат с карабина.

— Продължавайте, Дик, развийте мисълта си — насърчи го Терънс. — Започвам да разбирам накъде биете и скоро ще доведете Аарън до позорно отстъпление заедно с всичките му расови предразсъдъци и тщеславна увереност в собственото превъзходство.

— Тези хора над средното равнище — продължи Дик, — тези хора, които диктуват темпа на напредъка, са изобретателите, конструкторите — ония отделни личности, у които са взели връх висшите наследствени качества. Раса, която дава малко такива индивиди, се причислява към разреда на изостаналите, малоценните раси. Тя още ловува с лъкове и стрели. Тя няма материална база От друга страна, средният представител на бялата раса е не по-малко тъп и ограничен, не по-малко трудно приспособим и инертен, не по-малко назадничав от средния дивак. Обаче средният представител на бялата раса крачи по-бързо. Благодарение на това, че в неговото общество има голям брой личности, у които са се проявили висшите наследствени качества, той е получил материална база, организация и закони.

Колцина велики хора, колцина герои — имам пред вид личностите, у които са взели връх висшите наследствени качества — е дала хотентотската раса? Хавайската раса е дала само един — Камехамеха. Негърската раса, извън родните си предели — имам пред вид американските негри, — е дала само двама: Букър Т. Уошингтън и Дюбуа. При това и двамата имат примес от бяла кръв…

Аргументите се редяха, а Паола си даваше вид на живо заинтересована. Не изглеждаше отегчена, но Греъм, който я наблюдаваше съчувствено, беше с впечатление, че настроението й се помрачи. И докато Терънс и Хенкок се състезаваха по остроумие, тя тихо каза па Греъм:

— Думи, думи и думи, колко много думи! Предполагам, че Дик е прав той е почти винаги прав; но признавам, че аз както винаги съм безсилна, неспособна да приложа тази реки от думи в живота — имам пред вид в моя живот, и моя начин на живеене, в това, как да постъпвам, какво трябва да направя. — Докато говореше, тя не сваляше очи от неговите, така че за него нямаше никакво съмнение какво има тя пред вид — Не виждам как мога да свържа със собствения си живот носителя на висшите наследствени качества, който диктува темпа на общия напредък. Всичко това не ми подсказва кое е добро и кое е зло, по кой път трябва да тръгна. А сега, след като езиците им се развързаха, в състояние са да продължат цялата вечер.

О, не че не разбирам какво говорят — побърза да го увери тя, но за мен то не значи нищо. Думи, думи и думи, а аз искам да знам как да постъпя, как да постъпя със себе си, с вас, с Дик.

Обаче у Дик Форест сякаш се бе вселил демонът на многословното и преди Греъм да прошепне отговора си на Паола, Дик поиска от него данни за южноамериканските племена, сред които бе пътешествал. Погледнат отстрани, Дик беше само един безгрижен, увлечен в спора човек — лицето му не издаваше нищо друго. На Греъм и дори на Паола, която бе живяла с Дик вече дванадесет години, и през ум не минаваше, че неговите случайни, безгрижни погледи долавят всяко движение на ръцете им, всяко облягане или изправяне на стола, всяка нова отсенка в израза на лицата им.

„Какво става? — питаше се скритом Дик. — Паола не прилича на себе си. Тя положително нервничи и причина за това е разговорът. А Греъм е унил. Мозъкът му работи по-зле от обикновено. Като че ли мисли за нещо друго, а не за това, което говори. Интересно за какво мисли той.“

Многословието, зад което Дик прикриваше тайните си разсъждения, го накара да пренесе спора на още по-широка основа и да го изостри.

— Днес съм в състояние едва ли не да намразя четиримата мъдреци — промълви тихо Паола на Греъм, който току-що беше дал исканите сведения.

