Михримах - дъщерята на наложницата

Синан се изруга наум: „По дяволите!“ Защо ли подхвана тази тема? От дума на дума стигна и дотук. Това беше единствената тема, по която не беше говорил, нямаше да говори и не можеше да говори. Жените, нямаше как да й каже: „Нима след теб ще виждам други жени, та да им заповядвам и да се отнасям с тях като с робини!“. Значи Михримах си мислеше, че той си има жени.

Добре че не продължи с тази тема.

– Не, ага, не! – отсече тя. – Сключваме брак, но не приемаме диктата. Ще влизате и излизате от дома ми и след сватбата. Имаме да обсъждаме много неща. Искаме да ви поръчаме още много работи. Да не говорим повече, става ли?

Това беше разведрило малко Синан, но от друга страна, си казваше „Онзи човек не гледа с добро око. Същинска черна овца. Изглежда, по нататък ще си покаже номерата“.

Само за девет-десет минути разговор с Михримах – и цялата му умора изчезваше. След като султан Сюлейман го обяви за главен архитект, не му оставаше време да се почеше по главата. Денят не му стигаше за нарежданията на султан Сюлейман, от една страна, а от друга за заповедта на Хюрем ханъм строежът на банята до „Айя София" да приключи в най-скоро време. Но никога не се оплакваше от тази претовареност. С изключение на кубето за банята. То изобщо не се покриваше с изчисленията. Толкова красиво излизаше на чертеж, пресмяташе статиката и баланса му така, както се беше научил от големите майстори, преценяваше отново и отново, общо и поотделно якостта, тежестта, дори ъглите на камъните, които щеше да използва, но въпреки това все не можеше да затвори дупката на върха. Ако не беше предложена баня с градено от камъни кубе, тези неволи нямаше да му се стоварят върху главата. Но инатът си е инат! Банята на Хюрем султан щеше да е единствената за всички времена баня с иззидано каменно кубе. Точно заради това сега беше заложил и ум, и мисъл в камъните, в разходите, в изчисленията. Само усмивката на Михримах, нейните въпроси, интересът й – всъщност хубостта й – го караха да забрави и умора, и проблемите.

Така един ден, например, тя се загледа в престилката му отпред и се разсмя.

– Неприлично ли ще е да попитам моята принцеса защо се разсмя?

– Гледам тази ваша торба отпред. Никога не е празна.

– Зидарите са така, принцесо! В големия джоб на престилката, носят комплекта с инструментите. И каменоделците, и зидари в Европа си слагат такива кожени престилки с разделения, видях го по едно време на походите ни там.

– Комплект ли? Какво е това?

– Инструментите, които строителят използва, докато иззижда стените.

– Какво представляват, ще ми ги покажете ли?

С шумно дрънчене Синан извади от джоба целия комплект и ги нареди внимателно върху масата.

– Това какво е?

Михримах взе нещото с двата остри края и се опита да ги разтвори.

– Пергел.

– За какво служи?

– Да се очертават окръжности. Ако желаете, ще ви покажа как се използва.

Взе инструмента, който му подаде тя, постави едното му рамо в определена точка, другото го остави свободно и завъртя бавно между пръстите си малката топка на върха, където се събираха.

– Ето така. Видяхте ли?

Пред фигурата на моментално появилата се върху хартията окръжност тя оживено попита:

– Мога ли и аз да го направя?

– Разбира се, че ще го направите.

Синан наблюдаваше с умиление как се стараеше с несвойствени движения да върти пергела, без да му повдига рамената.

– Видяхте ли, ето че става! – поощри я той.

– Като че ли не успяхме да го изпипаме така равномерно като вас. Ами това какво е?

– Клин.

– За бога, Майстор Синан! Не ни залъгвайте! Как ще е клин? Това е дебел грамаден пирон.

– Така го наричат зидарите, принцесо. Тази, плоската част, се допира към камъка, с чука започват да удрят по топката отзад, удрят ли, удрят... така дялкат камъка.

И този ден, щом зърна Михримах пред себе си, Синан забрави всякаква умора. При нея имаше още едно момиче. Виждаше го за пръв път. Докато придворните му помагаха да извади рулата със скиците от подмишниците му, без да се развият, забеляза, че то го гледа с най-голямо внимание. И то беше много красиво. Но явно по-малко на години от Михримах.

– Нурбану! – посочи я Михримах. – Моята сестра.

– Сестра ли?

Нурбану се засмя.

– Да, да! Много обикна мен тази сестра. Истинско име е Сесилия Бафо, моя сестра казва Нур-ба-ну. И Сесилия много обича Нур-ба-ну.

Чуруликащото говорене на момичето и разделянето на думите на срички разсмя и тримата.

– Скиците ли донесохте, Майстор Синан? – попита Михримах.

Майсторът разгъна едно от рулата върху масата.

– Ето така ще изглежда главното кубе – показа го той.

Гласът му прозвуча така, сякаш вече наистина строеше кубето.

– От четирите страни ще се издигат по две изящни минарета.

– Стените ще издържат ли тежестта на кубето?

Синан не отговори – той просто чезнеше в сините очи на своята тайна любов.

– Тежестта! – повтори тихо отново Михримах. – Стените ще я издържат ли?

Нурбану не разбираше целия им разговор, но очите й шареха между Синан и Михримах. От време на време хвърляше по един поглед и към скицата върху хартията.

– Тогава, когато си говорехме с вас, тоест с Дилруба, стана въпрос за „Айя София“.

– Какво беше? Не мога да се сетя.

„Разбира се, че няма да се сетиш – си рече Синан. – От къде на къде ще знаеш, че когато каза „Жалко, някой ден това кубе ще се срине", аз се заклех. Заклех се да изградя такива подпори за кубето на „Айя София“ че и след хиляда години то да не мръдне. Откъде ще знаеш, че за кубето на Дилруба смятах и изчислявах месеци, години наред“.

– По краищата ще ги поставя на подпори – каза, прокарвайки ръка по скицата. – Вижте, от трите страни ще има половинки кубета. Тук, тук и тук. Те ще разпределят тежестта на главното кубе по стените А двете минарета ще изпълняват ролята на колони.

– Не ми се сърдете, Майстор Синан, не ми е ясно, естествено. Но съм убедена, че ще направите най-доброто. Да се молим и вашето творени да просъществува хиляди години...

– Ще съществува! – прекъсна я Синан, без да откъсва очи от нейните. – Хиляди години ще си стои там, където е сътворено.

– Избрахте ли мястото за джамията?

– Почти. Ще бъде точно срещу вас. Щом излезете в градината на двореца, тя ще ви гледа. Но има един въпрос, който все още не мога да разреша.

– За какво става дума? Надявам се да нямате притеснения за средствата. С фермана си моят баща, господарят, се е разпоредил...

– Не, не! – моментално отреагира Синан. – Не става въпрос за това. Правя си сметката с какво изложение да разположа сградата. И по точно – къде трябва да забия минаретата.

Михримах се разсмя с глас:

– Ами че забийте ги най-сетне някъде!

Ситният невинен смях прозвуча в ушите на Синан като бълбукането на водата, която течеше от мрамора на Чешмата на Дилруба. Той награди веселата закачка на султанската дъщеря с усмивка на възхищение.

– Тази характеристика е много важна. Минаретата трябва да бъдат на такова място, че и след хиляда години да ги погледнат, хората да виждат онова, което съм искал да изразя.

– За бога, Майстор Синан! – сладкодумно се обади Михримах. – Хубаво ни разпалихте любопитството. Какво е онова нещо, което искате да виждат всички хора?

Очите му отново се отнесоха. Явно виждаше във въображението си минаретата на джамията, която щеше да построи. Известно време остана безмълвен за въпроса на принцесата. Михримах тъкмо се чудеше дали я е чул, когато Синан се обади:

– Тайна е, принцесо моя!

Явно се беше завърнал от света, в който потъваше.

– Тайна ли?

– Да, принцесо! Тайна!

Обърната изцяло към тях, Нурбану се опитваше да разбере за какво си говорят. Михримах й го преведе набързо. След това погледна с изражение на палаво дете към Майстор Синан:

– Да бе, да бе, тайна! – После се наведе от мястото си към Синан. - Умирам си за тайни! И от нас ли ги криете? На нас няма ли да издадете тази тайна?

Синан запази мистериозното изражение на лицето си.

– Засега не мога да я споделя дори и с вас.

– Дори и ако поискам?

– Дори и да поискате!

Михримах се изненада:

– Дори и да ви заповядам?

Майстор Синан се изправи доста сконфузен. Усети, че е готов за поражението си в борбата между разума и сърцето. Умът му диктуваше: „Елa на себе си!“ Сърцето пулсираше: „Хайде! Време е! Кажи си думата така, че да я разбере!“.

Мина му мисълта: „Какво ще й кажеш, като попаднеш в капана на сърцето? – „Нищо, че имам дъщеря на твоите години, на теб си отдадох сърцето. Недей отива при оня въшлив Рюстем, душата ми копнее за една твоя усмивка!“.

Михримах видя, че той се бави с отговора, и пак попита:

– Дори да заповядам, пак няма да ни споделите тази тайна, Майстор Синан, така ли?

