Михримах - дъщерята на наложницата

– Много е красива!

„Да! – изкрещя в душата си Синан. – Красива като теб!“ Не си вдигна главата, трябваше да скрие какви мисли витаят в ума му.

– Вие направихте своя роб много щастлив!

– Съвсем малка!

– Да!

– И кубето й е малко!

– Но изразява много нещо!

– Така ли? Я да видим какво изразява! – внезапно се присети за тайната. – Или и това е тайна?

– Не! – отговори без притеснение Синан. – Толкова е малка, за да пресъздаде неподправената, естествена, аристократична красота на своята принцеса! Но искам да обърнете внимание на ето тези неща.

Пръстът му проследи контурите на кубето върху скицата.

– И аз щях да попитам за същото. Какво представляват тези неща? Сякаш са избродирани върху кубето.

– Точно така ще изглеждат, като ги направят. Това са прозорци.

– Прозорци ли? Кубе с прозорци?

– Да. По кубето ще има точно сто шестдесет и един прозорци.

– Изразяват ли нещо? Защо сто шестдесет и един? Защо например не са сто шестдесет и два?

– Прозорците ще обливат джамията със светлината на деня, така символизират духовната доброта, лъчезарния дух и кристалната чистота на моята принцеса.

Михримах погледна крадешком към Нурбану. Омайните очи на венецианката бяха отправени към двамата.

– С едно минаре ли? Изглежда ми малко нисичко.

– Тридесет и осем метра. Това е подходяща височина. По края на минарето, а и вътре в джамията ще има продълговати орнаменти. Те пък ще импровизират разпуснатите до талията коси на принцесата.

Спогледаха се с Есма. И двете едновременно си помислиха: „Като Чешмата на Дилруба!“. „Какви ги върши този човек!“ – възкликна наум и сякаш чу Нурбану да й казва: „Тоз мъж обича Михримах“. Дали пък това момиче имаше право?

„Момиче, ти си полудяла!“ – нахока се сама. Как можа да измислиш ли подобна глупост? Душата й се беше объркала. „Заради проклетия Рюстем съм такава! – реши наум. – Търсиш някого да си поиграеш на любов. Използваш като инструмент този голям Майстор Синан. С цялото си сърце и душа, с целия си талант човекът чертае планове на нещо, което ще поднесе като дар на принцесата – връстница на дъщеря му, а ти тайничко решаваш, че това е любов. Засрами се, Михримах!“ И тя награди главния архитект с пленителната си усмивка.

– Да сте жив и здрав! Това е най-хубавият подарък, който са ми поднасяли! Къде мислите да вдигнете това кубе, Майстор Синан?

Той поглади бялата си брада, на Михримах й се стори, че в този момент очите му се навлажниха.

– Много далече! – промълви Синан. – До крепостните стени при Одринската порта.

– Защо толкова далече?

– Нека разказва за отчаянието и самотата на своя майстор.

Нямаше какво повече да се каже. Синан се поклони:

– Дано щастието на моята принцеса да е вечно!

Направи напразни усилия да скрие непреодолимата си мъка и излезе през вратата, през която влезе с буйна радост.

***

Майка й сякаш беше чакала Майстор Синан да си тръгне, та да дойде с грейнало в щастлива усмивка лице.

Още като се появи в покоите на Михримах, тя от вратата плесна с ръце:

– Оставете ни насаме с принцесата, да си поговорим малко като майка с дъщеря.

Всички излязоха, само Есма не схвана дали заповедта на валиде султан се отнася и за нея, затова се подвоуми.

– И ти! – обади се Хюрем. – И ти, Есма, имаш да свършиш толкова много неща. Тази вечер ще къносаме не само господарката ти, а и теб.

Есма тръгна към вратата, в същото време хвърли крадешком един поглед към Михримах: „Кажи да остана и ще остана!“. Но къде ти! И да кажеше Михримах „Остани!“, майка й щеше ли да остави момичето на мира?

Есма си излезе, а Хюрем отиде и се настани на дивана до прозореца.

– Знам, заедно пораснахте. И добре ти служи. Има Господ. Кажа ли й „не“, тя пак ще дойде, но понякога не мога да я понасям, като прави така.

Михримах помисли да й каже: „Какво не можете да понасяте в нея, валиде? Сигурно и тя не може да понася някои ваши постъпки“. Дори накрая да прибави и това: „Както и аз!“. Но моментално отхвърли тази си идея. Отдавна се беше отказала от безрезултатните си спорове с нея. Въздъхна дълбоко: „Последното ми упорство приключва утре по това време! Последните трохички свобода, останали в мен, утре ще се стопят“.

Откакто се заговори за тази женитба, Михримах се чувстваше като робиня. Имаше двама господари. „Баща ми падишахът и майка ми валиде султан!“ От утре щеше да има още един, трети – въшливия съпруг.

– Какво желаете, валиде?

Хюрем се направи, че не е забелязала колко е леден и сломен погледът й, и подхвана темата директно:

– Утре отивате вече в дома на съпруга си, принцесо моя!

Отговори й с мълчание.

– Отлитате от бащиното си гнездо.

Как само й се искаше да каже: „По-добре да не бяхте отлетели!“. Проплака й се.

– До днес имахме възможност да виждаме от време на време Рюстем паша при нас. Но утре, като се сключи бракът и къщите ни се разделят, няма да имаме повече тази възможност. Естествено, това положение ще е по-удобно за бъдещите ни цели.

Поспря за момент и погледна лицето на дъщеря си, да види дали я разбира. Михримах я гледаше безизразно.

– Но като майка и дъщеря ние винаги ще можем да се виждаме, Къщите ни ще са отделени, но се надявам, че ще бъдем заедно по-често от всякога...

Отново поспря за малко да погледне към Михримах. Лицето на дъщеря й беше като стена.

– Искам да кажа това – продължи по-бавно, – че отсега нататък каквото имам да казвам на зет си, ще го казвам на вас. А вие, дъще, ще му предавате на него.

Изчака да види реакцията от думите си. По бледото лице на Михримах не настъпи никаква промяна.

– Разбрахте ли ме, дъще? Ние, майка и дъщеря, ще обсъждаме какво трябва да става, какво трябва да се прави. Ще се наложи да вземаме някои жизненоважни решения. Ще му ги обяснявате хубавичко. Разбира се, когато го правите, има нещо, което не бива да забравяте.

– И какво е то?

„Чудо! Стената проговори!“ – рече си Хюрем.

– Дръж здраво юздите, дъще! Разиграе ли си веднъж кончето, изпускаш го. Дръж юздите така, че добре да познава стопанина си. Вече вие ще решите кога и какво, преди брачната нощ ли, после ли, но още утре искам да кажете на Рюстем това: Имаш две щастливи звезди. Едната съм аз, другата е валиде. Ако искаш славата ти да расте и богатството ти да сее множи, и най-вече – да бъдеш пазител на държавния печат, няма да цепиш на две думата на майка ми. Точно така ще му кажете. Като е взел султанската дъщеря, не значи, че ще си прави каквото поиска. Ние знаем и как да си вземаме обратно това, което сме дали. Взели сме все пак само едно джубе. Съпругът ти не бива да забравя за покойния Ибрахим. Човек не трябва да казва „какво бях“, а „какво ще бъда“, нали?

Макар че Хюрем изрече всичките си думи в ухото на Михримах, все пак се огледа трескаво наоколо.

– Разбира се, винаги ще държиш на секретността. От това зависи животът ти. Когато разговаряш със съпруга си, винаги си мисли, че и стените имат уши. Покрай нас има не едно, а хиляди уши. Трябва да бъдеш сигурна, че никой не ви подслушва. Дори и градината не е сигурно място. Трябва да знаеш, че най-защитеното място е банята.

Михримах изпадна в ужас.

– Банята ли?

– Шшшшът! – изшътка Хюрем, докато потвърждаваше с глава. – Отпращате прислугата и докато пълните курната, си казвате каквото трябва.

Само при мисълта, че може да бъде на баня заедно с Рюстем, Михримах загуби ума и дума. „Боже мой!“ – настръхна цялата. Тя щеше да го вижда вече и гол!

Хюрем разбра какъв ужас обхвана дъщеря й по въпроса за банята, но се направи, че не го е забелязала.

– Зетят показва, че държи на изрядността в това отношение, но все пак ми се искаше да го кажа още веднъж и на вас.

Усети, че повече няма да издържи. Усмихна се с горчивина:

– А ние си въобразихме, че нашата валиде е дошла да пожелае щастие на единствената си дъщеря!

Хюрем рязко извърна глава. Едната й вежда отхвръкна нагоре.

– Какво смятате сме правили до днес? – Тонът й бе рязък и гневен. - От деня, в който ви родихме, работим само за това. Обаче има още нещо, което, дъще, вие не знаете.

– Така ли?

– Има нещо, което е по-важно от щастието!

– Наистина ли? И какво е то?

– Да живееш! Да оцеляваш в този живот! Душата!

Хюрем стана и тръгна към вратата. Внезапно се спря. Остана на място. Бавно-бавно се обърна към дъщеря си.

– Не знам дали си давате сметка, дъще – продума с вледеняващ тон – че вашата валиде, която се опитвахте да засегнете с тези свои заядливи думи, опази всички ви до ден-днешен живи и здрави!

Михримах се уплаши от израза в очите на майка си. Сякаш сред черни буреносни облаци проблясваха светкавици.

– Но дотук! Сега вече на дневен ред сте вие, дъще! От теб, Михримах, зависи дали ще живеем, дали ще бъдем убити!

Обърна се и излезе разгневена. Остави вратата отворена и вътре се втурна Есма. Натъкна се на зачервеното разстроено лице на своята господарка.

– Красива моя принцесо! – прегърна я Есма. – Случило ли се е нещо?

– Не! – успя да й отговори Михримах.

А всъщност върху плещите й се стовари огромна тежест и я премаза само за миг.

КОНАКЪТ НА РЮСТЕМ ПАША

26 ноември 1539 г.

Седеше на леглото с ръце, отпуснати върху коленете. Нямаше представа преди колко време придворните я доведоха в тази стая. Беше приковала поглед в къносаните си длани, не мислеше за нищо. Моята първа брачна нощ – само това й се въртеше в главата. „Аха - поправи се тя. – Нощта на твоята смърт. Нощта на смъртта за Михримах"

И суматохата навън беше стихнала.

Значи часът на смъртта наближаваше.

Изведнъж пред очите й оживя грейналото красиво лице на Есма. Беше толкова щастлива! Сега и тя седеше като нея на едно легло и очакваше нетърпеливо своя съпруг. Ако не витаеше из облаците, разбира се, от щастлива радост! – допълни онова, което си представяше. След малко вратата срещу Есма щеше да се отвори, Али Ипекчи щеше да влезе и двамата щяха да се хвърлят един към друг в прегръдка, прималели от щастие.

А Михримах се молеше, докато свят светува, вратата точно срещу нея да остане затворена. Да станеше някакво чудо и да пристигнеше отказа на султан Сюлейман: „Ние нямаме дъщеря за някакъв рушветчия!“

Или пък Рюстем да хукне презглава и да избяга.

Усети се, че вдигна неволно глава и погледна към вратата. За миг само й беше хрумнало: „Ей сега да се отвореше вратата и да влезеше той!“ Исмаил от Алаийе! Героят Исмаил с пламенните очи. Да я грабне в обятията си, да я качи на една лодка и да я отвлече оттук. Вятърът да надуе платната и да полетят по вълните. Да се държат за ръце и подгонени от щастието, да се надбягват с морските талази. Дори не можеше да си представи по-нататък... Какво по-нататък! Само като се сетеше за съветите, които й шепнеха на ухо как да направи „онази работа“, тя се разтреперваше от ужас. „Моля те, Господи! – мълвеше с цялата си наивност. – Ще позволиш ли да ми сторят това? Да ме омърсят!? Лигавата му уста да пълзи по устните ми, по мене!“ Думи нямаше.

Внезапно й се стори, че отдолу се чува някакво раздвижване. Наостри слух. Само тишина. Ударите на сърцето си ли беше чула?

Отново долетяха гласове. Някой викаше отдалече:

– Текбир⁵¹! Текбир!

След него се надигна кресчендо на хор от мъжки гласове:

– Аллах! В името на Аллах!... Аллах е велик!

– Фатиха⁵²! – викна предишният глас.

До ушите й достигна мърморенето на мъжките гласове в подножието на стълбището. В един момент всички заедно викнаха:

– Амин!

А след тях някой рече:

– Хайде да те видим, паша! Не оставяй жената дълго да чака. Особено пък ако булката е красивата дъщеря на господаря Сюлейман хан!

Разнесоха се такива звуци, като че ли потупваха някого по гърба. Тя чу подвикванията „Тичай, тичай!“ и заедно с тях – стъпки по стъпалата! Някой се качваше!

Стъпките на Смъртта!

Оброни глава.

– Аллах! – зашептя. – Помогни на робинята си Михримах! Твоите чудеса са безгранични. Извърши чудо, пусни тук Исмаил!

Стъпките приближаваха.

– Или да се появи пред мен Майстор Синан!

Паникьоса се, като осъзна за кого се моли така горещо. Представи си бялата коса, бялата брада на Синан, озареното му от духовна светлина лице. Стисна очи от срам. Ясно, тези мисли я споходиха единствено от отчаяние. Засрами се – от себе си. За миг се замисли – как щеше да погледне Майстор Синан отново в очите?

Стъпките спряха пред вратата. Дали пък не ги заглушаваха ударим на сърцето й.

Так, так, так!

Смъртта тропаше на вратата й!

– Принцесо?

Смъртта я зовеше.

Так, так, так!

Смъртта тропаше на вратата втори път.

– Принцесо?

Вратата бавно се отвори. В полутъмната стая, където мъждукаше пламъчето на единствената свещ, нахълта ярката светлина от многобройните лампи, кандила и полилеи в коридора. Михримах не смогна, дори да диша. Вратата се затвори. Нахлулата през процепа светлини изчезна. Стаята потъна пак в предишния полумрак. Трептящият плам на свещта остана отзад, затова тя видя само една груба сянка, която се наведе над белия й копринен чаршаф към нея.

– Принцесо моя, красавице на красавиците!

Протегнаха се две огромни космати ръце. Бавно повдигнаха червения воал над главата й. Михримах не погледна Смъртта в лицето.

Грамадните космати ръце закачиха на врата й голяма огърлица.

– Какъвто и подарък да поднесем за повдигнатото було⁵³, моята принцеса винаги ще заслужава много повече! – промълви Смъртта. – Много повече и от индийските диаманти, от изумрудите и бисерите.

Сетне почувства върху лицето си парещия като огън дъх на Смъртта.

Михримах се дръпна встрани и му прошепна:

– Валиде султан пожела да ви кажа някои много важни неща.