Същевременно Дик, който, привидно погълнат от разговора, развиваше мисълта си със студена логика, видя как Паола шепне нещо на Греъм. Въпреки че ни една дума не стигна до него, забеляза, че тя става все по-нервна, не му убягна и мълчаливото съчувствие на Греъм. И докато правеше догадки какво ли му е прошепнала тя, заявяваше на събеседниците си:

— И Фишър, и Спайзър са съгласни, че при низшите раси „гените“, носители на наследствените качества, са много по-еднообразни, докато при французи, германци или англичани имаме голямо разнообразие от наследствени качества…

Нито един от сътрапезниците не подозираше, че Дик умишлено подхвърля въдица, за да даде нова насока на разговора. Самият Лео не можеше да предположи, че изкусната уловка на Дик, а не неговият въпрос, промени темата на разговора, когато той запита каква е от гледна точка на расата ролята на жените, у които спонтанно се проявяват латентни наследствени белези.

— У жените не се проявяват висши латентни белези на наследствеността, драги Лео — отговори му Терънс, като намигна на другите. — Жените са консервативни. Те запазват основния тип. Те го затвърдяват и съхраняват, затова са вечната спирачка в колесницата на напредъка. Ако не бяха жените, у всеки у нас биха се проявили наследствените белези от висш тип. Нека видният селекционер-практик, който прилага учението на Мендел и е между нас тази вечер, каже дали моите малко смели съждения са верни.

— Преди всичко нека се спрем на същността на въпроса и се уточним за какво говорим — поде Дик, без да губи време. — Какво нещо е жената? — попита той с напълно сериозен тон.

— Древните гърци са казвали, че жената е несполучлив опит на природата да създаде мъж — отвърна Дар Хиал и погледна като демона на сарказма, в ъглите на устата му заигра ирония, а тънките му устни се извиха цинично.

Лео се засегна. Лицето му се обля в руменина. В очите му се прочете болка, устните му затрепереха, той умолително погледна към Дик за подкрепа.

— Жената е половин човек — безмилостно се намеси Хенкок. — Сякаш ръката божия е изоставила работата си наполовина, когато я е сътворила, оставила я е с половин душа или в най-добрия случай с недовършена душа.

— Не! Не! — провикна се момчето. — Не говорете така! Дик, вие знаете. Кажете им, отговорете им.

— Стига да можех — отвърна Дик. — Но този спор за душата е тъй неопределен, както самото понятие душа. Всички ние знаем, че често пристъпяме пипнешком, чувстваме се загубени и никога не сме тъй далеч от правия път, както в ония моменти, когато си мислим, че знаем къде се намираме и напълно сме опознали собственото си „аз“. А какво е собственото „аз“ на лунатика — дали е малко или много по-различно от нашето? Какво е собственото „аз“ на лудия? На идиота? На слабоумното дете? На коня? На кучето? На маларичния комар? На жабата? На дървесния червей? На голия охлюв? А какво е вашето собствено „аз“, Лео, когато спите и сънувате? Когато страдате от морска болест? Когато сте влюбен? Когато имате стомашно разстройство? Когато кракът ви се е схванал? Когато внезапно ви сграбчи ужасът от смъртта? Когато сте разгневен? Когато сте в екстаз пред хармоничната красота на вселената и си мислите, че мислите неща, които думите са безсилни да изразят?

Нарочно казах „мислите, че мислите“. Ако действително мислехте, тогава светоусещането ви за красотата на вселената нямаше да бъде неизразимо, невъплътимо в думи. Щеше да бъде ясно и строго определено. Щяхте да можете да го изкажете с думи. Собственото ви „аз“ щеше да бъде ясно и строго определено, също както мислите и думите ви. Следователно, Лео, когато изпаднал в екстаз си мислите, че сте достигнали върховете на земното ей битие, всъщност вие сте обхванат от трепет, вибрирате като струна, вихърът на чувствата ви е понесъл в бесен танц, чиито стъпки и смисъл остават неразгадани за вас. Вие не познавате себе си. В този момент душата ви, собственото ви „аз“, е нещо неопределено, което пипнешком търси пътя си. Може би същото такова неопределено, неосъзнато собствено „аз“ притежава жабата, която се надува на брега на блатото и оглася тъмнината с прегракналото крякане — призив към покрития с брадавици самец.

