Малката стопанка на голямата къща

ГЛАВА XXIX

— Нашата Малка стопанка обладава особен вид чувственост също като птиците — каза Терънс и същевременно посегна към чаша коктейл от подноса в ръцете на А-Ха.

Беше привечер и Греъм, Лео, Терънс и Макфейн случайно се бяха намерили в пушалнята, която наричаха еленовата стая.

— Недей, Лео — предупреди ирландецът младия поет. — Една чаша ти стига. Страните ти вече се зачервиха. Още една чаша и цял ще пламнеш. Нямаш право да смесваш красотата с алкохола в младата си глава. Остави алкохола на по-възрастните. Не е дадено всекиму умението да пие. На теб например не. Що се отнася до мен…

Той изпразни чашата си, преглътна и се спря за момент, за да определи по-добре вкуса на коктейла.

— Това е женско питие — поклати той глава неодобрително. — Не е за мен. Не пари и вкусът му е един такъв безличен. А-Ха, момчето ми — подвикна той на китаеца, — приготви ми уиски със сода в една висока дълга чаша. Но да е с повечко уиски. — И той показа с четирите си пръста, изпънати хоризонтално, колко да му налеят. Когато А-Ха го запита какво уиски предпочита, той отвърна: — Каквото и да е, шотландско, ирландско, бурбонско или ръжено — каквото ти падне подръка.

Греъм само кимна с глава на китаеца и засмяно се обърна към ирландеца:

— Мен не можете да напиете, Терънс. Не съм забравил до какво състояние доведохте О’Хай.

— Не трябва да мислите така — това бе случайно. Казват, че когато човек не е във форма, алкохолът го удря по главата като боздуган.

— А вас? — запита Греъм.

— Не ме е удрял боздуган. Аз съм човек с твърде оскъден опит в живота.

— Но, Терънс, вие заговорихте нещо за… мисис Форест? — каза умолително Лео. — Обещаваше да бъде хубаво.

— Друго не би могло и да бъде — укори го Терънс. — Мисълта ми беше, че тя обладава чувствеността на птичките. Но не е като скокливите стърчиопашки, нито като сдържаните гълъбици, а като веселите птички, като дивите канарчета, крито се къпят във фонтана, неспирно пеят и чуруликат, плискат водни капки на слънцето, а златните им сърчица трептят в щастливите гърди. Такава е нашата Малка стопанка. Дълго съм я наблюдавал.

Всяко нещо на земята, под земята и в небето пълни дните й с радост. Радва се, като види някой стрък мирта, обагрен в пурпур напук на всички нормални посестрими-мирти, които са бледозелени; радва се, когато види самотно червено цвете, което вятърът къпе в дъждовни капки, когато види някоя рядко красива роза, подала челце из храста и напъпила към слънцето. „Розова е като зората, Терънс, прилича на целувка“ — каза ми тя веднъж.

За нея всичко е радост — сребристото цвилене на Принцеса, звънците на стадата в мразовито утро, красивите ангорски козички, които като жива копринена лента се спускат по склоновете, натежалият от цветове див грах, който се вие по оградите, дългите треви по склоновете и покрай пътеките, пожълтелите от слънцето хълмове, добили цвета на притаени в пясъка лъвове. Видях дори с какво чувствено удоволствие тя излага шията и ръцете си на слънчевите лъчи.

— В нейната душа пее красотата — промълви Лео. — Като я погледнеш, разбираш как мъжете могат да умрат за жени като нея.

— И как мъжете могат да живеят за тях, да живеят, за да обичат такива възхитителни създания — добави Терънс. — Чуйте, мистър Греъм, ще ви кажа една тайна. Ние, философите от мадрьоновата гора — отломки, които бурните вълни на живота са изхвърлили тук, в този тих пристан, където се радваме на щедростта на Дик, — ние сме едно братство от влюбени. И дамата на нашите сърца е една — Малката стопанка. Ние пилеем времето си в приказки и мечти, не признаваме ни родина, ни Бог, ни дявол, но сме дали обет на вярност пред Малката стопанка и сме нейни рицари.

— Готови сме да умрем за нея — потвърди Лео и кимна с глава.

