Михримах - дъщерята на наложницата

По устните и на двамата мъже заиграха усмивки.

– Говорят! – продума тихо капитанът. – Моряшкото съсловие броди из моретата по цели месеци, без прекъсване. Далече от своите любими, моряците им изпращат чрез ветровете чувствата си на дълбока нежност. Умът им, мислите им са изпълнени с копнеж. И в един момент вълните започват да говорят. Това е омайващ глас, принцесо моя. „Ела!“ – зоват ги те. „Очакваме те, храбри моряко! Ела при мен!“ Този зов е по-опасен и от враг!

На Михримах й стана много интересно. Как можеше да бъде по-опасен и от враг? Настани се по-удобно, за да го слуша по-добре. Обърна се към Реис и го попита:

– Защо?

Морският вълк погледна към падишаха. Но му стана ясно, че и да не беше съгласен, нямаше как да замълчи. Девойката очакваше отговора му с широко отворени очи.

– Защото – промърмори той – това е омаен глас. Същият като гласа на техните любими, които са оставили далече-далече и за които копнеят до полуда. Лесно е да удържиш на врага. Вадиш ятагана и удряш, здраво удряш. Но това не е същото. Чуваш гласа на копнежа, обаче не виждаш кой го издава. Мислиш си – ами че тя е там, някъде сред вълните и мъглата. Който чуе този зов, не може да му устои...

– Добре! – с нетърпение го прекъсна Михримах. – Какво правят, като го чуят? Моряците?

– Запушват си ушите да не го чуват. За да заглушат омайния глас, пеят моряшки песни, всички заедно, в един глас. Или надават бойни викове. А някои направо полудяват. – Реис замълча за миг, после продължи шепнешком: – Други отвръщат „Идвам!“ и се хвърлят в морето.

– И могат ли поне да открият кой надава този зов?

Хъзър Реис вдигна рамене, сякаш искаше да каже „Не знам“, на Михримах й се стори страшно. Не посмя да сподели каква мисъл я сполетя.

– Онези, които шепнат с гласа на вълните, грабват моряците и ги завличат някъде. Повече никой не ги вижда.

– Кои са те?

Хъзър Реис усети, че девойчето слуша неговия разказ като че ли е приказка. В тона й сега прозираше явно удоволствие.

– Отдавна живелите моряци, принцесо, тоест прапрадедите на прадедите на дедите на днешните моряци, са ги наричали сирени. Те били дъщери на морето и омагьосвали хората. Криели се сред вълните и отвличали моряците, онези моряци, които са отплували надалече от своите любими. Никой, освен рибарите, не вярва на това. Излезели ли в открито море, и те чували този зов, като шепот, така казват. Може би животът с цели месеци и години в безбрежната морска шир е причината човек да чува като слухови халюцинации някакви божествени гласове. Кой знае?

Михримах беше останала без дъх.

– И вие ли чухте зова на сирените? – едва промълви тя.

До този момент султан Сюлейман беше седял безмълвно и затова сега смехът му разпиля за миг обгърналата ги приказна атмосфера. Падишахът стана от мястото си и като продължи да се залива в смях, пристъпи към Михримах и я погали по косата.

– Най-добре да ви оставя двамата насаме. Хъзър Реис е толкова обаятелен в разказването на разни истории, колкото е ненадминат и в мореплаването.

И когато падишахът се отправи към вратата, капитанът почтително стана на крака. Михримах го последва. И двамата го уважиха с поздрав.

– Господарю! – обади се Хъзър съвсем кротко. – Онова, което преживяваме в морето, въобще не са измислени истории. Ние вярваме само на видяното и чутото, но не и на преразказаните неща.

Сюлейман усети, че неговият герой, неговият управител на провинция, се е засегнал.

– Не исках да кажа това! – отвърна и за да му смекчи сърцето, положи длан на рамото му. – Ти продължавай да разказваш на моята красива принцеса истории за кораби, за морски пътешествия, за битки, така й ги разказвай, че познанията й да прехвърлят и границите на хоризонта.

***

След като падишахът излезе, Михримах повтори останалия без отговор въпрос:

– И вие ли чухте зова на сирените?

– Няма моряк, който да не го е чул, принцесо моя.

– И вие ли се хвърлихте в морето?

– Не! – засмя се Хъзър Реис и убедително добави: – Постъпих точно като древните моряци.

– Ще научите ли и мен?

Капитанът я погледна в очите. Колко умно го подпитва! Доколко бе любопитство? Доколко искрено?

– Когато бях млад... много пъти чувах зова на сирените, принцесо моя! „Ела, Хъзър! – ме викаха омайните гласове. – Ела и ме виж, тук съм! Чакам те! Не се бави! Хайде, отпусни се в обятията на вълните!“ Знаех, че ако се поддам на гласовете, щяха да ме погубят. Запуших си ушите, за да не ги чувам, ала напразно. Звучаха в мозъка ми. Прапрадедите ми моряците, прадедите на прадедите, щом чуели зова на сирените, се връзвали за мачтите да не скочат в морето.

Михримах се опита с длан да спре изригналия от устата й вик на изумление, но така и не успя:

– И вие сам се завързахте за мачтата?

– Нямаше друг начин да се устои на магията.

Девойката направи нещо, с което изуми морския вълк. Поклати глава и се изправи на крака.

– Видяхте ли? – В тона й имаше едва доловим яд. – Ето че не можело да се ходи по морето. Иначе вие защо щяхте да се страхувате, просто можехте да походите.

В очите й проблясваше радостта, че правото е на нейна страна. Но опитният мъж не пропусна да забележи, че в тях прозираше и разочарование. Младата принцеса си беше представяла все ходещи по вълните моряци.

– Искате ли да ходите по морските вълни?

Михримах се потопи в искрящите като бурно море очи на Хъзър Реис. И след миг му отговори съвсем тихо:

– Не! Аз искам да летя по вълните!

– Да летите по вълните?

Толкова дълго бе живял, седем морета бе пребродил, но не бе чувал, че някой иска да лети по вълните.

– Да, да летя! – продължи Михримах султан. – Да размахам криле над корабите с червено-зелените знамена – това искам! Да виждам как вятърът издува платната... Косите ми да се развяват... Да се надбягвам с белите птици... Да чувам плющенето на веслата – това искам! Да хвърчи разискрена пяна и да ми облива лицето – това искам!

Възрастният мореплавател усети душата му да се разтапя от умиление. В съзнанието му изплува споменът за неговото детство. Заставаше върху скалите на остров Мидилли¹⁹, съзерцаваше плаващите пред погледа му кораби с много платна и мечтаеше по същия начин за същите неща.

– Добре тогава! – промълви. – Ако господарят позволи, аз ще направя така, че нашата принцеса да литне по морските вълни.

АТ МЕЙДАНЪ²⁰

Истанбул

Площадът пред „Айя София“ този ден беше претъпкан. Гъмжилото от хора изглеждаше разделено на две групи. Едната беше запълнила оградения с дървета път от джамията към двореца. Наричаше се Арз Куйруу²¹. Едно смълчано стълпотворение. От двете й страни сновяха блюстители на реда. Подкованите им с дървени налчета ботуши трополяха, непрекъснато се разнасяха заповеди към онези, които нарушаваха реда, да влязат в строя.

Щастливци бяха онези, които си запазваха място на Арз Куйруу още преди сутрешния езан. Имперският съвет се събираше веднага след намаза и в десет часа вратите за хората, които търсеха решение за някакъв свой проблем, се отваряха. Първите си свършваха работата, излизаха отвътре или зарадвани, или намръщени. По-задните обясняваха надълго и нашироко на всеки хванал ги за ръцете страж, с чин или без чин, колко е важна тяхната просба и че трябва да бъдат приети, без да чакат. Щом приемното време приключеше и вратата се захлопнеше, те навеждаха глави и промърморваха: „Цяла седмица идвам. Пак не успях да вляза!“.

Кой каквото ще да казва, щом натякванията им започнеха да нарушават неприкосновената тишина на двореца, веднага биваха заглушавани. Към тях се втурваше и им изшъткваше или някой еничар, или никой бостанджъ²²:

– Какво си се развикал, тук да не ти е обор за магарета! Ако искаш да си запазиш главата, затваряй си устата! И да не си я отворил, докато напуснеш Главната порта на двореца.

Така че всеки изпълняваше. Никой не искаше да наруши спокойствието на султан Сюлейман. Такъв бе обичаят открай време. Веднъж завинаги бяха запомнили, че пред щастието и спокойствието на Повелителя на света неволите им нямаха никаква стойност. Можеше ли да се сравняват техните лични тревоги с проблемите по въдворяването на световния ред, Легнали с цялата си тежест върху плещите на този човек?

Втората опашка се проточваше към двореца на Ибрахим паша. Тя бе доста по-раздвижена, по-свободна. От двете страни покрай върволицата сновяха продавачи на халва, сладкиши, симити. А на поляната зад кордона на продавачите играеха на гоненица децата, които чакаха своите бащи.

