Михримах - дъщерята на наложницата

Той пак кимна.

– Завеската е постоянно пусната. Не могат да бъдат сигурни има ли ни, няма ли ни зад нея. Но се държат така, сякаш сме там. Мислят си, че онова, което не могат да ни кажат в очите, ще ни накарат да го чуем там, когато го споделят помежду си. Това ги успокоява: „Съобщихме на падишаха какво е положението, останалото е вече негова работа“.

– Но това е толкова страшно.

– Защо? По-добре ли е да ни кажат в очите: „Твоят Любимец, пашата, е такъв и онакъв“? И тогава, ако не вземем мерки, ще се породи враждебност, разцепление. В този случай ще вземат на прицел и теб. А така ще си кажат: „Господарят не го е чул добре явно, трябва още малко да поговорим в Дивана“, и ще се въздържат – и самите себе си, и поведението си.

Михримах предпочете да замълчи. Това не беше честно. Нито лицемерието, на което стана свидетел, нито тайното подслушване.

– Но тези мъже не се обичат. Кипят от омраза един към друг, поставят си капани. Злепоставят се...

– Така е! – смигна й Сюлейман. – Там не остава скрита тайна. А и ти всичко узнаваш. Държавата не може да се управлява, без да знаеш какво е скритото-покритото, какво се шушука, какво се крои зад вратите, край стените, по ъглите.

– Ами ако казаното е лъжа, клевета?

– Лъжата е като нощта, Михримах. Не осъмва. Нали в края на всяка нощ блесва зората? Така безотказно лъсва и лъжата. Плюс това Аллах ти е дал и ум. Всякак ще отделиш лъжата от истината.

– Ами клеветата?

Султан Сюлейман замълча за миг. Очите му сякаш бяха приковани някъде в морето.

– Виж, от това ме е страх – промълви. – Заради клеветата хвърчат глави. Лъжата е проста работа, бързо лъсва. Но клеветата е сатана. Този, който пуска клеветата, е дявол, но и този, който й вярва, служи на дявола.

Тръпки полазиха Михримах, сама не знаеше защо.

– Какво ще кажеш? – засмя се султан Сюлейман. – Стига ли ти толкова урок по държавност за днес?

Михримах се огледа наоколо и залепи върху брадата на падишаха една целувка. Видя как лицето на баща й разцъфтя от обич.

– Както прецени моят баща султанът.

Станаха. Както вървяха, все едно се е сетил изведнъж, падишаха я попита:

– Я да те попитам, ти още ли си влюбена в морето?

– И още как!

– Приготвяй се тогава! Хъзър Реис пристигна в Истанбул. Ще му отидеш на гости, ръка да му целунеш.

Михримах подскочи от радост и се хвърли в прегръдките на баща си. Когато се освободи от този неин порив, падишахът й каза:

– Имам обаче едно условие! Тази вечер ти и майка ти ще ми попеете хубавите си песни!

Същата вечер и Хюрем, и Михримах му изсвириха и изпяха най-красивите свои песни.

Михримах беше щастлива, че отново ще се види с Хъзър Реис, а Хюрем – че дъщеря й сподели с нея всичко онова, което е видяла и чула в Дивана този ден.

Михримах султан беше пристъпила към изпълнение на отредения й дълг.

Михримах бодна иглата в изпънатия на гергефа плат и тайничко погледна към Есма. От деня, когато ходи на пазара, гувернантката й изглеждаше леко угрижена.

Ако пренебрегнеше съветите на майка си, щеше да я попита какво й е. Видеше ли ги да се смеят заедно, Хюрем я дръпваше настрани и й мъмреше:

– Михримах ханъм, султанките не бива да се държат така свойски с гувернантките и прислужниците си!

Това правило й се струваше ужасно глупаво. Ами нали Есма е непрекъснато с нея, откакто се помни. Вижда я много повече, отколкото майка си. Плюс това бяха почти връстници.

Но най-важното предупреждение на майка й беше ето това:

– Ти си дъщерята на падишаха, моя Дуняшке! Не можеш да се доверяваш на никого. Не можеш да се сприятеляваш с никого.

Приятелство ли? И без това нямаше. И никога не е имала. Имаше си една-единствена Есма и само с нея можеше да си споделя. Плюс това, имаше й доверие.

А колкото до говоренето – и без това не говореше с никого. Михримах никак не можеше да свикне с необичайната тишина в харема. Но преди поне нейният смях нарушаваше тази тягостна атмосфера, но откакто премина от детската в юношеската си възраст, секна всякакъв звук.

Понякога й се струваше, че се задушава. Боеше се, че това безмълвие ще я премаже до смърт.

В такива дни, дори и да нямаше вътрешен порив, тя грабваше уда или майчината си балалайка, засвирваше и запяваше с цяло гърло, и то в най-високите октави. Това бе истинският й бунт срещу притискащата я отвред гробовна тишина.

Есма забеляза, че господарката й я измери с поглед, но не реагира. С течение на годините тя се бе научила да не издава с очи душевните си терзания, страховете, надеждите, вълненията, емоциите, а да ги скътва някъде дълбоко в подсъзнанието. Но ето че откакто се върна от пазара на стръмната улица, се чувстваше странно. Дори извършеното в двореца бракосъчетание не успя да разсее обсебилите я тревоги. Непрестанно се питаше: „Дали и моят баща ме е търсил така, както възрастният човек, когото видях на пазара?“

Михримах я погледна крадешком още веднъж. В обширната стая не се чуваше нищо друго, освен диханието на тях двете и звукът от забиването на иглите им в изпънатия плат, както и изтеглянето им оттам. Бодна иглата отдолу, извади конеца отгоре и рече:

– Ще ми подадеш ли ибришима със сърмата?

Сред тази гробовна тишина шепотът на Михримах прозвуча в ушите на Есма като крясък. Стресна се. Огледа се наоколо за поискания от господарката ибришим. Нямаше го. Потърси го още известно време, Накрая го видя съвсем близо до принцесата. Помисли си да й отговори: „При вас е“, но се отказа. Надигна се от постелката и пресегна към ибришима до седналата на дивана Михримах.

– Остави го, да си стои там! – обади се принцесата. – Знам, че е там.

Есма я погледна изумено. Михримах й улови погледа.

– Надявах се, Есма, че може да речеш: „Ами нали е при вас, принцесо!", От известно време си като отнесена от вихъра!

Момичето не й отговори. Задоволи се само с нещо като усмивка.

„Според майка ми, аз говорих даже повече, отколкото трябва!“ – си помисли Михримах. Само че това мълчание я съсипваше. Още повече че сега я човъркаше любопитството.

– Какво стана, дадъ? – попита, без да прекъсва бродерията си. – Какво те мъчи? В деня, когато се върна от пазара, беше ни жива, ни умряла. Тогава ли ти се случи нещо? Ти размени дума с мен единствено в деня на бракосъчетанието. И то – от немай-къде!

Наистина, Михримах не беше единствената, която говореше само на себе си и на стените.

Такава беше съдбата на харема. Каквато и да си – гувернантка или принцеса, няма да говориш. Единствената разлика беше тази, че принцесите не ядяха бой заради говорене.

От първия ден на пристигането си в двореца Есма разбра какво е забраната. Както и всеки друг. Не приказвай, ако не те питат нещо. Не задавай въпроси. Не говори високо. Научи се да изразяваш болката с жестове. Никога не се заливай в смях. Набързо разбра и с каква цена се заплаща погазването на забраните. Например, да се залееш в смях костваше три удара с бодлива пръчка от шипка. Да приказваш, без да са те питали за нещо, зависеше от човека, с когото приказваш.

По времето на Гюлбахар беше три, а понякога и пет удара, според настроението й. След като в двореца пристигна Хюрем и започна да омайва султан Сюлейман, Гюлбахар определяше по-тежки наказания. Легнал си на една страна – три тояги, стъпил си в калта – пет, закъснял си – десет, вдигнал си шум... Така вървяха нещата. Колкото й се приискаше в момента.

Нали сама е била потърпевша, Хюрем изхвърли от харема всички шипкови тояги. Тя наказваше с крясъци. Тропнеше ли с пета по пода, вдигнеше ли дясната си вежда, всяка произнесена от устата й дума пронизваше като стрела.

Слава на Аллах, Михримах не приличаше нито на едната, нито на другата. Нямаше тояги, нямаше обидни думи. Ядосаше ли се много, лицето й пламваше, почервеняваше чак до ушите. Тропваше с пета по пода, само така си го изкарваше. И повече не продумваше – три дни, пет дни.

– Случи ли ти се тогава нещо на пазара, та толкова се притесни, дадъ? – повтори въпроса си Михримах.

Есма поклати глава и неохотно промълви:

– Не! Нищо не се е случило, принцесо!

– Щом не се е случило нещо, защо си се умислила? Шетарет калфа как наричаше такава физиономия? Да... Купил си ряпа, продал я за цвекло! Каквото и да означава това!

Макар и да разбра, че принцесата се опитва да я развесели, Есма така и не успяваше да се разведри.

– Нима имам право да се мръщя пред моята господарка? – продума - Нещо се бях замислила. Не биваше, извинявай!

Този път Михримах се заяде, без да надига глас:

– Ей, Есма, никой не те упреква за каквото и да било. Кажи ми защо си потисната. Ето на, станало е нещо!

Като видя, че момичето се разколебава, отново настоя:

– Че е станало, станало е! Хайде, разказвай! Нещо те е притеснило! Казвай!

Есма надигна бавно глава и я погледна.

– Такова... – излезе от устата й някакъв звук.

Млъкна. Очите й срещнаха погледа на Михримах. Най-сетне отрони:

– Притесних се малко...

