Михримах - дъщерята на наложницата

– Танцът на дявола! – усмихна му се Исмаил от мястото, където още лежеше.

– На дявола ли?

– Ами да!

– Пу-пу-пу! Пази боже! – плю Али на четири страни да изгони злото. – А кой е Алехандро?

– Дяволът вътре в мен!

– Изяде си главата, Исмаиле! Да те развържа ли вече?

Исмаил хвана ръката, с която Ипекчи посегна към каишите.

– Не още! Алехандро може да се върне всеки момент. Изчакай.

Видя, че Али го гледа озадачено, и прошепна:

– Ела насам! Чуй сега какво ще ти разкажа.

***

Али Ипекчи не знаеше нито как да постъпи, нито какво да му каже. Не можа да реши и дали трябваше да повярва, или да се надсмее над това, което чу. Успя само да изпъшка:

– Горкият! Какво ще правиш сега?

Последва дълбоко мълчание. Али Ипекчи забеляза как в един и същи миг едно след друго по лицето на Исмаил пробягват и изчезват на надежда, страх, разкаяние, мъка, омраза и най-различни други и изражения, напластени с кой знае какви още чувства. Най-накрая промълви.

– Ще приключа с всичко това! – Непреклонният му тон направо изплаши Али.

– Не можах да разбера – с какво ще приключиш?

Исмаил погледна открито младия мъж. Сега на лицето му беше изписана твърда решителност.

– Ще зачеркна Алехандро от списъка!

Как? Але... Алех... – не можеше да го произнесе Али. – Какъвто и да е – продължи чистосърдечно той, – ти казваше, че е вътре в теб, вътре в съзнанието ти. Как ще го направиш?

– Ти не мисли за това, юначаго! – прекъсна го той. – Морякът на Тургут Раис много добре знае как да се справя и вътре в себе си, и извън себе си!

Ипекчи разбра, че и да настоява, нямаше да изкопчи от устата му нито дума повече.

– Да ти развържа ли каишите? – попита отново.

Исмаил измери с поглед Али.

– Преди това ще поискам от теб да сториш още една добрина.

– Добрина ли?

– Не за мен! Добрина за Османската империя и на нашия господар!

– Виж! Достатъчно грижи ми натресе на главата. Все едно палачът да ми нахлузи примката на врата, а после да я разхлаби! Не ме вкарвай пак в неприятности с държавата!

Е Исмаил все още лежеше, засмя се с горчивина.

– Не! Няма да имаш неприятности. Напротив, дори медал ще ти окачат на гърдите!

– Какво искаш да направя?

Али зададе този въпрос доста угрижен, опита се по погледа на Исмаил да разбере за какво става дума.

– Не е кой знае какво! – дума по дума изрече Исмаил. – Не съм се учил на четмо и писмо. От размахване на меча не ми остана време да взема молива. Ще напишеш от мое име едно писмо и ще го отнесеш.

– Какво? Писмо ли?

– Да-

– До кого?

Изведнъж се сети какво ще да е най-вероятно това писмо и изпадна в ужас.

– Не, не! – изръмжа на висок глас. – До нея ли? Докато съм жив, няма да стане! Никога повече няма да се намесвам в тази работа! Миналия път допуснах голяма грешка заради Есма. Този път изобщо няма да го направя. Михримах...

– Не е до нея! – прекъсна го Исмаил. – Писмото не е до принцеса Михримах! – Лицето му доби плачевен израз. – Принцеса Михримах навлезе в горчивия мой живот като комета и отлетя. Макар и за кратко, тя озари мрака в мен. Облъхна душата ми като пролетен вятър. Само че моят мрак изяжда нейното сияние, Ипекчи. Мислиш, че се уплаших от това, че е дъщеря на падишаха ли? Нали не допускаш, че ако този Алехандро не беше в мен, аз щях да я изгоня? Която и да е! На когото и да е дъщеря. Щях ли да изкрещя „върви си“, ако сърцата ни не биеха едно за друго, ако и тя не ме обичаше? Докато дяволът живее в мен, Михримах е табу, Али. Камък ми легна на гърдите, сърцето ми е разбито!

Посегна да удари гърдите си с юмруци, но тъй като ръцете му бяха вързани, направи само някакво напразно усилие. С глава посочи сърцето си:

– Изтръгнах я оттам и затворих страницата на моята първа любов. А и за какво ли ми е притрябвала любов?

– Ами принцесата? Тя дали ще затвори своя дневник на любовта?

Пред очите на Исмаил изплува образът на Михримах. Али видя как лицето му просветна, сетне погледът му помрачня. В края на устните му се появи горчива усмивка.

– Ще го затвори бе, Ипекчи! Колко струва един босоног голтак? Три дни ще страда, на четвъртия ще разбере, че името ми е белязано от епилепсия, на петия ще ме забрави. Някакъв си там Исмаил просто ще ни гали сърцето й като повей и ще отлети.

Али се удиви колко поетично говори този груб човек. Почувства, че изпитва жал към него: „Що за горчива съдба!“ И за да не се поддаде в разнежването си, веднага попита:

– За кого е писмото?

– За адмирал Хайредин паша!

Али Ипекчи остана със зяпнала уста. Като се посъвзе, успя да подхвърли:

– Я си гледай работата! Както си тръгнал, още малко и ще напишеш писмо даже на султан Сюлейман!

Исмаил въобще не се подразни на присмеха му.

– Всъщност точно това трябва да се направи, но няма да те пуснат при него!

– Мен ли? – още се тресеше Али. – Аз ли ще отнеса твоето писмо на Хайредин паша? Ти наистина си полудял! Въобще няма да го направя. Най-много да ти напиша писмото – и дотам! От мен – толкова! Ще ти развържа ръцете и краката, а ти си върши каквито щеш глупости!

Исмаил си замълча. Али душа даваше да разбере какво ли му минава през главата на този човек, но започна вече да си мисли, че час по-скоро ще трябва да се отърве от него.

– Пиши тогава! – наруши тишината Исмаил. – Записвай дословно, каквото ти казвам. От първата до последната буква. Ясно? Останалото после ще си го коментираме.

Али остави моряка сам и излезе. Намери отнякъде пергамент. Купи мастилница и перо. Върна се в съборетината. Исмаил лежеше с приковани в тавана очи. „Кой ли е сега? Исмаил ли, Алехан ли... какъв беше?“ – запита се той.

Исмаил усети по стъпките му, че е дошъл, и обърна глава.

– Готов ли си, Али Ипекчи? Изложението ми е дълго, дано си осигурил достатъчно неща.

Али Ипекчи промърмори нещо, но Исмаил не му обърна внимание.

– Пиши, юнако! – рече и продължи: – „До адмирал Хайредин паша.

Синът на Мурад Реис, Исмаил от Алаийе, преди всичко друго най-почтително му целува ръка. След като бъде прочетено докрай това мое изложение, свързано с опазването на нашия господар и на държавата, ще помоля и капитана, наш баща, и Тургут Реис, а и всички близки приятели, да ми простят“.

***

Исмаил диктуваше, Али пишеше. В показанията си Исмаил от Алаийе разказа всичко най-откровено, все едно пред себе си, а не заради писмото. Назова всяко име. С едно изключение. Михримах! Нея изобщо не я спомена. Не събра сили да признае, че му е било поръчано да убие принцеса Михримах. Продиктува лъжата: „Мишената беше нашият падишах, Господарят!“

Али го погледна набързо с известен укор:

– Пиши, пиши, храбрецо Али! Светът няма да се срине от една малка лъжа. Плюс това не е и лъжа. Падишахът е истинската мишена на неверника. Когато Аллах изпречи пред Алехандро принцесата, ми казаха: *Щом е така, искаме да убиеш нея!“

Някъде към края вече, в един момент Али вдигна глава и погледна към Исмаил. Беше прощаване без думи. Вдигна рамене и продължи да пише. Нали все пак като завършеше писмото, този човек щеше да напусне живота му, а той самият щеше да се моли никога повече да не те вижда.

***

И всичко тръгна да се разнищва като разплетен чорап.

Ужасен от това, което Исмаил му продиктува да напише, Али Ипекчи се съгласи да занесе и предаде писмото в корабостроителницата, за да бъде предадено на адмирала.

Морякът целуна Ипекчи по челото.

– Братко Али, много те изтормозихме. Прощавай! Ако принцесата попита за мен, кажи й, че не знаеш нищо и не си ме виждал. Измъкни се с приказката: „Може ли да се разбере какво е направил един болен от епилепсия човек. Ако Иляз Реис попита защо Исмаил от Алаийе не дойде сам, ами изпраща писмо, ще му кажеш: „Няма очи да застане пред вас“. Дано и той да ми прости.

Али си захапа мустака. Явно ако продължаваха така, нямаше да се излезе на добър край.

– Прощавай и от мен! – изломоти така, като че ли дъвчеше нещо в устата си.

Като излезе от съборетината, Исмаил хвана пътя право към Генуезката кула. Изправи се на вратата на гостилницата под асмата. Старецът, с когото се видя още първия път и му съобщи за срещата, се разтревожи. Моментално го хвана за ръка и го издърпа навън.

– Ти какво търсиш тук?

– Намери ми го! – изръмжа Исмаил.

По погледа на моряка възрастният куриер веднага позна, че е много напрегнат.

– Невъзможно е!

– И защо?

– Защото аз не мога да го намирам. Само той ме търси.

Старецът така и не успя да продължи. Плесникът на Исмаил изплющя като светкавица върху бузата му.

– Няма да повтарям! Намери ми го!

От силния удар човекът залитна и с ужас вдигна ръка към пламтящата си буза.

– Да вървиш в ада дано!

– В ада, а? – Този път Исмаил се разсмя като луд. – Аз и без това съм в ада. Ако ти не ми осигуриш среща с него тази нощ, ще взема и теб себе си.

– Много е трудно! – проплака другият и продължи да си разтрива бузата. – Дори не знам дали още е тук! А и...

Сега вече Исмаил се приближи толкова, че носовете им почти се допряха. Старецът видя пламъците, които забълваха от очите насреща, и краката му се подкосиха.

