Михримах - дъщерята на наложницата

Първа среща, първо споглеждане – и любовната авантюра се развихряше. Беят, който си харесваше някоя млада дама, тръгваше подиря й незабелязано, за да разбере къде е домът й. Макар преследвачът да си въобразяваше, че не го виждат, не само девойката, която ситнеше до възрастните отпред с бързи крачки и разтуптяно сърце, но и всички останали отлично знаеха, че той я следва по петите.

Територията по средата на улицата беше предназначена или за рулиращите пазачи на чаршията, или за амбулантните търговци. Сладкарите с кръглите тави, които продаваха петмез, обикновено бяха наобиколени с деца. Продавачът навиваше на пръчка различни на цвят пластове петмез, а момиченцата и момченцата очакваха с удивление мига, когато щеше да им подаде това невероятно вълшебство. Протягаха ръчички, гласчетата им се смесваха едно в друго: „Дай и на мен! Дай и на мен!“ А продавачът – албанец в бели шалвари, бял дженкен и бяла шапка на главата – усмихнат самодоволно, че има такава навалица от купувачи, подвикваше: Чакайте бре, малчугани! Имам петмез бе, всички ще стигне!“

Малко по-напред стърчеше продавачът на гевреци, по-отсам пък босненец, който продаваше пилаф от нахут в стъклена витрина. Въпреки че почитателите на тулумбите и шамбаджъ⁴³* бяха сравнително по малобройни от другите, пак носеха печалба. Добре ли, зле ли на Капалъ чаршъ всеки можеше да си осигури прехраната. Избягалите от Испания евреи бяха минали в съвършено ново поприще. Някои се бяха захванали с бижутерия, други – с шивашко изкуство. Много от гърците и арменците си изкарваха хляба чрез малки ресторантчета.

А пазачите на чаршията я обикаляха всеки ден, придавайки си важност заради униформите от кафяв шаяк и закачените на кръста им дълги тояги. По изражението на лицето им си личеше, че са извънредно доволни от респекта и страха, които всяват наоколо. Защото те бяха единствените упълномощени да контролират всичко, което ставаше в границите на чаршията. Извършеше ли се някаква кражба например, хванеха ли крадеца, те го събаряха на фалаката веднага, на самото място без да го изправят пред съдии-мадии. Започнеха ли някои да се карат, пазачите веднага се намесваха. Тяхното появяване беше предизвестие, че спорът няма да продължава повече и ще завърши по мило, по драго. Защото и двете страни бяха наясно, че колкото повече се удължаваше караницата, толкова повече се приближаваха до фалаката.

Както всеки път преди петък, и този четвъртък чаршията гъмжеше от хора. Майките, дошли да приготвят чеиза за сгодените си дъщери, кокетните хубавици от бейските конаци с чернокожите слугини по петите им излизаха от един дюкян и хукваха към друг. Върволицата от мъже също беше многолюдна и оживена. Говор на жени, говор на мъже, провиквания на продавачи, които приканват клиентела – всичко това се наслагваше в някакво бучене и то сякаш се залепваше и увисваше по входовете на чаршията.

Това бучене бе първото нещо, което го посрещна още от входа. То заглуши макар и за миг гласовете в главата му. Но беше за кратко, дори не успя да се зарадва. Онези в главата му веднага изплуваха. „Не се бой! – от дни наред крещеше вътрешен глас. – Ти си Богоизбраният! Изпълни повелята на Господ Бог!“

След яркото слънце отвън, сред мижавата дневна светлина вътре в чаршията, очите му сякаш ослепяха. Спря, изчака зрението му да се адаптира. После се присъедини към върволицата на мъжкото съсловие и закрачи заедно с нея.

Спря се пред първия дюкян. Продавачът го изгледа от глава до пети с окото на опитен познавач. По вида му прецени, че не е клиент, и му обърна гръб. Продължи да издърпва струпаните пред дюкяна си чували.

– Здравей, ага!

– Здравей!

– Къде са Ипекчилер, знаеш ли?

Без дори да обърне глава, продавачът измънка едва-едва:

– Повърви още. Като стигнеш до шадраван Чъкмаз, тръгни надясно.

Продължи нататък. Повтаряше си наум: „Шадраван Чъкмаз! Къде ли ще е?“. Правеше го всъщност за да потисне вълнението си. Усещаше, че всеки момент ще експлодира.

Що за съдба имаше той – да изпречи пред него дъщерята на най-големия му враг и да го накара да се влюби в нея, преди още да я познава. Питаше се: „Защо? Защо я изпречи на пътя ми? Защо ми позволи да се влюбя. Защо оня проклетник поиска да убия не най-големия враг и синовете му, а тъкмо дъщеря му?“. Зловеща случайност ли бяха всички тези неща, или предопределената от Господ Бог и изписана на челото му съдба? „Какво иска Господ от мен? – питаше се ден след ден. – Да се влюбя в едно момиче и после да го убия?“

Умът, душата, чувствата, омразата, надеждите се прехвърляха от едната му самоличност към другата. Когато се мислеше за Алехандро той си казваше: „Сигурно е игра на Сатаната. Опитва се да те подлуди, иска да ти попречи да изпълниш свещената повеля на Господ. Ти си Богоизбраният. Мечът на Бог. Какво толкова има да му мислиш? Извади камата и й прережи гърлото. Нека дъщерята на врага да умре, за да развалиш играта на Сатаната“.

Стаеният дълбоко в него Исмаил от Алаийе моментално се противопоставяше: „Не! Недей! Недей да го правиш!“

Веднага се сещаше за белокосата жена, която идваше в сънищата му вече всяка нощ и надаваше вик: „Исмаил, сине! Какво направи?“. За бликналата от Михримах кръв. „Докато съм жив, не мога да го направя! - решаваше при вида на тези картини. – Ще умра, но не мога да го направя!“

В някакъв момент се опитваше да вземе прибързано решение и си казваше: „При това кой съм аз? Ако наистина съм Алехандро от Алаийе, защо жената с бялата кърпа на главата, която непрекъснато ми се явява насън, постоянно ме зове: „Исмаил, синко!“ Защо се давя в сълзи като сънувам трупа, който моряците оставят на пристана? Защо в сънищата ми не се появяват майка ми и баща ми от Севиля?“.

Знаеше, че няма отговор на тези въпроси. Или че никога не можеше да намери верния отговор. В него се вихреха страшни подозрения. И усещаше, че тези подозрения гризат като кръвожадни зверове и сърцето му, и мозъка.

Убиеше ли Михримах, щеше да избави плътта си от мъките. Душата му обаче щеше да умре. Изведнъж почувства как по лицето му плъзва отвратителна усмивка. Беше се зарадвал на хрумналата му идея. Може би нямаше защо да му мисли и премисля чак толкова много. Та как щяха да пуснат дъщерята на могъщия султан Сюлейман да се мотае сама из тази навалица! Кой знае колко охранители щеше да има подире й. Ако Михримах действително дойдеше и се срещнеха още преди той да извади камата, в гърдите му щяха да се забият цял куп стрели. А можеше и един куршум в главата да свърши цялата работа. Можеше и един турски ятаган да му вземе душата. Или да го отпишат от тефтерите на ъгъла в някоя тясна уличка с едно метнато на врата му мазно въже.

Очите му блеснаха. Не чу дори упрека на един минаващ покрай него човек, който го тупна по рамото:

– Върви бе, човече! Да не мислиш, че тук е ливада?

„Това е реалният изход – замисли се той. – Ще бъдат спасени и Алехандро и Михримах. Страданията ми ще спрат. Михримах ще остане жива. Ще разпуска златистите си коси върху гърдите на друг любим мъж. Ще гледа с морскосините си очи съпруга, на когото ще я дадат. И ще се сети някой ден как се е влюбила в един босоног моряк, когото е зърнала някога на един кораб, ще се засмее и ще си каже: „Детинска му работа!“

Улови се, че се оглежда наоколо за стражите на султана. А и ръката му беше в колана. Това бе Алехандро. Исмаил от Алаийе беше изчезнал. Алехандро от Севиля беше превзел и душата му, и мозъка му. Чувстваше, че дори очите му гледат със злост. Готов беше при най-малкия насочен към него жест да изхвърчи като стрела. „Ако са тук – обади се вътрешният му глас, – няма да си дам душата, преди да взема друга. Мишената ми е на девет-десет крачки пред мен. Върви, Богоизбрани! Върви да изпълниш Божията повеля и да отървеш тялото си от мъките“.

„Ами ако умра? – възрази гласът отвътре. – Дори и да я убия, няма кой знае какви изгледи да избягам. Жив няма да ме оставят!“

„Тогава ще умреш като праведник. А името ти ще бъде записано при светците. Ще се палят свещи за душата на свети Алехандро. Творецът ще те прегърне в своите райски селения“.

Усети, че съвсем губи разум. Изтръпнаха му и мозъкът, и върхът на пръстите. „Лошо става!“ – измърмори си. Наближаваше криза.

– Къде е улицата „Шадраван Чъкмаз“?

Направи му впечатление, че хамалинът, когото попита, се стресна. Мина му през ум: „Сигурно е изпитал ужас от изражението на лицето ми!".

– Като минеш през още две улици, вдясно – отвърна му човекът и веднага се отдалечи.

Стигна до ъгъла и видя шадравана пред себе си. В дъното на улицата върху заоблен къс мрамор беше изработена фуния от вито желязо и водата течеше от четирите чучура, по един на всяка страна. Той влезе в първия дюкян.

– Търся Али Ипекчи, познавате ли го?

Един от продавачите го погледна слисано:

– Че кой не познава Али? Ще го намериш в дюкяна до шадраваните.

Постоя малко пред дюкяна да огледа навалицата по улицата. Беше тясна и тъмна. Имаше толкова светлина, колкото осигуряваха фенерите пред дюкяните. През отворените прозорци по кубетата над централната улица проникваше дневна светлина, но тя не бе стигала дотук вероятно откакто съществуваше чаршията.

„Трудно ще стане тази работа в такава задънена улица“ – замисли се той. Разполагаше само с един изход за бягство. Нямаше право на избор. Трябваше да се добере през тази навалица поне до главната улица още преди престъплението да бъде разкрито. По-нататък можеше да намери колкото щеш входове и изходи, където да се скрие. Ако маската му паднеше веднага, „Шадраван Чъкмаз“ беше мястото, където щеше да започне и да приключи всичко от начало до край.

„А може би напразно се тревожа“ – си помисли, като се огледа наоколо. Пред всеки дюкян и вътре в него гъмжеше от жени. Към подканващите подвиквания на продавачите на платове се наслагваше олелията от дечурлигата, които дърпаха майките си за полите. Жените непрекъснато искаха нещо, не им омръзваше да се пазарят. Не забеляза наоколо никакъв царедворец или войник. Освен продавачите от „Шадраван Чъкмаз“ други мъже нямаше.

С ужас забеляза, че се зарадва. Вече беше изцяло под контрола Алехандро. Очите му искряха, сърцето му заби по-силно.

„Отивай! – изкомандва го мозъкът. – Тръгвай, Богоизбрани! Да не ти трепва ръката. Забий камата. Избави си душата и плътта. Отмъсти за рода си, и за църквата!“

Реши, че трябва моментално да си начертае план в главата. Трябваше да държи под контрол мястото зад шадравана. Там беше и по-тъмно и по-далече от погледите на струпаните пред дюкяна жени. Кито че ли не го грозеше никаква опасност. Щеше да замахне с камата и толкова. Щом приключеше, лесно щеше да се измъкне.