Михримах щеше да я попита защо, но нямаше тази възможност. Есма се присламчи до нея и я изпревари:

– Ех, моя красива принцесо! Робините нямат много ум в главите си. Не могат от дългото да направят късо. От правото не могат да направят криво. А и у вас, и в господаря ни, и в Хюрем ханъм ум колкото щеш! Четете големи-преголеми книги, а сякаш и това не ви стига, та чуждите езици…

– Есма! – прекъсна Михримах славославенията на момичето вече с явно раздразнение и нескрито нетърпение. – Какво те притесни?

– Преди всичко... нещо лично – наведе глава Есма със странна физиономия. И продължи да говори, без да поглежда господарката си в очите - И вашата майка е била отвлечена някога, нали?

– Да. Всеки го знае.

– Още като дете, нали? Малка била.

– На девет години.

След кратко колебание, Есма започна да пита:

– Родителите й не са ли я потърсили? Не са ли тръгнали след нея, не са ли проследили бандитите, които са я отвлекли? Не са ли питали ....... за нея? Просто са оставили дъщеря си ей така!?

Започнали като шепот, накрая думите й започнаха да се сипят в нормален, а после и на все по-висок тон.

Михримах се изуми. Дори за миг не можа да долови в гласа на момичето нещо като обида.

– Не знам... – промълви. – Сигурно са я търсили. Може ли да не са я търсили? Но мама казва, че там, в онези земи, дори птичка не прехвръква, дори керван не минавал. Имало снежни планини, буйни реки, гори, в които щом се навлезело, повече не можело да се излезе. Как ще я намерят?

Мъка помрачи още повече очите на гувернантката й и мислите на Михримах още повече се объркаха. Есма имаше такава физиономия, сякаш страда, защото дядото и бабата на принцесата не са потърсили отвлечената й майка. „Какво му става на това момиче?“ – запита се наум.

– Вероятно не са имали възможност да издирят мама. Защото разбойниците подпалили селото, изклали всички. След време мама отишла в селото си, но не намерила никого. Не останал дори един човек. И тя смята, че при този погром и майка й, и баща й са убити.

Внимателно погледна Есма в очите. В тях се редуваше колебанието дали да повярва или не. Сякаш ако повярваше, че баба й и дядо й са издирвали отвлечената си дъщеря, щеше да се натъжи, а ако повярваше, че не са я издирвали или не са могли, защото са ги убили, щеше да се успокои.

– А сега казвай, да видим! – още по-категорично настоя Михримах, Какво ти се случи на пазара по склона, че се присети за отвличането на нашата майка?

Момичето продължаваше да гледа разсеяно, все едно не беше чула какво й се говори! Най-сетне продума:

– Мен изобщо не ме потърсиха!

И Михримах долови как нещо я жегна дълбоко в душата.

– Нито веднъж!

В тона на Есма нямаше дори намек за страдание, нямаше нотки на болка, на мъка. Напротив, беше съвършено спокоен, равен, апатичен Михримах за пръв път чуваше от своята гувернантка подобен глас.

– При това мен никой не ме е отвличал. Те ме дадоха. С едно вързопче под мишницата ме побутнаха към хората на бея. Като се обърнах да ги видя, нямаше никой, нямаше кой да гледа след мен.

Момичето замълча. В гърлото й заподскача нагоре-надолу буца колкото юмрук. Сякаш говореше на себе си, а не с дъщерята на падишаха.

– Повече не ги видях! – продължи. – Те знаеха къде съм отведена. Колко е Трапезунд! Ей толкова малко местенце!

Есма неволно протегна ръка към господарката си, за да покаже колко малък е Трапезунд.

– Нито веднъж не потропаха на вратата в конака на бея да рекат „Дадохме ви дъщеря си, дойдохме да я видим и да попитаме как е!“.

Гласът й постепенно затрептя. Михримах се наведе да види дали не плаче. Не плачеше. И очите на гувернантката й бяха вледенени, също като гласа й.

– Сигурно са те потърсили. Може ли да не те потърсят! Може да е било, след като беят те е изпратил в Истанбул. Откъде да знаеш? Естествено, не са могли да дойдат чак дотук!

Всъщност сама не си вярваше и се изплаши да не я издадат физиономията и гласът.

По лицето на Есма плъзна горчива усмивка.

– Сигурно – рече тихо. – Сигурно е било, както казвате. – Насили се да изрази неподправена радост: – Ето на, виждате ли, моята красива принцеса е умна, тя знае всичко! Не съм ли права? Как не се сетих за това!?

Михримах не можа да разбере дали упрекът на това момиче не беше насочен срещу съдбата. Гувернантката се канеше да вземе отново гергефа и да се настани върху постелката, но тя я хвана за ръка:

– Я почакай, Есма! Не сме си довършили още разговора. Как се сети точно сега за тази приказка? Дали са търсили майка ми, дали теб не са те търсили... Какво означава това? Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш какво ти се случи на пазара!

Есма погледна най-напред ръчичката, която я стискаше здраво. Сетне вдигна глава и я погледна право в очите.

– Тогава – отговори тя с умислена физиономия – видях на пазара един възрастен човек.

– И?

– Този човек търсеше дъщеря си.

– Какво се е случило с нея? Изгубила ли се е?

– Не знам. Нямаше човек, когото да не попита дали не я е виждал.

Михримах се засмя:

– С ума си ли е този човек, Есма? От къде на къде търговците от пазара ще познават дъщеря му?

– Да бяхте видели, принцесо, с каква обич, с какъв копнеж говореше. Косите на момичето били руси като житни класове, очите – сини, като морето и небето.

Михримах не успя да скрие изненадата си.

– Руси като житни класове коси, сини като морето и небето очи, а?

Начаса очите на Есма се приковаха в косите и очите на господарката й.

– Приличала на вас – измънка под носа си. – Като че ли описваше Вас, нали?

Михримах кимна с глава и се усмихна. Но върху лицето й се появи замислено изражение.

Есма я забеляза и се опита да разведри господарката си с авторитетно изказаната мисъл:

– Разбира се, хората си приличат!

– Да не би да имаме близнак, дадъ? Да попитаме ли при първа възможност мама?

Тягостната атмосфера в стаята се разсея. Двете момичета скриха с длани устата си и се разсмяха колкото може по-тихо.

– Трудна задачка има твоят старец, Есма! – обади се Михримах. – Не се намира изгубен човек само по косата и очите.

– Има си и име! – Този път Есма ококори широко очи. – Момичето се казвало Дилруба. Какво красиво име, нали?

Михримах замръзна на място. Не знаеше какво да каже. Припомни си какво се случи преди месеци – изгарящото я желание да разгледа „Айя София“, на чийто външен вид се бе възхищавала неведнъж; молбите й към Есма ден след ден да избягат тайно от двореца и да отидат в джамията, нали е съвсем наблизо; най-накрая – изплъзването им от двореца, промъквайки се плътно до стените, облечени в чужди дрехи и с разтуптени сърца влизането й вътре, докато Есма я пазеше отвън; секването на дъха й пред хилядолетното великолепие и онзи плътен, затрогващ мъжки глас.

– Не може да бъде! – си каза още веднъж.

Дали онзи възрастен мъж, когото е видяла Есма, е бил той?

Мъжът, който извисяваше кубета в небесата?

Възрастният човек, чието име дори не знаеше, а и не се беше сетила да го попита.

Нима аз съм Дилруба, която той търси като своя дъщеря? Полазиха я тръпки. Обърка се още повече. „Не, драга!“ – възпротиви се тя на въпроса, който я загложди отвътре. Как е възможно!?

Лицето на господарката се удължи, тя просто потъна в мисли, а това съживи спомените и на Есма.

В съзнанието й изплува до най-малки подробности вечерта, когато примрели от страх, се върнаха от „Айя София“. Как не се беше сетила по-рано? Когато през нощта Михримах си легна, издърпа юргана си с чиста бурсенска коприна чак до брадичката. В това време си оправяше завивката и Есма. Сега отново, дума по дума, й се причу онова, което си говореха шепнешком същата нощ:

– Есма?

– Заповядайте, принцесо. Днес се случи нещо, което не съм ти казала.

– Ако моята принцеса иска да го каже, Есма ще я слуша чак до сутринта.

– Днес... в „Айя София“... се срещнах с един мъж.

– Красив ли беше?

– Стига де, дадъ! Мъж на годините на баща ми! Есма си спомни, че си беше отдъхнала. – Но говореше толкова увлекателно! Ще повярваш ли, ако ти кажа, че докато го слушах, пред очите ми се появяваха картини, издигаха се кубета, строяха се здания.

– Така ли? Че какъв е бил?

– Не знам! Изглежда – еничарин. Знаеш ли какво ми каза?

– Какво ви каза, принцесо?

– В сънищата си аз извисявам кубета в небесата.

– Нищо не разбрах. Що за приказка?

– Знаеш ли, Есма, какво е казал преди хиляда години Юстиниан?

– Юстиниан ли? Той пък кой е?

– Император. Който е притежавал всичко тук преди нас. „Ей, Сюлейман! – казал с вдигната ръка – Аз те победих!“

– Боже, боже! Юстиниан! Леле, както и да е. Че кой е бил той, та да съди нашия господар? Целият свят да се струпа тук, няма да пречупи ръката на господаря!

– Есмааа! Ти да си жива! Онзи Сюлейман е друг Сюлейман!

– Аз не признавам друг Сюлейман. На този свят има само един Сюлейман! И той е таткото на моята красива принцеса – Сюлейман хан! Как се казваше онзи с кубетата?

– Не знам! Така и не го попитах!