Тази опашка се славеше сред хората с прозвището Макбуле. Не затова, че прякорът на Ибрахим паша беше Макбул²³, а защото на връщане към Двореца си великият везир, любимецът на султан Сюлейман, още от колата започваше да хвърля наоколо сребърни монети. Наредените на опашката Макбуле мълвяха молитви великият везир да им подари и този ден парички, чакаха го по цели часове. Ако молбите им се чуеха, те се нахвърляха един през друг кой да сграбчи по-напред разпръснатите дребосъци.

Този ден и двете опашки бяха доста обемисти. Но истинската навалица беше пред джамията. Стотици търговци бяха опънали таргите си по пътя, който водеше от двора на „ Айя София“ право надолу към Йеребатан Сарнъджъ²⁴. Продаваха се платове, обувки, плодове, билки, сиропи, чайове и готови ястия. Търговците на чай се бяха разположили на тръстикови рогозки направо върху земята, а кулинарите – на паянтови дървени маси, и от една страна, надаваха ухо на съвсем пресните клюки от двореца, а в същото време се и надвикваха. Другото място за клюки бяха бръснарските тезгяси. Щом свалеше от главата си чалмата или калпака и седнеше на табуретката до самия път да го обръснат, всеки получаваше най-пресните верни-неверни новини, подшушваше и тези, които самият той носеше.

Нашумялата клюка от последните дни беше враждата между великия везир Ибрахим паша и ковчежника Искендер Челеби. Често се подхвърляше: „На единия от двамата ще му изстине мястото!“. Привържениците на Макбул веднага се противопоставяха:

– Че кой е Искендер? Великият везир в най-скоро време ще му отреже главата. Какъв паргалиец е той, ех, какъв паргалиец!

А застъпниците на тезата, че в правителствения скандал ще спечели Искендер Челеби, се пъчеха:

– Хайде де! Вашият Макбул вече пропада в очите на господаря. Напразно ли Челеби поддържа десет-петнадесет хиляди въоръжени? Потърсете си друга врата, на която да се подмазвате. Дойде му краят на Ибрахим!

Разположеният по склона надолу пазар се изпълваше не толкова с посетителите на джамията, колкото с дошлите тук на покупки хора – от околните квартали, че дори и от далечните райони на Истанбул.

Разликата в двете опашки не се състоеше единствено в това, че навалицата тук беше по-оживена. Жените преобладаваха над мъжете. Можеха да се видят жени от всякакви нации, с всевъзможен цвят на кожата. Загърнати в пъстри фереджета, наметки, пелерини, в ден като този те обикаляха от сергия на сергия.

Тях въобще не ги интересуваха правителствените скандали между пашите и везирите. Оглеждаха с най-голямо внимание другите жени, с които се разминаваха. С един поглед запомняха наизуст тоалетите на онези, за които със сигурност бяха убедени, че идват от двореца. Това бе най-лесният начин да се следи модата.

Водеха се разговори на крак предимно за цветовете, платовете, бижутата. Но при всеки един от тях любовта между падишаха и неговата хасеки не падаше от дневния ред. Една жена разглеждаше обстойно финия тюл, за който продавачът крещеше навред, че е от „страната Индия“, но в един момент се обърна към съседката си и й подшушна:

– Сестро, сигурно тази Хюрем хасеки е родена от майка си в Кадир геджеси²⁵.

– Боже мой, момиче! Та тя е рускиня. Каква ти Кадир геджеси! Може ли гяурин да си има Кадир-кандил?

Една друга си подаде главата между тях към тезгяха.

– Може, може! – намеси се и тя. – Ако раждането на наложницата е съвпаднало с Кадир геджеси, явно провидението на Аллах за нея е било да я ощастливи като мюсюлманка. Иначе кой би имал такъв шанс?

– Така е. Колко години вече нашият господар не е посегнал към друга, Дано Аллах даде на всички ни шанса на московчанката.

Другата се засмя:

– Не, момиче. Щастието на Хюрем, на Хюрем.

Разсмяха се, без да се обиждат на човека зад тезгяха, който ги гледаше с досада.

– Изгонването на Гюлбахар показа ясно, че тази е хитра – пошепна едната от тях, наведена към дружките си. – Тогава не можехме да го знаем А тя въртяла на пръста си нашия господар.

– Казват, че сега и дъщеря й била същата. Михримах султан била по красива и от майка си.

– Падишахът боготворял дъщеря си, принцесата.

По-късно към тях се присъедини още една жена. Уж разглеждаше платовете, а подслушваше разговорите, само че до този момент не се бе включила. За да не я чуе никой друг, тя закри устата си с длан:

– Жени, по-точно го кажете: нашият господар командва цялата османска държава, а него го командват две жени.

При тази реплика и четирите се заляха в смях, вече без да се крият. Едната от тях ги прекъсна с думите:

– Брей, какви жени имало! За вас не знам, но аз лично не мога да командвам тоя, дето е у дома. Грабва сопата, проклетникът!

***

Висок мъж с леко прошарена брада седеше встрани от пътя и се взираше в преминаващите жени, без да нарушава границите на доброто възпитание. Заставаше там от седмици, от месеци. Ако по-преди идваше в „Айя София“ веднъж седмично, сега я посещаваше по три, даже и по пет пъти. Срам го беше, ядосваше се сам на себе си. Питаше се: „Какво да очаквам, та се злепоставям така?“, и пак го правеше. Надеждата, че ще зърне коса като житен клас и две очи, които приличат и на морето, и на небето, го изпълваше с копнеж.

Но я нямаше.

Девойката беше изчезнала.

Чувствата в гърдите му пресъхнаха като потънала в бурени градина. Той не можеше повече да погледне жена си, която го беше дарила с деца, която го очакваше да се завърне и щом заплачеше той – плачеше и тя, щом се засмееше той – засмиваше се и тя.

Изминаха повече от шест месеца. Безброй безсънни нощи все си повтаряше: „Може би съм я сънувал. Ето на, видял съм насън такава красавица. И той се стопи, изчезна, както става с всеки сън!“ По цяла нощ не затваряше очи, а щом осъмнеше, мълвеше в полумрака: „Ей, старче от Аърнас, защо не беше сън онова, което видя! Събуждаш се и край на всичко. Нямаше да изживяваш този позор, нямаше да изгаряш от срам, че сърцето ти копнее по едно дете, което може да ти бъде дъщеря“.

Обаче той си знаеше, че онова, което видя, не беше нито сън, нито мираж. Убеден бе, че онези очи не бяха някаква игра на пренаситените му от цифри, мерки и пресметнати ъгли мозък.

Онова, което видя, беше реалност!

Видял беше разлюлените като житна нива коси.

Беше размахал криле в синевата на очите й и беше полетял.

Гласът й още звучеше в съзнанието му: „Сякаш е закачено на небето“.

Знаеше, че е глупаво, но същия миг в него пламна ревността. От този ден той започна да я ревнува заради майсторите отпреди хиляда години, построили такова кубе, което да буди нейното възхищение. Извисяваше мислено своите кубета, които щяха да изглеждат като закачени на небето. Кубета, които тя щеше да харесва.

С надеждата, че тя ще дойде пак, влизаше в „Айя София“ и седеше там с часове. Отначало не правеше впечатление на никого, но най-накрая един престарял ходжа се приближи до него и донякъде уж за да задоволи любопитството си, но много повече – за да му потърси сметка, го попита:

– Не минава ден да не си тук. Седиш така с часове. Някаква мъка ли те гнети?

– Моля се, ходжа.

– Чудесно, много хубаво! Добре е да се молиш, благочестиво е. Пречистваш си душата. Молитвата приближава човека до Бога, но има и още нещо – нарушава божествения покой. Плюс това, каква е тази молитва без намаз? Защо не правиш намаз? Струва ми се, че чакаш някого тук.

Оттогава той се изнесе да я търси извън джамията.

Всъщност не му се вярваше, че ще постигне нещо с това. Не виждате лицата на повечето жени. А онези, които не ги криеха, бяха гъркини, арменки или еврейки.

Впрягаше цялата си смелост да прошепне на някоя близка минувачка „Търся една девойка!“.

Обикновено тя обръщаше глава на другата страна и го подминаваше.

Колкото и да се стремеше да го прави незабелязано, някои от жените, и които се взираше, за да разпознае скритите им под финия тюл или под фереджето лица, му подхвърляха:

– Засрами се от косата си и от брадата!

Ето тогава потъваше вдън земя.

Всеки път си казваше: „Край! Никога повече няма да постъпя така!“.

И за да затвърди това решение, всяка вечер си правеше равносметка: „А и да я открия, какво от това? Да речем, застане пред теб. Какво ще се случи? Как ще постъпиш? Какво ще й кажеш? Дебна те по друмищата ни ще й заявиш най-безцеремонно? Ами ако каже: „Я се махай от главата ми, дядка!“, тогава за къде си?“

Този ден дойде на пазара по склона отново със същото решение, Това щеше да е краят. Щеше да издигне храм от керамиката на Изник с цвета на нейните очи и в него щеше да вгради своя любовен грях. За вечни времена.