Остротата и моментално втвърденият като стомана тон в гласа й помогнаха на Синан да изтрезнее.

– Заповядайте ми! – рязко отвърна той. – За една ваша заповед и живота си ще дам, принцесо. Но докато не й дойде времето, няма да разкрия тази тайна дори и на вас!

Михримах разочаровано обърна глава.

– Вие си знаете! – Замълча. Уплаши се, че не е изразила достатъчно категорично обидата си. – А може би когато вие решите да ни разкриете своята тайна, ние пък няма да искаме да я чуваме!

Кръв закапа от сърцето на Синан. „По дяволите! – си рече. – Слънцето угасна!“ Радостта, доброто настроение, трепетите – всичко начаса отлетя. Наведе глава, опита се да изрази покрусата си. Размени още едно-две неща, сетне си събра скиците, отдаде поздрав за довиждане и си тръгна.

Очите на Михримах останаха приковани още известно време във вратата, откъдето излезе. Душата й се стегна. „Защо се притесних! – си каза. – Даже се ядосах. Каква ще да е тази тайна? Каква тайна може да крие от нас един роб? Какво може да представлява тази тайна, че не ще да я споделя дори и по заповед?“

Постоя така, после се размисли: „Ама че човек!“.

– Еее, докъде бяхме стигнали? – обърна се тя към Нурбану.

Изуми се, като видя, че момичето многозначително й се смее.

– Какво?

– Нищо!

– Кажи да видим защо се смееш?

– Аз смея?... Няма, аз не смея!

– Смееш се, смееш се, ето на! Казвай за какво се смееш?

Нурбану се подвоуми. После посочи към вратата и рече:

– Този човек.

– Майстор Синан ли?

– Да, да! Майс-тор Си-нан. О-би-ча Мих-ри-мах!

Накъде го изби това момиче! Щеше да прихне от смях, но не се получи!

– Хайде де! – избухна с непресторен яд. – Нурбану си измисля! От къде на къде!

-Не из-мис-ли! Нур-ба-ну че-те о-ко-то. Си-нан гле-да влю-бен. Тол-коз!

Михримах съпостави думите на Нурбану с тайната на Майстор Синан, която не можеше да бъде споделена, и всичко в главата й окончателно се обърка.

– Нур-ба-ну! Не го-во-ри глу-пос-ти! – изрече, подражавайки разпокъсаното говорене на момичето. – Ако дядо ни Селим хан беше жив, сигурно щеше да изглежда като него.

***

Михримах нямаше представа, че Мерзука отпреди месеци беше доловила искрата, която видя този ден Нурбану.

– Александра! – посочи с брадичка татарката там долу, под камерата с решетката, към Майстор Синан, който в това време обясняваше разпалено на Михримах своите скици.

– Сещаш се, нали?

– За какво?

– Че този човек е влюбен в нашичката.

Отначало Хюрем се накани да отрече: „Врели-некипели“, но после се отказа. Нямаше как да замаже очевидната истина.

– Знам, разбира се... – кимна безпомощно.

Мерзука полудя.

– Какво ще правим, какви ще ги вършим, как така, как? – подскачаше на място и продължаваше да бръщолеви несвързано: – Александра, как така? Щом знаеш, как позволяваш? Този е на годините на баща й!

– И това го знам!

– Еее, тогава?

Хюрем се обърна и погледна строго към Мерзука:

– Учудваш ме, приятелко! Като че ли не знаеш, че и без това я дадох на един мъж, също на годините на баща й!

– Еее, но това е друго. Ами ако момичето му отговори?

– Няма! И да му отговори, Синан е достоен, честен човек. Няма да приеме. Вместо да дава повод за подигравки, че се е влюбил в момиче на годините на дъщеря му, той ще отиде и ще се хвърли в морето.

– Рюстем защо не се хвърля. Недей така, сякаш не познаваш мъжете, камо едно им е в ума на всички до един. Да, възрастен е, но и Синан е мъж. Няма да се хвърли.

– Ще се хвърли, ще се хвърли! – загадъчно промълви Хюрем. Aко не се хвърли, ще му се напомни. Не се бой. И бездруго колко остави до сватбата?

Баща й изпращаше флотилията в Бяло море, когато й заяви, че денят на сватбата приближава.

Тогава, в този ден, тя усети едновременно вкуса на сълзите от радост, скръб и радост.

Падишахът я извика в Морския си дворец и я изведе на терасата.

– Чакай тук! – й каза. – Ей сега ще пристигнат.

Слънцето клонеше към залез. То изглеждаше като разжарена червена топка, която всеки момент щеше да падне в морето. Михримах попита „Кои ще дойдат?“. Ако беше за казване, Сюлейман щеше да го назове. Щом й беше наредил „Чакай тук!“ значи й беше приготвил някаква изненада.

Първото нещо, което й разваляше настроението и пречеше да се наслаждава пълноценно на панорамата, беше присъствието на застаналите в редица зад гърба й братя с по-големите от самите тях capъци на главите си. Единствено малкият Джихангир беше без него. „Горкият малък Джихангир!“ – въздъхна тя. Той беше любимият й брат. Непрекъснато боледуваше. Крехък беше като тъничка клонка от върба. Никога не можеше да застане изправен. Със свито сърце си го представяше: „Как ли ще се държи саръкът на тази глава?“ Колкото повече растеше Джихангир, толкова повече проличаваше и гърбицата му. Заради неправилната форма на гръбнака миличкият й брат стоеше все с превит кръст. Като че ли щеше да се покланя с почит пред някого. Като видя, че кака му е там, умисленото му тъжно личице просветна. Дойде при нея и я хвана за ръката. Михримах го погали по бузите, по косата.

– Качи ли се днес на твоето пони? – попита шепнешком.

Момченцето вдигна глава да я погледне в очите. Тъгата отстъпи място на проблеснал за миг животворен лъч светлинка. Потвърди с глава.

– Браво на теб! – похвали го Михримах.

Това наужким беше тяхна тайна. Баща им смяташе, че още е рано синът му да язди понито. Но не беше точно така. Сюлейман страшни се притесняваше за недъга на това дете. Страхуваше се да не падне и да не си причини нова травма. И ето на, беше измислил този изход. Започнеше ли Джихангир да му се моли да възседне понито, той му отговаряше все така:

– Почакай! Само да пораснеш още малко. Само да усвоиш добре четенето и писането. Само да направим сватбата на кака ти!

Минаваха дни, минаваха месеци, а списъкът с нещата, който започваше със „само да...“, ставаше все по-дълъг и дълъг.

Това, което падишахът не знаеше – а може би знаеше, но не се издаваше, – беше, че Хюрем и Михримах, без да му казват, бяха разрешили на момчето да възсяда тайно своето пони. Двама коняри хващаха едновременно дребното животно за юлара, Джихангир правеше половинчасови обиколки из градината и от радост, щастие и гордост, че се справя с тази работа, лицето му си възвръщаше нормалния човешки цвят.

Принц Мехмед така и не поздрави сестра си, но скришом от баща си направи знак на Михримах: „Какво става тук?“. Направо полудяваше от това самовлюбено негово поведение. В отговор тя само извърна глава и вдигна рамене. Не обичаше и Селим, но той поне не беше такъв надут като Мехмед. Имаше си собствен свят, а според думите на Есма, беше започнал даже тайничко да си попийва вино. Лицето му постоянно беше зачервено. Сигурно от това. Баязид си падаше калпазанин. От дете беше сприхав и завиждаше на всичките си братя, ала най-много на най-близкия по години до него Селим. Даже го мразеше. Колко пъти му беше размахвал юмрук:

– Умри! Умри!

Когато дойде ред да има робини, този път Баязид викна подир отдалечаващия се батко:

-Ще видиш ти! Някой ден ще те убия! Ще ти разпръсна мършата по цялата земя!

След малко на терасата дойдоха Хюрем, Мерзука и двете придворни, така че семейният списък се попълни.

Известно време фамилията застина неподвижно под лъчите на слънцето, потопили морето в огньове – бяха наистина една внушителна картина на могъщество и великолепие.

Никой от тях не знаеше защо е там. С изключение на султан Сюлейман. И никой, естествено, не питаше.

Но в един момент очакването приключи. В полезрението им откъм Черно море се появи една огромна черна галера. И платната й бяха катраненочерни. От тумбестите й бордове се подаваха червени весла – като протегнати дълги ръце те едновременно се вдигаха нагоре, едновременно се спускаха в блесналото с позлатените си от слънцето води море и едновременно разпръскваха навред дъжд от капки.

После се появи друга галера. И още една. И още една.

– Ето я! Флотилията на Михримах! – обяви султан Сюлейман.

Михримах не можа да овладее щастието и гордостта си. Сълзите и бликнаха като порой. Макар че не разбираше защо единствената му кака плаче, Джихангир я прегърна с тънките си ръчички през талия и тихо й каза:

– Не плачи! Моля те, не плачи!

