Михримах - дъщерята на наложницата

– Заинтригувахте ме, валиде, какво е това толкова важно нещо, което има определен смисъл, ако го кажа аз, и друг – ако го кажете вие?

„Срина мостовете, Хюрем! – промълви си наум тя. – Няма вече връщане назад. Казвай каквото имаш да казваш!“

Наведе се към ухото на Михримах и макар че в стаята освен тях двете нямаше никой друг, подозрително се огледа наоколо.

– Кажи на господаря – пошепна, – че искаш да назначи принц Мехмед за управител на провинция Сарухан.

Каза го толкова тихо, и то на ухо, че Михримах не успя да го възприеме. А от друга страна, си помисли: „Правилно ли чух?“

– Какво? Какво да кажа?

Хюрем й хвърли разгневен припрян поглед, наведе се отново към ухото й и прошепна същите думи:

– Кажи му, че искаш батко ти да стане управител на областта Сарухан.

Михримах не успя да овладее изненадата си:

– Но как така, нали там е Мустафа?

– Да, но не е необходимо безконечно да стои все там. Мехмед – в Сарухан, а Мустафа – някъде по-далече... Откъде да знам, например в Аман. Дори и по-далече...

– Но защо? Не разбирам!

Хюрем усещаше, че изчерпва и последните си капки търпение:

– Как така не разбираш? Колкото по-далече е Мустафа, толкова по-гарантирана е нашата безопасност. Колкото по-близо до Истанбул е Мехмед, толкова по-бързо ще се придвижи до столицата.

– Но, валиде, Мехмед и без това си е в Истанбул!

„Не! Не може да е толкова глупава! – размисли Хюрем. – Не може нейната дъщеря да е толкова глупава. Подслушва зад завесата заедно с баща си клюките в Дивана, разговаря по държавни въпроси, изучава везирите до девето коляно, плава на бойни кораби, мечтае за разширяването на османската територия в новите земи, готви се да иска от падишаха да бъдат построени още шестдесет нови галери, ум има за всичко, всичко разбира, всичко знае, а не надушва надвисналата над главите ни огромна заплаха.“

– Михримах! – въздъхна с последни усилия да се овладява. – Мехмед порасна, не бива да стои непрекъснато в Истанбул. Наближава време господарят да изпрати някъде и него. Така повелява законът, протоколът. Целта ми е Мехмед със сигурност да замине в някоя от най-близките до столицата области.

Михримах пак не проумя смисъла, но кимна с глава така, все едно е наясно по въпроса.

– Добре де! Но какво пречи вие да го кажете на татко?

– Пречи ми това, че може да си го изтълкува като проява на вражда между мен и Гюлбахар. Може да си помисли, че се опитвам да отдалеча Мустафа.

Девойката се извърна и погледна майка си. Всеки път се възхищаваше от нейните зеленикаво-теменужени очи. Кой не бе влюбен в тях? На първо място – баща й. Но днес за пръв път забеляза, че изпитва страх от просветващите в очите на майка й искри. Тези вечно проникващи в дъното на човешката душа очи сега блестяха като стъкло и направо я парализираха, смразяваха, настръхна от тях.

– Татко няма ли да усети, че вие сте ми го казали?

– Зависи как ще го поискате, дъще. Ако го направите умно, няма да разбере.

Помълча малко, после я погали по косата и допълни:

– Това само ти можеш да го постигнеш. Животът на всички нас е в твои ръце.

Животът на всички ни ли? Михримах потръпна.

– Ще го поискаш, нали? Ще го кажеш?

Преди да дочака отговора, изненадващо се изправи до нея:

– Хайде да те видим, принцесо! Да видим как ще се пребориш за нашето съществуване!

Гласът й беше толкова смразяващ, колкото и очите.

После неочаквано безгрижно изчурулика:

– А и ние няма да стоим със скръстени ръце! В най-близко време ще споделим с господаря мечтите на нашата принцеса за новите светове, както и искането й за галерите, които трябва да заплават по океаните.

Михримах усети, че й става още по-тежко на душата: „Уж дойдохме да си изплачем болката. Въртяхме, сукахме, та в края на краищата завъртяхме разговора на другаде!“ Наистина, майка й се ангажира да говори с татко й по въпроса за шестдесетте галери, които поиска Хъзър, но после изкусно измести целия им разговор.

