Михримах - дъщерята на наложницата

Майка й въобще не беше в състояние да се занимава с любовното опиянение на Михримах. Правеше й впечатление, че дъщеря й някак си се промени. Свърза я с духовното узряване в резултат на въвличането в държавните дела от страна на баща й, най-вече с участието й като скрит наблюдател в съвещанието на Дивана. Не закъсня обаче да долови, че не е това. Опита се един-два пъти да я притисне, но Михримах не издаде тайната си. Така беше постъпила и когато й започна цикълът. Месеци наред не се показа сред хората. Накрая всичко си дойде на място. Явно щеше да постъпи пак по същия начин. Реши да не настоява повече. Сега върху главата на Хюрем се бяха струпали проблеми, много по-важни от състоянието на Михримах. Надвисваха ужасни заплахи.

Големият й син принц Мехмед беше пораснал. Османският престол по право се полагаше на него, а не на Мустафа, сина на Гюлбахар. „Кой има брак със Сюлейман – се питаше сама нощно време. – Аз!“ Следваше вторият въпрос: „С кого споделя леглото си Сюлейман?“ Отговорът беше красноречив: „С мен! Хюрем! Единствената за султан Сюлейман усмихната жена!“

Щом е така, тронът на Сюлейман трябваше да принадлежи на нейния син. „Това го премисля и онази вещица Гюлбахар“ – мълвеше, потъвайки от дрямката в сън. Съгледвачите й бяха съобщили, че из целия дворец сноват хора на Гюлбахар. Хюрем се страхуваше да не посегнат на сина й Мехмед.

И принц Мустафа вече беше възмъжал. Великият везир Ибрахим и войската поддържаха него, а нея и децата й ги мразеха. Разчитайки на това и с помощта на Ибрахим, принцът можеше да заграби трона на баща си.

Хюрем непрекъснато градеше най-различни предположения: „Това може да го стори и оная хърватска свиня. Ще се държи все едно е с Мустафа, да не дава Аллах, ще свали Сюлейман и цялата мощ ще отиде в негови ръце. После ще се разпореди да удушат и Мустафа“.

Не береше грижа за живота на Мустафа. Но ако страховете й се оправдаеха, Ибрахим, разбира се, нямаше да остави нея и децата й живи Кой знае какви безчинства си беше наумил този Ибрахим?

Още един страх терзаеше Хюрем. Бунтът на еничарите, както преди десетина години. Броженията срещу Сюлейман, задето не ги повеждаше на военни походи, вече се бяха надигнали. Бунтът можеше да избухне всеки миг и съвсем безпрепятствено да издигнат Мустафа на мястото на баща му. „Какво като е в Сарухан? – си казваше сама. – Съвсем близо е до Истанбул!“ Сюлейман не казваше ли винаги: „Когато в Маниса научихме, че нашият баща се е преселил във вечността, двамата с Иблахам се метнахме на конете и препуснахме. На втория ден, по време на вечерния сезон, пристигнахме в Юскюдар“.

Трябваше да върти, да суче, но да изпрати Мустафа колкото може по далече от Сарухан. Някъде, откъдето не можеше да стигне до Истанбул за два дни. На неговото място в Сарухан трябваше да назначи Мехмед, че когато се наложи, големият й син да пристигне в столицата преди Мустафа.

Ако тя не заложеше на трона на Сюлейман своята кръв и своя живот, никой нямаше да ги спаси, никой.

Тъкмо заради това сега Михримах трябваше да се отърси от всякакво объркване и веднага да задейства влиянието, което имаше върху баща си. Така или иначе, любимката му въобще не подозираше собствените си сила. Хюрем бе решила. Щеше да накара Михримах да почувства каква сила притежава. Щеше да я научи какво може да направи с •тази си сила.

През една от своите безсънни нощи Михримах стана и взе да броди из стаята, без да събужда заспалата върху постелката до вратата Есма.

Душата й пърхаше между два бряга. От една страна, очакваше в сънищата й да настъпи мигът, когато ще може още веднъж да изживее онази ужасяваща я страст, но от друга страна – изпитваше страх. Трябваше да се освободи от дявола. Явно докато го криеше от майка си, нямаше да се справи с това отвратително нещо. Дали и на нейната глава се бяха струпали подобни работи? Според Есма, тази болест нападаше всекиго. Ако се съди по честото обръщение на татко й „Ангел мой!“, майка й си имаше работа с дявола или се бе спасила от него. Сигурно знаеше как да се освободи или познаваше някого, който би й дал съвет.

Със свито сърце отвори вратата. Изчака малко да не би Есма да се е събудила. С обърнато към стената лице гувернантката й леко похъркваше.

Излезе. Две от трите прислужници спяха дълбоко в предната стая. Фирдевс я нямаше в леглото. Истинското й име Аршалуйс означаваше зазоряване, но като я докарали в двореца, й сменили арменското име с персийско. Михримах не смяташе, че е правилно. Какво щеше да се случи, ако майка й си беше останала с името Александра? Като сменят името, нима променяха и произхода, родословието, религията, вярата им. Можеха ли да ги променят? Не можеха – така си отговаряше всеки път , когато си задаваше този въпрос. Ако можеха, щеше ли майка й да се обявява като Александра Анастасия Лисовска? Ако можеха, щеше ли да я глези, особено като останеха сами, с онова „Красивата ми Дуняшка“? Щеше ли, когато останеше сама, да говори на стените с оня странен език – „езика на степите, на снежните планини, на ледените реки“, както сама го наричаше, щеше ли неуморно да учи на него и Михримах?

„Както и да е!“ – си рече, когато се измъкна от покоите в коридора. Сега не му е време да си мисли за това. Душата й се стягаше, страхуваше се, срамуваше се и копнееше за огнените очи.

Вървеше безцелно, без да знае какво иска да направи и накъде отива. Ако продължеше към двора с шадравана, все направо, натам, откъдето до слуха й достигаше ромонът на водата, щеше да се натъкна на някоя от дежурните калфи. Резултатът от една подобна среща я връщане в леглото. Нямаше такова намерение. Знаеше, че в леглото я чака дяволът.

За да не я усетят, тръгна към отделението, предназначено за обслужващия персонал. Първо зави наляво. От стаята на прислужниците се разнасяше мощно хъркане. Но Михримах знаеше, че спят като зайки. При най-малкия шум щяха да скочат: „Заповядайте, принцесо!“ Защото все още само Михримах имаше привилегията да вдига шум.

Повървя още малко, зави надясно, гледаше да не се загуби из лабиринта от коридорите на харема.

„Къде ли е Фирдевс?“ – се запита. Ако я намереше, щеше да седи при нея и тя щеше да се разприказва. Стига, разбира се, да не е останала да спи в нечия друга стая. „Не си вземай веднага грях на душата заради това момиче! – упрекна се ядосано сама. – Може Есма да й е възложил някаква работа за сутринта или пък да е влязла в банята“. След като наложниците се оттеглеха в покоите, в тяхната баня тайно се къпеха прислужниците. Всъщност съвсем не беше тайно. Всички знаеха, но се правеха, че не го виждат. Чисто и просто гасяха камината в банята на наложниците по-късно.

Пак зави надясно, като се надяваше, че ще намери Фирдевс там. Вървеше бавно, защото не познаваше тези места. „Загубиш ли се, ще станеш за срам и позор, Михримах! – си рече. – Наложниците ще има да ме одумват: „Абе чу ли, дъщерята на султан Сюлейман се загубила в харема"

Минаваше точно покрай стаята за халвет²⁹, когато дочу някакъв звук. Стенание!

Сърцето й подскочи от страх. Сети се за наставленията на майка си и баща си: „Каквото ще да става, не обикаляй сама!“.

А ето я сега – съвсем сама.

Навсякъде беше тъмно, цареше полумрак. Фенерите по коридорите и слабите светлинки, които се процеждаха под вратите, не вършеха никаква друга работа, освен да създават още по-страховита атмосфера. Отново дочу стенание. Значи не се лъжеше. Косата й се изправи от страх.

Опря гръб в стената и притисна гърди с две ръце така, сякаш искаше да заглуши забързаните удари на сърцето.

Цялата се превърна в слух.

Този път чу стенанието много по-ясно. Приличаше на хриптене. Помисли си, че вероятно някоя от прислужниците се е разболяла.

Последва отново фалцетно, преливащо от жал стенание.

Заприлича й много повече на зареден с потайност и странност зов за желание, отколкото на стенание от болен човек.

Хриптене – омагьосващо, трептящо, игриво. Нещо като жално, но в същото време и умоляващо шептене. Звук с преплетени едно в друго треперещи, страстни хленчения.

Не след дълго различи и друг глас.

Колкото досегашният звук бе писклив и трепетен, толкова този, наподобяваше грубо, болнаво, басово ръмжене. Но и той непрекъснато се извисяваше и притихваше от настървено желание.

„Двама са! Мъж и жена!“ – позна Михримах.

Чу жената да се моли:

– Недей! Моля те! Съжали се над мен!

Каква странна молба! Ужасяващо дълбоко дишане прекъсваше думите й, то беше последвано от хълцукания, прерастващи в спотаяван вик. Мъжът явно въобще не се съобразяваше с молитвите й. С всяка изминала секунда той ръмжеше все по-силно и силно.

„Дали не правят онова нещо, за което си мисля?“

В същия миг се сети, че не знае какво представлява „онова нещо“, за което си помисли. Можеше да предположи какво означава шептенето на прислужницата – дотолкова можеше, от приказките за любовта, които й разказваха Шетарет калфа и Мерзука. Как пленителният младеж влюбен в красивата дъщеря на султана, пробил планината и минал през нея, за да се слее със своята любима, как красивата девойка възседнала птицата Анка³⁰ и прелетяла планината Каф, за да се хвърли в обятията на любимия мъж... Изпълнените с чувства красиви думи, които си казват влюбените един на друг... Само че в тези стенания, молби, ръмжене, които чуваше сега, нямаше и следа от чувства и възвишеност.

Михримах стоеше и не помръдваше. Лицето й пламтеше. Не, цялото й тяло се гърчеше в огън. Странна тръпка я разтърсваше от глава до пети. Усещаше, че губи надмощие в битката да потисне породилото се в нея огромно желание да ги види.

Стенанията и ръмженето зад вратата вече се бяха усилили дотам, че не можеха да се скрият. Слабите чувствени молби се превърнаха в страстни, неуспешно потискани на пресекулки викове. А сумтенето и ръмженето на мъжа заприличаха на ужасяващо клокочене.

Михримах усети, че на вълни, на вълни я облива някакво удоволствие, и изпадна в паника. Спомни си за ръката на дявола, която смущаваше сънищата й. Представи си онези огнени очи. Никога не беше изживявала подобно усещане. „Погубена съм!“ – реши тя. Тръгна да бяга, но се върна обратно. Притисна ръце до гърди и се изправи пред вратата.