„Дали толкова лесно?“ – дълбоко се усъмни.

„Да! – отвърна му друг вътрешен глас. – Толкова лесно! Господ ти е открил пътя. Остава ти едно-единствено нещо – да си намериш място, където да се скриеш, докато се срещнете с оня човек от колата. Нататък е лесно. Помисли си, Алехандро, помисли си за онази отвара, която ще го избави от мъките. Толкова малко ти остава да я постигнеш!“

„Имаш право! – измърмори към непрекъснато бродещия из мозъка му убиец. – Ролята на Исмаил от Алаийе след малко ще приключи. Исмаил ще изчезне. На сцената ще се появи човекът от Севиля!“

Щом откриеха трупа на момичето, разбира се, щяха да притиснат Али Ипекчи. И той в края на краищата щеше да обясни, че дъщерята на падишаха е извикала тук Исмаил от Алаийе. Него обаче никой нямаше да го намери. Щяха да го скрият, докато отмине опасността. Нямаше да има нужда да се плаши и от болките, защото щеше да притежава отварата. В сънищата си той щеше да броди из райските градини.

Пред дюкяна на Али Ипекчи беше още по-многолюдно. „Така е по-добре!“ – си каза. Застана неподвижно зад жените. Който го видеше, щеше да си помисли, че е нещастен младеж, дошъл да купи плат за любимата. Нещастен, защото да се появи сред толкова много жени и да чака кога ще дойде и неговият ред за всеки мъж си беше истинско бедствие.

От една страна, опитваше се през раменете на жените да види Али, друга – наблюдаваше шадравана отдясно. Три жени бяха седнали да си починат върху наредените пред чучурите камъни. Зад шадравана не се виждаше никой: там беше още по-тъмно. Ето на, това беше добре. Толкова тъмно и безлюдно, че да скрие смъртта от хорските очи и уши.

– Дюрие!

От дюкяна на Али излезе някаква жена и над главите и раменете на онези, които се наваляха да влязат вътре, викна още веднъж към шадравана:

– Дюрие! Ела, ела да видиш какво открих!

Едната от седналите пред шадравана жени й се обади и стана. Тръгна право към дюкяна. Разблъска навалицата отпред, за да се добере до вратата, надигна се гневна врява.

Точно в този момент се видяха с Али.

Беше съвсем кратко споглеждане. Съвсем ясно пролича, че човекът изобщо не е искал да настъпи точно този момент. „Еее! – изкиска се в себе си той. – Знае си, говедото, че е свършено с него. Сюлейман няма да прости на човека, който е уредил срещата на единствената му дъщеря с нейния палач!“

Али Ипекчи пребледня като платно, имаше чувството, че дъхът му спира. Ако дъщерята на падишаха наистина дойдеше, не му остава нищо друго, освен да грабне Есма и начаса да избягат оттук. Каквото ще да става, те и двамата трябваше да изчезнат от всички и всичко. Предчувстваше, че тази работа ще завърши зле. Султан Сюлейман щеше да реже парче по парче и от него, и от Есма, задето са срещнали тайно дъщеря му с този човек, друг начин нямаше. Изруга се с дълбоко съжаление: „Защо ли се съгласих с Есма?“.

Късно беше дори за съжаляване, много късно. За миг му мина мисълта да пресрещне Есма и господарката й в началото на улицата, да ги спре и да осуети тази среща. Ако Есма го послушаше, то дали Михримах щеше да се съгласи, след като беше облякла чужди дрехи и се беше измъкнала тайно от двореца, само и само да се срещне с този човек. Нямаше как да хване дъщерята на падишаха за ръката и да я измъкне оттук.

Отново почувства върху себе си питащите погледи на човека отвън.

Алехандро забеляза, че Али Ипекчи плъзна леко поглед настрани, едва забележимо му посочи шадравана и му направи знак: „Иди там!

„Чудесно! – си каза. – И без това аз също си го бях нарочил!“

Обърна се и тръгна към шадравана. Като видяха да се задава право към тях мъж с пронизващ поглед, двете жени веднага станаха от местата, където седяха. Докато се разминаваха, едната погледна крадешком към Алехандро, после пошепна в ухото на другата: „Брей, момиче, ами че той бил голям красавец!“. Засмяха се и се отдалечиха. Той се престори, че уж ще пие вода, седна на един камък гърбом към уличната врата. Отвори чучура, напълни си шепата и отпи една-две глътки. После си наплиска и лицето. Почувства, че отвътре му олеква. Незабелязано хвърли през рамо един поглед назад. Всеки се занимаваше със себе си. Светкавично се изправи и заобиколи шадравана откъм тъмната му страна. Никой не го видя. Освен Али Ипекчи.

Михримах слезе от колата малко преди Капалъ чаршъ, от вълнение направо се задушаваше. Тръгна забързано пред Есма. Гувернантката й едва успя да я настигне.

– Недейте да бързате толкова, принцесо! – прошепна й на ухо.

– Закъсняхме. Ами ако му е омръзнало да чака и си е тръгнал?

– Няма да си тръгне! – реши Есма да успокои господарката си. – Че на кой влюбен му омръзва?

Михримах трескаво нахълта в гъмжилото от жени.

– По какво си личи, че е влюбен? Може просто да си въобразяваме.

Гувернантката й избърбори нещо, но от шумотевицата в чаршията не я чу. А пък и умът й беше другаде. В съзнанието й изплува въпросът: Какво търся тук?“. Каза си: „Обърни се, Михримах, и си върви. Нима дъщерята на султан Сюлейман може да върши такива работи?“

Но не го направи, разбира се. Неусетно погледна към Есма. Лицето на нейната дадъ беше угрижено. „Права е! – помисли си тя. – Ако мама разбере за това, ще одере нейната кожа. Причиних на това момиче голямо зло. Може би проиграх и живота й. И само нейния ли? Хвърлих в огъня и любимия й човек!“

Още имаше време. Можеше да се върне оттук. Можеше да спаси себе си от позора, Есма – от мъченията, любимия й – от огъня.

„Ами ти, Михримах? Какво ще стане с теб? – проговори вътрешният й глас. – Попадаш вече в обятията на въшливия Рюстем!“

А това не беше ли по-лошо и от смъртта?

„Значи Провидението е написало по челата и на четирима ни това да се случи. Аз да изживея този позор. Есма и нейният Али, естествено и той.. Исмаил от Алаийе с огнения поглед, да намажат въжето заради мен“.

Опита да се забърза. „Но ти си толкова отчаяна, Михримах! – взе да се увещава сама. – Нима имаш друг изход? Постой, почакай. Не се знае какво ще стане. Баба ми нали все казваше: „Докато човек не се окаже натясно, Хъзър⁴⁴ не му се притичвал на помощ“. Може пък този Исмаил от Алаийе да е моят Хъзър. Не ми трябват нито палати, нито разкош. Да ме грабне и да ме отведе. На върха на някоя планина, никой да не ме намери. Стига да се отърва от тези страхове, капани, интриги, предателства... и от Рюстем!“.

Реши се. И викна наум с все глас: „Ще го направя! Трябва да стане! Ще го видя! Ще го поискам от него! Ако трябва, ще падна на колене да го помоля!“

Закова се на място. Закова се и Есма. При това неочаквано рязко спиране жените, които вървяха зад тях, се наблъскаха верижно една в друга.

– Върви бе, жена! – викна една от тях.

– Вместо да приказваш, тръгвай да вървиш и ти! – скастри я друга.

Михримах хвана гувернантката си за ръка и я дръпна встрани, – Есма!

– Заповядай, принцесо! – прошепна й тя.

Гласът й звучеше с такава обида и немощ, че издаваше без остатък страха, разкаянието и отчаянието, които изживяваше.

Михримах я погледна право в очите и прошепна:

– Извини ме! Прости ми!

За миг Есма си помисли: „Сега му е времето. Хвани господарката за ръката! Издърпай я, извлечи я! Изкрещи й: „Какво правиш?'' Принцеса Михримах, дъщерята на султан Сюлейман и Хюрем хатун, красавицата на красавиците, не се ли срамува да тича като някоя уличница подир любовника си? Я тръгвай!“.

Само при мисълта за това Есма изпадна в ужас. Загледана в очите на господарката си, този път тя си помисли: „Колко нещастно момиче си ти, моя красива принцесо! Намериха ти за съпруг един въшльо, ти се влюби в един епилептик!“

„Поне това й кажи! – внушаваше си сама. – Добър, хубав, но този човек, към когото тичаш сега, си има болест. По-преди са го наричали Исмаил от Алаийе, сега му викат Епилептика Исмаил. Откажи се от тази любов. Не отивай. Пътят е наблизо, да се връщаме!“

Но тя знаеше, че ако й каже истината, ще убие всичко в нея – цялата онази слънчева жизнерадост, засияла в нейните и тъжни, и замечтани, и буреносни очи от деня, когато се качиха на кораба и се срещна с този моряк. Щеше да запази тайната докрай. В края на краищата това беше една невинна среща. Можеше да трае само минута, може би и две. Какво от това? А можеше и Исмаил да не е дошъл. Да се е изплашил. Можеше, като застане очи в очи с господарката й, той да разбере, че допуснал грешка, и да отхвърли тази любов.

– И ти ме извини, принцесо! – набързо й прошепна.

– Теб! За какво? Че какво си направила ти! Аз ви хвърлих в огъня.

Есма неволно поклати глава. А наум си добави: „И себе си!“

Михримах пак тръгна.

– Още много ли има до твоя любим?

– Ще повървим още малко.

Забързаха крачки.

Някъде дълбоко в съзнанието на Михримах се таеше странната среща в казармата. Мъжът, който окачваше кубета по небесата! Откакто се видяха в „Айя София“, я се беше сетила веднъж-дваж за него, я не. После съвсем го беше забравила. Само като чу за Чешмата на Дилруба, се запита: „Дали е същият?“ – и дотам. Днес обаче се увери в мига, когато при чешмата извика зад гърба й: „Дилруба!“

Боже господи, какво само й наприказва: „Търся ви цяла година! Защо криете, че сте Дилруба? Нима забравихте? А аз не забравих. Не само не забравих, ами ви изваях и от мрамор, Дилруба!“

Прехвърляше през ум всеки израз, чудеше се: „Що за приказки!“ А после сама се укоряваше: „И какви ще да са? Несъмнено любовни! Не го е срам? Не се ли срамува – възрастен мъж, а да говори такива неща на момиче, което може да му бъде дъщеря? Та защо съм криела, че съм Дилруба! Та бил ме изваял от мрамор! Та на сърцето не можело да му заповядва!“

Пред очите й се появи тъжният, одухотворен образ на Синан. Спомни си вдъхващия му спокойствие поглед. Дочу отново галещия душата плътен негов глас: „Дал съм дума, Дилруба! Някой ден ще окача едно кубе на небесата. Ще видиш! Заради теб!“

„Вярно, на колко ли години е Майстор Синан? – изведнъж се запита. Сигурно над четиридесетте. А може би и на петдесет. Откъдето и да го погледнеш, разликата между нас е поне тридесетина години!“ Неволно тръсна с яд глава. Дори брадата му беше започнала да посивява. „Що за сърце ще да има един четиридесет-петдесетгодишен мъж, че да не ни забрави? Що за надежди ще таи, че на сърцето си да не заповядва!“

Внезапно Михримах пак се закова на място. Отново отзад и отпред се разнесоха забележки. Тя обаче изобщо не им обърна внимание.