– Кажи му: „Имаш много поздрави от Кобрата! Богоизбраният тази вечер ще те чака на брега край Балат. След вечерния езан“. Кажи му: „Новините били много важни!“. Не пропускай да настояваш за обещаната отвара, да не я забрави!

***

Тропотът на копита по пътя към Балат след вечерния езан отекваше в тихите води на Златния рог. Джулиано Отавиано де Медичи направо летеше към мястото на срещата в своята по-черна и от нощта кола, теглена от още по-черни коне. Имаше защо да се бърза. Ако се съдеше по това, че Кобрата не е дочакал да му определят ден за среща, а е отишъл при куриера, накарал го е да го извика и да му донесе отварата, трябва да си е изпълнил задачата. Пазеше се да не удари глава някъде в подскачащата по камънаците кола и в същото време си мислеше: „Вероятно е убил дъщерята на Сюлейман!“

Задавяше се от вълнение. Повелята, която Светият отец завеща на нашия Свети отец, сигурно беше изпълнена. Това беше невероятна голяма победа! Толкова голяма, че едва ли можеше да се извоюва дори по бойните полета. Новият папа Павел Трети обезателно щеше да провъзгласи за празник на християнския свят убийството на принцеса Михримах.

Ето, какво нещо е съдбата. Грандиозният план и още по-грандиозната победа бяха дело на папа Климент от рода на Медичите. Беше роден в неговата глава, от неговия лукав мозък, но сега славата щеше да увенчае седналият на същия трон римлянин Павел. Този Павел, който не си беше помръднал и пръста, щеше да устрои тържествени богослужения, щеше да вдигне на крак всички църкви, за да припише победата на себе си, но всяка вероятност без дори да спомене името на Медичите. Историята щеше да отбележи за него: „Папа Павел стовари съкрушителния удар върху султан Сюлейман“. А роднината му Климент щеше да очаква не знам кой си век, да съхне и гние, увит като пашкул в насмолените платнища, там, в гробницата под земята, в криптата на Римската църква.

„Еее! – измърмори Медичи. – Толкова огромни армии се оказаха не достатъчни да ликвидират Сюлейман, а един низвергнат роб видя сметката на дъщеря му, за която казваха, че му е по-скъпа и от живота. Легендата за недосегаемия Сюлейман, за всесилния падишах приключи! Щом ръката на Рим се промъкна чак в харема му, ще стигне и до самия Сюлейман. Него щеше да го клъвне някоя друга змия...“

Ами ако не е така? Съмнението засенчи еуфорията. Страх притисна гърдите му. Чичо му умря, отиде си. На него щяха да припишат вината за провала. В това нямаше ни най-малко съмнение. „Проклетник! – мърмореше си в колата Медичи. – След смъртта на Климент той се посвети изцяло да сведе до нула могъществото на Медичите в Рим. Провалът на Кобрата щеше да го зарадва двойно повече!“

Щом получеше новината за този провал, той щеше да нададе радостен вик. Прехапа устни, като си представи проблясващите в очи на папа Павел искри. Онзи нямаше да пропусне удобния повод да се разправи с Джулиано Отавиано де Медичи – „Свещеният меч на християнството“, както го наричаше Климент.

Потънал в мрачните си мисли, продължаваше да се друса в колата. В един момент се опита да разпръсне страховете: „Недей, драги! Сигурно го е направил. От жажда за наградата!“ Очите на Медичи пробляснаха. На лицето му се появи странна усмивка.

Час по-скоро трябваше да се види с Кобрата, за да разбере истината. „Защо тези проклети коне не препускат още по-бързо!“ – измърмори. Удари три пъти с ножницата на кинжала си по тавана и се развика.

– Шибай с камшика тези проклети животни! По-бързо, по-бързо!"

Кочияшът изруга наум и размаха камшика. Дългият кожен ремък изсвистя във въздуха и изплющя по гърба на двете потънали в пот от препускането животни. Конете дръпнаха напред с все сила. Колата подскочи над някакъв голям камък. В последния миг Медичи едва успя да се вкопчи в закачалката до вратата, за да не изхвърчи навън. Тропота няколко галопиращи копита – и уморените животни отново започнем да намаляват темпото.

Вдигна кожената завеса на прозореца, подаде леко глава и погледна напред. Сред мрака, който мъждукащата светлина на развяващите се тук-там улични фенери така и не успяваше да разсее, той се опита да различи посоченото от Кобрата място за среща. Внезапно викна към кочияша:

– Спри! Спри при онова дърво там!

Конете спряха и той зачака. Минутите минаваха, нямаха край. Никой не се задаваше – нито отсам, нито оттам. Подаде глава и се заслуша навън. Не чу нищо друго, освен запъхтяното дишане на конете и думкането на сърцето си.

Почака още малко. „Къде се губи този проклетник!“ – измърмори наум.

А трябваше онзи да дойде преди него и той да го чака.

Нетърпението му взе да прераства в тревога. „Да не би да са го хванали? Тогава аз не бива да се мотая тук. Ако е в ръцете им, ще го притиснат и...“ Връхлетя го внезапна паника. Дали не беше капан, щом Кобрата го извика така неочаквано? Може да са го хванали, преди да си е свършил работата, и да е пропял като славейче пред палачите на Сюлейман. И да са замислили този план, за да хванат и Медичи.

„Като нищо може да е така!“ Мъчеше се да отхвърли тази мисъл от ума си, но с всяка изминала секунда усещаше как страхът му нараства, вътрешният му глас неистово крещеше: „Бягай! Какво чакаш, бягай!“

Тъкмо щеше да заповяда на кочияша „Карай!“ когато му се стори, че чу някакъв звук иззад дървото на четири-пет крачки пред него. Някакъв шепот, нещо като: „Ела, чакам те, тук съм!“

Косата му се изправи. Кобрата ли беше? Ако беше убил момичето, сигурно се опасяваше да не го следят. Подаде глава и погледна към дървото така втренчено, сякаш искаше да прониже мрака. Нищо не видя, но пак му се счу оня глас. Зад дървото имаше някой. Медичи беше убеден в това. Зовеше го шепот, чезнещ в шума на морето. Чуха го дори и двата коня. Наостриха уши.

Отвори вратата и бавно се изниза долу.

– Почакай! – подхвърли към човека в мрака. Стисна още по-здраво скрития под пелерината кинжал и тръгна бавно-бавно към дървото.

– Алехандро? – пошепна. – Ти ли си?

Никой не му отговори. Но със сигурност чу дишане. Дали пък не чу собственото си, все по-учестено дишане? Пристъпи още две-три крачки. Обърна се да прецени на какво разстояние е от вече останалата по назад кола. Не му се искаше да се отдалечава от нея толкова, че в момент на опасност да не може да я стигне. Спря се и пак попита:

– Ти ли си, Алехандро?

– Ела!

Медичи се мяташе между радостта и страха.

– Проклетник такъв! – тихо подхвърли. – Още малко и щях да си тръгна. Що за глупост е да се криеш там?

– Ела!

Джулиано Отавиано де Медичи пристъпи. Заобиколи дебелия ствол на дървото и се натъкна на горящите му като жар очи.

– Направи ли го? – просъска веднага.

– Направих го.

– Изпълни ли повелята на Светия отец?

– Ъхъ! – изсумтя другият, без да сваля очи от него.

– Отмъсти ли? Отмъсти ли за Белград, за Родос, за Буда?

Медичи без малко да припадне от радост. И за да се увери напълно пак попита:

– Принцеса Михримах мъртва ли е?

Кобрата потвърди само с глава.

Медичи се опита да улови макар и тънка нишка от лъжа в очите на другия.

– Убих я! – просъска Кобрата направо в лицето му.

Макар че шептеше, гласът му звучеше убедително.

– Повелята на Светия отец беше изпълнена. Отмъщението бе извършено.

– Велики Исусе! Благодаря ти!

– Удържа ли си на думата?

Този път искрите проблеснаха в очите на Медичи.

– Отварата ли искаш?

Преди да отговори, тръсна глава:

– Аз си удържах на моята!

Опиянението от победата озари лицето на Медичи.

– И аз ще я удържа – продума тихо. – Винаги съм я удържал!

С лявата ръка – с дясната все още стискаше здраво кинжала – бръкна в колана. В пръстите му проблесна малко шишенце.

– Ето ти наградата – вдигна го той зарадван пред лицето на Кобрата. – Вече ще се отървеш.

– Знам!

Грабна крадешком шишенцето.

– Веднага го изпий, Алехандро. Да спре да те боли. Не се плаши, че ще свърши. В колата те очакват още цял куп шишенца.

Исмаил бавно се показа иззад дървото и огледа пътя. Черната кола, двата яки черни като нощта коня и загърнатият в пелерината си кочияш му изглеждаха като непрогледна, мрачна планина. Прошепна:

– Първо да изпратя теб!

– За къде?

Исмаил светкавично се завъртя. Ръката му се стрелна напред. Държеше сърп – и с един замах го заби в гърлото на Медичи. Когато усети, че заседна в костта, изръмжа:

– Заради любовта ми към принцеса Михримах!

Дръпна рязко сърпа. Дочу как заедно с бликналата като фонтан от гърлото на Медичи кръв се разнесе и някакъв странен звук. С отвратителен хрип току-що отделената от раменете глава се килна назад. Отначало Медичи се свлече на колене, сетне се изтъркули в цял ръст на една страна. Последният жизнен звук, който чу, бе свистенето на сетния си дъх, примесено с бълбукането на кръвта. Изгладнялата пресъхнала земя започна бързо-бързо да я засмуква.

Исмаил вдигна шишенцето пред очите си. Сякаш отново чу думите на Медичи отпреди малко: „Изпий го веднага, Алехандро! Да ти минат болките!“ По лицето му заигра непонятна усмивка. Знаеше какво има в шишенцето. Как щяха да оставят жив човека, който беше убил дъщерята на султан Сюлейман! И си каза: „Да, ще ми минат болките! Не се бой, завинаги ще ми минат!“

Не си представяше подобен край. Друго си беше намислил, но реши: „Какво пък не! Нищо, че ще си замина така!“

Отвори капака на шишенцето. На един дъх изпи цялата течност в него. Учуди се. Изобщо не нагарчаше. Дори можеше да се каже, че е сладникава. Усмихна се: „Значи приказката горчиво като отрова не важи. Хайде сега да опитаме пък сладката смърт! Започвай да действаш!"