– Хайде! – замоли се женският глас, който звучеше досега за Михримах така прочувствено и лирично. – Не мога повече, вземи ме, хайде!

Никаква прочувственост не бе останала в този глас. Последва вик. Подтикът да ги види надви срама. Михримах посегна, завъртя топката, леко открехна вратата... И ги видя.

Видя всичко!

Преплетените едно в друго голи тела.

Не успя да сдържи вика си от преживяния ужас:

– Безсрамници! Позор! Позор!

Първа я чу Фирдевс. Мъжът не беше в състояние да чуе нищо друго извън собственото си ръмжене. Девойката отметна косите си и я погледна през рамо:

– Принцесо!

Видя как Михримах се опитва да скрие лицето си в длани, за миг се вкамени на място. Едва тогава мъжът забеляза изправената на вратата господарска дъщеря.

И точно тогава Михримах видя мъжа в цялата му голота.

„Гадост! Гадост! Гадост!“ – крещеше всичко в нея. Закри очи с ръце. Обърна се и хукна назад по коридора.

Помъчи се да заличи в съзнанието си онова, което видя, но така и не успя.

Изпадна в паника. Безпаметно и безспир мълвеше:

– Прости ми, Господи! Прости ми! Омърсих се! Омърсих очите си, разума си, мозъка си, тялото си, невинността си! Не трябваше да ги чуми не трябваше да ги гледам, не трябваше да ги виждам! Прости ми!

На това ли викаха любов? До това, което видя преди малко, ли се свеждаше любовта, за която й разказваха Шетарет калфа и Мерзука? До тая голота, до двете гърчещи се едно в друго тела, преплетените крака и ръце, които прегръщат, длани, които галят и мачкат... Това ли беше разказваната с трепет обич? Ами чувствата? Къде бяха те? Все на това ли са посветени красивите думи, възхвалите в поезията и песните, зовът, въздишките? Това, на което стана свидетел? Боже господи!

Пак се сети за ръката в сънищата си.

– Махни се, Сатана! – изрече на глас и този глас отекна в ушите й като вик, но тя не му обърна внимание. – Това ли ме караш да преживея?

Тръгна към стаята си, тропайки с токчетата.

– Не искам! – мълвеше под носа си. – Не го искам, не ми трябва! Изчезвай от главата ми!

Есма се събуди и направо се стресна, като видя господарката си безкрайно объркана да стои изправена до леглото.

Косата на султанската дъщеря беше разчорлена. Не спираше да разтрива стиснатите си очи с длани. Стига да можеше, би ги изтръгнала от мястото им и би ги захвърлила.

Гувернантката трескаво се надигна от постелята.

– Дано да е за добро! Какво се случи на моята красива господарка?

Михримах разлюля глава на две страни.

– Кошмар ли сънувахте?

Мина й мисълта: „Де да беше кошмар!“ Наистина предпочиташе да беше кошмар, от който да се мята в леглото, който да я засрами, заради който на сутринта няма да погледне никого в очите. Защото щеше да знае, че е сън. А това беше самата истина. Достатъчно зашеметяваща, позорна, отвратителна истина! Истина, която я лиши от възможността да се утешава, че това е дяволска заблуда. „Не е!“ – люшна отново главата си тя.

– Да не дава Аллах! Да не я боли някъде моята принцеса?

Не отговори. Продължи да разтрива очите си.

– Какво става, красавице моя? Няма ли да кажеш на покорната си робиня Есма?

Как да й каже? Можеше ли да й каже?

– Есма! – приближи се тя до гувернантката. – Нека ми приготвят банята!

– Банята ли, принцесо? По това време!?

Михримах бавно отвори зачервените си от търкане очи.

– Искам да се изкъпя, Есма. Веднага!

„А, все същото!“ – си рече Есма наум и се разсмя от сърце, предполагайки, че момичето пак е сънувало нещо.

На сутринта се случи още нещо, което смути Хюрем и Есма.

След като се къпа цял час и не допусна никого до себе си, Михримах си направи сутрешния намаз в стаята, а не при другите жени от двореца.

Това бе първият самостоятелен намаз на Михримах.

Никой не видя как тя се захлупи върху молитвеното килимче и дълго, дълго плака.

ГЕНУЕЗКАТА КУЛА

Истанбул

За да потисне нетърпението си, Алехандро пое шест пъти дълбоко въздух. Днес беше четвъртият петък от пристигането му в Константинопол. Сутринта скочи от леглото с мисълта: „Денят на срещата“. Като тръгваше, се сблъска с моряка на портала.

– Полека бе! – реагира онзи. – Накъде си се забързал още по тъмно.

Алехандро не му отговори, задоволи се само да го стрелне с поглед казващ „Съжалявам!“, и продължи да подтичва.

– Абе да не би тайно от нас да си се оженил за някоя от Галата, че си хукнал сега да прекараш петъчната си отпуска в нейните обятия? - закачи го морякът. – Дай боже! В добро настроение си, значи!

Всъщност съвсем не беше в добро настроение. Цялото му същество, до корена на косъма му, жадуваше неистово за вълшебната отвара на шишкавия свещеник. Настъпеше ли кризата, започваха истински изтезания. Целият се обливаше в пот, непрекъснато крещеше, от устата му хвърчеше пяна. Знаеше, че всичките му мъки щяха да секнат само с една глътка от онази отвара, стига да я имаше. Една-единствена глътка щеше да го изведе от ада и да го възкачи в рая.

„Днес е денят на спасението!“ – казваше си наум. С когото и да се срещнеше, щеше да го стисне за гърлото и да му кресне: „Отварата! Дай ми отварата! Умирам!“

„И само отварата ли? Ще разбера и какви ще ги дъвча тук!“ – замисли се той. Колко пъти беше питал проклетия свещеник: „Каква е моята задача?“, но всеки път от устата на онзи не излизаше друга дума освен: „Божието възмездие!“ Добре де, но на кого щеше да раздава Божие възмездие?

В интерес на истината, не му трябваше да узнава каква е Божията повеля за възмездие. От деня, когато разбра, че не е турчин, а испанец, че не е Исмаил от Алаийе, а Алехандро от Севиля, в него все по-буйно се разпалваше огънят на отмъщението. Сам си казваше: „И да не беше божието възмездие, лично аз имам за какво да си отмъщавам!“ Трябва да отмъсти на османлията, който го отвлякъл едва като едногодишно детенце, на майката на оня, на баща му, на целия му род. Ако не поне щеше да отмъсти заради себе си на онзи, който му бе отнел самоличността, индивидуалността, произхода.

Нямаше търпение да извади камата и да заяви: „Аз не съм Исмаил от Алаийе, аз съм Алехандро Хосе Алтамирано от Севиля. Синът на Педро Алтамирано!“ И при всеки удар щеше да крещи: „Отмъщение на рода Алтамирано!“

Но заповедта беше достатъчно строга: „Заради благословеното ти поръчение трябва да се въоръжиш с търпение! Какво ще бъде то, ще разбереш четвъртия петък след като пристигнеш в Константинопол!“

Ето на, днес бе четвъртият петък.

Денят, когато щеше да получи отварата. Денят, когато болките му щяха да утихнат.

А в ума му, естествено, се загнезди и онова момиче. С коси като жито, очи като морето.

Не беше в добро настроение и заради играта, която му устрои съдбата. Щом си спомнеше за момичето, Алехандро вече не знаеше какво да мисли, какво да прави. Този трепет го тревожеше. А трябваше да е с ясна глава и с по-бистър и от водата ум.

Една сутрин, както се шляеше из корабостроителницата, някой му викна:

– Хей ти, ти, ти!

– Аз ли?

– Да, ти. Ела с мен!

– Какво има?

– Ти какъв си бе? Следовател ли? За лодката ни трябват шестнадесет гребци.

Сети се, че щом ще са осем двойки гребци, лодката сигурно щеше да превозва знатна особа! Продължи да играе ролята на полуглупав, полуприятел.

– Че кой ще се качи на лодка с осем двойки гребци?

Навъсеният неочаквано се засмя:

– Едно момиче!

– Момиче ли? Осем двойки гребци са твърде много за едно момиче!

– Даже са малко. Нейният баща плава в лодка с шестнадесет двойни гребци.

Алехандро наистина се учуди. Помисли, че му говори празни приказки.

– Не ме премятай, ага! – възкликна. – Че кой е бащата на това момиче?

Навъсеният се подсмихна и се наведе към ухото на Алехандро:

– Султанът на седем страни на три континента – Сюлейман хан!

„Велики Боже! – закрещя безмълвно от все душа. – Дъщерята на най-големия ми враг! Исусе Христе! Твоите чудеса са безгранични!

Едва устоя да не се прекръсти. Това бе абсолютно чудо! Божичко дъщерята на врага му идваше на крака. Усмихна се и отвърна:

– Щом е така, вече си намерил първия от шестнадесетте гребци.

Залепя ли веднъж яките си като корабни въжета ръце за греблото, ще накарам дъщерята на божествения ни повелител направо да полети! И само ми кажи къде ще отведем дъщерята на нашия господар.

– На флагманския кораб на Хъзър Реис!

„Двойно чудо!“ – викна наум Алехандро.

Навъсеният постави Алехандро на най-неподозираното място, бе едно от най-предните гребла. Дъщерята на падишаха я настаниха, естествено най-отзад, на застланото с атлазено шалте място за сядане. Нямаше как да се обърне да я види. Когато тя минаваше по мостика, погледна крадешком, с крайчеца на окото, и видя само един бял шал, който се развяваше сред цял куп мъже. И толкова! А и до нея – един мъж, огромен като великан, с червена брада и обшити със сърма кафтани.

„Хъзър Реис! – възкликна безмълвно Алехандро. – Глупако! Та това е Хъзър Реис, вторият след Сюлейман най-голям враг!“

Докато акостираха при кораба на Хъзър Реис, не се случи нищо особено. Той също си мърмореше: „Изглежда, избързах да благодаря на Бога!“ Беше ужасно разколебан. Така или иначе, най-големите му врагове бяха на една ръка разстояние. Щом извади кривата кама... „Не!“ – строяваше го вътрешният му глас. – Заповедта е строга! Докато не получиш указания, няма да набелязваш целта! Няма! Няма, ти казвам, няма!“

Докато се качи на лодката с осемте чифта гребци, дори не беше зърнал лицето на това момиче. Видя само брадата на Хъзър Реис. И още едно момиче. Между тях и гребците седяха четирима моряци. И да ги нападнеше, не беше възможно да стигне до целта.

Алехандро видя единствено разлялото се по раменете на момичето цяло море от житни класове, когато то се прехвърляше от въжената през перилата и вятърът отнесе шала от главата й.

„Господи!“ – възкликна в този миг. От момичето сякаш бликна сноп лъчиста светлина.