Рюстем изруга наум. Още сутринта същия ден Хюрем му се изпречи на пътя и просъска като змия:

– Зетко! Поверихме ти живота си! Искаме живот за живот!

Ако я чуеше някой, щеше да си помисли, че майката на булката иска внук! Само че животът, който искаше тя, беше нещо съвършено различно. Рюстем много добре знаеше какво е.

Веднага й се поклони до земята.

– Като си подреждаш нещата, имай предвид това. Трябва да получаваме сведения дори за това как диша този живот.

Ако я чуеше някой, щеше да си помисли, че Хюрем се интересува от здравето на дъщеря си. Но той знаеше за кого очакваше сведения. Рюстем отново се поклони до земята.

– Птичка да прехвръкне – да я чуем, на врата да се потропа – да ни се каже, някой да дойде – да узнаем! Такава е нашата воля!

Откакто дойде в Истанбул, свикна напълно да превива гръб. Пак го направи и промълви:

– Птичка да прехвръкне – ще я чуете, на врата да се потропа – ще ви се каже, някой да дойде – ще го узнаете! – След миг мълчание Рюстем завърши: – Ще бъде вашата воля!

Посланието беше от ясно по-ясно. Аз ще ти поднеса живота, който искаш, а ти ще ми пуснеш в кесията печата на Сюлейман!

По блясъка в очите на Хюрем Рюстем позна, че тя приема неговото условие. В този момент на зетя паша му идеше да викне с цяло гърло: „Хееей! Аз ще взема един живот, а на теб, жено, ще ти дам цял трон! Но трябва да знаеш, че и твоите юзди, и юздите на цялата Османска империя ще са вече в ръцете на Рюстем!“

А сега стоеше в поклон пред дъщерята на тази жена и слушаше нейните заповеди. Заслужаваше си! Заради властта, която щеше да придобие.

– Валиде каза: „Да не забравя какво сполетя Любимеца Ибрахим!“ - предаде му Михримах и завърши с наставлението на Хюрем: – Човек не трябва да казва какъв бях, а какъв ще стана!

За да печели време, тя беше изреждала заповедите и наставленията на майка си поотделно и общо, раздуваше ги и ги украсяваше и със свои думи. А наум се молеше: „Аллах! Нека да тръшне вратата и да се махне!“. С тази надежда тя за пръв път вдигна глава да види лицето на своята Смърт.

Видя ухилено черно лице!

Роб, готов да изпълни всичко, което му кажеше.

Смъртта се раздвижи. Дръпна кафтана й, хвърли го настрани. Гърдите му се издуваха и спадаха като мех. Стаята се изпълни с хрипкаво тежко дишане. Докато разкопчаваше седефените копчета на бельото й, Михримах зърна черните косми на ръката му под белия си сатен.

Затвори очи.

– Хубавице моя! – изпръхтя Смъртта. – Твоят роб няма сили повече да издържа.

Смъртта докосна треперещите й рамене едновременно с двете си длани.

Тя потръпна от ужас. Понечи да се дръпне, да отскочи назад. Косматите грамадни ръце я обвиха през врата и я събориха на леглото. По бузата си усети лигаво докосване на надебелели устни. После набъбналия език започна да й облизва ухото отвсякъде. Всичко потъна в мрак. Багрите изчезнаха. Един по един гласовете притихнаха. Остана само все по-громолящото като светкавиците по небето хриптене на нахвърлилата се отгоре й Смърт.

ПО ПЪТЯ ОТ АМАСИЯ ЗА ХАВЗА

26 ноември 1539 г.

Капризите на съдбата!... По същото време смъртта дебнеше и на пътя от Амасия за Хавза. Беше непрогледно тъмна нощ. Студът се втурваше от единия край на клисурата, завихряше снега по дърветата и се изнизваше от другия й край. Теглена от четири дорести коня, облицованата в черно кола можеше да напредва в мрака само под светлината на фенерите, които носеха двамата конници отпред. Отзад я следваха още четирима конници. Те също носеха фенери, но дори и на осветената от тях ивица лицата им не можеха да се различат заради спуснатите чак до носовете качулки. Само по внезапно стрелкащите се в мрака проблясъци на бойните им снаряжения проличаваше, че шестимата конници са въоръжени от глава до пети.

Свит на две от студ върху капрата, кочияшът неочаквано викна:

– Господи!

Викът му се блъсна в нещо и ехото се понесе из нощта на талази, на талази. В това време той рязко дръпна юздите на четирите коня с лявата си ръка, а дясната вдигна нагоре. В тъмното не се виждаше нищо, но чу изсвистяване, а после и плясък. Камшикът изплющя по гърбовете на четирите изтощени коня и те препуснаха явно с последния остатък от силите си.

– В такава проклета нощ и дяволът няма да мине оттук! – промърмори кочияшът.

Воят на вятъра заглуши половината му думи.

Някаква тъмна купчина до него, покрита от виелицата със сняг, се размърда и под нея се появи човек, свит на топка от студ.

– Шшшт! – пошепна уплашено той. – Ще ни чуе!

Кочияшът вдигна рамене.

– Нищо няма да чуе, виелицата ще го погълне! То ние двамата се чуваме едва-едва, макар че викаме с цяло гърло.

– Имаме ли още много път?

– Откъде да знам! „Карай!“, ми каза, и ето на – карам.

– Ако ще ходим до Даргечит, свършено е с нас!

– В тази поледица конете няма да се изкатерят нагоре по стръмното. Като нищо ще замръзнем всички до един!

Помощникът на кочияша се наведе към него:

– Тя обаче няма да замръзне! Седи си вътре на топличко, увита в кожуси!

Кочияшът изговори няколко думи, но виелицата му ги отнесе нанякъде. Забеляза, че конете пак са позабавили ход, и извика:

– Пази боже!

Завъртя камшика с дясната ръка, разсече нещо невидимо във въздуха и изплющя. Конете обаче изобщо не реагираха.

– Парата от ноздрите им замръзва! – извика този път кочияшът – Дори да не замръзнат, тези животинки ще се запъхтят до умиране!

Помощникът му се размърда върху капрата, нещо не го свърташе на едно място. Заклатушка се, едва стана. Заслони очи с една ръка и започна да се взира напрегнато напред.

– Какво има бе? – реагира кочияшът.

– Стори ми се, че видях нещо. Ей там... Виж, някакъв конник...

Неприятният смях на кочияша избухна само за миг, после виелицата го погълна.

– Какъв ти конник бе!? Кой друг ще се юрне като нас по планините посред нощ, и то в такова вре...

Не си довърши думата. Двамата конници отпред опънаха рязко и едновременно юздите. При тази съвсем неочаквана болезнена команда уморените им коне мигновено се заковаха на място. Кочияшът също викна, опъна поводите и зави със скрибуцащо стържене настрани. Спря малко преди да се блъсне в едно дърво.

– Сега вече ни смъкнаха кожите! – изпъшка дълбоко помощникът.

Но не стана така. Обади се женски глас:

– Препречи ли ни пътя някой?

Двамата мъже се спогледаха.

– Да! – отвърна кочияшът. – Някакъв конник! Точно пред нас! Добър ли е, лош ли е – стражите да го...

– Да го хванат! – нареди жената. – Доведете го тук, веднага!!

Той и без това вече беше дошъл. Изпречилият се пътник умело управляваше коня си между стражите, спря до самата кола.

Вратичката й се отвори. В студената тъмна нощ една ръка му махна така, сякаш беше кърпичка. Непознатият скочи от коня и се приближи плътно до колата. Поднесе церемониално почитания и влезе в нея.

Преди вратичката на колата да се затвори, отвътре долетя заповедта на жената:

– Оставете ни сами. Докато гостът не излезе, никой да не се приближава до колата на по-малко от сто метра!

***

Гюлбахар измери с поглед мъжа, който седна срещу нея.

– Донесе ли го?

Мълчешком потвърди с глава.

– Дано си заслужава да идваме в такова време чак дотук заради твоята услуга.

– Досега никой не се е оплакал.

– Гарантиран ли е резултатът от нея?

Лицето на непознатия се изкриви в отблъскваща усмивка. Разсече въздуха като нож.

– Абсолютно сигурен!

– След колко време се проявява действието?

– След колкото желаете. Бавно. Или светкавично. Действа подмолно и не оставя следи.

– Много си самоуверен!

Онзи бръкна някъде под пелерината си. Под мъждукащото пламъче на свещта, която едва-едва осветяваше купето на колата, проблесна малко червено шишенце.

– Не на себе си вярвам! А на Индийското цвете!

– Недей да си толкова сигурен. Единият се отърва от змията, другият – от скорпиона.

Мъжът се наведе напред. На Гюлбахар й се приповръща от гадния му дъх, едва успя да се удържи.

– От змията можеш да избягаш, скорпиона ще го смачкаш. Но от това спасение няма!

– По колко?

– Три дни по една капка. След десет дни – сигурна смърт! Иначе, ако трябва да стане веднага – цялото! Само след час ще цъфне и ще върже!

С върха на двата си пръста Гюлбахар посегна да вземе шишенцето, което й подаваше, но той се засмя, подвикна „Хоооп!“ и си отдръпна ръката:

– Не забравихте ли нещо?

Гюлбахар извади скритата под кожената си пелерина торбичка и му я подхвърли. Той я хвана още във въздуха и я подхвърли в ръка още няколко пъти, за да провери колко тежи. Озъби се като невестулка, подаде й червеното шишенце и предупреди:

– За бога, внимавайте! Ако го разлеете, ще затрие всички ни!

Гюлбахар бутна вратичката на колата. Размаха в мрака скритата си в бяла ръкавица длан. Двамата кочияши отпред и шестимата конници, които чакаха, се раздвижиха. Непознатият бързо скочи от колата.

– Ако пак ви потрябвам, знаете къде да ме намерите. Имам и други стоки.

Тя му кимна с глава. А той така и не успя да разгадае странното изражение, изписано на лицето й. Запита се: „Коя ли е тази вещица?“. И в същото време се замисли: „Дали друг път съм виждал друга толкова настървена да убива жена?“

Гюлбахар го проследи с поглед, докато възседна коня си. Сетне хлопна вратичката.

Непознатият и конят му бавно потъваха в мрака. „Колко ли стражи имаше с тази жена?“ Беше преброил шестима. И двама кочияши. Обърна се и погледна назад. Различи само петима конници. В кой пъкъл пропадна шестият?

Отговори му някакво изсвистяване. Той чу само жуженето. Стрелата, изстреляна от докрай обтегнатия лък, се заби в гърдите му с ужасно хрущене. Не успя дори да изохка. Прекатури се през коня и падна долу. Главата му издрънча на земята. Разнесе се звук от прекършен врат. Снежната покривка върху пътя започна полека-лека да се обагря в червено.

– Връщаме се! – заповяда Гюлбахар.

Затваряйки вратата на колата, тя си каза: „Какво да се прави! Нека шахът на Персия да си намери друг отровител!“.

Нещата стигнаха дотам, че клапанът на търпението вече се отпуши и пусна отровата да потече.

„Хайде да те видим, гадино – закани се тя, – дали ще ти остане копеле за трона, който си се наточила да присвоиш?“

КОНАКЪТ НА РЮСТЕМ ПАША

Зимата на 1540 г.

Почти цял месец след сватбата Михримах не се появи. Никой не я чу повече песен да пее. Не се разнесе мелодия нито от канун, нито от балалайка.

Майка й я посещаваше, кажи-речи, всеки ден. А Михримах всеки ден се затваряше в банята.

Слугите в конака си обясняваха това всекидневно къпане с престараването на младоженците, подсмихваха се многозначително и си намигваха един на друг.

– Ами че това е дъщерята на падишаха, да не му е лесно? Разбира се, че огънят ще е много буен.

– Той не се гаси с вода, ефенди! Поливай, поливай – не гасне султанският плам.

Друг се кикотеше ситно-ситно:

– Голям човек, умен човек! Като искаш да се напъваш и да гасиш огъня, ясно, ще си получиш заслуженото.

Прихваше всеобщ смях, а отвътре някой ги предупреждаваше.

– Шшшшт! Ще ви чуят!

Тишината не траеше дълго.

– Знаете ли? – прошепваше някой. – Мен всъщност ме интересува това за въшката. Как стана „Въшката на пашата“?

Хората до него се подбутваха с лакът.

– Абе издържа ли въшка на толкова къпане? По време на обредното миене след любенето тя, горката, се е удавила във водата.

– Не, не! – инатеше се друг. – Жива е. И здрава! Оня ден Въшливия пашата се появила на военния преглед.

Избухваше нов взрив от смях, отново се разнасяше предупреждението:

– Шшшт! Идва някой!

А за всекидневното къпане в банята си имаше две причини.

Едната бе тази, че Михримах се чувстваше омърсена. Точно така, както след издебнатата любовна сцена, която видя преди години в харема, колкото й да се жулеше с кесето, колкото и да си смъкваше кожата, все не можеше да се убеди, че е измила мръсотията от себе си. По кожата си усещаше неговото присъствие, приемаше се вече като срасната с него. Когато след паническия ужас през първите няколко нощи забеляза, че изпитва и удоволствие, усещането й за омърсяване стана вече непоносимо. Стискаше очи да не го гледа.

Ушите й не чуваха ръмженето на мятащия се отгоре й мъж. Осъзнаваше, че започва да усеща с цялата си плът не само непреодолима страст, но и подлудяващо желание да я задоволи. И толкова. Като курдисан часовник. Ето на, дойдеше ли й времето, пружината се скъсваше.

А втората причина за всекидневното къпане в банята бяха заповедите на Хюрем, които трябваше да предаде на съпруга си. Дори и Рюстем свикна с този ритуал. Сутринта ги посещаваше тъщата, а вечерта дъщеря й, опакована до гушата в платнища, влизаше с него в банята. И докато от златните кранове в мраморните курни течеше и джумбуркаше студена и топла вода, Михримах подхващаше:

– Валиде каза, че...

Рюстем пък шепнеше в ухото на жена си онова, което искаше да се предаде на Хюрем.

Михримах се усещаше като между два огъня. Непрекъснато се искаше нещо от нея – от една страна, майка й, а от друга, съпругът й:

– Кажи на мъжа си...

– Предай на валиде султан...

– Какви мерки взе мъжът ти? Попитай го има ли някакво известие. От три дни нищо не знаем. Шпионите спят ли?

– Припомнете на вашата валиде! Не сме станали още везир с по-висок чин. Къде остана обещанието за велик везир?

На следващата вечер пак се отиваше в банята. Михримах си държеше главата обърната на другата страна, само и само да не види голотата на Рюстем, и така му препредаваше новите поръчения.

– Нашата валиде замисля нова фракция в Дивана. Да се потърсят подходящи за тази цел везири. Пашата да не забравя обета си. Рюстем, казва, че иска живота, който си й обещал.

На следващата вечер Рюстем влизаше в банята направо запъхтян.