– Есма, според теб Въшльото на колко ли години е?

Момичето се зачуди как да й отговори. Заоглежда се стреснато дали някой не е чул тази дума: „Въшльото“. Нямаше човек в огромния Истанбул, който да не знаеше кой е този Въшльо.

– Ами не знам!

– Виж ти! Не знаела! Има ли нещо, което ти да не си видяла или чула, Есма, та да не знаеш и това?

Покрай тях минаваха хора, подблъскваха ги оттук-оттам, на принцесата обаче й беше все едно, чакаше си отговора:

– На тридесет и пет, така се говори.

– И аз чух същото.

Михримах се обърна и продължи да върви. „Тридесет и пет – повтаряше си наум. – Значи между мен и човека, на когото ще ме дадат, има двадесет години разлика“. Между него и Майстор Синан разликата е пет години.

В същото време друга мисъл, която й тежеше на сърцето, се загнезди в мозъка: „Щом някой по-възрастен с двадесет години се е увлякъл по мен, защо да не се увлече и друг, по-възрастен с двадесет и пет години?"

– Пристигнахме – обади се Есма с отпаднал глас. – Дюкянът на Али е при онзи шадраван.

И двете се спряха на място. И двете си дадоха сметка, че това е последната им възможност да се откажат. Сърцето на Михримах заби силно, но тя установи, че причината е не толкова срещата с любимия, колкото срамът, тревогата и притеснението. Но стрелата вече беше излетяла от лъка. А излетялата от лъка стрела вече не можеше да бъде спряна. Незабележимо си пое дълбоко дъх и тихо продума:

– Да вървим тогава. Да видим дали е дошъл.

Есма безмълвно се замоли: „Дано да не е дошъл!“

И Михримах се помоли за същото, макар че не се осмели да го и изрече: „Дано да не е дошъл!“.

Защо сега беше толкова безпомощна и не можеше да си обясни защо така внезапно изпадна в паника, след като дни наред беше копняла да се срещне с него, беше кроила какви ли не планове.

„Нали аз го извиках, а сега искам да побягна! Защо?“ – питаше се сама.

Въпросите, които дни наред й човъркаха мозъка, сега нахлуха в главата й с нова сила:

„Ами ако той не ме обича?“

„Ами ако се разсмее, като му кажа „Отвлечи ме!“, и си тръгне?"

Ами ако се нахвърли отгоре й като освирепял от глад вълк?

Ето че този въпрос се очертаваше като най-важния от всички останали.

„Да речем, съгласи се да ме отвлече. Побягваме, скриваме се някъде. После какво? Ако каже: „Идвай сега в обятията ми!“, какво ще правиш?

Потрепери от страх. Да е влюбена, влюбена беше. Михримах обичаше да си мисли за него, да си мечтае. Искаше да бъде с него. Да го гледа, да се опиянява от очите му. Това й стигаше. Трябваше ли да прави онова нещо?

Краката й трепереха, опита се да го прикрие и тръгна подир гувернантката си. Отново й мина мисълта да се обърнат назад и да си тръгнат.

Есма изрече нещо, съвсем откъснато от страховете и мислите й:

– Той е безумно влюбен във вас.

– Кой?

– Той. Който е изградил Чешмата на Дилруба.

Та Михримах се боеше тъкмо от това.

– Върви, хайде върви! – скара се тя на Есма. – Откъде ги измисляш тези приказки? Човекът е на годините на баща ми. Боже, боже... Да вървим при твоя Али, да видим. Каквото ще става, да става! Или спасение, или смърт!

– Пепел ви на езика! – реагира Есма.

Но и двете прекрасно знаеха, че всяка крачка ги отвежда или към спасението, или към смъртта.

***

Али Ипекчи ги зърна още щом се появиха пред дюкяна му. Държеше топ плат, но го остави пред клиентката си. Каза нещо на колегата си малко по-навътре. После разбута с усилие струпалите се жени и излезе навън.

– Добре дошли! – обърна се към Есма.

– Добре заварил!

Гласът й беше толкова отпаднал, че издаваше всичките й преживявания. Какво ли нямаше в този глас: щастие, че вижда пред себе си любимия мъж; дълбокото разкаяние, че са отишли там; молитви за това, че го е подложила и него, и тях двете на такива опасности. Али се правеше на невъзмутим, но по всичко личеше, че и той е разтревожен. Дори не поздрави Михримах. Опитваше се обаче крадешком да види под фереджето дъщерята на падишаха, която ги въвлече в това зло.

Михримах също го измерваше незабелязано от глава до пети. „Да ми прости Аллах! – си каза наум. – Този Али Ипекчи бил голям красавец! Дано Аллах ги дари с щастие и двамата!“ На момента се усети колко глупаво беше пожеланието й. Сама се скастри: „Какво ти щастие! Заради моята себичност подложих на такъв голям риск двама млади и изпълнени с живот хора. Може заради мен и да умрат. Аз съм причината!“.

Настръхна от ужас. Тя щеше да бъде осъдена на брак с Рюстем. Но тези двама влюбени? Въобще нямаше да ги попитат: „Защо го направихте? Как го направихте?“ Ако тя се примолеше горещо, може би щеше да спаси живота на Есма, обаче главата на този красавец щеше да се раздели с тялото си, защото бе помогнал на падишахската дъщери да се срещне тайно със своя любим и да скрои плана си за бягство с него.

„Погледни ги! – си каза. – С каква любов се гледат един друг в очите. И аз тази любов...“

Пресегна се и хвана Есма за ръката. Искаше да й каже: „Ела, да се махнем веднага оттук!“ Момичето възприе това като знак: „Хайде, де питай го!“

– Дойде ли?

Али Ипекчи потвърди с глава.

Дошъл беше! Исмаил беше тук. Значи любовта й не беше несподелена. Значи още имаше надежда. Значи беше твърде късно да се разкайва и си тръгне оттук. Съдбата беше пришпорила конете си. Или щеше да се метне на райските коне и в пълен галоп да препусне към своето щастие или щеше да си тръгне поругана. Не можеше повече да чака.

– В дюкяна ли е? – тихо промълви.

Али непрекъснато хапеше устните си, едва сега се обърна към Михримах.

– Вижте! – обади се той с подчертано рязък тон. Държеше се така, все едно не го засягаше, че пред него стои дъщерята на падишаха. – Трябва да знаете, че не го правя, защото е заповядала дъщерята на султан Сюлейман. Върша това не защото го искате вие, а защото го пожела Есма.

Тонът му жегна Михримах. Тя поклати глава:

– Аз... само... – Замълча. Нямаше смисъл да казва каквото и да е.

– Ще ви кажа само толкова – продължи Али със същия остър и сърдит тон. – Имате на разположение една минута. Каквото ще правите трябва да стане в рамките на тази една минута.

Михримах пак кимна с глава.

– Къде е?

Той не направи никакъв знак, никакъв жест, само прошепна:

– Там! Отзад.

Михримах моментално се огледа наоколо. Жените влизаха и излизаха на талази в дюкяните за платове. На никого по „Шадраван Чъкмаз“ не му беше притрябвало да гледа какво правят другите.

– Благодаря ти, Али, забрави за сторената добрина!...

– Според мен вие трябва да забравите – прекъсна я той. – Забравете, че сте ме видели, забравете тази задънена улица, този дюкян, забравете всичко!

Михримах отново наведе глава.

– Хайде! – изпъшка той. – Както сме щръкнали тук, привличаме вниманието на всички.

Тя се обърна бавно към шадравана. Зад него беше пълен мрак. Настръхна. Спомни си как си въобразяваше, че като се срещнат с Исмаил от Алаийе, ще се възнесат в рая, а зад този шадраван беше много по-тъмно, отколкото седем пласта под земята. Стисна здраво ръката на гувернантката си и я задърпа натам. Ипекчи ги спря.

– Есма ще остане при мен.

– Не мога! – сряза го тя. – Не мога да оставя господарката си!

Михримах хвана едновременно и двете ръце на гувернантката си. Погледна я с обич:

– Остани! И ти има какво да си кажеш с Али. Всичко на всичко -една минута!

Есма неочаквано се наведе към ухото й и прошепна:

– Недей, хубавице моя, принцесо моя! Недей да искаш от него онова, което си намислила!

Михримах се стъписа. Значи това момиче я беше усетило. Усетило я беше, че се озоваха тук, защото си беше наумила да избяга с Исмаил, да помоли на колене да я отвлече. Дали и други го бяха разбрали?

Само й се усмихна. Обърна се и закрачи бързо към своята съдба.

***

Долавяше суматохата от другата страна, но не разбираше нищо. Чуваше единствено страхотно бучене. В пролуката между шадравана и отсрещната сграда се процеждаше тънък сноп светлина. И едва на крачка встрани изчезваше. Облегнал гръб на плесенясалия мръсен зид, той се стопяваше невидим в мрака. Даже и да минеше някой от тази страна на шадравана, нямаше начин да го види. Най-много щеше да си помисли, че блещукат две жарчета. И това бяха очите му. За да ги скрие, трябваше да ги затвори. Но не искаше да го прави. Целият беше обсебен от Алехандро. Нащрек трябваше да бъдат всичките му сетива. Той беше сянката на Бога. И ръката на Бога трябваше да се стовари, без да трепне, без да се спре.

Всъщност той виждаше всичко и със затворени очи. А каквото не виждаше, го чуваше. Беше обучен по времето на затвора си в крепостта. Ето например ей там отпред имаше мишка. „Ако се съди по звука на провлачената по земята опашка и по трополенето от стъпките на мекичките крачета, трябва да е колкото котка“ – предположи той. Близо сигурно имаше купчина хартии. Сред парчетата пълзеше хлебарка.

Допря ухо до стената. Чу зад камъните двама мъже. Единият беше по възрастен от другия. Разбра го по мрънкането му. Имаше едва доловимо стържене. И някакво търкаляне. Търкаляне на нещо нанякъде. По лицето му плъзна усмивка. Единият въртеше колело с педал, точеше на шмиргел нож. Или може би нещо друго. Обаче беше абсолютно сигурен, както в името си, че това колело върти камъка, на който се точат остриетата.

От неподвижното седене там, където се беше свил, по тялото му започна да се разлива сънлива отпуснатост. Вслуша се в себе си. Симптомите на кризата бяха изчезнали. Но той знаеше, че се спотаяват някъде в него. Отправи молитви да не запламтят огньовете в мозъка му и конвулсиите да не го съборят и затъркалят по земята тъкмо когато трябваше да нанесе удара с камата.

Внезапно дочу от другата страна на шадравана някакви по-различни от предишните гласове. Наостри уши. Сигурно бяха трима. Две жени и един мъж. Спотаен говор, три напрегнати шепота.

Някой се приближаваше. По камъните прошумоля плат.

„Идва!“

Възгласът прозвуча в главата му като неистов вик, но от устните му не се отрони и звук. Нещо проблесна в мрака. Беше мигновеният отблясък на извадената от колана му кама.