Шестдесетте големи бойни галери, заобиколени от цял куп галеони платноходи и товарни кораби, преминаха една след друга пред тях. От червената галера точно в центъра на шествието се развяваха червено зелените знамена на Великата Османска империя и отличителният флаг на адмирал Хайредин паша. В един момент друг трепет стисна сърцето на Михримах. Бавно погледна през рамо изправилата се зад гърба и Есма. И тя разбра – в този час нейната господарка беше изпълнена със спомена за деня, когато се качиха върху палубата на кораба на Хайредин паша и там се срещнаха с Исмаил от Алаийе.

Когато попаднаха точно в обсега на падишаха, веслата в един миг се изправиха към перилата и останаха да стърчат така, досами илюминаторите. И се случи още нещо, което прониза Михримах право в сърцето. Откъм адмиралтейския кораб прогърмя мъжки вик:

– Дестур!⁴⁷

След него от стотиците галери дръзките, чистосърдечни, искрени, неподправени мъжки гласове подхванаха онази песен. Мелодията отекна първо в склоновете на Юскюдар, после се разля върху терасата на Морския дворец отсреща, откъдето ги наблюдаваше падишахът заедно с цялото си семейство.

Моретата са ни домът, вълните – нашите другари.

Надбягваме се с вятъра, опиваме се с урагани,

не знаем що е страх, връхлитаме върху врага.

Дано помолиш се за нас, сестрице Михримах!

Това бе песента на Михримах!

Песента, припявана от моряците с любов и копнеж от деня, когато тя се качи на кораба на Хъзър Реис и когато шестдесетте галери бяха строени по доковете в корабостроителницата на Златния рог. Изслуша я безмълвно и със страхопочитание. Михримах не можеше да се огледа встрани и затова не знаеше има ли някой, който да не плаче „Мехмед и Селим със сигурност не ронят сълзи!“ – реши наум. Сетне се засрами от това свое заключение и си каза: „Ами като не плачат, да не плачат!“ Това си бяха нейните галери. Това си беше нейната флотилия. И без да помисли дали е по правилата или не, дали е възпитано или не, дали отговаря на порядъка или не, без да я интересува дали е позволено в присъствието на падишаха да направи това, което щеше да направи, тя вдигна ръка и започна да маха за поздрав към цялата флотилия. Поздравяваше моряците, които й бяха поднесли най-хубавия подарък! Терасата на Морския дворец вече започваше от златистожълто да се загръща в теменужени краски и да чезне в тях, но всички тези мъже видяха как там се развява като същински флаг един бял ешарп.

И в миг се разнесе ужасен трясък. По една и съща заповед, в един и същи миг, всички галери вдигнаха платна. За цялата флотилия на Михримах те бяха безчет и безброй и този трясък беше едновременният сблъсък на вятъра с тях.

Белият ешарп продължаваше да се развява от терасата на Морския дворец, докато флотилията се източи пред тях и с плавно плъзгане по морето изчезна напълно от погледите.

Вечерта вече потапяше в мрак водната шир, когато падишахът повика дъщеря си:

– Принцесо Михримах!

Михримах застана пред баща си прималяла от изживяното вълнение. С плувнали в сълзи очи тя понечи да му се поклони. Султан Сюлейман я спря. Наведе се напред и я придърпа. Разпери ръце, прегърна я и я притисна до гърдите си. Вдиша дълбоко аромата й. Това беше нещо невиждано и нечувано. Наложниците и прислужниците не разбираха какво става и започнаха да се споглеждат с учудване. За тях това представляваше готово поднесен повод за купища приказки.

Още не бяха стигнали до края. Падишахът целуна дъщеря си по челото.

– Принцесо Михримах, нека твоята флотилия да бъде благословена, да се радва на щастие, успехи и нови завоевания! – отправи думи той. - Пожелавам на твоите галери победоносно завръщане!

– Амин! – отговори хор от гласове.

Сюлейман изглеждаше безкрайно щастлив и горд. Наведе се да подръпне и жена си:

– Еее, Хюрем ханъм! – обърна се той към нея така, че да го чуят всички. – Да вземем след победата да вдигнем и тази сватба, а? Нека отпразнуваме успеха и с една хубава сватба!

Главата на Михримах клюмна.

***

След спора за тайната Майстор Синан не се появи доста време. Михримах също нямаше настроение да обсъжда скици и строежи. От една страна, умът й беше във флотилията. Колко ли от корабите щяха да се върнат обратно? Колко ли от нейните галери с тумбести бордове щяха да се завърнат като победители с юнаците си по тях?

– Аллах! – отправяше молитви всеки път. – Запази ги всичките да се върнат така, както и тръгнаха – живи и здрави!

Знаеше обаче, че войната е предопределена съдба, която надхвърли рамките на молитвите. Не си признаваше, но истината бе, че тайно се тревожеше за живота на Исмаил от Алаийе. Сигурно Исмаил беше на една от нейните галери. И сигурно искрящите му огнени очи бяха отправени в далечината да бдят за вражеските кораби.

Една нощ в леглото тя скри лице в длани и промълви: „Господи! Пази го!“

Вярно, беше се сринала. Шокът, който преживя при „Шадраван Чакмъз“, и истината за неговата болест й причиниха непоносима болки, не знаеше, че Исмаил я е скътал като жива някъде дълбоко в своето сърце.

Обидена му беше, но ето на – той беше Исмаил от Алаийе и тя искаше да е жив! Да е на нейна галера и очите му да претърсват морето. Може би като погледнеше в сините води, щеше да се сети за Михримах. Можеше нещо в гърдите му да трепне. Да чуе гласа на сирените, за които й говореше Хайредин паша, но образът на Михримах да го предпазва и той да не се хвърли в морето. А когато развъртеше ятагана пред врага, от очите му да хвърчаха искри. И да се върнеше жив и здрав. Михримах щеше да знае, че той се намира някъде наблизо, че диша същия въздух и че може би съзерцава същите звезди. Това й стигаше.

За бога! Винаги, когато се замисляше за Исмаил, пред очите й се появяваше образът на Рюстем.

Той беше кротък като агне. След онзи първи път те се бяха виждали уж случайно още три пъти. Устата му не произнасяше думичката „не“.

– На вашите заповеди, принцесо!

– Както трябва, така да бъде, принцесо!

– Имате право, принцесо!

– Вие по-добре знаете, принцесо!

– Каквото каже валиде султан, принцесо!

Един ден не издържа и го сряза:

– Рюстем ага!

Знаеше, че той полудява, ако не се обърнат към него с „паша“, но въпреки това нито един път не го назова така, не можеше да го направи. „Ага“ му стигаше. Не изпълни дори и молбата на майка си, само вдигна рамене и я подмина.

Същия ден той преви врат.

– Заповядайте, принцесо!

– Аз не се казвам „принцесо“, Рюстем ага. А Михримах!

Надяваше се, че ако се обръщаше към нея по име, може би в стената, издигната между тях, щеше да се появи пролука. „Щом няма спасение от този брак и ще се живее с него цял живот, ще трябва да се направи нещо. Как щеше да й стане съпруг мъж, който непрекъснато я нарича „принцесо“ и й се прекланя доземи. Как щеше да легне с него?

– Понякога си мислим, че забравяте името ни!

При тези думи Рюстем пусна лисичата си усмивка:

– Как може да го забравим, принцесо?

Тя тупна с крак, остави го там, където си беше, и тръгна да се прибира в харема.

Наред с това, съветите на Хюрем, от една страна, и ужилванията на Михримах, от друга, го вкараха до известна степен в пътя.

Първата работа бе да решат въпроса с ботушите. Поръча цял куп, натяквайки си защо не се е сетил за това по-рано. Падишахът забеляза промяната преди всички.

– Днес видях нашия зет, Хюрем ханъм – съобщи той новината на съпругата си. – Везирството му се е отразило добре. Вече не куцука!

– Не знам дали заслугата е на везирството или на умната ни дъщеря, Ваше Величество, султане мой!

Като видя, че тя се разсмя, и още повече като научи, че Михримах му е казала: „Поръчайте си специални ботуши“, той заповтаря:

– Виж я ти умницата! Гледай каква умница!

В края на краищата Рюстем вече можеше да върви до Михримах, без да се клатушка наляво-надясно.

В действителност Михримах въобще не желаеше Нурбану да види Рюстем. Но не можа да устои на настойчивите й молби:

– Нур-ба-ну не ли сес-тра? – не спираше да мрънка. – Как може крие съп-руг от сестра?

Неправилният й говор и съвсем правилно зададените въпроси умилостивяваха Михримах. И когато работата стигна до неистови молби един ден й рече:

– Добре! Ще го видиш!

Същия ден, надвечер, беше нагласена пак уж случайна среща. Koгато Рюстем се зададе срещу тях, Михримах леко докосна с лакът Нурбану.

– Ето го.

– Кой? Къде?

Стори й се странно, че момичето гледаше към Рюстем, а питаше кой.

– Онзи там, скъпа! Онзи, дето идва насам!

Нурбану го загледа, но нищо не каза. И без това не й остана време да казва каквото и да е. Рюстем се поклони подмазвачески чак до земята.

– Желая ви добро разположение на духа за цялата вечер, принцесо!