Не й се стоеше повече при нея. Обмисляше вече разговора, който трябваше да проведе с баща си. Не беше кой знае колко трудно да подхване темата за галерите, но как щеше да поиска назначаването на Мехмед за управител на Сарухан? И то без той да забележи, че е по желание на майка й! Такъв велик падишах ли нямаше да го усети? Как ли би било възможно?

– Валиде, това ли имахте да ми казвате?

Въпросът излетя от устата й малко остро.

– Не разбрах! – учуди се Хюрем.

– Когато влязох в стаята, казахте: „И ние имаме какво да си поприказваме с теб“, нали? Този въпрос ли искахте да обсъдим? Или има друга тема? Искам да кажа, че ако нямате нещо друго предвид, ще помоля за разрешение да си тръгвам.

Хюрем се размърда неловко на място. Мина й през ум: „Дали не трябваше да отложа с един-два дни? Дали е редно в един и същ ден да товаря на плещите тежестта на два толкова важни проблема? Дали Михримах ще има силата да ги понесе?“ Не можа да си отговори на тях светкавично прескачащи се един друг из главата й въпроси. Но не можеше да се крие повече. Дори подготовката беше вече в пълен ход. Нямаше да минат един-два часа – и мълвата щеше да плъзне навсякъде из харема. А ако Михримах научеше новината от друг, това можеше да доведе до непредвидими последствия. Михримах беше нейна дъщеря, не биваше прехвърля отговорността на други.

– Да, дъще! – отговори, без да се колебае. – Имаме да говорим по още един много важен въпрос.

– По важен от въпроса, по който искате да говоря с баща си ли?

– И двата са един от друг по-важни!

– Много ме заинтригувахте. Преди това обаче имам една молба. В харема цари пълна суматоха. Покоите ви са претъпкани с търговци на платове с шивачи. Като идвах насам, видях да подтичва дори и Джафер. Интересува ме какво става. Ако искате, кажете ми най-напред коя е причината за тази трескава подготовка. Така ще си поговорим по спокойно и по важния въпрос, който ще споделите.

За да потисне вълнението си, Хюрем започна да снове из стаята, с тактиката да спечели време, докато си подреди мислите, тя не постигна нищо повече от това да разпали докрай любопитството на Михримах.

– Каква е тази трескава подготовка, валиде? – настоя девойката,

„Сама си го потърси!“ – си рече Хюрем и направо отсече:

– Подготовка за сватба! Малко е рано, но... Решихме, вместо да се притесняваме после от бързане, полека и спокойно да се подготвим отдалеч!

Настана сгъстено до свръхнапрежение мълчание, сякаш можеше да го пипнеш с пръст. Михримах не трепна. Лицето й беше абсолютно безизразно. За миг Хюрем изпадна в паника пред това безмълвие, пред тези безизразни очи.

– Сватба ли казахте, мамо?

– Сватба! – кимна с глава Хюрем.

Приближи се и седна до нея, взе ръцете й в длани. Майка и дъщеря кръстосаха погледи.

– Дойде ми до гуша от тези момчета! – обади се Михримах. – Пак ли ще се прави сюнет? Но Джихангир не е ли още много малък, мамо?

Хюрем се поизкашля.

– Не е сюнет... Има още време дотогава!

– Не е ли сюнет!? Каква е тази сватба тогава?

Замълча. Неочаквано лицето й просветна.

– Хееей! – опита се да потисне радостта си. – Кой се жени?

Този път мълчанието бе още по-тягостно. Михримах така и не получи отговор, прикова очи в майка си. Гледаха се още по-напрегнато и от мълчанието. Тогава Михримах разбра. Скочи като ужилена:

– Валиде, само не ми казвайте: твоята сватба! Само това не ми казвай.

– Михримах!

В тона на Хюрем мъмренето преля в заплаха: на мен така не можеш да ми говориш! Липсваше само едно нещо. И Михримах веднага го улови. Не търпя възражения!

– Аз не искам да се омъжвам!

– И защо?

– Не съм узряла още за това!

– Кой ти го каза? Навърши петнадесет. Момичетата на твоята възраст имат вече по две-три деца.

– Валиде!

– Време е и покрай теб да подскачат дечица.

– Виж ти! – тропна с крак Михримах.

– Не ми тропай c крак, дъще! Не можеш да ми се наложиш с тропане на крак.

– Не мога да повярвам! – повиши глас Михримах.

