Михримах - дъщерята на наложницата

Беше принцеса Михримах, Михримах султан, дъщерята на Хюрем. Разбра, че трябваше да се гордее и с майка си така, както се гордееше с баща си, падишаха.

Обви с ръце врата на майка си. Известно време из стаята се разнасяха хълцания и възклицания на обич. Мерзука забрави всякакви дворцови порядки и разплакана се притисна до прегърнатите майка и дъщеря.

След известно време Хюрем каза:

– Те са вече твои! Най-ценните неща, които притежавам в този живот. Нещата, които няма да заменя за всичките съкровища на света. Само те ми останаха от бащиното огнище, моя Дуняшке. А сега са твои. Пази ги, докато умра.

Михримах посегна да затвори устата на майка си с длан.

– Що за приказки!

Майка й целуна нежните й пръсти.

– Това е моят завет! – продължи бавно тя. – Кажи: „Тези неща са чеизът на мама. Трябва да се върнат там, откъдето са дошли!“ Сюлейман теб те слуша. Да изпрати конници в моя роден край. Да пришпорят коне с развети гриви из моите ливади. Да разпръснат моя чеиз над снежните планини с бълбукащите ледени реки, над полята с цъфналите жълтурчета, над ливадите с танцуващите пеперуди. И да викат на вси страни: ,,Хееей, да няма чул-недочул! Хюрем – жената на султан Сюлейман хан, владетеля на седем страни върху три континента, дъщерята на отец Нимша от Рутения, Александра Анастасия Лисовска, се завърна в своите поля!“

От онази нощ им останаха сълзите – на майката и дъщерята.

И разказът на майката.

Разказа й всичко. За това как е била отвлечена на нейната възраст от варварина Тачам Ноян. За изпълнените със страх години от живота й в планините, на границата със смъртта. За освобождаването й от търговците на роби. За преживяното в Кримския дворец. За промяната в съдбините й, за Гюлдане султан, която я приела като свое дете, за Айбала хатун, която мислела за своя по-голяма сестра и я изпратила в Истанбул. За мъките в харема. За глада, боя, пак глада, за шипковата тояга на Сюмбюл ага. За деянията на Гюлбахар. За риска почти да намери смъртта си, но да бъде забелязана от баща й. За подхвърлената в банята змия, която е трябвало да я убие. За страховете си, за радостите, за песните, за красивите думи, които й говорел баща й. За това как Александра Анастасия Лисовска се превърнала в Хюрем... За всичко.

Денят вече беше настъпил, когато майка й каза:

– Това е историята ми, красива принцесо. Страхувах се, но не го показвах. Душата ми плачеше – лицето ми се смееше. Вървях по ръба на пропастта – не гледах надолу. Опасностите станаха мои спътници. Когато станах съпруга на Сюлейман хан, когато го дарих с принцове и принцеса, помислих, че всичко вече ще приключи и няма да има повече заплахи. А то – колкото повече се издигал човек, толкова повече растели и те. Сега се страхувам още повече. По онова време можех да загубя само собствения си живот. А сега, дъще – четири!

– Никога ли не си се връщала у дома?

– Върнах се. Да потанцувам с пеперудите. На всичкото отгоре, заведе ме Тачам Ноян.

– Варваринът, който те похити ли?

– Съдбата пожела да превърне варварина в мой баща, Михримах. А жертвата му – в негова дъщеря.

– Как може да смяташ за свой баща някой, който те е отвлякъл?

Засмя се от сърце на яда в гласа на дъщеря си.

– Не го смятам. Имам го за баща. Когато ме отвлече, преобърна живота ми надолу с главата, но откакто се превърна в мой баща, виж къде ме доведе. Ако не беше татко Тачам, нямаше да има нито Хюрем, нито Михримах.

– Този варварин ти е сторил добро с това, че те е отвлякъл? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Тонът на Михримах не издаваше изненада.

Майка й замълча. После промълви:

– Не знам... Изглежда, си е платил греха с това, че от Александра създаде Хюрем. Когато се роди Хюрем, той приключи с Александра.

– Какво стана после? Искам да кажа, като се върна на село.

– Нищо! Не беше останало нито селото, нито къщата ни. Всичко беше пометено. Дори вятърът в ливадите беше притихнал. И пеперудите се бяха разбягали. От нашата къща бяха останали само тези неща. Сложих ги в една торба и ги нарекох „чеизът на Александра“. Ето, тази торба донесох от степите на баща ти Сюлейман хан като чеиз.

– Какво стана с онзи човек?

– Кой? С татко Тачам ли?

Момичето потвърди с глава.

– Не знам. Сигурно се е върнал в планините, в степите.

– Не те ли изпрати, когато ти тръгна насам?

Майка й поклати отрицателно глава.

– Нямаше да можем да се разделим.

Когато слънцето се канеше да изгрее над Истанбул, Михримах вече знаеше всичко. И за приятелите, и за враговете. Приятели почти нямаше. Почуди се колко много са враговете и колко повече много могат да станат. Посоката на живота й вече беше променена. Приятелите на майка й бяха и нейни приятели, враговете й – нейни врагове. Така че това щеше да бъде борба на живот и смърт.

Прибра се в стаята и се загледа през решетката на прозореца в розовото сияние, което пронизващото мрака слънце разливаше навред.

– Татко си ще боготворя, дойке – промълви тихо. – Но ще обичам мама. Докато е жива, няма да я изоставя сама!

ЙОНИЙСКО МОРЕ

Крепостта в Корфу

Медичи се чудеше да се смее ли, да се ядосва ли на това, което виждаше.

Следваше дебелия свещеник. Оня току се обръщаше, слагаше пръст на устата и пошепваше: „Шшшт!“

– Кобрата не трябва да чува нормална човешка реч! – го беше предупредил Лисицата. – Не трябва да усеща и вижда нищо, свързано с реалния живот.

И той се движеше възможно най-безшумно. С изключение на подтикването, което издаваше при всяка стъпка висящата на кръста му шпага. Но това не пречеше. Непрестанният вой на нестихващия вятър, свистенето му през бойниците, портите и прозорците поглъщаше всеки друг звук.

Внезапно Лисицата спря. Откачи от стената някакъв фенер и го замини. От него в полутъмния коридор мигновено се разля синкава светлина. Свещеникът взе още един фенер. И неговите стъкла бяха боядисани в синьо.

– Давам му много силен опиат – прошепна той.

– Опиат ли?

Падрето мушна ръка в увисената на гърдите му торба. Извади оттам и показа на Медичи някакви почернели дребни парченца.

– Какво е това?

– Кока! Листа от кока! Вълшебното растение, което ни донесоха от Новия свят хората на генерал Кортес.

Видя, че Медичи го гледа безизразно, и макар че в себе си го нарече „Глупак!“, се засмя насреща му:

– Варя листа от кока и давам на Кобрата да пие отварата.

– За какво служи?

– Кара го да лети из облаците. Изважда го от този свят и го пренася там. Вижда миражи. Живее в свой свят. Възприема сънищата като реалност, а реалността като сънища.

Свещеникът загаси другите фенери и факли. В коридора вече не се виждаше нищо друго, освен двата сини светлинни снопа. Медичи пристъпваше и сред синкавата тъмнина все пак успя да забележи смътно как Лисицата започна да размърдва един от камъните на зида. Измъкна го полекичка и на мястото му постави единия от фенерите. Грабна другия син фенер и с бърза крачка потъна в мрака. Ще не ще, Медичи последва светлината. Оня човек издърпа още един камък и намести другия фенер там.

Хвана Медичи за ръката и го повлече сред мрака. Личеше си, че знае наизуст къде да стъпи. Но Медичи така и не можеше да вижда нито на крачка пред себе си.

Изведнъж свещеникът спря.

Медичи не го виждаше, но по шумовете усети, че оня човек пак прави нещо с камъните от зида.

– Ела! – изджавка Лисицата. – Ела да видиш!

Допря чело в кухината, която се бе отворила след извадения камък.

Отначало не виждаше нищо.

После забеляза синята светлина, точно отсреща.

„Вървели сме, значи, в кръг из този проклет коридор!“ – досети се той. Но в това време откри и другата синя светлина. Беше по-надалеч и по-нависоко от предишната. Двата сини светлинни лъча се проточваха сред мрака някъде надолу.

„Съвсем като свещените светлини, изобразени по църковните фрески.“ – му мина през ума.

И изведнъж видя долу някакво помръдване.

– Кобрата! – пошушна му на ухо Лисицата. След което още веднъж допря пръсти до устните си да мълчи, а очите му заподскачаха лудо наляво-надясно.

– Стой тук и гледай! Само гледай!

Така и направи.

Силуетът долу беше точно там, където се пресичаха двата сини светлинни снопа. Като че ли лежеше.

– Спи ли?

Чакаше отговор.

Никакъв звук.

Дръпна око от отверстието и се огледа наоколо. Нищо не се виждаше – пълен мрак. Свещеникът беше изчезнал. Погледна отново надолу, към Кобрата, легнал там, където се фокусираха сините светлини.

Силуетът не помръдваше. Уплаши се. „Да не умря? Само дано не го е убила отровата – опиатът, както я наричаше смахнатият свещеник!“

Това щеше да е краят на всичко! Кобрата трябваше да живее. Докато изпълни мисията си.

„Трепери, гадино! Ако му се случи нещо, ще ти прережа гърлото.“ - закани се той.

Някакъв смразяващ глас прекъсна мисълта му:

– Стани!

Гласът прозвуча така, че Медичи потрепери от ужас. Викът отекна в стените на крепостта:

– Стани! Стани! Стани!

Силуетът на лежащия там, където се събираха сините светлинни колони, се размърда.

– Стани!

Този път гласът прокънтя от другаде. Медичи можеше да се закълне в това. Точно от обратната страна.

После гръмна сякаш над самата му глава:

– Стани!

От този громолящ глас сърцето на Медичи се раздумка, но въпреки това той не отдели око от отвора. Кобрата се раздвижи, сигурен бе.

– Събуди се, Божи избранико!

Гласът този път беше безкрайно нежен. Същата фраза бе повторена няколко пъти – пак едно след друго, пак едновременно от няколко места.

– Събуди се, Божи избранико! Събуди се... Събуди се...

И в този миг го позна. Досети се: „Това е оня глупак, свещеникът!“. Свещеникът беше, дето ту джафкаше като лисица, ту виеше.

Кобрата се надигна. Медичи не можеше да го види в лице, но успя да различи, че е седнал.

– Събуди се и ми кажи кой си!

Силуетът пак се раздвижи. Вдигна ръка нагоре, към единия от сините лъчи. Сякаш търсеше да се хване за нещо. Дочу се подобие на някакво мрънкане, но Медичи така и не разбра какво значи то. Страховитият глас затръби още веднъж:

– Кой си ти?

„Изглежда, свещеникът също не го е чул“ – промърмори си под носа. Наостри и очи, и уши.

– Кой си ти?

Отдолу, от дълбините, до слуха му долетя някакъв шепот. Долепи се съвсем плътно до отвора, за да чува по-добре.

– Кой си ти, чадо?

Не чуваше.