Тя прие с дежурна усмивка тази приветствена тирада и в същото време улови лисичите му погледи. Колкото и да се прикриваше, Рюстем не откъсваше очи от красивата Нурбану. Този ден Михримах разбра, че не изпитва никаква ревност. Изобщо не я интересуваше кого ще гледа Рюстем, кого – не, какво ще прави и какво – не. Към човека, за когото щеше да се омъжва, тя не таеше в себе си нищо от това, което се нарича чувство.

– Само почакай! Ще видиш как ще се промениш! Как ще се привържеш! – говореше майка й, но нямаше какво да променя.

– Нурбану! – представи му тя момичето. – Можете да я считате за землячка. Албания е близо до Венеция, нали? Нурбану наскоро пристигна от Венеция. Истинското й име е Сесилия. Ще остане вече при мен, променихме й името на Нурбану.

Лъстивите погледи на Рюстем още пъплеха по момичето. Очите му направо можеха да изскочат от орбитите си.

– Чудесно, чудесно, много уместно, принцесо!

Михримах продължи нататък и мина покрай Рюстем. Очакваше от момичето някаква реакция, някакво мнение, но такова нямаше. Нурбану вървеше до нея мълчаливо.

– Еее! Няма ли да кажеш нещо? Как го намираш?

– Традиция това у вас? – попита момичето.

– За какво питаш?

– Възрастни мъже само... малки... момичета обичат?

Изглеждаше дълбоко умислена, сякаш се опитваше сама да отговори на въпроса си:

– Синан възрастен? Рюстем възрастен? Сестрата малка.

Михримах се ядоса. Тръгна по-бързо, отдалечи се. Ето така чужденката й зашлеви истината – право в лицето. Възрастен беше Рюстем, много възрастен!

За Синан изобщо не се замисляше. Нурбану й беше казала: „Този човек обича Михримах“, но тя лично не допускаше ни най-малка вероятност това да е истина. А и да я обичаше, какво от това? От Есма бе чула, че има дъщеря на нейните години. Естествено, той обичаше и Михримах като собствената си дъщеря. Какво лошо имаше в това?

А плюс това нали беше и обидена на Майстор Синан.

– Хайде, върви! – полу на шега, полусериозно скастри строго изостаналата по-назад Нурбану. – Възрастни-невъзрастни, ето на, дават ни на тях!

***

– Пристигна главният архитект! – обявиха и това я учуди.

Изобщо не очакваше Синан да ги посети в такъв момент. Онзи спор за тайната направо се изпречи като черна котка между тях. От Есма научи, че главният архитект идваше при майка й, за да я информира как върви строежът на приюта, но си тръгваше, без да се отбие при нея.

„Няма очи!“ – си мислеше Михримах. Явно беше обиден. „Какво означаваше това? – питаше се тя, щом се сетеше за тайната. – Нямало да ми я каже дори и да му заповядам!“ Ако искаше, щеше да я каже. И Синан ага сигурно не се чувстваше добре от нейния упрек. „Заслужава си го обаче! – косеше се отвътре Михримах. – Когато му дойдело времето, тогава щял да я сподели. Виж го ти! Може пък ние тогава да нямаме време да го чуем! Така де!“

Покани го вътре гувернантката й, Михримах предпочете да остане безответна, все едно не знаеше, че е дошъл, ами просто си седи на прозореца и гледа навън. Сама не беше наясно защо го прави, но така й дойде отвътре. Той беше наказаният!

– Принцесо! – продума тихо зад гърба й Есма. – Главният архитект Синан ага!

Едва тогава се обърна в профил:

– Така ли? Добре дошъл!

Дори това полуобръщане, хладното й отношение, обиденият апатичен поглед беше достатъчно за Синан. „Ето на, сега слънцето изгря за теб, Аърнаслъ! Слънцето, което те дарява с живот!“

Наведе глава и поздрави Михримах.

Под мишницата си пак носеше куп рула.

– Желаете ли нещо, Синан ага?

Гласът й беше толкова леден, колкото да издаде дълбоката й обида. Синан усети да го полазват тръпки. „Ей, старче Синан! -въздъхна ти – видя ли какви си ги надробил? Още ти е сърдита. Ами ако не я видя повече. Ако каже не идвай повече тук! Какво ще правиш тогава?“

Нищо не можеше да направи. Не беше ли погребал своята любов дълбоко в сърцето? Не беше ли заключил устата на това свое сърце! Вливаше отровата в него – и го правеше всяка нощ. Слагаше глава върху възглавницата до жена си, обръщаше й гръб и вперваше очи през мрака в стената. Рисуваше върху тази стена картините, плановете, кубетата на своята фантазия. А погледнеше ли към дъщеря си, потъваше вдън земя от срам.

– Завърших изчисленията! – измънка смутено той.

– Така ли?

Въпреки апатията в гласа й, допълни:

– Вече знам къде ще построя сградата, с какво изложение ще бъде и къде ще издигна минаретата.

– Добре.

Внезапно Михримах установи, че й харесва да наказва този мъж. „Какво става? – запита се сама. – Липсва ти само камшик в ръцете. Пред теб стои един разтреперан възрастен човек. Не те ли е грях?“ Вътрешният й глас се опъна: „Не! Да не беше подхвърлял такива приказки за разните му там тайни. Да си беше казал открито каквито тайни има“. Михримах обаче реши да не се вслушва в него.

– На тази база разработих всички планове на строежа. Помислил съм, че принцесата ще пожелае да ги види.

В тона на Синан също звучеше обида. Стоеше така, като че ли ей сега ще й хвърли шумолящите под мишницата му планове и ще побегне. Михримах за пръв път не можа да забележи познатата светлина в неговите очи.

– Добре сте си помислили! – обади се тя, опитвайки се да стопли и гласа си, и погледа си. – А ние бяхме решили, че главният архитект ни е сърдит.

Синан улови промяната. В душата му напъпи надежда. Устните му между бялата му брада и мустаците промълвиха: „Господи Боже мой. Ти отново ми възвръщаш светлината“.

Направи лек поклон и пристъпи към масата. Разстла върху нея едно огромно руло. Хвана го с две ръце, за да не се навие обратно и да се затвори. Като видя това, Есма се втурна навън и донесе две газени лампи. Остави едната в единия край, втората – в другия.

Синан се отмести леко встрани да стори място на Михримах.

– Хайде да видим сега какви чудеса е изрисувал нашият Майстор Синан!

Тя се приближи до масата. Пред очите й се появи макетната скица на една внушителна сграда, която сякаш ей сега щеше да изскочи от хартията и да се извиси пред нея в цялото си великолепие.

Неволно се задъха от възхищение. Сградата напомняше силует на жена с развети поли.

Опитвайки се да не прояви неуважение към господарката си, Есма също надзърташе през рамото на Михримах и гледаше чертежа като омагьосана.

В един момент Михримах усети, че дъхът й секва. Сложи ръка на сърцето си и възкликна:

– Боже мой! Боже мой! Майстор Синан! Това е нещо изумително!

Не само на Михримах й секна дъхът! Пролетното ухание от плътта на Михримах, застанала съвсем близко до него, за да види чертежите, направо зашемети главния архитект. По съвсем други причини той възкликваше с все по-надигащия се в него плам:

– Боже мой! Боже мой!

Когато се посъвзе, Синан каза:

– Надявам се да е достоен за славата и красотата на моята принцеса! – Гласът му бе трепетен и свенлив. – Сътворих този профил на развята пола, за да пресъздам изяществото на вашата фигура. Ако не ви харесва...?

– Какво говорите? – пресече го Михримах. – Само не ми казвайте, че не си давате сметка какво красиво нещо изкарвате на бял свят. Кой знае като творението се появи...

Не успя да продължи. Дъх не й остана. Успя само отново да промълви:

– Господи!

Не можеше да откъсне очи от хартията.

– Както бяхме говорили по-преди – започна да обяснява Синан, -ще построим джамията на самия бряг. С гръб на изток, с лице на запад, вижте, от източната, северната и южната страна има по три полукубета, на фасадата към запад не сложих кубе. Погледнете ли от тази страна, вие ще можете да виждате в цял вид кубето, което вашият роб Синан ще окачи на небето специално за вас!

– Чудесно! Ще го виждам ли и от стаята си?

Лицето на Синан вече беше озарено, очите му блестяха.

– Ако ви помоля... Принцесата ще дойде ли насам?

Отвори жалузите на прозореца върху облицованата с фаянсови плочки лява стена.

– Елате, погледнете.

Михримах пристъпи към прозореца. Синан лекичко се отдръпна и посочи с ръка.

– Ето там ще се извиси! – възторжено заяви той. – Видяхте ли През този прозорец ще можете спокойно да се любувате на цялата сграда, на минаретата, на всичко!

За да вижда по-добре, Михримах се доближи още повече, ешарпът на главата й се плъзна по рамото му, ароматът на разпуснатите й до талията коси омая Синан, отнесе го в други светове.

– Простете! – отдръпна се той веднага.

Михримах погледа още малко през прозореца, представяйки си сградата, която щеше да се издигне на отсрещния бряг, където и зеленината на склоновете се потапяше в морето. После отиде при Майстор Синан, който вече се беше върнал до масата.

– Кога ще е завършена? – Гласът й прозвуча така, сякаш му казваше да я завърши още утре.

Главният архитект се засмя.

