Михримах - дъщерята на наложницата

Като влезе в стаята, Михримах завари Хюрем, седнала на широкия диван, да бродира заедно с Мерзука.

Михримах също обичаше това занимание, но не го умееше. Непрекъснато мушкаш иглата в изопнатото на гергефа платно – веднъж под него, веднъж отгоре. И от пъстроцветните конци се появяват изумителни картини. Веднъж реши да опита, но иглата й се забоде в пръста и Есма я грабна от ръцете й.

През огромния еркерен прозорец с железните решетки, точно зад дивана, на който седеше майка й, нахлуваше дневна светлина, за да огрява половината стая. Другата половина тънеше в сенчест полумрак.

Това бе помещение с висок таван, облицовано със синьо-зелена керамика. Успоредно на стената, отдясно на вратата, от край до край се простираше басейн на три нива. Към отделните му части през златни чучури струеше вода и освежаваше проникващия отвън задух. Пред дивана, кръстосало крака по турски, седеше красиво момиче, а пръстите му чевръсто играеха по струните на музикален инструмент, който беше прегърнало.

– Какво е това? – попита Михримах.

– Канун.

– Канун ли? Какво е това?

– Името на този инструмент, синеочке моя.

– Мога ли да посвиря?

– Можеш, разбира се!

Хюрем взе кануна от музикантката, настани дъщеря си на дивана и й го подаде. Сама хвана перцата, защото бяха възголеми за малките пръстчета, а на Михримах предостави струните.

Беше истинско вълшебство.

Майка й обичаше музиката. Татко й – също. Имаше и друг инструмент, издут като огромен корем. Майка й го прегръщаше и свиреше на него: тънгър-тънгър... От време на време татко й също подхващаше песента, тананикайки тихичко заедно с нея. Това означаваше, че падишахът е в отлично настроение. Михримах обожаваше тези мигове.

Тя щипна няколко пъти струните и се зарадва на бликналите отвътре звуци. Погледът й обаче веднага помръкна.

По навъсеното й лице Хюрем усети, че с дъщеря й става нещо.

Завареше ли ги заедно, Михримах моментално се настаняваше между нея и Мерзука, този път обаче не го направи.

Отиде направо при майка си с жест, който издаваше яда й. А на Шетарет калфа, седнала на пода в краката на своята господарка, обърна гръб.

Това не предвещаваше нищо добро. Михримах да обърне гръб на Шетарет! На какво приличаше това? Трите жени се спогледаха. После извърнаха глави към дойката, като че ли да я попитат какво става. В отговор Есма само вдигна рамене. Музикантката долови внезапно натежалото напрежение, помоли с очи за разрешение, вдигна кануна и се облегна на стената.

Първа наруши мълчанието Шетарет калфа:

– Момичета! Момичета! Тичайте! Дойде нашата Михримах султааан! Донесете на моята луничка шербет и фъстъци!

Викаше към прислужниците и в същото време плюеше на четири страни против уроки, както правеше всеки път: „Пу-пу-пу-пу!“ Но и това не разнесели Михримах. Напротив, намръщи се още повече.

– Ис ис кааам!

- Приготвиха го със студена вода – опита се да я разведри Мерзука. – Капнаха и розова вода. А фъстъците са така добре изпечени!

– Не ис-кам!

Скръсти ръце пред гърдите си и впи очи в стената.

– Същата като теб! – пошепна татарката в ухото на Хюрем.

Хюрем я сръга леко с лакът.

Когато попадна в ръцете на Мерзука, Хюрем беше на възрастта на дъщеря си. Пред очите й се появи образът на Тачам Ноян. Той беше човекът, който отвлече малката Александра Анастасия Лисовска от дома й и я предаде на майката на кримския хан. В нейно присъствие беше казал:

– Вземи я, майко! Грях сторих, грабнах това невинно дете, изтръгнах го от корена. Аллах ми е свидетел, че се разкайвам. Да бяха прекършили врата ми с примка или ятаган! Да беше изсъхнала ръката, която го откъсна от дом и родина! Но кой ли е успял да поправи сторена злина, та и аз да го направя!? Няма как да ми се опрости този грях. Вземи детенцето, майко Гюлдане, и ако то поиска, отсечи ми главата. Стига да спасим това малко нещастно създание!

„Хей, вие, безчетни дни! – помисли си Мерзука. – Как бързо отлетяха годините! Тази малка, хилава, изплашена, но упорита като коза Александра расна и порасна, стана жена на най-могъщия владетел на света, дари го с трима синове и една дъщеря! Просто да не повярваш!“

– Искаш ли да ти донесат диня? – опита своя шанс Хюрем.

Тя не отговори и този път. Благоволи само да кимне с глава. И това не искаше.

– Тогава се гушни в скута на Шетарет да ти разкаже някоя приказка. Че и ние да послушаме.

Както си седеше на пода, негърката моментално смени позата и направи място в скута си за Михримах. Момичето обичаше нейните обятия. Това беше едно от четирите й любими места за сгушване. Най-много обичаше майчините прегръдки. Сетне – бащините. На Мерзука и на Шетарет. Всички притежаваха различни ухания. Свиеше ли се в тях, тя отпускаше глава на гърдите им и ги поемаше с дълбока въздишка. Ароматът на любимите хора я правеше по-щастлива, чувстваше се по-сигурна. И особено като заспиваше, сгушена между огромните, меки като възглавници гърди на Шетарет калфа, упоена от специфичния й аромат.

Останалите в стаята знаеха, че Михримах не би могла да откаже на предложението да се гушне в бавачката си, за да чуе някоя приказка.

Наистина, всички умираха да чуят импровизираните истории на Шетарет. Даже Хюрем понякога, когато нямаше работа, питаше „И после?“ очаквайки с интерес какво ще се случи по-нататък. Колко пъти прислужниците виждаха как Хюрем, заслушана в приказката на Шетарет, тайничко бърше насълзените си очи и се преструваха, че не са я забелязали. Ей сега и Михримах щеше да скочи и да се хвърли на врата на черната като катран Шетарет: „Разкажи ми, разкажи!“

Но момиченцето направи нещо съвсем неочаквано. Отдръпна се от майка си. Качи се на ниския перваз на прозореца и седна там.

– Не искам... да ми... разказва!

– Защо, птиченце мое? Ти толкова много обичаш приказките на Шетарет?

– Нейните приказки, до една, са лъжи!

Всички се стъписаха.

Хюрем се обърна изненадана към дъщеря си, Мерзука си убоде пръста с иглата. С натежала душа взе да го смуче.

Изуми се и Шетарет калфа, че някой нарича приказките й „лъжи“.

– Абе... – подхвана, но така и не успя да продължи. Накрая все пак попита: – Коя от тях е лъжа, хубава моя султанке? Тази за Гюлпембе и Принца от планината Каф ли? Или Ай Едже? Или за Великана с дългите уши и Караолан?

– Всички, всички са лъжа! – избухна Михримах. – Ето, момичетата не можели да стават като Едже! Все синовете са ставали падишах! Затова принцовете били по-важни!

Хюрем остави ръкоделието си и се втурна към дъщеря си, която от прозореца мяташе в стаята мълнии и огън и беше вече на път да се разплаче.

– Кой ти наприказва такива работи?

Момиченцето посочи с пръст към дойката си.

– Есма! – викна Хюрем, след което махна с ръка: – Излезте! Оставете ни сами!

Всички бързешком се изнизаха навън. Хюрем притисна дъщеря си до гърдите, погали пламналата й глава и каза:

– Принцовете са важни, но цената на принцесите султанки съвсем не е по-малка, скъпа моя!

– Въобще не е така! Принцът става падишах. А принцесата? Падишаха управлява страната. А какво прави принцесата?

Майка й се замисли, погледна я. Михримах сякаш отново долови в очите й просветващите жарки пламъчета.

– И принцесите управляват, хубавице моя! – прошепна в ухото й - Управляват мъжа, който управлява страната!

Без малко да добави: „Плюс това принцесите живеят много по-дълго от принцовете“, но успя да го преглътне.

„Все пак думите ми ще се забият някъде в мозъчето на Михримах“ – помисли си тя и повтори:

– И принцесите управляват, хубавице моя! Те управляват мъжа, който управлява страната!

НЯКЪДЕ В ЙОНИЙСКО МОРЕ

Блъснаха го в мрачна бездна. Грамадната врата зад гърба му се затръшна. Падна някъде, сви се уплашен на топка. След малко надигна глава, озърна се. Навред – непрогледен мрак! И тази тишина... Тази гробовна тишина. „Какво е това място? – се запита. – Затвор! Това е моят затвор. Затворът, в който ме погребаха!“

След време свикна с тъмнината. Тишината обаче го побъркваше. Не се долавяше никакъв звук, не се чуваше никакво прошумоляване. Опита да различи нещо с поглед, каквото и да е... Напразно. Краката му бяха приковани във вериги. Просна се на пода.

Колко ли време беше минало? Нямаше представа. Стана, простря ръце напред в мрака и запристъпва със ситни крачки, толкова ситни, колкото му позволяваха синджирите. Плаха, колеблива крачка, после пак, още една... Що за място беше това? Нямаше край. Бяха го хвърлили в някаква тъмна бездна без стени. Усещаше единствено студа, влагата и мрака. Вървеше все направо, но като разбра, че няма да стигне до някакъв край, се обърна надясно. Отново протегна ръце напред. Запристъпва пак бавно-бавно с надеждата да открие някаква стена. Една крачка, още една... После три, пет, десет... После обърка броенето. Най-сетне ръцете му опряха в нещо мокро, плесенясало, отвратително. Стена. Осени го мисълта: „Вероятно това е някакъв дълъг коридор“. Изненада се. „Но защо? Защо ме държаха най-напред в тясната килия, а сега ме хвърлиха в това място без начало и без край!?“ Още не знаеше, че от този ден нататък щеше да си задава може би милион пъти все същия въпрос и милион пъти щеше да остава без отговор.