– По-силно! Кой си ти?

Пак не чу.

– По-високо! По-високо! По-високо! Кой си ти?

Отдолу проехтя страшен вик:

– Алехандро!

Медичи притисна уста с две ръце, за да не изкрещи от радост. Ето, беше се получило! Най-накрая бяха промили мозъка на Кобрата. Бяха му пречупили упорството.

– Не чух добре. Кажи го още веднъж! Кой си ти?

Свещеникът беше надал воя си пак някъде откъм дъното.

Сега Кобрата седеше на колене.

„Точно като змия, готова да се стрелне, за да клъвне жертвата!“ – помисли си Медичи.

Онзи там долу вдигна и двете си ръце нагоре като за молитва. В тази поза му заприлича на коленичил светец.

– Алехандро от Севиля! – изкрещя Кобрата.

Гласът, който чу Медичи, не беше реален. Не можеше да го оприличи на нищо. Прозвучаха всякакви нотки – на горест, на гняв, на смирение, На молба, на бунт. Ако не знаеше, че е човешки, нямаше да го припише на каквато и да е жива твар. Нито мъжки, нито женски. Вик, нададен от необозримото, от някакъв друг свят, може би от Чистилището. Медичи

Усети как му се изправя косата. Потръпна от ужас.

Между виковете, отдолу долетя още едно скимтене:

– Аз съм Божият избраник!

– Бог те благославя, Алехандро!

Кобрата непрекъснато се въртеше върху коленете си на вси страни, за да разбере откъде извира гласът. Отгоре му падна още един светлинен стълб. След него – още един, и още един. Сините светлини го заляха отпред.

Когато мракът, в който тънеше този човек, се поразсея, на Медичи му се стори, че вижда изпито, болезнено лице, обградено с черна брада. Посиняло лице, разпилени върху изпитите скули дълги коси, прораснала до гърдите брада и пламтящи като жарава черни очи.

– Очи на Сатана! – неволно извика Медичи.

И се случи нещо невероятно. В раздрания от сините светлини мрак из въздуха се понесоха снежнобели ангели. Рееха се дълги коси и дълги бели одежди от тюл, под които прозираха голи тела. Разляха се непознати прелестни аромати, зашумоля непонятен, чародеен шепот.

Никога дотогава Медичи не беше виждал подобно нещо. Проследи танца на ангелите в мрачната пустош с възхита – доближаването им до Кобрата с подмамващи шепоти, протегнатите му за прегръдка към тях ръце, мигновеното им скорострелно излитане нагоре, за да му избягат.

Разкикоти се и измърмори:

– Истински театър! Лисицата е ужасен човек!

Методично, неуморно, с отрови и с упойки, той бе въвличал Кобрата в кошмари, в миражи, с непрестанни и последователни внушения бе изтръгнал и заличил от съзнанието му неговото минало и истинската му самоличност. Беше му създал цял един свят, за който не можеше да разбере дали съществува или не, но можеше да се закълне, че го вижда. Свят, за който смяташе, че само да протегне ръка, и ще го докосне, но който реално не съществуваше. Дори най-непоколебимият ум не би издържал на тази неотменно повтаряща се сцена. Ето, и Кобрата не бе успял да издържи. „Сгрешил съм, че подцених този човек!“ – си каза Медичи.

Разиграваната долу сцена продължи още известно време. Ангелите танцуваха, Кобрата се мъчеше да ги прегърне.

Изведнъж картината се промени. В някаква друга точка на мрака сякаш изгря слънце.

В бликналата светлина се появи един човек – косите и брадата му се бяха преплели едни в други, тръненият венец на главата беше разранил челото му и оттам се стичаше кръв. Човек, който пристъпваше с мъка, превит на две под понесения на плещите тежък дървен кръст.

Медичи усети как му се изправя косата.

Пред Кобрата пристъпваше Месията. Исус се спря за миг, обърна се към него и го благослови. Сред мрака се разнесе шепот:

– Подготви се, сине мой! Бъди готов за светата си мисия!

Кобрата се захлупи на земята и изведнъж сините светлинни снопове започнаха да изчезват. Настъпилата непрогледна тъмнина го погълна.

– Ужасно! – можа само да възкликне Медичи. – Ужасно!

Светият отец беше поискал от Лисицата да пресътвори този човек в друг. И ето на, той го беше направил.

Когато тръгна към стълбата, Медичи се прекръсти.

***

– Не, имам нужда от още време! – възпротиви се свещеникът доста троснато, но Медичи не се засегна.

Той усещаше, че този самовлюбен човек му беше въздействал изключително силно. Даде си сметка, че гледа на него с по-други очи, промяна имаше и при подбора на думите, и при жестовете. Пак го гледаше малко отвисоко, но вече му беше ясно по чия свирка играе.

– Но нали го видях с очите си, чух го с ушите си. Станал е Алехандро. Вярва в това.

За миг Медичи замълча. Нещо го човъркаше отвътре, но въпреки това не трябваше да предизвиква онзи. Само че не можеше да разбере какво точно го тревожеше. Имаше нещо, което не беше в ред. Усещаше го.

– Успели сте да свършите голяма работа! – подхвърли той. – Имал е право Светият отец да се довери в случая на вас, както и за всичко друго. Унищожили сте един човек и сте създали нов. Кобрата е готов за задачата си.

– Не, синьор, не е! Моята работа още не е приключила. Трябва да вкарам в мозъка му подходящи за новата самоличност спомени. Рано или късно този човек ще се заинтересува от детството си. И тогава на какво ли ще попадне паметта му? На нищо. След време ще избухнат предишните спомени. Това може да бъде много опасно. Ще го загубим. На всяка цена трябва да му създадем минало. Той трябва да излезе от тази крепост не само с ново име, но и с нови спомени. Трябва ми още време.

Въпреки всички усилия, Медичи не успя да сдържи раздразнението си:

– Колко?

За разлика от него, свещеникът му отговори съвсем спокойно:

– Колкото е необходимо!

Медичи започна да снове нервно из стаята. Не му излизаше от ума фразата на свещеника: „Рано или късно този човек ще се заинтересува от детството си“.

За миг разбра какво точно го тревожеше. Ето, това беше. Детството!

То щеше да го провали. Най-малкото, когато по няколко пъти на ден посегнеше с ръка към „онази си работа“ и я погледнеше! Пълен провал! Тогава цялата история с това „Ти си християнин“ щеше да се сгромоляса във вдън земя.

Приближи се до свещеника. Погледна към слабините му и на един дъх попита:

– Добре де! Ами какво ще правиш с онази му работа. С онова там?

Лисицата се разцвили в кикот:

– Ще вярва, синьор, че пиратите, които са го отвлекли, са му направили сюнета още докато е бил малък. Ще си спомни и болката. Ще има още цял куп спомени. Имайте ми доверие. Той ще бъде обрязаният християнин.

Медичи задържа строг поглед върху изпъкналите очи на онзи отсреща.

– Искам го в началото на юни, падре. В началото на юни Кобрата трябва да се качи на кораба. Да хване ловния сезон на пиратите. Действай!

Не изчака оня да му отговори, шпагата му задрънка на път към стълбището. Искаше час по-скоро да се изтръгне от този задушлив, мръсен, мрачен, влажен, отвратителен коридор, из който щъкаха огромни плъхове и кой знае още какво ли не. Дробовете му жадуваха за чист въздух.

Изкачи няколко стъпала, спря се и погледна – Лисицата го следваше неотстъпно с факел в ръка.

– В началото на юни, падре! – процеди тихо. – Ако след шест месеца Кобрата не бъде внедрен, ще дойда да изпратя теб! За ада!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Април 1530 г.

– Не искам! – тропна с крак Михримах. – Изчезвайте оттук!

С кратки, плахи възклицания прислужниците се разтичаха навън. Щом се тропнеше с крак по земята, това означаваше край. Кажеше ли Михримах султан „Не може!“, никой повече не биваше да прави каквото и да е. „Казах вече! Точка по въпроса!“ Всички бяха научени още от Хюрем хасеки, че удари ли се с крак по земята, светът престава да съществува. Дори повелителят на света Сюлейман не можеше да излезе на глава с това непоклатимо упорство.

Шивачките, които разглеждаха топовете плат от коприна и кадифе, недоумяваха как да постъпят. Отправиха умоляващи погледи за помощ към гувернантката на султанската дъщеря – Есма.

– Султанке моя! – пристъпи към нея с нежен глас Есма. – Нашият господар поръча за вас тези един от друг по-красиви платове. Ако шивачките не започнат веднага да ги кроят и шият, няма да ни стигне времето до празненството.

– Есма!

В отговор на името, което изсвистя от устата на Михримах като съскане, Есма се вкамени. Това означаваше „Спри да приказваш!“ И тя млъкна.

Михримах подхвърли:

– Какво ме засяга! – И започна нервно да се разхожда из стаята. -Като няма да стигне, да не стига! Да не би това празненство да е за мен!

Сети се, че този израз звучи недодялано, и изведнъж смени тона с официален, сякаш си спомни, че е дъщеря на падишах.

– Нямаме никакво намерение да търпим този тормоз заради принцовете!

Видя как Есма направи таен знак на шивачките да изчакат в съседната стая, но не се обади. Вместо това въздъхна доста угрижено:

– Оххх!

Нямаше ден, в който нещо да не подразни Михримах. На първо място бяха привилегиите на принцовете. Колко пъти беше питала и майка си, и Мерзука, даже и Шетарет:

– Добре де, принцовете са си принцове, с какво ме превъзхождат? Глупавият Мехмед ли е нещо повече от мен? Или Селим с жълтата глава? Баязид не го броя. Сянката му само да се мерне – и скандалът е готов.

– Ами че тържеството не е заради принц Баязид... – опита се да я метне някой.

– И защо? Баязид не е ли също принц?

– Принц е, но е още много малък.

Михримах не разбра нищо от този отговор. А и не я интересуваше. – Аз съм по-умна от всички тях – продължи тя. – По-хубава. По-способна. Селим дори не може да чете като хората. Аз говоря френски. Навлязох и в арабския. Уча дори и майчиния си език. Какво знае Мехмед? Нищо! Само да се перчи върху коня. Татко толкова пъти го води на лов, не вярвам да е уловил дори една птица. А непрекъснато лъжат: Принцът я улучи!“.

Тези, които слушаха дългия списък на нейното недоволство, се опитаха да донесат от девет дерета вода. „Не, ти грешиш, не, момчетата са такива, но и момичетата са същите... Принцовете с нищо не превъзхождат принцесите... Ама не, падишахът толкова много те обича... Ама не, майка ви Хюрем хасеки трепери над вас“.

Всичко това бяха празни приказки. Не вярваше на нито една от тях. И ето че излезе на бял свят колко права е била да не им вярва. Подготвяше се тържество за принцовете. Нали момчетата не бяха по-важни от нея?

Един ден, когато седеше пак нацупена, Есма се опита да я утеши: – Твоето празненство ще бъде по-нататък, красива моя принцесо, за твоята сватба! Сега ще направят сюнета¹³ на принцовете. Празненството е по този повод.