Двете момичета кръстосаха погледи. Есма усети, че и господарката си е спомнила разговора им от онази нощ. Умълчаха се. Защото стигнаха и до точката, в която нямаше място за повече думи. Или беше предизвикателство на съдбата, или беше някаква глупава случайност. На Михримах й се прииска да каже: „Я чакай, опиши ми онзи мъж, който търси дъщеря си!“, но не го изрече.

Мина й през ум да предложи: „Трябва да намерим начин, Есма, още веднъж да отида в „Айя София!“ Отказа се и от това.

„Не, драга! – възкликна мислено. – От къде на къде този мъж ще търси мен? Като съм казала Дилруба, да не би да е една на света?“

Михримах дълго време не можа да заспи. Цяла нощ сред мрака й се причуваше оня плътен, затрогващ глас: „Аз извисявам кубета в небесата“.

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

Попита за него още от портала на корабостроителницата.

– Ето го Идрис Реис, със зеленото джубе, дето си е скръстил ръцете на гърба – посочи с ръка лостовият.

Алехандро притича и застина зад гърба му в лек поклон:

– Повикали сте ме, ага! Аз съм Исмаил. Исмаил от Алаийе.

Онзи се обърна натам, откъдето долетя гласът. По бръчките на лицето му Алехандро отсъди: „Прехвърлил е петдесетака!“. Дълбока бразда ги пресичаше от окото до долната челюст . „Белег от сабя или от кама!“ – реши наум.

Почти същата рана се виждаше и на неговите гърди. Нямаше спомен. По-точно – в главата му се преплитаха една в друга какви ли ми картини. Беше попитал свещеника: „Какво е това? Кога се случи?“ А той му беше отговорил: „Спомен от войната, Алехандро! Испанска шпага! Шпагата на един испанец, който те помислил за османлия!“

Според разказа на шишкавия свещеник – шпагата на враг от коран който ги нападнал. „По дяволите, никога няма да го проумея!“ – си речи наум. „Хора, за които си знаел, че са врагове, а се хвърляха да те прегръщат като че ли са ти едноутробни братя, наистина са били врагове разпорили са ти корема почти от горе до долу“. Когато чу това, се замисли: „Ами аз? Как ли съм реагирал?“ Не знаеше. В главата му се премятаха толкова много кървави сцени.

Спомни си, че беше попитал „А другите рани?“ и че жабешките очи на свещеника бяха почнали да се въртят като откачени. А отговорът му беше най-неочакваният от всички възможни:

– И те са ти испански спомен, синко! Мил спомен от твоите братя, които са те взели за турски пират.

Алехандро не помнеше как е получил и тези си рани. Помнеше единствено някакъв вик. Вик, който кънтеше в зидовете. Вик, който никога нямаше да изчезне от съзнанието му.

По лицето на Идрис Реис не трепна и мускулче.

– Иди в отсрещната сграда. Идвам след малко. Трябва да си поговорим.

Половин час по-късно Алехандро се изправи пред Реис. Известно време онзи го измерва само с поглед, без да продума. Седеше на диван с кръстосани крака. От лявата и дясната му страна имаше по още двамина. Никой от тях не го гледаше добронамерено. Не успя да долови кой от петимата е най-опасният.

Всичко се разви точно така, както му беше казано и както си го представяше. Свещеникът го беше предупредил:

– Да не мислиш, че веднага ще разперят ръце и ще те прегърнат. Ще те питат и разпитват, докато не се уверят напълно дали си надежден. И то много сурово ще те разпитват. Не се разсейвай! И не забравяй какво ти казах!

И ето, случваше се точно така, както му го беше обяснил. Разпитите и въпросите нямаха край.

Седмици подред започваха с думите: „Хайде, момко, разказвай какво ти се случи!“ – и го караха да описва за кой ли път как е бил качен като гребец на един венециански търговски кораб, как този кораб е бил превзет от османските пирати и как се е озовал в Константинопол.

– Кой си ти?

– Исмаил от Алаийе, син на Мурад Реис, пехотинец от моряците на Тургут Реис.

– Как ще го докажеш?

– Попитайте Реис. Знае ми името. Ако се видим, ще ми подаде ръката си да я целуна.

– Че стои ли на едно място този Реис, когото неверниците наричат Драгут? Той преследва венецианци, генуезци, испанци – каквото му попадне подръка. Дай ни някакво доказателство, от което да повярваме, че си моряк на Тургут Реис.

Какво по-лесно от това? Още като чуеше въпроса, Алехандро щеше да отговори:

– Под десния лакът! Под десния лакът Реис има петно като листо на зърно.

Щом чуеха този отговор, всеки път разпитващите щяха да избухват:

– Млъкни бре, срамота е! Ти откъде знаеш какво има под лакътя си Реис?

– Знае го всеки – и приятел, и враг, пред когото е развъртал ятаган! Аги, ако боецът е с джепкен без ръкави, щом вдигне ятагана, няма ли да му се види лакътят? И ние с моя Реис сме дрънчали от време на време с ятаганите. Всичко, което сме видели и научили, го дължим на него.

– Дали да не попитаме Решадийели Ахмед Реис истината ли казваш?

В такива моменти всички нерви на Алехандро зазвънтяваха като камбани със сигнала за тревога: „Внимавай, капан!“

– Точно така. Имаш късмет. Решадийели в момента е на нашия кораб. Кой би допуснал, че дясната ръка на Тургут Реис няма да те познае. Я да Ви изправим лице в лице.

Добре че Алехандро бе обучен в тези игри. Веднага се сети за свещеника. „Бог да го благослови! – си рече наум. – Ден след ден ми давеше да пия от вълшебната отвара, за да пресече болките. А сега, толкова отдалече, ми пази животеца“. Наистина, нямаше нещо, което да не знае за Реис. Къде е роден, как е попаднал в робство при турците, как е станал моряк, какво правел на пиратските кораби. Всичко знаеше. Познаваше до един и всички, които командваха кораба. Всяка подробност беше обяснил на Алехандро, но не му беше споменавал за някого, наречен Ахмед Реис.

– Ахмед Реис ли? – щеше да се засмее. – Отскоро ли е станал Реис този Решадийели? По мое време дясната ръка на Реис беше Салих Реис. Не познавам никакъв Ахмед. Ясно, той също няма как да ме познае.

До идването си в Истанбул не беше направил гаф. Щеше да се справи безпрепятствено и безпогрешно и с този разпит. Твърдо вярваше В онази вечер, преди да го качат като гребец на венецианския кораб мъжът с острата брадичка и зловещото лице му беше казал: „Не се бой Ти си Божият избраник. Помни го! Не го забравяй! Там ще играеш ролята на турчин. Бъди като тях рязък, с мрачен поглед, безстрашен, смел, отваряй си очите на четири страни, внимавай какво говориш!“.

И ето че Алехандро изпълняваше всичко това. Нищо не пропускаше. Изпепели страха в сърцето си, стана същият като тях. Господ му показа Исус Христос, понесъл на гръб Разпятието към собствената си гибел. Нима можеше да се страхува от смъртта човек, преживял такова чудо? Както Исус се е пожертвал, за да изкупи греховете на цялото човечество, така и той щеше да умре за победата на понесения от него кръст. Какво толкова? И от какво да се плаши? И самия Тургут Peис да доведяха, нима нямаше да го прегърне и да възкликне: „Хей, Исмаил юнако мой!“ Макар че всичко останало беше нагласено, това, че е негов моряк, си беше самата истина.

Невъзмутимо изчака петте чифта очи да го измерят от глава до пети.

Разпитът премина много по-лесно, отколкото очакваше.

– На чий кораб беше, когато ви атакуваха?

– При Дурсун Реис, от Синоп.

– Как попадна в плен?

Е, че как ще попадне, с бой, разбира се. Алехандро им разказа най подробно за дългата кървава битка.

– Колко време лежа по испанските тъмници?

– Четири години. Може малко повече, може малко по-малко. Възможно е да са били и пет. Не виждах светлина, затова нямаше как да броя дните.

– При разпитите какво те питаха?

– Къде е Драгут? Колко кораба има? Къде ще атакува? Къде ще бъде срещата му с Хъзър Реис? Колко оръдия има? Ето такива неща.

– Ти знаеше ли къде се намираш?

– Като ме разпитваха, чух да се споменава затвора на Севиля. А тъмничарите казваха: „Който е влязъл жив, жив не е излязъл!“.

– Обаче ти си излязъл.

В тона на мъжа личеше неприкрито подозрение. Така де, как е на свобода, след като от такъв затвор не се излиза жив?

– Ако това може да се нарече свобода! – измърмори под носа си той. - Извадиха ме от единия ад, за да ме хвърлят в друг!

– И разкажи да разберем що за ад е било!

– Оковаха ме със синджир и ме продадоха на пазара за роби гребци. Крепеше ме надеждата, че корабът, на който се намирам, може да бъде пленен от нашите. Всеки мой ден, всяка минута минаваше в молитви. Когато надвесвах над греблото, си представях, че правя намаз и редя молитви.

Всяка дума, всеки израз помнеше наизуст. Разказа им спокойно всичко подред.

– Най-накрая бях гребец в кораба на един венециански търговец. Удрях веслата по осемнадесет часа на ден, и така – цели шест месеца. Една нощ настана суматоха. Дъските започнаха да скърцат, корабът сякаш се изправи с кърмата нагоре, сетне се килна на една страна. Нали знаете, така става, когато махмузът²⁸ го захапе. Последва вик: „Удряйте, юнаци, бийте се, лъвове!“ Слава на Аллах, чул бе моите молитви! Крещях, без да спра. Виках, докато останах без дъх и без глас!

– Какво си крещял?

– Идвайте, махнете ми веригите, дайте ми ятаган! – така крещях.

– И какво направиха? Махнаха ли ги?

– Махнаха ги.

– Дадоха ли ти ятаган?

