Михримах - дъщерята на наложницата

***

Хюрем задържа поглед върху нея и се опита гласът й да прозвучи колкото може по-топло:

– Кажи ми истината, момиче!

Есма се сви на пода до коленете на Хюрем. Само да я докоснеше и щеше да се разплаче.

– Има ли си някого?

– Как може, султанке! За бога!

– Влюбена ли е в някого Михримах?

Есма й идеше да викне: „Да! Ти си й майка, не виждаш ли каква мъка е легнала на душата й!“ но отсече според нея с най-убедителния си тон:

– Не! Не е! Кълна се, че не е! Моята красива принцеса е честна и почтена като ангел!

– Виж, пак те питам. Кажи ми истината! Влюбена ли е Михримах в някого?

– Султанке, повярвайте, няма такова нещо!

– Тогава каква е тази работа с пазара?

– Не знам! – отговори най-чистосърдечно Есма. – Всеки, който отиде до Чешмата на Дилруба и се връща оттам, не спира да я описва. Явно принцесата се е заинтересувала. Е, от друга страна, задала се е и сватбата. Говори се, че ще бъде след победното по волята на Аллах завръщане на нашия повелител от Багдад. И ето на, принцесата каза: „Ще видим Чешмата на Дилруба, а и ще поразгледаме копринените платове в Капалъ чаршъ“.

– Чудесно, отлично! Браво на вас, определили сте даже и кога ще е сватбата! И какви ги приказва моята дъщеря? Негово Величество моя султан е още тук. Не се знае кога ще тръгне, кога ще се върне. Кой ще повярва, че иска да отиде, за да гледа копринени платове за сватбата?

– На мен ми каза това, майко султанке. Колко ум има в главицата на една дадъ, че да преценява думите на господарката си.

– А ти за какво си там, Есма? Не можа ли да й кажеш, че не може. Не й ли каза, че не е редно дъщерята на падишаха да се мотае по пазара?

– Може ли да не й кажа? Но принцесата веднъж рече ли нещо, не се връща повече назад.

„Тя лъже! – веднага позна Хюрем. – Съвсем ясно личи, че лъже. Умира от страх. Но е предана на дъщеря ми до смърт“.

Обърна се и погледна към Мерзука. Колкото татарката беше привързана към нея, толкова и Есма беше вярна на дъщеря й. Приятно й стана. Изпита гордост, че Михримах може да породи подобно чувства. Скришом смигна на Мерзука, че я лъжат. Мерзука й кимна утвърдително с глава: „Есма лъже“. Сега вече нещата опряха дотам, че лъжата трябваше да излезе наяве.

– Ще се доверя на теб и ще ви разреша да го направите. Ще ви пуснем в четвъртък следобед да се преоблечете в други дрехи, да излезете от двореца и да посетите двете места, за които ми говорите. Обаче ако си ме излъгала... Ако в цялата тази работа се появи някой Чапаногау⁴¹ после не отговарям. Отиваш да се хвърлиш в морето от Сарайбурну. Ясно ли е?

Не след дълго Есма си тръгна от господарката майка. Какво можеше да й каже? Как можеше да каже на Хюрем ханъм, законната съпруга на султан Сюлейман: „Твоята дъщеря е влюбена в един моряк епилептик.

Лицето й пламтеше в огньове. Сети се за заканата на Хюрем. „Ако в цялата тази работа се появи някой Чапаноглу... после не отговарям. Отиваш да се хвърлиш в морето от Сарайбурну.“ С ужас си промърмори: „И то какъв Чапаноглу! Само не знам дали ще имам време да и изпреваря палачите и да изтичам до Сарайбурну“.

КАЗАРМАТА НА ЕНИЧАРИТЕ,

ЧЕШМАТА НА ДИЛРУБА

Пред казармата „Еюб султан“ имаше истинско стълпотворение. По пътя точно отсреща пристигаха коли с по един и два коня, от тях слизаха една от друга по-елегантни жени, шушукаха си нещо и се нареждаха на дългата опашка. От другата страна пък имаше опашка от мъже. В сравнение с отсамната беше значително по-малобройна. Тя постепенно се скъсяваше, защото дежурните войници пускаха по десетина души от едната, и от другата, докато в същото време тази на непрекъснато прииждащите да видят Чешмата на Дилруба жени в пъстроцветни кафтани, фереджета и шапчици ставаше все по-дълга и дълга.