Клекна. Онова стряскащо усещане, че се намира в някакъв безграничен мрак, изчезна. Зарадва се на стената. Все пак имаше какво да пипне като протегне ръка. Нещо, свързано със света.

Замисли се за другата, отсрещната стена. Колко ли далече беше? И дали въобще съществуваше? Не посмя да предприеме ново издирвано. Ами ако не стигнеше до отсреща? Беше загубил чувство за ориентация. Какво щеше да прави, ако не намереше отново стената, на която сега беше облегнат, ако се загубеше в тъмното?

Седеше и продължаваше да притиска гръб в мократа студена стена С часове. А може би са се изнизали дни, кой знае? Пред очите му се мярнаха и изчезнаха някакви дребни образи. „Сигурно е игра на въображението!“ – си помисли. Или му се присънваха? Каквото и да е, той ги приемаше. Миражите просветваха и гаснеха, в тях поне имаше светлина. Кораб, надул огромни платна. Изумруденосиньо море, ширнало се до безкрая. После... някой ходеше с боси, заключени в синджири крака по мокрите дъски. Кой беше? Не виждаше лицето му. Развика се:

– Хееей! Изкарайте ме оттук! Извадете ме!

Отговори му тишината.

Ако седеше все така, щеше да умре. Ясно му беше. Без да отделя гръб от стената, започна да се приплъзва в едната посока. Сантиметър по сантиметър измина някакво разстояние, което му се стори километрично. Строполи се изнемощял от напъни да види нещо или поне да чуе някакъв звук, да не изгуби стената, на която се облягаше, да не пропадне в някоя дупка пред него... Падна на колене. Уплашено се опита да напипа стената. Докосна я с върха на пръстите: „Слава богу!“.

Отново се изправи. Продължи мъчителния си вървеж. Напипа някакво сухо място върху мократа плесенясала стена и спря. Впрегна всичките си сетива. Какво беше това? Проучи го с ръце. Усети студенината на желязо.

– Врата! – викна с цяло гърло.

Сигурно беше вратата на затвора. Реши да не се отделя от нея. Все пак в края на краищата щеше да се отвори. Клекна почти до нея. С нетърпение зачака съня.

Внезапно дочу нещо. Не, усети нещо. Нещо в долния край на вратата. Опипа с ръка пода и го намери. Нещо твърдо като камък! Различи едва доловима миризма. Хляб! Думата прогърмя сред безмълвието от оръдеен залп. Гласът на мисълта му ли бе? Или прозвуча онова, за което си мислеше? Или викът, изпълнил студената и влажна тъмнина беше отчаяният писък на самотния му мозък сред тази гробовна тишина?

За пръв път усети глад и жажда. Така и не можа да си припомни от колко време не беше хапвал и пийвал нищичко. Напрегна се да стисне твърдото като камък нещо. Заби зъби в него и откъсна едно парче. Постара се да го разкисне в устата си със слюнка. Не обърна внимание на това, че като преглъщаше, залъкът му приседна в гърлото. Едва отхапа още един залък. Не биваше да го изяжда всичкия. Пусна на пода останалата част и моментално седна до него, да не го загуби.

Започна да опипва пода. Не откри нищо друго. Езикът му беше надебелял, едва се обръщаше в устата. Облиза напуканите си от жажда устни. Продължи да проучва стената в противоположна посока. Пръстите му напипаха нещото, за което се молеше да намери. Беше някаква счупена стомна. Трескаво я надигна до устата си.

– Вода! – изкрещя неудържимо. – Вода, вода, вода!

Жадно преглътна вонящата течност. Внимателно остави до хляба и стомната. Остана неподвижен.

С ужас забеляза, че започва да губи сили. Зави му се свят. Опита се да стане, ала не успя. Коленете му се подгънаха. Внезапна мисъл проряза съзнанието му: „Отрова!“ Дали водата не беше отровена? Свлече се на пода. „Защо? – питаше се. – И без това съм им в ръцете, защо да ме тровят? Ако щяха да ме убиват, един удар ми стигаше, защо ще ме хвърлят тук и ще слагат отрова във водата?“

В същия миг прозря. Не можеше да е отрова! Беше нещо друго, но какво? Нещо, което направо го откъсваше от земята и го караше да лети във висините. И което пробуждаше в него желанието да се зарее още по-нависоко.

Усети наблизо някакво помръдване. Някакво движение. Сякаш опашка се влачеше по пода. Мишка. Ето на, беше я усетил. Не, беше я чул. Беше я чул да влачи опашката си по каменния под и едва доловимото топуркане от краката й.

„Ей, мишок, само не посягай към хляба ми!“ – заприказва си наум.

Господи! Пак се случи същото. Мисълта му прониза гробовната тишина като писък. Грабна хляба, да не го докопа мишката, и го мушна в пазвата.

Повече не можеше да си удържа клепачите. Полетя към някаква пустош. ,Чувам гласа на мисълта си – установи той. Потърси сред мрака собствения си глас. – Да, мисълта ми тече на глас“. И както си повтаря „Чувам го, чувам го“, затвори очи.

***

– Стани!

Отначало реши, че гласът прозвучава измежду облаците, сред които лети. Сигурно сънуваше. Навред струеше светлина. Сякаш летеше към слънцето. Видя край себе си и други летящи сенки. Сенки, които понякога се доближаваха до него, понякога се отдалечаваха. Жена! Жена! Жена! Това бяха летящи жени. Жени с чисти, бели като слонова кост тела, чиято голота прозираше под обгърналите ги тюлени одежди.

Може би е умрял. Може и да не е... Сигурно е умрял и сега ангелите го посрещаха пред вратите на рая.

Потръпна. Веднага си помисли: „Не може да съм умрял!“ Ако беше умрял, нямаше да чувства, че потръпва. Или не беше усещане? Кой знае дали е реално? Може би и мъртвите имат усещания?

„Не, не, сън е, без съмнение! Сънувам. Много красив сън! Светлина, шеметен сън, непробуден сън!“

Не се сдържа и протегна ръка към летящите жени. Тъкмо щеше да хване една от тях, чиито коси се полюшваха от лек, сладостен полъх, когато оня гръмотевичен глас отново прогърмя:

– Стани!

Светлината изчезна бързо, потъна в мрака. Летящите жени се изпариха мигновено, точно така, както се бяха и появили. Намери се проснат в цял ръст върху студения камък. Гръмотевицата отново се разнесе: Стани!

Що за смразяващ глас бе това? Откъде идваше? Помъчи се да открие и къде извира. Отдясно ли прогърмя? Отсреща ли? Отляво или зад гърба му? Но зад гърба му е сте... Не, не е възможно! Посегна назад и не напипа никаква стена! Нямаше я! Стената я нямаше! Как е възможно това? Протегна ръце напред да я потърси сред безкрайния мрак. Не намери никаква стена. Пак беше в безкрайното нищо. Как беше попаднал тук? Обзе го паника. Какво ставаше? И вратата беше загубил, разбира се! И хляба, и водата... И пак над главата му прогърмя оня ужасен, непоносим глас: „Стани!“

Надигна се на колене. И неистово започна да се върти, за да разбере откъде идва гласът. Забеляза някъде отпред, най-вероятно от тавана на този безкраен коридор, да се процежда тъничък синкав лъч светлинка. Помъчи се да пристъпи една-две крачки натам.

– Стани, избранико Божи!

Този път гласът долетя отзад. Сигурен бе. Бързо се извърна натам, За миг онзи синкав лъч като че ли проблесна зад гърба му.

– Кой си ти? – изкрещя с все сила. – Къде си?

– Където трябва да бъда, Алехандро!

Сега прозвуча отляво.

„Сигурно полудявам!“ – му мина през ума.

В същото време гласът този път долетя отдалече:

– Аз винаги ще стоя отдясно на Господ Бог, Алехандро! Сигурно не си забравил!

– Какво!?

– Алехандро ли? Какво означава това? – простена оттам, където се строполи.

Синкавият светлинен лъч слезе съвсем наблизо. Гръмотевицата сякаш изтрещя досами главата му.

– Алехандро си ти самият! Това е твоето благословено име!

– Какво!?

– Аз съм Исмаил! – промълви.

Мислеше, че е изкрещял, но гласът му излезе като шепот.

– Не съм Алехандро. Сигурно е грешка. Аз съм Исмаил. Синът на Мурад Реис. Исмаил от Алаийе, един от моряците на Тургут Реис.

– Лъжеш се, Алехандро, ти си героят на Севиля!

Синкавият лъч и гласът отново отплуваха надалече. Как ставаше това? Как можеше същият този глас досами главата му за секунда да прозвучи толкова отдалече?

– Господ Бог избра теб, Алехандро! – произнесе гласът.

Завъртя се назад.

– За какво ме е избрал? – изкрещя с гняв. – Извадете ме оттук. Има някаква грешка. Аз не съм Алехандро. Аз съм морякът Исмаил от Алаийе. От екипажа на Тургут Реис.