– Ако остане на вашия роб, веднага щеше да я завърши, щеше ми се да я поднесе като сватбен подарък на своята принцеса.

От вълнение Михримах не долови пък оттенъка на разочарование в неговия глас.

– Само че строителството е трудна работа. Не можеш да го претупаш набързо. Градежът на камък върху камък отнема години.

– Колко години, Майстор Синан?

Синан се обърна, зачезна в сините очи, на които не можеше да се насити, но и от които направо се боеше. И запелтечи:

– Ами такова... Четири години, може и пет... А може и по дълго време.

Михримах нацупи недоволно устни.

– Направо си признайте, че ще я видим чак като остареем!

Синан се олюля, сякаш го пронизаха с нож в гърдите.

Така съжаляваше, че наговори на Михримах такива врели-некипели. Щом тя щеше да остарява, на него какво му оставаше? Може би един живот нямаше да му стигне, за да завърши своето творение?

Майстор Синан положи неимоверни усилия да се съвземе.

– Може ли такова нещо, принцесо? – промълви. – Ще я притежавате през най-цветущите години на своята младост. Ние обаче...

Михримах начаса се зае да излекува раната, която отвори със своята безпардонност.

– Вие обаче ще бъдете в най-зрелия период на вашето творчество.

Видя, че думите й не стигнаха, за да възвърне набързо погасналата светлина в неговите очи. „Нали забърка кашата, сърбай си я сега!“ - каза се тя на себе си.

– Ами минаретата? – попита, за да смени темата. – Решихте ли те къде ще гледат?

– Ето в това е тайната, принцесо!

Лицето на Михримах пламна. Пак ли тайна? Отправи поглед към Майстор Синан. Спокойствието и усмивката по лицето му я изумиха.

– Каква е тази тайна, повече няма да ви питаме. И да ви заповядаме, няма да ни я кажете.

Напразни останаха усилията гласът й да не прозвучи хладно, но главният архитект този път витаеше някъде другаде.

– Това не е тайна на покорния ви роб Синан, принцесо! – продума съвършено спокойствие той. – Ваша е. И да искам, не мога да я издам. Тайната на принцеса Михримах не се споделя. Който умее да гледа, вижда.

Видя, че тя не го разбра, и се засмя.

– А пък за да я види... – разпери пръсти върху плана – ще изчака, като минаретата се извисят.

МОРСКИЯТ ДВОРЕЦ

Истанбул, октомври 1538 г.

Първо пристигна новината. Единият от двамата изпратени от Хайредин паша вестоносци отиде при султан Сюлейман, другият остави посланието на адмирала в покоите на принцеса Михримах. Ръцете й се трепериха от вълнение, докато разчупваше печата.

Под печата на Хайредин паша имаше само две изречения: „Убедително завоевание! Акваторията на Превеза е увенчана с победата на флотилията на Михримах!“

Направо литна от радост. По устните й затрептя мелодията на песента, която моряците изпяха за нея, стори й се, че чува техните далечни гласове.

Вечерта падишахът оповести подробностите:

– При Превеза Хайредин паша разгромил сформираната по заповед на папата флотилия на кръстоносците. Капитанът, който донесе съобщението, каза, че дотогава това била най-голямата армада, вдигнала платна в Бяло море – корабите на Испания, Венеция, Генуа, Холандия, на северните страни и на още знайни и незнайни държави. Тези, които нямали морета и кораби, дали злато. Отворили и хазната на папството. Вложили пари в стотици бойни кораби. А ето на, флотилията на Михримах, която построихме с медните монети на нашата принцеса, се разгънала като полумесец. Врагът нападнал, полумесецът се разгърнал. Врагът пак нападнал, полумесецът пак се разгърнал. Когато наши кораби отплували на две страни, неверникът сметнал, че капитаните ни бягат. Обаче героите ни изненадващо се върнали. Помогнал им и Аллах, надул платната ни с толкова силен вятър, че двата върха на полумесеца набързо се затворили. Загърмели с барута, замятали гюлетата, завъртели с ятаганите. Вражеските кораби не могли да помръднат. Моите моряци превзели с абордаж някои от тях и посекли с ятаганите си заварените там неверници. Опожарили стотици бойни кораби. Хоризонтът на Превеза бил обвит в толкова черен дим, че затъмнил и слънцето. Адмирал Андреа Дория едва успял да си спаси живота. От съглашението Рим-Испания-Венеция не излязло нищо добро. Бяло море вече е под сянката на нашия флаг.

Флотилията на Михримах беше посрещната в Истанбул с огромен възторг. Хората се струпаха и по двата бряга да приветстват преминаващите кораби. По морската повърхност плуваха милиони разпръснати венчелистчета от рози. Когато покрай Сарайбурну навлязоха от открито море в Босфора, вятърът, който издуваше платната им, стихна. Корабите приветстваха падишаха, а султан Сюлейман – своите победители с насрещни топовни салюти.

Михримах посрещна флотилията върху терасата на Морския дворец, на същото място, откъдето я беше изпратила. Строените при перилата моряци видяха как се развява белият ешарп на изправената върху терасата в Морския дворец изящна като върбова клонка принцеса. Мъжките гласове с все гърло запяха песента на Михримах. Дългите весла отново изплющяха върху морето, разпръсквайки наоколо златни мехурчета.

– Честита победа, Михримах! – поздрави я падишахът. – Флотилията на Михримах е герой!

Михримах обаче не можеше да се зарадва от все сърце. На толкова голяма победа подобаваше и голямо честване – голямата сватба, с която щеше да се ознаменува победата! Само че същата тази сватба – празник на победата – щеше да означава нейната смърт. Невинната като дете, красивата, умната, изпълнената с обич и нежност Михримах щеше да умре! И щеше да се роди някаква друга, непозната и за самата нея Михримах. А тази, новородената Михримах, я плашеше.

В КРЕПОСТТА

Истанбул, 1539 г.

– Хвърли още малко дърва в това огнище! – измрънка старицата. По-младата се обърна и я изгледа накриво.

– Не питаш дали са останали дърва?

Тя се надигна изпод дрипите, в които лежеше. Наметна един от използваните като юрган чували на гърба си. С тежки накуцващи стъпки отиде при огнището и клекна до него. Протегна ръце над загасващия пече пламък: искаше да се възползва от неговата топлинка.

– Замръзвам.

– Времето не е застудяло чак толкова. А пък и вътре не е по-студено от навън. Като хване големият студ през зимата, какво ще правиш?

– Ако съм жива дотогава – отговори й старицата. – Знам си, ще ме убият или болките, или студът.

Обърна се към жената, която не искаше и да я чуе, а само се мотаеше из стаята и се правеше, че върши някаква работа. На мъртвешката светлина от огнището устата й приличаше на тъмна пещера, само за миг там се появи и пак изчезна единственият й останал зъб.

– Ако не едното или другото, ще ме довърши, Емине, твоят език!

Емине остави работата си, едвам се изправи оттам, където се беше навела, сложи ръце на кръста и пристъпи към старицата. Лицето й имаше израз на ловуващо кръвожадно животно, готово да скочи върху жертвата си.

Ти, Дюрдане, всичките ще ни погребеш! Твоите духове те пазят!

В полутъмната съборетина се разнесе ужасен смях. Дюрдане се успокои малко.

– И моите духове мръзнат! – изхърхори тя.

Тонът й този път беше заплашителен.

– Хвърли в това проклето огнище две-три трески. Не върви да ядосвам духовете си.

– Ето на, гори. И да ти кажа ли нещо? Теб вече и огньовете на ада няма да те стоплят.

– Това пък какво значи?

– Сърцето ти е изстинало! – заяви Емине и се върне, работата си. – Щом толкова искаш, излез навън, донеси две-три трески и ги хвърли в огъня. Сетне и тях няма да ги има, така да знаеш. Ако Глезлата не донесе нещо, нито ще имаме какво да горим, нито какво да хапнем.

Сред кашлица и хрипове старицата до огнището отново избухна в оня ужасен смях.

– Какво ти е толкова смешно, Дюрдане? Казвам ти, гладни сме!

– Че аз не се смея на това!

– На какво тогава се смееш?

– На тази Назенин, дето ходи като рак.

– Какво смешно има в нея? Я се виж ти!

Дюрдане се заливаше в смях:

– Назенин, а, Назенин! Чудна работа, нали? Какво ли не си съчиняват хората, като избират име! Какво било то, Назенин! Абе родителите й изобщо ли не са се сетили, че и тя ще остарее? Жената не може да си изправи кръста. Едното й око гледа към Ханя, другото към Каля - измършавяла от старост, ама не щеш ли – името й Назенин⁴⁸. Глезена, глезена, няма що!

– Я се виж ти! – опъна й се Емине. – Кой знае зад гърба ми, какво плещиш и за мен! Човек трябва да има поне малко срам.

– Че какво има като за срам? Лъжа ли е? Я си представи, моето име беше Тюлдане, Фирдевс или Нурхаят? С тази сбръчкана физиономия що за роза щях да бъда, я кажи!

– Не се бой! – изсъска тя към старицата. – Нищо няма да ти кажа – изсъска тя на старицата.

Емине се усмихна за пръв път.