Сега дойде нейният ред да обикаля нервно из стаята. Внезапно се спря и с пламтящи очи погледна към майка си.

– Не бяхте ли вие, която само преди пет минути ми говорихте, че трябва да се впускам в държавните дела?

– Тъкмо затова искам да се омъжиш!

– Моля? Нещо не го разбирам.

– Нима нищо за разбиране. Женитбата на принцесите също е държавна работа.

Михримах се опита да потисне надигащия се в гърдите й гняв, но така и не успя.

– Ня-ма да се о-мъ-жа!

Хюрем се разсмя на настървението, с което дъщеря й при всяка сричка набиваше крак в пода. Вътрешно възкликна: „Как е възможна такава прилика!“

Михримах въобще не обърна внимание на гневните погледи на майка си, обърна се и тръгна към вратата.

– Казаx! – отсече, без дори да погледне назад. – Ня-ма да се о-мъ-жа!

– Баща ти вече си каза тежката дума!

Точно пред вратата Михримах се вкамени от ледения тон на майка си.

– Негово Величество султанът е на мнение, че вече е време единствената му дъщеря да се омъжи. Дори ми заповяда да й потърся подходящ съпруг.

Михримах се обърна. По лицето на Хюрем играеше непозната дотогава усмивка.

– Валиде, не се грижете за това! – Гласът й проряза стаята като кама – Не бяхте ли вие, която ми казвахте: „Ще разбереш как умната жена може да накара мъжете да направят какво ли не!“. Или не съм го чула добре? Умната жена изобщо не се захващала да преобръща света наопаки? Пак вие казахте: „Само успява да накара мъжа да го направи по собствено желание"- И аз ще постъпя така. Татко ще си оттегли заповедта назад.

– Още не знаеш кого съм ти намислила?!

– Не ми и трябва! Не искам да го знам! Каквото ще да става, аз няма да се омъжа. Ако ще да е и принцът на планината Каф от приказките на Шетарет баджъ!

Блъсна на вратата и излезе.

***

Бузите й пламтяха като в огън. Мерзука веднага разбра какво е станало вътре. Усети и какво й се пише, опита се да остави настрана платовете, които държеше в ръце, но не успя.

– Лельо! – изправи се пред нея Михримах. – Не се престаравай напразно! Няма да има никаква сватба!

Обърна се към струпаните зад гърба й придворни, слугини, търговци на платове и шивачи, които се споглеждаха смутени и объркани, и ги изгони:

– Хайде да ви няма! Отивайте си всеки откъдето е дошъл. Тук няма работа за вас!

Навалицата, изпълвала стаята досега, започна да се разрежда.

– Есма! – повика гувернантката си тя.

Девойката се отдели от множеството.

– Ела! Ние също нямаме повече работа тук!

Дори не дочака прислугата да отвори вратата. Напъна се да притегли тежкото й крило, успя, макар и доста трудно, и с твърда крачка напусна покоите на майка си.

Подтичващата подире й Есма я настигна:

– Принцесо, какво става?

– Не се прави, че не знаеш, Есма! Прекрасно знаеш какво става!

Девойката я погледна със смесица от страх и срам.

– Докато влезете при Хюрем хасеки, не знаех. Кълна се. На нас не бяха казали.

– Виж ти! – възкликна Михримах и се закова на място.

Реагираше така, когато беше много ядосана или изненадана.

– Виж каква работа! Майка ни иска да ме омъжва. Няма човек в двореца да не го знае, но от нас се крие!

Тръгна отново, но само след крачка пак се закова. Есма въобще не го очакваше и залитна напред, трите придворни не успяха да се спрат и я блъснаха в Михримах. Михримах обаче не усети нищо. Съзнание й работеше с пълна сила единствено да открие начин как да се измъкне от този капан. За кого искаше да я омъжи майка й? Отговори й троснато „Не искам и да знам!“, но всъщност не беше вярно.

– Есма! – наведе се тя към ухото на девойката. – Знаеш ли?

– Какво, принцесо?

– Кой е?

Гувернантката й се вцепени. Погледна безпомощно към разтрепераните зад гърба й придворни. Видът й я издаде: „Какво да кажа сега?“

– Знаеш го! – въздъхна Михримах. – Кой е?

Докато Есма се мъчеше да се овладее, Михримах й изкрещя:

– Чакай! Не ми го казвай! Не искам да го чуя!