Докато премигне, синкавата светлинка проблесна едновременно на няколко места и изчезна.

– Синко! – проговори гласът точно над главата му. Този път беше безкрайно мек, дори гальовен. – Стани и благодари на Господ Бог, че е избрал теб!

Синкавите проблясъци отново, за едно мигновение, се появяваха и изчезваха ту тук, ту там. С всяко едно тяхно просветване прозвучаваше все същият глас:

– Стани и благодари на Господ Бог, че е избрал теб!

– Стани и му благодари!

– Стани!

– Благодари му!

Отново всичко му се завъртя пред очите, притъмня му.

– Кой си ти? – промълви. – Кой си? Излез, покажи се... по... ка... жи... се... Какво избиране? За какво избра Гос... под... Бог... точ... но... мен...

Започна да губи съзнание. Синкавите проблясъци изчезнаха. В мрачната пустош се възцари отново проклетата тишина. Дишаше, а сред нея всяко вдишване и издишване громолеше като буря.

– Кой си ти? – промълви и се свлече там, където седеше. Отговори си сам: – Аз съм Исмаил, от екипажа на Тургут Реис, Исмаил от Алаийе. Синът на Мурад Реис, син на Иляз Реис.

Гласът му погасна. Очите му се затвориха.

***

Когато дойде на себе си, главата му се пръскаше от болка. Изуми се. Стената беше зад гърба му. Протегна ръка надясно, напипа я. Ето, и твърдият като камък хляб, и счупената стомна си бяха при него. „Сигурно полудявам!“ – му мина през ум. Преди малко беше сред мрачната пустош. И някакъв глас непрекъснато му викаше „Алехандро“. Навред го беше заобиколила само черна като катран пустош. Сега седеше пред плесенясалата стена. Кога беше дошъл тук? Как беше намерил стената насред нищото?

„Преди малко ли?“ Въпросът се заби като свредел в мозъка му: „Наистина ли беше преди малко?“. Всъщност колко ли време беше минало? Или трябваше да се попита: „Колко време бях в безсъзнание?“. Изстена: „Не знам, нищо не знам!“

Протегна назад дясната си ръка и напипа вратата. Пак си е на същото място. Там, където бе решил да остане и той, за да не я изгуби. Но как се случваше всичко това? Сън ли беше? Точно така, летящите голи жени обезателно бяха сън, но онзи глас? Гърмящият глас, който го наричаше „Алехандро“ и непрекъснато му крещеше: „Стани!“ Ами онези просветващи и изчезващи навред проблясъци? И те ли бяха сън?

„Ще полудея!“ – помисли си той. Отново чу гласа на мисълта си: „Не може да бъде! Аз говорих с онзи глас. Питах го. Отговори ми. Видях онези светлинки“.

Захапа хляба. Този път беше като че ли малко по-мек. Или така му се струваше? Дъвка го дълго-дълго. Останалото парче скри в пазвата си. Протегна трепереща ръка към стомната и отпи две големи глътки. От двата края на устата му потекоха струйки, той ги пресуши с език, облиза се.

Седеше замислен. Колко ли време беше изтекло, откакто го докараха тук? Опита да си събере ума в главата. Попадна в плен на испанците преди две години. Това го знаеше. Но не можеше да прецени колко време мина, откакто го хвърлиха в този бездънен мрак.

В един момент в съзнанието му сякаш просветна прозорец. Спомни си, че му надянаха на главата черен чувал. Отново усети как вятърът удряше като с камшик пламналото му от болки тяло. Зарадва се, че се сеща за такива смътни неща. Изкачиха го по някакви каменни стъпала, които отначало му изглеждаха безкрайни. После, дрънчейки с веригите на краката, пак по такива стъпала го свалиха седем етажа под земята. Спомни си как го обгърна мокрота и отвратителна смрад. Груба ръка развърза въжетата, които му стягаха ръцете, и така издърпа черния чувал, покрил цялото му лице, сякаш щеше да му откъсне главата. За миг, само за миг, зърна бледата, трепкаща светлинка на факела от плесенясалата мокра стена.

Спомни си онзи глас. Ужасният смях, който го прониза до мозъка на костите:

– Добре дошъл в ада!

И го бутнаха в този бездънен мрак. Потъвайки в него, той чуваше единствено дрънченето на веригите по краката си. После всичко потъна в тишина.

Не, имаше някакъв звук. Морето! Като че ли вълните се блъскаха някъде наблизо.

– Погребаха ме вътре в морето!

Сега си спомня, че изкрещя тези думи.

И ето на, той беше там. На мястото, където бе погребан в морето. Няколко дни, няколко седмици, няколко месеца. Може би години.

Заслуша се в плисъка на вълните, които се разбиваха в стените на неговия затвор. И без това друг звук нямаше.

Имаше само един-единствен глас, който го наричаше Алехандро.

Предчувстваше, че свободата му е свързана с този глас. Не знаеше защо си го въобразява, но беше така. Очакваше гласът отново да му заговори. Кой ли беше? Попита го: „Къде си?“, а той му отговори: „Където ми е мястото! Винаги седя от дясната страна на Господ Бог!“ Какво значеше този израз? Защо непрекъснато го наричаше Алехандро? А после и онова смразяващо го изречение: „Господ Бог избра теб!“ За какво го беше избрал Господ Бог? Ами непрекъснато появяващите се и чезнещи светлинни откъде се промъкваха? Защо светлината непрекъснато се местеше, защо гласът долиташе всеки път от различно място. Как ставаха тези неща?

Вдигна глава нагоре и се заслуша в тишината.

– Хей! Говори ми! – изкрещя.

Нищо. Нито проблясък на светлинка, нито шепот. Чу единствено трополенето на мишките.

Бавно полегна на пода. Искаше му се пак да сънува. Сънищата му бяха хубави. В тях имаше светлина. Насън беше чул и онзи глас. Можеше пак да се случи. Затвори очи. И се разсмя на себе си.

– Глупак! – промърмори. – Да не би нещо да ти свети, да ти пречи да заспиш, та чак затвори очи... Хайде де, заспивай! Потъвай в сънищата си!

Потъна.

***

Колкото и да му се искаше, този път в съня си не видя летящите момичета. Сред мрака се появи друга картина. Имаше мъж в дрипи. Нарамил огромен дървен кръст, падаше, ставаше, но продължаваше, макар и с огромна мъка, да върви нататък. На главата му – корона от тръни. От разраненото под бодилите чело към бузата му се стичаше кръв. Щом се препънеше и паднеше, смазан под тежкия си товар, от мрака се протягаха ръце и започваха да го бичуват.

Това беше толкова реално, че не можеше да е сън.

„Да не би да съм буден?“ – размисли се Исмаил и викна:

– Хей! Оставете го!

Или му се стори, че извика.

Стана и се накани да тръгне натам. Само че всичко започна да чезне. Мракът започна да поглъща всичко. Не остана нито мъжът, който влачеше кръста, нито жестоките ръце, които го удряха с бичове и го блъскаха. Както се появиха, така и изчезнаха, всичките, в един миг.

Потърси мекотата на плесенясалата стена зад гърба си. Нямаше я. Пак се беше изгубил сред мрака. Закрещя:

– Говорииии! Хайде, говори ми!

Чу само стъпките на пропълзялата до него мишка. Усети, че животинчето се е спряло точно до крака му. После – докосването на мустачките до голите му крака. Изтръпна от ужас. Започна да рита покрай себе си.

– Махай се оттам! – викна. – Върви да си намериш друго за ядене вместо моята плът!

Навсякъде бъкаше от мишки. Гладни, големи мишки. А докато спи, можеше и него... Ужаси се при тази мисъл. Простря напред ръце и се хвърли в мрака. Право натам, където видя мъжа, който падаше и ставаше под тежестта на кръста. Това можеше да е някакъв знак. Можеше там да има някакъв изход, кой знае. Вървя, вървя, но не откри края на мрака. Кракът му се препъна в нещо и той падна. Удари си коляното, изохка от болка. Започна да опипва с ръце мястото, където падна, търсеше нещото, в което се препъна, намери го. Беше грамадна, дълга талпа. Грамадна, дълга талпа, разперила ръце на две страни.

Дървен кръст! Значи това, което бе видял преди малко и си мислеше, че е сън, беше истина. Пред очите му беше минал някой, който влачеше дървен кръст.

„Истина е било! Истина! Отпред пред мен е минал някой, който влачи дървен кръст!“

Там, до кръста, Исмаил загуби съзнание.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Истанбул

Михримах застана пред Мерзука, придворната на майка й, и отправи към нея сърдит поглед:

– Ти ме измами!

Мерзука се взря в сините като бездънното небе очи на момичето и се разсмя:

– А по кой въпрос, принцесо моя?

Всъщност това си беше истинско признание, че е била залъгвана и по други теми, но Михримах не го забеляза. Както винаги, когато беше ядосана, навиваше на показалец двата руси кичура, които се спускаха покрай бузите й.

– Че по кой въпрос може да е, за порастването.

– За порастването ли?

– Да, моля ти се, за порастването. Попитах те кога ще порасна. Ти какво ми каза?

– Че какво ти казах?

Момичетата в стаята до едно спряха ръкоделията си и нададоха уши към този твърде любопитен разговор.

Михримах пусна навитите с ръка масури. Двата снопа коса, освободени от тиранията на пръста й, възтържествуваха и се посипаха в къдрици надолу.