– Я да видим на каква примка обеси и моето име.

Дюрдане я погледна с раззинатата си в отвратителен смях еднозъба уста.

– И твоето име е такова. Странно. Емине. Вай, вай, вай! Емин⁴⁹, значи! Открай време знам, че най-изкусният джебчия в тази огромна столица е жена на име Емине. Хората си мислят, че султан Сюлейман издържа цяла армия заради неверниците. А си нямат и понятие, че нашият господар храни войската, за да пази двореца му от твоите посегателства.

Емине се зарадва на хвалбата за нейните кражби.

– Стига деее! – закърши глас с поласкан тон. – Който те чуе, ще си помисли, че ще окрада целия свят. А то – само едно-две дребни неща. Че да се понапълним малко с туй-онуй.

Умилостивена от похвалата, Емине реши да позатопли Дюрдане. Затвори приспособената врата на съборетината. Заедно с дневната светлина вътре нахлу и вятърът. От резкия вихър пламъкът в огнището се разпокъса. Един-два от постланите на пода чували се разхвърчаха. Някаква хартия полетя и кацна в друг ъгъл.

– Затвори тази проклета врата! – викна Дюрдане. – Ще ме простудиш още повече!

– Стига си крещяла! Отивам да намеря нещо за горене.

Затвори вратата. Вътре всичко потъна отново в мрак.

– Добре! – викна Дюрдане. – Не се бави! Ако огънят угасне, ще ме откриеш умряла!

Знаеше, че Емине изобщо нямаше да чуе предупреждението й. И без това дори не й отговори.

Дюрдане още известно време си топли ръцете с протегнати към огъня длани. Задържа поглед в трептящия танц на постепенно загасващия огън. Очите й бавно се затвориха.

Остана така неподвижна още няколко минути. Изведнъж цялото й тяло се затресе. Сбръчканите й клепачи се отвориха. Само че на мястото, където преди малко бяха очите й, сега отраженията на огъня проблясваха в две злокобни бели ями. Тялото й се разтресе още веднъж.

– Дойде ли?

Устните на Дюрдане изобщо не помръднаха.

– He те очаквах!

Гласът й напомняше свистене.

Наостри уши, като че ли слушаше някого. Кимна с глава: „Добре!“ Изправи се с усилие. Разтършува се из стаята за нещо.

Донесе почерняла от мръсотия и мазнотия тава и я остави пред огнището. Отново тръгна към стената. От дупката, която използваха като долап, извади нещо като тенджера. Остави и нея до тавата и се върна. Взе някаква торба от поставката, импровизирана върху забити в стената пръчки.

С триста зора се върна пак при огнището. Докато сядаше, в белите ями на мястото на очите се разля червена вълна.

Веднага наля в тенджерата вода от близката стомна. После взе тавата и изсипа в нея нещо от торбата.

Вдигна глава нагоре, като че ли щеше да вие. Белите ями на мястото на очите й пламтяха като факли.

– Повелителю на Мрака! – изсъска тя. – Господарю на тъмнина сили! Покажи ми Ездача на греха, врага на Светлината!

Хвана тавата за дръжката и я поднесе над разпаленото като кел дърво.

– Покажи ми гооо!

Гласът на старицата започваше от басовите нотки и се изливаше на талази, на талази все по-нагоре.

– Хей, Принце на огньовете!... Призови всички духовеее, покажи ми гиии....

Ведно с дима, от тавата се разнесе пъжъркане и странна миризма.

Изведнъж Дюрдане започна да си движи главата на всички посоки, сякаш се опитваше да види нещо. Цялото й тяло се затресе така, сякаш наистина вече виждаше. Едва успяваше да удържа тавата над огъня. Пъжъркането, миризмата и димът изпълваха цялата съборетина, а този път тя крещеше:

– Какво има в бъдещето?... Духове мои, самодиви, господари, повелители на тъмните сили, покажете ми бъдещето... Покажетеее... Покажетеее...

Извисеният й в писък глас постепенно стихваше, с последни усилия дръпна тавата от огъня и изсипа нещото отвътре във водата в тенджерата.

С ужасно пъжъркане от нея се издигна цял облак пара.

От устата на Дюрдане се засипаха вече съвсем неразбираеми звуци и приличаха на някакво ръмжене, но не и на човешки глас:

– Емеее... котемия... бутанъ... мелааа...

Със смразяващ писък Дюрдане се строполи на пода. Тялото й се разтресе още веднъж. Гърчовете постепенно затихнаха, докато най-после сгърченото й на две тяло се отпусна в съвсем неподвижна поза.

Вратата се отвори. Емине влезе, прегърнала няколко парчета от дъски, и видя проснатата до огнището Дюрдане.

– Дюрдане!

Тя не помръдваше.

– Не ми прави номера, смахната вещице! Ето, донесох ти дъски. Стопли си проклетите кокали.

Нямаше никакво движение и след тази новина, затова тя се наведе и я погледне. Тогава видя тенджерата и тавата. Измърмори нещо и побутна старицата.

– Дюрдане... Дюрдане! Ставай!

От устата й се изниза дълбок гърлен стон, като от седмия кръг на ада.

– Ставай! Ставай! – още веднъж я разтърси Емине.

Отвори клепачи. Черните й очи отначало гледаха безизразно. Прошепна:

– Емине!

– Емине, я! Какво си мислиш! Хайде ставай да разпалим този огън. Току-виж, като се върне от Ат Мейданъ, Назенин пипнала нещо и го донесла за готвене. И на чорба съм навита. Ей такава, топличка.

Дюрдане се изправи. Устните й още потреперваха. Емине си помисли, че се е простудила. Начаса хвърли една-две дъски в жаравата на огъня.

– Дойдоха, Емине!

Ръката на Емине увисна във въздуха. И бездруго се беше досетила по тенджерата и тавата.

– Пак ли?

– Да, пак!

– Виж какво, смахната вещице! Разправяй ги на другите, те могат да ти повярват, но Емине няма да се залъже с приказките ти за разни пшеници!

– Дойдоха! – изпъшка отново старицата. – Показаха ми бъдещето!

Емине й отговори с кръшен смях.

– Бъдещето, а? Като преди седемнадесет години ли? И преди седемнадесет години, в деня, когато се роди, те ти показаха бъдещето на принцеса Михримах. Нали нямаше да узнае какво значи любов? И изобщо нямаше да бъде щастлива? Нито щяла да обича, нито ще бъде обичана... Я се заслушай, вещице! Не чуваш ли тъпаните! Цял Истанбул е на крака. Сватба има, сватба!... Виж, дъщерята на султана се жени. Къде останаха онези страшни предсказания, а? Боже, боже!

– Видях го, Емине! Видях го, ти казвам! – Старицата сграбчи Емине за двете рамена и я разтресе. – Всичко видях! Повярвай ми! Показаха ми бъдещето й!

Емине се изуми от силата на тази старица, която не можеше да стои права на краката си. „Аллах да я накаже!“– измърмори си наум. Мразеше тези нейни занимания с духове и орисници. Не искаше ди и ги споделя. Жлъчката й се пукаше от яд. Назенин беше същата като тази. Реши при първа възможност да се отърве от двете откачалки. „Иначе и аз някой ден и аз ще лудна!“ От двадесет години всеки божи ден вземаше такова решение, но ето че все не ставаше. Нещо сякаш й връзваше и ръцете, и краката. Така поне го усещаше.

– Остави ме! – опита се да отблъсне ръцете на старицата, но не успя. Пръстите на Дюрдане се бяха вкопчили в нейните като стоманени ножове.

– Стискаш ме, по дяволите, пусни ме! Ще ми изгният месата!

– Видях го, Емине! Показаха ми го! Видях бъдещето на единствената дъщеря на султан Сюлейман и московчанката Хюрем. Знам го вече. Показаха ми го!... Показаха гооо!... Показахааа!...

– Така ли? – извика Емине и скочи на крака. – Така ли? Я да видим какво ти показаха? Ха, спри, не ми го казвай! Първо да узная другото. Кой дух ти го показа това бъдеще? Оня със зелената шапка или другият с червената опашка! Или третият, който ти взема ума от главата? Или дето не излиза от леглото ти?

Тъкмо щеше да избухне в смях, когато с ужас забеляза как черните очи на старицата започнаха да се превръщат в бели дупки...

– Показаха миии... – настоя Дюрдане. Гласът й отново не беше нейният.

Емине взе да отстъпва назад, назад, към вратата.

– Какво ти показаха? Какво има в бъдещето й, а? Какво е бъдещето на Михримах?

– Кръв!... – изстена старицата.

Тялото й отново се тресеше в ужасни гърчове.

– Предателство!

Ръцете на Дюрдане внезапно се протегнаха като изстреляни от пружина към Емине, като че ли се опитваха да я сграбчат.

– Сълзи!

Емине отвори вратата.

– Разправяй ги тия на шапката ми, вещице! – извика оттам. – Кой-е по-щастлив на този свят от принцеса Михримах? Необятната столица празнува нейната сватба. Всички се смеят и танцуват. И ти, и откачалката Назенин преди седемнадесет години отворихте ей такива злобни усти, в деня, когато тя се роди. Изрекохте същите лъжи. Кръв, предателство, не знам още какво... А къде, къде са тези лъжи? Дъщерята на султана е щастлива, много щастлива. Набийте си това вече в главите...