„Тук съм! – повика я негласно. – Хайде, принцесо, идвай! Ангелът на смъртта те очаква!“

Усети, че го достраша да я назове по име. Изуми се. Защо наистина не можа да каже: „Хайде, Михримах, идвай!“ Уплаши се, да не би чувствата да заглушат стръвта му за отмъщение, да не би да изтрият от паметта му неговия свещен дълг. „Я не говори врели-некипели! – ядоса се на себе си той. – Ти, Алехандро, си голям глупак! Нали Господ ти я доведе! Това е истинско чудо! Тя е жертвеният агнец! Жертва, принесена на Господ Бог! Ръката ти ще се вдигне и ще се спусне! Като светкавица в бурна нощ. Всичко ще започне и ще приключи в един миг!“

Върху снопа светлина, който се приплъзваше покрай шадравана се очерта силует, тъничък като клон от върба.

Дъхът му секна.

Пръстите му стискаха камата толкова силно, че в един момент усети острието на смъртоносното оръжие едва ли не като част от собственото си тяло. Избухна в безгласен луд смях: „Ами точно това съм! Извадена от ножницата кама!“.

Силуетът застана неподвижно в светлинния сноп.

„Какво става? Защо се спря?“

Разбра, че жертвата му е разколебана. Започна да го обзема паника. Дали това момиче не подозира нещо? Може да се е уплашила, като е видяла какъв мрак е зад шадравана. Ето че точно това въобще не го беше предвидил. Тъмнината щеше да покрие убийството като с покров, но несъмнено беше стреснала момичето.

Усети, че паниката му се засилва. „Дали ще мога да излетя от мястото си като стрела и да го свърша в пространството между шадравана и стената?“

„Ще можеш! – обади се вътрешният му глас. – Ще го направиш като по мед и масло!“

„Но тогава няма да мога да избягам! Ще ме хванат. Ще ме убият!“

„Добре, Алехандро! Камбаните във всички църкви ще зазвънят в твоя чест. Денят, в който ти ще поемеш пътя към Господ, ще се чества като Деня на свети Алехандро!“

Стана още едно чудо. Силуетът в светлинния сноп се размърда.

„Идва!“

– Там ли сте?

Трептящ, уплашен шепот. Не, като звънтящ екот от кладенец. Мелодии, изтъкана от най-трогателни напеви.

Изтръпна.

– Ела! – отговори съвсем накратко.

Тръпките започнаха да пълзят от върха на пръстите му по цялото тяло.

– Но там е много тъмно.

– Няма друг начин. Никой не трябва да ни види!

– Но аз дойдох тук, за да ви видя!

Алехандро усети как по лицето му плъзва пак онази дяволска усмивка. – Не е толкова тъмно! – прошепна. – Още една крачка. И ще видиш!

„Ще видиш последното нещо в живота си!“ – обади се вътрешният му глас.

Вдигна ръката с камата. Като змия приплъзна гръб по стената към задната страна на шадравана.

Светлинният сноп беше обхванал целия силует. Момичето явно беше стигнало до пролуката. Но отново се спря. Алехандро едва успяваше да сдържа надигащия се в него гняв. Ушите му запищяха. Лицето му пламна в огън.

„Още две крачки! – настървено изсумтя наум. – Само две крачки. Две най-обикновени крачки!“

Едва чуто, без да помръдне, Михримах изрече:

– Тогава нямах възможност да ви благодаря!

Алехандро усети как кръвта му кипна: „По дяволите! Стига си плямпала, ами направи още две крачки! Само две крачки!“

– Вие ме пазите, нали? Нищо не виждам пред себе си. Ако ви помоля, ще ми подадете ли ръка? Както тогава! Когато се хванах за ръката ви, аз се почувствах уверена!

Силуетът се раздвижи. Разбра, че тя си подава ръката. Идва, идва.

В този миг се случи нещо потресаващо.

– Спри! – викна той към силуета. – Недей! Не идвай насам!

В поставения от Алехандро смъртоносен капан сега стоеше Исмаил. Духът бе поел от ума контрола над плътта. Мозъкът му заповяда да замахне с тази кама и да пререже гърлото на врага, обаче ръката му увисна безсилна надолу и той не можа да я помръдне повече.

Задиша тежко. Изстена:

– Михримах! Недей, недей, недей да идваш, принцесо моя! Не знам дали ще успея да го спра! Недей, умолявам те!

Сърцето на Михримах се сви на топка, без малко щеше да изскочи - то и бездруго беше изтръпнало от разкаяние и страх. Силуета й замръзна на място. Свлече се върху последния откъм неговата страна каменен чучур. Есма я видя и се притече с вик:

– Боже господи!

Докато изправяше Михримах, тя също чу молбите, които идваха зад шадравана.

– Моля ви, принцесо! Махнете се оттук! Веднага! Алехандро може да ме обладае всеки момент! Бягайте! Бягайте от мен!

Есма я задърпа настрани от това място, в същото време притича и Али. Жените пред дюкяна му също разбраха, че при шадравана става нещо.

– Изведнъж й прилоша! – обясни им Есма.

Престори се, че пръска челото на Михримах с вода от чучура. После й каза:

– Ела! Да се махаме!

Михримах тръгна, стиснала ръката на гувернантката си, а в това време любопитните моментално се разпръснаха пак по щандовете за платове. Всички се върнаха към своите занимания. Една възрастна жена отговори на онези, които подпитваха какво се е случило:

– Бременна била. Припаднала горкичката! Що ще на чаршията бременна жена? Ето я днешната младеж! Разбира ли от дума?

Али Ипекчи не загуби и минута време. Бързо си влезе в дюкяна. Не искаше дори да погледне как ще се изниже оня човек. Само си повтаряше: „Отървахме се! Отървахме се! Ангелът на смъртта прелетя покрай нас и отлетя!“.

Когато стигнаха до ъгъла на „Шадраван Чъкмаз“, Михримах за секунда погледна към гувернантката си.

– Той дори не ме чу, Есма! – отрони тежка въздишка тя. – Не ме чу.

– Ами като не те е чул, нека да не е, принцесо! И какво щяхте да правите в оная тъмница. Пази боже!

Завиха зад ъгъла и бързо закрачиха в потока от жени. Точно тогава тя видя човекът, който тичаше сред движещите се в отсрещната редица мъже. Обърна се към един от дюкяните – да не го забележат. Фенерите осветиха лицето на главния евнух Джафер. „Слава на Аллах! – си рече той – Изгубих ги от поглед само заради караницата между двамата хамали. Сигурно не е било за повече от минута. Че какво ли пък може да се случи за една минута? Не си заслужава Хюрем ханъм да се страхува толкова много!“ Известно време наблюдаваше дали някой не следи момичетата. Такъв не се виждаше никъде наоколо. Най-вероятно на принцесата й се е приискало, щом имаше разрешение от нашата валиде, да се отбие в чаршията и да си купи някои неща. Естествено, гувернантката й също не е имала нещо против.

Джафер се върна назад, откъдето беше дотичал. Започна да следи момичетата с повишено внимание, за да не ги изпусне пак от поглед.

Михримах и Есма вървяха известно време в пълно мълчание. Михримах се изненада, че въобще не изпита разочарование, задето не можа да види с моряка на своите мечти и не можа да му каже каквото си беше намислила. Усещаше някаква лекота, някакъв покой. Не й беше мъчно, напротив, радваше се, че се отърва не толкова от позора си, колкото от опита да навлече на Есма и Али Ипекчи непоправимо зло.

Есма си мислеше: „Слава тебе, Аллах! Преродих се!“ Но умираше от любопитство да разбере какво се е случило. Най-накрая не се сдържа:

– Имам ли право да попитам какво стана?

Михримах и без това душа даваше да й разкаже. Щеше да се пръсне, ако не го споделеше. Какво наистина се бе случило?

– Дори не можах да му кажа каквото исках, Есма! Изгони ме!

– За какъв се има този голтак, че да гони моята господарка, принцесата!

– Но е така! Изгони ме, ето на! Така и не успях да му кажа каквото исках.

– И какво щяхте да му кажете?

Михримах за миг се отнесе.

– Отвлечи ме, отведи ме оттук! – това щях да му кажа, Есма. Качи ме на някоя платноходка, открадни ме! Не искам нито богатства, нито дворци!

Сети се, че когато отиваха към шадравана, нейната дадъ подвикна подире й: „Недей да искаш от него това, което си намислила!“.

– Ти знаеше ли какво щях да му кажа?

Есма поклати глава и каза само:

– Страхувах се.

– Знаеш ли, Есма, той беше направо полудял! – отрони Михримах. Първо ми каза: „Ела! Още една крачка. Още една крачка“. Но не беше неговият глас. Въобще не ми прозвуча като гласа на Исмаил от оня ден, когато се качвахме на лодката. Тогава гласът му беше мек, гальовен. Но одеве, одеве... – Замълча, не можа да произнесе думата. – Като че ли съскаше.

Гувернантката й настръхна.

– Да не ти идва на главата такова нещо! Като змия ли?

– Затова се стъписах. Изплаших се, да не би зад шадравана да се е притаил някой друг. Непрекъснато настояваше да отида. Но изневиделица извика: „Спри!“ Това беше съвършено друг глас. Все едно съскащия си е отишъл, а е дошъл Исмаил. „Спри!“, повтаряше непрекъснато той. „Недей, Михримах, недей да идваш насам!“

– Господи! Каква е тази работа?

– Не знам! Нищо не разбрах! „Умолявам те, принцесо моя! Духът на Алехандро ще ме обладае всеки миг! Бягайте!“ За бога, ако това не са някакви налудничави безсмислици, какво друго ще да са, би ли ми казала!

Момичето за миг се разсея, тръсна глава и отвърна:

– Той и без това... – Усети се и тутакси млъкна. Но още докато сама се ругаеше: „Да си беше стискала езика зад зъбите!“, господарката й я дръпна за ръката.

– Защо млъкна? Какво щеше да кажеш?

– А, нищо! Защо да съм млъкнала. Така си е думата.

– Какво означаваше въпросното „той и без това“? Нямаше отърване. Мина й през ума: „Може би така ще е по-добре!“. Михримах трябваше да узнае истината. Особено след удара, който й бе поднесен днес. След като беше изгонена от човека, когото щеше да моли да я отвлича! Сгреши, че не я предупреди още в началото.

– Такова... – измънка с унил глас. – И без това той...

– Еее?

– И без това той имал една болест! – изстреля го на един дъх и със стиснати очи. Приготви се за свършека на света.

– Какво?

Не отговори.

– Болест ли? Това пък какво е? Каква болест?

– Не знам. Болен бил. От епилепсия.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ – ИСТОРИЯТА ПРОДЪЛЖАВА

Михримах се прибра в двореца, без да проговори. В ума й пулсираха изречените от Есма думи: „епилептик“, „болен“.

Даваше си сметка колко дълбоко е потресена, но в същото време все повече нарастваше и радостта й, че се спаси от позор и че отърва без последствия Есма и Али от ужасното зло, към което ги тласкаше.

Наистина, ако беше минала от другата страна на шадравана, по нищо нямаше да се отличава от Фирдевс. Слугинята й се беше срещнала тайно със своя любовник съвсем близо до банята. И тя щеше да се срещне с Исмаил съвсем близо до шадравана. Можеше да не й се случи онова нещо. А можеше той да й се нахвърли! Как да познае какво щеше да му хрумне на един прекарал живота си сред моретата и по затворите мъж, щом види някое хубаво момиче? Още повече, ако това момиче по собствена воля е дотичало презглава при него. Ако го е помолило: „Отведи ме оттук, Исмаил!“ Без съмнение той щеше да го направи – ако не там, то на някое друго място.