И излезе иззад дървото. Отправи се към колата. Не след дълго кочияшът видя изплувалият от мрака мъж със сърп в ръка. Изправи се ужасен. Не му трябваше много време да забележи, че от сърпа още капеше кръв. „Сатаната!“ – изкрещя без глас. Панически взе да се кръсти. Изплющя с камшика по гърба на конете.

– Дий, дий! Проклети коне, хайде, дий! Махнете ме оттук!

Исмаил дори не се опита да догони колата. Само вдигна ръце във въздуха и викна:

– Хей! Отивай при Светия си отец в Рим да му занесеш новината! Кажи му: „Исмаил от Алаийе се върна. Върна се и преряза гърлото на вашия човек. Взе душата на оня, който искаше да посегне на принцеса Михримах. Михримах ще живее! Алехандро ще умре. Тя ще живее!“

Виковете му заглушиха чаткането на копитата и тупуркането на колелата, изпод които от камънаците хвърчаха стрели. Кочияшът ги чу и се обърна за миг да погледне назад. „Същински крясъци от ада!“ – си каза и отново се прекръсти със свободната ръка. Обърна се пак назад да погледне този, който беше изпратил Медичи на оня свят. Мрачната фигура стоеше, още със сърпа във вдигнатата си ръка, постепенно се стопяваше в мрака и по нищо не се различаваше от изскочилите от Преизподнята дяволи.

Колата препускаше все по-надалече, а Исмаил крачеше към морето. Изведнъж краката му се разтрепериха. Усети отровата да се разлива бързо вече по цялото тяло. Пристъпи още няколко пъти. Болка стегна гърдите му, свлече се на колене. Сякаш желязно менгеме притисна сърцето му Едва си пое дъх, изправи се. Залитна още няколко крачки, после се спря, погледът му започна да се замрежва. Вместо да се приближава, морето с всяка негова стъпка се отдалечаваше, сякаш бягаше от него. Изпусна кървавия сърп. Вдигна глава към звездите и промълви:

– Аллах! Моля те, не вземай душата на своя роб, преди да прегърни морето!

И стана нещо невероятно. По всичките му жили се разля огнена вълна. Исмаил от Алаийе се изправи в цял ръст. Усети прилив на страхотна енергия. От устата му излетя още един страшен вик:

– Михримаааах!

Затича се в луд бяг към ромолящото пред него море. На всяка крачка от устните му се откъсваше все същият вик:

– Михримах! Михримааах! Михримааааах...

Най-сетне навлезе във водата. Не усети колко е студена. Светлинките по хълма отсреща, далече, все по-надалече от него, все повече и повече изчезваха от очите му.

Водата стигна до кръста му. Макар и трудно, Исмаил продължи още и още навътре.

– Върви в ада, Алехандро! – процеди през зъби, когато водата стигна до раменете му. Една палава вълна го перна през устните. Усети соления вкус на морето. Опита се да погали водата.

– Сатана! – промълви. – Излизай от мен! Остави ме поне да умра чист!

Извади ръцете си от водата и ги вдигна високо към звездите.

– Мамо! – изстена. – Мила майчице! Татко Мурад! Вземете ме при вас!

И пристъпи още веднъж. Бяха изчезнали вече всякакви картини и звуци.

– Михримах! – промълви за последен път. – Не ме забравяй! Не.. ме... заб...

Не помръдна повече. Игривите вълни веднага повдигнаха лекичко безжизненото му тяло. Исмаил от Алаийе остана да лежи по очи върху водата още известно време, сякаш се прегръщаше с морето. После морето го погълна в мрачната си бездна.

ВТОРА ЧАСТ

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Последното желание на Исмаил от Алаийе не се сбъдна. Михримах го забрави. Поне на Есма така й се стори.

Михримах сякаш беше откъснала и захвърлила тази страница от живота си. Все едно не беше изживявала нищо подобно. Не беше го срещала върху кораба на Хайредин паша. Не се беше влюбвала. Не беше тичала презглава към него да му каже: „Отвлечи ме оттук! Не им позволявай да ме омъжат за Рюстем!“, пренебрегвайки всякакъв срам и всякакво унижение. Все едно нищо от това не се беше случвало.

Въпреки огромната радост, непостоянството на господарката й изуми Есма. „Падишахска дъщеря! Ето на, съвсем го забрави. Литна като пеперуда. Кацна на едно цвете. А после отлетя!“

Щеше да допълни: „Сега ще кацне на друго цвете“, но езикът й не се преобърна. „Рюстем не е цвете за кацане, какъв да е, какъв да е, става само за магарешки бодил“.

Въпреки това все пак се радваше, че Михримах толкова лесно прескочи това свое разтърсване. Помежду им повече не се произнесе думата Алаийе, нито пък името Исмаил.

Изхвърлиха Исмаил от Алаийе от живота си, все едно никога не беше съществувал.

Единствена Есма не издържа и веднъж попита Али Ипекчи:

– Виждал ли си го?

Не беше нужно да му споменава името. Али разбра за кого става дума. Едва забележимо поклати глава, при което тя не можа да разбере, какво иска да й каже – видял ли го е или не. Той дълго задържа погледа върху своята любима: „Тя ли пита? .

Този път Есма пък разбра кого има предвид Али и съвсем рязко отрече:

– Не! Аз се интересувам. Тя го забрави. Или прави номера. Така ми се струва.

– Добре. Така е по-добре!

– Еее?

– Какво означава това „Еее?“, моя Есма?

– Попитах те дали си го виждал оттогава. Ти обаче нищо не ми каза

Ипекчи си замълча. Дълго мисли и премисля. Накрая промълви:

– Така е по-добре! Нямам нищо за казване!

***

Султан Сюлейман изчака Хайредин паша да му прочете писмо докрай, без да го прекъсва.

– Ето това е, султане мой! – почтително се поклони адмиралът. Толкова... Такова вероломство не би хрумнало дори и на Сатаната!

Смяташе, че падишахът ще се ядоса и ще избухне, Сюлейман обаче остана абсолютно спокоен. Дори напротив, по лицето му заигра странна усмивка.

– На ония им хрумва, паша! – тихо отбеляза той. – На ония, римските търговци на религия, и на бесния глупак Карл Пети им хрумна!

Хайредин паша кимна с глава, за да потвърди думите на падишаха, същото време падишахът пък му посочи с очи хартията и добави:

– Подай ми го това писмо! И ние да го прочетем още веднъж! Адмиралът веднага скочи. Вдигна с две ръце до главата си писмото, което Исмаил продиктува на Али Ипекчи, после с лек поклон го подаде на падишаха.

Султан Сюлейман промени обичайната си поза, в която постоянно седеше – с вдигнато до брадата коляно на единия крак, с другия – подгънат под него.

Чете го дълго време. По лицето му не трепна и мускулче. Не показа никаква реакция. Като приключи, върна писмото отново на Хайредин пиша.

– Без никаква милост!

Пашата в първия момент не можа да схване какво точно е безмилостното и си замълча.

– Много мъки е претърпял Исмаил, паша!

Пашата кимна.

– Личи си, много са го изтезавали този юнак.

– Така изглежда, господарю.

– Как е възможно да промият мозъка на човека дотам, че да го превърнат в някой друг!

– От неверниците може да се очаква какво ли не зло, султане мой!

Този път кимна Сюлейман:

– А той, вместо да посегне на Великата османска държава, не е намерил друг начин да изкара на бял свят цялото престъпление, освен като предаде самия себе си.

– Воинът на Тургут Реис е направил най-доброто! Така мисля, султане мой!

– Има ли някаква вест за него?

– Вчера морето е изхвърлило един труп на брега, близо до Корпуса морските пехотинци. Момчетата на Идрис Реис разпознали Исмаил Алаийе. „От морето дойдох, в морето отивам!“ – е рекъл, изглежда, и посегнал на себе си. Плюс това...

– Какво плюс това, паша?

Хайредин паша за пръв път долови в гласа на падишаха нотки на раздразнение.

– На брега край Балат е намерен труп на неверник с прерязано гърло. Встрани от него имало и един окървавен сърп.

– Еее?

– Вашият роб не се сеща за никой друг, освен за човека на предишния папа Климент, който е въвлякъл Исмаил в тази работа. Сетих се, докато четях писмото, от описанията в него.

Падишахът мълчеше.

– Първо взел душа, после дал душа.

– Явно, господарю! – наведе глава пашата.

– Адмирале, при това положение според теб какво подобава да се направи?

– Трябва да се отдаде заслуженото на заслужилия!

– Как?

– Ако господарят ми разреши, най-напред на тези, които са организирали това и са заложили капана, ще им дам да разберат как се организира такова нещо и как се залага капан. Сетне, когато флотилията на империята бъде в пълна готовност, ще направим удар в Бяло море и няма да оставим камък върху камък и трон върху трон. Ще проведем такъв военен поход, че да замлъкне камбанният звън и на папата, и на Карл Пети, и на Венеция. Така че никога повече да не посмеят даже с лодка да газят водите на нашия повелител.

– След колко време флотилията ще има пълна готовност?

Хайредин паша гордо вдигна глава.

– Твоите подчинени моряци винаги са готови за поход. Обаче..

– Какво обаче?

Адмиралът не успя да прикрие плъзналата по лицето му усмивка.

– Обаче по шестдесетте галери, на които принцеса Михримах така държи и които по заповед на нашия повелител са поставени на доковете, не остана нищо за довършване. Ако решите за уместно, нека галерите на принцеса Михримах вече да вдигнат платна в морето. Нека благословената ръка на нашата принцеса да ги поведе към победата. Светкавиците да стоварят блясъка на Михримах султан върху врага. След тях ще дойде ред галерите на принцеса Михримах да преминат Гибралтар и да вдигнат платна през океаните към новите светове. Нека нашият падишах да се радва на крепко здраве и добро разположение на духа, нека крепне славата и мощта на нашата империя.

Султан Сюлейман се разсмя.

– Добре си го намислил, паша! И без това имаме фронт и в Ирак. След като превземем Багдад, ще обърнем лице към Сафеви шах. В това време ти дръж здраво нашите корабостроителници. Хубаво довърши галерите, които нашата дъщеря ни наби в мозъка. Приключи ни работа по тях. Ако трябва да се пуснат в морето, докато ние воюваме, накарай Михримах да го направи.