— Не, момчето ми, готови сме да живеем и да се борим за нея, да умреш, е лесно.

Греъм слушаше внимателно. Младият Лео все още не беше разбрал, обаче сините келтски очи изпод прошарената грива показваха красноречиво, че Терънс се е досетил как стоят нещата.

Откъм стълбата се чуха мъжки гласове. Влязоха Мартинес и Дар Хиал. Терънс промени темата на разговора:

— Казват, че времето в Каталина било хубаво и имали чудесен улов на риба.

А-Ха пристигна с нови коктейли и се зае да обслужи Хенкок и Фрьолиг. Без да проявява предпочитания, Терънс обръщаше чашите, каквото и питие да му предложеше китаецът, с неподвижно като маска лице. Същевременно той просвещаваше Лео, като му описваше злините, които таяла „искрометната чаша“.

Влезе О’Май със сгъната бележка в ръка и се спря нерешително, като се колебаеше на кого да я даде.

— Насам, крилати небесни вестителю — направи му знак с ръка Терънс.

— Това е прошение, съставено по всички правила на изкуството — поясни Терънс, като прочете набързо бележката. — Дошли са Ернестина и Лют и ето каква е молбата им. Чуйте! — И той зачете: — „О вие — благородни и славни елени, които сте се затворили в мъжката, тоест в еленовата стая, две бедни и смирени кроткооки сърни, бродещи самотни из гората, смирено молят, преди да е станало време за вечеря, да ги пуснете в територията на вашето стадо.“

— Има смешение на метафори — каза Терънс. — Но все пак постъпват правилно. Така гласи законът. Дик го измисли и той е добър закон: никакви фусти в мъжката стая освен по единодушно съгласие на мъжете. Готови ли са самците да си кажат думата? Който е съгласен, да каже „да“. Кой е против? Добре, мнозинството е съгласно.

— О’Май, отлети да доведеш дамите.

— „Полети с крилати сандали, изковани от царски корони“ — добави Лео. Той произнасяше с благоговение думите на поета, изговаряше стиховете с глас, в който се долавяше цялата му любов към тях.

— „Ще погази ли той обителта на тяхната нощ“ — продължи Терънс започнатия стих. — Оня, който е написал това, е велик. Той е приятел на Лео и на Дик. Гордея се, че той е и мой приятел.

— А ето още един стих от същия сонет — обясни Лео на Греъм. — Чуйте го как звучи: „Поискал той да чуе на утринната звезда гласът, с мъртва красота що носил на ръце, а как ли ще да върне на бъдното оная негова мечта.“ — Гласът на Лео преливаше от любов към красивите думи.

Той млъкна, когато влязоха сестрите на Паола, и свенливо стана, за да ги поздрави.

Вечерята мина както винаги, когато присъстваха мъдреците от мадрьоновата гора. Дик беше готов да спори и кръстоса словесни саби с Аарън и Хенкок. Спореха за Бергсон, чиято метафизика Дик нападаше от позициите на безпощадния реализъм.

— Вашият Бергсон е философ-измамник, Аарън — заключи Дик. — В старата си торба е натъпкал всички изтъркани метафизически фокуси, само че умело гримирани и подмладени с последните научни факти.

— Това е вярно — съгласи се Терънс. — Като мислител Бергсон е измамник. Затова е тъй популярен.

— Не съм съгласен… — намеси се Хенкок.

— Почакайте миг само, Аарън. Хрумна ми една мисъл. Искам да я уловя, преди да е отлетяла като пеперуда. Дик пипна Бергсон с пълна торба крадени неща от съкровищницата на науката. Той има високото самочувствие на кукуригащ петел — него пък е откраднал от Дарвиновата етика на по-силния, основаваща се на оцеляването на по-приспособения. И какво е направил той с всичко това? Подправил го е малко с прагматизма на Джеймс, боядисал го е в розово с вечната надежда, която човек таи в гърдите си, че го чака живот отвъд, а накрая го е лакирал с мисълта на Ницше, че успяват най-много ония, които нямат чувство за мярка…

— Искате да кажете, Уайлд — поправи го Ернестина.