– Ами... каза ми да броя дните... Прибавяй по още един ден към всеки... и ще видиш, че си пораснала. Точно това каза, да.

Всички се засмяха. Не пропуснаха да извърнат глави настрана и да скрият усмивките си, защото да се смееш в лицето на принцесата щеше да е груба проява на неуважение.

– Добре де, правилно съм ти го казала.

Момичето тропна ядно с крак.

„Същинска майчичка!“ – помисли си Мерзука.

От Кримския дворец насам, щом се ядосаше Александра... Пази боже! Така и не можеше да свикне да я нарича Хюрем. Тя си беше нейната Александра. Толкоз! Нейната Александра стана голяма жена, народи деца, сега обучаваше дъщеря си – а все така тропваше с пета по мода?

Още го правеше. Че на кого да се метне дъщерята на жената, която още по времето на патилата си в общото помещение на наложниците проби крака на главния евнух Чухадар Сюмбюл с острото токче на чехлите си заради това, че не я представи на Сюлейман. „Крушата не пада по-далече от корена си!“ – негласно се разхихика тя.

На пресекулки Михримах извика:

– Ами че аз не мога да броя дотолкова! – Пое си дъх и добави: – А има толкова много дни!

И докато момиченцето свиваше пръстите си, все едно че брои, пак започнаха да се подсмихват. Мерзука притегли малката султанка до себе си и я прегърна. Но гневът на детето не стихна.

– И аз се отказах да броя! – оплака се малката принцеса.

– Добре си направила!

– Но като не прибавям по един ден към всеки друг, аз няма да порасна!

Сдържаните усмивки този път се превърнаха в звучен смях. Една от прислужниците се обади:

– Как така, султан ханъм! Ти вече си пораснала. Станала си голямо момиче, браво!

С радост се включи и Шетарет калфа:

– Момичета... момичета... Единствената дъщеря на Хюрем султан, слънчицето и луната на нашия господар султан Сюлейман хан, владетелката на нашите сърца, Михримах султан, пораснаааа! Да няма чул-недочууул!

Чернокожата се правеше на глашатай. Думите й разсмяха всички, а и тя самата се заливаше от смях заедно с останалите. Михримах се изтръгна от прегръдката на Мерзука и се хвърли към Шетарет калфа.

Дойката се престори, че иска да я прегърне, но е сбъркала, и се завайка:

-Олеле-мале! Абе, момичета, на кого му е притрябвало да се прибавя по един ден към всеки друг! Я вижте моята султанка колко е пораснала! Нямам сили да я повдигна!

Нямаше кой да прибавя ден след ден и да ги брои един по един, но времето си течеше като по вода. И Михримах наистина растеше бързо. Веднъж, на здрачаване, тя не спря да подръпва полата на майка си:

– Хайде, направи ми онази игра със сенките!

Помнеше как подскачаше от радост, когато за пръв път видя направената от ръцете на майка й пеперуда. Тя пърхаше с крила, летеше. После на стената се появи някакъв звяр. Имаше огромни очи, голяма колкото фурната на двореца уста, нали я беше виждала! А как само се удиви, когато майка й разигра пръстите си и звярът на стената започна да си отваря и затваря устата. Не можеше да забрави оня миг. Направо беше като омагьосана. Гледаше стената, без да мигне. Играта на сенки бе толкова забавна!

Добре де, но защо майка й, която вдъхваше живот на сенките от стената, плачеше?

– Защо плачеш?

– Не плача, султанке моя.

– Ама ето на, плачеш.

– Мигла ми е влязла в окото, искричке моя.

– Ето че плачеш, плачеш!

Мерзука остави гергефа си на дивана и дойде при нея.

-Хюрем хасеки не плаче – рече й тихо. – И ти като пораснеш, няма да плачеш. Не ме карай да казвам на всеки, че дъщерята на Хюрем плаче.

И като я придърпа, я взе до себе си. Наведе се над ухото й.

-Играта на сенки напомни на майка ти нейното детство, селото, родителите й. Имала си твоята майчица един чичо – Василий. Той я наумил на тази игра.

– Откъде го знаеш?

Мерзука се стъписа. Такава си беше тази малка принцеса. Само с един въпрос можеше да обърка човека, да се чуди и мае какво да й отговори.

– Знам. Разказа ми го, затова. Припомни ли си онова време, очите на твоята майчица се пълнят със сълзи.

Разтревожено, детето се върна при майка си, която седеше на дивана в цялото си величие. Коленичи пред нея и я хвана за ръцете. Топли бяха. Прекара дланите й по бузите си. И пак изрече нещо, което и майка й, и Мерзука въобще не очакваха:

– Много ли те тормозеха като малка?

Двете жени се спогледаха. Хюрем погали златистата коса на дъщеря си. Очите на майката и дъщерята се впиха едни в други с огромна любов. Майката отправи погледа към единствената си дъщеря изпод пелената на трепкащите по миглите й сълзи. И промълви:

– Ех, душице, не ме тормозеха.

Михримах се покатери на дивана и се сгуши в обятията на майка си. Погали я по мокрите от сълзи бузи.

– Разкажи ми. Хайде, моля те, разкажи ми...

Хюрем и Мерзука се спогледаха отново. Погледът на Хюрем като че ли говореше: „Е, доволна ли си сега от това, което направи?“. Тихо върна уклончив отговор:

– Сега не може.

Михримах не чуваше, че й се казва „не може“. Тя отлично знаеше как да превърне невъзможното във възможно. Света обръщаше наопаки, вдигаше всичко на крак, докато постигне своето. Сега обаче гласът на майка й, когато изрече това „Сега не може“, беше толкова топъл, толкова красив, дълбок и изпълнен с обич, че не успя да се ядоса.

– Защо не може?

– Така, не може. Кажат ли майките, че не може, не моооже. Но вероятно някой друг път...

– Друг път ли?

– Да... Като пораснеш.

Този отговор я притесни. Нали вече порасна? Каквото и да стореше, ето че не беше пораснала. Все едно и също чуваше от всички. „Като пораснеш, ще го направиш“, „Като пораснеш, ще я облечеш...“ Мразеше тази дума. Всичко зависеше от порастването. Кога най-сетне щеше да стане голяма? Мислеше си, че вече е голяма, но знаеше, че не е.

Първо, гърдите й не приличаха на гърдите на големите момичета. Нейните бяха съвсем плоски. А на големите момичета не бяха.

Един ден попита дойката си:

– А моите кога ще станат такива?

Есма почервеня като рак.

– Като пораснеш.

И Михримах пожела наистина да порасне. Наистина.

Гушна се в обятията на майка си.

– Аз кога ще порасна?

Ръката, с която майка й я галеше по косата, за миг увисна във въздуха. После пак продължи да я гали.

– На девет години, моя Дуняшке!

За миг настъпи тишина.

– Аз пораснах на девет години – каза майка й, като че ли й го нашепваше. – И ти, като навършиш деветата си година, ще пораснеш.

Защо когато бяха насаме, майка й я прегръщаше с думите „моя Дуняшке“? Михримах не беше разгадала досега и това.

– Такова ти е името на моя език – й беше пошепнала веднъж на ухо. – Ти си моята малка Дуняшка.

Но защо? Не се ли наричаше Михримах?

Не знаеше. Нищо не знаеше. И всичко й се струваше толкова объркано. Имаше толкова много неща, които искаше да научи...

И Михримах пожела да узнае всичко.

Бързо заучаваше всичко. Започна да схваща арабския. Но латинският и френският й бяха трудни.

– Трябва ли да ги уча?

Султан Сюлейман й отвърна:

– Трябва. Защото си султанка! – И като се засмя, добави: – Плюс това си дъщеря на султан Сюлейман.

– Това още по-трудно ли е?

– Трудно е.

Така или иначе Михримах вече бе разбрала какво бреме е да бъдеш дъщеря на султан Сюлейман и на красавицата Хюрем.

Учител по някакъв предмет си тръгваше, друг пристигаше. Отначало слушаше с наострени уши и широко отворени очи. Но след време вниманието й се разсейваше. В такива моменти разбираше и добрата страна да е дъщеря на султана. Щом кажеше: „Пак не го разбрах!“, учителите й не се издаваха, колкото и да се косяха отвътре. Че кой имаше право да се сърди на султанка? Търпеливо обясняваха пак от начало до край.

Обаче опреше ли работата до Хюрем, нещата се променяха. Майка й не беше толкова търпелива като останалите учители. Ако прекаляваше, веднага започваше да крещи. Въпреки настойчивото й желание да се наеме добър музикант, тя моментално заявяваше:

– Аз ще науча дъщеря си да свири на канун и на уд.

И на султан Сюлейман, и на Хафза султан им харесваше да гледат как майката и дъщерята пеят песни с инструменти в ръце. Михримах не пропускаше да забележи колко щастлив изглеждаше баща й, когато прегърнеше уда и дръпнеше струните. Той се настаняваше до дивана, облягаше гръб в копринените възглавници, с най-голямо удоволствие гледаше как пръстите й шарят по струните. Това бяха неопитни докосвания, но ето на – правеха го щастлив. И Михримах се радваше, че е направила татко си щастлив.

Всъщност падишахът знаеше, че Хюрем тайно полага усилия да научи дъщеря си и на руски език. Какво ли оставаше скрито в този дворец, та той да не чуе, че неговата любимка ежедневно караше дъщеря си да седне до нея, за да й преподава своя език и да я учи как се свири на балалайка.