Хайредин паша се поклони учтиво:

– На вашите заповеди, султане мой! Нека по милостта на нашия Пророк и с молитвите на цялата ни държава да се увенчаете със слава и победа! Нека нашият височайши господар се завърне като победител, а ние вече да викнем: „За вечни времена, с името на Аллах!“.

– Нека още отсега бъде благословена и твоята свещена война, паша! -развълнува се падишахът. – Да видим как ще разгроми врага флотилията на нашата принцеса.

Султан Сюлейман стана от дивана. Известно време крачи назад-напред. Свали саръка от главата си. „Дано победата ни и по суша, и по море бъде бърза и лесна за Османската империя, а победата на нашата дъщеря ще отпразнуваме със сватба!“

КАЗАРМАТА НА ЕНИЧАРИТЕ

От деня, когато след цели две години отново срещна Михримах и все още я смяташе за Дилруба, Майстор Синан изпадаше в най-противоречиви чувства.

Беше наранен. Беше обиден. Знаеше, че няма право, но от престореното държане на Дилруба, че не са се срещали, че даже не го познава, усети дълбока болка.

Донякъде се радваше, че Дилруба го отрича. Непрестанно си повтаряше: „Тя казваше, че не ме помни. Припознали сте се, казваше. Аз не съм Дилруба!“ Но Синан беше сигурен. Как би могъл да оприличи с друга жена красотата, която с месеци не избледняваше пред очите му нито денем, нито нощем – златисторусите коси, морскосините очи, гласа, ромолящ като водата на чешмата, в която той вложи цялото си вдъхновено от нея изкуство.

Къде се е виждала и чувала такава прилика? Тези коси, тези вежди, тези извисяващи човека погледи, този изящен нос, устните като череша кадифената като праскова кожа... Талията, която дори и под дрехите личеше колко е тънка, стройната й снага, на която биха завидели и тополите. Всичкото това, в цялост и поотделно, не можеше да има каквото и да било подобие.

В съзнанието му се загнезди натрапчивата идея: „Да не би Дилруба да има близначка?“ Но бързо се отърси от нея. „Ако беше така, щеше да отговори, че не тя, а близначката й е Дилруба“.

Известно време стоя с празен поглед. Синан знаеше, че от деня, който я видя под хилядолетното кубе на „Айя София“, е в пълна безизходица. Може би хиляди пъти сам се беше упреквал: „Засрами се, засрами се! Тя е връстница на дъщеря ти. Може да е и по-малка. Сигурно имат разлика от тридесет-тридесет и пет години!“

Умираше от ужас, да не би някой да разбере какво му се върти в главата, за какво му страда сърцето. Какво щеше да си каже всеки?

Винаги, щом се сетеше за това, лицето му пламваше в огън. В един момент здраво се притесни: „На майстора ще му излезе име на педофил!“ И ще вземат заслужено да го замерят с камъни. Същата нощ, когато се изтегна на кълчищената постеля в Казармата на еничарите, Синан си каза: „Да! Така стана по-добре!“ Сега вече в душата му щяха да пресъхнат поникналите семена на надеждата. „Кой знае, може би, може би?“ въпреки съзнанието колко е невъзможно, колко е немислимо, колко е греховно. А можеше чисто и просто в спомените на Дилруба да не е останала и следа за него.

„И защо да остане? – се питаше сам. – Кой знае какъв ли красавец носи в сърцето си. Някой млад мъж, лъв, тъкмо като за нея и на ръст, и по възраст. Юнак, дето камъка да стисне, вода ще пусне!“

„А ти? – обърна се в леглото надясно. Загледа се в пукнатини на изпокъртената, плесенясала от влагата тук-там стена. – Ти какво си? На какво разчиташ, за да заслужиш любовта на Дилруба?“

Продължи да се занимава с пукнатината. Мислено събори цялата стена. На мястото й издигна нова. Отдръпна се навътре и този път се обърна наляво. Заоглежда помещението, в което нямаше нищо друго освен една маса със счупен крак и един полуразглобен стол. Някаква черна буболечка пропълзя навътре през пролуката под вратата. Поспря се да поогледа дали отнякъде не дебне опасност. После се разшава и тръгна към известна само на нея цел. Той обаче така и не й обърна внимание. Изобщо не я забелязваше.

„Защо ти трябваше да крещиш „Дилруба, Дилруба!“ и да я гониш като някое момче с едва наболи мустачки? – назидаваше се сам. Хайде, не ти ли беше достатъчно, че на пазара се унижаваше, че стана за смях да питаш и разпитваш за нея. Защо ти трябваше да падаш толкова низко пред момичето, да се поставяш в положението на панаирджийски палячо?“

В ушите му звънна смехът й, когато той я преследваше. „Ще ми се присмива, разбира се! – измърмори. – Как няма да ми се присмива. Щом мъж с прошарена брада, разтреперан от любов е хукнал подир едно четиринадесет-петнадесетгодишно цвете.

Може би когато се е отдалечавала на бегом от изградената за нея чешма, е шепнела на другото момиче: „Тоя луд ли е?“ Бузите на Синан отново пламнаха като жар.

Не знаеше как щеше да го направи, но реши да я забрави. Трябваше да се отърси от този позор спрямо едно момиченце, по-малко от него поне с тридесет години, за което, останал насаме със съвестта си, казваше: „Тя е още дете, дете е“.

Но дори самата идея да я забрави го хвърляше в отчаяние. „Не се самозалъгвай, Аърнаслъ! – си казваше. – Не можеш да я забравиш! Как ще заличиш от съзнанието си някого, който не престава да бъде твой блян? Как ще забравиш гласа й? Хайде, да речем, направиш всичко това, какво ще стане с обещанието, което си й дал? Нали щеше да окачваш кубета по небето?“

Премяташе и преценяваше наум всичко, каквото можеше и трябваше да се направи. Този път реши, че няма да забравя Дилруба, че не трябва да я забравя, че трябва да я скъта някъде дълбоко в сърцето си. Но дотам. Като един красив сън. Дилруба трябваше да си остане като блян, като нежен пролетен повей, понасящ душата му в полет, като огън, от който застиващата му вече кръв кипваше отново. Трябваше да се отдаде изцяло на работата си. „Ще дойде ден и ти ще окачиш кубе на небето. Може би тогава красивата Дилруба ще си спомни за теб!“

Изглежда, мисълта да се отдаде на работа облекчи донякъде болката, която му тровеше душата. Тъкмо беше настъпило най-подходящото време за това. Еничарският оркестър отдавна свиреше маршовете за бой.

Армията под командването на великия везир Ибрахим паша беше предприела похода срещу Ирак преди три месеца. Нейното място сега заемаше като резерв Еюбският еничарски корпус. Никой не се притесняваше от това. Защото след Ибрахим паша имперската армия начело със султан Сюлейман щеше да поеме към Багдад и едва ли имаше човек, който да не го е чул. Еюбският полк от месеци беше на бойна нога. Мисълта за военния поход го оживи. Хвана се за надеждата, че може би щеше да забрави не толкова Дилруба, колкото мъката, срама и играта, която му поднесе сляпата съдба.

На следващата сутрин Синан се хвана за теслата, за да се откъсне от налегналите го мисли, когато един от еничарите се затича към него така, че платът от задната страна на високия му плъстен калпак се развяваше като от вятър.

Синан не чу, че войникът го вика по име, не забеляза, че тича към него. Спря да дялка гредата едва когато извитите носове на червените еничарски ботуши се спряха в другия й край и той ги видя.

– Синан ли се казваш? – попита го запъхтян войникът.

Потвърди само с глава.

– Щом е така – сопна му се войникът, – защо не се обаждаш? Викам „Синан ага“ още от портала чак дотук.

Аърнаслъ се изправи бавно. Гласът и приказката на войника бяха заядливи, но имаше симпатична физиономия.

– Увлякъл съм се – промърмори Синан. – Не се сърди, юначе!

Трогателното извинение на по-възрастния поне с двадесет и пет години майстор потуши и отнесе яда на еничарина.

– Няма нищо! – отговори той. – Казах го не защото не изпитвам уважение към теб, а защото се тревожа да не забавя съобщението, което трябва да ти предам. Извинявай!

– Съобщение ли? Откъде?

Еничаринът извади от колана си писмо, целуна го, допря го до главата си и го подаде на Синан.

– От Новия дворец. Донесе го един огромен като великан черен човек.

Войникът мислеше, че като каже „от двореца“, Синан ще се учуди и развълнува, но не стана така. Като чу за съобщението, Синан реши, че го призовава господарят. По време на атаката срещу Мохач армията остана блокирана от придошлите реки, всички се отчаяха. Падишахът провеждаше в шатрата си заседание след заседание с паши и везири. Наложително беше да се вземат спешни мерки за преминаването на реките, но всеки се тюхкаше и вайкаше как ще се построи мост над реките за толкова кратко време. Тогава Синан се изправи пред султан Сюлейман:

– Ще се построи!

– Ти пък кой си?

– Синанедин ме наричат, султане мой! Аърнаслъ Синанедин Юсуф Твоите войници ме наричат Синан.

– Какво работиш?

Теслата в ръцете му го издаваше достатъчно красноречиво, но все пак Синан отговори:

– Строител съм! Градя мостове.

– Ами като ги градиш, Аърнаслъ, имаш ли си понятие от дълбочина на реката, от скорост на течението? Лесно ли е да положиш такива устои, че да издържат всичко, което ще се прехвърля през бурни води – тежките топове, хилядите животни, цялата армия.

– В Ако господарят ми разреши, ще ги изградя.

– Бързо ли?

– Падишах, няма да оставим великия султан Сюлейман безпомощен пред една река! Как няма да построи моста твоят роб Синан, щом си му заповядал ти, който с една-единствена дума разтърсваш целия свят!

– Гради го тогава, Синан ага! – разсмя се падишахът. – Ако не стане бързо, ти знаеш какво ще се случи с главата ти, нали?

И Синан направи невъзможното възможно.

Изчисли сметките, начерта плановете, организира работници, войници, строители, щурмоваци, построи едновременно седем моста над реките, за които говореха, че са непроходими.