Не, Лео, нашето собствено „аз“ е твърде смътно, за да може да се самоопознае. Има хора, които по външен вид са мъже, обаче носят женска душа. Има и раздвоени личности, които сякаш са с повече от една душа. Има и такива двуноги, такива човешки същества, които са ни риба, ни рак. Нашето собствено „аз“ е като нищожна струйка дим, която плува, витае в мрака и сенките, раздирани от светкавици. Наоколо ни е мъгла и тъмнина, ние самите сме тъмни, неясни, потопени в най-дълбокия мрак на неизвестността.

— Може би това не е неизвестност, а заблуда; създадена от човека заблуда — каза Паола.

— Това беше гласът на истинската жена, която според Лео не носи половин душа — отвърна Дик. — Въпросът, Лео, е там, че полът и душата така се преплитат взаимно, че знаем малко за едното и още по-малко за другото.

— Но жените са прекрасни — промълви несигурно младежът.

— О’Хо! — намеси се Хенкок и черните му очи коварно блеснаха. — И тъй, Лео, вие отъждествявате жената с красотата?

Устните на младия поет се размърдаха, но той можа само да кимне с глава.

— Отлично, нека разгледаме тогава живописта през последното хилядолетие като отражение на икономическите условия и политическите институции, за да видим как мъжът си е създавал и изграждал от жената образ, отговарящ на желанията му, как тя му е давала възможност той да…

— Стига сте дразнили Лео — намеси се Паола — и бъдете правдиви, кажете какво знаете и в какво вярвате всички вие.

— Темата за жената е свещена — провъзгласи тържествено Дар Хиал.

— Например образът на Мадоната — намеси се Греъм за да подкрепи Паола.

— И типът на интелектуалната жена — добави Терънс, а Дар Хиал кимна одобрително.

— Нека не говорим всички вкупом — каза Хенкок. Нека разгледаме култа към Мадоната, който е особена разновидност на култа към жената, и го съпоставим с днешния култ към жените изобщо, който застъпва Лео. Мъжът е мързелив, ленив дивак. Мрази да го безпокоят. Обича спокойствието си, иска да го оставят на мира. А откакто свят светува, той е качен на едно седло заедно с един неспокоен, нервен, раздразнителен и истеричен спътник, носещ името жена. Тя изпада в различни настроения, лее сълзи, сърди се, тщеславна е и е нравствено безотговорна. Той не е могъл да се отърве, не е могъл да мине без нея, макар че тя постоянно му е разваляла спокойствието. Какво му е останало да стори?

— Съумял е да намери изход, хитрецът — възкликна Терънс.

— Сътворил от нея небесен образ — продължи Хенкок. — Идеализирал добрите й качества и я направил така недостижимо отдалечена, че лошите й качества да не му действат на нервите, да не му пречат мързеливо да си пуши лулата на мира й да съзерцава звездите. А когато обикновената, делнична жена се опитвала да му досажда, той я прогонвал от мислите си и виждал само небесния образ на съвършената жена, носителка на живота и весталка на безсмъртието.

След това идва реформацията. Култът към Мадоната запада, а мъжът е все още на едно седло с нарушителката на неговия покой. Какво сторил той тогава?

— Ах, негодникът — засмя се Терънс.

— Той казал: „Ще те претворя в мечта, в илюзия.“ Така и сторил. Мадоната била за него небесен образ, най-висшата му представа за жената. Всички качества за нейното съвършенство той прехвърлил върху земната жена, върху всички жени и така се самоизлъгал, че оттогава насам е вярвал в тях и в нея… както вярва Лео.

— Много добре познавате неприятните черти на жената, особено като се има пред вид, че сте неженен — забеляза Дик. — Или това е само теория?

Терънс се разсмя.

— Драги Дик, Аарън току-що е чел Лаура Мархолм. Научил е наизуст всяка страница и всеки ред.

— И въпреки всичко, което наприказвахме за жената, не сме се още докоснали до крайчеца на дрехата й — каза Греъм, а Паола и Лео го погледнаха с благодарност.