Без да му мисли, реши да се качи на палубата. Когато въжената стълба остана празна, той незабелязано се изкатери по нея. Дъщерята на падишаха и Хъзър Реис бяха с гръб към него. Златистите коси на момичето се развяваха под напорите на нахлуващия черноморски бриз. В този миг му мина мисълта: „Даже ей сега мога да им видя сметката, и на двамата".

Алехандро застана зад гърба на строените откъм страната на пристанището морски пехотинци и погледна към момичето през раменете на тези, които бяха пред него.

Велики Исусе! Велики Исусе!

Спомняше си и сега, че остана без дъх.

Никога през живота си не бе виждал толкова красиво момиче!

„Не ставай глупак! – скастри се моментално сам. – Колко ли пък момичета си видял през живота си? Да си видял! Тя е най-красивата. Тя ще бъде най-красивата и сред всички, които ще виждам оттук нататък. Не може да има момиче, по-красиво от това!“

Внушаваше си безброй пъти, че е негов враг, но така и не можеше и свали очи от нея.

И ето че оттогава досега не можеше да я забрави.

Докато я съзерцаваше на палубата, си мислеше кое е по-красиво – синевата на морето или синевата на нейните очи. Не знаеше. Тези трепети му бяха непознати. С какви ли думи разполагаше един човек, прекарал краткия си живот в битки и тъмници, та да опише красотата, която виждаше!

„Враг, но много красив!“ – реши за себе си и той.

Ето, онзи миг бе мигът, когато се погледнаха очи в очи.

Умът му съвсем се обърка. Убеден бе, че и момичето го гледа. Дъщерята на султан Сюлейман го гледаше!

Направо се вкамени. Разумът му заглъхна, волята му изпусна контрола си над мисълта и тялото. Сърцето му се раздумка. „Гледай я! - си повтаряше безспир. – Няма да видиш никога повече такава красота. Гледай я! Запомни я! Изпий тази красота!“

Ако го бяха оставили, щеше да я гледа още и още, но един от постовите го забеляза и го изгони:

– Марш, слизай долу! Да не те виждам повече тук! Отивай си при греблото и чакай там!

След време, като се замисли какво е направил тогава, не можа да си повярва. Още като слезе от палубата, гребецът, който беше най-близко до седалката, където момичето щеше да се настани, като се върна в лодката, се съгласи да си разменят местата. Плюс това, когато слезе по стълбата и вече трябваше да се прехвърли в лодката, Михримах изпревари агите и моряшките командири и му подаде ръката си. Дори и сега усещаше как в дланта му потрепва онази малка бяла ръка.

Лодката се плъзгаше гладко покрай Сарайбурну, а него го обсебваха луди мисли. Например идваше му да викне: „Хей, хвърлете греблата, оставете ни сред морето двамата сами“.

Или да изхвърчи като пружина и да скочи във водата заедно с дъщерята на най-големия си враг. Да я обгърне с ръце и заедно с нея да се потопи в безкрайната синева на морето. Така едновременно щеше да си изпълни и отмъщението, и да вкуси докрай щастието на любовта от пръв поглед.

Не извърши нито една от милионите гъмжащи из съзнанието му лудории. Само погледна към султанската дъщеря, без да го усети някои. Толкова. Запомни златната й коса, синевата на очите, устните й, свежестта й, усмивката й.

При акостирането на осмицата в пристанището бе заповядано да изправят едновременно нагоре всички гребла.

„Време за раздяла! – си каза, но веднага се опроверга: – Не, драги! Говориш глупости. Каква ти любов? Как може да се влюбиш в дъщерята на врага си? Само след миг тя ще слезе, ще си отиде и всичко ще приключи. Ще я забравя и ще си отида“.

Но ето че не можеше да я забрави. Оттогава Михримах беше непрестанно пред очите му в цялата си красота.

„Когато слиза, пак ще я хвана за ръката, още веднъж ще я погледна“ - каза си той. Но не стана. Свалиха я от лодката направо в ръцете на жените и мъжете от прислугата, които я чакаха на пристанището.

Само за миг тя хвърли поглед през рамо към Алехандро. Не беше сигурен дали наистина го погледна, или просто така му се стори.

Момичето си отиваше, а той си казваше: „Ето, това беше. Събуди се. Всичко приключи. Няма да я видиш повече. Забрави я“.

По цели дни и нощи се бореше със себе си да я забрави. Докато разбра, че няма да може. И изпадна в ужас. Най-накрая реши, че Господ го подлага на изпитание. Господ, който му показа превития под тежестта на кръста Исус по пътя към смъртта, за да му укрепи вярата, сега го подлагаше на тежко изпитание, като изпречваше пред него дъщерята на най-заклетия му враг.

Със сигурност го изпитваше дали заради една безнадеждна, глупава любов, той щеше да се отрече от вярата си, от рода си, от религията си.

Да се отрече ли? Никога!

Сутринта на четвъртия петък в Истанбул разумът му потисна зова на сърцето и заповяда: „Ставай, Алехандро! Ставай да се отървеш от тази любов! Поеми пътя не на любовта, а на възмездието! Вслушай се в разума, а не в проклетото си сърце!“

„Господ нали ме познава! – надигна се Алехандро от леглото. – Удари ли часът на възмездието, ръката ми няма да трепне!“

***

На раздяла свещеникът го беше предупредил: Четвъртият петък, Генуезката кула в Галата. На един от прозорците й ще видиш уречения знак. Там ще получиш указанията“.

Алехандро искаше да разбере не толкова какво му заповядват, а как да намери отварата, която щеше да го избави от болките.

– Ами отварата? – разтревожено го попита начаса.

– И нея ще ти я дадат там.

– Кой?

– Не знам.

– Ами ако няма знак? Ако никой не дойде?

– В някой от следващите петъци ще се изкачиш пак на хълма, където е Генуезката кула.

Алехандро се катереше по стръмния тесен път нагоре, а страхът го човъркаше като забит в мозъка му нож:

– Ами ако не е дошъл?

Ако не е дошъл, значи нямаше и отвара.

Нямаше да издържи на тези болки още цяла седмица. „Напразно ще си загина тук!“ – раздразнено си мърмореше под носа.

Най-сетне стигна билото. Зави наляво покрай голямо двуетажно здание, излезе на ширналото се пред него празно пространство и се озова пред извисилите се до небето могъщи стени на кулата. Изправи се срещу тях, запъхтян от катеренето по хълма, даде си вид, че иска да си поеме дъх. Не беше нужно да вдига глава, за да огледа прозорците на кулата.

– Много си млад още, не трябва да се задъхваш по нагорнището - прозвуча до него нечий глас.

Неволно се стресна, този глас му прозвуча в най-неподходящия момент, и то съвсем близо до него. Видя възрастен мъж, който дишаше учестено и едва поемаше дъх, но въпреки това попита:

– Като стигнеш моите години, какво ще правиш?

– Много е стръмно. Не те пита, бащице, млад ли си, стар ли си?

– По облеклото ти личи, че си моряк. Какво търси на хълма някой, чиято работа и орисия е в морето?

Алехандро усети, че започва да му лази по нервите.

„Внимавай!“ – сигнализира му разумът. Сети се за моряка, кой тази сутрин подвикваше: „Или си се оженил за някоя от Галата, та си хукнал да прекараш почивния си ден в нейните обятия?“ Опита се да даде на стареца още един шанс. Разтегна устни в коцкарска усмивка.

– Ха, разбрах! – отговори старецът. – Щом в дъното на цялата работа е някоя жена, и на планината ще се покатери човек, и на хълма отгоре. Поне хубава ли е? Отдъхни си добре под тази асма, че да не останеш без сили и да се изложиш в леглото.

Старецът продължи да се смее и докато се отдалечаваше.

„Смей се, смей се! – закани му се наум Алехандро. – Ако знаеш, че преди малко си отърва кожата, щеше даже да се премяташ презглава от радост!"

Изчака, докато онзи влезе в гостилницата под асмата, сетне вдигна глава към шапката на кулата и тогава го видя. От единия прозорец висеше голям син плащ с извезан крилат лъв. „Знакът! Плащът с извезан крилат лъв!“

Замисли се. Откри знака, но кой беше вестителят? Как щеше да го разпознае? Започна да се взира във всеки минувач. Просякът ли беше, до ъгъла, до самия зид? Или мъжът с чуждестранните дрехи, който се катереше нагоре и от време на време спираше и поглеждаше назад?

Опря гръб в стената на джамията встрани от кулата и се престори, че проси. Закъсняваше с приема на отварата, кризата му наближаваше, усещаше как кръвта му застива в жилите. Ръцете и краката започваха вече да се схващат от болезнени конвулсии. Не след дълго болките щяха да станат непоносими.

Очите му се приковаха в сгушената под отсрещната асма схлупена гостилница. На нейната врата също се вееше синя наметка с избродиран двукрил лъв. Моментално тръгна натам. Седна на една маса.

– Я виж кой дошъл! Нашият моряк любовчия!

Алехандро настръхна от този дошъл иззад гърба му глас. Обърна се – беше старецът, който преди малко вървеше подире му по нагорнището.

Дали той беше човекът, когото търсеше? Имаше само един начин да се увери. Паролата!

– Снощи много те чаках. Защо не дойде? – попита тихо Алехандро.

„Снощи“. Паролата!

Старецът отговори от гостилницата, без да откъсва очи от пронизващия поглед на Алехандро:

– Болен бях!

„Болен“. Точен отговор. Но имаше и продължение. И Алехандро продължи:

– Да беше изпил една топла супа!

„Супа“. Втората парола.

– Че имам ли жена да ми поднесе топла супа? – засмя се човекът.

И втория път отговори точно. Притегли стол и седна до него.

– Говори! – прошепна Алехандро. – Казвай каквото имаш за казване!

– По брега! Върви право от Балат към Фенер.

– Кога?

– Брой четири петъка от днес нататък.

Какво!? Още четири петъка ли?

Алехандро изпадна в ярост. Душата му закрещя: „Няма да чакам още цял месец! Никога!“

– Петият петък. През нощта. След вечерния намаз.

– Указанията?

– Ще си свършиш работата! – контрира онзи.

Накани се да стане, но Алехандро го хвана за ръката и го дръпна да седне отново.

– Отварата?

– Отвара ли?

Старецът кръстоса поглед с Алехандро и се ужаси. Разтрепери се „Очите на Сатаната!“ Обзеха го пламъците на ада.

– Трябваше да ми дадеш едно шише!

– Не нося никакво шише!

Опита се отново да стане. Но менгемето, стиснало китката му, не пускаше.

– Изгоря ми душичката! – изстена, докато сядаше пак на стола.

– И моята! – изпъшка Алехандро. – Шест месеца! Всеки ден! Всяка нощ! Давай ми отварата!

Другият само изстена.

„Истината казва! – изтръпна Алехандро. – Той не носи отвара!" Пусна му китката.