За пореден път заоглежда минувачките. Вниманието му привлече една млада жена близо до него, с тъмнокож слуга. Незабелязано тръгна подире й. Тя се спря най-напред пред сергията, където се продаваха фини игли за бродиране и плетене. Изчака я отстрани. После започна да се пазари с един обущар. Третата спирка беше при платовете.

Жената надигаше топовете от коприна, разстилаше ги един върху друг, продавачът плувна в пот, но пак не скършваше на две думата й. Щом тя покажеше с нежното си пръстче друг топ и попиташе: „А това какво е?“, той се протягаше и го сваляше. Тази жена явно беше уважавана клиентка.

Високият мъж дойде при сергията, направи се, че разглежда платовете. Попита за един-два. С раздвоено внимание продавачът откликна:

– Нещо определено ли търсиш, чичо?

– Такова... – смутено измънка той. – Всъщност търся някого! Продавачът погледна към клиентката си, като че ли я молеше да не го упреква, и неохотно се приближи:

– Какво каза, търсиш някого ли?

– Да, една девойка. Нали продавате платове. Повечето от клиентите ви са жени. Допускам, че може би познавате жената, която търся.

Продавачът се намуси:

– Работим с жените, но кои са, какви са – не ги знаем. Купуват плата и си тръгват, не поглеждаме повече подире им.

Отново се обърна към клиентката. Забърбори някакви хвалби за плата, който тя разглеждаше. Възползвайки се от настъпилото за миг мълчание, непознатият промълви:

– Ако ви кажа нейното име и я опиша поне малко, може би ще се сетите?

Макар че продавачът го изгледа враждебно, той продължи, преди да е получил някакъв отговор:

– Млада госпожица. Косата й съвсем руса. Чак до талията. А очите й са сини. Сини като морето.

Клиентката мигновено загуби интерес към плата. Продавачът се ядоса. „Заради този ще изпусна тлъстата си клиентка“ – си каза наум, а на глас го попита:

– Дъщеря си ли търсиш, господине? – Тонът му издаваше и нетърпение, и раздразнение.

Той усети как лицето му на мига пламна в огън. Не знаеше какво да отговори.

– Неее... – успя да измрънка едва-едва.

– Ти така я описа! Така добре, както само един баща може да се изрази за дъщеря си или пък някой мъж за жена си. Каза, че била девойка, значи сигурно е дъщеря ти. Да не е изчезнала?

Успя да намери в себе си сила само да кимне отрицателно с глава. „Нека си изтълкува този жест както ще! Ех ти, стари зидарю, получи ли си заслуженото!“ – укори се наум. Но пак не се стърпя да каже:

– Казва се Дилруба!

Жената встрани се обърна и го погледна. Или така му се стори.

– Дилруба! – повтори отново той. – Въобще ли не сте срещнали насам девойка, която да отговаря на моето описание?

– Не съм я виждал! – отряза го продавачът.

И от страх да не се откаже от покупката на плата, веднага се присламчи към жената.

-Да не би да питам клиентите си как се казват, че да я познавам! - изсумтя.

Опита се да прояви състрадание, за да предразположи жената.

– Божа работа, баджъ. Явно дъщерята на този човек е пристанала на някой мъж. Само да знаете какво става, какво чуваме тези дни! Светът полудя! Няма срам, няма свян! Както се казва, това трябва да е апокалипсисът!

Без да каже нищо, жената остави плата на тезгяха и си тръгна, последвана от чернокожото момче.

– Е, доволен ли си от това, което направи, чичка? – Гласът на продавачи трепереше от гняв. – Изпъди ми клиентката. Върви си търси дъщерята другаде. Махай ми се от главата!

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

Истанбул

– В името на Аллах! Ставайте, победоносци!

Очите му проблеснаха в мрака. Беше свикнал с тази заповед. Как да не е, като я чуваше цели седем години, все една и съща.

Бавно извърна глава. Освен мъждукащата светлина от фенера в ръцете на застаналия при вратата дневален и отблясъците на вече изпепеляващите главни от огнището в дъното на помещението, навред тънеше пълен мрак. Още не се беше съмнало.

Последва втора заповед:

– Ставайте, победоносци! Време е за намаз!

В същия миг секна всякакво хърхорене и сумтене. В интерес на истината, всички се бяха събудили още при първата команда. Но използваха и секундите между първата и втората, за да прибавят още малко сън към недоспаното. Телата, налягали по наредените един до друг дюшеци върху дървените нарове на два етажа, се размърдаха. От горния етаж надолу провиснаха мъжки крака. Мъжете от долния ред започнаха да се измъкват, като се пазеха да не допират краката на горните. Примесиха се сънливи, раздразнени, сърдити реплики:

– По-полека бе! Внимавай, лъве! Ей, Чешмели, дръпни си крака!

Неговото легло беше на долния етаж. Там му беше по-добре. Мястото, където лежеше, беше по-тъмно, по-закътано. Протегна се, за да раздвижи свитите си между дюшека отдолу и одеялото отгоре крайници. Все още не се беше изкомандвал да става. По навик изчакваше третата заповед. Полежа си още малко, без да помръдне, с поглед, забит в дупката на дъската от нара точно над главата му – явно от някакъв чеп. Сутрин подир сутрин правеше все същото.

С очи в чепа, неподвижен, той изчакваше третата заповед.

По леглата се надигнаха припрени разговори. Не го интересуваха.

Съседът му отгоре отдавна беше станал. Горната половина на тялото му още стърчеше над наровете, затова не се виждаше. От мястото си той можеше да го проследи само от кръста надолу. Пъргаво си обу сините къси панталони. По движенията му позна, че си навлича елека Никак не можеше обаче да обуе на босо червената си обувка. Беше се извъртяла на една страна и той се опитваше пипнешком да я нахлузи на крака си. Наведе се от немай-къде. Срещнаха погледи. Като го видя да се излежава още, възкликна от учудване:

– Ти още ли не си станал?

– Чакам третата заповед! – прозя се той в отговор.

– Не ти вярвам! Каква е разликата? Между втората и третата заповед има само три минути. Какво толкова ще спечелиш, ако останеш три минути повече в леглото?

– Ще спечеля!

Най-сетне другият успя да си нахлузи обувката.

– Ставай, хайде, ставай! – измърмори му онзи.

И се изниза между двете легла към коридора, после на двора се смеси с другите, които тичаха към тоалетните.

Едва тогава се разнесе третата команда:

– Бакарите!

Дойде му времето да става.

– Бакарите! – повторно викна застаналият при вратата дневален. – Бакарите да отиват за чорбата! Да сервират в столовата!

Такива бяха моряците. И на сушата живееха като на кораб. Корпуса наричаха „моряшката спалня“, местата за хранене – „столовата“, a караулното помещение – „лумбараазъ“. В открито море се изяждаха 0твътре: „Ех, веднъж да слезем на сушата!“. Стъпеха ли обаче на твърда почва, отронваха въздишки по морето.

Надигна се, стана от леглото. Стъпи на пътеката до него. Тупна с две ръце по дюшека, сгъна изтънялото одеяло така, че уж го постила. Извади изпод възглавницата сините си панталони и червения елек. Облече ги. Обу си обувките. Вече бе готов за ролята, която изпълняваше всяка заран.

Още щом се показа навън, цялото му тяло се скова от сутрешния студ. Крайниците му изтръпнаха. Погледна към шадравана в средата на където се трупаха мъжете. Душата му се сви при вида на припряната навалица пред наредените една до друга помпи, където всеки се стараеше да направи личния си абдес²⁶* със струящата на пресекулки от железните чучури вода. „Пак ще трябва да ги изчаквам!“ – измърмори си под носа.

Заситни към шадравана, избра си една от помпите и се нареди на опашката. Пред него имаше трима.

Почти веднага усети, че от съседната опашка някой се е втренчил в него. Беше едър мъж с остригана глава, смугъл и с големи мустаци. Засмя се на глас. Така или иначе, там нито един не правеше изключение от подобно описание. Всеки беше едър. Всеки – остриган. Всеки – с черни очи и черни вежди. И всеки – с гъсти черни мустаци над устните, със завити нагоре изострени краища. И всички, без изключение – с космати като храсталак гърди.

Постара се да не гледа към него, за да не му дава повод за приказки. И без това още от деня, в който пристигна, дори и да останеше свободен, не говореше с никого.

– Добро утро, победоносецо!

Беше онзи, който го гледаше. Обърна се неохотно.

– И на теб, ага.

– Откъде си?

– От Алаийе.

– Далеко е от нас. Аз съм от Мидилли. За твое сведение, земляк съм Хъдър Реис. Казвам се Мехмед. Достатъчно е да прибавиш „от Мидилли". Всеки ме познава. Когото и да попиташ, ще ме намери, ще ти ...каже.

Пак кимна с глава.

