Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА XI

Първа мисис Мейсън помоли Паола да посвири, а Терънс Макфейн и Аарън Хенкок изгониха веселата група от рояла и изпратиха като свой представител поруменелия от стеснение Теодор Малкън да я доведе.

— От желание да слисате този варварин ви моля да изсвирите „Размишления по водата“. — Греъм чу Терънс да я увещава.

— А след това „Девойката с ленените коси“, ако обичате — замоли Ханкок, набеденият варварин. — Тя чудесно ще докаже тезата ми. Този див келт проповядва една смахната теория за музиката, останала още преди епохата на пещерния човек, и е така изключително тъп, че се смята за ултрамодерен.

— О, Дебюси! — засмя се Паола. — Все още спорите за него, а? Ще се помъча да го убедя. Не знам обаче с какво да започна.

Дар Хиал помогна на тримата мъдреци да настанят Паола до големия роял, който според Греъм не беше прекалено голям за обширната стая. Но веднага след като тя седна, тримата мъдреци тихичко се оттеглиха по любимите си за слушане места. Младият поет цял се просна на една дебела меча кожа на четиридесет фута от пианото, заровил ръце в косата си. Терънс и Аарън се разположиха на възглавниците в амбразурата на един прозорец, но достатъчно близко един до друг, за да се мушкат взаимно с лакти, когато единият или другият открие в свиренето на Паола белези, потвърждаващи именно неговото разбиране. Девойките се бяха сгушили в живописни групи на широките дивани или седяха прегърнати по две и по три в големите кресла от скъпо дърво или но страничните им облегала.

Евън Греъм направи крачка към рояла с намерение да обръща нотите на Паола, но навреме забеляза, че Дар Хиал вече бе поел тази длъжност. Той наблюдаваше цялата сцена със спокоен, любопитен поглед. Роялът, поставен под нисък свод в по-далечния край на стаята, бе сложен умело на подиума за по-добър резонанс. Всички смехове и шеги се биха прекратили. Както изглежда, реши Греъм, малката стопанка на Голямата къща си е извоювала слава на сериозна солова изпълнителка. Тъкмо това го накара да се приготви за разочарование.

Ернестина се наведе от едно кресло наблизо и му прошепна:

— Тя може да направи всичко, каквото поиска. А не работи…много. Учила е при Лешетицки и при мадам Кареньо и е възприела тяхната школа. И не свири като жена. Слушайте това!

Греъм беше уверен, че го чака разочарование от самоуверените ръце на Паола дори когато те пробягнаха по клавишите в малки акорди и пасажи, които не бяха лоши, но каквито той твърде често беше чувал изпод ръцете на технически съвършени, но музикално посредствени изпълнители. Той сам не знаеше какво очаква от нея, но съвсем не беше подготвен за изсвирената чисто по мъжки прелюдия на Рахманинов, която бе чувал добре изпълнявана само от мъже.

Паола завладя рояла властно, като мъж, още с първите звучни тактове; тя сякаш повдигаше цялата му клавиатура, всичките му струни, със своите две ръце, силни и сигурни като на мъж. А сетне, както това правеха само мъже, тя потъна или мигом премина — той просто не можеше да каже кое от двете е — към сигурните, чисти и ненаказано нежни звуци на андантето.

Паола продължи да свири със спокойствие и сила, които мъчно можеха да се очакват от тази малка, почти младежка фигурка. През полузатворените си клепачи той я гледаше до големия абаносов роял, който тя владееше тъй, както владееше себе си, както владееше музиката на композитора. Заслушан в замиращите акорди на прелюдията, в които прозвучаваше далечното ехо на мощните й тонове, сякаш все още носещи се леко във въздуха, Греъм не можеше да не признае, че ударът на Паола беше точен и властен.