– Казах на великия везир Сюлейман паша, че вторият везир Дели Хюсрев паша е хвърлил око на неговото място. А на Хюсрев – че великият везир ще отсече врата му. Пошушнах му: „Всеки ден те кове пред господаря. Ето на, с ушите си го чух“. Нека и вашата валиде да се погрижи за това. Веднъж да получим държавния печат, че тогава да видиш живот как се взема!

Михримах чезнеше в неописуема мъка. Започна да прилага формулата, към която се придържаше някога, когато растеше, за да задържи пороя на нетърпението.

Броеше вече дните един по един.

След сватбата майка й изпрати Нурбану в двореца им в Коня, за да усвои правилата на доброто поведение“. Михримах възропта:

– Да не би при мен да не ги научи?

Но напразно.

Откакто Нурбану замина с хълцане и сълзи, самотата още повече притисна Михримах. Една Есма й остана в този живот, да има на кого да си излива душата.

– Минаха четиридесет дни... – казваше на Есма.

– Четиридесет и един...

– Четиридесет и два...

– Седемдесет и три...

Времето обаче не течеше. Живееше ли се само с броене на дните. Вече не можеше да реши кое е по-мрачно – нощите или дните!

Един ден, без да спазва норми и правила, Есма нахълта при нея в стаята.

– Имаме си гостенин!

Очите й блестяха.

– Синан ага ли?

Есма се смути. Предъвка в устата си нещо като „Какво, неее!“.

– Не е това! – постави ръце на корема си тя.

Тогава Михримах разбра и промълви:

– Боже мой! Наистина ли?

Истина беше. Есма беше бременна.

Михримах се притесни, че под бликналата си радост заради дадъ тя долови в себе си и тайна завист: „Никой не е бил насилван така като мен, да бъде толкова нещастен!“ Как да очаква цветенце от толкова злополучен, толкова неравностоен брак? Ето на, не се получава. Щом майка й започнеше да я обсипва с въпроси: „Дъще, още ли си нямаме гостенин?“, тя повишаваше тон и отговаряше:

– Няма! Няма гостенин, валиде! Не искам и да има!

Една нощ, най-неочаквано, това се случи.

Като усети влажните, лепкави устни на Рюстем да лазят по тялото й, тя се присети за онази игра, която преди години я беше накарала да се срамува. Стисна очи. Вместо съпруга си, тя си представи Исмаил от Алаийе. Жаравата в неговите очи, гласът му. Спомни си ръката, която й помогна да се качи в лодката. Въобрази си, че не грамадните космати ръце на Рюстем й прегръщат краката, а ръцете на Исмаил. За пръв път след толкова месеци тя обгърна съпруга си с ръце. Сама, по собствено желание, а не с натиск от него, разтвори крака. И за пръв път от устата й излетя вик на наслада.

На следната утрин Рюстем хвърчеше от радост. Отдавна се беше отказал да очаква от Михримах подобен пламенен ответ. Помисли си: „Явно съм се лъгал. Изяде ме, довърши ме!“. Докато решеше гъстата брада, той се засмя на образа си в огледалото: „Най-сетне, леле, леле! Малко се поизмъчи, паша, но най-сетне подпали фитила на бомбата. Заслужи си го, честито!“

На Михримах й хареса да играе тази роля. Някои нощи дори не чакаше Рюстем да я потърси. Отдаваше се така, сякаш се хвърляше в ръцете на Исмаил, с всеки изминал ден ласките започваха да стават все по-необуздани. Хапеше устни, за да не изкрещи: „Исмаил, храбрецо мой, вземи ме!“, а Рюстем си обясняваше това с безграничната наслада, която вкусваше жена му, и страшно се гордееше с това.

Банята започна да се загрява вече по предназначение.

***

Една нощ, точно в такъв момент, преди да я погълне водовъртежът на насладите, забеляза, че в ръцете й не е трепетният Исмаил, а някой друг.

Човекът, който окачва кубета по небесата!

Помисли си, че полудява. Мигновено цялото й тяло се вкамени. Дори и Рюстем усети как в ръцете му бушуващата като лава плът се превърна в скала.

„Господи Боже мой!“ – изкрещя в себе си Михримах.

Как стана това?

Гъстата бяла брада на Синан ага галеше гърдите й.

Ръцете – бяха ръцете на Синан.

„Моя Дилруба!“ – стенеше със своя кадифен затрогващ глас.

„Моя Михримах, принцесо моя!“ – говореха неговите озарени очи

Как й позволяваше сърцето да си представя всичко това?

Хайде, да речем, сърцето й е изиграло някаква своя игра, ами къде бяха умът й, мисълта, духът, съвестта и всичко останало, което се смята за възвишено? Къде бяха? От устата й се отрони ридание:

– Остави ме! Стани от мен!

С неподозирана сила блъсна Рюстем. Облече си фината като паяжина нощница и се загледа с ужас в косматото същество на леглото.

Спусна се към вратата и викна навън:

– Баджъ! Да приготвят банята!

***

След тази нощ Михримах си забрани да фантазира. Не можа да се съвземе от шока и изживяната паника. Все още всяка сутрин се питаше: „Как така? Та този мъж е по-възрастен и от баща ми... Господи Боже мой!“.

А не беше виждала Синан ага от месеци. Ако беше сън, щеше да каже: „Е, хайде! Сън е било!“ Признава ли ти сънят благоприличие, свян, разум? Но това беше нещо съвсем друго. Това беше видение, сътворено от самата нея. Душата й беше призовала образа на Синан. Мисълта й се плъзна още по-надълбоко в съзнанието и тогава над всичко изплува ужасният й копнеж по две очи, които я гледаха с предана любов. Тъкмо този неутолим копнеж призова спомена за Синан. И желанието й да се подслони в топлотата, излъчвана в погледа на майстора. „Ела на себе си! – заповяда си тя. – Сломеното сърце не бива да помрачава разума!“

Като влезе, Есма завари господарката си умислена и тъжна, но си замълча. „Нещастна моя красива принцесо! – изпъшка негласно тя. От деня на твоята сватба кога не си била умислена и тъжна?“

Размениха си няколко празни приказки, но и двете си мислеха за едно и също нещо.

– Есма! – обади се по едно време Михримах. – Виждала ли си Синан ага?

Есма изобщо не очакваше такъв въпрос.

– Не съм, принцесо! – отговори тихо. – Въобще не е идвал тук. И да е идвал, не съм го случила. Обаче Али е видял оня ден Майстор Синан в Новия дворец. Сигурно е донесъл на господаря или на валиде новите си планове.

Михримах нищо не каза, само поклати глава: „Разбрах!“.

Спогледаха се без думи.

Нещо се беше случило. Със сигурност! От четиригодишна Есма беше до това момиче. Никой по-добре от нея не можеше да я разбере кога е щастлива, кога – тъжна, кога е объркана, кога се страхува. Дори майка й и баща й. Без да я погледне в очите, попита:

– Станало ли е нещо?

– Неее, какво да стане!

– Ако поискате, ще кажа на Али да намери Синан ага.

Михримах остави ръкоделието си и сърдито изгледа Есма:

– Защо?

Есма се затюхка дълбоко в себе си, но все така не се стресна от въпроса й:

– Нищо! Помислих си, принцесо, че има нещо, за което искате да поговорите с него, нещо за строежа.

– Няма! – сряза я Михримах. – Какво да говоря. Като отидох миналата седмица в Новия дворец, погледнах към строежа откъм Розовата градина. Изгражда вече стените.

– Да, да! – кимна в знак на съгласие Есма. – Струва ми се, че като завършат двореца в Юскюдар, който поръчаха за вас, оттам ще го виждате по-хубаво.

Пак замълчаха. В един момент Есма я погледна крадешком, но Михримах я забеляза и начаса се наведе над ръкоделието. След малко тя пък се опита крадешком да погледне към Есма, но гувернантката реагира по същия начин. „Това е фарс!“ – ядоса се Михримах. Ако не го споделеше с някого, щеше да полудее. „Някого“ си казваше, а в живота й нямаше никого. На кого друг би могла да признае позора си, ако не на Есма.

– Есма?

– Заповядай, красива моя принцесо!

– Ще ти кажа нещо.

– Слушам, красива моя господарке.

– Такова... – Михримах усети, че цялото й лице пламна.

Как щеше да й го каже! За момент като че ли се разколеба.

Е, добре де! Щеше да й го каже и да приключи завинаги с този въпрос Но и това не можа да направи.

– Видях го!

Изстреля двете думи така светкавично, сякаш се боеше, че ако ги произнесе по-бавно, можеше да забрави коя след коя следва.

– Кого?

– Ами... него!

– Кого, господарке? Майстор Синан ли?

Михримах поклати глава.

– Ох, добре! Идвал е, значи! Не съм го видяла.

– Не е идвал! – измънка Михримах.

Есма се обърка. Погледна господарката си в очите.

– Тогава... как?

– Не е идвал... Аз... такова... Аз... доведох го.

– Прощавай, принцесо! Не разбирам!

Михримах усещаше, че ще потъне вдън земята от срам, но трябваше да й го каже. Трябваше да се отърси от тази тегоба. Трябваше да сподели с някого този свой позор.

– Есма! – прозвуча като стенание. – Него... Аз... Като видение... Видях го в представите си.

Изражението на гувернантката й с нищо не се промени. Момичето въобще не разбираше за какво става дума.

– Еее? Какво лошо? Явно сте се затъжили... и двамата...

Щеше да каже „Обичате се“, но не го направи. Погледна господарката си и цялата изтръпна. По всичко личеше, че се сети. „Неее“ – изхвърли това, което й бе хрумнало. Що за представа би могла да причини изписания по това красиво лице срам?

– Как? – едва прошепна Есма.

– В леглото.

Михримах беше навела глава и криеше лице в дланите си.

– С него... Онова... Като с Рюстем. В леглото!

Чу се звук от трошене.

Кристалният поднос за чаши, който Есма бършеше в момента се изхлузи от ръцете й, падна и се разби на парчета.

КОНАКЪТ НА РЮСТЕМ ПАША 1542 г.

Михримах продължаваше да брои дните, един по един, а в това време Есма роди син.

– Как го кръстихте?

Есма хвърчеше от щастие като пеперуда.

– Осман! – отвърна смутено гувернантката й. – Така се е казвал бащата на Али.

– Дано да стане велик мъж като Осман Завоевателя, чието име ще носи! – отправи молитва Михримах. – Аллах да закриля майка му и баща му. Да бъде много щастлив!

След всяка нейна дума всички присъстващи в стаята възкликваха „Амин!“

Михримах обикна това момченце толкова силно, че дори не забелязваше ревността на своята гувернантка. Бебето беше повече в нейните ръце, отколкото в прегръдките на майка си.

Отлетя почти цяла година, но нищо не се променяше. Една вечер, потънала в мрачни мисли, тя реши: „Сигурно съм ялова“. Тази мисъл възбуди друго ужасно подозрение: Кой беше яловият – тя или Рюстем? Не можеше да го припише на себе си. „Неее, скъпа!“ – опита се да прогони тази мисъл. Нямаше в сърцето си нищичко към този човек, за да приеме и семето му. Особено пък, след като си забрани всякакви фантазии насън, тя си лягаше като статуя. И дотам! Дни наред си мърмореше: „Как се прави дете при това положение!“

Забеляза, че цикълът й закъснява от доста време. От колко ли? Три дни, седмица? В един момент реши да сподели с майка си, отказа се. Науми си да попита Есма. Кой знае какво щеше да й хрумне пък на нея. Зачеркна и това. Реши да не казва на никого нищо. Нямаше друг начин да се убеди, освен да изчака.

Михримах усети, че тайничко започва да я обхваща паника: „Ами ако съм бременна? Ако ще имам дете?“ Ако наистина беше забременяла, тя не знаеше даже да се радва ли или не.

Изчака още една седмица.

С повод и без повод заставаше пред огледалото и се взираше в корема си да види има ли някакви признаци или не.

Опипваше го с ръце, искаше да усети дали в него не расте нещо.

Преброи още петнадесет дни.

Накрая хвана пътя към Новия дворец.

Сама забелязваше, че през последните месеци все по-често ходеше при майка си.

– Тук се задушавам, в предишния ми дом се поуспокоявам.

Пред Есма изреждаше оправдания от този род, но и двете прекрасно знаеха истинската причина за посещенията й в двореца.

Надеждата да се види с Майстор Синан!

Загрижената физиономия на дъщерята ни най-малко не затрогна Хюрем. Кога ли не е била такава?

– Валиде?

– Принцесо моя?

Михримах погледна настойчиво майка си право в очите. Тя вече беше загубила всяка надежда. Отказа се да я пита: „Има ли гостенин?'' Действително, когато й се кажеше: „Твоят зет излезе ялов!“ тя изведнъж правеше закачлива физиономия и подхвърляше:

– Почакайте, Ваше Величество, султане мой! Аллах е велик, кой знае за кога е решил да се пожъне нивата!

С всеки изминал месец обаче надеждата в нея все повече гаснеше.

Ако Рюстем излезеше ялов, щеше да ги сполети голямо нещастие. Някой ден падишахът щеше да подхване, че иска внук от дъщеря си, и щеше да изгони този човек. Позеленяваше от яд, че можеше всичките им планове и сметки да отидат по дяволите.

– Такова...

Усети, че Михримах се колебаеше дали да й каже нещо, обърна се към нея и я погледна. Още по очите й позна и нададе вик:

– Господи Боже мой! Правилно ли съм разбрала? Чакай, чакай! Само не ми казвай, че греша!

– Закъсняваме, валиде!

Хюрем прегърна дъщеря си.

– Знаех си! Знаех си! Слава богу! Колко? Сигурна ли си?

– Почти цял месец.

Хюрем направи нещо, което напълно изуми Михримах. За пръв път от толкова години тя се хвърли на врата й и я обсипа с целувки.

– Казала ли си на някой друг?

– Не.

– Чудесно! Засега няма да го обявяваме. Да почакаме още един месец. За да сме напълно сигурни, дъще. Да почакаме!

***

Най-накрая се убедиха, че Михримах наистина е бременна. На Сюлейман новината бе поднесена от Хюрем.

– Ваше Величество, султане мой, ако даде Аллах, скоро ще си имаме гостенин.

Мисълта на падишаха беше ангажирана с подготовката на новия военен поход и с неразбориите между великия везир Сюлейман паша и Дели Хюсрев паша, затова отначало не можа да схване какво означава думата „гостенин“. Що ще гостенин да идва в двореца при жените?

Но като видя изписаното по лицето на Хюрем щастие, скочи, зарадван от все душа:

– Михримах ли?

Съпругата му потвърди с глава.

– Моята дъщеря принцесата! – промълви той. – Моето слънце, моята луна ще става майка, а?

