Михримах - дъщерята на наложницата

Март 1522 г.

Денят отдавна се сля с нощта. Османската столица спеше, притихнала под покрова на звездите. Студът вледеняваше дъха, звездите трептяха така, като че ли всеки миг щяха да се отронят от небето. През целия ден думкаха тъпани, гръмогласни глашатаи оповестяваха радостната вест навред из османската държава.

Всички бяха наизлезли по улиците, честваше се щастливото за султана и новата му хасеки¹ събитие. С настъпването на нощта трябваше да се разотидат. Никой не се престрашаваше да остане навън в такъв студ. Бурната радост на османската династия се претопи в шушукането по къщите на нейните поданици.

Три загърнати в черни дрипи жени още седяха на улицата. Нощният студ не беше угасил вътрешния им плам. На завет, до зида на една съборетина, гореше огън. С доближени, наведени напред глави, прегърнати през рамо, те се въртяха край кладата безспир. Движенията им наподобяваха ритуален танц. Лицата им не можеха да се видят от допрените им глави и вторачените в огъня очи. Силуетите им се гърчеха върху отсрещните, някога изографисани, сега изкъртени стени като някакви гигантски сенки. Едната започна да мърмори текста на тайнствена молитва.

Постепенно гласът й набираше сила, не след дълго се извиси до крясъци.

– Ела! – разнесе се нейният вик.

– Минонка! Демоне над всички демони! – прошепна другата.

– Демоне на черното, червеното и лилавото! – провикна се третата.

После и трите закрещяха в един глас:

– Кажи ни нещо за момиченцето!

– Ще има ли дълъг живот?

– Щастлив или злочест? Колко? Колко?

– Кажи ни! Кажи, Господарю на демоните!

Заплашителният танц покрай огъня набираше скорост. Още и още. Набиваха пети в замръзналата земя. Внезапно и трите викнаха едновременно, с вдигнати нагоре ръце:

– Минонкааа!

Точно в този миг качулките им се приплъзнаха от главите и се показаха три грозни, мръсни лица с убийствени погледи. Двете жени седнаха на земята край огъня, а третата остана права, с вдигнати нагоре ръце, с разперени пръсти, посегнали сякаш да пробият мразовитата нощ. Залюшка глава настрани и започна да мълви някакви непонятни слова. Огънят се отразяваше в очите й и ги превръщаше в алени факли върху позеленялото й лице.

– Кажи! – замоли се тя. – Предскажи й бъдещето!

Другите две, които досега издаваха звуци, наподобяващи хленч между отделни ридания, този път промениха тона и подхванаха нещо като песен.

Изправената жена протегна ръка напред в мрака, сякаш искаше да сграбчи едната от тях.

– Предателство! – изсвистя. – Таааам!

Не беше вече човешки глас, а нещо съвсем друго. Змийско съскане.

Сочеше някъде напред, далече пред тях, към ощастливения дворец на султан Сюлейман.

Двете седнали на земята жени се понадигнаха на колене, като че ли искаха да прегърнат изправената си дружка.

– Говори, Минонка! Предскажи й бъдещето!

Внезапният писък на изправената раздра нощта и студа:

– Скорпиони! Стоножки! С хиляди! С хиляди! Аууу...

Тя се свлече под черната си мантия на земята.

Другите две замръзнаха по местата си така, както стояха на колене.

– Да не умря? – попита едната.

– Да не я уби Демонът? – промълви другата.

Изпод разперената по земята черна мантия се подаде отвратително, посипано с циреи лице. Отначало се ухили лекичко. Последва лудешки смях. Погледна ги с ледени очи без зеници. И направи нещо съвсем неочаквано. Задави се в ридания вещицата, разплака се, а гласът й – като на змия.

– Кръв! После – кръв! Предателство! И пак кръв!

Риданията й прераснаха във вой, а воят й увисна в сковаващия студ.

Черен облак покри луната.