Докато Аарън и Терънс шепнешком продължаваха своя оживен спор край прозореца, а Дар Хиал търсеше други ноти по указание на Паола, тя хвърли поглед към Дик и той загаси една по една матовите светлини на лампите, така че накрая само Паола остана в един оазис от меко сияние, в което ярко потрепваха златните отблясъци на роклята и косата й.

На Греъм се струваше, че удължаващите се сенки правеха високата стая да изглежда още по-висока. Тя беше дълга осемдесет фута и се издигаше на два и половина етажа от каменния под до направения от дървени греди таван, с висока галерия околовръст, от чиито парапети бяха провесени кожи на диви животни, ръчно тъкани покривки от Оаксака и Еквадор и платове, направени от влакна на особено растение, което жените от тихоокеанските острови мънат като коноп и боядисват с растителни бои. Греъм разбра какво наподобяваше това помещение: празнична зала на средновековен замък, и той едва ли не съжали, че тук липсваха дългата наредена маса със съдове от олово и калай, със сребърни солници и огромните кучета, които се боричкат за кокалите под масата.

По-сетне, когато Паола бе свирила достатъчно Дебюси, за да даде материал на Терънс и Аарън за нова схватка, на Греъм се удаде в продължение на няколко вълнуващи минути да поговори е нея за музика. Тя се оказа такава задълбочена познавачка на философията на музиката, че той неусетно се увлече да й излага собствената си любима теория.

— И тъй — заключи той, — били са необходими близо три хиляди години, за да може музиката да окаже истинското си психическо въздействие върху духа на западния човек. Дебюси, повече от всеки свой предшественик, достигна онова ведро спокойствие, което поражда размисъл и идеи и което е било така характерно, да речем, за епохата на Питагор…

Тук Паола прекъсна разсъжденията му, като повика е очи Терънс и Аарън от бойното им поле край прозореца.

— Е, та какво от това? — продължаваше да пита Терънс, когато двамата се приближиха. — Опитайте се, Аарън, опитайте се да намерите една думичка от разсъжденията на Бергсон за музиката, която да е по-ясна от онова, което е казал в своята „Философия на смеха“, която изобщо съвсем не е ясна.

— О, послушайте! — възкликна Паола и очите и заблестяха. — Сред нас се появи нов пророк. Изслушайте мистър Греъм. Той е достоен за шпагата ви, достоен е за шпагата и на двама ви. Съгласен е с вас, че музиката е убежище от кръвта, от желязото, от дрязгите на ежедневието. Съгласен е, че слабите души, чувствителните души, възвишените души бягат от грубия и суров свят в опияняващите мечти на надземното царство на ритъма и звука…

— Атавизъм! — изпухтя Аарън Хенкок. — Пещерните хора, маймуноподобните и блатните прадеди на Терънс също са правили това…

— Но чакайте — настояваше Паола, — той е дошъл до тези изводи въз основа на собствени преживявания и умозаключения. И в това отношение той коренно се различава от вас, Аарън. Той цитира мисълта на Патър, че „всяко изкуство се стреми към музиката…“

— Чиста праисторическа и микроорганическа химия — намеси се Аарън. — Това са реакциите на клетъчните елементи срещу тласкащите към мелодичен ритъм вълни на слънчевата светлина, основата на всички народни песни и джазови мелодии. Точно тук свършва омагьосаният кръг на Терънс и всичките му празни теории изгубват целия си смисъл. А сега чуйте какво ще ви кажа…

— Но почакайте — помоли Паола. — Мистър Греъм изтъква, че английският пуританизъм е сковавал музиката, истинската музика, в продължение на векове…

— Вярно е — съгласи се Терънс.

— И че Англия се е върнала към чувственото удоволствие от ритъма чрез стиховете на Милтън и Шели…

— Който е бил метафизик — прекъсна я Аарън.

— Лиричен метафизик — определи веднага Терънс. — Това поне трябва да признаете, Аарън.

— Ами Суинбърн? — запита Аарън с многозначителен тон, който говореше за предишни спорове.