И когато имперската армия тръгна да се прехвърля с цялата си тежест по тези мостове към долината пред Мохач, султан Сюлейман го целуна по челото.

Заради това сега като чу, че има вест от двореца, изобщо не трепна. Сигурно султанът щеше да му поръча да построи мостове по пътищата на военното им нашествие.

Взе завързаното с лилава панделка руло, целуна го, както му беше редът, допря си го и до главата.

Разчупи червения печат и разгъна пергамента на две страни. Тогава вече се развълнува. Войникът още стоеше изправен до главата му и понеже много му се искаше да разбере какво пише вътре, надзърташе крадешком към изписаните черни знаци. Беше неграмотен и не разбираше нищо. Забеляза обаче, че най-сетне Майстор Синан е развълнуван и притеснен.

– Какво пише, майсторе?

– В петък ме викат в двореца.

– Кой! Нашият господар падишахът ли?

Синан не вдигна очи от написаното, само люшна глава:

– Не! Съпругата му. Хюрем хасеки!

***

Когато излезе в Розовата градина, Михримах видя майка си да стои на терасата под златното кубе. Говореше с някакъв мъж с голям бял калпак. Не видя кой е, понеже стоеше с гръб към нея. Дръпна Есма за ръката, искаше неусетно да се измъкнат оттам, но така и не успя.

– Михримах! – извика я Хюрем. – Тъкмо изпратихме Мерзука до вас, да ви вземе и да ви доведе. Искам, дъще, да ви запозная с един много важен човек!

Вече нямаше как да избяга! Тръгна с нежелание към терасата. Човекът с голямата шапка не помръдваше. Стърчеше като паметник.

– Позна ли кой е? – попита гувернантката си, без да спира.

– Не го видях, принцесо!

– Как да го видиш! Нашата валиде изсипа толкова приказки, а тоя с шапката не се обърна да погледне нито веднъж.

Ненадейно се спря. Стисна Есма за китката.

– Да не е въшливият Рюстем?

Гувернантката положи неимоверни усилия да не се намръщи. Стигнаха до терасата по алеите, окъпани в уханията на разцъфналите набои, на лалетата, на омайващите рози, донесени от четирите крайни на света. Михримах все още не беше видяла човека, с когото говореше майка й.

Излезе на терасата по стълбичката с трите стъпала. Минавайки покрай човека, тя му хвърли крадешком един бегъл поглед и... сърцето й замря. „Той е! – сподави си тя вика. – Мъжът, който окачва кубета на небето! Майстор Синан!“

И Есма без малко да нададе вик на изненада, но го предотврати в последния момент с ръка на устата.

Заради преживяния шок Михримах запристъпва нататък едва, едва. Когато стигна до дивана, на който седеше майка й, бавно, бавно се обърна. Синан най-сетне вдигна глава – тогава я видя. Остана със зяпнала уста. Без малко да извика: „Дилруба?“ „Господи Боже мой! – простена без глас. – Моята Дилруба била дъщерята на падишаха! Моята Дилруба била принцеса Михримах!“

Прочете посланието в очите й и за да не издаде чувствата си, прехапа устни и наведе глава. Уплаши се, да не би съпругата на султана да чу как сърцето му се раздумка като тъпан.

В един момент Хюрем не обърна внимание на променящите се като дъгата цветове по лицата на Михримах и Синан. Предстоеше й тепърва да разбере каква е причината за това.

– Принцесо моя! – подхвана тихо тя. – Ето го Майстор Аърнаслъ Синанедин Юсуф, изградил Чешмата на Дилруба, от която вие така се възхищавате.

И Михримах, и Синан не знаеха как да реагират. Той не смееше да погледне красивото лице на принцесата, която за него беше Дилруба. Успя единствено да кимне с глава. Михримах разбра, че няма да я издаде, но въпреки това стоеше като на тръни. Помисли си: „Това пък как се случи?“ За да не изтълкува майка й зле настъпилото мълчание, измънка:

– Добре дошъл, Майстор Синанедин! След като чухме за славата на вашата чешма, трябваше непременно да я видим и ние. Трудно изпросихме разрешение от майка ни. Преоблякохме се в чужди дрехи, за да стигнем до казармата, и там видяхме Чешмата на Дилруба. Много ни хареса. Благословени да са ръцете ви.

Постара се гласът й да прозвучи с подобаваща на падишахска дъщеря строгост.

Синан изломоти нещо. Михримах обаче не чу и половината от това. Заличи само думите „Благодаря за комплимента“.

Хюрем не отдаде значение на студенината между майстора и дъщеря й. Погледна към седналата пред дивана Мерзука: „Какво става?“. Татарката незабелязано сви устни в знак, че и тя не може да разбере.

– Така! – опита се да смекчи атмосферата Хюрем. – Видяхте ли, дъще, как вашата валиде се вслушва в думите на красивата си дъщеря? Така похвалихте Майстор Синанедин, че и ние пожелахме да го поканим тук и да се запознаем с него. Майсторът вече се ангажира с двата нови благотворителни строежа, които съм си наумила.

Едва сега Михримах се сети, че беше поискала от майка си да покани този човек.

Сега щяха да завалят куп въпроси.

Важно беше какво да каже на него. Само преди два дни му се беше присмяла, престорила се беше, че не го познава, обидила го беше.

– Само че – продължи Хюрем – Майстор Синанедин скоро щял да замине от Истанбул на военен поход. „Ако се увенчаем с победа и се завърнем – така ми обеща, – ще изградим нашите постройки“. Тогава ще творим по-подробно. Помислих си, че тъкмо и вие може след сватбата си да поръчате нещо на майстора.

Синан побледня все едно току-що е бил прострелян с два куршума. Кито разбра, че момичето, което познаваше като Дилруба, беше едничката дъщеря на султан Сюлейман, върху него се сгромоляса целият свят. Сега чуваше още и това, че ще я омъжват.

Този път запелтечи Михримах:

– Колко... колко... добре... сте го измислили, валиде!

Мерзука също се поддаде на напрежението, което витаеше във въздуха, точно толкова, колкото Хюрем, Михримах и Синан. Михримах и Есма изглеждаха странно. „Дали като е ходила да види Чешмата на Дилруба, Михримах не се е запознала с него и не се е случило нещо между тях? – размисляше тя. – Някакъв разговор, нещо неприятно, знам ли?“ Задържа поглед известно време върху Синан, после върху Михримах. „Не! – каза си. – Какво може да се случи между една принцеса и един зидар? Невъзможно е!“ Но Мерзука беше готова да се закълне, че те са се виждали преди това. Какво друго би могло да означава това напрежение, странното, смутено нейно поведение и неговата обидена физиономия?

„Както и да е! – каза си Мерзука. – Все пак скоро ще излезе наяве."

Михримах реши да наруши опасното и тягостно мълчание:

– Както казахте, дано майсторът да тръгне и да се върне по живо, по здраво, ще видите, че след сватбата и ние ще му поръчаме да сътвори нещо.

В една минута се чу на два пъти думата „сватба“ и това подразни Синан. Всъщност женитбата на Михримах, която като Дилруба разпали огън в остарялото му сърце, не само го подразни, ами го разтърси дотам, че всичко вътре в него закипя от нерви.

А Хюрем беше щастлива – дъщеря й явно се беше примирила с мисълта да се омъжи за Рюстем. И все пак не я изпускаше от очи. Доскоро само като се споменеше името на мъжа, когото й беше избрала, и се заговореше за женитба, тя я стрелкаше с искрящи от гняв погледи, без изобщо да каже нещо. Вече не беше така. От деня, когато отиде да види Чешмата на Дилруба, дъщеря й се промени. Не я оставяше на мира мисълта: „Там има някаква магия, дали не е окрилила сърцето й?". Едва бе напуснала чешмата, тя бе хукнала тайно в Капалъ чаршъ да избира коприни, кадифета и тюлове за сватбата си с мъжа, когото оклевети за прокажен, а после подигравателно го нарече „Въшльото“! Какво друго би могло да бъде това, ако не Божие чудо?

– Много добре, чудесно! – възкликна Хюрем и стана. – Да е жив и здрав Майстор Синанедин. Що се касае до дъщеря ни, ние осведомихме падишаха по този повод, за да получим разрешение от него да се запознаете. Още като чу името ви, господарят ви похвали с думите: „Аърнаслъ? Големият майстор, който успя да прехвърли като литнали птици огромната ни армия над реките в долината при Мохач“. В императорския поход нашият господар отново разчита на вашата помощ.

Синан сведе почтително глава и промълви:

– Всеки ден се моля за неговото здраве! Молим се, ако проявим героизъм рамо до рамо с нашия господар, не, ако ни е писано да паднем със смъртта на храбрите, нека това да изведе нашия повелител на пътя на победата!

Хюрем възнагради думите на майстора с прелестна усмивка.

– Да даде Аллах всички да отидете живи-здрави и да се върнете като победители. И ние се молим за същото. Вървете и се върнете, та да запретнете ръкави и да се захванете с приюта и медресето.

В момента, когато Синан приемаше нареждането й с преклонена глава, Хюрем се обърна към дъщеря си:

– И вие побързайте, дъще. Разнесе ли се славата на Майстор Синанедин, ще се втурнат да му поръчват работа много хора. Ако искате да ви изработи нещо, уговорете се още отсега.

След което се обърна и тръгна към стълбището на терасата. Мерзука също я последва.

Още щом разбра, че тя ще го остави насаме с Михримах и гувернантката й, Синан отново усети сърцето си да думка до пръсване. Не знаеше нито какво да каже, нито как да постъпи, нито накъде да погледне, нито дири къде да си държи ръцете. Остана приведен натам, откъдето мина майката на Михримах, все едно й се покланяше за довиждане. Беше решил да стои така, докато Михримах не каже нещо.

Михримах също се изненада от тази ненадейна постъпка на майка й. Какво трябваше да каже сега на този човек?

Тъкмо започна да слиза по стълбището, Хюрем внезапно се спря, все едно й беше хрумнало нещо.

– Михримах?

Моментално се втурна към нея. Може би щеше да се отърве от компанията на Майстор Синан.

– Валиде?