Този въпрос му зададе Идрис Реис. Физиономиите им въобще не трепваха – нито неговата, нито на другите. „Как е възможно? – промълви наум. – Нищо ли от това, което разказах, не ви трогна? На нищо ли не повярвахте? Няма лъжа, няма измама, всичко си е така, както го казах, с изключение само на едно – че не съм бил там като роб гребец!

– Дадоха ми! – отговори с една дума.

– И като ти го дадоха, ти какво направи?

– Не мога да си спомня. Защото едва вдигнах тежкия ятаган – и се свлякох на земята, затова. Загубил съм съзнание.

Огледа безизразните им лица. Взе да нарежда едно след друго:

– Зарадвах се, че е дошъл краят на петгодишното ми робство. Отървах се от моя ад, от веригата, от греблото. Но съм избързал да се радвам. Хвърлиха ме в някакво подземие. Сутрин и вечер ме подлагаха на разпити. После пък ми остригаха косата, брадата и се хвърлиха да ме прегръщат като брат. Свободен съм вече, си рекох и целунах родната земя. Излъгал съм се. Преследват ме с подозрения, разпити, въпроси. Ако не съм Исмаил от Алаийе, кой съм тогава?

Петимата мъже се спогледаха.

– По-добре да си бях останал роб гребец на венецианския кораб, да дрънкам с веригата и да удрям греблото. Братското недоверие ми тежи повече от синджирите на неверника. Каква е тази работа – да не ми вярвате, че съм Исмаил от Алаийе?

Ледените кристали в зениците им като че ли започнаха да се стапят. Даже белобрадият моряк най-вдясно не успя да скрие, че се усмихва под мустак.

– Виж ти! – смъмри го Идрис Реис. – И в испанските тъмници ли говореше така наперено?

– Че как да приказва, ага! – продума този, който седеше до него. Те нямат милост, като нищо са му изтръгвали езика през гърлото. При тях няма разпити без изтезания. На всеки въпрос режат пръст или изтръгват нокът, или пък разтеглят цялото тяло като ластик. На теб какво ти направиха? Имаш ли някакво потвърждение?

За Алехандро това бе възможно най-лесният отговор. Та нали по тялото си имаше цял куп доказателства, за които не можеше да си спомни как ги е получил, но свещеникът с отварата му беше казал, че са „испански спомени“.

Свали джепкена си и с яд, като дълбоко обиден човек, го запокити на пода. С един замах разкъса копчетата, обърна се с гръб към мъжете, смъкна ризата от широките си плещи и я пусна долу.

Усети как петимата мъже занемяха при вида на белезите от изтезанията и битките. Те не сваляха очи от незаличимата карта, която бяха минали по гърба му бичовете, изплетени от биволски черва с остриета от тенекии и олово. Белезите се проточваха върху плешките и раменете като същински кръстосани пътища.

– Това достатъчно ли е? – процеди през зъби и бавно се обърна. Ако не е, имам и други доказателства.

Гърдите му по нищо не се различаваха от гърба. Дълбоки белези от бич. Под зърната – дупки, издълбани с нажежени железни шишове. Рани от саби. Сбръчкани вдлъбнати следи от куршуми по месестите части.

– Да не ви заблудя – не всички са от тъмниците! – опита да се усмихне. - Тези рани са от битките.

Онемяха.

– Ако и това не е достатъчно да ви докаже, че аз съм Исмаил от Алаийе, син Мурад Реис – има и още! – пое дълбоко въздух той и тръгна да си събува обувките.

– Стига толкова!

Алехандро надигна глава. Избоботи го Идрис Реис. На Алехандро му се стори, че дълбоките бразди по лицето на възрастния мъж са се позагладили. Гледаше го с просълзени очи. Погледите на останалите бяха приковани в краката му. И четиримата се взираха в изтръгнатите нокти на палците.

– Ела! – обади се Идрис Реис. – Ела по-близо!

Алехандро се постара да не издаде обзелата го радост и пристъпи към миндерлъка, на който седяха с кръстосани крака петимата мъже. Понечи да целуне ръка на Идрис Реис. Реис я отдръпна.

– Ръка може да се целува винаги – промълви възрастният мъж, – но невинаги се намира юнашко чело, което заслужава целувка.

Реис се надигна, последваха го и другите четирима. Той стисна рамената на Алехандро и го целуна по челото.

– Добре дошъл, юнако Исмаил! Ти ни убеди. Това са знаците на твоята слава. Да видим сега как ще отмъщаваш на неверниците, които са те белязали с тях?

Алехандро без ни най-малко колебание заяви:

– Ще видите! Сега ще видите какво значи отмъщение!

Изсмя ми се наум, но не се издаде.

Сега вече се ползваше с пълното им доверие. Оставаше да изчака деня, в който пратеникът щеше да се свърже с него. Само че не знаеше колко ще изтърпи дотогава с тези болки и кошмари, които не го оставяха на мира дори и за миг. Всяка негова фибра изгаряше от глад за опиата.

ФЛАГМАНСКИЯТ КОРАБ НА ХЪЗЪР РЕИС

Мраморно море

С наближаването на уречения ден все по-често не можеше да мигне от вълнение. Щеше да отиде в корабостроителницата сама, сама щеше да се качи и в кораба на Хъзър Реис.

Това означаваше да възвести пред целия свят, че вече е пораснала

Не й трябваше много време да разбере, че това въобще не е толкова лесно. Като видя как се разтичаха всички, наистина се притесни.

– Какво става, мамо? Каква е тази паника?

Завари Хюрем да избира тоалета, с който трябваше да отиде в корабостроителницата.

– Подготвят посещението ти при Хъзър Реис.

– Такива подготовки ли се правят и за посещенията на Реис при татко?

По погледа на дъщеря си Хюрем разбра, че тя изобщо не намира смисъл във всичко това, но все пак й отговори:

– Разбира се! Щом ще ходи някъде, и дъщерята на султан Сюлейман ще трябва да бъде подготвена.

– Сама ще посетя Реис Баба!

Хюрем застина на място. Без малко да изрече: „Това е невъзможно!", но като видя изражението на Михримах, си замълча. Нямаше да има никаква полза. От разговора им само щеше да се ядоса.

Върна се в покоите. Султан Сюлейман тъкмо ставаше от леглото когато тя, без дори да го поздрави, отсече:

– Иска да ходи сама!

Падишахът занемя от изненада. По изражението на Хюрем разбра, че решението на Михримах е категорично.

– Няма ли начин, Хюрем ханъм? – измърмори под носа си.

– Няма, Ваше Величество, султане мой. Дъщеря ни вече не е дете, иска да се изяви като принцеса.

Сюлейман потъна в дълбок размисъл и само поклати глава.

– Няма да стане! – надигна се той от леглото. – Не може дъщерята на султан Сюлейман да бъде изпратена сам-сама сред толкова много войници!

Хюрем отвори уста да каже нещо, но той вдигна ръка:

– Не искам празни приказки! Дъщеря ми да си избере сама кой да я придружава!

Султан Сюлейман проследи с усмивка Хюрем, като видя как лицето й направо грейна и с бързи стъпки се втурна към вратата.

След малко тя съобщи без заобикалки новината на дъщеря си:

– Баща ви не разрешава да тръгвате сама. Ти, дъще, трябва лично да си избереш кого ще вземеш за придружител.

В първия момент Михримах не я разбра. Сетне очите й заблестяха:

– Значи татко няма да дойде!

– Нали ти казах, лично ще си избереш кой да те придружава! – погледна дъщеря си в очите и за миг замълча. – Според мен, добре ще е да вземеш някои от учителите си, наложниците и прислужниците.

– За срещата ми с Реис нямам нужда от тях!

– Имаш! Така трябва!

– Щом „така трябва“, ние просто няма да отидем, и толкоз!

– Протоколът го изисква! От съображения за сигурност...

Михримах нямаше намерение да отстъпи и на крачка.

– Ако прославеният Хъзър Реис, когото баща ни обяви за управител и му повери цяла област от Великата Османска империя, не може да ни гарантира сигурност, тогава ние какво сме?

Хюрем отново изтича при падишаха да му обясни какво става:

– Положението е такова и такова!

Дълбоко в себе си Сюлейман се възхити от логиката на дъщеря си, но пак настоя:

– Не може без придружители!

Дори категоричното решение на господаря не даде резултат. Отговорът на Михримах беше още по-категоричен:

– Ако нашите подчинени, морските пехотинци, които славим като безстрашни юнаци, не могат да опазят принцесата на своя господар, тогава какви битки ще водят с неверниците? Тежко му и горко на османския поданик!

Още два пъти притичва Хюрем до мъжа си и обратно. Най-накрая Султан Сюлейман се смили.

– Добре! – произнесе се той. – Да не се оформя свита от придружители. Дъщерята на великия султан Сюлейман – Михримах, ще отиде сама при Хъзър Реис!

Хюрем отново литна от радост. Това беше страхотен изпит за влиянието на дъщеря й върху баща си. Михримах издържа и него. „Браво на моето момиче!“ – възкликна си тя негласно на излизане от Негово Величество господаря. Миг след като Хюрем си тръгна, Сюлейман извика неговия секретар.

– Виж, ага! – смръщи вежди. – Нашата дъщеря утре ще посети корабостроителницата. Няма да има придружаваща свита.

Не обърна внимание на ококорените му от страх очи и продължи:

– Принцеса Михримах ще отиде сама. Да се извърши съответната подготовка!

Докато личният секретар обмисляше как да се противопостави, господарят се разсмя:

– Нека тя да си мисли, че е сама! А ти незабелязано ще вземеш всички необходими мерки. По същия начин да се подготви и Хъзър Реис. Правете, струвайте каквото си щете, но дъщеря ни за нищо на света не трябва да ви вижда и усеща. Ясно ли е? Нека вярва, че сама е слязла до корабостроителницата.