Преструваше се, че е сърдита на седналата отсреща й в застрашително подскачащата кола Есма, задето е скрила болестта на Исмаил. И без това тя не смееше да я погледне в очите. Така или иначе, и в стойката й, и в държането й личеше, че в душата й се е възцарил покой. Откакто излязоха от двореца, Есма не се свърташе на едно място, непрекъснато говореше, питаше, все се обръщаше да погледне зад гърба си, но сега не беше същата, сега насреща й седеше кротката примерна гувернантка.

Изсмя се на внезапно хрумналата й мисъл. Скри лице в длани, не искаше да я види усмихната. „Каква съдба! По едно и също време в живота ми се появиха двама мъже. Единият ще стане мой съпруг, другият никога няма да напусне моите сънища и блянове. Единият е куц и въшлив, другият – епилептик!“ И реши, че за нея няма шанс в любовта

Колата спря на Хиподрума. Есма изскочи и посегна да помогне на господарката си да прекрачи навън. Михримах се намръщи, не пое подадената ръка. Слезе си сама. Есма забеляза, че фустата й се закачи на стъпалото, веднага се наведе да я оправи. Когато се изправи, Михримах видя забуленото от черен облак лице на своята дадъ: „Сякаш не й стигат страховете, които й навлякох, та сега измислих и тази сръдня! – укори се сама. – Аз съм лоша! Неудачница! Безсърдечна!“

Точно там беше дворецът на великия везир Ибрахим паша. Дойде й наум, че наоколо гъмжи от негови служители, чираци, слуги. Всеки момент някой от харема можеше да я зърне и разпознае, че и да изскочи пред нея. Слънцето започваше полека-лека да залязва и щеше де абсолютно неуместно да разперва чадър. Старателно си покри главата с фереджето. Поеха с бързи крачки все по-надалече и надалече от двореца на Ибрахим паша.

– Има предостатъчно време, докато се приберем – прошепна тя на гувернантката си. – Разкажи ми хубавичко, до най-малката подробност, какво беше това! Ако премълчиш или запазиш в тайна нещо, ще те накажа.

Есма пристъпи крачка напред, за да се приближи до господарката си, и вдигна очи към нея. Михримах видя как мрачното й лице се проясни. В очите й заискри радост. Сръднята беше приключила.

– Както заповядате! – с леко притеснение отвърна Есма. – Али попитал в корабостроителницата за Исмаил, а лодкарят му отговорил „Исмаил Епилептика ли?“ „Не! – възразил Али. И настоял: – Аз търся Исмаил от Алаийе!“

Исмаил Епилептика! Само при споменаването на тази дума Михримах отново усети болка, отново сърцето й прокърви.

– Човекът, с когото говорил Али, му казал: „Той е, същият!“ – продължи гувернантката. – „Неверникът подложил Исмаил на такива изтезания, че докарал на якия като планина герой епилепсията“. Ето така отвърнал човекът.

Есма погледна крадешком към Михримах да разбере как й въздейства. Обаче видя една абсолютно безизразна физиономия.

– Като изпаднел в криза, започвал да се мята по земята насам-натам. Нахвърлял се на всекиго.

Започнаха да се спускат по ръбестите камъни на стръмната пътеки покрай крепостната стена между двореца и морето. Слънцето вече обагряше в пурпурно рехавите като фин тюл бели облаци. Предстоеше им още доста път. Като слезеха на равното, щяха да се промъкнат в градината на двореца през скритата от прорасналите до кръста храсталаци дупка в основите на зида. Там щеше да ги чака Кара Хюсрев. Щяха да се преоблекат в донесените от него дворцови кафтани, после им оставаше само да се приберат в харема.

От страх господарката й да не се препъне в камънаците и да падне, Есма я държеше здраво под ръка. Такова нещо изобщо не се допускаше в дворцовите порядки, но нали тук не бяха в харема! А и самата Михримах с нищо не показа, че е недоволна от това докосване.

– Есма! – замислено промълви тя. – Тогава, дали не... – Така и не довърши. – Аз... като отидох до шадравана... Дали онова... нещо...?

Есма я разбра, кимна с глава.

– Може би... – тихо продължи тя мисълта на Михримах: – Може би епилепсията го е хванала, горкия...

Съжали, че каза „горкия“ за човека, в когото принцесата беше влюбена, но нямаше връщане назад. Вече се беше изпуснала. Михримах обаче все едно не го чу. Тя преживяваше отново и отново онзи миг, до последната секунда. В мозъка й се стрелкаше и нещо съвсем по-друго...

– Имаш право... Положително, така е... Той не е искал да го видя в това състояние... Уплашил се е да не ме нарани... Да. Без съмнение,

Това е било!

Вървяха известно време потънали в мълчание. За пръв път Михримах вдигна глава и погледна ширналото се пред тях море. Пурпурните слънчеви лъчи разпалваха същински пожар сред морската вода. Вечерта разстилаше своя теменужен здрач даже и по скалистия бряг отсреща. Вече наближаваха тайния проход. Есма се огледа наоколо. Никой не трябваше да види, че се шмугват сред храстите. Обърна се назад. Така и не забеляза тъмния силует, който бързо залепи гръб до зида.

В този момент Михримах откри какво е онова непрекъснато стряскащо мозъка й усещане. Беше една-единствена думичка, произнесена от устата на Есма. „Моят Али“! Така каза тя в един момент, когато говореше за своя любим. „Моят Али“!

Обзе я трепет. Колко топлота, каква сърдечност и съкровеност. А аз какво мога да кажа? – проряза мислите й този въпрос. – Да беше Исмаил, щях да го назова „Моят Исмаил“. А аз трябва да го изтръгна от сърцето си. Какво ще казвам за другия? Моят Рюстем ли? Боже господи, без капчица чувство!“

За нея нямаше да има повече мъж, за когото щеше да казва „моят“!

Завидя на Есма.

„Я се виж – аз, дъщерята на султан Сюлейман! – изпъшка тя. Дори душата ми е по-бедна от тази на гувернантката. Тя си има своя Али, аз...“

– Оттук! – мушна се в храсталака Есма. – Внимавайте да не си издирете лицето, очите, пази я Аллах!

Тя разтвори храстите, Михримах се наведе да мине през тях и да се промъкне през отвора на стената, но изведнъж я осени някаква мисъл тя пак се изправи.

– Есма!

Момичето се огледа с тревога наоколо – не трябваше да се бавят, всеки момент можеше да ги види някой, но все пак откликна:

– Заповядайте, красива моя принцесо!

– Искаш ли да ти върна свободата?

Настъпи потресаващо мълчание.

Есма погледна слисано господарката си. Да я освободи? От робството? Кой не би го желал? Това значеше спасение! Нещо като да се родиш за втори път. „Не! – издигна глас в душата си. – Нещо като да отидеш в рая! Да свалиш рая на земята! Да се събереш с любими. Да се смееш, когато поискаш, да плачеш, когато поискаш, да говориш колкото си поискаш, когато си поискаш. Може би да гладуваш, но си щастлив... Кой не би го поискал?“ В момента не можа да откъсне очи от погледа на Михримах. Искаше да разбере какво се крие в този въпрос. Явно не го беше направила, за да я накара да се хвърли в краката й и да отговори: „Искам! Разбира се, че искам!“. Дали заради днешните събития принцесата вече я беше отписала? Щеше да я махне от главата си, защото е знаела, че любимият й е болен от епилепсия, а на всичкото отгоре не й го е казала? Наказание ли беше това? Зачеркваше с един замах някого, който седемнадесет години й е служил предано и на когото разправяше, че е най-съкровената й приятелка, че е нейната посестрима в сълзите?

Михримах видя как Есма ококори докрай очи, как се опита да задържи напиращия плач.

– Омръзна ли й на красивата моя принцеса да се занимава със своята Есма? – промълви гувернантката.

Михримах обърна глава на другата страна, за да не види сълзите й, за да не прочете в очите й какво си мисли. Есма разтвори храсталаците и помогна на господарката си да се провре през дупката и да стъпи в градината на двореца.

Облякоха донесените от Хюсрев кафтани и вече без притеснение пристъпваха така, все едно се връщаха от разходка в парка.

В този миг Михримах проумя, че въобще не можеше да си представи живота без Есма. Сигурно и Есма не беше допускала, че може да живее без нея, дори и след като сърцето й беше пламнало по Али. Кой не би дал да бъде гувернантка на принцесата. Щедростта на господарката й, на майка й нямаше граници. Облечеше ли веднъж някоя дреха, втори път не посягаше към нея. Но когато се намеси и любовта... Докато не й върнеха свободата, тя не можеше да се събере със своя любим Али.

„Сложна работа! – мина й през ума. – Аз не мога без Есма. Тя пък не може – без Али“.

Когато стигнаха до Розовата градина, внезапно реши: „Трябва да намеря някакъв начин. Непременно трябва да намеря!“.

Малко преди Михримах и гувернантката й да стигнат дотук, през дупката, откъдето те се провряха преди малко, се провря още някой. Голямата черна сянка едва успя да припълзи в градината.

***

Този ден поднесе на Михримах поредния сюрприз в момента, когато отвори вратата на стаята си и се озова срещу Хюрем.

– Валиде?

Майка й не можа да се стърпи и след втория езан развя припряно полите си към покоите на принцесата. Нахълта в стаята й и разпъди прислугата:

– Хайде, свободни сте! Кой каквато работа има, да си я върши. Ние искаме да останем малко насаме.

Изрече го така, все едно с думичката „ние“ искаше да подчертае, че иска да бъде насаме с дъщеря си. Прислугата мислеше, че принцесата не е напускала стаята от сутринта. Кой знае защо и Есма не се мяркаше наоколо. А пък Кара Хюсрев все още не беше разрешил на момичетата да припарват до вратата на принцеса Михримах.

– Ех! – шушукаха и се подсмихваха помежду си те.

– Защо ли красивата ни принцеса не се появява?

– Ама и ти! Защо ще е, а? Мечтае си за Въшльото, сърце не й дава да напуска леглото!

Откакто всички се бяха оттеглили, Хюрем седеше на дивана до прозореца на дъщеря си с изглед към Розовата градина и зад нея - морето. Който я видеше, щеше да си помисли, че красивата съпруга на султан Сюлейман просто си седи и през решетката се любува на морето. Но черните облаци в главата на Хюрем се сгъстяваха все повече и повече.

От една страна, си мислеше: „Какво ли цели това момиче! Била е на Чешмата на Дилруба! Откъде й хрумна ей така, както си седи, да отиде тайно чак дотам? Дали е само заради едно парче мрамор?“

Убедена бе, че не е това.

Откакто се заговори за Рюстем, Михримах излезе от релси. Въобще не искаше да възприеме колко е важна тази женитба. Дори за да се отърве, беше пуснала клюката, че е прокажен! Кой знае сега какво ще е подхванала. Тя също беше чула, че жените се стичат през глава при Чешмата на Дилруба обет да дадат, желанията си да измолят. Даже беше попитала главния мюфтия Зембилли Али ефенди: „Учителю, светица ли е онази жена, Дилруба?“

Михримах обезателно беше отишла там, за да даде обет. Да си измисли желание, парцалче да си върже. Колкото повече го мислеше, все повече се убеждаваше, че не греши. Но дали щеше да се моли само за Рюстем да изчезне от нейната съдба?

Ами ако имаше някой друг?