— Той твърди, че Офенбах е предтечата на Артър Съливън — извика войнствено Паола. — И че Аубър е предтечата на Офенбах. А колкото се отнася до Вагнер, попитайте го, само го попитайте…

И тя се измъкна, като остави Греъм на съдбата му. Той я проследи с поглед, любувайки се на грациозните движения на колената й, с които приповдигаше диплите на роклята си, докато прекосяваше стаята, за да отиде при мисис Мейсън и да подреди партиите за бридж. Той едва чуваше думите на Терънс:

— Всички са съгласни, че музиката е основата на вдъхновението на всички изкуства в древна Гърция…

По-късно, когато двамата мъдреци се бяха унесли в разгорещен спор относно това дали Берлиоз или Бетховен отразява по-дълбок интелект в произведенията си, Греъм успя да избяга. Целта му явно беше да намери отново домакинята. Но тя се беше присъединила към две от девойките, с които тайничко си шепнеше и се кискаше в едно от големите кресла, и тъй като повечето от гостите се бяха увлекли в игра на бридж, Греъм се озова срещу една група, съставена от Дик Форест, мистър Уомбълд, Дар Хиал и кореспондента на „Скотовъден вестник“.

— Съжалявам, че няма да можете да дойдете с мене — казваше Дик на кореспондента. — Това щеше да ви забави само един ден. Щях да ви заведа утре.

— И аз съжалявам — отговори събеседникът му. — Трябва обаче да побързам за Санта Роза. Бърбанк обеща да ми отдели почти цяла сутрин, а вие знаете какво значи това. От друга страна, нашият вестник би се радвал да помести материал за вашия експеримент. Не можете ли да го изложите — в общи черти? Накратко, съвсем накратко? Ето и мистър Греъм. Сигурен съм, че и за него ще е интересно.

— Пак ли нещо около напояването? — замига Греъм.

— Не; един смешен опит да превърне в добри стопани най-безнадеждно лошите фермери — отвърна мистър Уомбълд. — Аз поддържам, че всеки фермер, който няма своя собствена земя, със самото това обстоятелство доказва, че е негоден земеделец.

— Тъкмо обратното — обади се Дар Хиал, размахвайки във въздуха тънките си азиатски пръсти, за да придаде по-голяма убедителност на думите си. — Тъкмо обратното. Времената са се изменили. Успехът вече не зависи от капитала. Това е прекрасен опит, героичен опит. И ще се увенчае с успех.

— В какво се състои той, Дик? — запита настоятелно Греъм. — Разкажете ни.

— О, нищо особено, само една прищявка — отвърна — небрежно Дик. — Най-вероятно е, че нищо няма да излезе, но все пак имам някакви надежди.

— Хубава прищявка! — намеси се Уомбълд. — Пет хиляди акра най-ценна земя в най-плодородната долина, и то за угояване на разни там несретници, които да работят със заплата и храна.

— Само храната, която се произвежда на самото място — поправи го Дик. — Ще ви обясня. Отделил съм пет хиляди акра между имението и реката Сакраменто.

— Помислете за люцерната, която растеше там и от която се нуждаете — отново го прекъсна Уомблъд.

— Миналата година машините ми пресушиха двойно по-голяма площ от мочурищата — отвърна Дик. — Според мене работата е там, че западните райони и светът въобще трябва да преминат към интензивно земеделие и аз искам да дам своя принос за осветяването на този път. Разделил съм петте хиляди акра на парцели от по двадесет акра. Смятам, че всеки такъв парцел ще може спокойно да изхрани не само едно семейство, но и да донесе шест процента чист доход.

— Това значи, че когато цялата площ бъде разпределена, ще получат земя двеста и петдесет семейства — пресметна кореспондентът на „Скотовъден вестник“ — и ако всяко семейство има, да речем, пет души, това прави общо хиляда двеста и петдесет души.