На следващия ден Шетарет измисляше какви ли не шеги, за да я развесели, но Михримах, ни в клин, ни в ръкав, изведнъж попита:

– Дойке, какво означава сюнет?

– За бога, грехота е!

Пълничката чернокожа наложница без малко щеше да се полее с кафето си:

– Какъв сюнет, бе!?

– Щом на момчетата правят такива пищни празненства заради сюнета, защо не правят и за мен?

Никой в стаята не посмя да се засмее.

Шетарет с мъка мотаеше език между скритите си под дебелите устни бисернобели зъби. Какво трябваше да каже сега на момичето?

– Благодари се, че не са ти направили, хубавице моя.

– Няма и да направят! И защо трябвало да благодаря?

Шетарет безпомощно се огледа наоколо към наложниците и прислужниците.

– Дайте ми съвет, де! – измърмори под носа си. – По време на празненството... принцовете... на принцовете... ще им обрязват онова нещо...

Михримах впи поглед в големите черни очи на Шетарет, които се въртяха като полудели из бялото.

Дойката й усети, че няма да се отърве от погледа й, и тихо продума:

– Дааа...

Вдигна показалеца и средния си пръст нагоре, задвижи ги като ножица и допълни:

– Щрак, щрак...

Момичето остана с приковани в пръстите на Шетарет очи.

Есма използва момента да се намеси:

– Празненството е за да ги успокоят! – Опита се с усмивка да придаде на лицето си топлота и продължи: – Като пораснеш, нашият господар ще устрои и за теб едно празненство...

Тъкмо се канеше да опише пред Михримах колко великолепно ще бъде нейното тържество, когато момичето подскочи:

– Не искаме! Ние не искаме никакво тържество-мържество!

От този ден насетне Михримах тихомълком дебнеше подготовката на празненството. Майка й се вълнуваше. Тичаше насам-натам. Интересуваше се за всяка отделна дреболия, свързана с приготовленията за нея и за момчетата.

На пръв поглед Михримах би могла да каже, че майка й е направо щастлива, но долавяше нещо друго: нещо, което й гризеше душата.

Новината стигна най-сетне и до нея: пристигаха Гюлбахар и престолонаследникът – принц Мустафа.

***

Под лъчите на пролетното слънце блестяха войнишки униформи в червено и бяло, щитове, островърхи копия, конски сбруи...

Михримах се люшкаше ту наляво, ту надясно в колата и поглеждаше към седналите срещу нея Селим и Баязид. Братята й пак се боричкаха един с друг. Баязид се мъчеше да смъкне от пояса на Селим малката притъпена кама с големия рубин. Жълтоглавия се дърпаше и се отбраняваше с все сили.

„До гуша ми дойде от тези двамата“ – рече си тя. Обърна глава към кортежа, който ги придружаваше от двете страни на колата. По каменната настилка на пътя от Новия дворец към Стария дворец чаткаха копита на коне. Сред всички се открояваше конят, на който яздеше батко и принц Мехмед. Беше снежнобял. Той ритмично свиваше колене с невероятна грация. Навеждаше глава, сякаш искаше да чуе чаткането на подковите, и отново я изправяше, очарован от техния звън. При всяко от тези достолепни движения буйната му бяла грива се развяваше на воля.

„Ама и Мехмед си придава не по-малки важности от коня!“ – усмихна се наум тя. Яздеше жребеца с такава стойка, че и който не го познаваше, щеше да го вземе за падишах. От кръста нагоре се беше извил леко на една страна. Лявата му ръка, свита в лакътя, лежеше върху бедрото. А дясната стискаше инкрустираната с рубини ножница на късата унгарска сабя, подарък от свако му, пашата. Дългите пешове на аления самурен кафтан, преметнати върху жребеца, се разстилаха по целия гръб на Шимшек¹⁴ – така се наричаше конят на Мехмед. Майка им го беше накарала да си облече под кафтана обточения със сърма и украсен със скъпоценни камъни джепкен¹⁵ и сега тя блестеше под лъчите на яркото слънце. Сините му шалвари бяха напъхани в ботушите от еленова кожа с високи до коленете кончове. Носовете на ботушите се подаваха от златните стремена, монтирани на провисените от две страни под инкрустираната с перли наметка кожени ремъци.

В този си вид Мехмед изглеждаше точно като втория принц, който отива да посрещне с добре дошъл заварения си батко, престолонаследника принц Мустафа. Само да не беше онзи грамаден тюрбан! Кой знае защо, батко й никога не се отказваше от него, макар че беше прекалено голям за главата му. Той дори не забелязваше колко смешен изглежда заради скритите под сребърноткания тюрбан вежди. Черните очи без вежди се появяваха изведнъж под ръба на тюрбана върху челото, като две черни камъчета, пришити към последната намотка. Ако не беше онова великолепно, обсипано със скъпоценности перо от щраус, щръкнало от върха му, само заради този тюрбан усърдието на майка им да сътвори цялата пищност щеше да отиде на вятъра.

Въпреки че тюрбанът непрекъснато се килваше ту насам, ту натам по главата му, щом се зададеше пред очите на хората, гъмжилото, струпано от двете страни на пътя, го аплодираше с непрестанни скандирания:

– Да живее хиляда години нашият падишах! Да живеят принцовете!

„Моето име дори не се споменава! – въздъхна Михримах. – Принцесите ги няма и в молитвите!“ Обаче не се обиждаше.

Две колони конници следваха шествието, те вадеха от увисените на гърдите им торби различни сладкиши, дребни и по-едри медни монети и ги разпръскваха наоколо. Затова щом Михримах и принцовете отминеха, подире им наставаше истинска суматоха, хората се втурваха един през друг да докопат някоя пара или някакъв сладкиш.

Михримах дори не изпита нуждата да се попита: „Ами аз как изглеждам?“ Знаеше, че е ослепителна. Майка им ги подготвяше, откакто пристигна новината, че Гюлбахар пристига заедно с престолонаследника принц Мустафа. И по-специално – Мехмед и нея. С усърдие се беше постарала и за Селим, и за Баязид, но искаше и чрез двете си вече поотраснали деца да демонстрира пред Гюлбахар и заварения син великолепието и щастието, с които беше обградена.

Подготвяше Михримах не толкова за празненството по случай сюнета, а за деня, когато щеше да се изправи пред Гюлбахар. Шивачките се редуваха да идват и да си отиват. Ушиха се рокли, кафтани, шалвари. Изработиха се най-различни шапчици, ешарпове, наметки за слънчевите дни. Караше Михримах да облича всичко едно по едно, заставаше срещу нея и дълго я оглеждаше. Всеки път от устата изсвистяваше едно „нъссст“, което означаваше, че не й харесва.

– Съблечи го и облечи това, да видим!

Най-накрая реши да бъде пак в морскосиньо. Наистина, искаше й се да облече и дъщерята като себе си в лилави коприни и тюлове, но установи, че на Михримах най-много й отива синият цвят. И дъщеря й си харесваше синьото. Облечеше ли се в синьо, в очите й сякаш започваха да блестят тюркоазени искри. Ушиха й кафтан от бледомораво индийско кадифе с избродирани клонки. Платът изглеждаше ослепителен на слънце още преди да го украсят със стотици скъпоценни камъни. Беше изработен толкова изкусно, че там, където светлината падаше директно върху него, се стелеше в небесносин цвят, а в засенчените от клонките места сякаш се надигаха в лилави нюанси вълните на някакво разгневено море.

Под него обличаше блуза от небесносиня тафта с рюшчета по врата и края на ръкавите. А над нея – съвсем гладко елече в цвета на безбрежно, спокойно море.

Предлагаха да сложи широки шалвари, но майка й завъртя глава на две страни и не се съгласи. След поредица от проби реши да бъде с разкошна пола с набор в цвета на елека и с шлейф. Върху косата й преметна син тюл от Персия. Михримах забеляза как всички, които я видяха в този тоалет, затаиха дъх. Така и не можаха да отсъдят кое е по-красивото – морето или дъщерята на нашия господар?

Наложниците и прислужниците възкликнаха в един глас: „Браво!“.

– Пу-пу-пу! Браво! Господ да я пази от зли очи! Я всеки да откъсне по един конец от полата и шалварите й и да го изгори. Да не вземат да урочасат красивата ни принцеса! – заплю я Шетарет Баджъ. Но майка и пак се противопостави:

– Какво ще кажеш? – попита тя Мерзука.

Дръпнатите очи на татарката за миг се просълзиха.

– Не я ли хареса? Казвай! Да не би когато застане пред Гюлбахар, нещо по нашата принцеса да не е в ред?

– Неее! – начаса отсече Мерзука, без да сваля разплаканите си очи от Михримах. – Много ми харесва! Като ангел е!

– Тогава защо рониш сълзи?

– Ами... – измънка с наведена глава жената. – Спомних си за деня, когато ти дойде в Кримския дворец и те облякох.

Колата се друсна в някакъв камък и това откъсна Михримах от напипалите я мисли. „Да, аз съм като ангелите. Гюлбахар ханъм ще ме хареса. Сигурно ще ме хареса и батко Мустафа. Няма накъде да вървят!“

Всъщност смяташе, че няма защо майка й да се престарава толкова много за въпросното посещение. Сети се какво й разказа в деня, когато навърши девет години, за онова, което е преживяла с Гюлбахар. Добре де, но това е било много отдавна. Размисли се: „По-уместно ще е да се сложи край на тази вражда“. Дойдат ли другия път батко Мустафа и майка му в Истанбул, трябва да отседнат у тях, а не в Стария дворец.

Майка й беше отправила покана с думите: „Е, ами да заповядат, да ги настанят у нас“, но до слуха й стигна, че Гюлбахар е отговорила: „Никога!“ Самата Михримах беше разбрала, че това „Е, ами...“ е израз на неискрена покана, та Гюлбахар ли нямаше да я схване!?

Майка й дори не разрешаваше да се обръща към Мустафа с „батко“.

Един ден й се скара:

– Той не ти е никакъв батко! Това е синът на Гюлбахар, разбра ли! Принцът престолонаследник!

Беше замълчала за миг, гледайки я право в очите.

– Разбира се, засега... Ясно ли е, красавице моя? Твоят батко е принц Мехмед!

Хюрем не се задоволи единствено с грижите за тоалетите им. Обучава ги дни наред как да сядат и стават.

– Ако Гюлбахар не ви посрещне на крака, не изчаквайте да ви каже: „Седнете!“ Веднага сядайте някъде.

– Защо? Не е ли невъзпитано?

– Вие сте деца на нашия господар. Редно е да ви посрещне на крака. Такъв е етикетът. Ако ви посрещне на крака, ще изчакате да седне, защото е по-възрастна от вас, и да ви покани. Ако ли не, ако не е така, направете това, което ви казах. Веднага сядайте! Няма да чакате никаква покана!

Самата нея никога не трябваше да я наричат по име. Забранено им беше да казват „батко“ и на Мустафа. Мехмед щеше да каже, че баща им не тръгва вече на лов, без да вземе и него. Михримах пък щеше да каже: „Да можехме да посрещнем у дома вас и негово превъзходителство престолонаследника принц Мустафа“.