– Дай да видим – продължи да подпитва онзи. – Кой си ти?

Душата му изкрещя. Взриви се. Никога повече не искаше да чува този въпрос.

– Исмаил! – процеди през зъби.

– Сигурно си от новите тук?

Пак поклати глава.

– Явно. Защото не съм те виждал по-преди.

В този момент започна четенето на сутрешния езан. Под неговата галеща душата мелодичност въздухът затрептя в просветляващото утро като подет от полъха на пролетния вятър. Незабелязано хвърли поглед през рамо към онзи човек. „Потрай малко! – прошепна наум. – Скоро всички ще разберете кой съм, какво съм. И ще ожалите себе си заради това, което ще видите, което ще разберете!“

Мъжът от Мидилли си обясни мълчанието на другия с изпитвано към възрастта му и опита във военната флотилия уважение.

– Добре че са те изпратили тук.

– Защо?

– Не видя ли доковете? Корабостроителницата е празна. Няма работа. Щеше да си седиш и да мързелуваш.

– На моряците е забранено да седят без работа, нали?

Онзи или не чу, или се направи, че не е чул.

– Дори по време на престой си има тежка работа. Ремонти, излъскване на кувертата, кърпене на платната... Има си работа, синко, има си...

Огледа се наоколо, за да покаже, че му досажда. Моментално се сети за заповедта:

„Ще си отваряш очите и ушите! Гледай да не се набиваш на очи! Трябва да предусещаш и онова, което не се усеща. Разбираш ли? Ти го мислиш за заспал, но османлията не спи!“

– А защо доковете са празни, ага? – попита с жив интерес.

Бръснатата глава вдигна рамене.

– Макбул Ибрахим не дава пари за флотата, затова.

– Макбул Ибрахим ли? Той пък кой е?

– Съвсем си пролича, че си нов бе! – снижи си малко гласа онзи и продължи: – Че то остана ли по света човек, който да не му е чувал името, та да не го знаеш!? Съпругът на Хатидже султан, сестрата на господаря! Главният везир и главнокомандващ! Тъй като падишахът много го обича, му викат Макбул паша, Любимеца. Раздава докрай всичките пари за еничарите, леката кавалерия и щурмуваците. Стане ли дума за флотилията – пари няма.

– Е, никой ли не съобщава на господаря за това нарушение?

– Миналата година дойде Хъзър Реис. Ибрахим паша не беше съгласен да се построят нови кораби. Да видим този път...

Прекъсна го, все едно страшно се е зарадвал:

– Ей, наистина ли Хъзър Реис е тук?

– Тук е! – посочи с ръка някъде там.

Погледна в същата посока, но освен византийските тухли от задната стена на една порутена сграда, не видя нищо друго. Мехмед се разсмя:

– Хей, победоносецо, в нашата готварница ли търсиш великия Хъзър Реис? – Разсмя се пак на собственото си остроумие. – Фасадата на сградата ни пречи да виждаме корабите. Ако тръгнеш по брега, в началото на Златния рог ще видиш пет галери с пуснати котви. Да речеш, по нищо не се различават от другите, но още при пръв поглед ще разбереш, че не е така. Тези пет веднага се открояват, дори да са разпръснати сред четиридесет-петдесетина плавателни съда... Личат си по сиянието на победите, озарило техните мачти, по ореола на героите, по гордите победоносци. Хъзър Реис е в една от тях.

„Ето ти три важни сведения!“ – отчете си той наум.

Първо: Османлиите не строят нови кораби.

Второ: Барбароса е в Константинопол.

Трето: Моряците не обичат пашата, великия везир.

Като му дойде редът, седна на камъка пред помпата. Изми се с леденостудената вода. Нахлузи обувките си на мокри крака и последвал другите моряци, влезе в джамията. Намери си удобно място. Постави палци зад мекото на ушите и се приготви за намаз. В съзнанието му прозвуча гласът на Светия отец: „Да не си пренебрегнал намаза! Дръж се така, сякаш го правиш. Всеки да те вижда!“

Помисли си: „Ето на, виждат ме!“

След намаза веднага изтича в готварницата, точно срещу джамията. Коремът му стържеше от глад. Тъкмо прекрачваше вратата, когато зад него прогърмя като топовен залп нечий глас:

– Хей, я се спри! Кой си ти?

Цял се вцепени, както тогава.

Прехапа устни, за да не изкрещи: „Алехандро, Божият избраник!“

***

В столовата на Корпуса на морските пехотинци Алехандро сърбаше машинално сутрешната си чорба. Изглежда, преживяваше отново деня, когато чу за последен път този въпрос: „Хей, я да видим! Кой си ти?“

Гласът прогърмя тъкмо когато изкачваше стъпалата срещу кулата.

Обърна се. Шапката с перо, тежката пелерина пред рамо, шпагата на пояса и кожените ботуши с кончове до коленете веднага подсказваха, че мъжът с мрачната физиономия е важна личност.

Подрънквайки с шпагата, човекът изкачи стъпалата на бегом, за да го настигне.

– Кой си ти? – отново изсъска, този път направо в лицето му.

Бодна го в гърдите с показалец. Тъкмо да повтори, той му хвана ръката във въздуха и произнесе:

– Алехандро! Алехандро Хосе Алтамирано дел Кастильо!

Раздруса силно ръката му, после я пусна.

– Откъде идваш? – попита важният.

Този път тонът на разпитващия бе по-мек, но не сваляше подозрителния си поглед от него, явно се мъчеше да разгадае какво се мъти н главата му.

– От ада!

– Къде отиваш?

– Там, където ми казва Исус Христос!

– Защо? Какво се надяваш да намериш там?

– Пламъкът на отмъщението!

– Пътят ти е дълъг и стръмен. Изпълнен е с опасности. Как ще стигнеш дотам?

– Като кобра! Тихо и смъртоносно!

Дотук не свалиха очи един от друг дори и за миг. Бяха толкова близо, че без малко носовете им да се допрат. При този отговор наконтеният мъж леко се отдръпна. Прекрачи още две стъпала. Внезапно се спря, обърна се и го погледна:

– Кой каза, че си?

– Алехандро Хосе Алтамирано дел Кастильо.

– Алехандро. Какво си ти? Кой по дяволите, кой си ти?

Този път той пристъпи двете стъпала. Доближи лицето си съвсем близо до лицето на онзи. Впи очи в неговите.

– Избраникът на Бога! Ами ти кой си?

– Камата на Бога!

Алехандро с рязко движение отхвърли назад разпиляната си по раменете дълга коса и прошепна:

– Служителите на вярата са мои приятели!

– Идвай тогава, избранико Божи! – отвърна мъжът с убийствен поглед.

– Последвай ме! Трябва да си поговорим!

***

При входа на столовата пред него се изпречи някакъв мъж:

– Ти ли си онзи от Алаийе?

– Да. Исмаил, синът на Мурад.

– Идрис Реис те вика.

– Кой е той?

Мъжът се изненада, но не се издаде.

– Господарят на корабостроителницата. Слез в големия док и попитай за Идрис Реис. Ще ти покажат къде е.

– И като го намеря – какво?

Въпросът настигна другия тъкмо на тръгване и го раздразни.

– Какво ще правиш ли? – обърна се ядосан назад. – Ще играеш на ашици²⁷!

– На ашици ли?

– Ами да... – с присмех отговори другият. – На ашици, я! Коджа Реис търсеше кого да бие. Споменаха му за теб. Ами да дойде, рекъл. Реис така хвърля кокалчетата, че никога не губи. А който загуби, веднага го кара да яде. Или в името на Аллах сваля паласката и така те шляпва по дланта, че направо изгаряш. Ясно, днес Реис ще ти пъхне ръцете в казана с чорбата и ще ти ги свари.

Погледът на Алехандро начаса потъмня. През последните седмици това взе да му се случва все по-начесто. Спазмите плъпваха навсякъде по него. Гърчеше се от болки. Знаеше лек против тази проклетия, но го нямаше. С цялата си душа, с всяка своя фибра той жадуваше онази отвара, която извадилият го от мрака на преизподнята към светлината на слънцето свещеник го караше да пие всеки ден. „Трябва да потърпиш, Алехандро! – му казваше дебелият падре. – Ще ти донесат отварата. Но трябва да потърпиш!“

Настъпеше ли кризата, искаше да закрещи с пълно гърло: „Ето на, не мога да търпя!“ В съзнанието му започваха да се премятат разни привидения.

Някаква жена например...

Всеки път му махаше с ръка. Говореше нещо, но Алехандро не я чуваше. Сега пък виждаше три момчета. Коленичили глава до глава, те стояха наведени над празното място помежду им. Говореха, смееха се, но той не ги чуваше. Някъде дълбоко в мозъка му се разиграваше пантомимата на неговото въображение. Луничаво момче размахваше ръце във въздуха. В шепата си държеше нещо, което хвърли към празноти място между трите момчета. Щом се наведоха да видят какво е това, главите им без малко щяха да се ударят една в друга. Съвсем неволни Алехандро се втренчи в нещото, което хвърли момчето. Позна го. Беше кокалче за игра на ашици, вече потъмняло от непрекъсната употреба.