— Не чак толкова — поправи го Дик. — И последният парцел вече е зает, а хората ни са само малко повече от хиляда и сто. — Той се усмихна добродушно. — Но надеждите ни са големи, големи. Да имаме няколко плодородни години и всяко семейство ще наброява средно шест души.

— Кои са тези „ние“? — запита Греъм.

— О, имаме си комитет от специалисти по земеделски въпроси — все лично мои хора, с изключение на професор Либ, когото Федералното правителство ми е отстъпило за известно време. Работата е там, че те наистина трябва да се занимават със земеделие, като всеки носи лична отговорност, съгласно научните методи, залегнали в нашите инструкции. Земята във всички парцели е съвършено еднаква. Всички участъци са като зърна грах в шушулка. Резултатите от работата във всеки участък ще говорят най-красноречиво за цялото начинание. А ако вследствие на леност или глупост някой фермер слезе под средното равнище на останалите двеста и петдесет фермери, неуспехът му няма да бъде търпян. Провалилите се ще трябва да си отидат, като тяхна присъда ще бъде средното равнище на другарите им.

Условията са справедливи. Никой фермер не рискува нищо. Освен храните, които ще може да отглежда и които той и семейството му ще консумират, плюс заплатата от хиляда долара годишно в пари, той ще може да разчита още поне на сто долара месечно, независимо от това дали реколтата е добра или лоша, дали самият той е глупав или интелигентен. Глупавите и неспособните без друго ще бъдат изтласквани от умните и способните. Това е всичко. И това ще докаже по най-безспорен начин предимствата на интензивното земеделие. Ще бъде обаче обезпечена не само заплатата им. След като тя бъде дадена, начинанието трябва да ми донесе шест процента печалба. Ако пък се получи повече от това, целият допълнителен доход ще бъде предоставен на фермерите.

— Което означава, че всеки по-предприемчив земеделски стопанин ще работи денем и нощем, за да увеличи добива — каза кореспондентът на „Скотовъден вестник“. — Пък и защо не? Места със сто долара — заплата не се намират на път и под път. Средният фермер в Съединените щати не получава и петдесет долара месечно от собствената си земя, особено като се спадне заплатата за надзор и за личния му труд. Разбира се, способните хора ръцете си ще счупят от работа, за да се възползуват от едно такова предложение, и ще се погрижат членовете на семейството им да правят същото.

— Това е едничкото нещо тук, срещу което възразявам — заяви Терънс Макфейн, който току-що се беше присъединил към групата. — Вечно слушаш едно и също нещо: работа. Просто отблъскваща е тази мисъл за работа, всеки да се труди и трепе на своите двадесет акра, от изгрев до залез — и за какво? За късче месо, за парче хляб и може би за малко сладко на хляба. Каква е целта? Та нима месото и хлябът, и сладкото са крайната цел, смисълът на живота, предназначението на съществуването? Та човекът умира, както умира и работният кон, след като се е трудил цял живот. И какво се постига от това? Хляб и месо, и сладко? Това ли е всичко? Сит корем и покрив, който да те запази от студа, докато най-сетне тялото ти изгние в тъмния и влажен гроб?

— Но, Терънс, ти също ще умреш — възрази Дик Форест.

— Да, но след един живот на прекрасно безделие — последва бързият отговор на Макфейн. — След часовете със звездите и цветята, под зелените дървета и ветреца, който шепне между тревата. А книгите, философите и техните мисли! А красотата, музиката, насладата, която носят всички изкуства! Та какво? Ще изтлея в мрака, но след като съм поживял, след като съм взел от живота онова, което той може да им даде. А тези ваши двуноги работни животни с техните двадесет акра! От сутрин до вечер ще се трудят и блъскат, докато ризата им на гърба се втвърди от пот, и то за да си напълнят търбуха с хляб и месо, да имат покрив, който не тече, да народят цяло котило деца, които да ги наследят, за да водят и те същия скотски живот на вечен труд, да си пълнят стомасите със същото месо и хляб, да стържат гърбовете си със същите потни ризи и да изчезнат в мрака, вкусили само месо и хляб и може би мъничко сладко.