Султан Сюлейман тръгна към джамията на двореца да направи благодарствен намаз и да се помоли за здравето и благоденствието на майката и детето в утробата й. В този момент по бузите му се стекоха две сълзи и потънаха в брадата.

На следващия ден той поднесе на дъщеря си куп обсипани с рубини и диаманти подаръци. Вечерта, когато останаха насаме, се обърна към Хюрем:

– Е, зарадвахме Михримах, Хюрем ханъм. А на зетя какво се полага?

– Господарят знае за кое какво се полага!

Тя се престори, че уж това не я интересува кой знае колко, но всъщност й идеше да литне от радост. Ето че поводът й се поднесе на тепсия!

– Кажи де, кажи! – настоя Сюлейман. – Знаем какво се полага на синовете и на дъщерята, но нито знаем, нито сме виждали какво трябва да се направи за зетя.

– Рюстем... – Тя започна бавно, сякаш говореше от немай-къде, само защото падишахът е пожелал: – Рюстем не иска нищо друго, освен да пожертва живота си в името на господаря ни. Голям подарък ли ще е за него по този повод да бъде възнаграден с почетна служба в името на Великата Османска империя?

Не му каза конкретно какво всъщност иска, но Сюлейман я разбра.

– Виж, нали ти бях казал? Ето че съвсем забравих. Съпругът на нашата дъщеря си седи в Дивана като обикновен везир без сан. Да не стане така, че някой ден да разправяме на внука си: „Твоят татко няма кой знае какво звание!“, нали, Хюрем?

Жена му без малко щеше да го прегърне, но само наведе глава.

На следващата сутрин Рюстем стана трети везир. След великия везир Сюлейман паша и втория везир Дели Хюсрев паша, зетят на Xюрем вече беше третият човек в османските земи.

Душата му ликуваше и крещеше от радост, но още докато тичаше към конака, видя, че банята е затоплена. Михримах дори не го погледна

– Валиде е изпратила вест: „Аз си удържах на думата. И мъжът ти да си я удържи!“

Рюстем се опита да я прегърне, но не успя. Още като разбра, че е бременна, Михримах използва удобния повод и му забрани да идва в нейната стая. Рюстем начаса се ухили:

– Да не би някой да ни вижда как си облизваме плюнката, та задава толкова въпроси за вярност към клетвата? Само да разчистим Сюлейман и Хюсрев, да се сдобием с поста велик везир, че тогава валиде ди поиска не един, не два, а хиляда живота!

Водата в казана за принц Мустафа и майка му вече завираше.

Михримах усети как животът й изведнъж коренно се промени и направо се изуми.

Отначало, когато си галеше корема, тя му говореше: „За какво ти трябваше? Този свят не е място за живеене. А пък не си избра и точна майка. Защо ли, бебче, не попадна в корема на друга жена? Тогава нямаше да си принудено да живееш всеки миг със страха, че ще те убият, щеше да бъдеш дете на някоя щастливка“.

Това усещане обаче постепенно заглъхна. Сега Михримах се допълваше: „А и не този трябваше да ти бъде баща! Защо ли не беше Исмаил!“

Позеленяваше от яд, че в съзнанието и в сърцето й вече щеше да се появява и мисълта: „Можеше да е и Синан ага“.

Обземаше я и някаква странна радост. Не знаеше защо, но ето на, радваше се. През един от дните, когато коремът й постепенно започваше да си проличава, Михримах с ужас разбра кое я радва толкова много. Тайно в нея се промъкваше мисълта: „При раждането може да умра!“ За нея друго спасение от това робство нямаше.

„Грехота е!“ – закрещя цялата й душа. Погледна ръцете си.

„Не ти ли стига престъплението, което замисляш? – продължи да й говори сърцето. – Не ти ли стига животът на Гюлбахар и Мустафа, че да си мърсиш ръцете и в собствена кръв?“

***

Моментът настъпи. Заради тревогата на акушерките при все по-зачестяващите й болки Михримах реши, че някои неща отиват на зле.

Болките станаха вече непоносими. Ще се бунтуваш, а? Ето, Аллах те наказва. Умираш.

Ужасен гърч! Сграбчи с все сила ръката на главната акушерка.

– Напъвайте, принцесо, напъвайте, по-силно! – непрекъснато я окуражаваше тя.

– Спасявайте него! Нека аз да умра! Спасете него!

Отдясно до главата й стоеше Хюрем. Отляво – Есма. Изглежда, и двете четяха молитви. Михримах обърна поглед не към майка си, а към Есма.

По сгърченото от болките лице и по отчаянието в замъглените от потта очи на своята господарка гувернантката разбра, че иска да й каже нещо.

– Есма, ако се случи нещо с мен, оставям го на теб!

И припадна.

Нямаше представа след колко време чу някакъв вик. Вик, който проглуши всичко наоколо. Възклицания: „Слава богу!“. Гласът на майка й: „Тичайте да кажете на господаря!“ Друг глас: „Везир паша пристига!“

И отново гласът на майка й:

– Имаш момиченце, дъще!

И наградата й – една целувка по челото.

Подадоха й бебето да го прегърне и Михримах не повярва на очите си:

Велики Боже! Що за чудо беше това?

Толкова красиво!

Толкова мъничко!

Толкова беззащитно!

Тази нощ за пръв път в конака се чу нежен немощен глас. Будните наостриха уши и се заслушаха. Майчицата Михримах пееше на дъщеря си съвсем тихичко приспивната песен на своята майка.

Докато очичките на дъщеря й се затваряха за сън, Михримах си даде сметка, че изчезнаха всичките врящи в главата й съмнения, емоции, глупости. Вече разбираше много по-ясно. Всичко можеше да види. Майка й, срещу която сипеше тайни проклятия в продължение на толкова много години, беше безкрайно права.

Как би могла да понесе някой да дойде и да погуби тази малка душичка?

И си каза: „Вместо да умира моето бебе, нека умрат другите!“ Заповтаря този израз още веднъж, десет, може би стотици пъти.

Изтощена, но щастлива, тя се обърна. Майка й още стоеше до нея Отпуснала глава на рамо, Хюрем спеше дълбоко.

Михримах лекичко хвана ръката й, целуна я и промълви:

– Аз също станах майка! Разбрах какво значи да ти вадят душата. Имаше право! Нека да става така, както ти кажеш!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Ноември 1543 г.

Михримах играеше вече с дъщеря си на една игра: „Моята Xюма станала султанка“. Сама си я беше измислила. Припомняше си нейната топлота и крехкост, радостта, която й донесе преди година. Как би могла да я забрави?! На всекиго разправяше, че не е имала по-щастлив ден от деня, когато за пръв път притисна до гърдите си своята дъщеря

Още като му съобщиха новината, султан Сюлейман дотича в конака, взе на ръце своята внучка и се обърна на юг.

– Благодаря ти, Всевишни! – Сетне вдигна над главата си малкото момиченце. – Благодаря, че дари своя раб с това щастие! Нека името й е Айше Хюма – като символа на щастието, с което ти ни възнагради и шах – като отличителен знак, че е член на султанската фамилия!

После прошепна в ухото й три пъти цялото име:

– Добре дошла, Айше Хюма хан! Добре дошла, Айше Хюма хан! Добре дошла, Айше Хюма хан!

С дръпнатите си очички момиченцето също се взираше в дядо си. Мърдаше пръстчетата на малката си ръчичка така, сякаш искаше да хване брадата.

Михримах си спомни какъв ужас я обзе и в каква паника изпадна в мига, когато видя внезапно зачервеното лице на бебето.

– Божичко, какво стана с детенцето ми! – беше скочила веднага, плачът на Айше Хюма шах беше толкова силен, че заглуши всеки друг глас.

Господи, откъде го вадеше тоя глас това толкова малко същество!

– Спомняш ли си, Есма? – подхвърли на своята дадъ, която в това време сменяше пелените на бебенцето. – Когато беше в ръцете на господаря, Хюма вдигна всичко наоколо на крак и татко я подаде на мама, а нашата валиде на бърза ръка отсече: „Метнала се е на вас, Ваше Величество, султане мой!“.

Можеше ли да се забрави такъв момент? Есма се подсмихна.

– Умряхме от страх господарят да не побеснее от яд.

Михримах кимна с глава.

– Право да ти кажа, и аз страшно се уплаших, когато татко й отвърна: „Какво говориш, Хюрем ханъм, и ние ли сме такива ревльовци!“

Но нито падишахът, нито Хюрем имаха намерение да се упрекват взаимно. Тя знаеше кога е в настроение и как да го закачи.

– Моля ти се, султане мой – накипри се Хюрем. – Погледнете тези вежди, тези очи. Същите като вашите!

– Въобще не са! Половината на майка си, половината на баща си! Така или иначе, нали ние отправяхме молби така да бъде. Аллах не ни е отхвърлил молбите. Дари ни с това – в нашата внучка да се слее неповторимата красота на две невероятни жени!

Баща й се обърна към останалите в стаята, които го слушаха чинно и кимаха с глави. Вероятно се чудеха къде ли виждаше красота в това мъничко като длан кресливо нещо с дръпнати очи и зачервено лице, което държеше в прегръдките си и съзерцаваше с умиление.

– Като порасне, ще видите! – сякаш им прочете мислите султан Сюлейман. – За красотата на Айше Хюма хан ще се говори по цял свят!

Според Михримах и сега си беше така. Светът не може да е виждал по-красиво момиченце. Повече от това не можеше и да се желае!

Това детенце осмисляше вече целия живот на Михримах!

С него изпитваше щастие, с него страдаше, с него се чувстваше здрава, с него боледуваше.

„Вероятно това е щастието!“ – беше се размислила същата вечер. Непрестанният плач на Хюма. Загадъчната усмивка върху лицето на майка и. Шепотът на баща й – великия владетел султан Сюлейман: „Айше... Айше Хюма, агууу...“ когато с показалец галеше устните на внучката си. И това, че Рюстем за пръв и последен път не превиваше гръб пред майки й и татко й. Да, това беше щастието. „Късно ме сполетя, но изглежда, го хванах от единия край“ – реши тя. Съдбата й беше отредила ето това така наречено щастие. Дали можеше да се иска нещо повече? Дори и да липсваше в любовта? „Бъди благодарна! – си казваше сама Михримах. Бъди благодарна!“

И тя беше. Благодарна беше и трепереше над Хюма.

Нощем, заслушана в дишането й, си казваше: „Господи! Ще умра без нея! Без да ми мигне окото!“

Сега вече разсъждаваше другояче: „След като аз съм готова да дам живота си за нея, какво ме интересува животът на другите!“

Права беше майка й.

Нямаше нищо друго по-ценно от живота на рожбата.

Сама си мълвеше: „Вместо да се случи нещо на дъщеря ми, нека да изгорят душите на другите! На всичките! И на Мустафа, и на Гюлбахар! Мен какво ме засяга!“

Михримах оказваше натиск върху Рюстем, дори и Хюрем да не я караше:

– Какви мерки предвиждаш, ефенди? Договорът с нашата валиде, докъде стигна? Душите, които тя иска, ги искаме и ние, така да се знае! Докато седите със скръстени ръце, те ще посегнат към нашата дъщери! Сън не ми влиза вече в очите!

А Рюстем повтаряше все едно и също:

– Клетвата си е клетва, договорът – договор! Веднъж да взема печата!

От деня, в който се роди Айше Хюма хан, в съзнанието й стоеше запечатана една неизбледняваща картина. Тъкмо когато щяха да повиват момиченцето, Хюрем нареди на акушерките:

– Почакайте!

Сложи голото новородено бебе по гръб върху пелените и скришом от придворните и прислужниците хвана свитите му крачета, подръпна ги нежно, натисна ги.

Дори никой да не беше разбрал това, Михримах се досети. Проверяваше дали някое от крачетата на бебето не е наследило недъга на баща си. Не беше ли това и един от огромните като планини страхове, притиснали с тежестта си плещите на Михримах? Ами ако е като Рюстем.

Спомни си как погледна от леглото към майка си с тревожни и питащи очи, а Хюрем й се усмихна сладко-сладко и намигна, за да й покаже, че всичко е наред.

– Благодаря! – си каза още веднъж както през онзи ден. – Благодари! Моята Хюма е здрава!

***

Запяха сала⁵⁴ най-напред от едно минаре.

Не я чуха.

След нея сала прозвуча и от второ минаре.

Чак тогава Есма вдигна глава и се заслуша.

Едно след друго сала зазвуча и от трето, от четвърто минаре.

– Аллах да го прости! – промълви. – Сигурно е умрял някой важен човек. Четат сала по всички джамии.

– Дано му е отредено място в рая! – промълви и Михримах. Размисли се: „Щастието и мъката, животът и смъртта вървят заедно. Аз тук хвърча от радост с моето бебе, а може би някъде друга жена лее сълзи над неподвижен труп“.

Вратата се отвори, без да се потропа, и това прекъсна размислите на Михримах.

– Принцесо!

Изражението на придворната накара Михримах моментално да скочи. Беше станало нещо лошо. Много лошо.

Първата й мисъл беше за баща й. Султан Сюлейман беше на поход с войската си.

– С господаря ли се е случило нещо?

От очите на момичето рукнаха сълзи, то завъртя глава на две страни.

– За бога! Валиде ли?

– Мехмед хан! – изпищя придворната и си запуши устата с две ръце. Втурна се към вратата заедно с Есма.

– Какво е станало с батко ми?

Знаеше отговора, макар че не искаше да го повярва.

– Бог да го прости!

***

Михримах не можеше да си спомни как е излязла от конака, на кого е оставила Айше Хюма, как е дошла в Новия дворец.

Непрекъснато повтаряше:

– Беше само на двадесет и две! Есма, той беше само на двадесет и две! Дворът на двореца гъмжеше от хора. Стражи, караули, робини, главни евнуси, прислужници, готвачи седяха по земята и плачеха. Скръбта беше обсебила всички дотам, че когато Михримах профуча през тях, никой не беше на себе си и не се сещаше дори да я поздрави.

Разплакани хора пълнеха и дългите тесни коридори на харема. Във всяка стая, пред която минаваше, четяха Корана. Когато влезе в покоите на майка си, първо налетя на Мерзука.

– Вярно ли е, лельо? – хвърли се тя към жената с кървясали от плач очи.

– Мъртъв е, дъще!

По всичко личеше, че Мерзука едва се сдържаше да не изпадне отново в истеричен плач.

– Как се случи?

Татарката вдигна рамене: „Не знам“. Но Михримах я усети – знаеше просто не искаше да излезе от нейната уста.

– Как е мама?

Мерзука дума не продума.

Михримах съжали, че изобщо я попита. Що за глупав въпрос! Че как би могла да е? Снажният неин принц беше мъртъв, как би могла да е!?

Сети се за онези дни, когато с огромен тюрбан на главата си Мехмед тичаше по тези места. Всичко отвътре й се сви на топка. Как само съжаляваше, че се е подигравала на батко си заради голямата му шапка.