— Бог ми е свидетел, самият аз щях да стана крадец на чужди мисли, ако не бяхте вие — въздъхна Терънс, като й се поклони. — Някой ден антикварите, които боравят с вехти мисли, ще решат кой е истинският автор. На мен лично тази мисъл ми напомня за Матусала. Но когато тъй мило ме прекъснаха, бях на път да кажа, че…

— Нима има някой с по-добро самочувствие от Дик? — запита малко след това Аарън предизвикателно, а Паола многозначително погледна Греъм.

— Вчера видях стадото жребчета-годинаци — отвърна Терънс. — Прекрасни животни, още са пред очите ми. И тъй, питам: не са ли налице резултатите от неговата вяра в себе си?

— Но възражението на Хенкок е основателно — намеси се Мартинес. — Жалък и скучен би бил светът без тайни. А Дик не признава никакви тайни.

— Тук именно сте несправедлив към него — защити го Терънс. — Аз добре го познавам. Дик признава тайнственото, но не оная вид тайнственост, която е в детските приказки. Той не признава и не се бои от плашилата, които доставят такава голяма наслада на вас, романтиците.

— Терънс е разбрал какво искам да кажа — потвърди Дик. — Светът винаги ще бъде тайна. За човешкия ум няма по-голяма тайна от свойството на газовете да се превръщат в капка обикновена вода. Ако по начало приемем, че това свойство е една загадка, всички други, дори по-сложни явления престават да бъдат загадка. Тази проста химическа реакция е като една от аксиомите, на които се гради геометрията. Материята и енергията остават вечни тайни, които се проявяват в две други тайни: пространство и време. В самите им прояви няма нищо тайнствено — тайна е само онова, което стои зад тези прояви на материята и на енергията, тайнство е и сцената, на която те се разиграват: пространството и времето.

Дик замълча и разсеяно се вгледа в безизразните лица на А-Ха и А-Ме, които в момента сервираха на гостите точно срещу него. Лицата им не говорят нищо, помисли си той, въпреки че те с положителност са доловили онова, което бе развълнувано О’Диър.

— Ето забележете — тържествуваше Терънс, — това е хубавото в него, че никога не полита във въздуха, никога не хвърчи. Стои здраво на земята, стъпил на твърда почва, опира се на фактите и законите срещу всякакви въздушни кули на фантазията, срещу всякакви догадки, плод на въображението.

Както на масата, така и след това през цялата вечер никому и през ум не можеше да мине, че в живота на Дик има нещо не наред. Изглеждаше, че пред дълбокомислените философски разговори той предпочита да се отпразнува достойно завръщането на Лют и Ернестина и се впусна във всевъзможни шеги и лудории. Паола се зарази от настроението му, насърчаваше го и помагаше в неговите дяволии, от които никой не можа да се отърве.

Най-голям успех имаше „целувката за добре дошъл“. Нито един от мъжете не можа да я избегне. На Греъм се падна честта да мине пръв, така че след това бе свидетел как другите минаха през същото изпитание. Дик ги въвеждаше в стаята един по един.

Влезе Хенкок, воден за ръка от Дик, и пристъпи към Паола и сестрите й, покачени на три стола.

Той ги изгледа подозрително и настоя най-напред да обиколи столовете, па които те се бяха покачили. Но не забеляза нищо необикновено с изключение на това, че всяка от тях носеше мъжка филцова шапка.

— Не забелязвам нищо съмнително — заяви Хенкок, застана отпреде им и погледна нагоре към тях.

— Разбира се, че няма нищо лошо — увери го Дик. — Като най-красиви представителки на чифлика те ще ви целунат за добре дошъл. Хайде, избирайте.

Хенкок рязко се обърна, за да види дали не го заплашва опасност откъм гърба. Той запита:

— И трите ли трябва да ме целунат?

— Не, ще си изберете една от тях.

— В такъв случай останалите две може да се обидят — упорстваше Хенкок.

— А нямат ли нещо против брадата и мустаците ми? — беше следният му въпрос.

— Абсолютно нищо — те няма да пречат — успокои го Лют. — Винаги съм се питала какво ли ще е да целунеш черни мустаци.

— Трябва да целунем всички философи тази вечер, затова побързайте — каза Ернестина. — Останалите чакат, а и аз съм нетърпелива. Искам да видя какво ще изпита човек, ако целуне поле с окосена люцерна.