Едва-що усети ръката си свободна, старецът моментално скочи. Тръгна си тичешком, мълвейки си наум: „Истински дявол! Дано Господ никога повече не го изпречва на пътя ми!“

КАЗАРМАТА НА ЕНИЧАРИТЕ

Еюб - Истанбул

Командирът на Еничарската казарма до тюрбето на Еюб Енсари насука старателно нагоре краищата на черните си мустаци.

– Раздадоха ли порциона на еничарите? – попита той изправения пред него помощник.

– Докрай и без остатък!

– Слава на Аллах! Утре е петък. Подготвихте ли се?

– Готови сме, ага!

– Виж какво, не искам като миналия път да има пропуски. Който е допуснал нещо нередно, ще го пребия на фалаката, така да знаеш! Колкото казани, тепсии, паници донесат от дворцовата кухня – да ги сложиш всички пред юнаците. Каквото се яде – да се изяде! Каквото остане неизядено – да се прехвърли в други съдове. Да няма изхвърлено и излято! И защо?

– Защото е грехота, ага!

– А защо е грехота?

– Защото е иззето и дарено на войниците от залъка на хората. А храната на хората не се хвърля на пътя.

Доволен от получения отговор, командирът кимна с глава.

– Празните съдове да се върнат измити в имперската кухня!

– Ще изпълня заповедта, ага. Както е казано, така ще стане!

– Получи ли си личния дял всеки юнак?

– Който имаше дял, си го получи. Няма някой да се е разсърдил, че не е получил. Преди втория намаз имамите на поделенията четоха от Корана най-напред за царуването и здравето на нашия повелител и господар султан Сюлейман хан, както и за величието на османската държава и победите на имперската армия. Колкото юнаци има, всички вдигнаха ръце и в един глас завършиха с „Амин!“.

Като приключи с наизустените въпроси и отговори, агата на еничарите свали филцовия си калпак и го остави върху перваза на прозореца зад гърба му. Почеса се по изпотената глава с върха на пръстите, хвани мазоли от размахване на ятаган. Размисли се: „Какъв смисъл има всеки и първи петък от месеца да се преповтарят все тези едни и същи приказки?“. И въпросите, и отговорите щяха да се изричат безпогрешно. В първите години ги беше написал на хартия. Поглеждаше крадешком да не би от смущение да обърка текста. Но вече ги бе запомнил като по вода. Затвореше ли очи, безпогрешно си декламираше каквото трябва да пита и да изрича.

Научи го на тази тактика предишният командир, Турхан ага:

– Виж сега, Осман! Ще научиш хубаво, наизуст, тези изрази! Ще накараш помощника си да запомни отговорите. Наизустяването е като птичка, хвръква и отлита. Дойде ли време в първия петък от месеца да ги редиш наизуст, затвори очи. Умът работи по-добре, когато очите не гледат. Ако не изпълняваш каквото ти казвам, ако гледаш наляво-надясно, ако забравиш какво трябва да кажеш и нарушиш протокола, не отговарям! Никой няма доверие в ага, който не може да запомни какво трябва да каже! И на оня свят да съм, ще те сграбча за яката с две ръце! Да не кажеш, че не съм те предупредил!

И оттогава досега той постъпваше все така. Наистина, затвореше ли очи, много по-добре си спомняше какво трябва да каже.

„Хубав човек беше Шкодралията! – възкликваше наум капитанът. Така хубаво си декламирам със затворени очи всичко наизуст, че сигурно вече и на оня свят не чака да ме хване за яката с две ръце. Заслужава си да го поздравя. А той да ме тупне по гърба: „Браво, Осман!“

Засмя се на тази си приумица. Ето на, това беше най-непристойното нещо. Загледа се в образа си, отразен в стъклото на прозореца. Усмивката не му отива на черните вежди, на острия поглед, на черните засукани мустаци, на всеки един от които можеше да провиси по една гяурска глава? Къде се е чуло и видяло някой военен да се смее? От прозореца го гледаше собственото му ухилено отражение. Засука най-напред десния си мустак, после и левия. Реши: „Довечера, преди да си легна, ще ги понамажа с бадемово масло!“ Прогони физиономията, която подронваше внушителния му вид, възвърна войнишкия си поглед, който така подхождаше на дръпнатите му вежди, и пак се погледна в стъклото. „ Ха така! – измърмори си под носа. – Ето така изглеждам добре!“

Обърна се назад, видя, че помощникът му още стоеше изпрати пред него, и попита:

– Нали раздаването на порциона вече приключи? Какво чакаш още?

Онзи се опита да каже нещо. Не посмя. Пристъпи, но устните му не помръднаха.

– Ако имаш нещо за казване – казвай го, ако нямаш – върви да си гледаш работата! Иди да видиш сержантите дали си изпълняват задачите. Никой да не се мотае и мързелува. Навсякъде да блести от чистота! Да се извърши преброяване на оръжията в оръжейната!

– Извърши се, ага!

– Още веднъж .да го извършат!

– Слушам, ага!

– Ятаганите да се наточат от точиларите!

– Наточиха ги, ага!

– Пак да ги наточат! Каква друга работа имате!

– И аз щях да кажа същото, ага! – преглътна помощникът.

Командирът се притесни от това, че помощникът му отговаря, без да задава въпроси. Отвътре го напираше да избухне, но се въздържа. Този човек стискаше някакво камъче под езика си.

– Какво щеше да кажеш? Казвай де!

– Щях да кажа това, че... – смутено запелтечи помощникът. – Каква работа вършим? Никаква! Седим си ей така...

Командирът се изпъчи като ужилен. Като видя, че започна да го гледа на криво, помощникът му побърза да уточни:

– Не аз, юнаците така казват. Само клечат покрай зидовете на казармата, шляят се и си чешат езиците.

Вместо да си промени физиономията, капитан Осман го загледа още по сърдито. Тези приказки съвсем не бяха безопасни.

– Казваш ми, че клечат до зидовете и си чешат езиците като клюкарки?

Гласът на командира беше безизразен, обаче помощникът му усети заканата. Фалаката можеше да се появи всеки миг. Наведе глава и млъкна.

– Какво друго говорят? – Гласът на командира този път прозвуча строго, като при заповед.

– Казват, че... – заекна помощникът – ...дремели в казармата и от това ръцете ги засърбали. Откога не били участвали във военен поход. Юнак ли е юнакът, който не връхлита върху неверниците? „На кого му пука дали ни наричат „юнаци“ или не, след като сме забравили да преваляме планини и скали, да препускаме на коне, да развъртаме ятагани, да вземем чуждия и да залагаме своя живот?“ Така си говорят, ага.

Мургавото лице на капитана потъмня още повече.

– Друго?

– Това е, ага. Казах ти всичко докрай.

– Казвай, казвай! Тези приказки няма да напълнят и орехова черупка. Има още! Какво друго говорят?

Помощникът преглътна едва-едва. Съжаляваше, че подхвана тази тема. Всъщност нямаше такова намерение, но вече му омръзна след всяко хранена главатарите им да го сгащват в някой ъгъл и открито да го заплашват:

– Върви при агата най-сетне да му кажеш какво говорим ние! Отдавна дойде време да тръгнем на поход. В противен случай ние ще вземем нужните мерки, включително да обърнем и казана³¹!

Подобни приказки стигаха до ушите му от всяка казарма. Haзряващият бунт се усещаше и във въздуха. А като се каже бунт, това означава кръв, убийства. Обърнеха ли казана, стигнеха ли до портите на двореца, нямаше да му се размине и на него, и на всяка глава, която им попаднеше подръка.

– Такова... – измърмори, без да погледне капитана в очи. – Юнаците искат война.

– Бре, че нахалници! – избухна капитан Осман. – Как им е хрумнало на тези юнаци, че господарят ни не знае кога е подходящо и кога не е, да се тръгва на военен поход?

За крещене – разкрещя се, но наум си промърмори: „Прави са! Oт дрямка на дрямка – въшки хванахме! Султанът затвори страницата на военните походи. А и не се знае дали ще я отвори или не!“

Нямаше ли поход, войникът си губеше апетита. Войната означаваше плячка. Означаваше дял от победата. Мирът докарваше юнаците до бедност, войната им носеше богатства. Нямаше ли война, няма друга работа, освен да чакат заплатата си от месец на месец или да им подхвърлят някоя и друга монета, стига да имаше радостно за султана или великия везир събитие. Това ли заслужаваха мъжете, които са участвали в толкова много битки – да се надяват на подаяния от нечии ръка?

Макар че си рече наум „Юнаците са прави!“ капитанът повиши още повече глас:

– Тези роби да не си въобразяват, че са Сюлейман хан, та те да решават кога трябва да има война, кога – мир?

Помощникът взе да се дразни. „Какви ги върши този човек! – помисли си. – Не трябва ли да застане до своите юнаци? Не бива ли да каже „Моите войници са прави“? Грехота е, грехота... Грехота е да вървиш против бойните си другари, само и само да угодиш на двореца“.

Със същото раздразнение отново остро възрази:

– Юнаците! Нашият господар...

Не успя да продължи. За продължението се искаше сърце. Всяка дума по-нататък щеше да му отнесе главата. Млъкна.

– Какво за нашия господар? Да не би в моята казарма да се приказва и против нашия господар?

Като видя, че човекът млъкна, скочи. Тръгна към шкафа в ъгъл. Помощникът добре знаеше какво има там. Ей сега щеше да викне: „Войнико!“ После щеше да го събори на фалаката. И тогава – казвай, за бога, казвай, на ти, на ти... Реши да приключи с този въпрос, преди фалаката да се е подала от шкафа.

– Говорят, че нашият господар прекарвал времето си в харема. Казват, че той нямал очи за други жени, освен за московчанката и за дъщеря си. Така обичал Михримах султан, че забравил и принца престолонаследник, и другите си принцове... Ето това приказват.

Командирът затръшна с яд отворената врата на шкафа с фалаката.

– Ахааа! – заканително кресна той. – После сниши глас и прошепна в ухото на помощника си: – Тия безсрамници говорят, че господарят си вършел работата както кажела жена му ли?!

Другият потвърди с глава.

– Великият везир казвал на господаря, че е настъпило времето за поход. А Сюлейман хан му отговарял: „Така е, даже е отминало!“. А на следващия ден се отмятал. От приказка го докарват, че господарят ни вечер влизал в харема препасан с ятагана, а сутрин излизал оттам без него. Нашият повелител не разменял мисли с великия везир и главнокомандващ войската Ибрахим паша, а разсъждавал както му кажат московчанката Хюрем и дъщеря й Михримах. Казват, че сега Сюлейман напълно обърнал гръб и на еничарските си верноподаници. Мислите на Михримах султан витаели единствено сред моряците. Макар че Ибрахим паша му казал: „Това изобщо не е уместно!“ нашият господар изпълнил прищевките на дъщеря си и издал ферман в империята да се даде предимство на флотилията. Към босоногите моряци сега се стичали фунии със злато. Еничарите гледат кой откъде ще им подхвърли нещо, а нашият господар се води по женски ум и пръска акчетата в морето - така говорят.