– Честно ли е това? – провикна се една от по-задните.

Онези, които бяха на същото мнение, кимнаха в знак на съгласие. Като разбра, че протестът й намира подкрепа, жената повиши още повече глас:

– Не съм ли права! Ако не съм, кажете ми, че не съм!

– Истината казва!

– Справедливо ли е това?

– Вижте там! На онази опашка не остана човек. И пак пускат десет от тях, десет от нас.

Главите на ядосаните жени се залюшкаха отново. Дежурните се подразниха от виковете им, но не казаха нищо. Този път една друга жена от по-предните викна към постовия, който беше само на няколко крачки от нея:

– Да не е лъжа? Ти не виждаш ли? Отсреща няма жив човек. А още пускате по десет от нас. Ами че оставете мъжете да почакат малко, пък намалете тази опашка!

Еничаринът, който явно беше намазал засуканите си мустаци така, че без малко щяха да му влязат в очите, деликатно й отговори:

– Такъв е редът, госпожо. Ние изпълняваме заповед. Каквото ни наредят, това правим.

– Абе, момче – разбута редиците трета жена и излезе отстрани, -като е заповед, да не е изречена от Аллах. Който е издал заповедта, иди му кажи. Да я отмени!

– Правилно! Правилно! – развикаха се всички жени. Пъстрите като цветовете на дъгата чадърчета от тяхната опашка заплашително се насита към лостовите.

Като видя, че атмосферата на протеста се сгъстява, онзи със засуканите мустаци тръгна към излязлата встрани от опашката жена.

– Иди си на мястото, жено. Не нарушавай реда.

– Ти на това ред ли му викаш? – изпъчи се тя.

Никак не изглеждаше впечатлена от това, че дежурният идва право към нея.

– Иди си на мястото, казах! – нареди войникът. – И млъкни! Да не ми кипне!

– И като ти кипне, какво? Ти знаеш ли на кого говориш? Да не е съм вчерашна!...

Така и не си довърши приказката. На еничарина наистина му кипна, хвана я за лакътя, натика я на мястото й в опашката и избоботи:

– Ако щеш и да си дъщерята на падишаха, това е заповед! Ще си чакаш реда!

Пред тази неочаквана строгост разгневеното женско сборище стъписа. Отначало брожението спадна до мърморене, сетне – до шушукания една с друга.

Жена с бозав, най-обикновен, евтин кафтан, навела чадъра кой знае защо чак до носа, се приближи до съседката си.

– Чухте ли?

– Чух.

– Да не са им съобщили?

– Какво да им съобщят? – прошепна жената с чадъра до зида, чието крехко тяло се очертаваше дори и под богато надиплена ленена дреха

– Не знам. Вижте какво каза дежурният. Дъщерята на падишаха.

– Шшшт! – сбута я да млъкне жената при зида. – Не се безпокои! Никой нищо не знае. Но ако продължаваш да бърбориш...

Нямаше нужда да продължава.

Жената с бозавия кафтан млъкна начаса. А тази до нея наведе още малко напред чадъра, сякаш искаше да предпази лицето си от яркото обедно слънце, въпреки че червеният тюл, спуснат от шапчицата, почти до гърдите, го скриваше изцяло.

– Все пак редът ни приближава!

Всъщност не я свърташе на едно място. „По-добре да не бях идвала си помисли. Слънцето вече преваляше над хълма.

– Както е тръгнало, ще закъснеем! – прошепна.

– Не се тревожете! – отвърна й другата. – Ако е отишъл, ще чака

– Ако е отишъл ли? Какво значи това? Как така няма да отиде?

Не можа да й отговори нищо. Само вдигна рамене.