Уроците по руски се провеждаха всеки ден, без изключение. Отначало Михримах мрънкаше, но в края на краищата се отказа от съпротивата след разяснението: „Моята майка говореше езика на нейната майка. Аз също говоря езика на моята майка. И ти ще говориш езика на майка си!“ Прилежно запаметяваше думите, на които я учеше майка й. Хюрем ги произнасяше на турски, а тя ги повтаряше на руски.

– Много благодаря?

– Большое спасибо.

– Извинете.

– Извините.

– Моля?

– Пажалуйста.

– Как се казваш?

– Как вас завут?

Тук Хюрем се засмиваше и отново питаше:

– Как вас завут?

Наистина знаеше, че майка й искаше да каже „Дуняшка“, но й връщаше на един прекрасен руски език отговора, който й идваше отвътре: Меня завут Михримах.

– Поздравявам те от все сърце?

– Ат всей души...

– Поздравявам те от все сърце?

– Пo-нататък не можеше – езикът й не се преобръщаше. Допълваше и Хюрем:

– ...паздравляю... Хайде сега го кажи ти.

– Ат всей души пазд...

– ...паздрав...?

– ...ляю... с... Ат всей души паздрав... ляю... с...

– Браво на моето момиче!

Михримах пляскаше с ръце от радост, че е успяла.

Но най-голямата радост изпита вечерта, когато изнесе с балалайката си цял концерт.

Просто не можа да повярва. Бяха дошли всички. Естествено, начело с баща й и баба й.

Султан Сюлейман се беше разположил, както винаги, на дивана. Беше подгънал единия си крак, а на другия, свит до гърдите, подпираше ръката си като на възглавница. Държеше броеница с големи бисерни зърна. Михримах умираше за онзи звук – едва доловимото почукване на зърната едно в друго, след като се приплъзнеха между пръстите на татко й.

На съседния диван седеше в цялото си величие баба Хафза султан. Беше малко побледняла. Шепнеше нещо на майка й, приседнала до нея в края на дивана, толкова накрая, че всеки миг можеше да падне оттам. Скрита зад решетката, Михримах не можеше да чуе какво си говорят. Хюрем слушаше и кимаше с глава, от време на време отговаряше с по една дума.

Там беше и леля й Хатидже султан. Двете много се обичаха. Михримах току се молеше да отиде до двореца на Хатидже султан, но Хюрем не й разрешаваше току-така. Убедена бе, че и майка й обича Хатидже султан, защото двете се разбираха. „Тогава – казваше си Михримах – не е заради леля Хатидже, а защото мама не обича свако ми, пашата“. Както не знаеше много други неща, така и не знаеше защо майка й и Ибрахим паша не се понасят, но беше твърдо убедена, че изпитват един към друг омраза.

Мерзука седеше по турски върху овча кожа на пода в краката на майка й.

Шетарет калфа беше до нея. Джафер ага с няколко стражи стоеше прав до вратата.

Мехмед седеше до баща им, важно изпъчил гърди, с ръце на коленете. Оня грамаден тюрбан пак беше на главата му. Дори и леко да си я мръднеше, тюрбанът се килваше нанякъде и за да не падне, момчето трябваше да го оправя с ръка. Селим и Баязид се търкаляха по килима.

С две думи, доколкото можа да види, всички бяха в очакване. С изключение на Есма. Както винаги, бавачката й беше при нея, на път да припадне от вълнение. И майка й по нищо не отстъпваше на Есма. Развълнуваше ли се, бузите на бавачката пламваха като жар. Сега и лицето на майка й беше точно такова.

„Ами аз? – размисли се Михримах. – Аз дали се вълнувам?“

Ако това думкане на сърцето като еничарски духов оркестър се наричаше вълнение, да, тя също се вълнуваше. И то много. Дойде време да покаже какво подготвяха от месеци насам двете с майка й, скрити от всички.

– Велики мой султане?

Гласът на майка й откъсна Михримах от мислите. Приближи се още по-близо до решетката на помещението, където се притулваше. Майка й се изправи и едва забележимо се поклони пред баща й.

„Колко е красива! – възкликна наум. – Най-красивата жена в целия харем – това е моята майка. Като прелестно цвете!“

– Ако господарят позволи, принцеса Михримах е приготвила подарък за своя единствен баща.

В стаята настъпи оживено шушукане.

– Така ли, Хюрем ханъм? Я да видим какъв е подаръкът на моята хубава дъщеря?

И като преправи гласа си след този въпрос на толкова смешно строг, че Михримах щеше да прихне от смях в своето укритие, добави:

– Дали е нещо ценно? Ние, ханът на хановете, Сюлейман хан, не приемаме подаръци, които не са скъпоценни. Казвай, скъпоценен ли е подаръкът на дъщеря ми?

Майка й още веднъж направи лек поклон пред баща й.

– Изключително скъпоценен е, велики мой султане.

– Наистина ли? Че колко скъпоценен може да бъде? Тя е още дете.

„Ето на!“ – измърмори на себе си Михримах. На нищо друго не се ядосваше така, както на тази думичка „дете“. Лицето й отново пламна от яд. Когато произнасяше тези думи, баща й гледаше насмешливо към нейното укритие. Дали не беше видял, че се е скрила там?

Хюрем погледна съпруга си с ослепителна усмивка. И как само озари всичко наоколо!

– Скъпоценен е като името й, господарю мой!

– Като слънцето ли, като луната ли, като деня и нощта ли е скъпоценен подаръкът на нашата принцеса? Това ли искаш да ми кажеш?

– Според мен, като тях, господарю!

– Но няма да е скъпоценен като диамантите, изумрудите, рубините, нали?

– Диамантите, изумрудите, рубините – всичко това бледнее пред него, велики мой султане!

– Виж, това вече ме заинтригува. Кога нашата дъщеря ще поднесе подаръка на татко си?

– Принцеса Михримах очаква благоволението ви да я приемете.

Султан Сюлейман се изправи престорено разтревожен.

– Но защо, моя красива Хюрем, не ми каза, че дъщеря ни иска да я приема? Не бива да караме нашата принцеса да ни очаква!

Михримах знаеше, че това раздразнение е привидно. Изправена до нея, Есма се засмя.

Дочу как баща й казва:

– Хайде, станете! Пристига дъщерята на Сюлейман хан, най-красивата в света, принцеса Михримах!

Само че първа в стаята влетя Есма – олюляваше се със стол в ръка, загубила ума и дума. Когато Михримах я бутна отзад, тя не разбра какво се случва и се стъписа. Очакваха Михримах, а връхлетя бавачката и това ги разсмя до един. Изтръпнала от страх, че се появи пред техни величества без поздрав и че това може да разгневи падишаха и валиде султан, тя остави стола точно пред Сюлейман и веднага коленичи в краката му. Наведе се до земята и приветства бащата на малката си господарка.

Михримах беше решила да изчака, докато чуе анонса на майка си. Така и направи.

– Господарю наш, ето я нашата принцеса Михримах!

***

С разтуптяно до пръсване сърце Михримах влезе заедно с балалайката, която някога баща й беше подарил на майка й. Дочу неясен трескав шепот. Можа да долови единствено възклицанията на баща си, майка си и Шетарет калфа: „Браво!“. Естествено, както винаги, Шетарет облещи очи, раздели думата „Бра-во!“ на две срички и не пропусна накрая да прибави „брей!“

Баща й каза ли нещо? Нямаше представа. Може би е казал, но от вълнение не го е чула.

Тръгна право към стола, седна. Докато нагласяше саза до корема си, всички до един забелязаха как й треперят ръцете. Тя видя как в един момент баща й се усмихна и косо погледна към майка й. Хюрем наведе глава и също се усмихна. Лицето й пак беше почервеняло. Това ли беше любовта, за която се разказваше в приказките? Така да се споглеждат един друг?

Ядосана, тя отхвърли тази си мисъл. Сега ли му беше времето? Как щеше да свири и да пее с това сърцебиене? Вдигна глава. Отправи поглед към султан Сюлейман, когото другите не смееха да погледнат в очите. Какво им беше страшното? Баща й гледаше толкова мило, толкова сърдечно, толкова окуражаващо, с такова щастие, с такава гордост, че думкането на сърцето й полека-лека стихна.

– Чухме, че имате подарък за нас? – проговори баща й.

– Да, татенце!

– Хюрем ханъм каза, че подаръкът ти бил много скъпоценен. Вярно ли е?

– Мама никога не лъже.

Сюлейман се разсмя и погледна към майка й.

– Че ние ли не знаем? И дъщерята ли е така искрена като нея?

Михримах енергично закима с глава в знак на потвърждение.

– Хайде да видим тогава... Можеш да си поднесеш подаръка, очакваме го!

Михримах притисна триъгълния саз до корема си. Пръстите й заиграха по дългия изящен гриф на балалайката, перцето подхвана струните. Отначало се разля нежно „си“, след него – „сол“, задавено „до“ и „фа диез“.

Баща й знаеше тази мелодия. Беше я чул за пръв път преди години. Завладяващия глас на Хюрем, после беше продължил да я слуша с глава в скута й, чезнещ в глъбините на нейните очи. Може би стотици, хиляди пъти. А сега дъщеря му изплакваше мъките и копнежите на Хюрем, напластени в родната песен.