– Ела! – хвана я за ръката Мерзука и я поведе към вратата на Хюрем.

Там се бяха струпали всичките жени от харема.

Но Михримах се учуди, че от тази навалица не се издаваше и звук. Само отнякъде зад нея нежен разтреперан глас четеше Корана.

– Дръпнете се! Направете път!

Мерзука разбута жените и проправи място да мине Михримах. Когато преодоляха и последната стена от женски тела, Мерзука се отдръпна встрани и Михримах видя майка си.

Не повярва на очите си. Мислеше, че ще я завари сломена, раздърпана, да лее кървави сълзи, да се бие по главата и да се мята, а насреща й стоеше една неподвижна статуя. Със скръстени на гърдите ръце и очи, приковани в ръцете. В този момент Михримах забеляза още нещо. От мига, когато чу за смъртта на батко си, тя самата също не бе проляла нито една сълза. Не беше заплакала. Дори не беше издала и едно ридание.

Сърцето й се беше свило на топка. Върху гърдите й се беше стоварил и я притискаше огромен камък.

Пристъпи към майка си.

– Валиде?

Хюрем, изглежда, не чу прошепнатия стон на дъщеря си. Въобще не реагира. Не се хвърли да я прегърне. Михримах просто не знаеше как да постъпи. Наистина, какво ли се правеше в такива ситуации? Как ли трябваше да се държи в този проклет дворец, след като неин батко е умрял? Какъв ли е протоколът, каква ли е традицията? Какво ако се направи е позорно и неприлично, какво е достойно?... Ето такива неясни въпроси прехвърчаха в главата й.

Направи още една нерешителна крачка към майка си.

– Валиде?

Хюрем не вдигна глава. Вече виждаше върховете от пантофките на дъщеря си. Изведнъж посегна и сграбчи Михримах за китката. Дръпна я към себе си. Жестът й не означаваше мъка, нито пък обич. По-скоро беше предохранителна мярка. Михримах се притисна до майка си. Също кръстоса ръце на гърди. И нейните очи се приковаха сега в ръцете. Михримах виждаше в спомените си Мехмед да язди понито и да се залива в звънлив смях, хванал с една ръка огромната шапка, да не би да се изхлузи от главата му.

***

– Как е станало, валиде?

Нямаше представа от колко часа стоят така.

Всички се бяха оттеглили. Без да отрони дума, Хюрем продължаваше да гледа ръцете си.

– Батко как... Мамо?

Едва тогава Хюрем вдигна бавно глава и отправи очи към дъщеря си.

– Шарката!

– Какво?

– Онзи ден, в двореца в Маниса, болният от шарка принц Мехмед хан, синът на султан Сюлейман хан, е намерил заслужен покой.

Гласът на Хюрем прозвуча не като стон на опечалена майка, а ледено и безизразно като на някой официален служител, задължен да съобщи новината за смъртта.

– Шарка ли?

С резки движения Хюрем залюля главата си напред-назад.

– Онзи ден, в двореца в Маниса, болният от шарка принц Мехмед хан, синът на султан Сюлейман хан, е намерил заслужен покой.

– Но как...

– Онзи ден, в двореца в Маниса, болният от шарка принц Мехмед хан, синът на султан Сюлейман хан, е намерил заслужен покой.

Хюрем повтаряше ли повтаряше все този израз и Михримах не издържа:

– Стига!

Хюрем млъкна. Очите й се премрежиха. От колко ли време майка и дъщеря се гледаха една друга. Най-накрая Михримах забеляза как очи те на майка й започнаха да се просълзяват. Или в нейните бликваше порой?

– Валиде? – промълви. – Мамо Хюрем!

И точно в този миг майка й съвсем неочаквано изрече:

– Онзи ден, в двореца в Маниса, най-големият син на Александра Анастасия Лисовска – Митя, вторият престолонаследник на султан Сюлейман – принц Мехмед хан, беше отровен.

Михримах се вцепени от ужас.

– Мамо!

– Гадината отрови моя Митя, Дуняшка! Батко ти го отровиха...

Михримах си спомни как в детските години майка им галено наричаше Мехмед Митя, а нея – Дуняшка.

Заседналата в гърлото й буца я задуши още повече.

***

Михримах успя да види баща си едва на погребението. Въобще не се замисли дали е по протокол или не. Не се и сети. Направо се вклини в многолюдното шествие, разбута с раменете си агите, бейовете, везирите и се озова пред самия падишах. Там бяха престарелите първенци на държавата. За да демонстрират височайшия си траур, всички бяха облечени в бяло и стояха мълчаливо с хванати отпред ръце и наведени глави. И Рюстем беше там с мрачното си лице.

Братята й – принцовете Селим, Баязид и Джихангир, също с побелели лица, се бяха строили зад баща им.

Само Мустафа го нямаше на погребението на принц Мехмед. „Шпионите му са тук!“ – помисли си Михримах. Междувременно бяха изминали четиринадесет дни, но на сина на Гюлбахар, престолонаследник, явно не му бяха стигнали, за да пристигне за погребението на брат си, Може пък баща им да му е изпратил заповед: „Не идвай!“. Хюрем знаеше, че смъртта на Мехмед е свързана с капаните на Гюлбахар и Myстафа. Ако ги видеше пред очите си, всички нейни задръжки щяха да се сгромолясат. Огромна беше мъката в сърцето й и то повече нямаше да понесе такъв позор!

Загледа се в тримата принца и сърцето й се сви. Кого ли от тях си набелязваше сега смъртта? Кой ли беше на дневен ред? Селим ли? Главната мишена на гадината сега вече сигурно беше той. „А може би и тримата? – настръхна тя. – Четири смели момчета не бяха ли много за един трон?“

Внезапно нещо я жегна под гърдите. „Ами дъщеря ми? Коя е подред Айше Хюма шах? Нима гадината би я пощадила, че е само едно невръстно бебе?“

Откакто разбра за смъртта на Мехмед, вътре в себе си тя взе да обвинява баща си, защото всичко това ставаше заради него, заради неговото могъщество и величие. Сега застанаха очи в очи. Изобщо не усети някакво разкаяние, че си го мисли. Ако не бяха тронът, могъществото и властта на султан Сюлейман, нищо нямаше да им се случи. Нямаше да стане това, което стана. И каквото щеше да става занапред. Нямаше всичко да се крепи по ръба на смъртта. Нямаше да треперят от страх дали са сложили отрова във водата и храната им, дали някой не ги следва по петите да им забие ножа в гърба. Нямаше да се мятат между страха и омразата. Мехмед нямаше да умре. Михримах щеше да се събере с любимия си. Може би. На това място мислите й се объркаха, засрами се. Упрекна се: „Господи! Как може да ми идват в главата подобни неща точно в такъв момент!“ „Да не би да е лъжа?“ – прогони срама си тя. Вярно си беше. Ако тя не беше дъщерята на султан Сюлейман, човекът, който окачваше кубета по небето, големият Майстор Синан, може би нямаше да се затвори толкова в себе си и щеше да намери думи, за да излее топлотата в очите си. И най-важното, нямаше да я омъжат по принуда за Рюстем.

Празни, глупави приказки – наясно беше. Нямаше връщане назад от това, което се случи, от смъртта, и все пак си ги мислеше тези неща. Сърцето й пращеше като главня. В гърдите й горяха адски огньове. Мина й мисълта, че дори нищо от това да не се беше случило, побелелите сега лица на Селим, Баязид и горкичкия Джихангир щяха да са румени и засмени. А баща й щеше да носи на плещите си единствено товара на собствения си живот, а не на целия свят.

Падишахът изглеждаше остарял с десет години. Даже кафтанът с кожената яка не успяваше да скрие колко са отпуснати снажните му плещи. Неописуемата мъка, изписана върху лицето му, я жегна дълбоко. Ако тя беше изгубила брат, баща й беше загубил част от душата си, кръв от кръвта си, рожбата си беше загубил, да не говорим, че беше принц.

Съжали го. Но дори и това усещане не успя да потисне все по-назряващия в душата й гняв. Излезе още малко по-напред.

– Както моят батко Мехмед хан си лежи в земята, така, Господи, дай на нашия господар падишаха дълъг живот!

Главите със саръците и шапките зад Сюлейман закимаха сред възгласи „Амин!“.

Падишахът се накани да каже нещо на дъщеря си, но не можа. Михримах видя единствено как сред скръбта в очите му припламна и угасна искрицата на обичта, която изпитваше към нея. Всички очакваха султанската дъщеря вече да се оттегли и да ги остави да си свършат мъжката работа. Шейхюлислямът даже си подръпна джубето така, все едно й казваше: „Хайде, дъще, върви си, не ни карай да се бавим още за погребалния намаз!“

Михримах обаче направи нещо, което никой не очакваше. Приближи се с още една крачка.

– Татко, има още нещо, което искам да ви кажа!

Това беше мигът, в който времето спря.

Беше нещо невиждано и нечувано. Недопустимо беше, дори и за дъщерята на падишаха, да го нарича „татко“, да говори на потъналия в скръб господар с такъв тон, особено в такъв момент, и то в присъствието на стотици, хиляди мъже, сред които не й беше мястото!

Сюлейман обаче направи жест, с който все едно й казваше: „Говори!'

– Не мога да разбера! – започна Михримах. – Що за държава е това. Как стана така, че вашият принц, здрав като планина, ей така, без да му има нещо, пламна от неизлечима болест и се прости с живота?

Един от по-възрастните везири й направи знак: „Моля ти се, момичето ми, недей!“, но Сюлейман забрани да прекъсват дъщеря му. И без това Михримах нямаше никакво намерение да млъква, преди да е казала всичко, което си беше наумила. Беше опънала тетивата докрай и стрелата вече летеше. Да ставаше каквото ще! И тя продължи, като полагаше усилие да облече гнева си в по-спокойни фрази:

– Как стана така, че тази болест, която не е влязла даже в къщите на бедните, се промъкна в охранявания от стотици стражи дворец в Маниса? Как стана така, че лекарите не можаха навреме да познаят болестта на смелия ви принц Мехмед хан, приел името на великия ни дядо Фатих хан, завоевателя на този град, който той превърна в столица ни Великата Османска империя? Не можаха да вземат необходимите мерки, не можаха да намерят лек? Как стана така, че...

– Михримах!

Едва сега забеляза, че докато всички мълчаха като риби и слушаха ужасени нейното роптание, баща й на няколко пъти й беше произнесъл името, за да я извика до него. Султан Сюлейман го правеше за пръв път. За пръв път я назоваваше с голото „Михримах“, най-обикновено, както се обръща баща към дъщеря, без да прибавя преди или след името й някакво прилагателно, без да изрече обичайното „Слънчице мое, луничке моя!“

Поклони се в полите на кафтана му.

– Михримах! – проговори падишахът. – Такава му е била съдбата. Аллах е обичал Мехмед хан повече от нас...

Гласът на баща й потрепна. Видя сълзата, която се плъзна по бузата и потъна в брадата му.

– Какво съм аз, дъще? Остави агите, бейовете, везирите, лекарите - какво е султан Сюлейман пред повелята на Аллах?

– Повелята на Аллах ли, татко? – въздъхна така, че да го чуе само той. – Или повелята на гадината?

Изправи се, без да дочака отговора му. Разблъска с раменете си мъжете, както стори на идване, и мина през тях. Изведнъж трепна.

Той също беше там!

***

Не беше виждала Синан от четири години.

Очите им се срещнаха само за миг. Там, потънала в неописуема скръб, Михримах забеляза, че за пръв път в погледа на този човек, чиито очи преливаха от обич към една жена, връстница на дъщеря му, нямаше никакви чувства. Това беше поглед, премазан от любовта, тъжен, отчаян, угаснал, покосен.

Не знаеше да се радва ли, че го вижда, да се засрами ли от това, което изпитва. Но сега, както беше разгневена, реши да си го изкара на него.

– Добре че сте жив! – възкликна тя. – Отдавна не сме ви виждали очите и затова си помислихме, че вече сте умрял!

Отмина го с вирната глава. Майка й стоеше изправена пред останалите жени, отиде и застана до нея.

В намаза участваха само мъже и когато шейхюлислямът застана пред тях и започна ритуала, гласът му долетя отдалече и до групата на жените:

– Добрата воля на другите!

Михримах усети сърцето си да се свива и хвана майка си за ръка.

– Прощавате ли му? – попита шейхюлислямът.

– Простен да е! – викна Михримах.

Дори не беше чула отговора на мъжете. Не я интересуваше какво ще отговорят!

– Прощавате ли му?

– Простен да е, простен да е!

Сетне вдигнаха ковчега на Мехмед. На мястото откъм главата му лежеше онзи грамаден калпак, който никога не му омръзна да носи.

Михримах и майка й наблюдаваха шествието като през мъгла.

– Щом е така, мамо... – пошепна Михримах.

Всички жени, които присъстваха там, видяха как дъщерята на султана започна да мърда крака си така, сякаш размазваше нещо на земята

– ...ще размажа заради теб ето така оная гадина, та цял свят да види как си отмъщава Михримах, дъщерята на Хюрем.

ДВОРЕЦЪТ НА МИХРИМАХ СУЛТАН

Юскюдар, 1544 г.

Три месеца по-късно пристигна не самият Синан, а вест от него. Един ден Есма подви коляно пред своята господарка:

– Имаме новина.

След смъртта на Мехмед Михримах направо полудя. Разпитите и разследванията не доведоха до нищо, всичко беше станало в присъствието на лекаря от Маниса. Колкото повече размишляваше, толкова повече Михримах се убеждаваше, че брат й е бил умишлено заразен от смъртоносната болест. Зад убийството му стояха Махидевран Гюлбахар и престолонаследникът Мустафа. Напълно вярваше в това.

Страховете и кошмарите й вече бяха непоносими. Бяха се пренесли в двореца, построен в Юскюдар, върху склона точно срещу бащиния й дом. Муха да бръмнеше някъде из огромния дворец, тя я чуваше.

Само миг да загубеше Айше Хюма шах от погледа си, обявяващи пълна тревога:

– Къде е дъщеря ми?

Колко нощи викаше:

– Горе някой ходи!

И строяваше цялата прислуга и всички стражи да търсят по таваните и покривите убийците.

Примираше от страх, ако пристигнеше човек от Новия дворец.

– За бога, дано да е добра новина, Есма! Не искам повече да чувам за нещастия.

– Добра е, добра! Наш Али вчера срещнал Синан ага...

– Виж ти! – възкликна хладно тя. – Още не бил умрял! А аз си мислех, че след заяждането ни по време на батковото погребение, сърцето му се е пръснало.

Усети се, че говори глупости, но ето на, изрече ги. Нямаше човек да не знае, че главният архитект е жив, за да не го знае и Михримах!