– Казвай, може ли да не отиде? Да не би да криеш нещо от мен?

Отсамната се притесни. Наведе се към нея и на ухо й рече:

– Опазил ни Аллах! Как така ще крия?

– Откъде се взе тогава тази приказка?

– Празни приказки!

Жената с чадъра се взря в нея.

– Недей да говориш повече празни приказки!

Трябваше да чакат още половин час, докато им дойде редът. Най-сетне попаднаха в десетката, която щеше да бъде пропусната вътре. От казармата се разнесе дрезгав войнишки глас, започваше да чете езана.

– Мина и езанът дори! Поне вътре не трябва да се бавим.

Момичето до нея кимна с глава.

– Имаме да повървим пеша още и до колата. Ти предупреди ли както трябва човека?

– Предупредих го. На горната улица има вход.

– Ясно! – накара жената с бозавия кафтан да млъкне. – Днес сякаш ченето ти се е откачило!

– Хей, ти пък!

Сърцата и на двете подскочиха до гушите от ненадейния груб мъжки глас.

– Ти! – извика отново еничарът.

Той протегна ръка и я повика с пръст.

– Ти! При зида! Какво се оглеждаш такава! На теб ти говоря, с лилавия чадър!

Боже мили!

Ужасена стисна китката на съседката си. Но и тя не беше по-добре от нея. Трепереха и двете.

Еничарът гледаше към нея през четири по-предни жени.

Докосна гърдите си с пръст: „Аз ли?“. Изплаши се войникът да не забележи, че трепери дори пръстът й. Обзе я още по-голяма паника. Мина й през ума, че може някой да ги е шпионирал.

– Ха, позна! Да, ти!

В миг се отърси от паниката. Каза си: „От какво се страхуваш?“ Това тук не е най-главното. Плюс това бяха дошли с разрешение. Потайното нещо щеше да е после.

– Какво има? – най-невъзмутимо го попита.

– Вдигни малко този чадър, ханъм!

Моментално го направи. Нейният чадър сега щръкна над всички останали.

– Леле боже! Абе, жено, щом толкова те е страх да не си покажеш лицето, какво търсиш тук? Вярно, че това място се превърна в панаир, но все пак си е казарма. Ние не обичаме такива, дето се престарават да се крият. Плюс това тюлът ти покрива физиономията. Така че не се крий и зад чадъра. Не се притеснявай, няма да сториш грях!

Есма усети, че здраво стиснатата й китка спря да трепери, по устните й разбра, че Михримах си отдъхна.

– Минавайте, хайде! – пусна първите четири жени. – Да беше прибрала този чадър! – ухили се еничарът и засука мустак. – Въобще недей да се тревожиш! Под това покривало слънцето няма да те опърли.

С груб смях отвърна на подхвърлените от другарите му закачки.

Тя се напрегна да потисне надигащия се в нея гняв и да запази спокойствие, затвори чадъра. Реши да рече на войника две-три думи но приятелката й я дръпна за ръката.

– Елате.

И тя го направи.

Минаха през открехната врата.

– Вървете покрай онази сграда вдясно – обади се един войник отзад, Чешмата е там. Но се боя, че другите жени, които си търсят съпрузи, са ви оставили дори и едно местенце да си вържете парцалчето.

Гласът на ухиления еничар се разнесе отново:

– Хей, ти, с лилавия чадър! На теб не ти трябва да си връзваш парцалче. Ако си търсиш съпруг, аз съм насреща!

Зад тях гръмна отвратителен смях.

Последваха по-предните жени, навлязоха в улицата, известно време вървяха мълчешком. Освен войниците, дежурни по поддържане на реда, наоколо нямаше други военни. Мина й мисълта: „Сигурно ни наблюдават през прозорците, през вратите!“ Видяха чешмата още щом завиха зад ъгъла, отдалече, през навалицата от жени, които се бутаха и надвикваха.

Жена във фередже възкликна:

– Чешмата на Дилруба!

В гласа й, в погледа й властваше нескрито възхищение.

– Точно както я описват!