Емине имаше намерение да продължи с крясъците си, но Дюрдане започна да си върти главата така, като че ли щеше да се откъсне. Все по-бързо и по-бързо...

– Смърт! – изръмжа беззъбата й уста, разхвърчаха се лиги.

Пред нея съскаше не Дюрдане, а сякаш някаква змия.

– Олеле! Олеле!... Смърт! Кръв!... Сълзи!... Черни като катран облаци!... Ох, горкото момиче!... Нещастната принцеса!... Недолюбената Михримах!...

Емине не можа да издържи повече, изхвърча навън и хукна да бяга като луда! Никога повече нямаше да се върне в онази съборетина!

АТ МЕЙДАНЪ

Истанбул, ноември 1539 г.

Сватбата беше за чудо и приказ. Османската империя ознаменува победата с три щастливи празненства. Единствената дъщеря на падишаха, красавицата на красавиците – принцеса Михримах – се омъжи за новоизгряващата звезда Рюстем паша. Направиха сюнетите и на принц Баязид, и на принц Джихангир.

Трите тържества се проведоха в двореца на Ат Мейданъ. Любимеца Ибрахим паша вече беше забравен, но издигнатият от него дворец, който оповестяваше на света, че е по-могъщ, по-богат и по-далновиден от султан Сюлейман, си стоеше на мястото.

Още нещо беше забравено. Прякорът на жениха на Михримах изчезна Въшльото Рюстем, появи се Щастливеца Рюстем.

Още като настъпи хиляда петстотин тридесет и деветата зима, Михримах знаеше, че сватбата й ще се направи през тази година. Само че никой не й казваше месеца, седмицата, деня. А и тя не питаше. "Бедата беше наблизо, но кога?

Разбра едва когато принц Джихангир се втурна в стаята й с два реда сълзи от двете очи. Момченцето се мяташе от едно място на друго. И Михримах, и Нурбану, която вече също като Есма не се отделяше от нея страшно се разтревожиха. И трите момичета се хвърлиха към него.

– Моят принц! Моят шах!

– Ще ме заколят!

– Какво!?

Писъкът нададе Нурбану. Обзета от ужас извика:

– Никой тебе няма коли!

Нейният вик заглуши писъците на момченцето. За миг дори Джихангир спря да крещи и се загледа в това странно, но много красиво момиче.

Михримах притегли братчето си по-наблизо и се опита да го успокои.

– Може ли такова нещо?

– Може! – викна отново Джихангир. – Мен ще ме заколят!

Сълзите се стичаха по прелестните му бузки. Слабото му болнаво телце се тресеше в ридания. Михримах имаше чувството, че късат, чупят нещо вътре в нея. Колкото пъти погледнеше Джихангир, толкова пъти я обземаше това усещане. Направо кръв капеше от сърцето й. „Ах, горкичкият ми принц!“ – си каза безгласно. А като въздъхна дълбоко, приласка братчето си:

– Няма да те оставя на никого! Никой няма да те заколи!

Момченцето прегърна кака си през талията с дълбока надежда.

– Няма да ме оставиш, нали?

– Няма да те оставя, скъпи! •

Риданията на Джихангир полека-лека преминаха във въздишки, така проблемът беше решен. Гувернантката му Фатма влезе съвсем разстроена и от нея разбраха, че въпросното колене било празник за сюнета.

– Господарят издаде ферман вашата сватба и празникът за сюнет на Баязид хан и Джихангир хан да се направят заедно през месец ноември.

Михримах си помисли с горчивина: „Всъщност ще заколят мен!

След това настъпиха последните отпори на Михримах и Джихангир.

С повод и без повод той се разплакваше:

– Няма да им дам!

А Михримах, за да се отърве от Рюстем, разказа на майка си какво се е говори за бъдещия й съпруг по дюкяните, по пазарите. Даже с изчервено лице веднъж й спомена, че доста често посещавал банята.

– Какво лошо? – сопна се Хюрем. – Наричаха го Въшльото, а ето на, той си поддържа чистотата.

– Не е това, валиде! – непокорно вдигна глава Михримах. – Там правели други неща...

Хюрем се загледа недоумяващо в дъщеря си. А като разбра за какво става дума, отрече:

– Няма вече! – И повтори няколко пъти: – Няма вече! Няма вече! Клевета е! Бяха наклеветили човека, че дори е прокажен, забрави ли?

Не го беше забравила, разбира се, но измислената лъжа не й донесе никаква полза. Една въшка беше избавила Рюстем, а нея я беше съсипала.

Загубила надежда в майка си, реши за последен път да си опита шанса по друг начин.

Баща й нямаше да отхвърли вече обявения си ферман, но беше справедлив човек. Той беше султан Сюлейман! Не позволяваше крадецът и престъпникът да свличат кожата на държавата, нито пък да ограбват залъка на сираците.

– Много ми е тежко, господарю! – изправи се тя един ден пред баща си.

Падишахът се стресна.

– Болна ли е моята Михримах?

– Не е болна, само че се срамува – наведе глава.

„Аха, оная работа!“ – помисли си Сюлейман. Дотам ли опряха нещата в навечерието на сватбата? Не й ли бяха обяснили нищо по този въпрос разните му там гувернантки, наложници? Той дори разреши на Рюстем да влиза в двора на харема, в Розовата градина. Само и само Михримах да разбере, да научи някои неща.

– От какво се срамуваш? – продума тихо. За повече не посмя да попита. – Ще кажа на Хюрем ханъм да прояви малко интерес по този въпрос. Сконфузи се, като видя, че баща й я разбира погрешно: – Не! Не е това, което си мисли господарят!

– Виж ти, виж ти! – разсмя се чистосърдечно Сюлейман. – От къде на къде нашата дъщеря ще знае какво смята баща й, та казва, че не било така? Виж я ти хитрушата. Тогава за какво става въпрос?

Михримах раздвижи устни, опита се да каже нещо, преглътна и изстреля думите.

– Такова... Срам ме е от Рюстем.

„Никой не е поговорил с това момиче!“ – си рече наум. А на Михримах добави, притеснявайки се да я погледне в очите:

– Отначало е така... Плахост, срам... после изчезва.

Явно този неин баща, който от половин дума се сещаше какво му казва, днес не можеше да разбере нищо.

– Такъв срам не изчезва.

– Изчезва, изчезва. И майка ти навремето се срамуваше от това, но изчезва.

– Татко! – тропна с крак Михримах.

Тогава Сюлейман разбра, че става въпрос за нещо сериозно. Вгледа се внимателно в очите на дъщеря си.

– Срам ме е от Рюстем. Защото той е крадец. Този срам изчезва ли?

– Какво?

Ох! Зарадва се Михримах, че долови гняв в тона на баща си.

– Да! Той е един крадец!

– Дава ли си сметка нашата дъщеря какви ги говори?

– И то много добре! Защото си приказвах и с него по този въпрос.

– Еее?

– Нали разбирате? Казах му да не краде повече! – измънка Михримах.

Султан Сюлейман стана от дивана, на който седеше.

– Виж го ти нашия зет! Що за дързост да се забърква с кражби, деградира така! Как ли го прави? Какво ограбва този проклетник!

– Парите на хората!

– Какво!?

Тонът на падишаха беше по-скоро израз на изумление, отколкото на гняв.

– Какво каза, че крадял, Михримах?

– Парите на хората, господарю! Той е крадец! Не ме посрамвай, не ме давай на един крадец!

Ох, ето че го каза най-сетне! Камък падна от гърба й, усети го

– А ти как разбра за това, дъще? Някой ти каза ли? Да не е клевета. Има стотици, хиляди, които не могат да понасят Рюстем.

– Не! – реагира моментално Михримах, преди да е отшумяло действието на думите й. – Сам ми го сподели.

Падишахът напълно се обърка.

– И как е вършел тази проклетия?

– Правел я, и то от доста време! – започна да му обяснява тя. – Подхванал я в Диарбекир. Ако някой по някакъв наложителен повод му тропнел на вратата, той не му свършвал работата, преди да получи пари.

Михримах забеляза как изражението на падишаха се промени. Буреносните облаци се разпръснаха, на тяхното място грейна закачлива истинска усмивка.

– На това се казва рушвет, Михримах, а не кражба! Вземал е рушвет!

– Рушвет ли, кражба ли – все едно! Не е ли престъпление да посягаш на нещо, над което нямаш права? А на всичко отгоре, и да се хвалиш с това наляво-надясно. За всяка работа си имало отделна цена. Някоя за едно акче, друга – за хиляда!

– Гледай ти! Твоичкият определил и ценоразпис за рушветите, а?

Не й хареса тази дума „твоичкият“, но въпреки това кимна за потвърждение.

– Той е крадец! Господарю, не ме давайте на крадец, не ме карайте да се срамувам! – примоли се тя отново.

Султан Сюлейман дълго време се разхожда умислен из стаята. Знаеше, че рушветът и злоупотребите нарушават всички правила на Великата Османска империя. Дори везирите от Дивана престанаха да подават ръка на онези, които безогледно очакваха помощи и услуги от държавата. Колко пъти самият той предупреждаваше Ибрахим паша:

– Недей да правиш тези работи, зетко!