Градежът на нейната джамия в Юскюдар вече се извисяваше. Продължаваше строежът на училището, медресето, хана, банята и всичко останало, което му беше възложила майка й.

По време на погребението на Мехмед султан Сюлейман повика Синан при себе си и му каза:

– Виж какво, ага! Мъката ни е голяма, сам виждаш! Нека за нашия покоен син се издигне такава джамия с такова тюрбе, че и след столетия тези, които ще постелят седждето си за молитви към Аллах, да му четат първата глава от Корана като дар за душата на нашия принц.

И сякаш това не му беше достатъчно, та поиска от Синан да построи джамия и за самия него, на най-видното място в Истанбул.

И главният архитект веднага запретна ръкави. Кой знае какви други неизвестни неща градеше, за които още не се беше разчуло! Чудеше се как е възможно този човек да работи толкова много на тази си възраст, после се ядосваше на себе си. Какво му имаше на възрастта на майстора? С някой младок, три-четири години по-голям от нас, все едно поемаме товара на второ наше дете.

Есма се разсмя на глас:

– Синан ага казал на Али: „Знаем, че принцесата ни е сърдита. Явно си мисли, че сме я забравили. Но си имам оправдание. Наближава денят, в който ще разкрия нашата тайна“. Точно така казал.

Душата на Михримах запърха. Упрекна се: „Това, което направи, си е чиста простотия! Няма ли най-сетне да се укротиш? Човекът поздрави ти изпраща, а ти – що за поведение?“

Забеляза, че Есма я дебне скришом, и се постара да не се издаде.

– Само неговата тайна ми липсва!

– Да бе! – измърмори гувернантката. – Каква ли тайна има да разкрива Синан ага?

– Откъде да знам! Преди няколко години подметна нещо. Имал някаква тайна, свързана с джамията в Юскюдар.

– Тогава не я ли издаде тази негова тайна, красива моя принцесо? Да бяхте го попритиснали малко.

Михримах усети, че се подразни.

– Попритиснахме го, Есма! Нямало да я каже дори и ако му заповядаме. При това била такава тайна, че не се изказвала с думи, трябвало ди се види. Оттогава се срещнахме само веднъж. След моята къна геджеси със Синан ага се видяхме един-единствен път, на батковото погребение. Веднага, още там, го поставих на място.

Есма се засмя в себе си: „Да бе! Моята красива принцеса чезнеше от мъка и броеше дните, а пък ние нищо да не сме усетили, нали?“.

– Искате ли Али да му каже нещо?

– Какво има за казване? Не искам!

Есма се надигна. Още не беше стигнала до вратата, когато Михримах подвикна подире й:

– Ако се видят с Али, нека му каже, че са ми предали посланието му!

***

Най-сетне очакванията се оправдаха.

Първо, Михримах роди Осман. Неговото появяване озари отново почернените им от смъртта на Мехмед дни. Тя вече беше майка на син, Айше Хюма хан проходи и започна да тича из целия дворец. Сега навред й пригласяше и врявата на Осман.

Ако я попитаха: „Щастлива ли си?“, може би щеше малко да се позамисли и загледана в играта на децата си, щеше да отговори: „Да, щастлива съм!"

Знаеше обаче, че нищо не беше както преди.

Султан Сюлейман не беше предишният. Болката по сина го съсипа. Великолепното му тяло се смали сякаш в един миг.

Хюрем забрави да се смее. От онзи злощастен ден нейната пленителна усмивка изчезна завинаги.

Когато се поглеждаше от време на време в огледалото, и Михримах търсеше сиянието на очите си. Нямаше го, беше изчезнало. Морската им синева беше потъмняла до тъмновиолетовото на покритата с плаща на нощта водна шир.

По лицето й можеше да покълне едва забележима усмивка единствено заради лудориите на Хюма и Осман, но после и тя, преди още да е разцъфтяла, повяхваше.

Точно по това време се сбъдна и мечтата на Рюстем.

Скандалът, подклаждан от Хюрем и Рюстем, избухна. На съвещание на Дивана великият везир Сюлейман паша и вторият везир Дели Хюсрев паша си размениха шамари. Споровете между везирите бяха често срещано явление, но такъв като този историята все още не познаваше. Падишахът наблюдаваше мълчаливо цялото съвещание иззад завесата, но когато Хюсрев паша се хвана за ножа си в колана, той кипна:

– Безсрамници такива! Какъв е този позор!

В резултат на скандала великият везир и вторият везир бяха понижени.

Благоволението на султана бе дадено на Рюстем. За велик везир на мястото на Сюлейман паша беше назначен зетят Рюстем паша.

Същия ден, когато зетят стана велик везир, Михримах веднага изтича при майка си да получи най-новите й нареждания, Хюрем обаче не се появи.

А и нямаше нужда. Ролята на Хюрем вече се изпълняваше от Михримах.

– Виж какво, Садразам ефенди! – му каза, когато съпругът й се изпъчи гордо пред нея в самурения си кафтан. – Ние удържахме на обещанието си. С половин дума те измъкнахме от Диарбекир и те направихме втория човек в Османската империя. Наричаха те Въшльото Рюстем, подредихме те Рюстем паша да станеш! С рушвети изпиваше кръвчицата на бедните, за да си храниш с нея въшките – мълчахме. Натрупахме ти на имането – имане, на имотите – имоти, на златото – злато, на хана – ханове, на банята – бани, на кервана ти – кервани. И не само това – препасахме на кръста ти сребърен колан и на него окачихме инкрустиран със скъпоценни камъни меч. И не само това – заради обета ни надянахме на гърба ти този самурен кожух. И не само това – на всичкото отгоре дадохме две наши души...

Спря за малко и заби поглед в очите на мъжа си. И пак продължи, само че този път гласът й режеше като нож:

– Печатът на нашия баща султан Сюлейман хан на практика е в теб, Рюстем! Няма измъкване! Ти отговаряш не само за мен, а за живота и на тези отрочета, за двете душички на нашия живот. От теб искам живота на гадината. Сега! Веднага! Преди още да е изгрял новият ден!

Рюстем изслуша Михримах, като кимаше с глава на всяка нейна дума. После подхвана полите на кожуха си и превзето се разходи из стаята. Внезапно дойде при жена си и се спря пред нея.

– Щом печатът е в нас – изсумтя право в лицето на Михримах, – значи в опасност е и нашият живот. Колкото онези души ги искате вие, толкова ги искам и аз. Само че тези работи не стават от днес за утре Подготовка трябва. План трябва. Пари трябват.

Михримах се обърна с гняв.

– Печатът – ето ти печат, парите – ето ти пари. Ум ако няма – на ти и ум. План ако няма – на ти и план! – измърмори си тя. – Ама не нямало сърце – ето ти и сърце! Рюстем ага, ние знаем как да си вържем пъпа и сами! Но трябва да си наясно, че тогава няма да има нужда и от теб!

Дъхът му се секна.

Следващите дни преминаха в мрачни мисли и натрупване на нови богатства. Великият везир си правеше сметката да отреже двете глави, които искаха от него Михримах и майка й, и да ги хвърли в краката им, но без да бърка сам в огъня. Само че как щеше да стане тази работа.

Един ден Михримах му подсказа шепнешком в банята как да стане и това:

– Трябва да се внуши на господаря, че Мустафа се е съюзил със Софеви шах, за да превземе трона. Действай в тази насока!

ДВОРЕЦЪТ НА МИХРИМАХ СУЛТАН

Юскюдар, 15 март 1548 г.

Времето беше ясно, студено. От морето духаше бръснещ вятър, но въпреки това двете с майка й се разхождаха по терасата. Султан Сюлейман се впускаше презглава от един поход в друг, в момента отново се подготвяше за война. Всъщност неговото препускане по бойните полета и завоеванията на нови победи беше добре дошло за Хюрем и Михримах. Когато падишахът беше далече, те двете можеха да си питат мрежите далеч по-спокойно.

– Какво става с вашите болки, валиде?

Хюрем се загърна още по-плътно в кожената си пелерина.

– Дойде ли зимата, все така се получава. Нещо ме яде отвътре, докторите не са наясно. Господарят щял да доведе със себе си някакъв унгарски лекар. Известен бил във всички европейски дворци. Да ме прегледа и той, че да видим. Както и да е, какво стана с онази работа?

– Коя по-точно?

Толкова много неща се преплитаха в главите им! Не можа да се сети веднага.

Хюрем погледна накриво дъщеря си:

– Онази! Дето трябваше да се напише.

Михримах се разсмя:

– То е най-лесното нещо в цялата работа, валиде. Аз ще диктувам, някой краснописец ще се хване за перото...

– Ами ако се разбере, че не го е писал той?

– Не се безпокойте! Та няма Мустафа да седне лично да пише писмо, а господарят да тръгне да проверява дали това е почеркът на сина му! Ето, и ние ще накараме някой да го напише.

– Много е опасно!

– Защо?

– Ами ако човекът, когото ще накараме да го напише, после се разприказва? Или заради пари ни издаде на гадината?

– Същите неща ги споделих и с Рюстем.

– Какво каза?

– Оставете тази работа на мен, така каза!

– Хм! – сбърчи нос Хюрем. – Да сме я оставили на него! Двете с теб ако не му наливахме мозък в главата, твоят съпруг още щеше да мисли какво да правим, как да го сторим.

– Имате право! – кимна й Михримах. – Но не мислехте ли и вие, когато ми го избирахте за съпруг, че трябва да има ръка, която да държи здраво оръжието? Че ние сме мозъкът? А той – ръката!

– Но поне да не му трепваше!

Михримах хвана майка си за ръката и я придърпа до зида. От другата страна на морето между дърветата се показваше дворецът, където Хюрем влезе като наложница и стана съпруга на султан Сюлейман. Вдигнаха си още по-високо яките на пелерините.

– Не трепва! – промълви Михримах. – Защото вече е наясно, че Мустафа няма да остави жив и него. Съвършено му е ясно, че ако се изпорти или започне да ни шпионира, лично аз ще му изтръгна душичката. Ако издаде плана ни, няма да има бягство. Татко ще заповяда да му отрежат главата! В края на краищата той е принуден да успее. Ако Мустафа оцелее, заедно с нас ще погуби и него. Умре ли Мустафа, заедно с нас ще се спаси и той.

Хюрем помълча малко.

– Ами печатът?

– Чакам Рюстем да намери някого за тази цел. Това е по-важно от писмото. Не пипнем ли печата на гадината, никой няма да повярва и на писмото.

– Никак не съм спокойна. Да се влезе в конака на оня, да се открадне печата! Как ще стане тази работа? Ако го хванат?

– Валиде!

Михримах не искаше да прозвучи така остро. Хюрем направо се изуми.

– Вече загърбихме тези неща: да умуваме, да се плашим – ами ако стане така, ами ако стане иначе... Няма връщане назад! Както казахте вие: или ще яхнем държавата, или ще станем на мърша. Или нашит живот, или техният! Вече не можем да се стряскаме и да се отказваме. От една година нашите хора настройват всички наоколо против „синът предател“, из цял Истанбул се носи слухът, че принцът престолонаследник подготвя бунт срещу баща си – от къща на къща, по кафенетата, и в хановете, в баните, навсякъде. Даже се цитират думи, произнесени от устата на гадината. Ако ние кажем една дума, нашите хора добавят още хиляда и тръгват да ги разнасят. Господарят чува всичко това.

– Хм! И какво като го чува? – възкликна отново Хюрем. – Прашинка не дава да падне върху копелето на Гюлбахар. Не се чува от него друго нещо, освен: „Нашият принц е предан син на баща си. Всички слухове са клевета!“ Онзи ден Кямил паша щял да подхване тази тема, а господарят се разгневил и се развикал: „Ако някой ми каже, че дясната ръка ще ме предаде, ще му повярвам, но няма да повярвам, че Мустафа хан ще надигне глава!“ При това пашата щял да му докладва, че гадината провеждал съвещания в Амасия и по други места, че тайно се вижда и с някои еничарски командири, че дори на два пъти е идвал преоблечен в Истанбул да се среща с някои хора, че има такива, които се вслушват в него. „Паша – кипнал падишахът, – който клевети нашия принц, не знае, че ще му изтръгнем езика до корен!“ Да, човекът още трепери като го разказва.

Михримах също беше чула за това.

– Ти не им обръщай внимание – заговори тихо на майка си. – Слуховете трябва да продължат без прекъсване. Сега не вярва, но ще повярва. Дори отвътре вече нещо го гризе. След толкова много слухове няма как човек да не се попита: „Дали пък не?“ Хване ли те веднъж щръклицата, докато не ти вземе главата, не те пуска! Клюките трябва да продължават. Те са основната храна на нашия план. Ще са вътъкът и на писмото.

– Имаш право! – потвърди Хюрем и с глава. – В края на краищата все пак ще повярва.

– И вие сте забелязали – след смъртта на Мехмед баща ми изобщо не е поверявал столицата на Мустафа.

– Да. Не приема, че онези две гадини са убили Мехмед, но със сигурност никак не може да се отърси от вътрешното си подозрение. Дочух, че в предстоящия поход щял да вземе със себе си и Мустафа. А трона щял да повери на Селим.

– Виждате ли? Веднъж само червеят на съмнението да попадне вътре в човека – стой и гледай!

Михримах внезапно усети, че не й харесва баща й да поверява трона на Селим.

– Това е добре, нали? – попита.

– Кое?

– Да оставя Селим за свой наместник.

– Селим не може да управлява държавата!

Михримах се слиса:

– Ама сега той е наред. Ако гадината му отреже главата, Селим...

– Пияница! – прекъсна я майка й. – Всеки, който дойде и отиде в Маниса, го разправя. Започвал да пие още от сутринта. Колко пъти падал и се въргалял! Скачал от жена на жена, нямали чет и брой! На държавата й трябва Баязид!

– Мамо!

В думите на майка й се таеше повод за нови раздори.

– Обаче това, което му трябва на Селим, е една силна жена, която да го води за носа и да го върти на пръста си. Изпращам Нурбану от Коня в Маниса.

Михримах занемя. Какво ли планираше пак тази жена? Вече си мислеше, че целият контрол е в собствените й ръце, а сега разбра, че всъщност всяко нещо все още ще се върши под контрола на майка й. Отново се почувства безкрайно незначителна пред нейното нескончаемо и неизчерпаемо могъщество. В този момент Михримах си даде сметка колко късно осъзнава, че това надмощие оковава във вериги нейното самочувствие и че цял живот ще я стиска с лапите си за гърлото, докато я остави без дъх.

– Всъщност – продума Хюрем с отпаднал глас – бях си нарочила Нурбану за Мехмед. В това момиче видях себе си. Мехмед щеше да стане падишах, а Нурбану, следвайки моята съдба, щеше да стане валиде султан. Покойният обаче се хвана с Фюлане. Защо да лъжа, на мен момичето въобще не ми хареса, то имаше същото име като снахата на онази гадина. Какво намери в тази персийка, не знам. Както и да е, Нурбану ще вкара Селим в пътя.