Ето, най-сетне изплю камъчето.

Отначало капитан Осман се позамисли: „А дали този човек не подстрекава войниците?“ Гледаше го намръщено. Помощникът му въздъхна леко и продължи:

– Юнаците казват, че сякаш не им стигало жена да им се качи на главата, ами сега – и една принцеса! Колко ум можело да има едно момиче! Ако някой се поведял по него, рибите, а не поданиците щели да изядат златото.

Това не бяха приказки, които войниците, облегнали гърбове по зидовете, ще изрекат на един път. Добре де, откакто падишахът грабна в обятията си московската наложница, походите се разредиха, но все пак никой няма право да обвинява великия султан Сюлейман, че се води по женски ум.

Внезапно в мозъка му блесна като светкавица мисълта, че това можеше да са подстрекателства все на оня паша – великия везир. Любимеца Ибрахим вършеше всичко на своя глава. В сравнение с двореца, който си построи Ибрахим, Новият дворец – реликвата, останала от великия дядо на Сюлейман хан, Фатих Мехмед хан – изглеждаше като приют за бедни. Този човек си беше направо вторият властелин. Явно сега е решил да стане първият. Личеше, че пуска сред войниците такива приказки, за да ги подстрекава към бунт. Какво друго можеше да бъде? Вероятно възнамеряваше да катурне бащата и да постави на трона престолонаследника принц Мустафа.

„На мен да остане, няма да го направя – размисли се той наум - Щом аз ще вдигам войниците да обръщат казана, щом аз ще оправям падишаха, от къде на къде ще възкачвам на трона сина му? Нали главата му ще взема аз, а не принцът!? Ще отворя хазната, ще дам на войниците пари и не друг, а аз ще седна на трона!“

Сигурно Ибрахим разсъждаваше точно така. Капитанът, кажи-речи беше убеден в това. Онзи щеше да свали господаря, да убие Хюрем, Михримах султан и да възкачи на трона или себе си, или Мустафа, за да го върти на пръст. „Ако не е така, ще си обръсна мустака и ще сляза в Галата като голобрадо момченце!“ – си измърмори наум.

Само че имаше нещо, за което собственикът на тези мисли не си даваше сметка.

Обърнеха ли веднъж казана, въобще не беше ясно чия глава може да кацне в него.

Еничаринът по принцип забравя много бързо. И преди десет години бяха обърнали казана и атакуваха двореца – и какво от това? Султан Сюлейман скочи на коня си, нахлу в казармата, със собствения ятаган отсече главите на бунтовниците и още там приключи цялата работа.

Мина му мисълта: „Я да видим този път чия глава ще хвръкне!"

– Ти все едно не си ми казвал нищо подобно! – обърна се той към помощника си. – А аз не съм те чул! И войниците не са проявили и наглост. Точка по този въпрос. Разбра ли?

С ръка направи жест, като че ли покриваше нещо отгоре.

Помощникът си отдъхна. Беше си спазил обещанието пред юнаци в същото време се беше отървал и от фалаката.

– Както кажеш, ага! Край на тези приказки!

„Ти така си мислиш! – засмя се вътрешно в себе си капитанът. – А ако това се разчуеше, вече нямаше да се мине без отрязана глава. Реши да разкаже всичко на главнокомандващия. Иначе щяха да го попитат защо не е взел навременни мерки и щеше да изхвърчи точно неговата глава.

Стана. Нахлузи си филцовия калпак и рече:

– Стегна ми се душата. Ще поизляза малко на чист въздух.

Помощникът знаеше, че той веднага ще изтича при главнокомандващия.

– Такова... – измърмори.

– Какво такова, ефенди? Още нарушения ли има?

– Не! – отговори му човекът веднага. – Щях да кажа нещо. Преди да тръгнете, имате една работа на двора.

– Че каква работа ще имам аз на двора?

– Нали казахте да направим тържество?

„По дяволите! – изруга наум. – Съвсем забравих!“

– Да, вярно, така казах. Остана ли ми ум в главата? Забравил съм. Завърши ли я?

– Завърших я.

– Толкова бързо! Как е, бива ли я?

– Ами не знам, ага. Още не са свалили платното. Отпред постави пазач. На никого не дава да я види. „Докато моят ага не свали платното, никой няма да я гледа!“ – така казва.

Капитана се разсмя.

– Да вървим тогава. Да видим каква е станала? Дано да засенчи и махне главите ни тези приказки, дето ни развалиха настроението.

Капитан Осман се отправи към конака, където живееше главнокомандващият, с пърхащи из главата му хиляди мисли. Страхуваше се всъщност онзи да не се ядоса. Агата беше непредсказуем.

Лесно ли е да му кажеш „Войската се готви да обърне казана“? Особено ако се съмняваш, че великият везир подмолно и тайно я подстрекава. Може и той да е истинският главатар на бунта. Надигнеха ли казана и той застанеше против тях, щеше да е първият, на когото еничарите щяха да отсекат главата. Останаха назад във времето предишните дни, когато в двореца се накланяха насам-натам така бързо, че вече беше трудно да ги следиш. Не беше никак лесно да проумееш на чия страна е сега главнокомандващият на еничарите.

Мислеше си: „Снощи беше предан на господаря. Ако тази нощ се е случило нещо и е минал на страната на Любимеца Ибрахим, вече не знам!“ Неусетно допря ръка до гърлото. Видя се като акробат, който ходи по опънато над огън въже. Можеше да падне в огъня, а можеше го уважат, че е съобщил новината за бунта, с думите: „Предано служиш, Осман ага!“ и да мушне в пазвата си подхвърлената му във въздуха торбичка със злато.

Като пристигна в конака, разбра, че Пириштинели Дурмуш ага още не се е върнал от двореца.

Дурмуш ага беше станал главнокомандващ на еничарите моментално на мястото, където султан Сюлейман отсече със собствения си ятаган главата на водачите на разбунтувалите се еничари и потушили въстанието. Падишахът ритна една от отсечените глави, тя се изтърколи в локвата от кръв и спря в краката на Ибрахим ага, после викна към него: „Пириштинели, отсега нататък ще командваш ти!“

По това време и Осман беше там. От очите на падишаха изскачаха гневни искри. А гласът му прогърмя към войниците, които искаха да го катурнат от трона:

– Защо има еничари?

При спомена за оня миг косите на капитана настръхнаха. Не можеше да откъсне очи от безжизнените тела на другарите си, проснати в кръвта. Живите викнаха в един глас:

– За да бъдат герои или победители по твоя път, господарю!

– Чу ли ги, Дурмуш ага? – попита падишахът, докато прибираше ятагана си в канията. – Моите войници глава дават да станат герои и победители. Ха сега да те видя теб! Трябва да възпитаваш за нас герои, които заслужават целувка по челото, а не такива, чиито глави ще се търкалят в краката ни.

„Откъдето и да го погледнеш, минаха си десет години!“ – помисли си Осман. Не беше лесно във Великата Османска империя да се задържиш на служба като главнокомандващ еничарите цели десет години. А агата беше успял в тази трудна работа. Всъщност той бе албанец, но все отричаше: „Не бе, момчета, какъв ти албанец? Като погледнеш родословието ни, ще стигнеш до Осман Гази, Сьоют, Доманич“.

Дурмуш ага примираше от удоволствие при всеки удобен случай да разказва за родословието си: „Дядото на дядото на моя дядо – казва, че е бил в армията на Мурад хан в Худавендигяр³². Развъртял си ятагана срещу неверниците на Косово поле. Падишахът го погребал там.

На капитан Осман въобще не му пукаше откъде е главнокомандващият. Особено този ден.

Размисли се „Защо ли се забави толкова?“ По принцип се връщаше винаги следобед. А сега следобедът клонеше вече към вечер. Даже облаците бяха започнали да поруменяват.

Двама коняри отведоха коня му при коритото за водопой пред обора.

Сети се за чешмата, която откри в двора на казармата със специално тържество. „Ама че майстор е този Синан от Аърнас!“ – възкликна тържествено. Истинското му име беше Синанедин Юсуф, но кой би промълвил такава дума? Всеки, до последния дърводелец в батальона, го наричаше Синан.

Нямаше работа, която да му се опре. Строеше мост след мост, правеше кораб след кораб. А сега, в тази съградена чешма, беше накарал и камъка да проговори.

Вярно, когато му казаха, че Аърнаслията иска да изгради чешма в двора на казармата, Осман въобще не бе помислил какво ще излезе от тази работа. Очакваше стена от мрамор, с голям кран по средата и окачено на синджир бронзово канче. Майстор Синан най-напред огради с платно мястото, където щеше да работи, за да го скрие от погледите.

По цели дни чуваха ударите на чука зад платното. Понякога удрянето на чука по камъка се разнасяше като някакъв танц. Шъкъдъ-шъкъдъ-шъкъдъ...

Синан не позволи на любопитните да го гледат какво прави, въпреки опитите им да надзъртат.

– Чак като приключа! – им казваше той. – Ако я видите, преди да я свърша и не я харесате, даже и да премълчите, ще го разбера по очите ви. Вдъхновението ми ще се изпари. Току-виж съм разбил каквото съм направил и дотук. А като я завърша, и да не се хареса – здраве да е! Не ни харесва, ще речете, но няма да се обидим. Никой обаче няма да вдигне ръка, за да разруши изграденото. Дори и този, който я е направил. Ще потече вода, а който пие от нея, ще си утоли жаждата и ще ни благослови.

Най-сетне ударите на чука секнаха, дойде ред да се открие чешмата на Аърнаслията.

И ето, Осман трябваше да свърши и тази работа, и работата си в конака на главнокомандващия.

– Хайде, ага! – му рече Синан на тържеството. – Пускай я да потича тази чешма, за която и разрешение даде, и търпение прояви да не я видиш, преди да е завършена.

Когато платното, което криеше чешмата от любопитните очи, се свлече на земята, дворът занемя. Капитанът пак си представи как известно време никой не можа да обели и дума.

Всички очакваха от майстора най-обикновен чучур, вдълбан и изградена насред двора права стена. А пред тях се издигаше същински паметник. Паметник от мрамор със зелени и червени нишки, изваяни в красиви форми. От едната му страна Синанедин го беше издялан от горе до долу на съвсем тънки вълнисти нишки. Още на пръв поглед напомняха, дори на най-загрубелия воин еничарин, женска коса. Като струйнала се на талази през бялото, заоблено женско рамо чак до тънката талия.

Три издадени напред колони се извисяваха към триъгълния фронтон над тях. На всяка от тях имаше голям кран. По традиция пред чешмите се изграждаше от край до край едно-единствено корито. Синанедин обаче бе издялал по една овална курна под всеки кран. Под горния триъгълен фронтон личеше дребен надпис:

Чешмата на Дилруба, спомен от Аърнаслъ Синанедин Юсуф. За разтуха на зажаднелите души.