Хюрем се приближи плътно до дъщеря си и като впи очи в нейните, прошепна:

– Щях да ти кажа, дъще... Тъкмо майсторът е тук, поразпитай го малко. От кого се е вдъхновил за тази Чешма на Дилруба, та е изваял от мрамора толкова красива женска фигура, обгърната с разпуснатите от рамото до талията коси.

И докато го изговори, току мушна ръка под наметката на дъщеря си и погали разпуснатите й до талията коси. Обърна се, без да остави някаква възможност за отговор, слезе подхваната от наложниците си по стълбището и изчезна сред розите. Дори не се обърна да погледне. Само като завиваше над един ъгъл, Мерзука хвърли бегъл поглед назад към беседката.

Михримах стоеше като прикована. „Тя знае! – крещеше душата й. – Знае за Дилруба!“

Есма не чу какво каза Хюрем, но не й беше трудно да прецени по вида на господарката си, че се е озовала пред една съвсем изненадваща ситуация.

Приближи се бавно до нея и тихо попита:

– Какво стана, красива моя принцесо?

Михримах допря пръст до устните си, направи й знак да мълчи. В момента обмисляше как час по-скоро да се отърве от този човек. Всъщност можеше чисто и просто, без да каже нищо, да се обърне и да си тръгне. В края на краищата тя беше дъщерята на падишаха. Не беше длъжна да дава обяснение, на когото и да било. Разумът й подсказваше непрекъснато: „Върви си!“ сърцето й обаче не беше съгласно. Какво стана, как стана? Не знаеше какво чувства този възрастен човек, какво му минава през ума. А и не искаше да знае. Само че Синан бе изваял от мрамора онова, което беше породила кратката им среща в „Айя София и втъкал във водата нейния глас. Размисли се: „Дори мама е разбрала, че издяланите в мрамора разпуснати коси са моите“. Как сега да се обърне и да си тръгне? Беше го излъгала, беше накарала този възрастен човек месеци наред да я търси под дърво и камък като Дилруба и като капак на това му се беше присмяла и подиграла. „Не! – си каза тя. – Длъжна си му! Срамота е! Не можеш да го оставиш и да си тръгнеш“.

Настани се на миндера, където седеше майка й. Есма застана права до единия му край. Синан продължаваше да изчаква с наведена глава. Михримах се постара да прозвучи по-весело:

– Няма ли да вдигнете глава?

Той не намери какво да отговори. Само се постара да овладее бурята, която породи в сърцето му гласът на това момиче.

– Хайде, моля! – изчурулика Михримах. – Не мисля, че лицето на един творец може да е толкова грозно, че да не го показва.

Той отново не обели и дума. Само кимна едва забележимо с глава.

– Сърдити ли сме, Синан ага?

Този път в гласа й звучеше не толкова симпатия и закачливост, колкото подчертан упрек, даже раздразнение.

Синан най-сетне реши да проговори. „Какво имам да губя?“ си помисли. Дилруба беше недостижим връх в далнините, а Михримах - някъде дори отвъд планината Каф.

– Вие ме излъгахте!

Разтрепераният му глас потресе Михримах, тя не искаше да става така. Това беше вик, много по-силен от укора, беше натежал от болка протест. Този път не намери думи.

– Защо?

Синан най-сетне вдигна глава. Черните му очи я гледаха изпод гъстите вежди с неописуема мъка.

– Защо го направихте?

– Не знам! – отчаяно промълви Михримах. – Сигурно защото не съм предполагала, че ще ви нараня толкова много.

Замълча. Ясно й беше, че това обяснение е крайно незадоволително. И изведнъж допълни с по-весел тон:

– Ами че аз тогава бях избягала! – Погледна към Есма с покана за помощ. – Тогава с моята дадъ избягахме от харема. Това беше първото ми излизане от двореца. Много се вълнувах. Изплаших се да не ме издадете... Изплаших се!

Замълча, за да види как въздействаха тези изстреляни на пресекулки нейни думи върху Синан.

– И аз трябваше да търся по пазара дъщерята на султан Сюлейман като Дилруба...

Този път подигравката прозвуча в неговия глас.

– И за чешмата ли избягахте?

– Не! – избърбори Михримах.

Не защото й дойде отвътре, а защото искаше нейната веселост да разпръсне мъничко поне мрачните облаци на мъката по това лице.

– Мама ни беше разрешила! Тя пък обезателно бе получила благословията на татко. Не знам дали не бяха пуснали някого да ме следи. Ние обаче не видяхме никого, нали, Есма?

Гувернантката се усмихна и потвърди с глава.

– Наистина не видяхме, принцесо!

– Не очаквах да ви срещна там! Плюс това не знаех, че вие сте изградили чешмата. Тогава... там... в „Айя София“... не ви попитах за името. Като чух да викате „Дилруба!“, гласът ви не ми прозвуча като непознат. Паникьосах се. А като видях, че идвате тичешком... Не знам. Смутих се, направих се, че не ви познавам.

Не пропусна да приложи и пленителните номера, които научи от майка си. Накипри устни и промълви:

– Моля за извинение!

Синан моментално се съвзе.

– Моля ви, принцесо! – побърза да й отговори той. – Какво извинение? Кои сме ние, та красивата дъщеря на султан Сюлейман да иска прошка от един зидар, че го е излъгала, че му е изпепелила сърцето, че му се е подиграла? Всъщност вие простете на роба, задето ви разпитва и ви задава разни въпроси!

При тези думи Михримах без малко щеше да стане, да затропа с крачетата и да си тръгне, но не го направи. Усети в себе си дълбока болка. Погледна крадешком към гувернантката.

Есма също се беше ядосала от острите думи на този човек, и преди това стоеше като ударена от гръм, че господарката й не обелва и думи Навела глава, отпуснала ръце пред гърдите, Михримах реши да провери каква е обстановката:

– Все пак вие сте по-възрастен от мен – промълви тя. – Възрастните прощавали грешките на по-младите, така са ни учили.

Синан се олюля като ударен с юмрук. Ето, това беше истината! „Вие сте по-възрастен от мен“! Какво друго можеше да каже едно момиче! Без всякакви султанства-мултанства, тя, ето на, с три думи му натри носа със зеещата между тях пропаст. „Не само по-възрастен! – си промърмори безмълвно Синан. – Много по-възрастен!“

Най-неочаквано го обзе странно усещане. Мъката, болката, отнетото щастие, дори погазените мечти, отлетялата надежда, макар и малка, колкото зрънце – всичко това си стоеше на мястото, но забеляза, че когато Михримах заговореше, душата му се прераждаше и той изпитваше някакво необяснимо щастие.

„Така де – промълви на съкрушеното си сърце. – Какво право имаш да гледаш с такива очи на това момиче? Ти си много по-възрастен. А тя е много по-важна от теб. Какво си въобразяваше, какво право имаш да се обиждаш? Виждаш ли, поне ще можеш да си близо до нея. Нейното сияние ще те озарява. Ще усещаш повея на полята и планините и талазите на нейните коси, ще се обливаш в синевата на нейните очи. Научи се да се чувстваш щастлив с това. Само това ти се полага. Бъди щастлив без да омърсяваш любовта си, без да се опозоряваш с афиширането й на показ!“

– Не! – противопостави се той. – По-възрастни сме от вас, но не е прието принцесите да искат извинение. Аърнаслъ прекали с правата си. Макар че сте по-малка, всъщност простете вие на стареца.

– Тогава – плесна с ръце Михримах – приключихме с този въпрос. Става ли?

По лицето на Синан плъзна сдържана усмивка:

– Става, прин...

– Никаква принцеса! – прекъсна го тя. – Михримах, само толкова. И знаете ли?

Името й се изплъзна от устата му като шепот, но на Синан му се стори, че изсвистя като вик.

– Аз промених и вашето име.

– Така ли? И как станах?

– „Мъжът, който окачва кубета по небето“! – засмя се Михримах. - Спомня ли си за вас, дойде ли ми наум нашият кратък разговор в „Айя София“, все така ви наричам.

Синан прехапа устни, за да сдържи възклицанието си. От радост и щастие не забеляза появилото се за миг в очите й съжаление.

Когато след малко го остави до беседката и си тръгна, Михримах направо се скара на себе си: „Глупачка! Защо му каза така? Горкият старец, кой знае какво ще си мисли сега?“

Синан, на път обратно към казармата, преплиташе крака от радост. Отвътре му идваше да крещи с все глас: „Хей! Дилруба не ме е забравила! Не ме е забравила!“

Същата нощ Синан си легна щастлив в леглото. Нямаше никаква причина да лелее надежди. Защото не останаха. Нямаше право дори да я вижда насън. „Остави разликата във възрастта ни, къде е дъщерята на падишаха, къде сме ние?“ Но си даде сметка, че тази недостижимост не го прави нещастен, както преди. „Ама че си и ти! – си каза, преди да потъне в сън. – Нали я открих! Разбрах, че не ме е забравила! Имам шанса да я виждам пак. Това ми стига. Мъжът, който окачва кубета по небето, ще изживява сам своята любов. Ще строи кубета за Михримах!“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Нещастията се заредиха едно след друго. Сватби, приготовления, всичко беше забравено. Михримах престана да мисли и за Исмаил от Алаийе, и за онзи смущаващ, плашещ интерес от страна на Майстор Синан, за погледа му, за наблюдателността му.

Първо почина баба й. Това беше първата й среща със смъртта.

Една мъглива мартенска сутрин, когато зимата се готвеше да посрещне пролетта, Хафза султан все не ставаше от леглото. Нейните придворни си мислеха, че възрастната жена още спи, и дори не вдигнаха щорите, не отвориха и прозорците. Валиде султан вече беше доста напреднала в годините и заспиваше там, където седеше. Михримах влезе в покоите й за да я изведе до градината, но прислужничките й прошепнаха: „Тя спи“.

– Какъв е този сън! – възрази им Михримах. – Вече ще се чете сутрешният езан! Мъглата се вдигна. Слънцето изгря. Спи ли се, когато птичките чуруликат?