– Всичко казано досега е недостатъчно.

„Сигурно ще е нещо великолепно“ – помисли си Михримах.

Чешмата беше обградена с гъмжило от жени, които залитаха ту насам, ту натам. Бяха стигнали до върха на екстаза. Жените се промъкваха до чешмата, блъскаха се, мачкаха се, само и само да открият местенце за своето парцалче. Четиримата еничари, поставени там да поддържат никакъв ред, само се оглеждаха безпомощно наоколо. Какво можеха да сторят срещу толкова много жени? Едни от тях разблъскваха предните, други подвикваха: „Да я погледнем за малко и ние!“ Трети разперваха ръце, а устните им започваха да мърдат, да изричат желания и да редят молитви към „Светицата Дилруба“. Това тяхно непонятно мълвене се сливаше и прерастваше в общо бучене. Цяла група жени се навеждаха, пресягаха, за да вържат парцалчетата си, наричаха ги отново с мълвене, по-задните пък ги разблъскваха и се опитваха да ги изместят.

Беше абсолютно невъзможно да се смеси с това въобще не спиращо да се прекланя, да се навежда, да се моли, да плаче, даже и да ругае женско стълпотворение и да се стигне до чешмата. Плюс това им оставаше съвсем малко време.

Жената с фереджето се завайка:

– Няма начин, не можем да се доберем! – Гласът й прозвуча ужасно отчаяно.

Жената с бозавия като чувал кафтан се обърна рязко:

– Ще стигнем, принцесо!

Другата моментално постави пръст на устата си да млъкне, но така и нямаше нужда да се страхува. Гласът на гувернантката потъна сред гълчавата от женските крясъци.

„След като сме предрешени – реши Есма, – тук няма място за дворцови порядки, протоколи и официалности“.

И тя хвана Михримах за китката. Гмурна се в навалицата от жени.

Поваляха ги една пред друга отвред. Смесиха се викове и писъци:

– Дайте път!

– Че защо? Да не е чешмата на баща ти?

– Отдръпнете се!

– Леле, направо ще падна!

– Не се блъскай, ханъм!

– Хей, има бременна!

– Какво ме засяга!

– Отдръпни се, курво!

– Курва е майка ти!

– Кучка! Само да ми паднеш!

Най-сетне Михримах и Есма се добраха до чешмата. Михримах улови оня неповторим звук на падащата от средния чучур върху мрамора вода. Удиви се, че идва не от курната, а от триъгълния фронтон, легнал над трите колони. Как ли е било изчислено това?

Каза си: „Ръката, която го е сътворила, е направо удивителна!"

Дали наистина беше той? Мъжът, който окачваше кубета по небето, с когото тя си говори в „Айя София“, той ли беше Майстор Синан?

Изведнъж забеляза под левия край на триъгълния фронтон заоблена като женско рамо издатина. А под нея – извити като женско тяло форми. Видя изваяните нишка по нишка талази от падаща през женското рамо надолу до талията коса. Присети се, че когато Есма я сресва и нейната коса пада през раменете й също така, на талази, на талази.

Опитваше се да издържа натиска на жените отзад и само успя да пошепне на останалата без дъх своя дадъ:

– Есма! Видя ли?

Момичето разблъска жените, които притискаха господарката й, погледна я да потвърди. Това беше косата на Михримах.

Но как е възможно?

Михримах също търсеше отговор. В душата й запърха странна радост. Нима нейната коса беше вдъхновила един мъж да извая по този начин мрамора? Това усещане я притесни. Ами дори той да е създателят на чешмата, нали не е виждал косата й?

„Видя я!“ – възрази й вътрешният глас.

Тогава тя беше дръпнала назад качулката си, за да види лицето на този мъж, ешарпът й се беше свлякъл и косата й се беше разпиляла точно така, през рамото надолу.

Спомни си още как тогава мъжът, който окачваше кубета по небесата, беше възкликнал: „Ти си момиче!“.