И ако връзваше парцалче съдбата да я събере не с Рюстем, ами с другия? Ако се срещаше тайно с него?

Не можеше да допусне такова нещо да се случи, не можеше да остане само наблюдател на всичко това!

Откакто й разреши: „Върви тогава!“, и се сети, че има вероятност да съществува и друг, нямаше миг покой. Добре че изпрати главния евнух Джафер ага тайно да я проследи. Ако имаше някой, Джафер щеше да види и да тръгне по дирите му. Щеше да измисли и някакъв изход пред случая.

Не можеше да допусне нещо да попречи на Михримах да се омъжи за Рюстем. Витаеше все още в сферата на новите си интриги, когато дъщеря й се прибра и като я видя, възкликна:

– Валиде? '

– Я виж! – обади се с леден глас, все едно нищо не се е случило. – Нашата дъщеря се върнала от връзването на парцалчета.

Михримах не реагира на тези й намеци.

– Колко неща имахте за измолване, дъще, колко парцалчета вързахте?

– Нито едно, мамо!

– Така ли? Излязохте сутринта, а вече наближава вечерният езан. През всичкото това време просто си седяхте ей така да гледате един мрамор?

Колко побледняла и изтощена изглеждаше дъщеря й в сумрака на нощта. Беше израз на нещо повече от изтощение. На пълен срив! Очите на Михримах бяха така безжизнени, както нейните собствени по онова време, когато в голямата обща стая на наложниците, напълно отчаяна, чакаше да бъде забелязана от султан Сюлейман. „Случило се е нещо! – обади се вътрешният й глас. – Абсолютно сигурно! Днес се е случило нещо!“

– Не седяхме все при Дилруба – продума Михримах. – И да ви кажа валиде, вие също непременно трябва да отидете и да я видите. Тази чешма е нещо повече от мрамор. Нейният създател й е вдъхнал живот, да говори. Водата, която тече от чучура, сякаш пее песни.

Хюрем обаче не чу нищо от това. Изведнъж кипна:

– Да върви по дяволите тази Чешма на Дилруба! Какво значи: „Не бяхме все там“? Аз, дъще, ви разреших да отидете само дотам!

– Знам! – помъчи се да пусне закачлива усмивка Михримах.

На майка й обаче този опит не послужи за нищо друго, освен да си даде сметка: „Тя е толкова нещастна, че дори не може да се усмихне като хората!“.

Михримах разбра, че няма да се отърве така лесно от разпита. Трябваше да направи нещо, с което да разсее нейните подозрения, да й отклони вниманието.

При Чешмата на Дилруба беше същинско стълпотворение! Заради струпванията трудно можеше да се види!

Говореше й тези неща, а наум търсеше начин как да се измъкне от разпита. Изведнъж се сети:

– Стори ми се, че още е рано, а нали вие си мислите да ме омъжите и та рекох на Есма: „Тръгвай, да вървим към Капалъ чаршъ!“.

Думите й обаче не предизвикаха очакваната реакция. Напротив Хюрем изпадна в ужас и подскочи:

– Какво казахте, дъще!? Към чаршията ли?

Михримах кимна като някое провинило се малко момиченце.

– Ти полудя ли? – избухна Хюрем. – Дъщерята на султан Сюлейман да отиде на чаршията само с една гувернантка? Навред кипи от враждебни шпиони, убийци, как можа да го направиш!? Искаш да ни хвърлиш в огъня ли?

Нацупи устни, запримига с очи да умилостиви майка си. И това не помогна.

– Не ми излизай с моите номера, дъще! – скастри я Хюрем и отново седна. – Това е непростима грешка. Ами ако ти се беше случило нещо! Просто не мога да повярвам! И онази Есма! Трябва жива да я одера. Главата й да отрежа!

– Есма няма никаква вина! – стресна се Михримах. – Щом дъщерята на султан Сюлейман й нарежда да тръгват, тя как ще посмее да противоречи! Ами ние? Казала била нашата дадъ „не може“, и ние ще вземем да я послушаме, така ли? Къде се е чуло и видяло принцеса да се съобразява с думата на гувернантката си? Не си вземайте грях на душата с това момиче!

Хюрем не я свърташе да седи на дивана. Пак стана. Направи една, две обиколки из стаята и се спря пред дъщеря си.

– И отидохте?

– Отидохме!

– Къде?

– При Ипекчилер.

Хюрем се наведе и я погледна право в очите.

– Трябваше да се видите ли с някого там?

Михримах тръсна глава, без да си отмести погледа:

– Неее...! С кого да се виждам!?

– Не знам! Ти ще ми кажеш!

– Какво ви прихваща? С никого не сме се виждали. По-точно, видяхме се с хиляди хора, естествено. Толкова оживе...

– Тогава е станало нещо!

Михримах полагаше неимоверни усилия да не издаде обхваналият я страх. Дали клюките за майка й не бяха истина! Магьосница ли бе или врачка? Откъде знаеше?

– Какво да е станало, мамо? Отидохме и ето на – върнахме се!

– Кажи ми истината! – промълви Хюрем, без да сваля очи от нея. – Станало е нещо, нали?

– Не е!

– Някой бандит ли ти направи нещо?

– Валиде!

– Я казвай, принцесо, защо тогава си толкова унила, бледа, отпаднали, като премазана?

Толкова ли си личеше, че е рухнала? Че вече – край на всички мечти!

– Не сме унили! – рече невъзмутимо.

Тя щеше да продължи ролята си на момиче, което се стяга за сватба.

– Но сте права! – измърмори. – Като премазани сме. Защото се изморих. Не съм свикнала да вървя толкова много, затова, краката ми искаха да разглеждаме коприни за сватбени тоалети.

– Сватба ли споменахте, дъще?

Майка й все още стоеше наведена на два ката срещу нея и търсеше да улови следи от лъжа.

– Да! – изчурулика Михримах и стана. – Да не би нашата майка да се е отказала от идеята да омъжва единствената си дъщеря за Рюстем ефенди?

Хюрем се залута между почудата и радостта. В един момент си помисли: „Умното ми момиче! Най-после го проумя! Най-после проумя, че за да живеем, сме осъдени да зависим от онзи, куция!“

Радостта й обаче веднага се помрачи:

– Сватба ли? – попита отново. – С Есма разглеждахте коприни като за сватба?

– Сгодените момичета не могат ли да разглеждат коприни, шалове, дамаски, кадифета, разноцветни шифони, панделки? – направи сконфузена физиономия Михримах. – И дъщеря ви постъпи точно по същия начин.

Хюрем най-сетне се изправи, изглеждаше радостна, направо щастлива.

– Платове да иска моята принцеса! Вашата валиде ще ви докара на крака всички търговци на платове от Персия, Йемен, Индия, Китай...

Дълбоко в душата й все още мъждукаше смътно подозрение, но най-сетне беше повярвала, че Михримах се е съгласила с тази женитба.

– Е, щом е така, да оставим дъщеря си на спокойствие, да си почине добре. Защото в предстоящите дни ще се изморява още повече.

– Валиде! – обади се Михримах, докато тя пристъпваше към вратата.

Направи й знак да дойде и да седне до нея.

– Имам да ви казвам нещо!

Затрептялата в душата на Хюрем радост изведнъж се превърна в страх. Разколебана отиде и седна до Михримах.

– Какво? Нещо лошо ли е? Недей след такава радост...

– Не... – промълви Михримах. – Не е лошо...

Замисли се, тъй като и когато викна подире й „Валиде!“, още не си беше наумила за какво да я върне. Още не й беше хрумнало какво да й каже сега.

Погледна я в разтревожените очи и произнесе:

– Поне веднъж идете да видите и вие тази Чешма на Дилруба!

„Ооох! Слава богу!“ – отдъхна си с облекчение Хюрем.

– Толкова е красива, така ли? Толкова, че трябва и ние да я видим.

– И още как! Може ли камъкът да оживява, да говори? Ето на, оживял е!

– Кой я е изградил?

Без малко да се изпусне: Човекът, който окачва кубета по небето, но в последния момент се сдържа.

– Говори се, че е Майстор Синан! – съобщи го съвсем равнодушно. – Искам да кажа, нали вие развивате благотворителност за изграждане на най-различни неща. Дойде ми наум, че ако видите и харесате Чешмата на Дилруба, може да извикате Майстор Синан и да му възложите някаква поръчка. Може би някоя чешма, някакъв шадраван...

Подозрителните очи на Хюрем отново се приковаха в дъщеря й, замисли се.

– Майстор Синан, а? – изсумтя под нос. – На колко години бил нашия майстор?

Михримах учудено скочи:

– Откъде да знаем, валиде! Името му научихме, защото го е издълбал на камъка. Име на майстор, за когото всички не спират да говорят.

Хюрем отново потърси в очите й някакъв повод. Явно не го видя, душата й пак запърха от радост.

– Ех, стига да ни се удаде случай, ще отидем да я видим. Може майстора да поканим, да се запознаем. Да научим кой е, що е? Какъв е? Да го попитаме и да разберем има ли възможност да изпълни това, което ще му поръчаме.

***

Вече в покоите си, Хюрем подложи на разпит главния евнух Джафер. Но така и не повярва на нито една негова дума. Не можеше да се отърси от подозренията си. Все се питаше: „Дали наистина това момиче отиде в чаршията заради сватбените приготовления, или е преследвало друга цел?“

Погледна настойчиво право в още по-черните от черната му като въглен кожа очи:

– Сигурен ли си, Джафер?

– Сигурен съм.

Той сведе поглед надолу.

– Дъщеря ни с никого ли не се видя?

– Не, господарке! – отговори Джафер, без да вдига глава.

– Искаме да ми отговориш, ага, като ме гледаш право в очите!

Изчака главният евнух да си вдигне главата.

– Нашата дъщеря не си ли поговори с някого? Спогледа ли се с някого, макар и за секунда? Взе ли и даде ли на някого нещо? Искаме да знаем всичко! Помисли си добре. Повтори ми отначало всичко, без да пропускаш и най-малката подробност!

Известно време след като майка й си излезе, Михримах не помръдна. Сетне бавно се излегна на дивана. Искаше й се да поплаче за погубената си любов. Не можа.

Някой открехна вратата. Надзърна Есма.

– Красива моя принцесо?

– Есма...

Гувернантката влезе и затвори вратата след себе си. Бавно запристъпва към господарката.

– Дадъ, не ме оставяй сама!

Момичето я покри с ленената египетска завивка, която държеше и откликна:

– Как бих оставила моята господарка!

– Прости ли ми?

– Какво говорите, принцесо! – нежно постави пръст върху устните на господарката си. – С какво право, каква прошка?

– Че подложих теб и Али на такъв риск!

Настъпи мълчание.

– Всички бяхме подложени на риск! – отвърна Есма. – Всъщност, простете на Есма! Че си затворих очите, когато вие поехте към смъртта.

Не си казаха нищо повече.

Какво още биха могли?

И бездруго облаците в очите и на двете говореха повече от хиляди думи. Есма полегна на пода до дивана, където беше принцесата. Не след дълго в съня си видя Али. Хванати за ръце, те тичаха из зелените ливади.

Сънят на Михримах пък я изправи пред едно огромно празно пространство. В него присъстваше единствено някакъв глас. Михримах непрестанно се опитваше да го чуе.

Най-накрая успя.

„Дал съм дума, Дилруба! Някой ден ще окача кубе на небето. Да видиш! За теб ще е!“

Позна го – беше гласът на Синан.