Как Любимеца Ибрахим беше забогатял толкова много? Ами Искендер Челеби – ковчежникът, на когото имаше пълно доверие? Керваните на двореца, златото нямаха чет и брой! След като уби този човек, Ибрахим се опита да присвои богатството му, но навременната намеса го прехвърли в хазната.

Осведомен за всяко нещо поотделно и общо, той си оставаше безпомощен. Трябваше да отсича ръцете, които посягаха към рушвета. Коя по-напред? Като им отсечеше ръцете, тези хора се вторачваха в хазната. Ограбваха докрай Великата Османска империя. Затова обичаше Искендер Челеби. Той вардеше хазната като очите си. Не беше взел дори медно петаче. Е, като пресечеше рушвета, какво щеше да стане?

– Сега и мен ме е срам, Михримах! – продума тихо. Отиде и седна на дивана. – Веднъж да стане твой – какво от това! Ще пресече тази работа. Само че в тази страна не остана и един човек, който да не взема рушвет, дъще!

– Но това е грях! – изумена вдигна глава Михримах.

Сюлейман кимна.

– Виж какво ще ти кажа... Я ела да седнеш до мен!

Стресна се. Не повярва на ушите си.

– Като влязох в Багдат, срещу мен скочи един разгърден мъж. Охраната моментално го хвана, постъпи както му е редът. „Стойте!' им казах. По всичко личеше, че човечецът иска да говори. Казвал се Фузули. . Пишел стихове като мен, редял строфи. „Виж, султане!“ – понечи да ми целуне кафтана. Спрях го. Погледна ме изненадано и рече „На поданиците подадох поздрав. Не го приеха, не било рушвет! Нима и ти не даваш да те почета, преди рушвета да получиш? Добре ли е?"

Султан Сюлейман замълча. Михримах за пръв път видя бащи си, че преглъща с мъка.

– Можеш ли да си представиш, дъще? Робите ще започнат да прощават грехове и на нас!

– Да бяхте го наказали още там, на място!

– Защо? Че е назовал истината ли? – загледа се вторачено в дъщеря си. – Ето какво ще ти кажа сега. Трябва да следиш съпруга си. Да го следиш, да не посяга на държавната собственост. Рушветът е от роба за роба. И този, който взема, и този, който дава, са негодници. Тях Аллах ги накаже. Обаче законът повелява да се отсича ръката, която посегне към държавната собственост. Такъв е законът. Който ще да е посегателят, ако щеш зет ни, ако щеш принцовете ни.

– Значи... – изправи се Михримах и с тон колкото сломен, толкова и назидателен, продължи: – ...за да се въведе някакъв ред сред хората, трябва закон. Посланията са от ден до пладне, забраните също, но законите остават. Не е ли доказателство за това фактът, че още се придържаме към Законника на нашия велик дядо Фатих Мехмед? Въдворете и вие, господарю, такива правила, такава справедливост, че историята да ви нарече Сюлейман Законодателя.

Падишахът не знаеше да се ядосва ли, да се гордее ли. Замисли се „Дете на нейните години ли ми ги говори тези неща? Има право! Михримах има право! Колко струва едно послание, след като справедливостта, извоювана с ятаган, не се отстоява с ред и закон?“

Тя нямаше какво повече да каже. Остави повелителя си сам с мислите си и си излезе.

Михримах плака цяла нощ. Сълзите засъхнаха върху бузите й. Като заспа, й се присъни косматата черна ръка на Рюстем.

АТ МЕЙДАНЪ – ИСТАНБУЛ

26 ноември 1539 г.

Сватбата продължи три седмици. Да уважат султан Сюлейман дойдоха посланици от четирите страни на света, везири, бейове, аги. Всички се включиха. С изключение на Махидевран и престолонаследника Принц Мустафа.

Нямаше полза и от сладките увещания и молби на Хюрем. Вероятно пръв и последен път Сюлейман отказа на жена си: „Не може! Не искам да ги виждам на сватбата!“.

Всъщност той не смяташе, че Хюрем желае Гюлбахар и синът й да пристигнат в Истанбул, обаче се лъжеше. Хюрем наистина го искаше, за да натрие носа на Гюлбахар със своята мощ и с щастието си. За да бъде свидетел как онази се пръска от завист и злоба. Беше замислила да построи шатрата на Гюлбахар до своята. За да се наслаждава на изражението й, на безсилието й, на потиснатостта й, на поражението й.

Колкото й да се молеше да покани Гюлбахар, Негово Величество „султане мой“ не й разреши. Падишахът не се задоволи само с това, ами заповяда в същото време, когато щеше да бъде сватбата, престолонаследникът да сформира мощен съюз и да се дислоцира по границата с Персия.

Туриха казаните да врят на Ат Мейданъ, цели три седмици готвеха храна и храниха хиляди хора. На войската поднесоха пълни тепсии с баклава, раздадоха бакшиши.

Приятелски настроените владетели присъстваха на сватбата лично или ги представляваха техни посланици.

Светът стана свидетел на щастието, споходило султан Сюлейман, както и на мощта и великолепието на Великата Османска империя. Приятелите се зарадваха и възгордяха, враговете се изплашиха и разкаяха.

Цареше вездесъщо щастие. Дори принц Джихангир, който от месеци вдигаше врявата: „Няма да им дам да ме заколят“, се заливаше от смях, докато гледаше изкусните номера на палячовците, фокусниците, кукловодите и карагьозчиите.

Гувернантката на Михримах – Есма – също, заедно с любимия си Али Ипекчи от Капалъ чаршъ. Тя получи от Михримах свободата си сред цялата тази суматоха се вдигна и нейната сватба с Али. Девойката хвърчеше от радост, сграбчваше едната ръка на Михримах и я целуваше, после я оставяше и сграбчваше другата, благодарствените й молитви за стореното добро нямаха край.

Получи свободата си, но нямаше да се раздели със своята господарка. Али беше назначен на служба в двореца, а когато дойдеше време Михримах да се пренесе в конака, те щяха да отидат като новодомци, заедно с нея. Михримах им построи в градината на конака малка къща мечта. Така те щяха да си останат неразделни.

В османската държава лицата на всички грееха от радост. Само двама души не се засмяха.

Булката Михримах.

И главният архитект Синан.

***

Майстор Синан, който от месеци не се беше появявал, изведнъж пристигна сутринта в деня на къна геджеси⁵⁰.

Есма обяви:

– Майстор Синан!

В този момент Михримах беше в такова състояние, че с пръст да я докоснеха, щеше да избухне в плач. Намръщи се и измънка:

– Отпрати го!

Усети, че като я чу, Нурбану вдигна глава, а Есма я погледна въпросително дали е чула правилно. Защото дори и тя се беше засегнала.

– Да дойде! – каза тихо. – Не знам как ще издържа, но да дойде.

– Човекът, който окачва кубета по небесата! – разсмя се Нурбану, докато Есма излизаше. – Май пак ще строи кубета.

На Михримах въобще не й беше до смях. За нея това не бе сватба, а погребение.

Аърнаслъ Синан влезе в неочаквано весело настроение. Нурбану остави ръкоделието и насочи вниманието си към него. Есма също наблюдаваше от вратата.

– Принцесо! – поздрави я главният архитект с глава.

Беше облечен не като за пред дъщерята на падишаха, а сякаш отиваше на отсрещния бряг, където започна строежът на джамията. Носеше онази кожена престилка с големия джоб. „Сигурно пак го е прихванал ентусиазмът“ – помисли си Михримах. Пак носеше под мишницата си цял куп хартиени рула.

Усети как започва да се дразни от усмихнатото лице на възрастния човек. Какво толкова имаше, та да е така щастлив? Нищо не каза, само измери Синан от глава до пети с навъсена физиономия.

– Простете ми, че идвам да ви безпокоя в най-щастливия ден за вас - промълви Синан.

Опитваше се да разгадае какво означава изражението на лицето й. От неговото появяване ли се беше раздразнила? Какво друго би означавала тази толкова тъжна физиономия в сватбения й ден? „Стар глупако, що ти трябваше да идваш? Край, отива си вече. Защо не можеш да заповядаш на сърцето си?“

– Такова... – колебливо продума. – Знам, че моментът не е подходящ, Принцесо, но...

– Какво „но“, Синан ага?

Веднага му мина мисълта: „Иска да съкрати срещата ни“. Така и щеше да направи. И точно това бе най-подходящото. Щеше да си каже, каквото имаше да казва, щеше да даде, каквото имаше да дава, после щеше да се обърне и да си тръгне. Кой знае след колко време щеше да я види. Може би в деня, когато тайната щеше да излезе наяве?

– Това, принцесо, че не можех да не ви поднеса сватбения си подарък. Исках на всяка цена да ви го дам.

– Подарък ли?

Синан се насочи към масата. Разгъна едно от големите рула под мишницата си.

– Какво е това?

– Едно друго кубе, което се извисява към небето.

Михримах стана и се приближи до масата. Върху хартията се открояваше невероятно изящна, малка, но толкова красива джамия.