— Има и любов — тихо промълви Лео. — Никой още не е казал ни дума за любовта.

— Нито за законите за брака, за развода, за многобрачието, за еднобрачието, нито за свободната любов — започна да изрежда Хенкок.

— А защо, Лео — запита Дар Хиал, — в любовната игра винаги жената е тая, която преследва, която търси плячката?

— Това не е вярно — отговори младежът със спокойна увереност. — Това са само глупости, които сте взели назаем от Бърнърд Шоу.

— Браво, Лео — възкликна Паола.

— Значи, Уайлд греши, като казва, че стратегията на жената се състои в това, че тя необяснимо и внезапно се предава? — запита Дар Хиал.

— Но нима не виждате — възнегодува Лео, — че с тези ваши приказки изкарвате жената чудовище, хищно животно? — Той обърна глава към Дик и мимоходом отправи към Паола поглед, в който се четеше цялата му любов към нея. — Наистина ли е тя хищно животно, Дик?

— Не — отговори Дик бавно, като поклати глава. В гласа му прозвуча мекота, защото той щадеше чувството, което се бе изписало в погледа на младежа. — Не бих казал, че Жената е хищно животно. Не бих казал, от друга страна, че тя е плячка за хищника. Нито пък е неизчерпаем източник на радост за мъжа. Но все пак тя му носи много радости…

— И го кара да върши много глупости — добави Хенкок.

— Безброй прекрасни глупости — сериозно допълни Дик.

— Имам един въпрос към Лео — каза Дар Хиал. — Защо жената обича мъжа, който я бие?

— И не обича оня мъж, който не я бие, така ли? — язвително попита Лео.

— Да, именно.

— Вижте какво, Дар, в известен смисъл сте прав, но, общо взето, грешите… Вие, господа, обичате да давате дефиниции, но хитро пропуснахте да дефинирате тези две положения. Ще ги дефинирам аз. Мъж, който бие жената, която обича, е мъж от низш тип. А жена, която обича мъжа, който я бие, е жена от низш тип. Мъж от висш тип не бие жената, която обича. Една жена от висш тип — и очите на Лео несъзнателно се отправиха към Паола — не би могла да обича мъж, който я бие.

— Право е — каза Дик. — Уверявам ви, Лео, че никога не съм бил Паола.

— Ето, Дар, виждате ли, че грешите — продължи Лео, а по страните му изби руменина. — Паола обича Дик, въпреки че той не я бие.

Привидно развеселен, Дик се обърна към Паола, сякаш очакваше тя да потвърди последните думи на юношата. Всъщност той искаше да види как са й въздействали тези думи в обстановката, която подозираше, че се е създала.

Стори му се, че в очите й се мярна нещо, което той не можа да определи. А лицето на Греъм окачестви като безизразно, в смисъл, че то изразяваше все същия досегашен интерес към разговора и не издаваше никаква видима промяна.

— Тази вечер жената безспорно е намерила своя свети Георги-закрилник — изказа се Греъм ласкателно. — Лео, вие ме засрамихте. Аз стоя като ням зрител, докато вие се борите с три дракона.

— И какви дракони при това — намеси се Паола. — Щом накараха О’Хай да се пропие, докъде ли ще докарат вас, Лео?

— Истинският рицар на любовта няма да трепне пред всички дракони на света — каза Дик. — И хубавото в случая е това, Лео, че драконите са по-прави, отколкото вие мислите, и въпреки това вие сте по-прав от тях.

— И аз съм дракон, Лео, момчето ми, но добър дракон — обади се Терънс. — Аз съм дракон, който ще изостави недостойните си побратими, ще мине на ваша страна и ще стане свети Терънс. И тъй свети Терънс иска да ви зададе един малък въпрос.

— Аз пък съм драконът, който иска пръв да изръмжи мнението си — прекъсна го Хенкок. — Лео, в името на всичко хубаво и прекрасно в любовта, питам ви: защо тъй често се случва мъжът от ревност да убие жената, която обича?