— Коя избирате? — подкани го Дик.

— За мен изобщо няма място за избор — отвърна Хенкок галантно. — Избирам дамата на моето сърце — Малката стопанка.

В същия момент, когато той вдигна глава и подаде устни на Паола, тя се наведе към него и от периферията на шапката, подвита нагоре нарочно за целта, върху лицето му се изля струя вода.

Дойде ред на Лео. Той събра смелост и каза, че избира Паола, но едва не развали играта, защото благоговейно целуна крайчеца на роклята й.

— Така не може — извика Ернестина. — Целувката трябва да бъде истинска. Вдигнете глава нагоре, за да ви целуне.

— Вместо последна ще ви целуна първа — целунете мене, Лео — викаше го Лют, за да го избави от неловкото положение.

Той я погледна с благодарност и подаде устни, но не бе вдигнал глава достатъчно, така че водата от шапката на Лют се изля във врата му.

— Нека ме целунат и трите, така райското блаженство ще бъде трайно — каза Терънс, който смяташе, че по този начин е намерил изход от трудното положение. За награда той получи три струи вода изведнъж.

Дик ставаше все по-весел и по-шумен. Изглеждаше най-безгрижният човек на света, когато изправи Фрьолиг и Мартинес до вратата, за да разреши възникналия спор кой от двама им е по-висок.

— Краката да са изпънати и събрани, изправете глави! — командваше той.

Но в същия миг, когато главите им се допряха до вратата, от другата страна се разнесе оглушителен тътен, който ги накара да подскочат като ужилени. Вратата се отвори и влезе Ернестина, която държеше двете палки, с които удряха гонга.

Дик с атлазена пантофка в ръка се озова под масата заедно с Терънс да го учи на играта „Братко, помогни ми, аз съм под чехъла“ за най-голяма радост на останалите, които вдигнаха невъобразим шум. В същия момент влязоха семействата Мейсън и Уотсън заедно с цяла компания от Уикенбърг.

Тогава Дик поиска всички новодошли младежи да бъдат целунати за добре дошли. Гостите станаха повече и шумът се увеличи, но въпреки това Дик не изпусна думите на Лоти Мейсън:

— Ах, добър вечер, мистър Греъм. Аз пък мислех, че вече сте заминали.

Всред глъчката, която съпровождаше настаняването на новодошлите, Дик продължи да играе ролята на весел домакин, но внимателно следеше за ония именно погледи, с които една жена изпитателно оглежда друга. Не мина много време и видя как Лоти Мейсън хвърли крадешком именно такъв подозрителен поглед към Паола в момента, когато тя беше се обърнала към Греъм и му казваше нещо.

„Засега още не е разбрала“ — заключи Дик. Лоти още не знаеше, обаче подозрението беше налице, а той бе убеден, че при дадените обстоятелства най-голяма радост за женското й сърце ще е да открие, че безукорната Паола притежава същите женски слабости като нея.

Двадесет и пет годишната Лоти Мейсън беше висока, тъмнокоса, правеше силно впечатление, беше безспорно красива и твърде дръзка — както Дик бе имал случай сам да се увери. Не беше много отдавна — той се бе почувствувал привлечен от нея. Трябва да се добави, че това бе станало до голяма степен с нейна помощ. Той си бе позволил известен флирт, но не допусна да се стигне тъй далеко, както на нея й се искаше. Дик не бе погледнал сериозно на това. Не бе допуснал и тя да погледне сериозно. Но все пак онова, което бе станало между тях, го накара тази вечер да търси първите прояви на подозрение именно у нея, а не у другите жени, пристигнали от Уикенбърг.

— О, да, той е чудесен танцьор — чу Дик Лоти Мейсън да казва на малката Максуел половин час по-късно, когато се приближи към тях.

— Нали, Дик? — обърна се тя към него с наивни, безхитростни очи. Той знаеше, че всъщност този поглед е само маска, зад която тя зорко го наблюдава.

— За кого говорите? Навярно за Греъм? — отговори той естествено и без ни най-малко смущение. — Да, съвършено вярно. Хайде да потанцуваме, а мис Максуел сама ще отсъди. Въпреки че тук има само една жена, с която той може да разгърне пълните си възможности и да покаже цялото си изкуство.