Шокът, който преживя в Капалъ чаршъ, сближи още повече Михримах с баба й. Прекарваше часове при нея, без да разменят и думи помежду си, намираше покой само като я погледнеше в някога сините като безоблачно небе, а сега избледнели от старост очи. Отпускаше глава на коленете й и докато дългите съсухрени пръсти на баба й я милваше по косата, тя си представяше своите кораби. Султан Сюлейман й беше казал: „Привършват вече. Съвсем скоро галерите на Михримах ще плуват с вдигнати платна към Бяло море!“

Понякога си мислеше: „Какви ли ще са на цвят платната? Бели, червени? Ако останеше на мама, щеше да боядиса и тях в лилаво!“ – смееше се наум.

Спреше ли ръката на баба й да я гали, на Михримах й ставаше ясно, че е заспала. При това лекото й дишане преминаваше в мъркащи сумтене.

Питаше я такива неща, за които никога не би могла да разпитва майка си. Така например един ден я попита за Гюлбахар:

– Коя беше права, бабо?

По набръчканото лице на Хафза султан не трепна и мускулче, само прошепна:

– Александра! Майка ти излезе по-силната. Правото е на страната на силния.

Зарадва се, че баба й отдава правото на майка й и че я нарече с истинското й име.

– Ти коя обикна? Мама или Гюлбахар?

– Теб, единствена моя! Обикнах теб!

– Не се измъквай, валиде султан! Чакаме отговор!

– Не знам какво да кажа! Гюлбахар първа ми се наби в очите, тя майката на първия ми внук, Мустафа хан. Гюлбахар е твърда като скала. Горда е като планините. А когато попадна в ръцете ми, Александра, беше истинско цвете от полята. Толкова нежна, толкова ранима, толкова красива, че...

Хафза хан замълча. После продължи отчетливо дума по дума:

– Александра е толкова умна. Тя винаги се справя със затрудненията, Михримах. Ще ти кажа нещо, а ти си го запази някъде дълбоко в паметта.

Хафза султан се поколеба за малко, а после тихо продължи:

– На майките се полага да обичат тази, която обичат синовете й. И ти ще станеш майка. Ще направиш същото. Аз обикнах и двете си снахи. Само че майка ти е тази, която е лика-прилика с баща ти. Обичам Александра много повече.

Един ден Михримах се отърси от срама и притеснението, настани баба си в градината върху кръглата мека постелка, зави й коленете и накрая продума:

– Такова... Има едно нещо, което ми човърка мозъка, обаче...

– Хайде де! – поощри я валиде султан, като разбра колко се стеснява внучката й. – За какво са бабите? Точно за това. За да им се задават въпроси, които човъркат мозъка. Питай, да те видим, моя слънчева принцесо!

Ах, ето това така много обичаше Михримах. Баба й да я гали по косата и да й казва „Моя слънчева принцесо!“. Как само й стопляше душата, как й галеше сърцето!

– Какво е любовта?

Очакваше възрастната жена да ококори колкото може дръпнатите си угаснали очи и да възкликне: „Леле, леле, любовна мъка ли те е налегнала?“, но изобщо не се случи нищо подобно.

Хафза султан прикова очи в една точка, застоя се така. После ги затвори. Беше толкова неподвижна и безответна, че в един момент Михримах си помисли дали не е заспала, или просто не е чула въпроса й. Но изведнъж, на един дъх, произнесе само две-три думи:

– Любовта – това е да можеш да търпиш!

И първия момент Михримах не успя да схване смисъла. Но като по отсъди, си рече: „Да! Трябва да можеш да търпиш. Ето че и аз търпя. И болката, и мъката!“

Самата тя не се престраши, но един ден баба й сама отвори дума за сватбата й с Рюстем:

– Какво мислиш по този въпрос, детето ми? За женитбата ти с Рюстем?

Когато и да се сетеше за това, Михримах цяла почервеняваше. Не от срам, а от яд. Ето че и в този момент се получи същото.

Отговорът й беше рязък и категоричен:

– Не искам, бабо! Той е много възрастен! И... и... такова... въшлив!

Хафза султан избухна в смях, прекъсван от дълги и отривисти покашляния. Чак когато се поуспокои, я погали по бузите:

– Виж я ти нея, моята слънчева принцеса! Държавата понякога принуждава човек да прави неща, които не му се искат.

Предния ден Хафза султан беше казала на Михримах:

– Изведи ме утре в Розовата градина. Ще ти разкажа приказка за принцесата, която се оженила за жаба, тъй като било в интерес на държавата.

– Бабо – беше се престорила на сърдита, – слънчевата принцеса не е дете, че ще й разказваш приказки?

Бяха се залели в смях и двете.

Михримах тръгна директно към спалнята на баба си.

– Хайде, бабо! – изчурулика и отвори вратата. – Слънцето блести, розите разливат аромат. Канарчетата и славеите питат къде е нашата баба султанка?

В стаята беше полутъмно, тъй като щорите не бяха вдигнати, а прозорците още стояха затворени. Михримах не забеляза някой да се разшава в широкото легло.

Спря се на прага и пак я повика:

– Бабо?

Разпилените по възглавницата на баба й бели коси дори не помръднаха.

– Време е за ставанеее! – за последен път се опита да я умилостиви.

Усети как вътре в нея се надигат талазите на страха, обзе я ужас.

– Бабоооо!

Гласът й се извиси като писък. Стигна и до придворните наложници. Нито една обаче не се престраши да прегърне принцесата през раменете и да влезе вътре. Струпаха се на прага. Михримах се хвърли към леглото. Сред полумрака различи неописуемия покой върху лицето на баба си. Трапчинките от двете страни на устните й се бяха вдлъбнали като в усмивка. Приседна на леглото й и промълви:

– Бабо!

Нищо! Плахо докосна рамото на старицата:

– Бабо!

Сърцето й се сви. Главата на Хафза султан се килна встрани и си остана там. Михримах дръпна с ужас ръката си и скочи.

– Аллах! – изкрещя.

Непрестанните писъци на Михримах вдигнаха на крак целия харем:

– Тичайте, елате! Баба ми! Моята баба, султанката! Отвори очи! Светлина, светлина! Вдигнете тези щори! И млад човек ще умре в тази тъмница!

Сетне писъците й прераснаха в молби, в стенания:

– Събуди се, бабо султанке! Събуди се, моя хубава бабо!

Не се събуди. Съпругата на Явуз султан Селим, майката на султан Сюлейман, бабата на принцеса Михримах – Хафза султан – вече не беше между живите.

До този ден Михримах изобщо не беше и помисляла за смъртта. Хората си се раждаха, остаряваха и умираха – това е!

Тогава за пръв път, захлупена върху гърдите на баба си, обляна в ридания и сълзи, тя разбра колко страшно нещо е смъртта. Тази огромна болка за останалите. Тази непоносима безпомощност на хората пред мощта на смъртта.

„Мама е права – мина й през ума. – Трябва да се направи каквото е необходимо, за да се избегне смъртта. Вместо нас, нека умрат другите!“ Нейната майка беше вече най-влиятелната жена в Османската империя. Е, тогава щеше да става така, както кажеше тя.

***

Михримах не си спомняше колко месеца минаха оттогава. Може би седем-осем, може би и година. Армията беше извоювала победа след победа, Ибрахим паша беше превзел Багдад. Султан Сюлейман броеше дните до заминаването си в Багдад.

Един ден с Есма бродираха в стаята й, когато се извиси някакъв вик:

– Това ли ти е справедливостта, султан Сюлейман шах?

И двете се вцепениха.

Викът на протеста срещу падишаха се бе откъснал от устните на жена.

– Искам възмездие, Хюрем ханъм! – развика се жената след това. - Знай това, така го кажи и на твоя съпруг султана! Ако се ядоса, ето, вратът ми е тук. Нека като бисерна огърлица да нахлузи примката на смъртното наказание и на моята шия!

– Боже господи! – закри устата си с ръка Есма. Как можеше да й изговарят такива неща! Ако стигнеше до ушите на султан Сюлейман то нямаше как да не стигне, – щяха да отсекат врата на човека.

Дочуха още женски гласове, шушукания, препирни, разговори. В един момент Михримах изпадна в паника дали не е Гюлбахар. Става нещо, по-точно майка й беше направила нещо и жената, доведена до истерия, вдигаше на главата си всичко наоколо.

Есма не можеше да повярва, че някоя жена можеше да крещи така в двореца на султан Сюлейман. Стоеше с широко отворени очи, с притиснати до гърдите ръце, престанала бе и да чува.

– Дали е Гюлбахар, дадъ?

Сама не си чу гласа, но Есма веднага отрече с глава.

Отново се разнесе вик, който заглуши останалите женски гласове.

– Изгорях, жени! Моля те, Аллах, нека да се пече на шиш в ада, който ме хвърли в огъня!

Открояваше се и гласът на Шетарет Баджъ:

– Почакай де! – тревожно й говореше тя. – Млъкни! Успокой се, красавице!

– Не мога! – викаше жената. – Изгоря ми душата, не мога да се успокоя! Заведи ме при Хюрем султан! Тя ще ме разбере!

И двете не се стърпяха повече. Отвориха вратата да погледнат към разбуненото женско стълпотворение. Сред бъркотията Михримах видя Мерзука.

– Лельо! – спусна се към нея. – Какво става? Коя е тази жена?

– Семиха ханъм!

– Семиха ханъм ли? Тази, която идва често-често на гости при майка ми ли? Съпругата на главния ковчежник Искендер Челеби ли? Тя ли?

Мерзука й кимна с глава и продължи да тича към покоите на Хюрем Последва я и Михримах.

– Какво иска? Защо вика така?

– Ибрахим паша изпълнил в Багдад смъртна присъда над съпруга й.

– Какво?!

Начаса пред очите й изникна образът на Искендер Челеби от заседанието на Дивана, което баща й я накара да наблюдава тайно. Спомни си, че този човек й беше станал симпатичен, защото не беше лицемерен.

– Но защо?

– Не знам, не знам!

Влетяха в покоите на майка й като вихър. Дочула врявата, Хюрем посрещна дъщеря си и приятелката си още на прага.

– Каква е тази суматоха, Мерзука? Кой нахалник вдига на главата си Велия дом на господаря?

Мерзука й отговори смутено:

– Семиха ханъм!

Студенината в гласа й порази дори и Михримах.

– Семиха ханъм ли? Никой не ми е съобщил, че ще идва. Бързо я доведете при мен. Какво е станало? Защо вика така?