Всички стояха застинали, омагьосани пред красотата на тази чешма. После изведнъж се сетиха да я аплодират.

– Браво! Браво! – викнаха отвред.

– Няма ли да отвориш крана, Осман ага?

Капитанът пусна най-големия кран, от централната колона. През широкия отвор под декорирания чучур към курната рукна дебела колкото китката на ръката струя вода. Всички ахнаха от почуда. Шуртенето на водата отекна в триъгълния фронтон над чешмата. Явно не само водата, ами и този звук отгоре щеше да дава утеха на жадните.

„Защо пък „Чешмата на Дилруба?“ – неволно се замисли капитан Осман. Какво ли означаваше? Ако се беше сетил малко по-рано, непременно щеше да попита Аърнаслията.

Приближаващият тропот на копита прекъсна мислите му. По припрения говор на конярите разбра, че Пириштинели Дурмуш ага си е дошъл. Тръгна към каменната площадка пред конака.

Ограден от четиримата си придружители, Дурмуш ага се накани да слезе от коня. Веднага забеляза неканения си гост в двора на конака. С единия крак в стремето го попита:

– Добре си дошъл? Каква работа имаш тук?

След като изреди куп учтивости, Осман му обясни каква е работата.

– Такова е положението, Дурмуш ага! – заключи накрая той. – Неизбежно е. Всеки момент ще обърнат казана. На еничарина му трябва само една искра.

Пириштинели, отдръпнал се под дърветата, изпитателно измерваше с поглед този Осман, който само в пет-шест изречения го накара да чуе за назряването на бунта.

Капитанът чакаше с тревога да настъпи краят на това мълчание. Ако Дурмуш ага минеше на страната на великия везир, спукана му беше работата. Но ако като него решеше, че главата му виси на косъм и кажеше на султан Сюлейман, падишахът нямаше да има време да яхне раздора.

Защо тогава Дурмуш ага му каза троснато:

– Връщай се в казармата, капитане! Все едно не си идвал тук, аз пък не съм те виждал! Подобава ли му на военния да шпионира! Ама ха!

„Това, от което се плашех, ми се стовари на главата! – помисли си Ли – Този явно се е променил. Продал се е на Любимеца Ибрахим. До тук беше, храбрецо Осман! Ще ти намерят някой ден изгнилите меса някъде из камънаците под крепостните стени.“

Опита се да изрече нещо, глас не му излезе. На тръгване, като се обърна, видя как суровата физиономия на Пириштинели се стопи.

– Капитане – погледна го главнокомандващия право в очите, – когато човек взема предпазни мерки, не крещи: „Пожар!“ Гаси пожара с вода. Нали и ти си командир, отивай да гасиш пожара в казармата. Другото го остави на мен.

„Съгласен съм! Верен е на господаря ни!“

Осман усети как надвисналият над главата му меч отлетя. Този път прие поздрав много по-стегнато и понечи да си тръгне.

– Благодаря ти, юнако! – подвикна подире му Пириштинели. – Голяма услуга ми направи!

В казармата капитан Осман се върна окрилен. Щеше да отиде и да угаси пожара. „Виж ти! – измърмори вече качен на коня си. – Чешмата на Дилруба, изваяна от майстор Синан, ще угаси първо пожара на бунта, а после – неутолимата жажда на сърцето“.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

– Принцесо? – възкликна Есма.

Жената на прага приличаше на привидение. Лицето й беше бяло като платно.

– Ела! – повика я Михримах.

Момичето остави гергефа, скочи и заедно с трите придворни дами последва по петите.

– Ще ми каже ли красивата моя принцеса къде отиваме?

Михримах отвори вратата, която водеше към коридора на прислугата, спря се и я погледна втренчено.

– Отивам да се пречистя, Есма!

И бездруго слисаната гувернантка съвсем се притесни:

– Жалко, ако знаех от по-рано, щях да се разпоредя да затоплят хубаво банята.

Михримах погледна към Есма с дълбока горест:

– Дадъ, водата няма да измие моята мръсотия!

Девойката не разбра нищо, не й оставаше друго, освен да подтичва отчаяно подир своята господарка.

Когато се озоваха в коридора, забелязаха някаква необичайна припряна суетня. Михримах обмисляше как да каже на майка си какво преживя, какво видя и най-важното – какво почувства, а в същото време се чудеше как да се отърси от преследващите я сънища и от образа на моряка с огнените очи, когото съдбата изправи пред нея в кораба ни Хъзър Реис. А ето че в коридора беше настъпила толкова странна суматоха, че не убягна от вниманието и на потъналата в мислите си Михримах.

– Какво става, дадъ?

– Не знам, принцесо! Но наистина, доста странна обстановка.

Прислугата на харема сякаш се беше вдигнала на бунт. Цяла група жени ситнеше тихо нанякъде с бързи стъпки, друга група, също толкова трескаво, се изнизваше към покоите на майка й.

– Дано да е за добро, Джафер ага?

Джафер наведе глава и набързо поздрави дъщерята на своята господарка.

– За добро е, принцесо, за добро!

Ето това не беше за вярване. Зачервиха се като божури дори придворните дами.

– Ех, Джафер! – промълви Михримах, проследявайки с поглед главния евнух. – Ще си свършиш набързо и хубаво работата, а после ще се явиш пред нас пак така трескав.

Придворните се правеха, че не са забелязали проявеното неуважение към господарката им, и стояха с наведени надолу глави. Погледна го отсече:

– След срещата му с майка ни доведете Джафер при мен!

Обърна се и продължи да върви.

Нищо не бе останало от плавната й плъзгаща походка, за която всички обитатели на двореца казваха: „То бива, бива, но да е чак пък толкова еднаква с майка си!“. Михримах я беше наследила и в крачките, и в тревогата, и в гнева.

Реши да разбере причината за настъпилата суматоха. Какво ли се бе случило? Знаеше, че майка й напоследък беше много напрегната. Дори и фактът, че стана законна съпруга на султан Сюлейман, не й помогна достатъчно да се отърси от набъбващия в сърцето й страх. Михримах се опитваше да забрави какъв ужас преживя, когато една нощ се събуди и видя майка си надвесена над главата й:

– Изплати ме, мамо!

В отговор Хюрем само я погали по косата, започнала да прелива в светлокестенява. Макар че в стаята беше тъмно, Михримах видя стаената тревога й тревога.

– За добро ли е, мамо? Какво ви доведе посред нощ при мен?

– Страхът от предателство!

Михримах усети косата си да настръхва. „И мама се страхува от предателство, също като Хъзър Реис!“ – мина й през ума.

– Ах, моя красива майчице! – опита се да я успокои. – Защо се страхуваш? Кой би посегнал върху харема на Сюлейман хан!? Нали ни пази охрана! Заспивайте спокойно!

– Аз и да заспя, Михримах, предателството няма да заспи.

– Да не би да са ви съобщили нещо?

– Защо трябва да ми съобщават. Аз си го знам. Вещицата вари отровата. Скорпионът си е вирнал опашката и само чака да проявя малко небрежност, за да ме ужили.

– Недейте, мамо! – промълви Михримах. – Не бива да си фантазирате такива неща. Не е възможно сърцата и на брат ни – престолонаследника, и на свако ни, пашата, да са толкова покварени, че да предадат татко, и всички негови любими хора.

– Фантазирам ли си?

Хюрем отдръпна гневно ръката, с която галеше косата на дъщери си.

– Не сърцето, а омразата подхранва предателството, дъще моя! Протоколът го изисква. Отиде ли си баща ти, качи ли се синът на Гюлбахар на престола, как мислиш, Мустафа ще остави ли главите ни върху раменете – моята и твоята глава, главите на моите принцове?

Михримах много отдавна беше разбрала, че е по-добре да не отговаря на майка си, когато е ядосана.

– А и не се знае – притисна се силно тя към дъщеря си – дали изобщо доведеният ни син ще успее да се вреди навреме. Може ръката на този скорпион – Любимеца Ибрахим – да го изпревари!

– Аллах бди над нас, мамо!

– Молитвите към Аллах няма да ни опазят, дъще. Трябва да се вземат мерки. Войската е в неговите ръце. Отвори си очите. У когото е печатът все едно той е Сюлейман. Ако Ибрахим извърши някоя мерзост, превземе Великата османска държава, нито за нас ще има живот, нито за Гюлбахар и нейния син! Ще го отречеш ли?

След тези думи майка й си тръгна, тропайки с токчетата си. Тогава бе последният път. Повече не влезе в стаята посред нощ не се надвесва над главата й. Викаше я да я наставлява вече в личните покои:

– Дъще, недейте да ядете и пиете нищо, преди дегустаторът да го е опитал!

– Наблюдавайте прислугата. Принцесо моя, ако забележите някаква непозната физиономия, веднага предупредете Джафер!

Най-смайващият съвет на Хюрем беше от съвсем друго естество:

– Забранявам да помирисвате роза. Така да знаете.

Някой й беше внушил и тя вярваше, че шпионите на Гюлбахар отровят даже и цветята в градината. От месеци вече не разрешаваше да носят цветя в харема, бягаше далече дори от цветчетата на ергювалите, макар че направо ги боготвореше.

Беше ядосана заради посещението в корабостроителницата:

– Що ще дъщерята на падишаха сред куп моряци, куп босоноги мъже?

Михримах моментално се спря. Сама се упрекна: „Виж, за това не бях помислила предварително“. Дали майка й не бе дочула нещо? Ненапразно се страхуваше, щом всеки казваше: „Хюрем хасеки вижда навсякъде и чува всичко!“ Вероятно беше дочула за разменените на палубата откраднати погледи, за подадената на моряка ръка при качването в лодката-осмица, за това как на слизане в Сарайбурну се обърна и го погледна толкова явно – нещо, което не подобаваше дори на най-обикновено момиче, камо ли на принцеса? Но как? Да не би...? Настръхна при мисълта, която в миг просветна в съзнанието й.

– Есма! Дали Есма не е шпионин на майка й?

„Глупачка! Глупачка! – отправи упрек към себе си. – Това изобщо не съм го допускала! Кой друг би могъл да бъде?“ Гувернантката беше единственият човек, посветен във всичките й тайни.

Присви очи и погледна косо към запъхтяната, подтичваща подире й Есма. Нима можеше да е фалшива изписаната по лицето й обич, примесена с тревога? Да не би да са били шпиониране и сълзите, които е проливала до разсъмване край леглото й по време на боледуванията?

„Не!“ - такъв бе отговорът на всички връхлитащи в мозъка й въпроси, тя бе първият човек, чието лице видя след майка си.