— Паола, разбира се — каза Лоти.

— Да, разбира се, че Паола, защото вие, вчерашни хлапета такива, нямате понятие как се валсира. Не сте имали случай да се научите. — Лоти тръсна хубавата си глава. — Може би все сте понаучили нещо, преди да станат на мода новите танци — поправи се той. — Но както и да е. Отивам да кажа на Евън и Паола, вие пък ще танцувате с мен и обзалагам се, че други двойки няма да излязат.

Но по средата на валса той те опря и каза:

— Нека ги оставим да танцуват сами, заслужава да се погледа.

Явно възхитен, той одобрително гледаше как жена му и Греъм завършват танца. Знаеше, че Лоти, застанала до него, крадешком го наблюдава и че подозренията и се разсейваха.

Започнаха да танцуват всички. Вечерта беше топла, затова отвориха широко двукрилите врати към вътрешния двор. Някои от танцуващите двойки излязоха навън под дългите сводове, окъпани в лунна светлина. Накрая всички се присъединиха към тях.

— Държи се съвсем като момче — каза Паола на Греъм. До тях долиташе гласът на Дик, който шумно се хвалеше с новия си фотоапарат, който можел да прави нощни снимки. — Чухте, че на масата Аарън го съдеше за неговото високо самочувствие, а Терънс обясни на какво се дължи то. Животът никога не му е поднасял трагични неща. Никога не е бил побеждаван. Неговата самоувереност се е оказала основателна. Както Терънс рече, тя винаги е носела плодове. Той знае какво става, досеща се и въпреки това не губи вяра в себе си, дори и в мен.

Греъм трябваше да танцува с мис Максуел и Паола продължи размишленията си сама. „В края на краищата Дик не страда толкова много“ — каза си тя. Всъщност това не трябваше да я изненадва. Той беше трезвомислещ, гледаше философски на нещата. Ако я загуби, ще се примири, тъй както би се примирил със загубата на Планинеца, тъй както бе приел смъртта на Джеръми Брекстън и наводняването на рудниците в Мексико. Не е лесно, усмихна се тя вътрешно, да пламтиш от любов към Греъм и да бъдеш омъжена за философ, който няма дори пръст да помръдне, за да те задържи. И още веднъж трябваше да признае, че Греъм я привличаше с човешките си слабости, с това, че не гледаше студено и философски на нещата. Бяха намерили допирни точки с него. Дори когато увлечението им в Париж беше в разгара си, Дик не бе я запалил така. Прилягаше му ролята на влюбен, имаше дар да се изразява красиво, беше я възхитил с индианските си любовни напеви, но друго беше онова, което изпитваше към Греъм. Същото, което и Греъм вероятно изпитваше към нея. При това в ония дни, когато Дик тъй вихрено я бе обаял, тя бе млада и много неща за любовта още не знаеше.

При тия мисли сърцето й още повече изстина към него, а чувството към Греъм я завладяваше с все по-голяма сила. Многото хора, общото веселие, възбудата, нежната близост във валса, топлата нега на лятната вечер, окъпана в лунна светлина, дъхът на нощните цветя — всичко това разпалваше огъня в нея и тя силно желаеше поне веднъж още да танцува с Греъм.

— Няма нужда от магнезий — обясняваше Дик. — Това е немско изобретение. Достатъчно е половинминутна експонация при обикновено осветление. И най-ценното е това, че плаката може да се прояви незабавно като обикновен диапозитив. Неудобството е, че не могат да се вадят копия направо от плаката.

— Но ако снимката е сполучлива, от нея може да се вземе обикновен негатив, от който да се вадят копия — допълни Ернестина.

Тя знаеше, че в апарата няма нищо друго освен седеммет-рова пружинена змия, готова да изскочи, щом Дик стисне гумената крушка: имаше и други посветени в тайната и именно те най-много настояваха Дик да донесе апарата и да направи снимка.