Есма разбра, че не можеше повече да удържа натиска на тълпата, която напираше да ги измести. Присегна се, напълни месинговото канче с вода и го подаде на господарката си:

– Пийте! За да ви се изпълни желанието!

Нищо че от блъсканицата половината вода се изля върху главата й, Михримах затвори очи и отправи своето желание: „Велики Аллах, дай ми да изживея най-неповторимата любов на този свят!“

И отпи няколко глътки.

– Да си вървим! – обади се Есма.

– Ти пожела ли си нещо?

Ненадейно Есма се разкрещя точно пред лицето на Михримах:

– Гледай пред себе си, вещице! Не те ли е срам, виж си годините? Стига си се блъскала.

Тогава Михримах разбра, че се кара на жената, която я удряше отзад и викаше:

– Хайде, дръпни се вече! Хайде!

Хванати ръка за ръка, двете се промъкваха през гъмжилото, когато се случи нещо ужасно. Нечия женска ръка закачи и събори шапчицата от главата на Михримах. В последния момент, преди да падне на земята и да я стъпчат, тя успя да я хване, но косата й се разпиля до кръста като житно море. Точно като на Дилруба. Понеже шапчицата издърпа и фереджето, цялото й лице лъсна на показ. Панически взе да прикрепва шапчицата върху главата си и да закрива лицето си с тюла.

– Дилруба!

Веднага позна гласа, който се извиси над женската креслива гълчава.

– Дилруба!

Чу го и Есма.

– Господарке, сред това гъмжило има някой, който вика „Дилруба“! - каза, задъхана от блъсканицата.

– Върви! – сопна й се Михримах. – Трябва моментално да се махаме от тук!

– Дилруба! Почакай! Спри! В името на Аллах, Дилруба!

Погледна с крайчеца на окото си вляво и го видя. Стоеше на стълбищната площадка пред една двуетажна сграда.

Мъжът, който окачваше кубета по небесата.

Най-сетне се измъкнаха от гъмжилото. Михримах погледна отново към стълбищната площадка. Нямаше го. Беше го изгубила в навалицата. Не виждаше смисъл да се паникьосва и да бяга от него. Защо да бяга от човека, за когото тя беше Дилруба и я беше изваял като жива от мрамор?

Сега обаче не беше моментът да търси отговор на този въпрос. Най-важното нещо беше срещата й. Не биваше да кара човека, който може би щеше да я измъкне от щракнатия край нея капан, да я чака. Ако той се обърнеше и си тръгнеше, защото тя не е дошла, втори шанс нямаше да има, знаеше си го. И да отидеше пак, Михримах нямаше вече каква друга лъжа да измисли, за да се измъкне навън от двореца. Закрепи добре шапчицата на главата си, спусна тюла върху лицето си и заповяда на Есма:

– Хайде! Върви! Към колата! Слава богу, никой не ни видя, никой не ни позна!

Че кой ли би познал единствената дъщеря на султан Сюлейман сред тази блъсканица? – помисли си Есма. – А и кой ли в тази огромна османска територия я познава? Само хората от двореца. И кой би допуснал, че сред това стълпотворение може да има някоя жена от харема?

Наведоха глави и бързо завиха по улицата, която водеше към мостовете.

– Дилруба!

Замръзнаха на място.

Михримах стоеше с наведена глава и затова видя извитите върхове на Синановите йемении и полите на синия му кафтан.

– Извинете, господине! – промълви тя. – Сигурно се припознавате. Разрешете ни да минем. Имаме бърза работа.

Понечи да тръгне, но той не помръдваше.

– Дилруба!

Кадифеният му басов глас преливаше от нежност и молба, Михримах остана потресена. „Какво право имаш? – укори се сама. – В какво е прегрешил този човек?“

Бавно-бавно вдигна глава. Погледна Синан през червения си тюл. Факирът Синан. Нали сам се наричаше така.

– Знам! – промълви Синан. – Знам, че си Дилруба. Видях косата ти. Сега чух и гласа ти. Ти си тя, същата.

С последна надежда измънка:

– Трябва да е някаква грешка.