***

На Михримах не й трябваше много време, за да разбере каква огромна заблуда е била надеждата, че ще се отърси лесно от този лик. Радостта й отлетя. Вече си мислеше колко прави са били хората, като са казали, че рана от ятаган се затваря, но рана в сърцето – не! Гледаше се в инкрустираното с рубини сребърно огледало в златна рамка и казваше: „Раната в сърцето била по-жестока и от ятагана“. Това усещане я връхлетя за пръв път, като зърна в огледалото тъжното си отражение. „Аз ли съм това?“ – с изненада се загледа в бледото измъчено лице. Очите й, същинско обляно в игриви слънчеви отблясъци море, бяха изгубили своя блясък. Момичето от огледалото въобще нямаше детинско излъчване. Това бе лице не на момиче, а на отчаяна жена, премазана от удар, който изобщо не е подозирала. Колкото повече мислеше, толкова повече затъваше в позора, че е отблъсната. Престана да се успокоява с мъдростта: „Да са от една черга“.

С огромна надежда очакваше бушуващите в душата й бури, разразили се от увлечението й по Исмаил от Алаийе, да се уталожат, но напротив – усещаше, че се надигат нови вихри, възприемаше се като жертва на изневяра.

„Ти си малоумната дъщеря на султан Сюлейман! – загледа се тя с гняв в огледалото. – Значи си била толкова загубена, че да си въобразиш как в мига, когато се хвърлиш в обятията му и му кажеш спаси ме от въшливия Рюстем, отвлечи ме оттук, той веднага ще те качи на лодката с белите като криле платна и ще те отведе надалече“.

Щом пред очите й се появи образът на Исмаил – този загорял, смугъл снажен мъж, – тя процеди през зъби в самотната си стая: „Свиня! Като не ме искаш и ме пъдиш, защо ме окуражи, защо ме гледаше така? Защо, нарани Михримах право в сърцето!?“.

Известно време не мислеше за нищо. След което си каза: „Трябва някои да си плати за мъките, които преживявам! Приготви се да платиш цената на дълга си, Исмаил!“.

Отново й се причу онова негово стенание иззад шадравана: „Михримах!“. Какъв натежал от мъка беше този глас. „Не! Не идвай, принцесо моя!“ – така я беше помолил. А най-вече въобще не можеше да си обясни оня му вик: „Всеки момент Алехандро може да се всели в душата ми! Бягайте!“ От мястото на срещата, към което тя тичаше изпълнена с огромна надежда, в съзнанието й останаха само думите „Недей да идваш!“ и „Бягай!“.

Ето, беше толкова просто. Исмаил не я искаше. Беше се изплашил от нея. Да се любиш с дъщерята на падишаха не беше по силите на всекиго. Значи мъжествеността на Исмаил е била само привидна. Зад излъчването му на герой с огнестрелкащ поглед се е криело страхливо врабче, а не лъв.

Ходеше напред-назад ту гневно, ту отчаяно. Седна си на дивана, загледа се през решетката в притъмняващата вечер. Само че умът й не беше в това, което виждаше, а в болката, която все повече се наслагваше, набъбваше в съзнанието й. „Е, принцесо Михримах – зашепна си тя, - напразно си въобразяваше, че легендата за Исмаил и Михримах ще замести приказката за Ферхад и Ширин. Твоичкият няма да пробива планините, за да извоюва своята любима. Той се уплаши дори от сянката на Сюлеймановата дъщеря“.

Захвана се на светлината от кандилото да бродира, колкото да си отвлече мислите с нещо друго. Загледа се в игривия танц на свещите. Нищо обаче не успя да попречи на болката по някакъв необясним начин да измести гнева й. Първо си помисли дали не постъпва несправедливо. Обезателно беше така. Причу й се гласът на Есма: „Наричали го вече не Исмаил от Алаийе, а Исмаил Епилептика“.

А дали наистина беше така? Или нейната гувернантка я беше излъгала, за да я успокои?

Михримах не допускаше да е така. Есма знаеше, че една така лъжа рано или късно ще излезе наяве. „Да не е луда“ – си каза. Прикова гергефа и още известно време разсъждаваше върху това – дали е приятно или не. Дори не усети как иглата се забоде в пръста й. Едва когато видя, че появилата се върху опънатата коприна малка червена точица постепенно нараства, тя разбра, че няколко пъти е забивала иглата в пръста си. Изсмука събралата се на върха му кръв.

Сигурно имаше нещо друго. Нещо, което не можеше да се свърже с болестта на Исмаил. Морякът просто не я харесваше – явно това беше истинската причина! Хвърли гергефа и скочи. Върна се пак пред сребърното огледало. Под светлината на лампите, маслените светлини в свещите тя дълго, дълго се взира в зачервеното си лице. „Ето я отсреща истинската причина! – прошепна. – Не те харесва. Грозна си!“

Действително се виждаше като грозна. „Какво е това!? – с гневен жест задърпа косата си. – Дори не приличаш на тях! Нито косата е като тяхната, нито очите! Някаква коса – нито руса, нито червена. Сини, студени като лед очи. Голям нос, като татковия. Какво да и хареса твоят Исмаил?“

„Ами погледите на кораба?“ – обади се вътрешният й глас.

Явно тогава Исмаил ме е погледнал с изненада и съжаление. Абсолютно! Обезателно е било точно така. Изненадал се е от грозотата ми и ме е съжалил.

Сълзите избиха като порой в очите й. „И аз, глупачката, изтълкувах милозливите му погледи като зов за любов“.

Постоя, скована така, още малко. Различи образа си в огледалото, като през пелена от дъжд. Все едно гледаше през стъкло, по което се стичаше порой от вода. „Личи си колко си грозна и по мъжа, който ти избраха за съпруг! – изпъшка тя. – Заслужаваш единствено въшливия Рюстем. За какво си им притрябвала на младите, красивите аги, везири. Дори величието на султан Сюлейман не е достатъчно, за да прикрие твоята грозота! И майка ти – какво да прави, задължение и успя да ти хване за съпруг само този Въшльо. Не се ли виждаш на какво приличаш, ами си тръгнала и да се надуваш: не ща го Рюстем! Дори и Рюстем ти е много!“

Обърна гръб на огледалото. С опакото на дланта си изтри сълзите. Никога не бе и помисляла, че може да й се случи такова нещо. Не й беше минавало и през ум, че любовта може да я нарани толкова дълбоко. Значи това било любовната мъка! Но нейната мъка вече бе друга. Не беше справедлива към Исмаил. Душата й крещеше: „Истинският проблем не е безсърдечието на Исмаил, а моята грозота!“ Нов порой бликна от очите й. Като светкавица я проряза мисълта, която преди малко се загнезди в съзнанието й: „Някой трябва да заплати цената на тази болка! Какъв грях имаше Исмаил? Ако някой трябваше да плаща, това беше самата тя. Единствената дъщеря на султан Сюлейман, която той години наред залъгваше с думите „Красавица на красавиците!“, които увещаваше и убеждаваше в това дотам, че сама да повярва!

Сърцето й кървеше. Не издържаше повече да се гледа в огледалото. И без това сълзите й пречеха да се вижда.

Ти трябва да платиш цената, Михримах!

Цената, Михримах!

Ти трябва да платиш!

Михримах!

В главата й вече танцуваха вещици. Запуши си ушите, за да не ги чува. Напразно. Те се подиграваха с нея, надаваха грозни писъци и отвратителен кикот.

Ти толкова си грозна!

Сюлеймановата грозна дъщеря!

На Хюрем прекрасна – грозна Михримах!

И защо си му на Исмаил бе, грозотийо!

Заплати цената, Михримах!

Цената на дълга! Цената!

„Аллах! Какво ме сполетя!“ – размисли се тя, надигна си малко главата и прикова поглед в окачения на тавана полилей. Рукналият от очите порой секна така внезапно, както се и появи. „Ще си платя цената!“ - рече. Мигновено начертаният в главата й план се въплъти в обладалата мислите й представа. Видя едно стройно нежно тяло да се полюшва на здраво вързаното за полилея въже.

Сякаш някой я стисна за гърлото. Запуши уста с ръка, за да потисне риданията. Щеше да сложи край на тези страдания. Отиде в съседната спалня. Не й отне много време да намери в килера на Есма каквото търсеше. Проблемът в цялата работа беше да преметне края на копринения чаршаф през едното рамо на полилея и да го провеси от другата страна. Останалото беше лесно. Трябваше само да ритне стола под себе си, за да сложи край на всички страдания, за да стихне непоносимата й болка. Цялата страна щеше да лее сълзи за нея. Може би и Исмаил? Кой знае.

Доста се затрудни, докато дотътри тежкия стол точно под полилея. Качи се на него. След няколко безуспешни опита най-сетне прехвърли края на чаршафа отгоре. Бързаше, да не би Есма или някоя от прислужниците да влезе и да й обърка работата.

Учуди се, че не плаче. И при това, пред прага на смъртта! Михримах, която лееше сълзи, щом чуеше, че някое коте е умряло, не оплакваше собствената си смърт, към която бързаше запъхтяна.

Вече й оставаше да направи едно-единствено нещо. Да върже през гърлото си края на копринения чаршаф, провесен през месинговото рамо на полилея, и кротко да се остави в ръцете на смъртта!

Завъртя се много пъти покрай себе си, за да омотае чаршафа като дебело въже, нахлузи го на врата си... и...

***

Точно в този момент един от дворцовите имами започна да чете с немощен глас вечерния езан.

Михримах замръзна на място.

Стоеше още върху стола, когато езанът приключи, изправена, с изхлузена на врата си копринена примка, която трябваше да я отведе от този в другия свят.

Внезапно раздвижи ръце.

Измъкна примката от врата си.

Скочи от стола и коленичи на пода:

– Аллах! Благодаря ти, че ме спаси от страшния грях, който щях да извърша! Прости ми, че се разбунтувах! Ще изживея до последната секунда живота, който си ми дал, ще се подчиня и на съдбата, която си ми отредил!

Започнаха един след друг да долитат езаните и от джамиите и от стените на двореца. Божествените им звуци сякаш озаряваха теменужената пелена на нощта – така поне се струваше на Михримах. Стоя на колене, без да помръдне, минути наред. Чувстваше се като преродена. Опита се да прецени какво става с нея.

– Странно! – промълви. – Чувствам се като преродена.

Тя беше вече една съвсем нова Михримах. Знаеше си го. Чудото, което изживя върху стола, готова да прегърне смъртта, заличи цялото минало. Всичко беше променено. Животът се бе променил. Светът се беше променил. Багрите, звуците се бяха променили. Тя самата се беше променила. Беше станала вече абсолютно непознатата за всички Михримах.

Дълго разглежда в сребърното си огледало тази нова Михримах. Погледът й беше придобил острота, веждите й се бяха източили като стрели.

– Сега майка ми ще те заобича още повече! – заяви на образа в огледалото.

Щом това, което наричат любов, бе лъжа и страдание, щом като любовта й изтръгна и разби сърцето, тя щеше да поеме по очертания пред нея нов път!

Лъжата за Капалъ чаршъ, която подхвърли, за да успокои майка си и за да се отърве от въпросите й, сега вече можеше да се превърне в реалност.

– Да започне подготовката за сватбата! – заповяда тя на огледалото. - Принцеса Михримах ще се омъжи за въшливия Рюстем!