Той се забави повече, отколкото мислеше — на работната му маса Бонбрайт бе оставил няколко телеграми за положението в Мексико, на които трябваше незабавно да се отговори. С мнимия фотографически апарат в ръка Дик за по-бързо пресече вътрешния двор. Танцуващите двойки, залели двора като вълна, се плъзгаха покрай сводовете и изчезваха обратно в хола. Облегнат на една колона, той ги гледаше как минават покрай него. Последни бяха Паола и Евън. Дик бе тъй близо, че би могъл да ги досегне с ръка. Но те не го виждаха, въпреки че луната го осветяваше. Имаха очи само един за друг. И нежно се гледаха. Двойката непосредствено пред тях беше вече вътре, когато музиката замлъкна. Греъм и Паола се спряха, той искаше да й подаде ръка и да я поведе към залата, но тласната от внезапен порив, тя се притисна до него. По-предпазлив като мъж, той се поколеба за миг, но тя обви шията му с ръка, привлече главата му надолу към себе си и го целуна. Това бе само мигновен порив — светкавично кратък и неочакван. В следния момент те вече вървяха под ръка, а смехът на Паола звучеше весело и непринудено.

Дик се хвана за колоната и безсилно се отпусна на каменните плочи. Задушаваше се, сърцето му искаше сякаш да изхвръкне от гърдите. Почувствува, че не му достига въздух, че сърцето му наистина ще изскочи — то го задавяше и задушаваше и му се стори, че той го сдъвква със зъби, глътва го обратно и то минава през гърлото му заедно с живителната струя въздух. Почувствува хлад и забеляза, че е облян в студена пот.

— Къде се е чуло и видяло някой от Форестовци да страда от болно сърце — шепнеше той все още приседнал на плочите, опрял гръб о колоната, изтривайки с кърпа лицето си. Ръката му трепереше, чувствуваше слабо прилошаване — вътре в него нещо потръпваше.

Друго би било, ако Греъм я бе целунал, размишляваше той, но Паола бе целунала Греъм. Беше проявила любовта си, влечението си към него. Картината на станалото отново изплува пред очите му — тя го изгаряше. Отново почувствува, че се задушава. С рязко усилие на волята се овладя и стана на крака.

— Готов съм да се закълна, че беше в устата ми и аз го сдъвках със зъби — промърмори той, — сдъвках го.

Върна се обратно и тръгна към хола по обикновения път. Влезе с апарата в ръка с доволно весел вид, както си мислеше той, и се изненада, като видя как го посрещнаха.

— Да не сте видели привидение? — попита го Лют.

— Болен ли сте? Какво ви е? — валяха отвсякъде въпроси.

— Но защо, какво има? — учуди се той на свой ред.

— Лицето ви… изразът на лицето ви — каза Ернестина, — нещо се е случило. Какво има?

Той се огледа и докато съобразяваше какво да отговори, успя да забележи, че Лоти Мейсън бързо погледна към Греъм и Паола, а Ернестина забеляза това и проследи погледа на Лоти.

— Да — излъга той. — Лоши новини. Току-що получих телеграма. Джеръми Брекстън е мъртъв. Убит. Попаднал в ръцете на мексиканците, след като забягнал за Аризона.

— Бедният Джеръми, добро момче беше, Бог да го прости — каза Терънс и улови Дик под ръка. — Хайде, приятелю, човек трябва да се подкрепи в такива случаи.

— Не, нищо ми няма — усмихна се Дик, като тръсна рамене и изправи глава, сякаш за да се овладее. — В първия момент бях наистина поразен. Ни за миг не се съмнявах, че Джеръми ще съумее да се измъкне. А ето че паднал в ръцете им и двама инженери заедно с него. Но не се предали лесно. Били се упорито като дяволи. Скрили се под една скала и един ден и една нощ устоявали на тълпа от петстотин души. Тогава мексиканците се покачили на скалата и хвърлили динамит върху им. Няма що, плътта е като тревата, а ланшната трева я няма. Терънс, съветът ви не е лош. Да вървим.

След няколко крачки той се обърна и изтика през рамо:

— Това не значи, че прекратяваме веселбата. Ей сега ще се завърна да направим снимката. Ти, Ернестина, нагласи групата и гледай да застанат там, където светлината е най-силна.

Терънс отвори скрития в стената бар в противоположния ъгъл на хола и извади чашите, а Дик запали стенния абажур и разгледа лицето си в малкото огледало от вътрешната страна на вратичката на бара.