– Принцесо моя, трябва да произнесеш думата „у дома“ много ясно и отчетливо. Не я предъвквай в устата си. Казвай, да видим: „У до-ма“...

Накара я да я повтори стотици пъти.

В разговорите им трябваше да издебне кога да вметне, че се е научила да свири на балалайка, канун и уд, че взема уроци по френски, арабски и руски, че баща й всяка вечер я вика и иска да му пее песни. Михримах имаше и още една задача – да запомни дума по дума какво е казала онази жена. Как щеше да я изпълни, нямаше представа. Но я разбра. Когато майка й изрече: „Ясно ли е? Дума по дума!“, така свъси вежди, че си пролича колко важна за нея беше тази задача.

Мехмед също имаше за какво да внимава. Първо – принц Мустафа трябваше да го чака отвън, възседнал коня си. Ако постъпеше така, щяха да минат заедно да поздравят тълпите от хора. В противен случай щеше да пришпори коня си и щеше самостоятелно да ги поздрави, без да изчаква Мустафа.

– Като вървите, никога не оставай зад Мустафа! – настоя майка му. -Ако той е принцът престолонаследник, ти пък си вторият принц. След него, на теб се пада правото да наследиш престола! По име няма да го назоваваш. Ще му говориш само на „вие“. Да не си продумал „господарю“ или „ваше превъзходителство престолонаследнико“!

Сутринта Михримах се качи в колата заедно с по-малките принцове и когато Мехмед дойде с коня си при тях, им рече:

– Сложна работа!

„Наистина е сложна!“ – помисли Михримах.

За пръв път бяха сами. Не им оставаше нищо друго, освен да не забранят честите предупреждения на Хюрем: „Да ви е като обица на ухото!“

СТАРИЯТ ДВОРЕЦ, ИСТАНБУЛ

Същият ден

По думкането на тимпаните от еничарския оркестър разбра, че приближават. После в чаткането на подковите се примесиха звуците на тръбите, зурните и малките барабани. Игривата мелодия би трябвало да развесели всекиго, но Михримах усети как й секва дъхът.

„Настъпи мигът! – си рече тя. – Време е за задачата. Дръж се, Михримах. Покажи на какво си способна. Да не посрамиш майка си!“

Това бяха последните думи на Хюрем, когато я изпращаше навън от харема:

– Хайде да те видя сега, принцесо моя! Да не посрамиш майка си. Покажи им хубавичко, че си дъщерята на Хюрем!

Кортежът от конници забави ход, но колата, напротив, се забърза. Конете напираха да се втурнат напред, но юздите им бяха опънати здраво и те започнаха да набиват камъните на място. Четирима коняри дърпаха на четири страни прекараните през гема юзди, за да удържат дорестия кон на принц Мехмед. Еничарският оркестър свиреше толкова силно, че чак земята се тресеше, конят се дразнеше от това и на Михримах й се стори, че лицето на Мехмед беше съвсем прибеляло. Колата навлезе в градината ми Стария дворец през двукрилия железен портал.

Михримах го видя възседнал катраненочерен кон. Зад него двама водачи носеха два големи пискюла от конски опашки – отличителните значи, че след Сюлейман на трона ще се качи той. А батко й Мехмед имаше само една конска опашка.

„Този трябва да е Мустафа!“ – реши тя. И той като коня си беше целият в черно. Само на кръста си носеше ален пояс, а на тюрбана – червеникаво-жълтеникаво-синкаво перо, изникнало сякаш от огромния колкото юмрук диамант. Беше с черни очи и черни вежди. Два пъти по-плещест от батко й Мехмед. По всичко личеше, че е снажен и силен. Дясната му ръка лежеше, също както при батко й Мехмед, върху ножницата на сабята. С една разлика – сабята на Мустафа беше извита точно както на татко й. Седеше на коня си, без да помръдне, гордо изправен. А и конят стоеше неподвижно, като вкаменен.

Кръстосаха набързо погледи точно когато минаха пред него. Мустафа обаче извърна глава, все едно не я е погледнал. Михримах усети, че я следи с крайчеца на окото си. И тя направи същото. Не се обърна към него. Не промени нито начина, по който седеше, нито изражението на лицето си. С поглед напред, сякаш освен Селим и Баязид отсреща в колата имаше и нещо друго за гледане, тя мина пред принца престолонаследник, когото майка й беше забранила да нарича батко.

Колелетата забавиха ход, забавиха и спряха. Притичаха двама придворни и отвориха вратичката на колата. Трети донесе и намести ниска малка стълбичка с две стъпала. Придружаващите Михримах наложници и гувернантки слязоха и се смесиха с прислужниците, които ги посрещаха. Последни се появиха Есма и дойките на Селим и Баязид. Михримах изчака, както я бе посъветвала майка й. Първо слязоха момчетата. Изчака още малко. Пое си дълбоко дъх, стана, хвана подадената й от Есма ръка и се показа от колата.

Преди да стъпи на стъпалото, тя сякаш дочу гласа на майка си: „Ще придвижиш крака си така бавно, че върхът му въобще да не се подаде под роклята ти!“

Постъпи точно така и в този момент забеляза, че очите на всичките прислужници, изпратени да я посрещнат, са приковани в полите й. Тогава й стана ясно защо – момичетата щяха веднага да изприпкат при господарката си да й докладват: „Дъщерята на Хюрем не си показа дори връхчето на обувката“.

Слезе по стълбичката. Запристъпва плавно, като че ли се плъзгаше, по постлания върху земята копринен килим и отиде при братята си. Макар че въобще не й се нравеше, застана между Селим и Баязид. И вътрешно се помоли: „Дано поне тук да не се карат!“.

***

Всичко протече както си му е редът. Принц Мустафа посрещна на кон брат си Мехмед. За да не стане така, че единият да е по-нависоко от другия, и двамата положиха огромно старание да слязат едновременно от конете. Даже в този момент Мехмед прояви такава съобразителност, каквато Михримах въобще не беше очаквала от него. Той си спомни наставленията на майка им и се престори, че кракът му се е заклещил в стремето. Получи се така, че когато негово превъзходителство престолонаследникът слезе от коня, той остана върху животното и го изгледа от високо. И го направи толкова добре, че не се усетиха нито Мустафа, нито пък хората от Стария дворец. Достатъчно бе, че те си го знаеха.

Мустафа и Мехмед се притеглиха за раменете и се прегърнаха. Никой от тях не поизбърза или не позакъсня. „Ясно, и Мустафа е бил предупреден от майка си“ – помисли си Михримах. Докоснаха си най-напред десните, после левите, накрая пак десните бузи, ужким се целуваха. Придворните и струпалите се зад оградата на външната градина хора приветстваха с възторжени викове прегръдката на първородния и втория принц. Оркестърът на еничарите подхвана победоносна мелодия в чест на този миг. „Гръмките звуци на солистите сигурно са отекнали чак в отсрещните тепета“ – помисли си Михримах.

Единствено възрастните старци свиха устни заради разигралата се пред очите им сцена. Те знаеха, че седне ли Мустафа на престола, щеше да се разпореди останалите му братя да бъдат убити, в това число и момчето, с което се целуваше сега. Такъв си му е редът. Братоубийството в името на трона е повеля още от времето на хан Фатих Мехмед¹⁶. Държавата е вечна. И за да не бъде подлагана на раздори и разпри, разрешението да се пролива кръвта на братята бе право, гарантирано със закон.

Може би Мехмед, синът на московската наложница, с грамадния тюрбан, щеше да се разбунтува и за да изпревари церемонията по възкачването на престола, щеше да накара баща си да убие батко му Мустафа. Може би щеше да го постигне, а като седнеше на престола, щеше да дойде редът на двамата му по-малки братя, които сега стоят зад него и непрекъснато подръпват полите на кафтаните си.

И макар че предвиждаха кървавата трагедия, която би могла да се разиграе, старците не оставаха назад в приветствията. Такъв бе обичаят. И да бяха врагове, щом принцовете се появяваха, на народа се падаше честта да ги приветства.

Леко извърнат настрани, принц Мехмед показа на заварения си брат застаналите зад него братчета. Назова ги по име: Селим хан, Баязид хан, Михримах султан. Мустафа ги погледна така, сякаш току-що забелязва присъствието им. Кимна надменно на двете момченца. На Баязид това не му се стори интересно. Той заобиколи престолонаследника Мустафа откъм гърба и започна да човърка камъните по подалата се изпод полите на кафтана му ножница на голямата сабя.

Ядосана на Баязид за непослушанието, Михримах усети как върху нея се приковаха две маслиненочерни очи. Извърна леко глава и срещна хладния, но любопитен поглед на Мустафа. Тя също го погледна с безразличие. Само го поздрави с едва забележимо движение, подсказващо поклон с глава, както я беше научила майка й.

Момъкът й отвърна по същия начин.

С това церемонията по хладното посрещане, представено като изключително сърдечно, приключи. Сега предстоеше срещата, която Михримах очакваше с разтуптяно сърце. Вървяха към входа за харема на Стария дворец, а в главата й пърхаше незададеният на никого дни наред въпрос: Що за жена беше Гюлбахар, наричана Махидевран? Дали беше красива? Колкото пъти този въпрос й се забиеше в главата, толкова пъти си отговаряше сама: „Никоя жена не може да е по-красива от моята майка!“ Внушаваше си: „Сигурно е някаква грозница, черна, съсухрена!“, но си даваше сметка, че и това не е възможно. Нима падишахът би взел до себе си грозна жена, нима би имал син от нея? „Глупости!“ – си рече. Това, нейното, си беше нещо като пожелание. На Михримах чисто и просто й се искаше зад онази гигантска врата да я очаква някаква грозотия, и толкова!

Докато прислугата разтваряше портата на две страни, Михримах си поемаше дълбоко дъх и се опитваше да овладее думкането на сърцето си.

Отвориха я. Първи прекрачиха Мустафа и Мехмед. Заради огромните им тюрбани отначало Михримах не можа да види нищо. Те се отдръпнаха и едва тогава тя се озова пред силуета на изправена жена. Зарадва се. Гюлбахар ги беше посрещнала подобаващо, не беше принудила Михримах и братята й да се озоват в неловко положение. Слънцето я огряваше откъм гърба и заради това лицето й не личеше ясно. Успя да забележи единствено колко е висока. „По-висока е от мама“ – й мина през ум.

Известно време задържа пренебрежителен поглед върху принц Мехмед. Веднага си пролича гордостта й от осанката на собствения й син пред още неоформеното телосложение на втория принц.

Михримах също пристъпи навътре, подбутвайки пред себе си гърбовете на Селим и Баязид. Онази жена обаче кой знае защо въобще не се заинтересува от тях. Гюлбахар беше приковала очи в Михримах.

Придвижи се напред с прословутата плъзгаща походка на майка си и се взря в изплувалото от сянката лице на Гюлбахар.