Кокалчето изхвърча сред носещите се във въображението му облаци, тупна на земята и се претърколи. Лицето на луничавото момче засия от радост. Другите две запляскаха екзалтирано с ръце. Луничавият протегна ръка с разтворена длан. По-едрото от останалите грабна пръчката от земята, вдигна я, допря я до дланта на луничавия така нежно, сякаш го галеше, и се направи, че го удря. Момчето всеки път бързо дръпваше шепата си и отбягваше удара. Но най-накрая пръчката изплющя върху меката длан като светкавица. От силната болка момчето дръпна ръка. От дланта изригна пламък и обгори цялото му лице. В мига, когато очите на луничавия плувнаха в сълзи, образите на останалите трима изчезнаха така, както се и бяха появили.

Обаче болките още го мъчеха.

– Ей, гемиите ли ти потънаха, победоносецо! Избий си ги от главата!

Беше онзи, който го спря на влизане в кухнята.

– Не се стряскай чак толкова де! – ухили му се другият. – Пошегувахме се. Няма игра на ашици. Ще седне ли господарят на корабостроителницата да играе на ашици? Сигурно иска да ти каже нещо. Върви да го намериш!

Алехандро изтри мокрото си от пот чело. Онзи го погледна с учудване. Явно не можеше да си обясни какво е това потене по време на сутрешния студ.

„Внимавай! – изкрещя вътрешният му глас. – Бъди нащрек, Алехандро! Да не те хванат в капана! Не се предавай!“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Михримах подрънкваше на уд току-що научения таксим, когато гувернантката й Есма и двете придворни влетяха в стаята, без дори да я поздравят за добро утро.

– Принцесо!

От вълнение Есма не можа да продължи нататък.

– Трябва да се приготвите! – обади се едната от придворните.

И още преди да завърши, влезе в спалнята на Михримах. По скърцането се разбра, че отваря вратичката на стенния шкаф.

– Какво става, Есма?

– Трябва веднага да тръгнем. Наредено е да се явите в приемната зала.

– В приемната ли?

Ето ти изненада! Каква работа имаше тя във великолепната зала, където се намираше тронът на баща й и където той приемаше чуждестранните посланици. „Това пък какво е?“

Михримах улови скрития поглед на гувернантката към една от придворните. Двете с Есма извърнаха глави да не ги види, че се кикотят, и това страшно я подразни.

– Няма да мръдна оттук, ако не ми обясните какво става!

И за да подчертае колко е сериозна в намерението си да потвърди думите на практика, тя притисна с все сила издутия корем на уда до гърдите си и дрънна по струните с перцето.

От спалнята се дочу съветът на придворната:

– Вие искате пак синята рокля, но днес като че ли ще е по-подходящо да се облечете в бяло.

– В бяло ли! От къде на къде? Защо да е по-подходящо?

– Остави уда и погледна към дивана.

– Казвай, Есма! Защо да е по-подходящо?

– Клюки, принцесо, нали ги знаете? Дъра-бъра, само бръщолевят! Приказват си за туй-онуй, колкото да се посмеят.

– Тогава приказвай и ти, дадъ. Побързай!

Придворната едва сдържаше смеха си, но този път погледът й говореше: „Казвай де, какво чакаш!“

– Ами... – измънка Есма. – На, цял куп клюки...

И пак млъкна.

– Какви клюки, дадъ? Хайде, изплюй камъчето! Или вече не те е страх, че може да ни ядосаш?

– Изглежда, господарят е повикал в приемната зала и Хюрем хасеки...

– Еее, защо? Каква работа има там майка ми?

Есма вдигна рамене – не знам! Отвърна очи от Михримах.

– Дадъ!

Погледна я безпомощно.

– Защо татко е извикал мама? Каква работа имат жените в приемната зала?

– Говорят, че...

– Ти направо ще ме подлудиш!

Придворната, която прикриваше смеха си с длан на устата, се овладя и изрече неизказаното от Есма:

– Господарят бил много ядосан и напрегнат. Поговорил си с уважавания главен мюфтия надълго и нашироко.

– Какво се е случило? Знае ли се за какво са говорили?

Този път придворната вдигна рамене и тихичко отговори:

– Не знам.

Есма й направи знак да си мълчи, но тя не обърна внимание и колебливо продължи:

– Такова... Господарят щял да сключва брак, така се говори.

Какво!? Какъв брак?

С кого?

Какво ще стане с майка й?

Какво ще стане с нас?

В главата на Михримах се завъртя вихър от въпроси.

Да не би Махидевран Гюлбахар да се завръща?

Подшушнатите думи на придворната: „Господарят щял да сключва брак, така се говори“, избухнаха, сякаш в стаята падна гюле.

Придворната се възползва от объркването на Михримах, застинала като вкаменена, с отворена уста, и продължи нататък:

– Господарят повикал спешно майка ви и валиде султан. Хатидже султан също дотича преди малко от двореца на великия везир. Джафер ага провери кухнята. Приготвят пълни с шербети казани. На войниците щели да раздават цели тави баклава.

Михримах загуби ума и дума. Не знаеше нито какво да мисли, нито какво да каже.

Най-накрая се сети да попита:

– С коя? С коя ще сключва брак баща ми?

Под предлог, че трябва да помогне на дружката си, придворната се втурна към спалнята.

В главата на Михримах се въртеше една-единствена дума. Брак. Добре де, с коя? Какво щеше да стане с майка й?

– Есма... – промълви тя. – Какво означава това? Нова жена ли си има нашият баща?

– Неее! – стресна се бавачката й и ококори очи. – Не дай боже! Не е така!

– Ами как е, Есма? За коя се жени господарят?

Едва тогава Есма се досети: Михримах не знаеше, че майка й би могла да има и друга позиция, освен да бъде фаворитка на баща й. Принцесата си нямаше и понятие, че е дъщеря на неомъжена жена.

– Говори, Есма! С коя сключва брак нашият татко?

Гувернантката й преглътна, после едва чуто промълви:

– С майка ви... С Хюрем хасеки!

Михримах почувства как небето се сгромолясва върху главата й. Отвори уста да изпищи:

– Какво!?

Но глас не се чу. Може би само си беше помислила, че крещи, а всъщност да не е издала и звук. Не беше в състояние дори да викне.

– С мама ли ще сключва брак нашият татко?

– Никой нищо не знае! – обади се Есма. – Както казах, само клюки! Така си тълкуват в харема цялата тази суетня. Нали знаете?

Клюките не я интересуваха. Обзе я ужас и поводът бе, че се озова пред прозиращата иззад клюките гола истина. Истината, за която толкова години не знаеше нищо, по-точно – за която си нямаше ни най-малка представа.

– Тогава... – обърна поглед към Есма и допълни, все едно си говореше сама: – Господарят не ми е баща?!

Есма моментално се изчерви от страх.

– За бога! Какво говорите, принцесо! Разбира се, той е вашият баща!

– Не бяха ли женени?

„Наистина, това момиче няма най-елементарна представа!“ – си помисли Есма. Не знаеше, че майка й се е издигнала от шестоъгълното помещение за наложници до селенията на фаворитките. Че коя наложница е имала брак, та и Хюрем да е омъжена? И как ли си представяше брака това дете?

Вместо да отговори, Есма грабна набързо позлатения гребен от слонова кост на своята господарка и се зае да й реши косата.

Михримах я стисна за китката.

– Остави това, Есма! Сега ще ми кажеш всичко онова, което не знам.

– Мислех, че го знаете.

– Какво си мислеше, че знам?

– Че Хюрем хасеки... Ето това, че е хасеки. Наложница.

– Както другите момичета ли?

Есма усети как й пресъхва гърлото, та чак до стомаха. Ако Хюрем хасеки чуеше, че е отговорила: „Да, както другите момичета“, един Аллах знае какво можеше да я сполети.

– Неее... – отвърна тихо. – Не съвсем.

– А доколко „не съвсем“?

Есма погледна с облекчение към двете придворни, които точно в този момент се върнаха в стаята с един чудесен кафтан. Спасиха я oт отговора.

– Не си въобразявай, че си се отървала. Като тръгнем, по пътя ще ми обясниш всичко докрай – ощипа я Михримах.

Стори й се, че пламна цялата й ръка. Е, отдавна се беше примирила с болката от тези ощипвания.

Още щом излязоха в коридора, Михримах отправи своя въпрос към следващата я по петите Есма:

– Мама е наложница както другите момичета ли? Само толкова? Не е ли жена на баща ми?

– Неее... – отговори зад гърба й Есма. – Не е само толкова.

– Как така, Есма!? Добре тогава, доколко? Наложница ли е или не?

„Какво ли си мисли това момиче? – запита се Есма. – Дали не приема, че хасеки е второто име на майка й?“

– Тя е хасеки! – отсече тъкмо когато завиваха по коридора към приемната зала. – Тя е фаворитката на господаря. Най-първата сред всички други момичета.