Видяха вратата на терасата да се отваря и Есма, превита надве от студа, да тича към тях.

– Господарят! – поклони се Есма пред Хюрем. – А заедно с падишаха... – Очите на Есма се плъзнаха към Михримах. – ...пристигна и главният архитект Синан ага!

***

Влязоха. Султан Сюлейман не искаше да се издаде, че се преструва на весел.

– Какво да се каже! – възкликна той. – Отиваме на бегом в дома на дъщерята да си прегърнем внучетата и да си поиграем с тях! А те и двете спят! Как да ги будиш! Ех, щом е така, рекохме, хайде да си поприказваме с двете наши красавици, но що да видим – и тях ги няма! И ми кажете какво правите в този студ навън и двете – майка и дъщеря! Опазил Бог, дано не се разболеете!

Михримах едва се сдържаше да не погледне към застаналия в дълбоко почитание до баща й Синан ага.

– Какво друго бихме могли да правим, освен да се молим за здравето и благополучието на нашия господар?

Усети, че не можеше повече да се сдържа. Погледна го. Постара се ни лицето й да грейне едва забележима усмивка и каза:

– Добре дошли и вие, Синан ага! – Изчака той да направи лек поклон и добави: – А ние си мислехме, че не знаете пътя към нашия дом.

– Как може да не го знае! – намеси се падишахът. – Дали има човек в османската земя, който да не знае, че великият ни зет Рюстем паша ни накарал да построи този дворец за красивата му съпруга?

За миг настъпи тягостно мълчание. Михримах забеляза как очите и на Мерзука, и на Есма се местят ту върху нея, ту върху Синан. Помъчи се да измисли нещо, каквото и да е, колкото да наруши тишината:

– Не знам! Откакто донесе плана на джамията, която щеше да строи не сме видели повече лицето на Синан ага. Искаме малко да го порицаем.

Гъстите бели мустаци, които в краищата на устните се сливаха с брадата му, леко потрепнаха, явно беше решил да каже нещо. Но не успя да изпревари падишаха.

– Добре, добре! – намеси се Сюлейман. – Това идва да покаже колко усърдно работи нашият главен архитект. Всички ние го натоварихме с толкова много работа, че започна да спи по строителните скелета. Като видяхме днес агата пред нас, ние също се учудихме. Решихме, че не би дошъл, ако нямаше някаква важна новина.

– Е, имаше ли? – погледна към Синан ага Михримах.

Приковаха очи в очи, в същото време погледи кръстоса с Мерзука и Хюрем.

– Всъщност човекът, на когото Майстор Синан има да казва нещо, не сме ние, а нашата Михримах. Хайде, главен архитекте, казвай каквото каза и на нас.

Всички очи се отправиха към Синан. Вече и Михримах можеше да го гледа съвсем спокойно. Видя, че онази част от лицето му, която не беше закрита, се изчерви. По бузите й плъпна огън, по ударите на сърцето си усети, че и тя цялата се изчервява. Местеше погледи от баща си към Синан и обратно. Падишахът вече беше очебийно остарял. Синан беше с шест години по-възрастен от него. И все пак... Изуми се при това сравнение. В нейните очи Синан изглеждаше по-млад, по-здрав. „Какво се опитваш да кажеш? – скастри се тя сама. – Що за глупости ти хвърчат пак из главата!“

– Прин... цесо!

Най-сетне Синан успя да проговори. Но не можа да продължи. Михримах го окуражи с една своя усмивка:

– Да, Синан ага. Слушаме ви!

– Моментът настъпи! Осемте години минаха. Окачих на небето вашето кубе!

Михримах потръпна. Колко ли години станаха? Боже мой, взе да пресмята наум. Тринадесет години! Точно тринадесет години бяха изминали от първата среща под кубето на „Айя София“ между човека, който окачваше кубета по небето, с босоногата избягала принцеса. Кога бяха отлетели толкова години? Тринадесет години! Тринадесет години изгубено време!

– Ще го кажете ли още веднъж? – прошепна тя.

Всички помислиха, че не е чула думите на Синан, но тя искаше да ги чуе отново.

– Ще го кажете ли пак? Какво направихте?

Синан вдигна глава и се загледа в очите на Михримах. Безкрайната синева, за която бе копнял толкова години, направо го погълна.

Михримах не скри вече и от себе си, че затрогващият баритонов глас, на който се удиви още когато го чу за пръв път, грабна цялата й душа. Все пак се сети да каже:

– Благодаря! Да сте жив и здрав!

Отново настъпи мълчание. Този път на помощ се притече майка й:

– Окачвате кубета ли казахте, Майстор Синан? Какво означава това?

Михримах се стресна, да не би Синан да се изтърве нещо за „Айя София“ и побърза да го изпревари:

– Майсторите така си говорели!

Ако другите надушеха, че двамата се познават доста отдавна, всеки щеше да си изтълкува посвоему тези споглеждания, това странно мълчание.

– Означава, че моята джамия е напълно завършена. – И се обърна към баща си: – Ще я откриете ли вече за служби и молитви?

– Идвайки насам, минахме покрай нея. Наистина, станала е много красива. Закачих го: „Ако нашата не стане по-красива от тази, не отговарям какво ще те сполети!“. Искаше ми се да вляза и да я разгледам, но Синан ага ми се извини. Най-напред щяла си да я видиш ти. На мен да остане, ще я открия още утре, но не й е дошъл още нито денят, нито часът.

– Кога й е денят и часът, Синан ага? Изминаха цели осем години, и този ден и този час още не са настъпили, така ли?

По лицето на Синан плъзна тайнствена усмивка. Мустаците му отново трепнаха.

– Денят е първият петък от днес нататък.

Всички, с изключение на падишаха, се учудиха. Защото само той знаеше тълкуването. Хюрем веднага изброи на пръстите си кога се пада

– Вторник – осемнадесети, сряда – деветнадесети, четвъртък двадесети, петък – двадесет и първи... Двадесет и първи март!

– Моят рожден ден! – не успя да се овладее Михримах.

Лицето на Майстор Синан грейна в усмивка.

– На моя рожден ден ли ще видя за пръв път кубето, окачено на небето за мен?

Синан кимна с глава да потвърди, в този момент се обади и падишахът:

– Я почакай! Разбра кой е денят, а не попита за часа.

Михримах вече мислеше, че е загубила контрола над поведение си, над думите си, над погледите си. Можеше да е така, можеше и да не е така. Но явно не можеше да се овладява. А и не я интересуваше.

– В колко часа, Майстор Синан? – попита и се усети, че гласът й прозвуча пак като на жадна за ласки жена.

Отговори й падишахът:

– Когато се чете сутрешният езан.

Този път не се сдържа Хюрем.

– Сутрешният езан ли? – попита учудено тя. – Не е ли твърде ранен час?

– И аз казах, че е рано. Но така трябвало.

– Защо?

Синан погледна крадешком към Михримах, после се извърна бавно към Хюрем и каза:

– Султанке! Имам една тайна, затова!

ДЖАМИЯТА НА МИХРИМАХ СУЛТАН, ЮСКЮДАР

21 март 1548 г., 5,17 ч.

Никой не се интересуваше как мина времето между 15 и 21 март. Освен Михримах и Синан.

Падишахът беше ангажиран с уточненията за новия поход, който щеше да предприеме срещу Иран.

Хюрем се тревожеше, че по време на похода Мустафа отново ще стане мил и драг за баща си. През последните месеци султанът току повтаряше:

– Много остарях, моя Хюрем!

„Ами ако се оттегли? И като се оттегли, вземе че остави трона на Мустафа?“ Това беше най-тежкият й кошмар.

Проблемът на великия везир Рюстем паша не беше по-лек от нейния. От една страна, опитваше се да отреже главата на поета Яхия, който го осмиваше като „Рушвет паша“, но падишахът по никой начин не даваше. Когато и да поискаше главата на Яхия, султан Сюлейман му отговаряше:

– Остави го, зетко! Ако поетите не говорят, говори народът. А гласът на народа е много по-силен. И гневен. На него не можеш да устоиш. Остави поетите да си пишат и да възпяват народа, така той забравя за своя гняв.

А от друга страна, стъпваше по острието на ножа заради двете глави, които Михримах и майка й искаха да отсече. Подхлъзнеше ли се, върху него щяха да се изсипят огньовете на ада. Ако шпионите на Гюлбахар и Мустафа разберяха какви ги върши, главата му си отиваше, ако се научеше падишахът – пак щеше да е същото. Час по-скоро трябваше да свърши тази работа, час по-скоро. „Каква ти джамия, какво ти тържество! – не спираше да си мърмори. – И то в ранни зори. Какво било то, моля ви се, Синан ефенди имал някаква си тайна. Дано пропадне вдън земя тази негова тайна – крещеше душата му тихомълком. – Ела при мен да видиш какво значи тайна!“

И Гюлбахар, и Мустафа не се интересуваха от деня и часа за откриването на джамията на Михримах султан. От столицата веднага изпратиха вест до Амасия. Естествено, Гюлбахар узна, че на 21 март сутринта султан Сюлейман ще се изкачи на едно тепе, което се вижда и от двете части на столицата, за да съзерцава построената за дъщеря му джамия, но така или иначе умът й изцяло беше в новия му поход.

– Защо ли не те вика за наместник на трона?

– Майко, вече не сме деца! Тръгне ли бащата на война, истинският мъж звънти с ятагана си до него. Това е повелята, това е традицията.

– Копелето на московчанката не е ли мъж? Защо ще поверява трона на Селим?

– Той е още дете.

– Дете ли? Не си ли чул, храбрецо мой? Всеки ден бил пиян до козирката. Не излизал от обятията на жените. Какво ти дете?

Михримах и Аърнаслъ Синанедин Юсуф бяха твърде далече от всички тези неща.

Тя беше захвърлила настрани всякакви кроежи, капани и отмъщения. Сама си говореше: „Двадесет и първи март. Моят рожден ден! Каква деликатна душа! Каква поезия! Може ли да се получи поезия от камък върху камък? Ето на, може! Синан ага го направи. За рождения ден ми подарява окачено на небето кубе. То, моето кубе, ще стои там хиляди години, две хиляди години, вечно!“

От доста време не беше прегръщана от Рюстем. Повечето време той прекарваше в Новия дворец. Михримах знаеше, че съвсем потайно Рюстем се разтушаваше с други жени, но това не я засягаше. Казваше си: „Само да не се докосва до мен, оттам нататък да прави каквото си ще!“ Женитбата им се превърна в договор за работа. Той й беше дал две деца. А сега щеше да отсече двете глави, които искаше, и щеше да ги сложи в краката й. Иначе щеше да загуби собствената си глава.

С притеснение и срам се замисли: „Ако бях продължила да съм с него, дали щях да отменя собствената си забрана да фантазирам?“. Изведнъж й дойде наум забраната, която си наложи след онези една-две секунди, когато в представите й Синан замести Рюстем. Във всеки случай тя отдавна си беше освободила въображението от всякакви забрани.

Дори само при мисълта за това сърцето й запламтя.

„Всъщност всички ние сме нечии пленници“. Султан Сюлейман беше в плен на могъществото на Великата Османска империя, на повелите й, на интересите й, на управляването й. Със своите ламтежи за власт Хюрем беше попаднала в плен на омразата. „А ти, Михримах – си рече сама, – стоиш премазана между могъществото на баща си и омразата на майка си. При това си наложи и забрана за мечтите. Горката ти душичка, вече цялата е в плен, също като прикования за веслата роб. А сърцето ти, същинска пеперуда, беше така влюбено в свободата на хората, които се обичат!“

И Синан беше притиснат в плен – между своята любов и могъществото на султана. Ако ги нямаше властта, мощта, дворцовото великолепие, може би разликата във възрастта им нямаше да представлява толкова пагубно препятствие. Кой знае?

Всяка нощ, когато си лягаше, главният архитект Синан ага отправяше горещи молитви: „Аллах, изпълних си дадената дума. Погребах любовта си дълбоко в сърцето. Не послушах зова на сърцето си и не допуснах грях и позор. Понесох на плещите си цялата моя болка, издълбах я в камъка. Ти ми даде сили, ти ми даде вдъхновение, ти ми даде живот. Позволи ми да удържа и дадената пред нея дума. Благодаря ти, че окачих на небето кубе за Михримах. Помогни ми и сега. Когато настъпи часът в отредения ден, отвей с диханието си тежките черни облаци над главите ни, за да мога да й покажа моята тайна!“

***

Молитвите на Синан бяха чути. През нощта между 20 и 21 март вятърът подкара тежките черни облаци пред себе си, навлезе в Босфора от единия му край и излезе през другия. По небето заблещукаха звездите.

Всички се събраха в шатрата, която Майстор Синан беше вдигнал предварително върху един висок гребен.

Още не се беше зазорило.

Шатрата се намираше върху тепето, от което можеше да се вижда фасадата на джамията на Михримах, но засега тъмнината все още скриваше творението на Синан заедно с вградената в него тайна.

Всички стояха настръхнали от сутрешния мартенски студ.

Султан Сюлейман очакваше с любопитни очи момента, когато щяха да вдигнат завесата пред шатрата на Майстор Синан.

– Синан ага много старателно си крие тайната! – обърна се той към великия везир.

Макар че не разбра нищо от това подмятане, с още сънливи очи, Рюстем почтително закима с глава.

– Погледни! – продължи падишахът. – Като че ли мракът на нощта не ни стига, та е опънал и завеса пред очите ни!

Всички стояха прави на крака, с изключение на султан Сюлейман.

Михримах имаше чувството, че ще припадне от вълнение, дишаше учестено. По лицето на Есма ханъм можеха да се разпознаят най-различни преживявания: от щастие до разочарование, от страх до нетърпение, от любопитство до гордост. Дълбоко в душата си възкликваше: „Моя злощастна принцесо! Моя късно открила любовта принцесо! Истинската любов, принцесо!“.

Синан ага влезе в шатрата и по това всички разбраха, че моментът е настъпил. Главният архитект се поклони пред падишаха и целуна полите му. Изрече молитва за вечен живот, благоденствие и множество победи. После рече:

– Простете, господарю, на покорния ви роб Синанедин заради създадените затруднения толкова рано да ви докарам тук! Но нямаше друг начин да видите тайната на Синан!

Като се изправи, той се озова очи в очи с Михримах.

– За нашата принцеса окачихме на небето такова кубе, на което да липсва и най-малкия недостатък!

Млъкна, за да си поеме дъх. Михримах усети, че Синан също беше много развълнуван и затова дишаше тежко. Всички си обясниха вълнението на майстора с това, че трябваше да говори в присъствието на падишаха, но няколко души знаеха истинската причина: Михримах, майка й, Есма и приятелката на майка й – Мерзука.