Сюлейман я слушаше как свири и пее, разлюлявайки русите си, почти червеникави коси с леки движения на главата, и усещаше трепет в сърцето. Колко красив бе гласът й! Съвсем като на майка й. Глас гръден, пламенен, затрогващ, глас, който можеше да ти грабне душата. Погледна косо към жена си и си рече: „Еее, дъщерята на Хюрем!“.

Унесе се, запленен от сините очи на Михримах. Розовите й устни се движеха в унисон с руските думи на песента, без да иска, и неговите устни подражаваха с обич на всяко нейно движение.

Колко хубаво, колко задушевно пееше:

На мама Катя казаха ловците:

„Дъщеря ти нигде не открихме“.

Сиротна ще се влачи вече Волга...

Кажете ми, високи снежни планини,

без Дуня как ще разцъфтят цветята?

Михримах изпя песента, без да отделя очи от баща си. Един-единствен път хвърли поглед към майка си, и то да я попита „Как е?“. Баща й улови този поглед, проследи го. Очите на жена му, на които не можеше да се насити, плуваха в сълзи. Една сълза се търкулна по бузата й и падна върху ръката на Хафза султан. Като видя любимата жена на сина си разплакана, Хафза стисна с обич легналата в дланта й ръка на Хюрем. Начаса се овлажниха и нейните побелели ресници.

Мерзука си припомни Кримския дворец, изпълнените със страдания мигове на Хюрем и ужасните дни, които преживяха заедно там, и извърна глава настрана, за да не видят и нейните сълзи.

Същото направи и Шетарет калфа – макар че беше на непознат език, тази песен й късаше душата. Тя долавяше копнежа в нея. Това беше копнежът, който я връхлиташе, откакто се помни. Копнежът по родината, на която не успя да се нарадва. Копнежът по майка й, чието лице вече не помнеше, копнежът по баща й.

След последната нота султан Сюлейман започна да ръкопляска на дъщеря си. Последваха го и останалите. Падишахът стана и я целуна по челото. Както доста често я беше наставлявала майка й, Михримах също целуна ръката на баща си и я поднесе до челото си.

– Разбираш ли думите на песента?

Естествено, не ги разбираше. Хюрем я беше накарала да ги запомни наизуст. Знаеше само „Дуня“. „Любимата ми приятелка, която загубих още като дете! – й беше казала майка й. – Казваше се Дуняшка, но й викахме Дуня. А аз те кръстих на нея. Ти си и Михримах, и Дуняшка. Батко ти е и Мехмед, и Митя. Селим е Сергей. И малкото ти братче Баязид за мен е Боренка.

– Не ги знам – стеснително рече Михримах. – Научих ги наизуст.

– Нищо, че не ги знаеш, пя много хубаво. Като майка ти.

Това беше огромна похвала. Сърцето й пак се раздумка, но този път от радост, че са я харесали.

– А знаеш ли какъв език е това?

Момиченцето рязко вдигна глава, погледна към баща си, после към майка си.

– Езикът на моята майка.

Султан Сюлейман не беше очаквал толкова решителен отговор. За миг занемя от изненада. Притихнаха и останалите.

– Моя прекрасна принцесо, а не знаеш ли кой е езикът на майка ти?

Михримах отново отговори съвсем отчетливо:

– Езикът на снежните планини, на безкрайните поляни, на пенливите громолящи реки.

Всички се засмяха, после сякаш вътре полъхна студенина.

– Я да видим дали нашата сладкогласна принцеса знае някоя песен на бащиния си език?

„Не знам! Не знам! – закрещя в себе си Михримах. – Не знам! Ще потъна вдън земя!“

Усети как цялото й лице пламна. Бузите й почервеняха, точно като на майка й. Пак поклати глава. Сетне изведнъж се изправи:

– Разучавам ги! Свирим ги. Ще изпея песен и на бащиния си език. Имате думата на Михримах!

Падишахът отново я целуна по челото.

– Наистина твоят подарък е много скъпоценен, моя Михримах. Като слънцето и луната скъпоценен, както каза майка ти. Грабна ни и ни отнесе години назад, когато пламна нашата любов. Ти ни дари с щастие, принцесо моя. Нека Аллах възнагради с щастие и теб!

– Амин! – отзоваха се всички в един глас.

Падишахът се извърна и погледна към Хюрем, чието лице грееше от щастие.

– А не знаеш ли и друга песен на майчиния ти език?

– Зная! – зарадва се Михримах. – Зная още една.

От балалайката този път се зарониха закачливи, весели, игриви ритми. След тях се разнесе и чуруликащият красив глас на Михримах:

Ха теглете, ха теглете, ха теглете,

подайте си ръце и рамене, теглете,

Волга ще ни заведе в дома, теглете.

Ха теглете, ха теглете, ха теглете...

Започна да тактува с крак ритъма на песента. А като произнасяше „Ха теглете“, долови, че майка й също пригласяше. Обърна се въодушевена, с обич. Изпълнените с щастие весели гласове на майката и дъщерята преляха извън харема и се понесоха над градината. Михримах видя, че едва забележимо потропваха и обсипаните със сърма и брилянти островърхи пантофи на баща й. Тактуваше в ритъм, устните му мърдаха. Значи и той си тананикаше песента. Че кой ли не я пееше? Бурният й ритъм накара сърцата на хората да заиграят. Но все пак се намираха пред падишаха и затова се въздържаха. Само полюшваха глави и пляскаха с ръце. А султан Сюлейман само с един жест ги подкани да запеят. Отначало се дочуха плахи тананикания. Постепенно гласовете се засилиха. Сега вече всички пееха заедно с майката и дъщерята припева на песента: Ха теглете, ха теглете, ха теглете!

ЙОНИЙСКО МОРЕ

Бастионът на Корфу

– Няма ли най-сетне да спре този проклет дъжд?

Джулиано Отавиано де Медичи бързаше с гневни стъпки. Бурята и дъждът връхлитаха безспир върху каменните стени на крепостта в Корфу.

За да надвие ужасното свистене на вятъра по коридорите, комендантът на крепостта – капитан Емилиано Патрицио – викна колкото му глас държи:

– Докато не се разпръснат облаците над материка, няма да спре!

– Проклет остров! – измърмори Медичи.

Знаеше, че да се излезе в такова време с малка лодка в открито море си е почти сигурна смърт, на всичкото отгоре насред разбушуваната вода трябваше да изтърпи и брътвежите на някакъв глупав моряк: „Богът на морето Посейдон го е страх – най-напред от един „Турко“, после и от мен“. Още като стъпиха на острова, заби камата си чак до дръжката в сърцето на Марчело. Нямаше избор. Никой не трябваше да знае за неговото пристигане на този печален остров.

– Лисицата не знаеше ли, че идвам? – заядливо попита той.

Лисицата бе законспирираният човек в операцията. Светият отец нарече така онзи абат. Всичко зависеше от успешното й провеждане.

– Къде е той?

– Там, където е винаги! – отговори капитанът. – Долу. В бърлогата си.

Слязоха по стотици стъпала, които се виеха в кръг, като спирала, така поне му се стори. Капитанът слизаше преди него, стремеше се да му свети с факлата, която държеше в ръка. В светлината на пламъка й се люшкаха страховити сенки. Колкото повече слизаха, толкова по-разреден ставаше въздухът. Преди малко замръзваше, сега пък се потеше от горещина. Медичи забеляза, че диша все по-трудно. Раздразнени от нарушеното спокойствие, в краката му се разтичаха мишки. Усещаше как от време на време настъпва по някоя дълга опашка. Очите на животинчетата бяха големи и съвсем бели. „Дали не е от това, че дълго време са живели на тъмно?“ – му мина през ума, отврати се. На фона на червените отблясъци от факела мишките му изглеждаха като избягали от ада.

Слязоха още два-три етажа по-надолу. В мозъка му се натрапи някакво проклятие, което започваше с думите „Вдън земя...“ Очите му засмъдяха.

Патрицио не пропусна да забележи, че мъжът току бърше сълзите си.

– Това е от газа! – уточни той.

– Газ ли?

– Да, синьор! Колкото повече се слиза, толкова повече въздухът се разрежда и се появява газ. Тук всичко гние, затова.

Изразът „...всичко гние“ му се заби в мозъка. Бяха минали две години. Две цели години. Изпълзелият от дупката си Кобра беше в този бездънен кладенец от две години. Ако Лисицата не успееше с плана си, щеше също да изгние тук.

Това въобще не ме интересува. Змията трябва да излезе оттук, преди да е изгнила! – измърмори под носа си той.

– Моля, синьор?

Патрицио се беше спрял на едно стъпало и го гледаше.

– Нищо, нищо! – реагира раздразнено. – По дяволите! Този газ, дето ми нари на очите, направо ме подлудява.

– Опитайте се да вдишвате колкото може по-малко въздух, синьор!

Продължаваха да се спускат. Още пет стъпала. След тях – още пет. Десет... Двадесет... Тридесет...

– Ето на, стигнахме.

– Стигнахме ли?

– Да! Тук е!

– Къде тук!? – слиса се Медичи.

Факлата осветяваше само пространството около тях и ако трябваше да се съди по това, което виждаха, те стояха сред една огромна пустош. Тъмна, отблъскваща, прокълната, влажна пустош, която вонеше отвратително.

Шокът на мъжа се хареса на капитан Патрицио.

– Тук, синьор, е нещо като... как да го кажа... нещо като зад кулисите. Знаете, ние сме в кулата на крепостта. Точно като в някакво дайре. В един тунел като дайре. Главната сцена е точно под нас. – Без да даде възможност на пришълеца да каже каквото и да е, той продължи: – Сега сме десет етажа под земята. Двадесет кулача¹². Не съм го мерил, разбира се. Така казват. Зад стените е морето. Вижте, чуйте го!... Чувате ли? Това е плисъкът на вълните.