Постара се да придаде на гласа си твърдост, но не знаеше доколко е успяла. Само подръпваше здраво стиснатата от нея ръка на Есма. Есма също се беше сбъркала как да постъпи.

– Аз не съм онази, на която ме оприличавате.

– Ти си тя! Красавицата Дилруба, която видях в „Айя София“.

– Отдръпнете се, господине!

– Но защо? – шепнешком попита Синан. – От една година ви търся. Защо криете, че сте Дилруба? И аз съм той. Мъжът, който окачва кубета по небесата! Нима ме забравихте?

Михримах дръпна Есма и се опита да подмине Синан, но не се получи. Той пак им препречи пътя:

– Аз не съм забравил! И изваях в мрамора това, което не бях забравил, Дилруба!

Наведе глава, примирен сякаш със съдбата си. Погледът му се опитваше да пробие тюла и да надзърне в нейните очи.

– Но ще спазя дадената дума, Дилруба! Някой ден аз ще окача на небето едно кубе. Ще видиш. За теб ще окача на небето едно кубе. Факир Синан ти дава думата си!

Сетне си обърна гърба и се отдалечи с бързи крачки.

Есма, която до този момент стоеше като онемяла, загубила дар-слово от слисване, най-сетне си пое притаения дъх:

– Опази ни, Аллах!

„Ти си тя. Ти си Дилруба!“

Зашеметена, дори не забеляза, че той се обърна към дъщерята на падишаха на „ти“. „Ти си Дилруба, която вдъхнови Майстор Синан да изгради тази чешма!“

– Върви! – раздруса ръката на гувернантката си и я пусна. Износената кола ги чакаше на улицата. Докато се изкачваха по нагорнището, в съзнанието й тъжното лице на Майстор Синан се заличи и на негово място изплува образът на очакващия я смугъл и снажен момък с огнения поглед.

„Пристигам, Исмаил! – си каза. – Ти или ще спасиш Михримах, или ще я погребеш в ада. Решението е изцяло твое!“

КАПАЛЪ ЧАРШЪ, ПРИ ИПЕКЧИИТЕ⁴²

Върволиците от хора влизаха в Капалъ чаршъ от едната страна, излизаха от другата. Между потоците в двете срещуположни посоки се разминаваха хамали с кошове на гърба и онези с таргите на колела, дето зареждаха дюкяните със стоки, така че заедно с тях ставаше истинско гъмжило. Освен това беше денят преди петъка. Поначало в четвъртъците тук беше доста по-многолюдно.

Чаршията обаче си имаше собствено безмълвно, неафиширано, действащо с пълна сила само по себе си правило. Жените, които идваха отдолу, откъм Новия дворец, още при портика прибираха кокетните си чадъри за слънце и тръгваха вдясно. А онези, които слизаха от стръмнината надолу – вляво. Така оживената навалица от жени, чиито дрехи и най-различни цветове създаваха впечатление на развяващи се знамена, се източваше и надолу, и нагоре. Мъжете представляваха съвършено различен свят. Един до друг вървяха полуголи от кръста нагоре хамали, тръгнали на покупки бейове с кафтани от най-невероятни платове, аги и кандидат-женихи. Вече беше установен навик очите на клиенти от мъжкото съсловие да са обърнати по-скоро към жените, отколкото към дюкяните. Нормално беше да се гледа натам, където я някой момък имал предварителна тайна уговорка ще застане очи в очи с любимата си, я за да се види отблизо, доколкото позволяват пластовете от тюл, някоя известна сред себеподобните си жена, чиято красота и фигура будеха истинско възхищение. Мъжът се извиняваше: „Простете, моля. Ще ми разрешите ли да мина?“, жената отвръщаше с леко кимване и отстъпваше встрани и ето че тези две секунди време се оказваха достатъчни, за да стихне копнежът за среща очи в очи, да припламне нова любов или да се излекува любовната мъка на двама затъжени един за друг луди-млади.

Майките, каките или строго предупредените още от къщи гувернантки, които придружаваха момичетата, се правеха, че не забелязват мимолетни срещи.