– От двете страни на кубето издигнахме две изящни минарета. Право към небето. Две минарета, като протегнати в молитва към Аллах ръце. Но все още на окаченото кубе нещо му липсваше. Попълнихме и тези недостатъци. Това, което ще видите след малко, досега няма равно на себе си по цялата земя. Както нея. Единствената дъщеря на нашия господар. Както нашата Михримах султан!

Пак замълча. Михримах вече едва се държеше на крака. Хюрем незабележимо побутна Мерзука. Синан преглътна и едва успя да прошепне:

– Това нещо може да се види само веднъж в годината, ето на този ден, в този час!

Отново настъпи мълчание. Синан сякаш чакаше някой да му подаде знак, непрекъснато поглеждаше към другия край на шатрата. Михримах крадешком отправи поглед натам. Никого не видя. Пак потърси очите на Синан ага. „Ти, който окачваш кубета на небето – въздъхна нечуто Михримах, – прости ми! Не можах да те позная. И да бях те познала, нямаше да те разбера. И да бях те разбрала, бях абсолютно безпомощна!“

И двамата полагаха неимоверни усилия, но не можеха да не се гледат. Рюстем се възползваше от това, че стоеше зад гърба на падишаха, и се прозяваше с голямата си като пещера широко отворена уста. Михримах за пореден път се отврати от мъжа си. И се замисли: „Виж ти каква съдба! Имам насреща си един мъж от камък без душа и един мъж, който влива душа в камъка. И най-красивата от всички красавици Михримах султан е жена на онзи, който е безчувствен като камък“.

Видя как в един миг побледнялото лице на Синан си възвърна цвета, а очите му заблестяха. Веднага се обърна. В другия край на шатрата някакъв строител си показа чернокожата глава и моментално изчезна. В този момент Синан надигна глас:

– Време е!

Завесата пред шатрата започна бавно-бавно да се повдига нагоре.

В белезникавата светлина на започналия да просветлява хоризонт най-напред видяха ледения блясък на джамията на Михримах. Руменец обля отзад камъните й и се отрази в тях. Завесата се повдигна още малко, за да покаже в цялото му великолепие кубето, което Синан окачи на небето за Михримах. Стори им се, че заревото на утрото заля в пламъци оловното покритие. Отстрани започнаха да изплуват корпусите на двете минарета – всички ахнаха, удивени как е било възможно да ги издигне толкова тънки, толкова изящни!

Завесата продължи да се вдига още по-нагоре. Снежнобели поначало, сега те се извисяваха пред тях като две облени в яркочервени багри пера. Когато пред очите им се появи първото викало, червените багри постепенно започнаха да преливат в златистожълт цвят.

– Мой султане! – промълви главният архитект. – Ето, това е тайната!

Единствено Михримах разбра, че той се обърна не към падишаха, а към нея.

Изведнъж завесата се вдигна докрай.

В този момент всички нададоха вик на удивление и възхита.

Михримах се сдържаше с такива усилия, толкова дълго си прехапваше устните и забиваше нокти в дланите си, че повече не можа да устои и сълзите бликнаха от очите й като порой.

Двете минарета се извисяваха пред тях в цялото си изящество и великолепие.

А между двете минарета изплуваше като яркожълта, златна топка изгряващото слънце.

Михримах притисна устата си с длан, за да потисне риданията.

– Изгрявам! – крещеше цялото й същество. – Аз изгрявам! Михримах изгрява! Господи, аз изгрявам!

– Михр⁵⁵ – шепнешком възкликна Синан пред падишаха и другите покрай него, застинали без дъх, занемели в захлас, очаровани пред великолепието на появилата се пред очите им картина. – Слънцето изгрява! Имам още една мечта. Някой ден на високото тепе при Едир некапъ да окача за нашата принцеса друго кубе. Там ще наблюдаваме как изгряващото сега слънце залязва и как над единственото минаре до кубето изплува Мах⁵⁶! Луната!

Лъчите на златистожълтото слънце се втурнаха между двете минарета в шатрата на падишаха. В същия миг белият ешарп върху русите като житен клас коси на Михримах се превърна в разпръскващо отблясъците тъмно злато.

Порой от светлина заля красивата дъщеря на султан Сюлейман и Хюрем.

– Жив да си, Синан ага! – възкликна падишахът. – Изписал си нашата Михримах на небето. Знаехме, че си майстор, но ако ни бяха казали, че ще уловиш слънцето за дъщеря ни, няма лъжа, няма измама, изобщо нямаше да повярваме. А сега ни поразкрий малко тази твоя тайна. Ще виждаме ли всяка сутрин това великолепие?

Синан бавно завъртя глава на две страни и тихо му отговори:

– За съжаление не, господарю! Само два пъти в годината 21 март и на 23 септември. При равноденствие.

– Жалко! Защо ли не можеше хората всеки ден да виждат изгрева на слънцето! Да споменават моята принцеса!

Главният архитект почтително преви гръбнак в поклон.

– Боя се, господарю, че тогава нямаше да бъде такова чудо! Та нали... – Замълча. Погледна странно към Михримах. – Слънце като нашата принцеса се ражда на света един-единствен път!

Присъстващите там жени се спогледаха. Заради тези му думи Михримах възнагради човека, който окачва кубета по небето, с една своя усмивка.

Останалите – мъжете, застанали малко по-напред – реагираха с неприязън към роба, дръзнал да отправя комплименти към дъщерята на падишаха.

А Рюстем паша прояви нерешителност. Щом бащата и майката си мълчат, той какво можеше да каже.

– Синан ага! – наруши безмълвието султан Сюлейман – Ние за поет с псевдонима Мухиби, пишем стихове, редим куплети. Но виждаме, че в теб има и толкова поезия, колкото и майсторлък. Така е, делото ти, изкуството ти са велики! Пожелай си каквото искаш!

„Боже господи! – възропта наум Михримах. – Каква по-голяма обида можеше да се каже на човека, сътворил това чудо!“

Синан обаче изобщо не реагира. Той беше произнесъл всяка дума с мярка, много внимаваше да не падне и прашинка върху Михримах. Но не можеше повече да овладява вихъра на напиращите от дъното на душата му чувства. Бентовете, с които беше обграждал най-съзнателно сърцето си цели тринадесет години, се сринаха само за миг Престори се, че пак се покланя пред падишаха, и още веднъж впи очи в очите на Михримах. По лицето й бяха изписани възхищение, признателност, благодарност.

– Моля се за здравето и благополучието на господаря! - заяви Синан. – За щастието и усмивките на принцесата!

В КРЕПОСТТА – ИСТАНБУЛ

Ноември 1553 г.

Двете вещици седяха смълчани пред огнището. По лицата им играеха отраженията на жаравата. Протегнала крака към горящите въглени, Емине втренчено наблюдаваше танца на пламъците, които се виеха над двата големи кютюка. Дюрдане разглеждаше оловото, което преди малко беше изляла от грозната опушена тава в тенджерата с вода.

– Твоичкият не дойде ли?

Дюрдане се престори, че не е чула подигравката на приятелката си. Само изсумтя.

– Дали междувременно не те е изоставил, изглежда, е избягал?

Дюрдане пак изсумтя.

– Прав е! – избухна в смях Емине. – Никой джин няма да изтърпи такава вещица като теб!

Дюрдане най-сетне вдигна глава и я погледна. Ужас обзе Емине. Скрито под физиономията на дружката й с беззъбата уста и караконджолския нос, към нея гледаше някакво друго същество – с жълти котешки очи, хлътнали в тъмно позеленяло лице.

– Хей! – викна Емине. – Какво става бе?

Зеленото лице беше изцяло покрито с огромни кървясали циреи.

– Обърни нанякъде тази отвратителна глава.

От мястото, където трябваше да бъде устата на Дюрдане, изригни съскане, което хвърли Емине в паника и я накара да скочи на крака.

Котешките очи лъщяха върху лицето като два живи въглена.

Дюрдане протегна едната си ръка към своята дружка, притиснала гръб в стената на съборетината. Емине видя острите дълги нокти в края на костеливите пръсти.

– Дръпни си проклетата ръка! Злобна вещица! Вземай си джиновете и изчезвай оттук!

Ново съскане раздвижи устните по зеленото лице. Разнесе се непоносима воня, която замести и без това застоялия мръсен въздух в тясната стаичка.

Без да отлепва гръб от стената, пазейки се от заплашително играещите пред очите й остри нокти, жената започна да се примъква на една страна към вратата. Дюрдане избухна в ужасен смях и си прибра ръката. В следващия миг лицето й си възвърна предишния вид, вместо котешките очи се появиха познатите, погаснали очи на Дюрдане хлътнали навътре като две черни дупки.

– Моли се, кучко! – продължи да й се присмива с някакъв странен ситен кикот. – Моят зелен джин нямаше време да ти изтръгне сърцето и да си го отнесе!

Емине застина на място. Дюрдане отново се върна към фигурките, образувани от втвърденото във водата олово. Емине я чу да ломоти:

– Всичко е потънало в кръв!

Последва кратко мълчание, вещицата отхвърли глава назад и изпадна в ужасяващ истеричен смях:

– Всичко е потънало в кръв, кръв, кръв! По ръцете на бащата има кръв! Кръв! Кръв! Кръвта на рожбата!

Когато смразяващите до мозъка на костите избухвания от смях започнаха да преминават в хриптене, вратата се блъсна отвън и отвори докрай.

– Ужас! Ужас!

Нахълта разчорлена дрипава жена, хвърли се към огъня и седна до него с кръстосани крака.

– Над нас виси проклятие! – започна да се бие по коленете тя. Дюрдане все едно не беше там. Тя беше видяла всичко във фигурките от леенето на оловото.

– Показаха ми го! – измънка под нос. – Показаха ми целия ужас! Емине се беше поотърсила от преживения преди малко страх, но още стоеше с опрян в стената гръб. Дружката продължаваше да удря по коленете.

– Какво ти става, Назенин? – попита я Емине – Какво ти е?

Едва тогава жената обърна глава към нея. Погледна я с едното останало без мигли око. На мястото на другото дълбока дупка.

– Сюлейман! – заудря се пак.

– Господарят ли е умрял?

– По-добре да беше умрял! – извика Назенин. Да беше умрял! Великият султан Сюлейман уби сина си!

Разнесе се кикотът на Дюрдане:

– Хе, хе, хе!

– Какви ги говориш, крадло? Детеубиец ли стана Сюлейман? – И гласът на Емине прозвуча като писък.

Назенин й потвърди с глава и продължи да се удря.

– Кого ?

Дюрдане не остави новодошлата вещица да отговори.

– Мустафа! – изкрещя. – Султан Сюлейман нареди да удушат принц Мустафа!

– На седем палачи без език, на седем палачи без език! – удряше се Назенин.

– Как е станало?

– В Ерегли извикал сина си в своята шатра... – намеси се отново Дюрдане. Гледаше една от фигурите на оловото във водата и говореше: - Мустафа въобще не подозирал, че му устройват капан, влязъл вътре и седем палачи набързо стегнали врата му с мазното въже. Хе, хе, хе!

– Но защо?

– Капан! – викна този път Емине. – Предателство! Предателство! Накарали Сюлейман да повярва, че синът му го е предал! Подмамили падишаха!

– Кой е извършил това зло? Кой е превърнал бащата в убиец на сина си?

Дюрдане бръкна във водата и извади друга оловна фигурка. Подаде я към Емине с още мокрите си пръсти, от които капеше вода.

– Погледни тук! – изхърхори. – И тримата са тук. Гледай! Не ги ли виждаш?

Емине протегна глава, но не видя нищо и измърмори:

– Тук няма нищо!

– Погледни! – отново й каза Дюрдане.

Назенин също спря да се удря и вторачи единственото си око във фигурата, която държеше Дюрдане.

– Ето тук. Не виждаш ли? Една червенокоса жена. Голяма красавица. Виждаш ли дъщеря й до нея? Тъничка като върбова клонка. По главата й житни класове, в очите й – морета. – Замълча. После извиси глас: – И той! Погледни! Онзи мъж с големия сарък, дето гледа като дявола.

И Назенин, и Емине не видяха нищо, но въпреки това останаха с втренчени в оловото очи.

– Кои са тези? – прошепна след малко Емине. – Познаваш ли ги?

– Три жертви на съдбата! – промълви Дюрдане.

Огънят в мозъка й отново се разпали. Седна на мястото си. Хвана се с две ръце за главата и забоде очи в огъня.

– Две султанки... Един паша...

– Хюрем и дъщеря й! – процеди през зъби Назенин. – Михримах и мъжът й великият везир Рюстем!

– И горкият Сюлейман шах, загледан в ръцете си, изцапаните с кръвта на сина му ръце! – простена Дюрдане.

Гласът й звучеше вече като плач.

– За един престол – трима мъртви принцове!

– Трима ли?

– Трима, трима, трима! – неочаквано изкрещя Дюрдане.

Обърна глава и впери черните си очни ябълки в Емине.

– Единият е Мехмед... Синът на Хюрем... Мустафа, когото палачите на Сюлейман хвърлиха в краката му...

– Ами третият? – намеси се Назенин. – И аз знам само за двама.

– Трима, трима, трима! – отново измърмори Дюрдане. – Единият тепърва ще умре! До време с цифрата три няма да го бъде. Синът на Хюрем, принц Джихангир... той също ще умре... от мъка... няма да понесе болката за жертвата на заговора Мустафа!

Гласовете им секнаха. И трите жени насядаха мълчаливо край огъня. Не след дълго Назенин зашепна:

– Бурята утихна. Хюрем пожертва два свои живота за един трон, но в края на краищата тронът на Сюлейман ще остане на нейния син.

Дюрдане тежко и бавно вдигна глава. Първа Емине видя зеленото й лице и котешките очи. Понеже се падаше откъм сляпата страна на Назенин, тя отначало не забеляза промяната във физиономията на беззъбата вещица. Със здравото си око видя нарастващия ужас в очите на Емине и едва тогава се обърна натам. Докато отскочи назад от мястото, където седеше, от устата на Дюрдане изригна онова ужасно, гадно, вонящо съскане:

– Кръв! Кръв! Кръв!... Кръвта на брат! Тронът на Сюлейман не се е наситил! Ще погълне още една жертва!

ДВОРЕЦЪТ НА МИХРИМАХ СУЛТАН, ЮСКЮДАР

След десет години, 18 април 1558 г.

Тежка беше мъката на Михримах, но въпреки това усещаше дълбоко в душата си да покълва неопределена надежда. „Какво ли е това, Господи? – чудеше се тя. – Какво трепти в мен, какво? Сякаш се прераждам, сякаш в мен се влива нова душа – такова странно усещане! В сърцето си изпитвам такава непонятна лекота, въпреки цялата ми мъка, въпреки траура. Душата ми пърха, като че ли ей сега ще разперя криле и ще полетя“.