Чуваше го. За миг Медичи се почувства погребан в морето.

– Защо е тук? Толкова ли нямаше къде другаде в тая грамадна крепост да напъхате Кобрата?

– Лисицата избра да е тук, синьор. Каза: „Съвсем подходящо място за това, което ще свърша!“. Може би заради бурята, дъжда и тъмнината не сте забелязали, че на изток и на запад по брега се извисяват две скални кули. В момента ние се намираме в Източната кула. Внушавала у човек чувството за безкраен кръговрат. Губела се ориентацията. Така казва Лисицата. И на мен ми се стори разумно. На човек, който не знае къде се намира, няма как този непрогледен мрак в кръглото помещение да не създава усещане за безкрай. Накъдето и да тръгнеш – няма край. Вървиш, вървиш, край няма. Сега Кобрата е в този безкрай. Но така или иначе, въобще не мърда от място. За да не изгуби къде са водата и хляба. Нали разбирате?

Нищичко не разбираше. Що за проклети номера бяха това? Вземаш и напъхваш някого някъде. Одираш му кожата, караш го да се проклина, че е дошъл на този свят. Заявяваш му: „Или ще свършиш тази работа, или ще пукнеш!“ – и готово! Ако я върши, върши я, ако не я свърши, ще си плати за това, те ще си намерят друг Кобра. Ето на, толкова просто било!

Кимна с глава, все едно е разбрал.

– Искате ли да го видите?

Капитан Патрицио побутна лекичко Медичи.

– Ще се дръпнете ли малко встрани?

– Моля?

– Стъпили сте върху едната от дупките.

– Дупка ли?

– Отвор за шпиониране – уточни капитанът.

– И дупка за шпиониране, така ли? Медичи се опита да не издаде учудването си и леко се отмести встрани.

Капитанът му подаде факлата и прошепна:

– Щом отворя дупката, не издавайте звук.

Патрицио коленичи с единия крак на пода, протегна ръка към една невидима за Медичи халка, но се разнесе ужасяващ глас:

– Спрете! Чакайте!

Медичи се смрази до мозъка на костите си. Ужасният тътен още се блъскаше и ехтеше по стените на тунела.

– Какво си въобразявате, че правите? – просъска този път.

В мрака отсреща се появи светлината на друга факла.

Отново отекна гръмотевичният глас:

– Ей ти! Спри! Кой си?

Медичи видя тичешком да се приближава топчеста фигура на мъж, чиито джубе го беше пристегнало на кръста точно като завързан през половината чувал. При тичането въжето на кръста му се мяткаше наляво-надясно, дървеният кръст подскачаше в края на кожения ремък, който беше завързан на врата му. На всяка крачка под краката му се разбягваха плъхове.

– Аз съм! – обади се Медичи. – Камата!

Сам си беше избрал закодираното име.

– А ти кой си?

Забеляза, че и собственият му глас се разнесе като тътен от небесата. Явно плесенясалите каменни зидове отвред усилваха звуковете хиляди пъти. Най-вероятно заради това се чуваше и топуркането на мишките.

– Лисицата! – дойде при тях закръгленият мъж.

Беше запъхтян от тичането.

– Какви ги вършиш!? – скара се той на капитана.

Патрицио не знаеше какво да му отговори.

– На синьора, Кобрата...

– Да не си посмял още веднъж... – запуши му устата Лисицата.

Гласът на този мъж удиви Медичи. „От този ли човек излезе громолящият като светкавица вик преди малко?“ – запита се той. Беше някакъв женствен глас. Дори не и женствен! „Като на лисица“ – си промърмори наум Медичи. Вече му беше ясно защо папата го е нарекъл Лисицата. Дебелият абат цвърчеше като лисица.

– Без мен няма да се докосваш до шпионските дупки! – изджафка онзи още веднъж. – Никога не го прави!

Медичи внезапно кипна. „Този глупак не разбра ли кой съм аз?“ – си рече.

– Я почакай! – изсъска право в лицето му. – Дай по-кротко! Не чу ли, аз съм Камата! Човекът, който оглавява това дело!

Дебелакът вдигна още малко факлата, впери очи и започна да разглежда най-подробно лицето му.

Бяха го предизвестили, че ще пристигне някой. Но тук, в този ад, той отговаряше за всичко. Една грешка, един различен глас, една думичка само можеше да разкрие нещо на Кобрата. Това щеше да провали всичко. Щеше да унищожи целия двегодишен труд и щеше да подскаже на човека там долу, че му се разиграва някакъв театър.

– Чух! – приближи се той до Медичи. – Аз пък съм Лисицата! Човекът, който осъществява това дело!

Истинското му име беше Гаетано Орсино. Проповядваше учението на Исус пред пет-шест пияни селяни и охранените им жени в малката църквичка на едно затънтено сред безкрайните лозя на Флоренция селце. Внезапно го извикаха в Рим и без малко щеше да му се пукне жлъчката от страх. Дали Светият отец не беше дочул, че се занимава с хиляди лекарства, че прави мазила от какви ли не смески и химикали с невероятни свойства? Ако е така, значи – край! „Глупаци! – рече си той.

Ще ми лепнат табелата „магьосник“.

Вярно, при опитите си с магическите формули беше умъртвил една жена и още трима души. Вече трябваше да е получил резултатите, но още ги нямаше. Това, с което се занимаваше, беше наука. Изобретените от него смески може би щяха да отворят вратите към безсмъртието. Това, над което работеше, бяха формулите за смърт, без каквато и да е следа, за разлагащи мозъка лекарства, за унищожителна победа над огромна непобедима с меч армия само чрез шишенце отрова... Колко струваха пред всичко това трите човешки живота?

Но да го викат в Рим – загуби ума и дума. Не викат свещеник там току-така. „Да не би някой да ме е издал? Защо трябва да ме влачат чак до Рим, ако съм потъпкал каноните на Светата църква? И кардиналът на Флоренция можеше прекрасно да ми види сметката“ – говореше той сам на себе си. Трима свидетели щяха да са предостатъчни, за да го обвинят в магьосничество. После щяха да подпалят кладата под краката му – и край!

Не стана това, от което се страхуваше. Три дни след пристигането му в Рим като Гаетано Орсино той си тръгна оттам като Лисицата. Говориха си със Светия отец глава до глава, на четири очи.

– Орсино! – каза му със затворени очи Светият отец. – Съдбата и ролята на християнската ти праведност зависи от това дали ще приложиш вълшебствата си и дали ще изиграеш ролята си с успех! Исус те наблюдава отгоре!

Ето че от две години той бе затворен на този толкова неспокоен остров и дебнеше и обработваше човека долу в зандана, докато му промие мозъка.

Цели две години Кобрата не се поддаваше.

Всеки ден, всяка нощ стотици пъти задаваше един и същи въпрос през дупките, които отваряше над главата му:

– Ти кой си?

– Исмаил от Алаийе. Син на Мурад Реис, синът на Иляз Реис. Юнакът на Тургут Реис – Исмаил от Алаийе.

– Не! – изкрещяваше всеки път. – Не! Не! Ти си героят на Севиля Алехандро Хосе Алтамирано дел Кастильо!

Крещеше с гръмовен глас, от който настръхваше дори собствената му коса.

– Стани и благодари на Господ Бог! За това, че те е избрал за Светата цел.

Две години вече изпълняваше ролята на пазач пред Чистилището и ето, че някакъв си самохвалко и егоист се е наежил да му се изпречва отпред и да му заявява: „Аз съм Камата!“

– А ти бъди който си щеш! – изсумтя той в лицето на пришълеца. – Тук без мое разрешение никой нищо не прави. И не може да прави. И няма да прави!

Медичи не можа да се сдържи. Хвана дебелия за яката на джубето му.

– Виж какво, отче! Внимавай Камата да не те прониже право в сърцето. Тук ще се прави само онова, което аз кажа. Ще трябва да се прави. – И ще се прави! – Впи поглед в очите на човека. – А сега... искам да видя Кобрата в неговата дупка!

– Не става! – изхленчи отчето. – Току-що му дадох лекарства. Трябва да се изчака, докато го упоят.

– Да го упоят ли?

– Да. Да потъне в кошмарите си.

Възползва се от това, че Камата разхлаби хватката си за миг, и си изкопчи яката.

– Сега не издавайте звук и ме последвайте. Кобрата ще се срещне с Месията Исус!

Обърна гръб и като вдигна високо ръката с факлата, отецът тръгна право към мрака.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Истанбул

Достигна възрастта, за която майка й казваше: „Веднъж да станеш на девет“.

Днес тя закачи върху вталената рокля от копринено кадифе подаръка на баща си по случай рождения ден.

Султан Сюлейман я беше затрупал с подаръци. Поднесе й цели топове копринени платове, кадифета, памучни тъкани, донесени от четирите краища на света; връчи й бисери, злато и какви ли не малки и големи бижута от разноцветни скъпоценни камъни.

Сред всички тях се открояваше една брошка с голям колкото юмрук рубин, заобиколен с девет брилянта – по един за всяка нейна година. Когато я видя за пръв път, Михримах не успя да сдържи изпълнения с възхищение и радост вик.