Михримах беше поразена. Така, майка й беше разказала съвсем откровено всичко – как е дошла в харема, как е живяла по времето, когато е била наложница. Нямаше скрито-покрито. Но Михримах непрекъснато си беше представяла, че щом баща й я видял и харесал, той е постъпил така, както го изисква шериатът. А истината била съвсем друга Майка й и баща й нямаха религиозна обвързаност един с друг. И батко й Мехмед, и тя, и останалите й братя не бяха плод на благословен от Бога съюз.

Когато разбра по толкова драстичен начин, че е рожба на някаква си похотлива нощ в харема, върху Михримах се стовари, като гръм от ясно истинско бедствие.

Есма видя побелялото лице на принцесата и се отказа да й разкрие цялата истина докрай. Наред със слуховете, че падишахът ще сключи брак, из потайните кътчета на харема се носеше още една версия. Падишахът не се бил обидил, че Хюрем хасеки приела исляма, без да му каже. Но когато настъпила вечерта и той пожелал да грабне Хюрем в обятията си, и тя не го допуснала до себе си, нещата придобили друг обрат.

„Аз вече съм мюсюлманка – му казала тя. – Неомъжената жена е неприкосновена за мъжа, нежененият мъж е неприкосновен за жената. Aз съм готова да извърша грях и съм готова сърцето ми да изгори в огъня на ада, но не мога да приема Ваше Величество султанът да извърши грях и да гори в огъня на ада!“ Казват, че когато въпреки всички настоявания, заповеди и молби на султан Сюлейман Хюрем започнала всяка нощ да прилага тази забрана, той вече изпаднал в ярост. Най-вероятно щял да й заповяда „Вземай си децата и се махай!“ и да я изгони от двореца.

Само като си представи, че ако чуе и тази клюка, Михримах направо ще припадне, Есма се стресна и сама се скастри: „Затваряй си устата, Есма! Това е достатъчно, останалото го запази за себе си!“

Михримах наблюдаваше като през мъгла всичко, което се случваше в приемната зала след нейното идване. Причината бяха връхлетелите в ума й мисли. Гласовете кънтяха в ушите й като ехо.

Остана като ударена от гръм, когато от издигнатата в центъра кабини падишахът обяви на везирите и пашите, че без негово знание Хюрем е приела исляма.

Внезапно настроението й се подобри: „Вече ще можем заедно да правим намаз!“

– Взех решение и заповядах – заяви султан Сюлейман, – отсега нататък Хюрем ханъм вече не е наша наложница. Ние й върнахме свободата!

В този момент тя наведе глава, погледна към майка си и усети, че нещо отвътре я жегна. По бледото лице на Хюрем сега личаха следи от уплаха. Отначало Михримах не можа да проумее какво означава решението на баща й. Страх сграбчи и нейното сърце. Щом майка й повече нямаше да бъде наложница, трябваше ли да напуснат двореца? Щяха ли да заточат някъде Хюрем и децата й, както Гюлбахар с принц Мустафа?

Размишляваше за всичко това, докато главният мюфтия Зембилли Али Джемали ефенди четеше монотонно Корана. Отправи молитви от цялото си сърце. Безмълвието, което настъпи, след като Али Джемали ефенди се обърна към падишаха със „Сюлейман хан“, за принцесата не предвещаваше нищо добро. Разбра, че е настъпил съдбовният миг.

Гласът на Зембилли Али Джемали ефенди достигна до слуха й като насън.

– Съгласен ли сте, както ми казахте, да вземете присъстващата тук Хюрем ханъм за своя съпруга?

Михримах почувства, че ще припадне. Докато изчакваше отговора на баща си, през ума й мина мисълта: „Не знам за мама, но аз със сигурност ще умра“.

– Съгласен съм, вземам я, ходжа ефенди!

Този път ходжа ефенди се обърна към везирите и бейовете зад кабината.

– Чухте ли? Свидетели ли сте?

– Свидетели сме! – отговориха му всички в един глас.

В тона им обаче и в държането им личеше пълно объркване.

Дори и зад решетката на кабината Михримах прочете в очите им какво си мислеха: „Не може да бъде! Великият султан Сюлейман да вземе за съпруга московската наложница Хюрем!“ Особено – свако й! Beликият везир Ибрахим паша, когото майка й наричаше „оная хърватска свиня“.

Главният мюфтия, присъствал досега при мъжете от другата страна на паравана, тръгна към тях. Спря се досами решетката.

– Коя сте вие, дъще!

„Наистина, моята майка коя е?“ – замисли се Михримах. Какво щеше да му отговори сега? Наложницата Хюрем ли? Сърцето й се сви.

Но се случи нещо неочаквано. Майка й, застанала между свекървата и зълвата с побеляло от страх и вълнение лице, изправи рамене и достолепно заяви:

– Аз съм Александра Анастасия Лисовска, дъщеря на поп Никола от Рутения!

– Съгласна ли си да приемеш за съпруг Сюлейман шах, син на султан Селим хан?

– Съгласна съм! Приемам го!

***

Щом напусна приемната зала, Михримах запристъпва като насън към гувернантката си Есма, която я чакаше с нетърпение да разбере какво се е случило вътре.

– За добро ли беше, принцесо? Вярно ли е това, което чухме? Какво стана?

– Ние, Есма – пое си дъх, – вече сме дъщеря на законната съпруга на нашия господар.

Подмина бавачката и придворните, без да ги погледне. Нямаше представа от колко часове стои на прозореца, не мислеше за нищо. Вероятно щеше да има сватбено тържество по случай сключването на брака между майка й и баща й. Не се стърпя да възкликне:

– Булка с пет деца!

Когато влезе при дъщеря си, Хюрем я завари разкъсвана между противоречиви чувства.

– Мамо! – едва промълви Михримах.

Опита се да изрече нещо. Моментално се отказа. Какъв смисъл щеше да има? Щеше да й потърси сметка как така едно поробено момиче, вкопчено със зъби и нокти в живота, е раждало – извън шериатските догми – безбрачните деца на всесилния господар? Наистина, какво щеше да й каже? „Копелета ли бяхме до днес, мамо?“ А това щеше да е най крещящата несправедливост.

Стана и целуна ръка на майка си. Стисна устни, за да не издаде разтреперания си глас, и промълви:

– Честито!

Хюрем я прегърна. Усети топлотата й. Вдиша уханието й. С върха на пръста си разнесе дъждовните облаци в очите й.

– Прощавай, дъще!

Михримах реши, че майка й иска прошка, защото е доловила какво си мислеше допреди малко. Но Хюрем й каза съвсем друго нещо:

– Че с този брак хвърлих всички ни в още по-голям пожар.

Михримах я погледна с недоумение.

– Дано този брак не те заблуждава! – прошепна Хюрем в ухото на Михримах. – Гюлбахар и Смъртта вече ни чакат на прага.

Току-що се бе съмнало, но султан Сюлейман беше буден отдавна. Стана от леглото възможно по-тихо, от страх да не събуди Хюрем. В съседното помещение си направи абдеса с водата от златния ибрик с извитото дълго гърло и се върна в стаята. Забеляза, че Хюрем го наблюдава изпод ресниците.

– Нека всеки ваш ден да бъде залят в светлина, Ваше Величество султане мой!

– Събудих ли те, Хюрем? Рано е още. Спи, спи!

Хюрем обаче изкокетничи и се зае да помогне на падишаха в обличането:

– Защо ми е ден, който да започва, без да виждам нашия господар още с отварянето на очите си?

Падишахът положи ръце на раменете й, обърна я към себе си. Крайчето на сутрешната роба се хлъзна по коприненото бельо и оголи розовото рамо и гърдите й. По лицето на Сюлейман плъзна дяволита усмивка.

– Нека дрехата да не покрива веднага красотата, на която биха завидели дори и онези богини, чиито статуи видяхме в двореца на Будин.

С тези думи той съблече робата на съпругата си.

– Ще забравим обещанието си към Михримах султан и ще се хвърлим в огъня на любовта.

Хюрем коленичи пред него, за да му помогне при обуването на ботушите.

– С вниманието и нежността си нашият господар ще разглези Михримах.

– Няма да се разглези! – прекъсна я Сюлейман. – Майка й разглези ли се, та и дъщерята да прояви подобно лекомислие?

Хюрем преля от щастие. Ето това усещане искаше да породи у него, Никога не биваше да се разглезва. Не биваше да дава на падишаха ни най-малък повод дори да му мине подобна мисъл през главата. За една появила се от мрака, от страданията, от мизерията жена, която е успяла да покори сърцето на най-могъщия в цял свят мъж, беше изключително трудно да не се разглези. Но тя го постигна.

Смени темата:

– Имате право, както винаги. След сюнетите на нашите принцове Михримах узря още повече, порасна. Така или иначе, вече ще навърши петнадесет. Мъничката Михримах се превърна в млада дама.