„По дяволите! – не се сдържа да възкликне наум. – Много е красива! - и веднага си помисли: – Не колкото мама, но все пак много красива, Много красива!“

За разлика от Хюрем, имаше черни като маслини очи. Дръпнатите бадемови, големи черни очи се впиваха в Михримах. Косите й – черни като нощта! Разпуснати по раменете й изпод белия ешарп върху главата. Изпъкналите скули придаваха на кръглото й лице сурово изражение. Носът й беше малък и добре оформен. Под влияние на напрежението и заради стиснатите зъби месестите й устни изглеждаха като две слепени дебели линии. Брадичката й беше предизвикателно вирната нагоре. Личеше, че докато се взира в нея, полагаше безуспешни усилия да смекчи остротата на погледа си. С всяка своя фибра Михримах усещаше какво пренебрежение я гледа, много по-голямо от любопитството! И черните очи имаше нещо повече от пренебрежение. Имаше омраза! Имаше изразена готовност да извади ятагана и да й се нахвърли. Имаше враждебност.

Спомни си предупреждението на майка си и преди още другата да си отвори устата, апатично подхвана:

– Добре дошли! Жалко, че не посрещнахме вас и Негово Височество принца в нашия дом!

Облак на гняв засенчи очите на Гюлбахар, но тя веднага се овладя. Това не беше фраза, която можеше да измисли и изрече едно момиче. „Ясно, московската свиня я е обучила!“ – си рече, но не се издаде. Само каза със смразяващ тон:

– Наш дом е всеки един от дворците на нашия господар!

За миг настъпи мълчание. Гюлбахар продължи, все едно че пред нея няма никой и приказва сама на себе си:

– Изненадах се, като чух, че се наричате Михримах. Мислехме, че Александра ще измисли за дъщеря си руско име. Нея не я ли наричат все още Руслана?

Моментално семената, които бе посадила в сърцето й нейната майка, покълнаха. Михримах възненавидя тази жена. Тя бе безсърдечна, надута, хаплива и груба.

– Това е името, което ми даде нашият господар! – гордо отвърна тя с аристократичен вид. – Знаете ли, пак татко ми нарече мама „Хюрем“ В деня, когато съм се родила, той ме взел в обятията си и казал: „Да бъде името й Михримах!“ Нали знаете какво означава? Моят татко, падишахът, още ме глези с думите: „Мое слънце и моя луна, моя нощ и мой ден, моя дюля и мой нар!“

Сама се изуми от себе си. Майка й не я беше учила да изрича подобно нещо. Погледите на тази жена към нея и братята й от глава до пети, омразата в тях, думите за майка й – всичко това я беше разтърсило до дъното на душата.

Онази жена вече не й изглеждаше толкова красива, както в началото. Първо – беше застаряла. Помисли си: „Непременно трябва да го кажа на мама!“ Липсваха й свежест и цвят на кожата. Като се взря по-внимателно, забеляза тънките бръчици покрай очите. А под тях бяха започнали да се появяват тъмни сенки. Вторачи се в ръцете на тази жена – бяха възголеми, дори бяха започнали да се набръчкват. Изведнъж се досети защо помещението не бе достатъчно осветено, защо Гюлбахар стоеше в най-засенченото място. Тя просто искаше да попречи на Михримах, на дъщерята на Хюрем, да я види такава, каквато е в действителност.

Всичко, което последва оттук нататък, стана така, както предполагаше и искаше майка й. Гюлбахар не я назова „Хюрем“. По-точно – не обели и дума за нея. Не попита как е, що е. А Михримах непрестанно споменаваше „майка ми Хюрем“, както поверително я беше подучила майка й. Така или иначе, успя да й хвърли в лицето предизвикателството, че жената, която й бе отнела мъжа, съществува.

– Храбри мой принце – обърна се Гюлбахар към Мустафа, – вземи гостенчетата и им покажи конете и сабите си!

„Даже не й се обърна езикът да нарече братята ми „принцовете“ – забеляза Михримах. И веднага се намеси:

– Четиримата принцове идват тук за първи път, чудесно е, нали?

И това не го беше внушавала майка й. Зарадва се, че го каза. Приятно й беше да си помисли: „Затворих й устата!“

Когато останаха двете насаме, за миг се уплаши. Но после се отърси от това усещане. Какво беше казала майка й. „Да не би наша милост да се е стряскала някога, та и дъщерята да се страхува?“

Гюлбахар непрекъснато й разказваше какви велики учители са образовали Мустафа, какво е правил. Михримах също й наговори едно след друго, както я беше обучила майка й, колко много баща им обича нея и братята й, как той, заедно с майка им, си играят с тях, какви подаръци й е направил.

– Синът ви знае ли френски и латински? – попита тя в един момент, уж между другото.

Изпита задоволство, че Гюлбахар не беше подготвена и само поклати глава отрицателно.

– Аз ги знам! – изрече с гордост тя. – Уча и арабски. Ако някой ден дойдете у нас, ще ви посвиря на канун, уд и балалайка. Знам много хубави песни.

– Обезателно сте научили и московския език? – попита жената с тон, който издаваше раздразнението й.

– Московският език ли? Въобще не съм чувала да има такъв. Мама Хюрем обаче ме учи на руски език. „Жените на падишаха трябва да знаят всичко!“ – казва мама.

Михримах отпи набързо глътка от поднесения шербет с плуващи в него пържени фъстъци.

– Днес татко ми, падишахът, ще поднесе на мама Хюрем подаръците си по случай празненството за сюнета. Много ми е интересно. Не искам да го изпускам. Трябва да си тръгваме! – извини се тя.

На връщане към двореца, когато колата, заобиколена от кортежа, се спускаше с все по-голяма скорост надолу по склона на тепето, Михримах подаде глава през прозореца и погледна напред. Видя ширналото се, докъдето поглед стига, море.

По вълните се плъзгаха две гемии с издути от вятъра бели платна.

Замисли се как до днес не беше забелязала колко красиво е това море, колко вълшебни са гемиите, макар че от градината на двореца ги беше наблюдавала сигурно хиляди пъти. Гледката беше зашеметяваща.

Внезапно си спомни какво каза Гюлбахар точно когато на тръгване прекрачваше прага на портата.

„Всеки съди сам по себе си. Въобще не поглеждаме назад. Не сме от този, които мислят за напуснатото място, които искат да се върнат и да го видят. Особено пък да се разкарваме насам-натам по покана на наложница! Когато му дойде времето, когато удари часът на сина ни да бъде удостоен с церемонията по възкачването му на ханския престол, наша милост ще се върне като валиде султан там, откъдето излезе!“

Тръпки полазиха Михримах. Прекрасно знаеше, че не е от летния вятър, който развяваше ешарпа на главата й.

В съзнанието й изплуваха погледите на Гюлбахар. Разтърси я усещане, каквото до ден-днешен не бе изпитвала. За пръв път Михримах се уплаши за своето бъдеще.

Още щом се върна от Стария дворец, тя разказа на майка си всичко. Хюрем въобще не я прекъсна. Не й зададе дори един въпрос. Изслуша я със затаен дъх. Най-накрая рече:

– Вече го знаеш.

– Кое?

– Че си имаш един враг!

Да... Вече го знаеше. Прочела го бе в очите на Гюлбахар. Тази жена бе нейният враг, тя бе враг на майка й, на братята й, на всички.

Все си мислеше за разказаното от майка й, за това, че двете жени, които се стремяха да притежават едно и също нещо, не се понасяха една друга. Печелившата беше майка й, Гюлбахар беше губещата. „Ами цялата работа е в това“– си мислеше. Само че вече всеки знаеше, че не е само това.

Тръгна мълвата: „Очаква се мигът, когато навитата на кълбо змия ще нападне!“

– Не се бой! – прошепна Хюрем. – Двете с теб, майка и дъщеря, ще смачкаме главата на тази змия.

Стори й се, че майка й прилича на извадена от канията си сабя.

***

Великолепните тържества по случай сюнета на тримата принцове, които се провеждаха пред неговия дворец вече трета седмица, не трогваха изобщо Ибрахим паша. Не го интересуваха никакви акробати, въжеиграчи, гълтачи на огньове и саби. Гледаше, но не виждаше. Разговаряше, но не чуваше. Като видя омразата в очите на Гюлбахар след срещата й с Михримах в Стария дворец, той се почувства още по-велик. Умът му беше ангажиран изцяло с враговете. Разбрал бе вече, че няма друг начин. Най-накрая щяха да се разплатят. Победеният щеше да умре, победителят – да живее.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Изтръгнеше ли се от учителите, Михримах се втурваше в градината. Сядаше някъде и се взираше в ширналата се пред очите й безкрайна синева. Времето на игрите отдавна беше отминало. Понякога дори си казваше: „Леля Мерзука, изглежда, има право – човек расте с всеки изминал ден“.

И ето на, тя бе расла и порасла – с всеки изминал ден – и вече навърши тринадесет години.

Беше научила много неща – с всеки изминал ден. Например, да мрази войната. Онова томително очакване! Раздялата! Дори и да се увенчаеха с победа, тя не можеше да свикне със сивотата и тревожната напрегнатост на времето, през което мъжете заминаваха да воюват.

Войната я лишаваше от татко й. Не го виждаше по цели месеци. Случваше се да измине и година. Майка й също тъгуваше. Разпоредеше ли се: „Тази вечер дъщеря ни да дойде в нашите покои!“ Михримах знаеше, че ще я накара да му пише писмо.

Една вечер я попита:

– Не е ли по-добре да му пишете вие?

– Не.

– Защо?

– Защото, като се съсредоточа в писането, не мога да си изразявам чувствата. Нека излея онова, което изпитвам, а ти го пресътвори в текст.

Така и правеха.

Майка й започваше писмата все с: „Ваше Величество, султане мой!“ Всяка дума преливаше от копнеж и любов. А между редовете – и лек укор, оплаквания, известия. Най-вече за грешките и бъркотиите, причинени от действията на великия везир Ибрахим паша.

– Това са интриги! – й казваше Михримах.

Не ги обичаше. Но отдавна беше приела, че са житейска необходимост. Майка й успя да я убеди, че в този дворец смъртта ги дебне по петите.

А в градината Михримах намираше покой.

Там тя имаше своите кораби. Големи и малки кораби. Кораби с разперени като чайките бели криле, понесени по сините талази. Съзерцаваше ги до насита.

Най-много обичаше онези, които бяха с издути като корем бордове, с три мачти и четвъртити платна.

– Това са галерите – й беше казала Есма. – Те участват във войните. Тесните, дългите, са галеоните. Виждате ли, принцесо, оръдията им? Онези там са влекачите... Зад тях са товарните кораби.

Галерите направо омайваха Михримах. Пореха вълните с разветите си от вятъра зелено-червени знамена – и тя изпадаше в истински екстаз. Знамената разцепваха с плющенето си въздуха – шляп-шляп! – и пораждаха в нея неописуеми трепети.

Корабите се носеха пред очите й, а на нея й идваше да се втурне по брега след тях и да крещи с все сили: „Хеей!“. Но нима дъщерята на Сюлейман можеше да нарушава приличието? Не, разбира се! Непрекъснато й го повтаряха.

– Вие сте дъщерята на падишаха, не постъпвайте така!

– За бога, принцесо! Не е прилично.

– Вие сте дъщерята на Сюлейман, син на Селим хан! Най-подобаващо за вас е да бъдете благоразумна.