Мъжът се успокои, поклони се десетки пъти и се оттегли.

А в това време султан Сюлейман се размисли: „Колко грижи ми създават тези две жени – въздъхна той. – Отдавна не можем да скършваме на две думата на майката. Сега пък дъщерята ми се качи на главата. Няма ли да мога най-после да кажа „не“ на тези две красавици?“

Стана, загледа се в разцъфтяващите дървета и промълви:

– Сигурно няма да мога!

***

Когато сутринта двете с Есма се качиха в дворцовата карета, Михримах си мислеше, че всеки момент може да припадне от вълнение и щастие. Това бе първото й самостоятелно излизане от двореца. Вярно, беше ходила до Стария дворец да се види с Гюлбахар и Мустафа, но тогава я следваше цяло шествие от придружители. Разбира се, имаше си и тайното бягство до „Айя София“. Обсебена от желанието да види онова кубе отвътре – въпреки настойчивите опити на Есма да я откаже, – един ден се преоблече в други дрехи, прекоси коридорите и тайните проходи, познати единствено на прислугата, и се измъкна от двореца. Но той, не се броеше. За пръв път излизаше официално от двореца сама.

Разбира се, без да се броят Есма и чернокожият началник на харема, за когото майка й отсече: „Без Джафер – никога!“.

И все пак се усети волна като птица. Имаше чувството, че само като отвори вратичката на каретата и – пъррррр! – ще изпърха с криле и ще изхвърчи. Душата ликуваше от възторг най-вече при мисълта, че ще се качи в кораба на Хъзър Реис, който летеше по вълните и за когото нямаше непребродено море. Ако не сега, все някой път върху палубата на този кораб – кораба на Реис Баба – тя щеше да разпери крила и да литне като чайка.

Каретата излезе през главната порта. Кочияшът изплющя с дългия кожен камшик. В лек тръс конете се заспускаха по надолнището. „Сама съм! - помисли си Михримах. – И отивам да летя над морето!“

***

Когато в лодка с осем чифта гребла Михримах се плъзна по морето към големия тримачтов кораб с червения корпус, дъхът й секна. Това бе сън.

В лодката седеше до гувернантката и гледаше само напред, за да избегне очите на грамадния Реис с червената брада, който я наблюдаваше внимателно. Накани се да му каже нещо, но се отказа. И без това нищо не й идваше наум.

Когато отиваха към лодката с осемте чифта гребла, чу Есма да мърмори, навела глава с такова отчаяние, като че ли отиваше на смърт. Не спираше да реди молитви. „Пази боже!“ – си рече Михримах. В този момент никак не й се искаше Хъзър Реис да си помисли, че се е изплашила и тя. Незабелязано сръга момичето с лакът. Есма моментално млъкна.

Михримах не се страхуваше. Но се вълнуваше както никога досега.

Хъзър Реис щеше да я качи на флагманския си кораб, победител в толкова много битки. Вдигна глава и се загледа в червения му корпус, който се извисяваше нагоре като някой исполин.

Последва я и Есма.

– За нищо на света няма да се кача на това нещо! – прошепна в ухото на Михримах.

Тя беше уплашена толкова много, че вътрешната й съпротива прозираше дори и в погледа. Вярно, височината на кораба обезпокои и Михримах. Възможно ли беше да се изкатери човек толкова нависоко? „Няма да мога!“ – помисли си тайно и тя. Различаваше се от Есма по ум и разум. Още от малка майка й я бе научила да се преборва със страха най вече с ум и разум.

„Не беше ли ти, която искаше да полетиш над вълните и си кроеше разни мечти? – си каза. – Сега ще се откажеш ли, ще избягаш ли? Има някакъв начин, разбира се! Та няма да хвърлят само някакво въже на една високопоставена принцеса като мен и да й рекат: „Хайде, катери се!“

Умът и разумът й се оказаха прави. Лодката с осемте весла се допря до корпуса на кораба и нечий глас прогърмя:

– Скрипецът!

Наистина, от едната страна на кораба със скърцане и стържене, до сами лодката, спуснаха плътно прилепена към корпуса стълба. Освен два реда дебели въжета, откъм морето тя нямаше нищо, за което човек можеше да се хване.

– С Бога напред! – възкликна Хъзър Реис и като подбра пешовете на халата си, я атакува пръв.

В отговор отгоре същият глас отново забоботи:

– Хъзър Реис – на десен борд!

Когато стъпи на дъската от стълбата, Хъзър Реис протегна ръка към Михримах. Тя се изправи, без да покаже и следа от страх. Лодката се разклати на две страни и този път Есма надигна молитвите си към Аллах вече не с шептене, а с цял глас.

С две крачки Михримах стъпи върху дъската от стълбата и се хвана за ръката на Хъзър Реис. На мига усети силата, която излъчваше тази едра топла длан.

– Принцесо! – почтително й заговори Хъзър Реис. – Корабът ми е стар, но е водил безброй битки. Гюлетата на неверниците са пробивали неведнъж неговата пазва – и винаги е излизал победител. Това, което искам да ви кажа, е, че корабът, на който ще стъпите след малко, е ветеран. За вашето посещение искахме да постелем целия мостик с атлаз и коприна, но на ветерана победител коприна не му приляга. Нали няма да ни упрекнете?

Едва тогава обърна внимание. Дъската най-горе, до перилата, беше застлана с чували и въжета. С крайчеца на окото си видя как гребците се мъчат да качат на въжената стълба Есма, а тя, като закована на място изобщо не ще и да помръдне.

Хъзър Реис се изкачи по стъпалата бавно, полека-лека, без да й пуска ръката. Колкото по-нависоко отиваше, толкова по-осезателно полъхващият от морето вятър я галеше по лицето. Дързък порив подхвана ешарпа й от главата и го разстели върху раменете. Не му се разсърди. Изкачи се до перилата, хваната здраво с едната ръка за мощната длан на Peис, а другата – за предпазното въже.

Хъзър Реис се показа на палубата пръв, спря се на място. В същия миг се разнесе тънко изсвирване на дудук.

– Реис Баба! – прогърмя пак оня глас.

– Господ да го благослови! – отекнаха отвсякъде десетки мощни мъжки възгласи...

Когато затихнаха, друг хор поде от друго място:

– Да те дари Мохамед...

Завършиха обаче всички в един глас:

–...с благодат!

Изправен на стълбата с едно стъпало пред Михримах, Реис им отговори:

– Юнаци мои, бъдете щастливи, със смели сърца и силни мишци! Благодаря!

Михримах видя как Хъзър Реис вдигна дясната си ръка и два пъти я допря до челото като поздрав към моряците.

Той се отмести встрани от последното стъпало, за да й стори път да прекрачи през отворената вратичка на перилата.

С разтуптяно сърце, с развети от морския вятър коси, Михримах изкачи последните две стъпала и стъпи на палубата.

Този път не успя да се овладее. Дъхът й секна.

В същия миг изправеният до вратичката на перилата мургав разгърден моряк й прониза слуха с гръмкия си вик:

– Принцеса Михримах, дъщеря на славния наш повелител султан Сюлейман шах, син на халифа на земята Явуз Селим хан, син на султан Баязид хан, син на пресветлейшия Фатих Мехмед хан!

Строените точно пред нея в прави редици моряци извикаха в един вик.

– Привет на принцесата! Добре дошла!

Мощните басови мъжки гласове, изпълнени с обич и радост, се разляха едновременно над морето, оттам се извисиха към небесата:

– Да пребъде нашата принцеса, пред която бледнее дори и слънцето!

Очите й плувнаха в сълзи. Разтвори ги широко да не рукнат. Никой не я беше учил, но кимна за поздрав към моряците с лека усмивка.

Знаеше, че всички моряци си имат свои собствени правила. За пръв път на боен кораб се качваше принцеса. Копнежите за жена ги терзаеха от месеци, с години, но в действителност подобно присъствие на кораба изобщо не беше желано. А ето че дъщерята на падишаха беше съвсем друго нещо. Ще дойде ден, когато походите и войните щяха да свършат и те, вече остарели герои ветерани, щяха да се завърнат у дома и ще започнат своите разкази така: „Знаете ли, най-красивата красавица, дъщерята на великия султан Сюлейман, принцеса Михримах, дойде да ни посети на флагманския кораб. Ако щете вярвайте, аги, ако щете – недейте, но когато принцесата се качи на палубата, моряците помислиха, че е изгряло второ слънце“.

Дъщерята на повелителя ги гледаше открито, без страх, почтително и с обич. На главата си не носеше като другите жени на двореца малка шапчица или някоя от онези големи шапки. Дори не се и притесни заради смъкнатия от вятъра върху раменете й шал, нито се опита да го закрепи на главата си. Принцеса Михримах бе дошла сред тях не кат дъщеря на повелител, а като сестра. И беше омаяла моряците със своите сини очи и със златната си коса. Отправяха към единствената дъщеря на Сюлейман хан смутени, плахи мъжки погледи и си мислеха: „Тя в по-красива, отколкото я описват!“

Внезапно моряците направиха нещо съвсем непредвидено, нещо, което не им бе наредено. Нямаше го нито в книгите, нито в сметките. Някой сякаш им подаде команда и те подхванаха една моряшка песен н един глас, съвсем спонтанно:

Моретата са ни домът, вълните – нашите другари.

Надбягваме се с вятъра, опиваме се с урагани.

Не знаем що е страх, връхлитаме върху врага.

Дано помолиш се за нас, сестрице Михримах.