– При това – и красива! Естествено, не колкото Хюрем, но...

Хюрем свенливо се почувства поласкана от този комплимент:

– Ваше Величество, султане мой, тя е истинска фея! Какво съм аз пред красотата на господарската дъщеря?

Падишахът се обгърна с тежкия кафтан.

– Какво щастие излъчваше, когато ми каза, че сте й обещали да я заведете в корабостроителниците!

– От деня, в който я запознах с Хъзър Реис, тя непрекъснато ме моли да отиде в корабостроителниците, да се качи на корабите. Не й омръзва. И aз отстъпих. Позволих й. Но не щеш ли, този път като рече: „Искам в Хъзър Реис!“, и отсече! А пък Реис, ако не беше с побеляла брада, за бога...

Хюрем се засмя многозначително и го погледна с въпроса: какво още? Падишахът също се разсмя с глас.

– И Хъзър е влюбен в нея! – подхвърли той между две прихвания. - Ние го извикахме в Истанбул. Дойде миналата седмица. Едва представил се пред нас, попита за Михримах. Щял да й разкаже какво е чул и научил за Новия свят. Така че другата седмица двамата влюбени пак ще се срещнат.

– Следващата седмица ли, Ваше Величество? Повярвайте, аз си мислех, че днес.

– Днес Михримах си има друга работа. Днес тя ще види в какво състояние е Великата Османска империя. Ще гледа и ще слуша как си изпълняват задълженията моите паши, везири и аги.

Хюрем не издаде огромната радост, която я окрили. Ето, падишахът имаше такова голямо доверие в дъщеря си! Не беше допускал дори престолонаследника принц Мустафа да наблюдава тайно иззад завесата на кабината заседанията на Дивана.

Хюрем се пресегна към позлатената кристална чаша върху инкрустираната със седеф масичка. Поднесе я до устните си, за да отпие глътка. Тази мярка се прилагаше срещу вероятността от покушение. За да се разбере дали някой не е поставил отрова, преди Сюлейман, Хюрем и децата да хапнат или пийнат, всяко нещо най-напред се опитваше. Нямаше вероятност чашата да бъде поставена на масичката, без да е проверена, но все пак Хюрем искаше да я опита преди падишаха.

Спогледаха се. Сюлейман й хвана ръката, не й позволи. Пресегна се и взе чашата.

– Какво от това, че ще ни сложат отрова в шербета, усмихната моя. Ще ми увият в саваните и ще се представим пред Всевишния Аллах. Съвестта ни е чиста. Не сме злоупотребявали. Не сме вземали залъка от устата на сирака. Развяхме знамето на нашия Пророк над портите на Виена. Накарахме половин Европа да слуша езана за молитвите към Мохамед. Ще му се помолим да ни вземе в рая. Но ако позволим да изпиеш отровата ти, само и само да задържим душата си в тази плът, какво ще ни остане от съвестта?

Поднесе чашата до устата си и на един дъх изпи вишневия сироп. С другата си ръка прегърна Хюрем.

– Ваше Величество! – възкликна тя и склони глава на гърдите му.

– Нали ненапразно Хюрем ханъм е изредила стиховете: Подай ми ти отровата да пия! В ръката на любимата щом тя е, ще срещна аз смъртта с добре дошла!

-Не, не! Не го казвайте! – опита се Хюрем да запуши устата на мъжа си. – Ами аз, Ваше Величество, султане мой?

Притисна се още по-силно в него. Надигна глава и го целуна. Прокара нежните си пръсти през брадата му, по ушите.

– Вятър да отвее думите от устата ви. Ако се случи нещо на господаря, за какво да живее вашата робиня? Дори въздухът, който дишаме, ще се превърне за нас в отрова.

Султан Сюлейман я целуна още един път и тръгна към вратата.

Щом тя се захлопна зад гърба му, Хюрем продължи да стои така, без да помръдне, още известно време. Движеха се, едва забележимо, единствено нейните устни.

Във все по-просветляващата стая се понесе лек шепот:

– Давай сега, дъще моя, давай, принцесо! Хайде да видим какво представлява османската държава! Кой в Дивана е предан, кой служи на враговете? Не сваляй очи от онази хърватска свиня Ибрахим. До днес над вашия живот бдеше майка ви. Сега е твой ред, Михримах! Животът на всички ни е в твоите ръце!

***

Още с влизането си в кабината Михримах чу мърморенето долу:

– Има ли някой, който да знае какви мерки взема Ибрахим паша?

– Няма! – отговори тихо нечий друг глас.

– Чуло ли се е изобщо да взема някакви мерки, та питате, ага? – прозвуча по-басов глас.

Мърморенето отдолу сега прерасна в ропот. Неразбираем ропот, притиснат от страх да не би да ги чуе някой.

– За свако ми пашата ли говорят?

Султан Сюлейман пошепна с пръст на устните:

– Шшшшт!

Изчака дъщеря му да седне на дивана в тясната кабина. Самият той се разположи на отсрещния миндер с кръстосани крака. Смигна на Михримах. Ропотът там долу продължаваше:

"Как пашите да не се зарадват, че някой е потрошил статуите на негово превъзходителство Ибрахим? Нашенецът докара и изтипоса унгарските си статуи тук, в сърцето на исляма, точно срещу дома на нашия господар, владетеля на света!

– Нито се е видяла, нито чула подобна наглост! Поне да беше взел някакви мерки срещу неверниците!

– Че какви мерки да вземе?

– Е, аз ли да знам, Пертев паша? Той е главнокомандващият! Щом печатът на господаря е в ръцете му, щом командва наляво и надясно, длъжен е да измисля мерките и да ги прилага.

– Като седне пред статуите да пиянства сред жените си, как да се сети за някакви мерки!? – разсмя се някой.

„Така ли управляват държавата? – запита се Михримах. – Там долу се занимават единствено с клюки. Дори жените в харема не са толкова злобни една към друга“. Погледна към баща си. Сюлейман отново сложи показалец върху устните да я предупреди: „Не издавай звук!“.

Но тя умираше от любопитство да види онези, които клюкарстваха. Щом злословеха против Ибрахим паша – хърватската свиня, както го Наричаше майка й, – значи още не беше пристигнал. Пресегна с пръст и лекичко открехна завеската, която закриваше малкото прозорче от лявата страна на кабината, и надзърна. Долу стояха изправени шестима мъже с високи островърхи бели шапки. Всички носеха тежки бели кафтани, украсени със скъпоценни камъни. И всички бяха с леко наведени към дясното рамо глави и кръстосани длани на пуснатите си отпред, чак под корема, ръце. Михримах не успя да се сдържи. Запуши уста с цяла шепа, за да не се разсмее на глас.

– На какво ти е смешно? – попита я шепнешком Сюлейман.

– Щом се наведат, тези островърхи шапки като нищо ще се изтъркулят от главите им! – му прошепна на ухо.

Засмя се и падишахът.

Михримах отново открехна края на перденцето и наостри слух към разговорите отдолу.

– Карл не стои със скръстени ръце. Сдушва се с папата. Венеция, да реши - и тя е на крак. Начело на флотилията си поставили оня неверник Андреа Дория. Ако не бяха устремните момчетии и себеотрицанието на Хъзър Реис, знамената на кръстоносците щяха да ни стиснат за гушата.

– Аллах да поживи Хъзър Реис и Тургут Реис!

– И Хасан Реис! А нашият главнокомандващ спи. Благодарение на Хасан Реис сме будни. Кой знае какви ли нещастия щяха да ни сполетят, ако с петте си кораба не подпали в Алжир християнската грамадна армада на Карлос. И Карлос, и адмирал Дория едва успяха да си спасят мръсните душици.

– За спане ли говориш, Хюсрев ага?

– За спане, я!

– За какво спане?

– За най-безотговорно спане, да речем. Езикът ми не се обръща да изрека „предателство“.

Какви ги приказваха тия! Трябва веднага да занесе новината на майка си. Везирите, пашите от Дивана наричаха Ибрахим паша „предател". Това със сигурност щеше да й свърши работа. Така ли управляваха държавата знаменитите белобради мъже? Така ли служеха на властелина на света – като женски клюкарки? И как беше възможно всичко това. Защо баща й не вземаше мерки, след като чуваше какви обвинения се сипят срещу великия везир?

Михримах отправи към баща си изпълнени с учудване големи сини очи. Лицето на Сюлейман обаче беше абсолютно безизразно. Липсваше гняв, липсваше и потвърждение.

– Да вземем ковчежника Искендер Челеби. Ако се занимаваше и с раята толкова, колкото с Искендер Челеби, нашата конница, нашите щурмоваци отдавна щяха да поят конете си в Атлантическия океан, Еничаринът щеше да е премазал големия континент от единия до другия му край, щеше да е превзел всички тронове и щеше да е увенчал главата си с техните корони.

– Слава на Аллах! – обади се най-възрастният на вид.