Целуна му ръка с благодарност. „Само че една суха целувка за толкова скъп подарък...“ – си рече наум. Бяха я предупредили: „Вече не сте дете. Не можете да се хвърляте когато ви хрумне на врата на нашия господар!“. Пренебрегна наставленията, викна „Та-тее!“ и се хвърли в прегръдките на падишаха, точно както правеше като дете. Засипа го с целувки по бузата. Погъделичка вече леко прошарената му брада и се заля в смях.

– Хюрем ханъм, какъв е твоят подарък за красивата ни дъщеря?

– Нима може да се сравни подаръкът на робинята с подаръците на нашия господар? Ако моят велик султан разреши, робинята Хюрем няма да ви се подчини, нека да си дам моя подарък, когато останем на четири очи, само двете, майка и дъщеря.

И Михримах се изненада колкото баща си от тези думи.

Сюлейман се загледа продължително в очите на жена си. Познаваше я много добре. Нямаше смисъл да настоява. Хюрем вече го беше решима. Главата да й откъснеше, нямаше да се откаже. Нямаше да покаже подаръка.

В това време Михримах закопчаваш брошката си, това истинско съкровище. Видя как баща й се наведе към Хюрем.

– Защо се въздържаш, усмивчице моя? Съкровищата на Сюлейман не са ли и твои? Избери си каквото ти хареса и го подари на нашето момиче.

Падишахът говореше тихо, но Михримах чу какво казва. Изпита странно усещане. Мисълта, че майка й не подари нищо в присъствието на баща й, я разтревожи.

Хюрем обаче въобще не намери за нужно да прикрива в шепот онова, което щеше да каже:

– Нима има на този свят някой, който да не познава щедростта на моя велик султан, та и Хюрем да не знае? Пред подаръците на нашия господар бледнеят съкровищата на всичките дворци. Подаръкът на вашата робиня за Михримах не е рубин, нито изумруд. Но е най-скъпото нещо, което притежавам. Нещо, което пазя от дете с мисълта, ако имам някой ден дъщеря, да го подаря на нея.

Михримах забеляза, че очите на баща й се просълзиха. Разбра – значи падишахът знаеше кое е най-скъпото нещо за майка й.

Любопитството й се разпали: „Какво ли ще е?“.

След вечерния намаз Есма отвори вратата и рече:

– Красива моя султанке, вашата майка ви очаква.

Михримах стана с разтуптяно от вълнение сърце.

Тази вечер, значи, тайната щеше да бъде разгадана.

***

Противно на очакванията, майка й не беше сама. Мерзука седеше на обичайното си място – в краката на Хюрем.

– Ела, моя Дуняшка!

Щом останеха насаме, обръщаше се към нея все с това име.

Пристъпи гордо изправена. Майка й тупна по широкия диван и тя седна на посоченото място. Деветте скъпоценни камъка и рубинът искряха под светлината на запалените в стаята свещи и кандила.

– Ще ти дам подаръците.

Подаръците ли? Значи бяха много.

Михримах неволно погледна към Мерзука. Майка й скри от баща й своя подарък, а сега щеше да й го връчи в присъствието на придворната ли? Така ли щеше да постъпи?

Хюрем улови погледа на дъщеря си.

– Леля ти Мерзука е наша довереница. Трябва да знаеш това. Днес съм тук, имам теб, имам братята ти, имаме и бъдеще благодарение на няколко души. Мерзука е една от тях. Трябва да знаеш, Дуняшка, че Мерзука ти е като полумайка.

Момичето погледна смутено към татарката. В очите на Мерзука нямаше и следа от обида. В тях прочете само обич.

– Плюс това – продължи Хюрем, – Мерзука бездруго познава подаръците, които ще ти дам. Както и клетвата, която си дадох преди години.

– Клетва ли?

– Клетва!

Мерзука стана, тръгна и се изгуби от погледа в съседната стая.

Михримах чу да се отваря със скърцане някакъв капак. Сетне – да се затваря.

Не след дълго Мерзука се върна с един лилав вързоп, обшит със сърма. Остави го в краката на Хюрем, а тя самата седна на коленете си между тях. Взе гергефа, който остави настрана при ставането, и продължи да бродира така, като че ли изобщо не я интересува какво се случва.

Михримах щеше да се пръсне от любопитство. Какъв ли беше тайният подарък на майка й? Какво ли имаше в оня чуден вързоп?

Хюрем го разгъна съвсем бавно. В това време въобще не погледна към дъщеря си. Михримах беше втренчила очи да види какво щеше да изскочи оттам. Затова не забеляза мрачните облаци, които засенчиха погледа на майка й.

Когато всички пластове на вързопа бяха разгънати, оттам се показа нещо, което съвсем я слиса. Една скъсана, стара и раздърпана мръсна торба. Отворът й – завързан стегнато с въже.

Хюрем я вдигна с две ръце и я постави пред Михримах.

Михримах онемя. Това шега ли беше?

Възцари се пълна тишина. Такава, че се чуваше как Мерзука забива иглата в обтегнатия от гергефа плат. Като думкане на тъпан. Или чуваше громола на връхлетелите я разочарования?

– Какво е това, мамо?!

– Подаръкът за навършените ти девет години!

Михримах едва си пое дъх. Това ли беше?

– Подаръкът ми? – едва успя да отрони тихо-тихо. – Тази мръсна, скъсана торба?

– Да!

Михримах дори не посегна към торбата, затова Хюрем я побутна още малко към нея.

– Какво има вътре?

– Чеизът на Александра. Моят чеиз. Чеизът, който си обещах да подаря един ден на теб.

Долови как гласът на майка й взе да потрепва и въпреки шока, вдигна глава. Мрачните облаци вече се бяха отприщили. Никога не беше виждала майка си да плаче. Според нея Хюрем беше жена от желязо. А може би от камък. Твърда като канара. А ето на, сега плачеше. Мъчеше се да спре сълзите, хапеше устни, притискаше с длан устата си, за да преглътне навътре риданията.

Михримах усети как някой сякаш я стисна за гърлото. Чудеше се какво ли означават тези сълзи. Лицето на майка й издаваше не само горест, не само копнеж, а нещо много повече от това. По него Михримах разбра – плачеше и от радост, и от гордост, и от щастие дори!

„Нима наистина е възможно? – си рече. – Да плаче човек от щастие?“

Но беше убедена в това. В сълзите на майка й се таяха толкова гордост и щастие, колкото и горест, и копнеж, а може би и много повече от тях. Михримах запреглъща, за да развърже възела в гърлото си, но не успя. Само че се почувства по-пораснала. Наистина пораснала.

Две сълзи, търкулнали се по лицето на Хюрем, капнаха върху торбата. Появиха се две мънички мокри петънца. Михримах чу още едно ридание в момента, когато майка й се опитваше да ги изтрие с върха на пръстите с такава нежност, сякаш ги галеше. Седнала на пода, Мерзука плачеше, заровила глава в копринената персийска покривка на дивана.

– Няма ли да отвориш подаръка си?

Плахо взе торбата, развърза въжето и пак вдигна глава към майка си.

– Хайде! – насърчи я Хюрем, като се опитваше да се усмихне. – Те са вече твои.

Михримах обърна торбата. В ръцете й падна счупено парче порцелан. Взе го в дланта си и започна да го разглежда с удивление. Смътно се очертаваше клонче с розови цветчета на върха. Тъй като беше парче, отчупено от нещо по-голямо, рисунката не се виждаше добре. Плюс това беше покрито с някакъв черен слой, като тюл, сякаш някой е искал да прикрие красотата му.

– От чинията на моята майка! – рече Хюрем. – Внимавай, опушено е. Да не си изцапаш ръката.

После се изсипа някаква боядисана дървена дъсчица. Никога не беше виждала нещо подобно. Върху дъската имаше залепена картина, одрана наполовина. Пъстроцветна.

– Иконата! – промълви майка й. – С образа на Дева Мария. Непорочната майка на Месията Исус. Моята закрилница!

Момичето се загледа в жената от картината. Половината от лицето й го нямаше, но личеше, че е красива. От дъската я гледаше с тъга едно черно като зърно от грозде око. На главата й – нещо като корона. Златна, ореол от светлина. Най-отзад личеше още нещо. Заприлича й на човешки крака. Краката на гол човек. Какво беше това в крака му? Гвоздей?

– Великият Исус! – продума Хюрем. Изтри с опакото на дланта сълзите по лицето си и пак се помъчи да се усмихне. – Синът на Отеца, на нашия Отец.

Михримах не знаеше какво да каже. Канеше се да пусне торбата, когато майка й настоя:

– Бръкни вътре!

Направи каквото й се каза и извади парче плат, обгоряло до средата.

– Завесата от моя дом.

Какво? Завеса ли? Почерняла, изгоряла. Изведнъж Михримах проумя всичко. Това бяха останките от някаква дълбока мъка, от някаква голяма тайна. Остатъци от предишния живот на майка й, от който живо се интересуваше, но тя все не й го разказваше.

Нещо в нея трепна. Усети го и със сърцето си. От торбата, която бе пренебрегнала и към която дори не бе посегнала заради обидата: „Това ли заслужих според теб?“, излизаше на бял свят цял един огромен живот. Животът, който бе дарил с живот и самата нея. Помисли си: „Колко съм лоша!“ Така, беше дъщеря на владетеля на света, на един могъщ човек. Но беше дъщеря и на тази жена отсреща, на жената, чиито красиви очи само за миг се наляха с едри като зърна от грозде сълзи.