Дори майка й я наставляваше: „Не яж така! Не е прилично! Всеки ще рече: „Вижте я дъщерята на Хюрем!“

И тя постъпваше така, както й кажеха. Не можеше да се разсмее от все сърце, не можеше да се наплаче колкото й се иска.

А нали принцесите правели каквото си искат. Всичко й беше забранено. „Аз съм Принцесата на забраните!“ – въздъхваше тя.

Докато съзерцаваше корабите, стотици пъти си беше помисляла: „Ех, защо не съм в тях! Да ме качат и да ме отведат оттук!“

Откъде ли идваха? И накъде ли отиваха?

Поне веднъж някой ден да избяга оттук, да слезе на брега и да викне: „Хееей! Аз съм принцеса Михримах, дъщерята на владетеля на света Сюлейман хан! Вземете ме при вас!“

Дали щяха да я вземат?

Най-много се удивяваше как цял куп изкарани навън от огромните корабни туловища дълги и черни весла заедно и едновременно се гмурваха и изскачаха от водата. Що за ритъм, що за умение бе това! Омайваше я скокливата игра на разискрената сребриста пяна върху вълните в мига, когато, освободена от изскочилите над водата весла, се хвърляше отново в морето. И пак онова разцепване на водата от веслата в един и същи миг – шляп! – всяко едно нито по-рано, нито по-късно от останалите.

Когато корабите минаваха покрай бялата кула насред морето, тя виждаше мъжете в тях. Непрекъснато сновяха насам-натам. Доколкото успяваше да различи от градината, краката им под коленете бяха голи. Като че ли бяха и боси. Изпитваше срам само при мисълта какво ще види по телата им. И защо? Освен един разгърден елек без ръкави, те не носеха никаква друга дреха. Кажи-речи, бяха съвсем голи. Някои от тях имаха на главите небрежно завити малки чалми, други нямаха дори и това.

– Кои са тези, дадъ¹⁷? – посочи тя с ръка към морето, когато за пръв път забеляза голотата на моряците.

Есма закачливо погледна изпод око натам.

– Кои, красива моя принцесо?

– Ей онези там, драга! Мъжете на кораба.

– Онези голите ли? – попита Есма, уж че не я е разбрала.

– Моряците! – кратко й отвърна Михримах. В гласа й се долавяше необяснимо вълнение. – Какво правят?

– Ходят по моретата, принцесо.

Михримах неочаквано кипна:

– Престани най-сетне да се държиш с мен като с дете! Аз съм на тринадесет години! Как може някой да ходи по вода?

– Морякът! Нима може да се нарече моряк човек, който не ходи по морето?

– Ами защо са такива? Как така...

Така и не успя да завърши думите си докрай, не можа да произнесе „голи“.

Този път Есма погледна без свян господарката си право в очите. По лицето й играеше палава, нечестива, потайна усмивчица.

– „Голи“ щяхте да кажете, нали, принцесо?

Михримах начаса й хвърли гневен поглед. Но искрите, които мяташе с очи, постепенно угаснаха. Замести ги не толкова любопитството, колкото същата палава, нечестива усмивка.

– Да! – отвърна на един дъх.

Усети как бузите й пламнаха.

– Не знам, сигурно защото много работят. Вижте ги, непрекъснато тичат насам-натам!

Михримах ненаситно и в захлас гледаше моряците с каква невероятна пъргавина се катерят по въжените стълби на мачтите, как се люлеят и правят нещо, а после се хлъзгат като пружини – въъъжт! – по дебелите въжета на платната. И защо ли не можеше да откъсне очи от голите космати мъжки гърди?

Тя дори не допускаше мисълта, че този въпрос можеше да е скрит някъде дълбоко в подсъзнанието.

– Откъде идват, дадъ?

– Ами не знам, принцесо. Един Аллах, а и бащицата им, капитанът, знаят откъде идват и накъде отиват. Техни спътници са водата, вятърът и птиците.

– Вятърът и птиците ли?

– Разбира се. По водата ходят. Вятърът надува платната. Птиците размахват криле подир тях. Онези, белите птици, никога не престават да летят след корабите.

„Колко увлекателно разказва“ – се замисли Михримах. Есма имаше голям принос за страстното увлечение на принцесата към морето и корабите. Отговаряйки на нейните въпроси, гувернантката използваше такова сладкодумие, такава поетичност, че тя усещаше как затрептяват най-нежните струни на душата й.

„На ти сега! – си каза. – Вече ще си разсъждавам защо единствено Аллах и капитанът ще знаят откъде идва и накъде отива всеки плаващ пред очите ми кораб! И защо вятърът и птиците ги придружават!“

Поискаше ли, Есма говореше в стихове. Михримах обичаше тази девойка. Чувстваше я много повече като приятелка, отколкото като гувернантка. „Какво ли щях да правя без нея?“ – й мина през ум. Знаеше си отговора: „Щях да съм хиляди пъти по-самотна от сега!“ – измърмори под носа си тя.

– Моля, красива моя принцесо? – обърна се към нея момичето.

– Няма нищо, Есма! – отвърна Михримах, възнаграждавайки гувернантката си с усмивка на обич. – Птиците и вятърът, казах. Сега много по-добре разбирам защо има много птици и защо вятърът духа непрестанно.

– Защо, принцесо?

– Пред очите ни преминават толкова много кораби... Естествено, нали са техни спътници!

Двете момичета, на почти една и съща възраст, забравиха, че едната е принцеса, а другата – гувернантка, и се заляха от смях. И двете усетиха топлинката в сърцата си. И двете забравиха, макар и само за миг, колко са самотни.

***

Един ден, докато съзерцаваше корабите, при нея се появи майка й.

– Ти качвала ли си се на тях, мамо?

Посочи току-що преминаващата пред очите им черна галера. Палубата й пак беше пълна с онези мъже. Много, безброй много весла пореха морето – шляп-шляп!

Хюрем се взря в морскосините очи на дъщеря си. Добре познаваше този замечтан поглед. Михримах седеше там, до нея, усещаше топлината й, диханието й, аромата й, но беше съвсем другаде.

„Точно както правех аз някога! – си рече. – Сигурно броди из своите блянове, сред някакви миражи“.

– Качвала съм се... – промълви, прегръщайки дъщеря си през рамо. - Само че не беше толкова голям.

– Не те ли беше страх?

– И още как! Мислех си, че ще умра от страх.

И Хюрем се унесе. Михримах видя в пъстрите тъмносиньо-зелени очи на майка си разпенените морски талази.

– Как се качи? Къде?

– Много далече... Качих се като Александра Анастасия Лисовска, Слязох тук, където щях да стана татковата ти Хюрем.

– Искаш ли пак да се качиш?

– Искам.

– Къде искаш да отидеш?

Настъпи дълго мълчание. Тъй като не получи отговор, Михримах вдигна глава, погледна към майка си и видя сълзата, която се стичаше по бузата й надолу като същинска перлена капка.

– В моите поля. В моите снежни планини.

Михримах не настоя да й разкаже. Знаеше, че щом си спомни за местата, откъдето е дошла, тя се разплакваше. Усети, че се е изправила до нея. Обърна се и я погледна. Сега Хюрем се усмихваше. Само че по майчината буза още личеше следата от онази една-единствена сълза.

– Ти искаш ли да се качиш?

Михримах не можеше да се сдържа повече. Набъбващата в нея тъга се надигна. На когото ще да беше дъщеря! Какво значение има на кого каква беше, след като не можеше да изкрещи собствената си радост, собствения си възторг?

– Господи! – извика и скочи на крака. – Искам! Разбира се, че искам! Искам да се кача на корабите със зелени, алени флагове! Искам да се надбягвам с птиците! Искам да чувам плясъка на веслата!

***

Вечерта Хюрем завари султан Сюлейман угрижен. Пееше му най-любимите песни, поднасяше му в устата предпочитаните родоски вина – но без никакъв ефект. Знаеше, че няма защо да го пита „Какво ти тежи на душата?“, защото често научаваше каквото й трябва, без султанът да говори и без да му задава въпроси.

Не свърши работа и кокетирането й, на което той не можеше да издържа и се предаваше. Отвърна й с нежност, внимание и любов, но ето че си остана без настроение.

– Днес дойде Хъзър Реис – каза съвсем неочаквано падишахът. -Пристигнал в Истанбул да се види с нашия зет Ибрахим паша, но...

На Хюрем й стигаше само да чуе името на великия везир Ибрахим паша, за да се вбеси. „Знаех си – измърмори си наум, – знаех си, че онази хърватска свиня тормози Сюлейман!“

– Знаеш го какъв е Ибрахим по време на война. Хъзър ми обясни надълго и нашироко колко е важно мореплаването. Разказа ми колко голям е светът. „След като откриха земята отвъд океана – ми каза той, -оттам потече злато към Карл. Час по-скоро трябва и ние да създадем колонии в новия континент. Издай ферман да тръгнем натам. Да не стоим затворени единствено в Бяло море“.

Хюрем не потвърди: „Реис има право“. Сюлейман ужасно се ядосваше на подобни изрази. Защото само той можеше да бъде прав.

– Няма човек, който да не уважава Реис. Но с моя ограничен ум си мисля, че ако е дошъл в Истанбул само за да съобщи това, напразно се е потрудил.

– Защо, усмихната моя?

– Защото всичко, което е разказал, е известно на Ваше Величество, султане мой. Какъв е смисълът да се преповтарят тези неща пред един владетел като нашия господар, който прекрасно знае, че трябва час по-скоро да стигне и до новите светове.

„Умна жена!“ – си помисли султанът. Разбира се, че знаеше за тези неща. Плюс това, Новият свят не му даваше мира. Обаче още не си беше довършил делата на този континент. Нощем се размисляше: че короната на Източната Римска империя беше в Истанбул – беше, но на Великата Османска империя й трябваше и короната на Цезаровия Рим¹⁸4. Той беше претендент за наследството на Рим. Щеше да създаде такава империя, че да изтрие всичките лелеяни в съзнанието на Рим мечти за величие. Трябваше му короната на Рим. Короната на Цезар. Оня нечестивец Карл открадна и нея.

„Щом го подгоня, този бяга като жена – помисли с раздразнение той. Погледът му потъмня. – А сега изпраща при папата емисар подир емисар, само и само да го убеди да хвърли срещу мен армиите си от кръстоносци“.

Докато не приключи с Европа чрез Испания, не смееше да предприеме авантюри с непредизвестен край зад океана. Сега, когато размишляваше над тези добре известни нему неща, когато кроеше планове и правеше преценки, ако Хюрем се беше обадила: „Реис го е казал чудесно!“, щеше да кипне, но тя го насочи по изкусен начин към други размисли.

На падишаха му бяха ясни тактиките, които прилага тя, но така и не се разстрои, а направо продължи:

– Казах на Хъзър Реис да го обясни на Ибрахим. А това означаваше: „Заповядай, отдъхни си за малко в Истанбул. Ще си поговориш с Ибрахим, щом се върне от поход!“ Капитанът обаче се метнал на коня и отишъл право в Халеп. Изложил пред Ибрахим въпроса за Новия свят.