— Сега всичко е в ред, видът ми е нормален… заяви той.

— Било е само моментна слабост — съгласи се Терънс и му наля уиски. — На човек не може да не му подейства, когато си отиват старите приятели.

Вдигнаха чаши и мълком пиха.

— Още — каза Дик след малко и протегна чашата си.

— Ще наливам, докато кажете стига. — И ирландецът с невъзмутим поглед започна да следи как уискито се покачва в чашата.

Дик почака да се напълни до половина.

Отново вдишаха чаши и се погледнаха очи в очи. В душата си той благодареше на Терънс за предаността, която прочете в погледа му.

След това Дик се завърна обратно при другите. В центъра на хола Ернестина весело подреждаше бъдещите жертви и в отделни моменти се мъчеше по лицата на Лоти, Паола и Греъм да разбере нещо повече за онова, което несъзнателно чувствуваше. Защо Лоти бе погледнала тъй бързо и подозрително към Греъм и Паола? — питаше се тя. А с Паола явно ставаше нещо. Изглеждаше загрижена, разстроена, а това не можеше да се обясни само със съобщението за смъртта на Джеръми. От Греъм Ернестина не можа да разбере нищо. Държеше се както винаги и с шегите си непрекъснато разсмиваше мис Максуел и мисис Уотсън.

Паола беше разстроена. Какво се бе случило? Защо Дик излъга? — питаше се тя. Вече два дни, откак знаеше за смъртта на Джеръми. А вестта, че някой е загинал, никога не го бе разстройвала до такава степен. Мина й през ума, че той може би е прекалил е алкохола. През съвместния им живот беше го виждала няколко пъти в такова състояние. Но се държеше добре, познаваше се само по това, че очите му светваха, езикът му се развързваше, идваха му най-странни хрумвания и импровизираше нови песни, А може би, измъчван вътрешно, бе пил в пушалнята заедно със здравия като скала Терънс? Беше ги заварила там двамата току преди вечеря. Истинската причина за странното поведение на Дик изобщо не й мина през ума, ако не за друго, то поради това, че той нямаше навика да шпионира.

Той отново се беше върнал при другите и сега сърдечно се смееше на някаква шега на Терънс и направи знак на Греъм да се присъедини, за да я чуе и той. Като се посмя заедно с тях, приготви се да направи обещаната снимка. Грамадната змия изскочи от фотографическия апарат, уплашените жени запищяха от ужас и цялото това преживяване оправи настроението на гостите, което беше започнало да спада. Дик реши да устрои своеобразен турнир.

Участниците трябваше да пренесат от един стол на друг, поставен на десетина метра от първия, върху нож за ядене най-голямо количество фъстъчени ядки. Дик показа как става това, после избра Паола за партньорка и заяви, че е съгласен да се състезава с цял свят, включително с отборите на Уикенбърг и на мадрьоновата гора. Мнозина се обзаложиха по на кутия бонбони. Накрая Дик и Паола спечелиха състезанието, а на второ място се класираха Греъм и Ернестина. Чуха се гласове, че победителят трябва да произнесе реч, но надделяха ония, които викаха, че той трябва да изпее песен за фъстъците. Дик се съгласи и заподскача с изпънати крака по индиански, като ритмично удряше длани по бедрата си, и запя:

— „Аз съм Дик Форест, син на Ричърд Щастливеца, син на Джонатан пуритана, син на Джон, морски разбойник като баща си, син на Мортимър, пират, обесен с вериги на крака и умрял, без да се покае.

Аз съм последният от Форестовци, но първият от тях, който носи фъстъци. Нито Нимрод, нито Сандоу могат да се мерят с мен. Нося фъстъци върху ножа, върху сребърния нож. Фъстъците се търкалят — сам дяволът се е вселил в тях. Но аз го нося изящно, бързо и по много наведнъж. Не е поникнал още оня фъстък, с който да не мога да се справя.

Фъстъците се търкалят, фъстъците се търкалят. Също като Атлас, който крепи земята, аз ги крепя да не паднат. Не всеки може да носи фъстъци. Моето изкуство е дар Божи. Аз майсторски го владея. То е чудесно изкуство. Фъстъците се търкалят, фъстъците се търкалят, а аз вечно ги нося.