„Колкото повече растеш, толкова повече заприличваш на майка си, Михримах! – реши в себе си тя. – Ето че и ти сега си фантазираш, също като нея!“

Насочи мисълта си в друга посока, само и само да отхвърли това съмнение. Как щеше да подхване въпроса, като седне да говори с майка си. Разбира се, нямаше как да я попита: „Какво е любовта, мамо!“ Нямаше смелост да й каже: „Когато се качих в кораба на Хъзър Реис, срещнах един моряк и той ми взе ума. Влюбена ли съм?“ После – тези сънища…Тях как щеше да й ги разкаже? За миг се упрекна, че отива при нея. Как би могла да говори с майка си за всичко това? „Не мога да забравя онзи моряк, виждам го дори и в сънищата си. И той... Той … Гали ме. Това ли е любовта? Да галиш и да те галят ли, мамо? Но не е ли твърде странно. Искам го, а ме отвращава. Що за чувство е това? Омърсена съм.“

Боже господи! Никога няма да го бъде! Как щеше да й наприказва такива работи?

Вече беше в покоите на майка си. Същата суматоха цареше и в предния салон. Там гъмжеше от търговци на платове и шивачки. Мерзука, най-съкровената приятелка на Хюрем, разглеждаше платовете и приказваше нещо с шивачките. Придворните на майка й и прислужничките говореха една през друга и затова наоколо жужеше само един общ шум, при който въобще не се разбираше кой какво казва и какво иска. Единствено Шетарет калфа беше встрани от цялата тази неразбория. Вече в напреднала възраст, дойката седеше с кръстосани крака край големия бронзов мангал в центъра и ги наблюдаваше с леко учудване, но се и забавляваше. Беше с гръб към вратата и затова не забеляза Михримах. Хаотичното жужене на другите секна в момента, в който я зърнаха. Няколко придворни се изсмяха и наведоха глави. Мерзука опита да скрие зад гърба си плата, който държеше, и им направи жест да си мълчат. Или поне така й се стори. Невъздържаното подсмихване я озадачи. „Какво им става на тези? – размисли се тя. – Всички са разтичали насам-натам, подхилват се невъзпитано. Къде се е чуло и видяло някой да се смее в лицето на господарската дъщеря!“

Шетарет калфа се учуди от внезапно настъпилата тишина. Извърна се натам, където гледаха всички останали. Като видя Михримах, ментално се развика:

– Момичетааа! Момичетааа! Брей, брей, дошла е най-красивата красавица – моята господарка принцесата!

Опита се да стане, но всичките й усилия се оказаха безуспешни. Ядоса се и подвикна:

– Какво стърчите като тояги! Че помогнете де!

Някои се изсмяха на престорения й яд. Доволна от реакцията, този път с още по-ядосан тон, тя отново измърмори:

– Бре, бре, да лежа така, просната като тава, пред нашата принцеса. Само да стана, ще видите какво ще ви направя! Къде е моята дрян тояга? На мястото си ли е?

При тази заплаха прислужничките се престориха, че треперят като от страх, Михримах обаче се спусна към бавачката, подгънала коленете си в поредния опит да стане, и й помогна да се изправи.

Най-сетне застанала на крака, калфата пак започна да бърбори

– А бре кой е запалил кандилниците посред бял ден? Или е изгряло слънцето? Какъв е този блясък? Салонът ни се къпе в светлина!

Обърна глава и се ококори така, сякаш сега вижда Михримах за първи път.

– Не, сладурки! – изчурулика тя. – То било сиянието на моята слънчева принцеса!

Михримах прегърна поривисто калфата на своята майка. Вдиша дълбоко добре познатото ухание от едрата й гръд, там, където като малка се гушваше и отпускаше глава, заслушана в разказваните от нея приказки.

– И да не ядосвате моят калфа! – включи се и тя в играта. – Като ви докара тук вампирите и таласъмите, ще видите!

Вампирите и таласъмите бяха герои от нейните приказки. Никой не знаеше какво представляват, но всички се стряскаха. Духове ли са, привидения ли – не беше ясно. Михримах не можа да им определи нито формата, нито вида, макар че хиляди пъти бе слушала за тях, бе се опитвала да си ги представи, беше плашена, че ще дойдат за нея.

– Какво има, дойке? – пошепна й на ухо. – Нещо става в харема.

Шетарет започна да върти очи.

– Нещо тайно ще да е! – придаде си тя загадъчност в гласа. – Мерзука трябва да знае. Тя извика един по един всички търговци на платове.

Този път Михримах се обърна към Мерзука:

– Защо е тази суматоха, лельо Мерзука?

От плъпналата по лицето й усмивка очите на татарката заприличаха на две линийки.

– Каква суматоха, принцесо?

– Всички са се разтичали. Преди малко срещнах Джафер. И той даже тичаше. Не е ли така, Есма? Къде се е видяло и чуло Джафер да тича. В бързината си дори забрави да ни поздрави.

Гувернантката потвърди само с глава.

– Скъпа моя принцесо! – рече Мерзука. – Сигурно си е имал някаква задача! Кои сме ние да питаме майка ви каква задача му е поставила? Мерзука явно се опитваше да измести темата, но едно-две момичета наведоха глави и се подсмихнаха.

– Що за невъзпитано държане! – избухна Михримах. – Лельо Мерзука, да се кикотят в лицето ни вече навик ли е в този харем? Явно има какво да ни казваш, въпреки че си най-доверената приятелка на мама, а за нас - нещо като истинска леля. Разбрахме, става нещо, но не разбрах – за добро ли е, за лошо ли е!

Гласът на Михримах прозвуча в предния салон от покоите на майка й като свистене от камшик. От уплаха дори Шетарет калфа прехапи дебелите си устни и сви рамене.

„Същинска майчичка! – си рече Мерзука. – Подноса ще запрати, небето ще срине на земята!“ Опита се, доколкото беше възможно, да прибере разтеглената до ушите й усмивка.

– Не! – едва чуто промълви. – Майка ви чу, че сте дошли. Да не я караме да чака и да се притеснява.

Хвана Михримах за ръката, заведе я пред стаята на майка й, отвори вратата и се дръпна настрани да й направи път.

***

Да става каквото ще! Михримах влезе с решителна крачка. Потъна сред купища овални възглавници, Хюрем седеше на широкия диван, застлан с персийски килими и индийски коприни, и бродираше. Вдигна глава от ръкоделието. Още щом зърна дъщеря си на прага, по лице се плъзна усмивката, примесена с тревога. „Защо ли е дошла? – се запита. - Да не би някоя от прислужниците да ми е скроила номер?“

На Михримах й се стори, че от проникващата през решетестия прозорец светлина зад главата на майка й сияе небесен ореол. На този фон белият тюл, поставен върху косата, се разстилаше върху раменете като блестящ плащ. С едно движение на главата Хюрем отметна от челика подалия се под шала кичур червеникава коса.

Михримах й отне възможността да вземе думата:

– Мамо, трябва да си поговорим за нещо!

– И ние щяхме след малко да ви повикаме. И аз, дъще, имам какво да ви кажа!

На Михримах й се сви сърцето. „Ще ме скастри за нещо. Сигурно чула туй-онуй. Иначе защо ще ме вика?“

Хюрем се разпореждаше да я извикат в покоите й само за две неща или да й каже, изпълнена със страх от всевъзможни представи за предателство, какви новини са докладвали съгледвачите за деянията Гюлбахар и сина й, или да продължи списъка на нещата, за които винаги заповядваше: „Недей да правиш това и онова!“

„Може би ще е по-добре първа да отвори дума“ – помисли си Михримах. Поне щеше да се избави от колебанието откъде и как да започне. В такъв случай вече щеше да й отговаря каквото й дойде на езика за онова, за което майка й щеше да задава въпроси. Така щеше да направи и от вихъра на чувствата, които гризяха душата й и разбиваха сърцето й, които я подтикваха да се мисли за омърсена, а можеше и да потуши призраците на забранените желания.

– Слушам ви! – наведе глава. – Първа вие, мамо, кажете каквото има да казвате.

Хюрем погледна дъщеря си, изправена пред нея като тънка фиданка. Колко фина, колко крехка беше на вид. Запита се: „Дали не избързвам?“. Но имаше смисъл да се обсъжда повече. Рече си: „Крачката вече е направена, стрелата излетя. За да унищожа злодея, на мен ми трябваше друг злодей, по-голям и от него. Намерих го. И няма да го изпусна“.

Хюрем подви и кръстоса крака върху дивана, смени позата. Тупна с длан по копринения килим, Михримах да седне до нея.

– Само че този път няма да спазваме норми и правила. Щом дъщеря ми е дошла, без да я повикаме, значи има нещо важно да ни казва. Слушам с четири уши, принцесо моя!

Михримах се обърка какво да говори. Изпариха се всички изрази, въпроси, които премяташе в мислите си по цели нощи. Задържа поглед в очите на майка си.

– Мамо?

– Да?

Думата не й идваше на езика. Само се питаше: „Какво да й кажа! Изглежда, един моряк е пленил сърцето ми?“. За бога, никога не бих могла да й кажа такова нещо! „Някаква ръка ме гали насън, ръката на моряк и аз...“ Не, аз никога, никога, никога! Невъзможно е! Не мога да ги изрека! „Там, до банята на наложниците, видях едно от момичетата. Правеха с един мъж нещо! Нещо! От онази нощ аз се чувствам омърсена, а в същото време си представям, че върша същото нещо с моряка“. Не! Няма да й го кажа!“ – изкрещя душата й.

– Такова... – едва се отрони от устните й.

– Да, дъще, слушаме ви! Проблеми ли имате?

– Хъзър Реис! – изтърси набързо Михримах.

Изскочи от устата й неволно, като вик на облекчение.

В същия миг Хюрем се зарадва: „Нищо не е чула. Все още няма поглед какво се подготвя!“ Отдъхна си. По-добре дъщеря й да го чуе от собствената й уста. Та кой друг би могъл да й обясни по-добре онова, което ще поискат от нея. А то беше много важно. Защото от него зависи животът им, и бъдещето на трона.

– О, да! – й каза спокойно. – С благоволението си да посетите негово превъзходителство Реис на собствения му кораб Негово Величие султанът ви дари с небивало щастие, нали?

– Да, мамо! – въздъхна Михримах.

И в същото време си помисли: „Отървах се!“ Изобщо нямаше да докосва до оня въпрос. Сега обаче се чудеше как да продължи нататък.

– Капитанът ме посрещна много добре – заговори отчетливо, дума по дума. – Направихме малка разходка с флагманския кораб. Чувах как вятърът издува платната, как греблата плющят във водата. Даже изстреляха топовни салюти в наша чест!

– Всеизвестна е предаността на Хъзър Реис към нашия господар и цялото му семейство. Всеки път, като се завърне от поход, има навика да поднася уникални подаръци и по това може да се съди каква нежна душа притежава този иначе груб воин. Радваме се, че дъщеря ни се е върнала от това увенчало най-красивите й мечти посещение.