– Ибрахим паша... – бавно и натъртено отговори Мерзука – изпълнил смъртна присъда над Искендер Челеби.

И на двете им се стори, че писъкът на Хюрем се открои над всички други, изпълнили целия харем гласове.

– Какво!? Не може да бъде! Смъртна присъда ли? Искендер Челеби? Как така, как?

Хаотичното тичане на Хюрем из стаята засили още повече паниката, която ги беше обхванала.

– Доведете Семиха ханъм! – заповяда запъхтяна Хюрем. – Трябва всичко да разбера! Веднага! Да не губим и минута!

Мерзука се върна в коридора, а Хюрем хвана Михримах за китката и я стисна. В очите на майка й танцуваха налудничави искри, това я изуми. Все едно се радваше, все едно беше очаквала този момент. Успя само да промълви:

– Мамо?

– Шшшшт! – даде й знак да мълчи. – Въжето, което е прекършило живота на Челеби, скоро ще се увие и около врата на Ибрахим. Настъпи щастливият ни ден! Вратата към везирството на бъдещия ти съпруг и към падишахския трон на батко ти е отворена! Очерта се и пътят към ада за сина на Гюлбахар!

***

Разговорът на майка й със Семиха ханъм я продължи пет минути, я не!

– Ти остани тук, Семиха ханъм! Ние с дъщеря ни ще отидем при господаря да му обясним какво става. Бъди спокойна! Справедливостта на султан Сюлейман ще възтържествува и няма да прости на убиеца твоята горест! Хюрем ти го обещава! Бъди спокойна! – рече Хюрем и излезе от стаята си.

И Михримах тръгна към вратата след нея, нали я държеше за ръката.

– Мамо?

– Тичай! – подхвърли й Хюрем. – Желязото се кове, докато е горещо! Докато раната още кърви, да подготвим часа на разплатата!

Михримах никога не беше виждала баща си толкова бесен. Отдавна му го бяха съобщили. Естествено, че отчаяните писъци на Семиха ханъм бяха стигнали и до неговите уши.

– Какво е това, Хюрем ханъм? – впи очи в очите на жена си. – Зет ни да не е полудял? Погубва ли се човек като Челеби? Дори и да се е провинил в нещо, не можа ли да изчака, докато отидем ние? Какво е било толкова спешно, та да тикне в ръцете на палача човека, на когото съм поверили цялата си хазна?

Михримах очакваше майка й да налее масло в огъня. Тъкмо й се бе удал удобният случай да го насъска срещу Ибрахим, да се смили над Семиха ханъм, да разпали още повече гнева на баща й. Обаче не се случи нищо подобно.•

– Не се гневете, Ваше Величество, султане мой! – Гласът й беше нежен като трелите на най-съкровена песен. – Вероятно негово превъзходителство великият везир е узнал нещо. Иначе защо ще извърши такова зло?

Михримах се втренчи изумена в майка си, баща й подскочи от яд.

– Какви ги говориш, жено! – скастри той Хюрем. – Какво толкова ще е узнал? Защо е прибързал, защо не е изчакал ние да пристигнем в Багдад? Укрива ли нещо този човек от нас? Защо не ме изчака? Защо погуби Искендер, без да го изправи пред мен очи в очи?

Хюрем отиде да напълни кристалната чаша с вода, изстудена със сняг, и я подаде на Сюлейман.

– Рано или късно истината ще излезе наяве, султане мой. Като стигнете в Багдад, нали ще разберете всичко. Успял ли е някой да се спаси от справедливостта на Негово Величество моя султан?

Баща й изпи с гняв дори и водата. Разля я и по себе си.

– Тръгвам за Багдад, Хюрем! – заяви с непреклонен тон. – Искам да задам на нашия зет, пашата, два въпроса.

За пореден път Михримах се удиви от ума и разума на майка си. Наистина, за умната жена нямаше нещо, към което да не подтикне мъжа да го свърши.

След като се разделиха със султан Сюлейман, очите на Хюрем заискриха в полутъмния коридор като пламък.

– Подготвихме часа, дъще! – продума. – Подготвихме часа! Сега ще чакаме само да удари!

Подготвеният от Хюрем час удари чак след година. Султан Сюлейман лично разпита великия везир Ибрахим паша защо е умъртвил Искендер Челеби по време на нашествието в Багдад с обвинението, че е изпразнил хазната на падишаха. Ибрахим докара от девет дерета вода да обяснява, че хората на Искендер Челеби са нападнали кервана с камилите на султана и са ограбили хазната му, но така и не можа да представи нито едно доказателство, нито един свидетел. Не бяха оставени живи нито мъжете на Искендер Челеби, които са нападнали кервана, нито войниците на Ибрахим, които са ги хванали. Разпитът не успя да убеди падишаха. Подхвърляните из Багдад клюки стигнаха и до ушите на Сюлейман. Говореше се, че Любимеца Ибрахим паша накарал свои войници да се преоблекат в дрехи на близки до Искендер Челеби хора, подкупил неколцина служители на ковчежника и скроил този номер. Ибрахим не успя да докаже, че Искендер Челеби действително е крадец. Но и падишахът не успя да потвърди, че зет му е скроил капана на главния ковчежник, комуто бе поверил цялата си хазна.

Това, което се стовари върху главата на Искендер, му припомни думите на Хюрем:

– Ами ако и за теб приготви един капан, Ваше Величество, султане мой? Както направи с Искендер. Господ да те варди, войската е в ръцете му, като нищо ще ти устрои заговор. Ще заблуди нашия син престолонаследника принц Мустафа хан, ще го въвлече в някаква авантюра... Или ще разбуни еничарите да въстанат и след като се разправи с всички нас, ще рече „Аз ще стана падишах“ и ще постъпи с пристигналия в Истанбул Мустафа хан така, както... Боже господи, само като си го помисля, сън не ме хваща!

И Сюлейман вече не го хващаше сън. Междувременно, като започна нашествието към Иран, в един момент като че ли раната, зейнала след умъртвяването на Челеби, започна да изтлява и да зараства. Ибрахим си мислеше, че редицата победи, които извоюваха заедно с падишаха срещу армията на шах Сафеви, е накарала султана да забрави случилото се.

В това беше най-голямата грешка, която допусна в живота си Макбул паша.

Една вечер по време на Рамазана, който се падаше през март, султан Сюлейман покани Ибрахим на вечеря в харема. Тъй като султанът по навик се хранеше сам, но доста често виждаха да му прави компания и Ибрахим, това не направи особено впечатление на никого. Хюрем и Михримах също направиха тази традиционна вечеря заедно със съпругата на Ибрахим – принцеса Хатидже. По някое време всички се прибраха. Призори в харема настъпи дълбока тишина. Никой не усети как в близката до падишаха стая, където спеше Ибрахим паша, се промъкна един от палачите и надяна примката на врата му.

Сутринта откриха трупа на Ибрахим паша захвърлен под крепостните стени, които обграждаха двореца.

След сутрешния намаз падишахът влезе в стаята на съпругата си, Хюрем още не се беше събудила. Сюлейман погали разпилените по възглавницата й червеникави коси. Хюрем отвори онези свои очи, които той от толкова години не се насищаше да гледа.

– Ваше Величество, султане мой! – разтревожена се надигна тя. – Да не се е случило нещо? Или сте болен?

Сюлейман се засмя и прекара леко ръка по бузата й.

– Сега съм по-добре, Хюрем ханъм. Ако Семиха ханъм ви попита отново, кажете й, че султан Сюлейман освободи съвестта си от големия камък, който й тежеше.

Отначало Хюрем не схвана за какво става дума. Загледа се в него. Изведнъж възкликна:

– Да не би...?

– Да! – потвърди Сюлейман.

Хюрем обви врата му с голите си ръце и изчурулика:

– Ваше Величество! Сега вече всички сме в безопасност! И вие! И аз. И децата ни! И нашият син престолонаследникът!

В интерес на истината, от този ден нататък най-застрашения човек в огромната Османска империя бе не някой друг, а точно престолонаследникът принц Мустафа. Защото омразата на Хюрем и амбицията й да остави престола за собствения си син бяха унищожили най-сигурният му щит.

Хюрем го галеше и целуваше по врата с разжарените си устни и затова той не успя да забележи светкавиците, които бълваха нейните очи. И да ги беше видял, щеше да ги възприеме като изблици на радост, че се отървали от Ибрахим.

– На Хатидже султан ще го кажеш вече ти! – със задавен глас каза Сюлейман.

Макар че Хюрем му показваше колко се радва, колко е щастлива, той не можеше да се отърси от смътната тревога, която му тежеше в душата. Вероятността, че може да е допуснал грешка, не беше причината за това безпокойство. Беше абсолютно сигурен, че е взел правилното решение. Не страдаше и заради това, че е загубил един велик везир, при който амбицията е взела превес над предаността. Ако си отидеше един велик везир, хиляда други щяха да дойдат. Само че на този свят нямаше да се появи за втори път приятел като Ибрахим. Вървеше към вратата и си мърмореше. За пореден път ставаше свидетел на това как славата, величието и парите опорочават дори детинската невинност.

Сюлейман остави жена си да се опиянява от радост, подбра полите на кафтана и закрачи към покоите на Михримах. Зърнали падишаха из тесните коридори на харема, преди още да настъпи денят, прислужниците се разтичаха със страхопочитание и уважение. Никоя от тях си нямаше и представа, че в една от стаите по тези коридори същата нощ е извършено убийство.

Когато влезе в покоите на Михримах, придворните на принцесата скочиха под тревога. Едни се захлупиха на земята: „Господарю!“ Други проявиха известна съобразителност и затропаха по вратата да събудят Михримах. Легнала до самия праг от вътрешната страна, Есма, още сънена, открехна едното крило.

– Какво има? Каква е тази тупурдия?

Не се наложи да чака отговор. Видя насреща си султан Сюлейман, поклони се почти до земята и отвори широко тежката врата.

– Господарке! – обърна се встрани. – Събудете се, господарят дойде! Още като зърна умисленото лице на баща си, Михримах напълно се разсъни. Спомняше си, че не го беше виждала толкова тъжен дори когато му съобщиха за смъртта на майка му.