— Защото го боли, защото си е изгубил ума — бе отговорът, — защото е имал злата участ да обикне жена от такъв долен тип, че е могла да му даде повод за ревност.

— Но любовта винаги може да се заблуди, Лео — подхвърли Дик. — Трябва да отговорите по-изчерпателно.

— Дик е прав — допълни Терънс. — Но аз ще ви помогна, въпреки че мечът ви е насочен срещу мен. Дори хората от най-висш тип губят верния път в любовта и тогава на сцената излиза зеленоокото чудовище ревност. Да предположим, че най-съвършената жена, която можем да си представим, престане да обича мъжа, който не я бие, и се влюби в друг мъж, който също я обича и не би дори помислил да я бие. Какво ще стане в такъв случай? При това не забравяйте, че и тримата са от висш тип. Хайде сега вадете меча и съсечете драконите.

— Първият мъж няма да я убие и няма да й стори никакво зло — заяви Лео твърдо. — Защото, ако стори това, той няма да бъде такъв, какъвто го описвате: ще бъде не от висш, а от низш тип.

— И според вас той ще се махне от пътя й? — запита Дик, който нарочно палеше цигара, за да не гледа никого в очите.

Лео тъжно кимна глава.

— Той ще се махне от пътя й. Дори ще се старае да облекчи положението й, ще бъде много нежен с нея.

— Нека докажем това конкретно — каза Хенкок. — Да предположим, че вие сте влюбен в мисис Форест, тя също е влюбена във вас и двамата избягате с голямата лимузина…

— О, никога не бих сторил това — промълви, като се запъваше, юношата, а бузите му пламнаха.

— Това не е много ласкателно за мен, Лео — каза Паола, за да го насърчи.

— Но това е само предположение, Лео — побърза да го успокои Хенкок.

Младежът бе тъй стеснен, че видът му будеше съжаление. Гласът му трепереше, но той се обърна към Дик и заяви твърдо:

— На това трябва Дик да отговори.

— Ще отговоря — каза Дик. — Не бих убил Паола. Нито вас, Лео. Това не би било честна игра. Колкото и да ме боли сърцето, бих казал: „Бъдете щастливи, деца мои.“ И все пак… — Той замълча, а неговите смеещи се очи предвещаваха някаква шега. — Бих си помислил, че Лео прави печална грешка, защото не познава Паола.

— Тя ще му пречи да съзерцава звездите — усмихна се Терънс.

— Никога, никога няма да ви преча, Лео, обещавам ви — възкликна Паола.

— Вярвате ли сама на себе си, мисис Форест — обърна се към нея Терънс. — Първо, и да искахте, не бихте могли иначе. А от друга страна, ваш свещен дълг е да вършите това. И накрая, позволете ми от личен опит да кажа, че когато бях млад, безумно влюбен и сърцето ме теглеше към една жена, а очите ми виждаха само звездите, най-щастливите мигове за мен бяха, когато любовта на тази жена ме откъсваше от тях.

— Внимавайте, Терънс, ако продължавате да говорите тъй възхитително, ще избягам с двама ви: с вас и с Лео в лимузината — извика Паола.

— Кажете кога и нека бъде по-скоро — каза Терънс шеговито. — Но като събирате видите си, оставете малко място за някоя и друга книга, посветена на звездите. Ще ги изучаваме с Лео, ако случайно някога ни остане време.

Словесната престрелка се отклони от Лео и взе това насока. Дар Хиал и Хенкок обсадиха Дик.

— Какво влагате в думите „честна игра“? — запита Дар Хиал.

— Именно това, което казах, което каза и Лео — отговори Дик, като си даваше сметка, че поне засега Паола нито скучаеше, нито нервничеше, а слушаше с едва ли не жадно внимание. — Такъв е начинът ми на мислене, така съм устроен, че не мога да си представя по жестоко душевно терзание от това да целувам жена, която би само търпяла целувките ми.

— А представете си, че тя се преструва, защото й е скъпо миналото, защото не иска да ви огорчи или защото ви съжалява? — настояваше Хенкок.