Хъзър Реис обърна глава към морската шир, за да скрие сълзите си от своите юнаци. Плувнаха в сълзи и очите на тези морски лъвове, които рамо до рамо бяха водили толкова битки и бяха видели толкова много смърт и ужаси. Сърцата им се бяха разнежили дотам, че моментално промениха думите от стиха Дано помолиш се за нас, сестрице майко с името на Михримах.

Дълго време след този ден песента щеше да се пее по цели нощи в този си вид. Трепетната въздишка, спотаеното проплакване след него щяха да сграбчват изпълнените им с копнеж сърца. И щом всички те, момчета затвореха очи, щяха да си представят красивата дъщеря на султан Сюлейман. Прелестното й лице, златните й коси, сините й като морето очи. И загадъчната й усмивка.

Михримах не сметна за нужно да се крие. Притисна гърди с ръка и даде воля на сълзите си. Погледна към моряците със загадъчна усмивка и бликнали сълзи.

Точно в този момент погледът й попадна на две впити в нея черни очи. Загледа се – беше един от моряците, който сякаш искаше да погълне, c черна коса, черни вежди, черни очи. Тя потръпна, без да знае защо, Изпъкналите скули придаваха на лицето му суров вид. Или това изражение се получаваше от тънките като стрела вежди? Правилен, издължен нос. Увисналите под краищата на устните мустаци се сливаха с брадата, която покриваше бузите и челюстите. Както при останалите моряци, и под неговия разгърден син елек се подаваше голо тяло. Боже Господи! Очите му пламтяха като огън.

Михримах направи усилие да избегне погледа му, но не успя. Опита се да потуши сърцебиенето – не можа. Вместо това усети, че бузите й пламтят в жар.

Сърцето й пърхаше като сърчицата на уплашените гълъби, които момчетата от дворцовата стража хващаха и ги оставяха в дланите й. „Какво става с теб, Михримах? – се попита сама. – Пред теб стоят стотина моряци. Този е един от тях. Откъде се взе сега това сърцебиене? Всички са се загледали в теб. Защо видя само неговите очи? Я се вземи в ръце!"

Стори й се, че се гледат така от часове, че времето е спряло. Наоколо се случваха много неща, но като че ли със забавени движения, без звук. Тя не виждаше нищо друго, освен двете огнени очи, които я гледаха изпод черните, извити, дълги мигли.

„Божичко! – каза си наум. – Ще разберат, че се гледаме! Ще стана за срам!“

Най-сетне успя да обърне глава на другата страна. Но онези изгарящи очи още бяха впити върху нея. Усещаше ги.

– Боже Всемилостиви!

Мощен глас й се притече на помощ, тя така и не разбра откъде дойде. Hа палубата моментално се разтичаха, строят и редиците се разпаднаха.

Михримах не посмя да се огледа. Достраша я да не би да срещне онези очи.

– Принцесо! Принцесо!

Стресна се. Кой знае за кой пореден път я викаше гувернантката. Погледна косо към нея. Есма й правеше знаци с глава, че трябва да види какво става. Обърна се плахо.

– Нямаше го! Изчезнал беше!

Сега вместо неговите друг чифт очи се бяха вторачили в нея.

Друго чувство обзе сега Михримах, трескаво се попита: „Дали капитан Баба е разбрал, че се гледам с един от моряците? Може би и гувернантката ми го е забелязала. Всички го разбраха!“

По лицето й отново плъпна огън. Реши при първа възможност да попита за това Есма.

Започна да наблюдава моряците, все едно нищо не се е случило. Великолепният хор, който преди малко изпя песента в нейна чест, сега препускаше в невероятна гоненица. Някои се катереха от въжените стълби по мачтите, други тичаха към носа на кораба, трети – към кърмата.

– Аллах! – извика някой отдолу.

Последва го ужасен залп. Както си седеше на място, огромният кораб се разлюля на две страни. Докато се опитваше да разбере какво става, Михримах видя и бездруго бледото лице на Есма да побелява като вар.

– Аллах! – повторно се разнесе викът.

Прогърмя още един залп. Разтресоха се. Есма отново занарежда молитви.

Тъкмо Михримах се накани да попита какво е това, когато Хъзър Реис й обясни:

– Топовни салюти във ваша чест, принцесо! Моряците ви поздравяват с „Добре дошла!“.

След малко вече седяха в каютата на Хъзър Реис. Цялата задна стаи беше остъклена, от край до край. В центъра – голяма маса с натрупан върху нея книжни рула и много непознати уреди. Леглото на Реис бей отдясно.

Михримах тръгна директно към стъклената стена.

– Потеглихме ли, Реис Баба?

– Да, принцесо. Поисках разрешение от нашия господар да направим една малка разходка. Преди да се сбогуваме с нашата принцеса, ще поплаваме около час.

Михримах се загледа в бавно приплъзващия се назад горист хълм. Новият дворец се очертаваше смътно в сянката от дърветата.

– Спомняш ли си, Есма? – обърна се тя към гувернантката. – Двете с теб наблюдавахме корабите оттам. А сега гледаме натам от кораб, и то от флагманския кораб на Хъзър Реис.

Момичето само кимна с глава, но така красноречиво, че беше ясно какво иска да каже: „Жалко, че не наблюдаваме пак оттам!“ Половин час да пътува с лодка, после, хваната за въжетата на мокра и тясна лодка, да я качват на този огромен кораб, на всичкото отгоре да прибавим и ужасните топовни гърмежи, а сега да усеща отдолу и непрестанно люшкане на надигащото се и спадащо море – всичко това й беше дошло в повече. Плюс това предстоеше и слизане. Как ли щяха да слязат от този кораб?

В същото време Михримах се опитваше да заличи от паметта си огнените очи, които срещна преди малко на палубата. Сложи ръка върху рамото на хванатата за масата Есма, опита се да я успокои, да я окуражи. Може би ако си ангажираше вниманието с други неща, щеше набързо да го забрави.

– След малко отново ще излезем на палубата, принцесо – каза Хъзър Реис - Не съм забравил обещанието си пред вас. Ще полетите върху вълните! Но преди това желая да изпиете нещо топло.

Обърна се и погледна към Есма.

– Тази госпожица има огромна нужда от това. Струва ми се, че доста се с поуплашила.

– Вие никога ли не сте се страхували, Реис Баба?

Едва го изрече – и вече съжали. Хвана я яд на себе си: „Как може да задава подобен въпрос на моряка, прославен с храбростта си над седем морета?“.

Реис поглади червената си брада и се усмихна:

– Страхувал съм се, принцесо.

Даже и Есма не очакваше такъв отговор.

– Не вярвам! – поклати глава Михримах. – Шегувате се. Как е възможно Хъзър Реис да се страхува?

– Страхува се.

Михримах не откъсна поглед от очите му.

– От какво? От какво се страхувате?

– От предателството! – не се поколеба дори за миг Реис. – Страх ме е от предателство.

– Ние ви познаваме като храбрец, който не се бои от нищо.

– Предателството е работа на дявола, принцесо. Проваля живота. Убива. Изпепелява огъня. Отнема и славата, и честта на човека.

Михримах се замисли и пристъпи към стъклената стена отзад на каютата. Предателството беше нещото, от което най-много се страхуваше и майка й. От мига, когато я чу за пръв път от устата на Хюрем, тя се стряскаше дори само от произнасянето на тази дума.

– Нашите деди ни учеха така: „Колкото и храбро да ти е сърцето, трябва да се страхуваш от предателство и клевета“. Имали са право.

– Извършвали ли са предателство спрямо вас?

Реис кимна с глава:

– Опитахме горчилката на предателството.

– Ще ми разкажете ли? – приближи се Михримах към леглото му. Хъзър се замисли за миг: „Има ли смисъл да развалям изживяното от принцесата щастие с такива грозни приказки и спомени“.

В този момент на вратата се почука. Хъзър Реис забеляза, че принцеса Михримах скочи от мястото си. Сети се за странния й вид на палубата преди малко. „Това момиче като че ли за миг не беше на себе си - му мина през ума. – Може да се е стреснала от ненадейното почукване".

Докато капитан Баба не изрече „Влез!“, вратата не се отвори. Михримах отново усети как сърцето й се разтуптя. Сама забеляза, че й се прииска, като се отвори вратата, в каютата да влезе той. Изпадна в паника.

Вратата се отвори бавно, със скърцане и... Влезе друг моряк с поднос в ръце.

Не беше той!

Михримах изпита странно усещане, нещо смесено между облекчение и разочарование.

– Горещ сироп с канела!

Дойде на себе си едва от докосването на Есма:

– Моля?

– Горещ сироп с канела. Ще ви се отрази добре, принцесо!

Хъзър Реис не можеше да си обясни на какво се дължи тази нейна разсеяност през последните десетина минути. „Сигурно е от вълнение. Днес изживява онова, което си е мечтала от години“.

Михримах отпи глътка от димящия ароматен сироп и в желанието си да прогони мислите, които пърхаха в главата й, промълви:

– Щяхте да ми разкажете за предателството.

Хъзър Реис придърпа стол и седна.

– Знаете... – започна той. – По-точно, сигурно сте го чули. - Пак замълча. Погледна в отправените към него изпълнени с искрено внимание момичешки очи. – Бяхме четирима братя. Оруч, Иляз, Исхак и аз. Търгувахме, обикаляхме с корабите от пристанище на пристанище, купувахме стока, продавахме...

Хъзър Реис, изглежда, се вживя отново в онова време, помълча малко.

– Рицарите от Родос нападнали кораба на Оруч и го пленили. Брат ми Исхак загинал геройски в битката. Дадохме им откуп и освободихме брат ми Оруч. И в същия ден дадохме клетва. Щом светът е такъв, ние ще станем пирати. Започнахме да превземаме корабите на неверниците на Бяло море. Разнесе ни се славата, нарасна мощта ни. Дойде ден, когато испанските, венецианските и генуезките кораби не можеха вече да излизат в открито море. Дори и чайките не размахваха криле и не летяха над Бяло море, ако нямаха разрешение от нас...