Решено бе! Тя щеше да прегърне с разперени ръце живота, който Аллах отново й подари, и то пред самия праг на смъртта, щеше да се нахвърли като разярена лъвица върху враговете, които я застрашаваха.

– Точно както казва майка ни! – тръгна с плавна походка към дивана – Вместо да умираме ние, да умрат те! Да се сковат ръцете, които посягат към трона и мощта ни! Да се изтъркулят главите, които замислят преврати! Да изсъхнат езиците, които бълват отрова!

КЪЩАТА ПОД КРЕПОСТНИТЕ СТЕНИ

Али Ипекчи смяташе, че кошмарът е свършил, и затова щом зад струпалите се пред тезгяха му в малкия дюкян жени, които оживено разговаряха и коментираха платовете, пред погледа му се мярна оня човек, изпадна в паника: „Епилептикът ли си, Исмаил от Алаийе ли си, който и да си, няма ли най-сетне да се отърва от теб?“

Веднага след като Михримах си тръгна, Исмаил наистина се уплаши, кризата го връхлиташе на вълни, на вълни, подхвърляше го насам-натам по земята. Сети се да захапе юмрук, само и само да не се издаде с крясъци. Силната болка го бичуваше по цялото тяло, гърчеше се безпомощно по земята, хапеше непрекъснато ръката си. Блъскаше си главата в камъните. Дяволът, който властваше в мозъка на Алехандро и пришпорваше със заповеди: „Тичай след нея. Ще я догониш. Забий камата така, че да хлътне и в дробовете й, и в сърцето!“. А Исмаил, който се таеше в душата му, простенваше: „Михримах! Принцесо Михримах любима моя! Прости ми!“

Когато конвулсиите започнаха да стихват, извади от устата си разкървавения от захапванията юмрук. Остана да лежи известно време сред влагата и тъмнината, нямаше представа колко, не мислеше за каквото и да е. Внезапно видя съвсем близо до носа си жълтите очи на Сатаната. Обзе го ужас и понечи да стане. Котката измяучи и побягна. Умората, останала от мигновено разразилата се криза, притисна тялото му отново към земята. Котката избяга, но дяволът още се спотайваше някъде дълбоко в него. Знаеше си го.

За съвсем кратко време изпита странно чувство. Отначало не можа да разбере какво точно е това. Беше много уморен, но спокоен. Сякаш цяла планина бе паднала от гърба му. „Всъщност трябва да се пръсна от мъка!“ – с огромно учудване си даде сметка той. Беше станало нещо невероятно. Дъщерята на султан Сюлейман, най-красивата от всички красавици, Михримах, го беше призовала, но миг преди да се докоснат, когато бяха само на една ръка разстояние, той я отблъсна. Прекъсна такъв сън, какъвто никога повече нямаше да види. Тогава що за спокойствие беше това, каква бе причината? Що за удовлетворение можеше да изпитва на тоталното проваляне на всичко – най-вече на мига, когато щеше ди докосне мечтаната по цели нощи Михримах, любимото момиче, чието име зовеше с все глас, за да се понесе над моретата, над планините, над земята. Кой знае защо, мъглявата пелена над съзнанието му започна бавно и полека да се разсейва, усети го. И тогава предизвика мрака с шепота си: „Аз не съм Алехандро от Севиля. Аз съм синът на Мурад Реис 0 Исмаил от Алаийе. Морякът на Тургут Реис“.

Убеден беше вече в това. Ето я причината за удовлетворението, което засенчи дори и болката от раздялата. Той беше открил себе си! Беше се върнал към своята истинска същност!

Момчето от неговите сънища, което непрекъснато тичаше, беше самият той.

Зелените хълмове край морето, измазаните с вар и синка бели и синкави къщи бяха неговото село.

Нещото, което донесоха и оставиха на пристана, беше трупът на неговия баща.

А жената с бялата кърпа на главата, която всяка нощ протягаше към него ръце, беше родната му майка.

– Мамо! – изстена той. – Мамо Айше! Моята майка, жената на героя!

Усети в ноздрите си уханието на истинската си майка. Очите му заплуваха в сълзи.

– Мамо, аз съм Исмаил! – тихо промълви. – Твоят син. Исмаил от Алаийе. Синът на Мурад, Исмаил. Исмаил, на когото му отнеха нежната ти обич!

Алехандро! Кой беше Богоизбраният човек, човекът, който виждаше как Исус носи кръста си по пътя към своята смърт?

Присви очи от омраза.

Вече знаеше. Бяха го измамили. Бяха го омагьосвали с отварата, която му даваха да пие, за да го дарява уж с живот. Алехандро беше врагът, вселен вътре в мозъка му. Той беше убиецът, който използваше тялото му и го подтикваше да извърши най-големия грях.

Ако не беше задържал моментално ръката си, ако беше послушал не зова на сърцето, а напиращата от мозъка му заповед, още тук, на това място, той щеше да погуби единствената Михримах.

После окървавената му кама можеше да посегне на друго скъпо същество.

Алехандро щеше да издава заповедите, Исмаил щеше да ги изпълнява.

Спомни си колко хитро се хилеше дебелият свещеник в тъмницата Възкликна: „Какъв коварен план!“. „Пий, Алехандро! – му подаваше отварата онзи. – Пий, синко! Питието на Бога ще ти даде сили!“

Сега разбираше, че онова нещо, което пиеше, не беше „питието на Бога“. Иначе защо липсата на това питие, „отварата“, както го наричаха, щеше да го изтезава чрез такива страдания? Насила са го карали да пие от отрова, за да убият духа на Исмаил и да сътворят болната престъпна душа на Алехандро.

В съзнанието му изплува образът на онзи човек с престъпната физиономия и брадичката. Непрекъснато го наричаше „Кобра“. „Върви, пий си отровата. Бъди мечът на разплатата за целия християнски народ! Издигни се до висотите на светец! Камбаните ще бият за теб! Върви Алехандро! Извърши свещения си дълг! Хайде, Кобра!“

„Свещеният дълг!“ Това било значи – да взема онази прекрасна душа, да убия единственото на този свят момиче, което обикнах и мога да имам? Да съм подпалел дома на султан Сюлейман хан, а?“

В този миг Исмаил разбра.

Нямаше да се отърве изведнъж от Алехандро, почувства го. Това го потресе. Усещането му за вътрешно облекчение се разпръсна, то просто изчезна. Когато почувстваше глад за отварата, моментално щеше да се подчинят на заповедите от Алехандро и разсъдъкът му, и тялото н душата. Мъглявата пелена пред очите му изненадващо се вдигна. Сега можеше да вижда всичко много по-ясно. И миналото, и бъдещето. Миналото беше изживяно, то беше приключило. Бъдещето, ако останеше жив, щеше да бъде белязано с вероломство и кръв.

– Ставай тогава, Исмаил! – извика на глас.

Размърдването му стресна котката, която преди малко го наблюдаваше със сатанинските си очи. Тя се обърна сред разровения куп боклуци и го изгледа. Исмаил видя да просветват сред мрака проклетите жълти светлинки. Животинчето разбра, че не го грози никаква опасност, облиза се и се върна към работата си.

Исмаил се надигна и със залитане излезе иззад шадравана. По „Шадраван Чъкмаз“ пак сновеше гъмжило от жени. Струпваха се пред всеки дюкян. Пристъпваше от крак на крак, за да види Али през навалицата, през неговия тезгях. Не мина много време и те кръстосаха погледи.

Али разбута жените, излезе на съседната улица и го пресрещна,

– Проклет нещастник! Какво търсиш още тук?

Изведнъж видя, че лицето на Исмаил и очите му бяха в кръв. Целият беше раздърпан и овъргалян в мръсотия. От единия му юмрук още капеше кръв.

– Защо си в такъв вид? Откъде изскочи пак пред очите ми?

Исмаил нищо не каза, само посочи с глава шадравана.

– Какво искаш да ми кажеш!? – наежи се Али. – Че от вчера, цял ден и цяла нощ, си се спотайвал там?

Значи е бил зад шадравана толкова дълго време? Настъпил ден, минала и нощта...

Как би могъл да го разбере в най-тъмния ъгъл на чаршията, където слънцето никога не е прониквало.

Наведе глава.

– Да не те е нападнал някой? – попита го Али, придърпвайки го на една стена.

– Не.

– Дано да намажеш въжето! Не ти ли стига, че ни навлече на главите такива проблеми? Че разпали сърцето на принцесата, че дотича през глава на поканата й, а сетне без срам и свян я изгони, че посрами моряшката чест. Тъкмо се зарадвахме, че сме се отървали от това зло, а той отново се появи. Какво искаш от мен бе, човек!?

– Скрий ме! – изсвистя като писък гласът на Исмаил.

– Какво каза? Какво каза?

– Скрий ме!

– Ти да не си полудял! Опасно е дори да приказвам с такъв злодей като теб, а ти...

– Скрий ме! – отново каза Исмаил.

Този път в гласа му прозвуча заплаха. От очите му сякаш изскочи 0гън. Али се смути.

– И защо да те крия? Да не съм луд!

– Не мога да се върна в корабостроителницата.

– Мен какво ме засяга?

Исмаил изведнъж се вкопчи в яката на ризата му. Притегли го към себе си.

– Скрий ме! И ме завържи здраво!

– Защо?

– Защото съм опасен! Ако обичаш Сюлейман хан, Михримах и себе си, направи каквото ти казвам! Скрий ме някъде и здраво ме завържи!

– Ти си полудял! – възрази му Али и изтръгна яката си от ръцете му.

Този път по лицето на Исмаил плъзна усмивка, която го смрази до мозъка на костите.

– Искам да ти обясня – промълви тихо. – Аз... аз не изгоних Михримах... Отказва ли се човек от душата си? А аз се отказах!... Спасих душата на моята принцеса, Али... В името на Великата Османска империя, завържи ме. Изслушай каквото ти наговоря. И недей ме развързва, докато не ти кажа. Само не ме развързвай!

***

В Али Ипекчи направи това, което му каза Исмаил. Заведе го в една изоставена стара полусрутена къща под стените на крепостта и го завърза яко с каиши. Когато кризата го връхлетя като Алехандро, а после се превърна в Исмаил, той разбра колко добре си е свършил работата.

Но все още смяташе, че морякът е болен от епилепсия, и затова си помисли: „Значи толкова страшна е тази болест! Прав бил, горкият! Знаел е проблема си и затова ме е накарал да го вържа!“

Със засилването на пристъпите той се досети, че това е нещо по различно от онази болест. Дори дебелите като човешка ръка каиши и въжета не можеха да удържат гърчовете на Исмаил. Както беше завързан, той току надигаше глава, блъскаше я в дъските, цялото му лице се обливаше в кръв. Тялото му сякаш се издигаше над нара, на който лежеше, изпъваше каишите и после пак падаше обратно.

Замята се като луд да се изтръгне от каишите, изхърхори право в лицето на Али: „Убих те!“. На Али дори този глас му се стори по друг. Струята, която излетя от гърлото, приличаше повече на животинско ръмжене, отколкото на човешки глас. „Това е времето на Алехандро изкрещя по-сетне той на Ипекчи. – Трепери, турчине! Отровата на Кобрата ще намери и теб! Ще се проснеш в ада сред ужасни мъки!“

Али гледаше като потресен тези гърчове. Когато крясъците, бълнуването и треперенето спряха, Исмаил започна да се оглежда кротко, мирно с лице, цялото обляно в кръв.

– Какво беше това? – попита го Али.