Хюрем прекрасно познаваше своя съпруг, за да усети, че не препускането на Хъзър Реис върху коня притеснява падишаха.

– Сигурно и вашият роб, великият везир, е разсъдил като вас и се е съгласил с капитана. Поне логиката го изисква.

Сюлейман гневно тръсна глава. Хюрем усети, че на прицел е Ибрахим паша, и без малко да възкликне от радост.

– Къде ти! Не щеш ли, отрязал стария Хъзър Реис: „Напразно сте дошли чак дотук!“ Днес, когато ми го разказваше, замалко да се разплаче Нашият зет, пашата, се произнесъл ето така: „Не е целесъобразно да излизаме оттатък Бяло море. Опасно е да се отдалечаваме толкова много от сърцето на Великата Османска империя. Полята, планините, реките – с тях трябва да се занимаваме. Вие се дръжте здраво за Бяло Море, това ни стига!“

Хюрем замълча, дума не обели. Изчакваше гневът на падишаха да се разпали докрай.

– Как може такова нещо, Хюрем ханъм!? Това е Хъзър Реис! Дори враговете му козируват с почит, Барбароса го наричат! Остави враговете, ами ние? Тачим го като баща! Яви ли се пред наша милост, на крака му ставаме, посрещаме го! Място му отреждаме да седне! Докато не седне, не сядаме и ние! Виж го ти него, да не удостои с необходимата почит стария герой, човека, надраснал епохата ни със своите прозрения, човека, спечелил толкова много победни завоевания за ислямския свят, за Великата Османска империя!

Хюрем се направи, че сменя темата:

– Споменахте морето, та моментално се сетих!

Сега щеше да нанесе същинския съкрушителен удар:

– Нашата принцеса Михримах е влюбена!

Султан Сюлейман настръхна. За миг от очите му захвърчаха искрите на гнева.

– Какво говориш, Хюрем!? Що за приказка! „Влюбена“!

– Да, Ваше Величество, султане мой! Сериозно влюбена!

Падишахът бе готов да кипне, но Хюрем го изпревари:

– Отчаяно влюбена! Нашата дъщеря е влюбена в морето!

Султанът така и не схвана смисъла, погледна я с недоумение.

– Всеки ден отива в градината и с часове съзерцава корабите. На всекиго задава въпроси, трупа знания. Колко платна има всеки кораб, по колко чифта весла трябват на този или онзи вид. Ако остане на нея, ще скочи на някой и ще отплува.

Колкото повече Хюрем редеше възторжените си излияния, толкова повече потъмнялото лице на падишаха се разведряваше, докато най накрая радостта прогони гнева в очите му.

– Браво на моето красиво момиче! Ето нещо достойно за дъщерята на султан Сюлейман! Виждаш ли, Хюрем! – подхвърли той към жена си сякаш току-що хрумнала му шега. – Моята принцеса е едва тринадесет годишна, а е съвсем наясно колко важни са моретата. А пашата, великият везир, нашият главнокомандващ, на когото поверихме и държавния печат, и армията, си няма и понятие! На всичкото отгоре се е държал невъзпитано и не е удостоил с необходимото уважение стария морски вълк не стига че е на възрастта на баща му, ами му е дошъл и на крака!

Хюрем щеше да изпърха с криле като пеперуда и ако прозорецът беше отпорен - пъррр!, – да излети навън от радост.

-В най-скоро време – решително заяви Сюлейман – наша милост ще си поприказва с влюбената в морето принцеса Михримах. Явно нашата дъщеря оценява моретата много по-добре от великия ни везир.

Хюрем хвърчеше от радост. Не беше вече сама. Намери си мощен съюзник. На всяка цена трябваше да се възползва от обичта на Сюлейман към Михримах.

Днес, утре. Постоянно.

Скъта го в най-потайното кътче на съзнанието си.

„Бъди готова, красива моя дъще! – изпрати тя към падишаха чаровна усмивка. – Ти вече си воин на майка си Хюрем!“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Есма влетя в стаята без всякакви правила и обноски и по това Михримах разбра, че се е случило нещо извънредно.

-Баща ви, принцесо! – задъхана съобщи гувернантката. – Господарят ви очаква. Казал, предайте на дъщеря ми, че е спешно.

Беше необичайно. По-точно – нечувано до този ден. Ако султан Сюлейман пожелаеше да види дъщеря си, идваше в нейните покои. Отпращаше гувернантките и прислужниците, разговаряше с нея часове наред, интересуваше се какво е научила от учителите, понякога я подлагаше на изпити. Сега за пръв път я викаше да отиде при него. Там, където сядаше заедно с везирите, пашите и агите да управлява Османската империя.

„Интересно!“ – помисли си тя. Случваха се странни неща. Първо, виждаше се с баща си много по-рядко. Не й разрешаваха както преди да се хвърля на врата му. Забраниха й дори да играе в градината с братята си. Всъщност Михримах въобще не се оплакваше. И без това не й беше приятно да се занимава с тях. Не можеше да се сдържа, когато батко й Мехмед се появяваше в градината с огромния си тюрбан на главата е с кафтана, чиито поли се влачеха по земята. Просто не успяваше да се овладее. Избухваше в смях. Естествено, разсмееше ли се Михримах, придружаващите ги гувернантки и стражи тайничко се подсмихваха с обърнати настрани глави. Мехмед вече не беше дете! Навърши четиринадесет. Като чуеше смеха на придружителите си, почервенял от яд като рак, тичаше при майка им да се оплаче от Михримах: „Докога жените ще се присмиват на принца? Как не ги е срам, валиде?“ „Какво да направя, не мога да се сдържа! – отговаряше тя на Хюрем. – Тюрбанът е по-голям и от Мехмед!“

Не обичаше Селим от деня, в който се роди. Като че ли нейните коси не бяха руси, та му викаше „Жълтоглавия, какво става?“.

Баязид беше съвсем друг. Мълчалив и злобен. Най-голямото му удоволствие беше под път и над път да щипе Михримах. Щом тя изпищеше, направо я изумяваше с лъжите и клетвите си: „За бога, нищо не съм направил!“ А и много завистлив беше този Баязид. Каквото облечеше Селим, искаше го и той. Обръщаше с краката нагоре всичко наоколо, за да нахлупи възголемия и за самия Мехмед тюрбан върху собствената си глава. Ако Мехмед от немай-къде се съгласеше, спираше да пищи, тръгваше да върви слепешката, защото тюрбанът захлупваше лицето му чак до носа, и дори не плачеше, като се изтъркулеше на пода. Веднага се надигаше и започваше да намества на главата си изхлузения оттам тюрбан. Падишахът беше донесъл пони специално и за него, но той нито веднъж не се качи да го поязди. Непрекъснато претендираше за понито на Михримах.

Какво ли се беше случило? Защо ли я викаше баща й? И то спешно!

Есма извади от стенния шкаф синята рокля с многото волани и докато я обличаше и се чудеше дали майка й пак няма да се развика защо носи неща все в този цвят, попита:

– По какъв ли повод господарят вика дъщеря си? Знаеш ли нещо, Есма?

– Стражът, който донесе вестта, не ми каза нищо, принцесо. Само нареждането: „Дъщеря ни веднага да дойде! Да не ни кара я чакаме!“

– Майка ни дали е известена за тази покана?

– Не знам, но предполагам, че Шетарет Баджъ отдавна го е чула и го е съобщила на Хюрем хасеки ето така: „Брееей! Господарят поканил при своя милост нашата Михримах султан!“.

Въпреки напрежението, начинът, по който Есма имитираше дойката, развесели Михримах.

– Есма – повиши глас тя, – дано дойката не те чуе какви ги вършиш! Направо ще те хвърли на таласъмите!

И на Михримах й хрумна да завърши фразата си с едно „Брееей!“, но така и не успя. Вратата се отвори и в стаята връхлетя разтревожената й майка заедно с Мерзука и един ред гувернантки пред тях.

Хюрем се спусна право към дъщеря си.

– Толкова ли не намерихте какво друго да облечете на дъщеря ни?

– Аз исках да съм така! – намеси се Михримах.

Учуди се, че се противопостави на майка си. Сама не знаеше как го направи, но ето на, направи го!

– Нали това си е моят цвят – допълни по-кротко. – Вие обичате люляковия цвят. А аз – морскосиния. Това е.

Хюрем не беше свикнала да й се противоречи и затова в първия момент се стъписа. Взря се в очите на дъщеря си.

– Нашата дъщеря е пораснала и започнала да избира кое й отива и кое не!

В тона й нямаше дори нотка на обида или раздразнение.

Сред приятно суетене, изпълнено с обич и хармония, Хюрем постави върху главата й везан ешарп, един тон по-тъмен на цвят от роклята. Отстъпи крачка назад и я заоглежда. Притегли я към себе си, прегърна я през рамо. Майка и дъщеря вдишаха с пълни гърди уханията, които излъчваха край себе си.

– Великият султан Сюлейман очаква най-красивото момиче на този свят - своята дъщеря! А вие тук се туткате да му пилеете времето. Полудяхте ли бре, или ви налегна мързелът?

Виковете на Шетарет калфа предизвикаха паника. За миг всички се бяха заплеснали по красотата на майката и дъщерята и преливащата им от обич прегръдка, просто бяха забравили за всичко. Прислужничките се разтичаха насам-натам, а в това време Михримах, уловила майка си за ръка, тръгна към вратата.

– Защо ли нашият татко ни вика при него, валиде? Имате ли представа?

Както се беше навела към ухото й, Хюрем забеляза, че вече са на един ръст, и се стресна. Устните й се размърдаха. Единствено Мерзука видя това.

„Пак й чете молитва“ – си рече наум. Самата тя започна да си шепне.

– Сигурно е за нещо хубаво! – отвърна Хюрем. – Негово Величество, нашия султан, обезателно е измислил нещо, от което нашата принцеса ще се почувства щастлива.

– Обаче никога не ни е викал при себе си?

– Казвам ти го, а ти не ми вярваш. Не си вече дете, че да идва при теб. Ти си принцесата. Ако пожелаеш да се видиш с господаря ни, султана, нормално е той да отправи покана за посещение.

Докато майката и дъщерята прекосяваха тесните криволичещи коридори, другите останаха с пухкане и охкане да редят молитви подир Михримах. При вратата, която водеше към външния двор, Хюрем оправи за последен път ешарпа върху главата й. Щом Джафер ага я разтвори широко, светлината на пролетното слънце я заля от глава до пети, отрази се в нея и по коридора се подгониха игривите отблясъци на слънчевите зайчета.

Едва излязла навън, Михримах се озова сред отрупаните в разцъфнали розови и бели цветчета клони на дърветата, разлюлени трепетно от полъха на вятъра в танеца на пролетта. С душа, преливаща от щастие, тя се отправи към входа, който й посочи следващият я по петите главен евнух.