Неусетно и майката, и дъщерята потънаха в дълбок размисъл. Михримах преценяваше как да продължи разговора с една тема, която въобще нямаше намерение да подхваща. Не беше на точния адрес. И по този въпрос имаше намерение да говори не с нея, а с татко си.

Хюрем също не мислеше, че дъщеря й е дошла в нейните покои за да разказва за радостта от посещението си на кораба. Усети колко е напрегната отвътре. Михримах все още виждаше нещата по детински. Какво ли беше намислила, какво ли й минаваше през ума? Съвсем безцелно подхвърли:

– И Хъзър Реис е много доволен. Според мен главно от присъствието си в столицата, но не по-малко и от посещението на красивата дъщеря на господаря на неговия кораб.

– Напротив, мамо, Реис Баба изобщо не е доволен.

– Не те разбирам! Защо? – изуми се Хюрем.

Михримах се зарадва, че намери начин да заинтригува майка си с това посещение.

– Защото негово превъзходителство Реис вярва, че така както господства на сушата, Великата османска държава трябва да бъде господар и на моретата. Каза ни: „Територията на Великата османска държава трябва на всяка цена да се разпростре и върху новия континент. И аз се страхувам това величие да не залезе. Тъй като врагът ни забогатява все повече чрез съкровищата на новия континент“.

Хюрем моментално наостри слух. Внимание! Вътрешният й глас изпрати алармени сигнали до всяка нейна фибра. Светкавично премисли: Дъщеря ти говори за изключително важни неща. Такъв стар морски вълк, не ще да е наприказвал на дъщерята на владетеля подобни приказки? Или зад думите на Реис долавяше нещо прикрито?

– Добре! – вгледа се тя в очите на Михримах. – Този човек кръстосва моретата с надути платна, размахва ятаган срещу врага. Пречи ли му нещо на негово превъзходителство Реис да изпълни желанията си?

– Пречи му! Свако ми, пашата, не бил на едно мнение с него.

„Точно така! – едва не нададе вик този път Хюрем. – Точно така! Чуваш ли, Хюрем? – запита я вътрешният й глас. – Хъзър Реис се оплаква от хърватската свиня. Тази пропаст, която зейва с всеки изминал ден между все по-впечатляващия падишаха Хъзър Реис и главнокомандващия армията и главен везир Макбул Ибрахим, ще ти свърши чудесна работа. Хъзър може да ти бъде съюзник. Най-малкото, ще ти помогне да унищожиш Ибрахим.“

Постара се да не показва пред дъщеря си колко е развълнувана. Реагира вяло, все едно че говори на себе си:

– Това е много лошо! Великият везир е страшно упорит!

– Трябваше да чуете, мамо, какво разказва за Новия свят Реис Баба. Там имало такива гори, че който навлезел в тях, повече не можел да излезе и за да се стигнело от извора на една река до устието й, трябвало да вървиш години. И под земята, и над нея – всичко било съкровища. Можете ли да си представите, неверниците прибирали всички тези съкровища.

– Добре де, Реис какво чака, та не отиде да ги донесе на нашия господар?

– Шестдесет десет нови галери! Шестдесет големи галери! Една импозантна армада. Това струва хиляди златни дуката.

– А Ибрахим паша не е съгласен, така ли?

– Така е. Свако ми, пашата, казал на Реис: „Новият свят е много далече. Ако войската се озове на такова далечно разстояние от страната ни, няма къде да се настани“.

Чудесно, чудесно! Сега много по-ясно можеше да прозре в бъдещето.

Ако Хъзър Реис получеше каквото иска, за Ибрахим това щеше да бъде такъв удар под кръста, че повече нямаше да се изправи. Второ, тя щеше да притежава вярна и признателна морска сила. Трето, това щеше да е ужасно удобен повод да засили влиянието, което Михримах упражняваше върху баща си.

– Ти какво ще кажеш?

За миг Михримах си помисли: „Какво щях да казвам, а накъде се измести целият разговор!“

– Корабите, които иска Хъзър Реис, трябва да се купят. Някой трябва да обясни на нашия татко, че Реис има право и че Великата османска държава непременно трябва да стъпи в Новия свят.

– Според теб кой би могъл да го направи?

– Не знам! – безпомощно наведе глава Михримах.

Настъпи продължително мълчание. Но когато вдигна глава, видя ужасния блясък в очите на майка си.

– Не ми отговорихте, дъще. Кой според вас би успял да го постигне!' Кой би могъл да внуши на Негово Величество султана този грандиозен план!

Михримах я погледна многозначително: „Това можеш да го направиш само ти!“. Но Хюрем изрече нещо съвсем неочаквано:

-Ти!

Без да отдели искрящи очи от дъщеря си, тя продължи с най-пленителната си усмивка:

– Моята красива дъщеря, единствено ти можеш да склониш баща си на това!

Михримах учудено я опроверга:

– Но как ще стане? Как е възможно един велик падишах да върши своите дела както каже дъщеря му? И колко ум притежава една жена, че да надхитри великия везир и да покаже на падишаха правилния път?

– Ех, моя морска русалко! – засмя се Хюрем. – Някой ден ще разбереш какво е способна да прави с мъжете умната жена. Ако подтиква мъжът й да бъде силен, всяка жена би обърнала света наопаки. Умната жена обаче изобщо няма да се захваща с това. Тя ще постъпи така, че мъжът да го направи по собствено желание!

Михримах изтръпна от загадъчните нотки в гласа на майка й.

– Ти направи ли го! – попита тихо. – Каза ли на татко, падишаха да обърне света наопаки!

– Как смяташ, дъще моя, иначе ще стоим ли на краката си аз и ти в този дворец.

Видя колебанието на момичето и каза:

– Михримах, ако го искаш – направи го. Ако наистина го искаш, ще получиш тези кораби. – Замълча за кратко. – А да ти кажа ли още нещо. На падишаха, нашия господар, този въпрос не му е непознат. Още при първото си посещение Хъзър Реис запознал Ибрахим паша с този въпрос. Но получил отговор: „Това е недопустимо! Гледай си работата!“. Господарят ни много се ядосал. По една случайност същия ден и аз му разказах колко си влюбена в морето и как всеки ден наблюдаваш отплуващите и пристигащи кораби. Знаеш ли какво ми отговори Негово Величество султана „Виж, Хюрем! Нашата принцеса има пълна представа колко е важно да владеем моретата, а великият ни везир изобщо не го проумява!“

Сърцето на Михримах подскочи от радост.

– Вярно ли? Така ли каза?

– Нима лъжа, няма измама! Извика Хъзър Реис в двореца и те запозна с него, нали?

Хюрем видя как лицето на девойката се озари и искрено се зарадва: „Ето такава е дъщерята на Александра Анастасия Лисовска. Амбициозна!“ И продължи да настоява:

– Ти успя ли да разбереш дали господарят не те е изпратил на кораба с някаква цел? Така де, качвала ли се е досега дъщеря на падишах на военен кораб? Къде се е чуло и видяло? И то сама! Явно очаква нещо от теб! Само си помисли, взема те със себе си, води те в Дивана, кара те да подслушваш разговорите на везирите. Според мен той иска да се занимаваш с държавни дела.

Михримах потвърди с глава.

С този твой прекрасен ум обезателно ще го убедиш. Ще си изиграеш чудесно ролята на победител над пашата, оня хърватин.

Стана, изправи се пред дъщеря си, наведе се и сложи ръце върху раменете й:

– Хайде сега да те видим, принцесо Михримах! Кажи, ще направиш ли каквото ти казах? Или ще преклониш глава, примирена, че жените имат по-малко ум.

„Какво ще изгубя, ако опитам? – попита се сама. – Мама има право. Нали татко ме изпрати съвсем умишлено на кораба на Хъзър Реис. Да видя, да науча някои неща. А аз какво направих? Като се върнах, му споделих по детски как съм се забавлявала там. Как плющели платната, как гърмели топовете. Господи Боже мой, толкова ли съм глупава!“

Поразкърши малко пръстите на скръстените си пред гърдите ръце. Хъзър Реис не й е поръчал да постави въпроса за шестдесетте кораба! И на раздяла тя да му е обещала, че ще го бъде!

Ами после? После, ето на, умът й хвръкна по оня красавец с огнените очи. По моряка, който я караше да забрави за всичко, дори за дадената дума.

И взе решение. Тя беше дъщеря на султан Сюлейман и Хюрем хасеки. Започна да си внушава сама: „Принцеса Михримах не може да проявява детинщини. Дъщерята на падишаха трябва да разговаря с падишаха като дъщеря на падишах. Да не би делата на Великата османска държава да са задължение единствено на мъжете, та жените да нямат думата?“

Вдигна глава. Загледа се в очите на майка си.

– Ще го направя! – промълви. – Ще говоря с татко ми, падишаха

– Браво на моята принцеса!

***

Другаде й беше умът на Хюрем. Реши: „Време е вече!“

– Има още нещо! – добави го тихо.

Михримах й отговори с поглед, че слуша.

– Искам да кажеш на господаря още едно нещо. Нали и без това разговаряш, тъкмо ще го поискаш от баща си.

– Какво е то?

– Обаче... – продължи и млъкна. – Негово Величество султан не трябва да знае, че му го казваш по мое желание.

– Какво трябва да знае?

– Представи му го като твое желание. Много е важно!

– Защо?

Устата на Хюрем беше пресъхнала от вълнение, преглътна, в гърлото й изклокочи странен звук. Даваше си сметка, че това е игра с огъня. Не беше твърдо убедена, че Михримах е захитряла достатъчно за интриги от такава класа.

Вярно, от деветгодишна й обясняваше какви опасности я очакват, кои са враговете й, но дали беше придобила умението да се бори? За тези неща се изискваше ум, смелост, твърда като стомана воля и може би първо място – да си затваряш устата. Изречеш ли последната дума най-напред – край! Съвсем малко разсейване, съвсем малко недоглежда можеше да провали всичко.

„Все още можеш да се откажеш! – двоумеше се Хюрем. – Изчакай още малко! Трябва да си абсолютно сигурна!“

Но вътрешният глас й се противопостави: „Виж, докато ти стоиш, кроиш планове тук, еничарите току-виж обърнали казана. Слава на Аллах, главнокомандващият им предупреди падишаха навреме, та угасиха бунта, още преди да пламне. Сюлейман не може дори да го допусне, но зад този бунт няма как да не стои Ибрахим. Докато ти чакаш дъщеря ти да узрее, ако Ибрахим и Гюлбахар свалят Сюлейман и сложат на трона Мустафа, няма да имаш време дори да се тупнеш по главата, че си закъсняла“.

Дъщеря й очакваше отговора с питащи очи.

– Защото... – Взе й ръката и въздъхна дълбоко. – ...ако разбере, че онова, което ще му кажеш, е пожелано от мен, господарят ще го схване в друг смисъл.