Замълча. Отрони дълбока въздишка.

– Ето на, в това време народът на Алжир бе поробен от испанците. Изпратиха ни вест: „Нали Оруч и братята му са мюсюлмани, нека дойдат да ми освободят!“ И ние отидохме, направихме каквото казаха. Ликуваха. Предложиха ни: „Тук да е вашата родина!“ Провъзгласиха брат ми Оруч за техен владетел. Оставихме го там и отплувахме където ни е мястото, към моретата. Обаче...

Пред очите на Михримах разказът му се нижеше в живи картини, заедно и тя беше с тях. Изуми се как така Хъзър Реис разказва за успехите и геройствата си, без да ги преувеличава, без дори да ги представя на заслужената им значимост.

Реис се изправи и отиде при задната, стъклената стена. Известно време постоя там, загледан в изнизващите се очертания на Истанбул.

– Обаче? – попита Михримах.

Хъзър Реис се обърна и видя, че дъщерята на султана се беше приближила и сега стоеше изправена непосредствено до него.

– Обаче, принцесо... – въздъхна той. – Намеси се Сатаната. Същите които ни повикаха: „Идвайте да ни освободите“, се споразумели с испанския крал, тъй като им обещал да ги обсипе със злато. Една нощ отворили портите на крепостта пред тайно стоварената на брега испанска войска. Предали им батко ми Оруч Реис, същия, когото бяха молили за спасение. Испанците го оковали във вериги и го отвели. В Испания го натоварили на една каруца със слама и го показвали на народа за назидание. Измъчвали моя юначен батко. Били го, бутали го, мушкали го с тояги, ками и саби. Подложили го на всички видове мъчения. Отрязали му главата.

Гласът на Хъзър Реис трепна. Михримах усети дълбоко в себе си огромна болка.

– Не се задоволили дори и с това. Набучили главата на батко ми на дълго копие и обикаляли с нея от град на град.

Последва напрегнато мълчание. Като видя рукналите от очите на Михримах сълзи, Реис се сбърка какво да стори.

– Принцесо! – промълви. – Простете на стареца, който ви доведе тук, за да ви дари малко щастие, а ви разстрои с разказите си за минали времена.

– А наказание за предателството? – попита Михримах. – Предателството беше ли възмездено? Отмъстихте ли?

– Не оставихме камък върху камък. Отидохме и предателят си получи заслуженото. Но отмъщението може ли да върне онзи, който вече го няма! За какво са ни хиляди отрязани глави вместо главата на Оруч. Ако питате мен, не хиляди, милиони предателски глави не струват колкото един Оруч!

– А испанците?

– Нападнахме ги, избягаха. Проследихме ги, обстрелвахме бреговете им с топовете, но не се показаха. Искам да ви кажа, принцесо, че огънят на отмъщението, който ни изгаря отвътре, не стихна. Не успях да отмъстим както трябва на неверника, причинил толкова зло, омраза и болка на моя брат. Не можахме да превърнем Бяло море в затворена територия за Испанската армада. Но сме се заклели. Докато в това тяло живее тази душа...

– Какво е необходимо, Реис Баба? Какво е необходимо, за да бъде възмездена кръвта на нашия Оруч Деде?

Хъзър се обърна към нея. Унесено загледана през прозореца към морето, Михримах също обърна глава. Очите на султанската дъщеря излъчваха твърда решителност.

– Какво е необходимо? – повторно попита Михримах, без да сваля поглед от Хъзър Реис.

– Шестдесет нови галери.

Той видя припламналите в зениците й искри.

– Ако имам още шестдесет галери, ще разбия Испанската армада в Бяло море. Ще изпълня докрай дълга си пред Оруч. После идва ред на океана.

– Океанът ли? Морето, което няма начало и край?

– Не слушайте нашите приказки, принцесо! – засмя се Хъзър Реис. - Всяко море си има край. Един морски капитан, Колумб се казва, доказал, че и океанът си има край. Завършва при Новия свят. Така че наш дълг е да отворим пред Османската империя портите към Новия свят!

– Защо?

– Защото, което тече оттам, ще направи притежателя му толкова богат, че ме е страх да не затъмни блясъка на Великата Османска империя.

Михримах изведнъж се наежи:

– Какво говориш, Реис Баба! Нима е възможно блясъкът на Великата Османска империя да угасне?

Замечтаното романтично момиче изчезна, на негово място сега се появи владетелката.

– Не съществува вечна светлина, принцесо. Ако искаш да не угасва, трябва да я захранваш с нови източници, да откриваш непокътнати богатства. Ето такива богатства има далеч зад океана. Така е според думите на онези, които са ходили там и са ги виждали, които са се върнали и са го разказвали. Планините на новия континент били от злато, реките му от елмази, горите – от изумруди. Като казвам богатства – това имам предвид. Сега стотици кораби превозват онова злато за най-големия враг на нашия господар – Карл Пети.

– В такъв случай цитираните от вас шестдесет галери ще бъдат построени! – отсече Михримах. – Блясъкът на Османската империя няма да угасне.

Хизър Реис не знаеше какво да й отговори. Само си помисли: „Жалко, защо ли и умът на Любимеца Ибрахим не беше като ума на това девойче!“

Макар че му обяснява цели два дни, не успя да го убеди колко важни са моретата. Дали желанието и молбата на султанската дъщеря сега няма да надделеят над сляпото му упорство?

Отново наведе почтително глава:

– Трябва да знаете, че и да не се направят шестдесетте нови галери, Вие покорихте моряците, слуги на нашия господар. Дали са шестдесет или шест, при всеки поход вие ще увенчавате техните надежди.

Михримах отвърна на комплимента на стария Реис със същата почтителност.

– Хайде да видим – каза тя с нетърпящ възражение тон, също като майка си - как с още шестдесет галери морските пехотинци на нашия господар ще служат на Великата Османска империя!

След което се обърна и повика гувернантката си:

– Ела! Хайде да целунем ръка на нашия капитан и да излизаме на палубата. Още не сме литнали над вълните!

***

Потърси го с поглед веднага щом стъпиха на палубата. Не го видя. Нямаше го. Нещо повече, нямаше и следа от онази предишна припряна суматоха. Моряците, които се катереха и спускаха по такелажите и въжетата, бяха изчезнали.

Сега се долавяше онова ромолящо бълбукане, когато кораб пори водата в морето, и пронизващото слуха свистене на вятъра, когато се блъска в платната и ги издува.

Трескаво изтича към вратичката на десния борд и погледна надолу. Веслата на флагманския кораб се вдигаха в един и същи миг, в един и същи миг се гмуркаха в морето и сред шуртенето на разпенените водни талази отново се вдигаха едновременно.

Михримах изтича на носа. Вятърът грабна шала от главата й и го отнесе. Есма успя да го хване, преди да падне в морето. Този път погледна през перилата на левия борд долу към разпенената от кораба вода. Загледа се в играта на греблата с вълните. Разпери ръце на две страни, сякаш искаше да прегърне порещия откъм носа на кораба вятър. А той подхвана косите й и ги разпиля на четири страни така, сякаш искаше да ги отнесе във вълните.

– Аз летя, Есма! – извика тя. – Виждаш ли, летя над вълните!

Момичето се опита да я отдръпне от перилата.

– Внимавайте, принцесо! – прошепна й на ухото. – Ако искате да го видите отново, гледайте не към морето, а покрай себе си!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

Михримах лежеше с отворени очи. Не знаеше защо не я хваща сън. Назад във времето останаха нощите, когато заспиваше още щом се допреше до възглавницата. В главата й пърхаха хиляди мисли, с издути платна преследваше мечтите си.

„Лъжа е!“ – измърмори на себе си. Всъщност много добре знаеше какво пропъжда сънищата й. Не можеше да се отърси от мисълта за него. Въпреки всички усилия, тя не беше заличила в съзнанието си погледа на онзи моряк от кораба на Хъзър Реис, който прикова поглед в очите й.

Лежеше и разглеждаше златните лъскави орнаменти по тавана на стаята.

– И това си е чиста заблуда! – отрони въздишка тя.

Въобще не искаше да забрави пламтящите като жарава очи.

Кой беше всъщност? Как се казваше? Откъде беше?

И накрая – идваше ред на въпроса, който я караше цялата да тръпне от вълнение: „Дали ме харесва?“.

Тогава, преди да напусне кораба, тя незабелязано огледа цялата палуба, но не го видя. Странно, на душата й лежеше тежка мъка. Точно като сега.

Когато слизаше към лодката с осемте чифта гребла, използва като повод сбогуването с капитана, за да огледа още веднъж, за последен път цялата палуба. Батальонът морски пехотинци беше излязъл да я изпрати - нямаше го и сред тях. Бяха кръстосали погледите си само за миг, после морякът с вежди като стрела сякаш изчезна. Докато слизаше по висящата стълба, за миг си помисли: „Да не би да ми се е сторило?“

Стъпваше изключително внимателно, за да не падне, държеше се здраво за въжетата на стълбата, не вдигна глава чак докато стигна до мостчето между нея и лодката. С една ръка попривдигна воланите на роклята си да не я спъват и се приготви да прекрачи в лодката.

В този миг видя протегнатата към нея ръка.

– Ще си превиша ли правата, ако пожелая принцесата да ми хване ръката, за да може по-лесно да се качи в лодката?

Сърцето й трепна от този плътен глас и Михримах бавно повдигна глава, за да види на кого принадлежи той.

О! Боже господи, той беше! Морякът с огнените очи!