Аарън е философ. Но той не може да носи фъстъци. Ернестина е русокоса. Но и тя не може да носи фъстъци. Евън е спортист. Но той разсипва фъстъците. Паола е моя партньорка. Но и тя е несръчна с фъстъците. Само аз по милост Божия и благодарение на моята вещина мога да нося фъстъци.

Ако някому омръзне моята песен, нека хвърли нещо по мен. Аз съм горд. Аз съм неуморен. Мога да пея без край. Аз ще пея без край.“

А тук започва песен втора: „Когато умра, погребете ме в яма с фъстъци. Докато съм жив…“

Очакваният залп от възглавници го накара да замлъкне, но не подействува на чудесното му настроение; само миг след това той вече седеше в един ъгъл с Лоти Мейсън и Паола и тримата крояха заговор срещу Терънс.

Времето напредваше, а танците, шегите и игрите продължаваха. В полунощ бе поднесена закуска и едва когато стана два часът, гостите от Уикенбърг започнаха да се стягат за път. Докато се обличаха, Паола предложи за идния ден следобед да отидат надолу по течението на Сакраменто до опитните оризища на Дик.

— Аз пък намислих друго — обърна се към нея мъжът й. — Нали знаеш планинските пасища над Сикамор Крик. През последните десетина дни там са били разкъсани три годиначета.

— Нима от кугуари24! — извика Паола.

— Да, при това са най-малко два. Дошли са от север — обясни той на Греъм. — Случвало се е и по-рано. Преди пет години убихме три кугуара. Там ще ни чакат Мос и Хартли с кучетата, Проследили са дирите на два от хищниците. Какво ще кажете, ще дойдете ли с мен? Ще хапнем в дванадесет часа и тръгваме веднага.

— Може ли аз да яздя Моли? — запита Лют.

— А ти ще вземеш Алтадена — каза Паола на Ернестина.

Бързо се споразумяха за конете. Фрьолиг и Мартинес се съгласиха да отидат с тях, но предупредиха, че нито яздят, нито стрелят добре.

Всички излязоха навън да изпратят гостите от Уикенбърг и след като автомобилите потеглиха, постояха още малко да се уговорят за лова.

— Лека нощ на всички — каза Дик, когато останалите започнаха да се прибират. — Ще навестя още веднъж старата Беси. При нея е Хенеси. А вие, момичета, не забравяйте, че на обед трябва да се явите в костюми за езда и проклет да е, който закъснее.

Престарялата кобила Беси, майка на Принцеса Фодърингтън, беше твърде зле, но Дик не би я навестил в този късен час, ако не бе желанието му да бъде сам и страхът му да останат дори за момент само двамата с Паола тъй скоро след онова, което бе видял във вътрешния двор.

Чу леки стъпки по алеята, постлана с дребни камъчета, и извърна глава. Ернестина го догони и го хвана под ръка.

— Горката стара Беси — каза тя. — Прииска ми се да дойда с теб.

Дик, който все още играеше тазвечерната си роля, със смях започна да си припомня разни весели случки с гостите.

— Дик — каза Ернестина, след като и двамата се бяха смълчали. — Имаш някакви неприятности. — Тя почувствува, че той застава нащрек и бързо продължи: — Как мога да ти помогна? Знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Кажи какво мога да направя.

— Добре, ще ти кажа — отвърна той. — Има нещо, което можеш да направиш за мен. — Тя признателно притисна ръката му. — Ще наредя така, че утре да получиш телеграма. Няма да е много тревожна, но все пак спешна. Двете с Лют веднага ще се приготвите за път и ще заминете.

— Това ли е всичко? — каза тя с несигурен глас.

— За мен ще бъде голяма услуга.

— Значи, не искаш да говориш открито с мен? — възнегодува тя с разтреперан глас, огорчена от отказа му.

— Ще наредя така, че да получиш телеграмата, докато си още в леглото. А сега няма нужда да идваш с мен при Олдън Беси. По-добре се прибирай. Лека нощ.

Той я целуна, побутна я леко по посока към къщата и продължи пътя си.