— За мен това би бил непростим грях — възрази Дик. — Тогава тя не би играла честно. Нито е честно, нито е приятно да задържаш при себе см любимата жена дори миг повече, отколкото тя би желала. Лео е напълно прав. Пияният обущар може с юмруци да събуди и задържи любовта в сърцето на глупавата си жена. Обаче мъжът от по-висш тип, мъжът, който има поне известна склонност към рационално мислене и искрица интелект, не е способен да докосне любовта с груба ръка. И аз като Лео бих се помъчил да облекча пътя на жената и бих бил много нежен с нея.

— Но какво ще стане тогава с прословутото еднобрачие в западната цивилизация? — запита Дар Хиал.

А Хенкок добави:

— Значи, вие сте за свободната любов?

— Мога да ви отговоря само с една изтъркана истина — каза Дик. — Не съществува несвободна любов. Разбира се, не забравяйте, че говоря от гледна точка на човека от висш тип. Нека този начин да се гледа на нещата да бъде отговор за вас, Дар. Грамадното мнозинство от хората трябва да бъдат задържани в рамките на закона и труда чрез еднобрачието или чрез някаква друга сурова и неумолима брачна институция. Те не са дорасли за свободния брак или за свободната любов. Да бъдат свободни в любовта, за тях би значило да бъдат разпътни. Издигали са се и са устоявали само ония нации, при които религията и държавата са били спирачка за инстинктите на народа, поддържали са ред и дисциплина.

— Това значи, че за себе си вие отхвърляте брачните закони — каза Дар Хиал, — но ги приемате, що се отнася за другите.

— Приемам ги за всички хора. Деца, семейство, кариера, общество, държава — всички тези неща налагат необходимостта от брачната институция. По същата причина приемам и развода. Мъжете и жените, всички мъже и всички жени, могат да обичат повече от веднъж, старата любов може да умре в тях и на нейно място да се роди нова. Държавата не е властна над любовта, както не са властни и отделният мъж или жена. Когато човек се влюби, влюбва се и това е всичко. Пред него е тя — пулсиращата, въздишаща, пееща и трепетна любов. Но с безпътието държавата може и трябва да се бори.

— Вие сте за една свободна любов, за която имате твърде сложна представа — критично забеляза Хенкок.

— Да, прав сте, но причината е, че човекът, живеещ в обществото на себеподобните си, е твърде сложно същество.

— Но има мъже, които обичат и не биха могли да живеят, ако загубят любимата си — изненада всички с проявената си инициатива Лео. — Умре ли тя, биха умрели и те, а ако тя живее, за да обича друг, биха умрели още по-скоро.

— Те ще трябва и в бъдеще да умират, както са умирали в миналото — студено отговори Дик. — И за тяхната смърт никой не е виновен. Така сме създадени, че сърцата ни понякога се отклоняват от правия път.

— Моето сърце никога няма да се отклони — заяви Лео с достойнство, без да подозира, че всички сътрапезници знаят за неговата тайна. — Никога не ще мога отново да обичам, чувствам го.

— Вярвам ти, момчето ми — съгласи се Терънс. — Чрез твоите уста говори гласът на всички истински влюбени. Хубавото в любовта е това, че я мислиш за неповторима… Нали Шели беше казал… или Кийтс: „Тя цяла е чудо и щастие безумно“. Наистина жалък скъперник и недорасъл влюбен ще е оня, комуто би хрумнало, че има на света жена на една стотна тъй чаровна и пленителна, тъй чудна и омайна като оная, която му е на сърцето; който би допуснал, че някога ще може отново да залюби.

Докато преминаваха в другата стая, Дик продължаваше разговора с Дар Хиал и се питаше дали Паола ще го целуне за лека нощ, или ще стане от рояла и ще се запъти направо към спалнята си. А Паола говореше с Лео за последния сонет, който й бе дал да прочете, и също се питаше ще, целуне ли Дик, или не. Внезапно, без да знае защо, обзе я силно желание да го целуне.