Дъхът спря. В гърдите й се надигна вик. Как го бе търсила с поглед във всеки един моряк, изпречил се пред нея на палубата, само и само за да го зърне още веднъж, макар и за миг, и тъкмо когато най-накрая повярва, че всичко е било само един мираж, той най-неочаквано се появи направо пред нея. Нещо повече, подаваше й ръка да се хване за него. И може да бъдат заедно от кораба с червения корпус чак до Сарайбурну.

„Боже господи!“ – надигна се още веднъж вик в гърдите на Михримах.

Не помнеше колко пъти през този ден възкликна така. И всеки път заради него!

Още веднъж очите му се впиха в нея. Сърцето й запърха, подаде му мъничката си като птиче ръка. Допряха длани. Обзе я трепет. Голямата груба, но топла мъжка ръка й вдъхна стабилност. Качи се в лодката. Настани се върху приготвената специално за нея избродирана със сърма постелка и за пръв път се запита: „Това ли наричат любов?“.

„Не, драга – опроверга се сама. – Каква ти любов? Нима може човек да се влюби след два разменени погледа? Видяхте се с един мъж очи в очи два пъти. Това е всичко!“

– Принцесо! – промълви морякът с огнените очи.

Тя потръпна от плътния глас на този мъж.

„А на това какво казваш? Само очите ли са виновни? Потреперваш и от гласа му!“ – скастри я вътрешният й глас.

– Беше чест за вашия роб! – допълни морякът, поклони се леко и пусна ръката й.

От този ден Михримах съвсем се обърка. В лодката изобщо не обърна внимание на Есма, която я побутваше с лакът, само се постара да не я забележат как не отделя очи от гребеца на третия ред, моряка с огнените очи. Помисли си: „Дали като слизаме от лодката, пак ще ме хване за ръка?“

Но не стана така. На пристана при двореца бе посрещната от цяла свита прислужници, а това й напомни, че е дъщерята на султана. Как се вреди от тях снажният моряк, че да я хване за ръка? Стъпна на пристана, хвърли му един поглед през рамо – и това беше всичко.

Започнаха да я тормозят безсъниците. А когато задрямваше с първите зари на утрото, връхлитаха кошмарите. Кошмарите, които я хвърляха в ужас.

Някаква ръка... Огромна ръка, не можеше да види на кого е, започваше да шари по цялото й тяло, навсякъде. Галеше я, извиваше я, стискаше, мачкаше... „Недей! – викаше Михримах. – Недей! Не искам!“

Влудяващото удоволствие от нещото, на което се противеше и крещеше „Недей!“ направо я ужасяваше.

А това не беше всичко. Дръзката ръка започваше да я разсъблича. Дори насън Михримах се срамуваше. Потъваше вдън земя... А от друга страна, викаше: „Не! Това не е истина! Сън е. След малко ще се съмне, ще се събудя и всичко ще свърши“.

Ръката обаче не спираше, Михримах се гърчеше до полуда.

Скачаше от леглото, облята в студена пот, но щом се сетеше, че се е гърчила от удоволствие, изпадаше в друг шок. „Пази ме, пази ме!" крещеше в себе си. Струваше й се, че всички я гледат, имаше чувството, че е омърсена.

Тази сутрин се събуди пак така – сред тръпките на удоволствието и с чувството на срам.

– Какво й е на моята принцеса? – попита гувернантката.

Есма от доста време забелязваше странното състояние на принцесата.

– Нищо ми няма!

– Има ти, има! – настоя Есма. – Откакто сме се върнали от кораба на капитан Баба, на моята принцеса й става нещо. Стенете през нощта...

– Стена ли?

– Да, принцесо! Стенете.

Ето че беше станала за срам. Значи онова, което изживяваше насън, се проявяваше в реалността с такива позорни реакции.

– Да не би да сте болна?

– Казах ти, дадъ, нищо ми няма!

Гувернантката изобщо не повярва на този отговор.

– Или онзи юнак с извитите вежди е взел ума на моята принцеса?

– Що за приказки, Есма? – скочи ядосана Михримах.

Гласът й прозвуча гневно, погледът й обаче говореше друго: „Да! Той ми взе ума!“

Строго изгледа Есма.

– Да не съм чула друг път от устата ти такива приказки!

– Ако щете ме обесете, ако щете ме изгонете от антуража си, но ще ви кажа каквото имам да ви казвам, принцесо! Защото вие вече пораснахте. Когато бяхте мъничка, аз ви бях бавачката. Сега обаче сте една много красива принцеса. От бавачките се изисква да бъдат и прислужници на господарките си, и пазителки на техните тайни. Ако ви тежи, с кого другиго ще го споделите, ако не с Есма?

– Нищо ми няма, нали ти казах, Есма! – с последни усилия се възпротиви Михримах.

Сниши глас и засрамено прошепна:

– Има... Наистина ми има нещо...

– Кажи какво ти тежи, принцесо, да ти помогна. Онова, което тежи на моята красавица, за Есма е кървяща рана...

– Но няма да казваш на никого...

– Няма!

– Закълни се!

– Заклевам се! Бог ми е свидетел!

Михримах притегли гувернантката си съвсем наблизо и шепнешком й разказа съня си.

Есма я изслуша мълчаливо. Само в един момент попита:

– Той ли? Той ли те гали?...

– Не! – прекъсна я Михримах. – Не знам. Няма физиономия. Само една ръка. И толкова!

Бузите й се зачервиха от срам. Най-накрая заключи:

– Есма, не мога да погледна мама в очи! Никого не мога да погледна! Не искам да сънувам такива сънища! Мъча се да не заспивам, само и само да не ги сънувам.

Есма взе ръката на Михримах в дланите си и като се стараеше да не премине границите на почтителността, й заговори нежно:

– Ах, моя принцесо, най-красивата красавица! Какво срамно има в това! Такива неща се случват на всекиго!

– И на теб ли?

Есма кимна с наведена глава да потвърди.

– И ти ли изпитваш удоволствие?

Гласът на Михримах прозвуча едва чуто.

Гувернантката вдигна глава и я погледна. Последва дълго мълчание.

– Да! – отговори със странно изписана по лицето й вина. – Щом човек достигне определена възраст, дяволът започва да го разиграва така.

– Дяволът ли?

– Дяволът, я! Той пробужда желанията в нашето тяло и ни кара да изпитваме такова удоволствие, че да извършваме грях.

На няколко пъти Михримах се канеше да сподели нещо, после се отказваше, но Есма я разбра.

– Кажи го де, принцесо! Не се притеснявай!

– Тези сънища... – стеснително продума Михримах, – тези сънища се появиха оттогава. От деня, когато го видях. Да не би неговата ръка, да се явява в сънищата ми?

Есма повдигна наведената от срам глава на Михримах и я погледна в очите. Усети, че момичето от дъното на душата си желаеше това да е така.

– Според мен – той е!

Този разговор не изигра никаква друга роля, освен да увеличи страховете и срама на Михримах. Гласът на Есма увисна като обеца на ухото й. Изпари се и малкото останала радост. Щом човек достигнел определена възраст, дяволът започвал да го разиграва по този начин!

Значи воинът с огнените очи, който преобърна живота й надолу с главата, беше дяволът. Забавляваше се с нея, за да я вкара в грях.

Съвсем се затвори в себе си. Цял ден не спря да си повтаря: „Аз съм грешница. Дяволът е в постелята ми!“.

Цяла нощ, чак до сутринта, стоя седнала в леглото, без да затвори очи. Проплака: „Не искам да живея с дявола!“. Внушаваше си повече да не го вижда. Че как щеше да го види? Нямаше възможност още веднъж да се качи във флагманския кораб на Хъзър Реис. Естествено, той също нямаше възможност да дойде в двореца.

„Добре де! – плъзна бледа радост по лицето й. – Щом няма да го виждам, значи ще се отърва от дявола“. Но в същия миг някаква смътна тъга измести радостта. Ужасена, промълви: „Искам да го виждам! В дявола ли се влюбих!?“.

Дори само при мисълта за това сърцето й запърха. „Какъв ти дявол? - възпротиви се на изгарящия я отвътре срам. – Измислиците на Есма! Не се хващай за думите на една гувернантка!“

В интерес на истината, можеше ли да са дяволска работа тези неизпитвани дотогава чувства, очите, които пораждаха трепети? Дяволът не беше изправил пред нея този моряк, само и само за да я повлече към пропадението? Нима това беше възможно?

Внезапно се обади вътрешният й глас: „Добре де! Така ли ще живееш! Няма ли да потърсиш истината, за да намериш отговора на въпросите, които непрестанно ти гложди душата?“

Поспря за миг. Загледа се в сумрачните стени на стаята, по които играеха черни сенки, и си каза: „Ще потърся истината! Ще разбера дявол ли е, или не, и ще намеря отговора на въпроса, за който жадува душата ми“.

Ето защо трябваше да го види поне още веднъж. Но как? Това й се струваше абсолютно невъзможно.

Изтощи се от мислене. Отпусна се на леглото. „Есма все ще измисли нещо! - й мина през ума. – Лесно й е да каже: „Споделям мъката ти“. Тогава да намери начин. Ако не друго, поне можеше да научи името на моряка, можеше и щеше да се сети как да му изпрати съобщение“.

Михримах се покри с юргана. „Не още! – си каза. – Ще споделя какво ме мъчи с мама. Ако е любов – любов да е, ако е дявол – дявол да е! Кой ще знае по-добре от моята майка? Ако е любов, тя ще намери изход. Ако ще е дяволът – тя ще го изпепели и ще го изхвърля от сърцето си“.

Когато спусна клепачи, забеляза, че тайничко очаква пак същите видения. Потръпна и се остави в обятията на съня.

***