***

Пред вратата стояха два великана с големи мустаци. Михримах ги погледна уплашено изпод фереджето, но застана пред тях с горда осанка. Стражите се приведоха и едновременно започнаха бавно да отварят тежката врата на две страни, а Михримах си помисли: „Кой знае колко разкошни са татковите покои“. Прекрачи вътре през пролуката между двете крила, раздалечени колкото да мине само тя, със стиснати очи. Искаше, като ги отвори, великолепието, което щеше да блесне пред нея, да я заслепи изведнъж.

Пристъпи крачка, без да поглежда. И още веднъж. Спря. Отвори очи. Едва се овладя да не нададе вик: „Ааа!“ Това ли бяха покоите на баща й, когото величаеха като „владетелят на три континента и на седем страни“!? От тази полутъмна стая ли великият султан Сюлейман управляваше света? Та в нея нямаше нищо друго, освен един широк диван, една голяма маса по средата, четири-пет стола, един огромен мангал и два шкафа!

– Ела, султан ханъм!

Гласът на баща й я подсети, че трябва да се отърси от потреса и да се вземе в ръце. Отдаде му почит с лек поклон. Султан Сюлейман седеше зад отрупаната с куп листове, пергаменти и томове книги маса, на леко извит нагоре в двата си края стол без облегалка. От дясната му страна седеше някакъв човек с необикновена брада и бяла чалма. Никога не беше виждала такава брада – нито бяла, нито черна. Като че ли донякъде приличаше на косата на майка й. Не можа да я определи съвсем точно поради липсата на ярка светлина в стаята, но й се стори съвсем червена.

„Кой би дръзнал да се изправи пред Негово Величество падишаха, че този да си позволи дори да седи до него!“ – ядоса се тя.

– Ето я моята Михримах! Моето слънчице, моята месечинка! Моята единствена, моята влюбена в моретата принцеса!

Спомни си за повтаряните най-малко хиляда пъти наставления на Хюрем: „При поздрав не се превивай надве, не се покланяй повече, отколкото трябва пред отсрещния. Не си спестявай уважението към по-възрастния от теб, посрещай щедро поздрава на по-малките от теб!“

Все си казваше: „Трудна работа било това приемане и връщане на поздрав! Онова направи, но това не го прави!“ Е как така?

Михримах се постара да се държи според уроците на преподавателите и майка си. Без да превива кръст, присви лекичко едното коляно, забележимо наведе глава. Та малко ли упражнения беше правила, докато успее да изпълни този жест както трябва!

Вдигна глава, преплете длани пред себе си и срещна очите на възрастния човек, изпълнени с възхищение. По погледа му разбра, че я преценява! Изправи рамене. Вдигна брадичката си още малко по-нависоко.

„Така трябва да стои дъщерята на султан Сюлейман!“ – казваше майка й. И ето на, тя стоеше точно така.

Смръщените гъсти вежди на онзи мъж се бяха разведрили. Омекнал бе и строгият му поглед. Михримах разбра, че е издържала изпита. Който и да беше той, харесваше я. На нея мъжът с червената брада също й хареса, въпреки че се беше разположил в такава непочтителна близост до Негово Величество.

– Ела, Михримах ханъм! – повтори пак баща й. Гласът му преливаше от гордост.

Това „ханъм“, което той прибавяше към името й, я караше да примири от удоволствие. Само на майка й го казваше, а ето сега – и на нея.

– Ето го лъва на нашите морета! – изрече султанът отчетливо, дума по дума. – Хъзър Реис! Ние сме главнокомандващите на полята, планините, реките, а той – на морските ширини. Той е самото Провидение, такова му е и името. Появява се веднага щом Великата османска държава изпадне в някакво затруднение.

Михримах се изуми. Чувствата й се запремятаха от бликналото възхищение към отчайващото разочарование и обратно. Този старец ли беше Хъзър Реис, за чиито подвизи се разказваха легенди?

Несъответствието между представите и реалността я потисна. За пръв път изпитваше подобно усещане. Съвсем по друг начин си въобразяваше бащините покои.

Султан Сюлейман трябваше да седи на величествен трон. Сред злато, диаманти, рубини... Тя не беше виждала великолепието на приемната зала и това, че сега баща й седеше на една табуретка и я гледаше оттам, направо я потресе.

Каза си: „Не е лъжа“. И Хъзър Реис бе едно пълно разочарование. Слушайки за неговите героични подвизи, тя си го беше представяла като разгърден моряк, който се катери по въжените стълби на мачтите и се плъзга по такелажите – същия като онези мъже, които наблюдаваше от градината на двореца.

– Михримах ханъм, искахме да те запознаем с моя управител в Алжир Хъзър Реис. Щом толкова много обичаш моретата и корабите, сигурно от него ще чуеш и научиш доста неща.

Най-сетне чувствата й започнаха да си идват на мястото. Естествено, предпочиташе загорял от слънцето и вятъра моряк, но Хъзър Реис си беше ето такъв. Беше човекът, който щеше да я понесе по вълните. Единственият човек, който можеше да й разказва за далечните страни.

– Ела по-близо! – каза й Сюлейман. – Ела и целуни ръка на бащицата Реис.

Още едно объркване! Да му целува ръка ли? Освен на баща си, тя не целуваше ръка на никой друг. „Мъчна работа било да пораснеш!“ - реши наум. Непрекъснато научаваше изумителни неща. Как можеше дъщерята на султан Сюлейман да целува ръка на някой друг, освен ръката на султан Сюлейман!? Значи, можело! Нали баща й поиска да му целуне ръка.

– Надяваме се да проявиш към Реис още по-голямо уважение от това, което му засвидетелстваме ние – продължи падишахът и сякаш доловил вътрешното й колебание, допълни: – Ръката, която толкова много е размахвала ятагана срещу неверниците, която толкова предано е служила на Великата османска държава, заслужава да бъде целувана.

Михримах запристъпва със ситни крачки под дългата си рокля към мъжа с червената брада. Понечи да му целуне ръка. В първия момент той като че ли я подаде. После направи нещо неочаквано. Едва докоснал пръстите й, изведнъж се отдръпна.

– Нима заслужаваме слънцето да ни целува ръка? – грабна я басовият му глас. – Ние трябва да засияем със светлината на султан ханъм и да я понесем над главите си, за да ни озарява пътя и да ни дарява с щастие.

И като хвана пръстите на Михримах, той ги поднесе до устните си, после ги допря и до главата си.

– Принасям живота си в дар и на нашия повелител, и на сияйната ни като слънцето принцеса!

Какви красиви думи! Този знаменит човек се поклони да я поздрави още веднъж. Направи го точно така, както го беше описала майка й: „Без да се унижаваш при поздрава, без да се навеждаш пред отсрещния .... отколкото трябва!“.

Прищя й се да се хвърли на врата му. Във всеки случай, това не беше уместно. Отвърна на поздрава му с още по-голяма почтителност. Погледна с крайчеца на окото към баща си. Личеше, че е доволен от това, което вижда и чува. Беше щастлив, че е зарадвал дъщеря си, беше горд, че Михримах се държи достойно пред един непознат за нея човек. Явно в този момент Сюлейман си мислеше: „Ето такава е дъщерята на Хюреч! И моята дъщеря!“

Преди още някой да е продумал, Михримах тръгна към дивана. Приседна лекичко на края, точно като Хюрем. Допря един до друг подалите се под полата й извити носове на пантофките. Постави длани върху коленете и отправи към пашата капитан сияйния си поглед.

– Много сме слушали за вашите героични подвизи.

Тя се държеше като величествена кралица, която раздава комплименти, а в същото време цялата изгаряше от чисто детско любопитство да разбере дали всичко онова, което е чувала, е самата истина.

Хъзър Реис извърна глава към падишаха. Погледът му като че ли търсеше разрешение. Сетне се обърна, пристъпи към Михримах и се и изправи точно пред нея.

– Героизмът извира от величието на османската държава.

Гласът на Реис омайваше Михримах. Мина й през ум: „Бих го слушали по цели нощи, чак до сутринта!“

– Нашият господар падишахът разпалва сърцата на моряците, той е славата и мощта на държавата. Като видяха каква област подари преселеният в райските селения отец, нашият господар и ваш дядо Явуз султан Селим хан на моя по-голям брат, героя Оруч Реис, неверниците тръгнаха да търсят дупка насред морето, където да се скрият.

В три изречения Реис обрисува пред очите й цяла батална сцена. Мижеше да се закълне, че виждаше като наяве морето с врязаните един в друг кораби, сражаващите се с голи саби воини, прозиращите през дима алени и зелени знамена с полумесеца и звездата, паниката сред вражеския строй. Червената брада още стоеше прав пред нея. Не знаеше дали е редно, но реши да постъпи както й подсказваше вътрешният подтик. Тупна няколко пъти с ръка върху дивана – пат-пат!, – направи му жест да седне. И майка й правеше същото, ако искаше да покани някого до нея.

Хъзър Реис пак потърси с поглед падишаха за съгласие. Когато видя как дъщеря му постъпи с маниера на зряла султанка, сърцето на Сюлейман се изпълни с гордост. Тя се държеше така, сякаш беше живяла с години само между султанки и принцеси. Толкова величествено, почтително, достойно, а в същото време и толкова непринудено. Невероятно красива. Усмихна се под мустак на Хъзър Реис и с това му даде знак, че позволява да седне до дъщеря му.

Възрастният мъж приседна бавно.

Душа даваше да се обърне и да погледне отблизо лицето на този човек, но така и не вдигна очи от положените си върху коленете ръце, Такова поведение трябваше да спазва.

– И капитаните ли са моряци?

– Да, принцесо. Моряци са.

– Щом е така, значи и вие ходите по морето?

Реис се изуми. А султан Сюлейман се разсмя оттам, където седеше. Когато заговориха за пръв път за корабите и за моретата, Михримах го беше попитала пак по същия начин: „Моряците ходят ли по морските вълни?“.

– Простете, принцесо! – промълви Хъзър Реис. – Не ви разбрах.

„Какво има за разбиране!“ – измърмори си наум Михримах. Есма не й ли беше казала: „Моряците ходят по морските вълни“? Щом е моряк, значи няма как и той да не го прави.

– Казват, че моряците ходели по вълните.

– Но вие като че ли не вярвате на това?

– Трудно е за вярване! Как може да се ходи по морските вълни?

Усети, че Реис се обърна и се загледа в нея. „Дали и аз да не се обърна към него?“ – поколеба се тя. Колко глупаво беше да седят така един до друг и да не гледа него, а някъде напред. Реши и се обърна. Срещнаха погледи. За пръв път Михримах се взря изпитателно в очите му. И в тези черни, с вече избледняващи лилави оттенъци очи тя видя разбунени вълни. Огромни, огромни талази, които се нахвърляха едни върху други, обвити в бяла пяна.

– Ходи се! – неочаквано отвърна капитанът. – Правилно сте го чули Трудно е за вярване, но това е истината. Морякът ходи по морските вълни. Той чува техния зов.

Тези думи също обрисуваха пред очите й цяла сцена. Сега виждаше как в морето се надигат бесни вълни, а по тях тичат насам-натам моряци с открити към вятъра голи гърди.

– Зовът на вълните ли? – попита учудено тя.

– Да! – каза капитанът, без да откъсва очи от нея. – Вълните зоват.

– Че вълните могат ли да говорят?