— Но все някой трябва да работи, за да ви даде възможност да безделничите — заговори възмутено мистър Уомбълд.

— Да, вярно е. Тъжно е, но е вярно — печално се съгласи Терънс. Сетне лицето му просия. — И аз благодаря на Бога за всичко това, за работните добичета, които мъкнат и теглят ралото нагоре-надолу по нивите, за ония, които подобно на слепи прилепи колаят въглища и злато, за всички глупави селяци, благодарение на които моите ръце са меки и които дават власт на такива чудесни хора като нашия Дик, гдето ми се усмихва и споделя с мене благата си; купува ми последните книги; дава ми място на трапезата си, обслужвана от двуногите добичета; и край огъня, подклаждан пак от тях; осигурява ми подслон и легло в гората под мадрьоновите дървета, където трудът никога не смее да покаже отвратителната си муцуна.

Тази нощ Евън Греъм бавно се приготви за спане. Той беше необикновено развълнуван както от Голямата къща, така и от нейната малка стопанка. Докато седеше на края на леглото, полуразсъблечен, и пушеше лулата си, той продължаваше да я вижда във въображението си такава, каквато я бе гледал наяве през изтеклите дванадесет часа, в различните й настроения и образи. Той виждаше жената, с която бе разговарял за музика и която го бе очаровала с изпълнението си; която бе увлякла мъдреците в спора и го бе изоставила, за да подреди масичките за бридж за гостите си; която се бе сгушила в голямото кресло, така млада и весела, като двете девойки до нея; която със стоманена нотка в гласа си бе обуздала упорството на съпруга си, когато той настояваше да изпълни песента на Планинеца; която безстрашно бе яздила полупотъналия жребец в плувния басейн; и която няколко часа по-късно бе влязла в столовата като някаква въплътена мечта, така налагаща се е облеклото и личността си, да посрещне многобройните си гости.

Голямата къща, с всичките си чудеса и странни особености, изпълваше въображението му наред с образа на Паола Форест. Отново и отново пред погледа му изпъкваха тънките пръсти на Дар Хиал, чиито движения даваха нова сила на доводите му; черните бакенбарди на Аарън Хенкок, излагащ схващанията на Бергсон; протритите маншети на Терънс Макфейн, изливащ благодарността си пред бога за двуногите добичета, които му дават възможност в безделие да се храни на трапезата на Дик Форест и да мечтае под мадрьоновите му дървета.

Греъм изтърси лулата си и като хвърли последен поглед на непознатата стая, наредена съобразно с най-съвременните изисквания за удобство и комфорт, натисна електрическото копче и се озова между хладните чаршафи, буден в тъмнината. Той отново чуваше Паола Форест да се смее; отново я виждаше да излъчва блясък на сребро, стомана и сила; отново долавяше в мрака неотразимите движения на коленете й, с които повдигаше дрехата си. Това светло видение просто му тежеше — тъй невъзможно му беше да откъсне очи от него. Постоянно се появяваше и гореше пред него — този вълнуващ образ, съчетан от светлина и багри, и макар да съзнаваше, че той е плод на въображението му, приемаше илюзията за действителност.

Видя жребецът и ездачката да потъват под водата, за да се появят тутакси отново; виждаше копитата, които удряха кипналата пяна; виждаше лицето на жената, която се смееше, вплитайки косата си в потъващата грива на животното. В ушите му наново прозвучаха първите звънки нотки на прелюдията и той пак видя същите ръце, които направляваха коня, да изтръгват от пианото цялото великолепие на чистите звуци на Рахманинов.

И когато най-после Греъм заспа, последната му мисъл беше: какви са тези чудни закони на развитието, които от първичната кал и прах са могли да създадат сиянието и красотата на женското тяло и женската душа?