– Моля, моля, да отдадем заслуженото и на Искендер! – подшушна някой друг. – Той няма насищане. Говори за петнадесет, но не му вярвай. Двадесет-тридесетина хиляди гърла храни. Цяла армия. Какво ще ги прави тия толкова много хора? Срещу кого ще ги използва? Щом господар си ти, Искендер, да не би да си султанът?

– Единият е султан Ибрахим, другият – султан Искендер. Вземи Ибрахим, та удари Искендер!

По бледите лица на мъжете долу заигра безсловесна усмивка. Михримах забеляза, че и падишахът се усмихваше под мустак.

– Храни ги! – обади се друг. – Човекът е по-богат и от господаря ни. В сравнение с него даже и Харун, и нашият Любимец са бедняци.

Михримах се приближи до татко си.

– Защо наричат съпруга на леля ми Любимец?

Сюлейман погледна учудено дъщеря си. И се засмя.

– Сигурно защото обичам зет си.

Ето че това беше лоша новина за Хюрем. Вярно, майка й знаеше, че падишахът го обича, но учудващото бе защо въпреки всички тези словесни нападки говореше за обич.

– Още ли го обичаш?

Султан Сюлейман присви очи и измери дъщеря си. „Каква си ми умница!“ – си каза наум. Потвърди с глава.

– Но как е възможно? Виж какво говорят!

Сюлейман се разсмя от сърце. Наведе се и я целуна по бузата.

– Почакай да чуеш!

Тя и без това ги подслушваше.

– Искендер паша има право, аги! Знае, че Любимеца има лоши намерения. Искате ли да ви кажа нещо?

Никой не откликна на въпроса му. Там долу настъпи пълно мълчание. Въпреки че не се намери кой да му отговори, оня, който зададе въпроса, продължи:

– За такова нещо глави хвърчат!

– Шшшшт! – разнесоха се отделни гласове. – Идва!

Мърморенето секна. Михримах открехна още малко перденцето, за да вижда по-добре.

Беше някакъв мъж с черна брада и врат, още по-къс на вид заради големия тюрбан на главата. Погледнат отгоре, с онова нещо на главата си човекът приличаше на грамадните гъби, които тя беше виждала из градината, покрай зидовете.

– Добре дошли, ваше превъзходителство!

– Добре заварили! – отговори новодошлият.

На падишаха не му беше необходимо да повдига завеската, за да пошушне на дъщеря си:

– Искендер Челеби! Същият, когото нарекоха султан Искендер, моят ковчежник. Той отговаря за хазната ни.

– Негово превъзходителство великият везир явно не е успял още да се събуди! – забеляза Искендер Челеби.

Гласът му не звучеше толкова предпазливо, както на другите.

– Е, на топличко е, в обятията на съпругата си! – изхили се някой от тях.

Искендер погледна към притежателя на този глас.

– Да беше така, както го казваш, с мед да го намажеш, ага! – изсумтя той. – Ръцете на порока обаче са като отровно пълзящо растение. Какво чуваме! Пашата прекарвал нощите не толкова с Хатидже султан, колкото в обятията на красивите персийки и гъркини.

– Аха!

Михримах се изчерви като рак.

Баща й вече със сигурност щеше да се ядоса. Извърна глава и го погледна плахо.

Чудно нещо, Сюлейман все се усмихваше. Понечи да му каже нещо, но още не отворила уста, той – за трети път откакто влязоха тук - с пръст на уста й направи знак да мълчи.

– Не спира зад гърба на господаря да нарича Хюрем ханъм „московчанката“, каца от цвете на цвете, за да си грабне своя дял от меда Не оставя на мира нито московчанката, нито сръбкинята. Не е ли така? С Хюрем ханъм господарят ни сключи брак! Тя вече му е законната съпруга. Какво му се бърка?

– Знаете ли? – обади се възрастен везир.

Всичките се обърнаха към него.

– Срам ме е да го кажа! Но каквото и да потърсиш у Любимеца Паргалъ, непременно ще го намериш – ами че той си падал и педофил, и педераст.

– Знам! – въздъхна Искендер Челеби. – В банята влизал с момченца, а като излезел, награбвал дванадесетгодишни момиченца.

Олелеее!

Михримах потъна вдън земя от срам.

Как така? Десет-дванадесетгодишни момиченца ли? Не знаеше още какво е това педерастия. Досрамя я да попита. Но тутакси реши. Още като излезе оттук, щеше да разпита Есма.

– Чухте ли какви ги е наговорил на чуждестранните дипломати?

– Ами че ние чуваме толкова много неща, ага! Какво точно имаш предвид?

– Заявил на френския посланик следното: „Сюлейман е падишахът, но аз съм този, който управлява държавата. Каквото кажа – това става! Сюлейман не ми скършва думата на две!“

Искендер Челеби не пропусна възможността да подхвърли:

– Забравихте да допълните, че е казал още: „Ако не съм аз, Сюлейман няма да задържи на крака тази държава дори и един месец!“

Сред настъпилото брожение се извиси тревожен глас:

- Мълчете! Идва!

Хюсрев ага все пак успя да подшушне:

– Подушете го! Ще разберете ли по разнасящите се от него ухания дали е излязъл от обятията на жена си или от обкръжението на педерастите?

Михримах беше в пълен шок. Плъзна поглед леко встрани и видя съпруга на леля Хатидже. Той също носеше на главата си висока шапка, но по-различна. Беше четвъртита, със заоблени ръбове. Близо до челото – с пауново перо. Знаеше, че по изтънченост и разкош баща й бледнееше пред него. Очакваше да настъпи второто пришествие за везирите, които допреди малко не спираха да клюкарстват за него, а се случи нещо невероятно.

– Ваше превъзходителство, велики везире, щастливи сме да ви видим в отлично здраве и благоразположение на духа!

– Вечно да служите!

– До ден-днешен Великата Османска империя не е виждала друг велик везир да носи с такава далновидност държавния печат!

Аллах!

Същите ли мъже, които допреди малко оплюваха свако й и сипеха думи, от които лицето й се изчервяваше, говореха и сега?

Погледна към баща си. Султан Сюлейман едва се сдържаше да не избухне в смях. Изписаното по лицето на дъщеря му учудване го развеселяваше. Пред очите му се бяха разбунтували чистото сърце и неопетненият морал, станали неволни свидетели на лицемерието. За последен път Михримах надзърна през пролуката на завеската да види какво прави най-отявленият опонент Искендер Челеби. Просто си мълчеше.

Изведнъж този мъж, който приличаше на поникнала гъба, й се хареса. Той поне не се подмазваше с комплименти на човека, с когото се заяждаше преди малко. И не само това, дори се беше обърнал с гръб към мъжа на леля й, пашата.

В този миг забеляза погледа на Любимеца Ибрахим. От очите на свако й хвърчаха светкавици. За втори път в живота си Михримах видя смъртта в човешки очи. За пръв път видя смъртната омраза и заплахата в очите на Гюлбахар, когато отидоха в Стария дворец преди сюнета на момчетата. А сега смъртта присъстваше тук, в погледа на Ибрахим, отправен към Искендер Челеби.

Не искаше вече да вижда, още повече и да чува каквото и да било Стана от дивана и си излезе. Последва я и баща й. Известно време вървяха, без да продумат.

Навлязоха в градината мълчешком. Само с един жест на ръката си падишахът отпрати и тези, които се появяваха пред тях и се кланяха до земята, и онези, които ги следваха по петите. Примами ги морето с цялата си прелест и необятност.

Михримах си пое дълбоко дъх, дробовете й се изпълниха със свежест.

Беше отвратена от това, което видя и чу.

Досегът с морето изтръгна и разсея наслоената в гърдите й тежест.

Пръв наруши мълчанието падишахът:

– Хареса ли ти?

Михримах се обърна да го погледне. По лицето й се четеше изненада.

– Трябваше ли да ми хареса?

– Трябваше да го знаеш.

За миг девойката се опита да разтълкува погледа на баща си. Нищо не разбра.

– Така ли се управлява държава?

– Те си приказват, а аз управлявам! – разсмя се султан Сюлейман.

– Щом е така, тогава те за какво са ти необходими?

„Наистина, дъщеря ми има право!“ – помисли си Сюлейман.

– Така е било, така и ще бъде! Само Аллах е един! Дори да си падишах, край теб трябва да има някои хора. Да се съветваш, да обсъждаш. Да слушаш. Така по-добре се преценява и действа. Най-малкото, даваш си вид, че се съветваш с всеки наоколо. Важното е, че в края на краищата решаваш ти!

Михримах се замисли върху думите на баща си. С върха на обувката подритна паднала на земята шишарка.

Падишахът подръпна дъщеря си за ръката и я накара да седне на пейката под един сенчест чинар с дебел ствол.

– Ще трябва да слушаш. Ще се научиш да мълчиш. Вземеш ли веднъж решение, няма повече да се обръщаш и да поглеждаш назад.

– Ти непрекъснато ли си ги подслушвал?

Падишахът кимна с глава.

– Те знаят ли?