Облекчението на гувернантката, че се е отървала, не трая дълго.

– Отказах се. Казвай! Кой е?

Есма се огледа уплашено наоколо и само и само да спечели още една секунда време, смъмри придворните:

– Xайде, вие тръгвайте!

Защо ли й трябваше да го крие? Реши се, наведе се към ухото на Михримах и й го прошепна.

– Господи Боже мой!

Михримах не се поколеба дори за миг и тръгна обратно. Не виждаше приведените до земята прислужници. „Не може да ми го причини!“ – мълвеше тихо, докато пресичаше като светкавица предния салон на майка си. Разярено отвори вратата, която преди малко блъсна на излизане. – Валиде! – засили се още от прага направо към нея.

– И ние очаквахме да се върнете! – започна тя, но Михримах не й даде възможност да продължи:

– Омъжвате ме, майко, за един куц човек на възрастта на баща ми?

Случи се нещо нечувано. Нямаше човек да не е чул за красотата на чешмата на Дилруба. А когато сред хората плъзна мълва, че тази чешма е посветена на едно рано починало незнайно девойче, пред казармата на еничарите, започнаха да се струпват любопитни посетители.

Няколко седмици подред между прииждащите да я видят и дежурните постови се водеха ожесточени спорове. Еничарите спираха онези, които нахалстваха да влязат, с крясъци:

– Махайте се! Военната казарма да не ви е конският пазар, та се бутате с ръце и крака да влезете! Изчезвайте!

Другите, наредени на опашка, също се молеха на избутващите ги войници:

– Имайте страх от Аллах! Срамота е, грях е! Една глава от Корана не сте прочели за душата на Дилруба хатун!

Най-накрая разрешиха. Всеки петък дворът на казармата Еюб бе отворена за желаещите да посетят чешмата, да прочетат молитва за душата на Дилруба хатун и да изпият от нея тасче студена вода.

Но сега пък възникна друг проблем. Не останаха жени, които си търсят съпрузи, млади бездетни булки и жадуващи изцеление болни хора да не пият вода тас по тас, започнаха да връзват лентички тук и там по чешмата, та Дилруба да съдейства молитвите им да бъдат чути от Аллах. Още четвъртият петък Чешмата на Дилруба беше украсена като булка с червени и морави лентички.

Принцеса Михримах научи новината за това от Есма.

– Красива моя господарке, в казармата срещу тюрбето на Еюб са изградили такава чешма, че народът се стича на върволици да я посещава.

На Михримах не й се слушаха такива работи. На душата й сякаш лежеше воденичен камък. И все пак попита:

– И за какво?

– Било чешма на някаква светица. Който отидел да изпие един тас от водата й и да се помоли за душата на Дилруба хатун, всяко негово желание се сбъдвало.

Като видя, че Михримах витае някъде другаде, Есма забърбори.

– Дилруба... Колко странно, нали? Не знам дали си спомняте – дъщерята, която търсеше онзи възрастен човек на Стръмния пазар – се казваше Дилруба.

Михримах сякаш се пробуди от сън.

– Какво? – погледна към гувернантката тя.

Есма се стресна от вика на господарката си, но въпреки това повтори:

– За чешмата говорех... Чешмата на Дилруба.

Чак тогава в съзнанието й просветна онова, за което разказваше гувернантката. А в същото време Есма продължаваше да обяснява:

– От едната страна, принцесо, мраморът бил изваян като женска коса! Който го видел, направо се захласвал. Коса, косъм по косъм, се спускал през женското рамо чак до талията. Сигурно светицата е била много красива жена.

– Какво?

Есма знаеше колко разсеяна е господарката й в последно време и затова не й беше обидно, че се наложи сама да се попита: „Това момиче дали изобщо ме чува?“

– Дилруба хатун, принцесо! Светицата сигурно е била много красива.

– Знае ли се кой е изградил чешмата?

Есма се зарадва, че най-сетне е привлякла вниманието на господарката си:

– Знае се, не кой му е наредил, а кой я е изградил. Някой си Синанедин. Така е изписал името си на мрамора. Бил еничарин зидар.

Михримах едва се въздържа да не извика за трети път: „Какво! Еничарин? Зидар? Дилруба?“

В съзнанието й като увивна лиана пропълзя подозрение: „Нима е той? Не се ли казваше Синанедин мъжът, който извисява кубета към небето?“.

Него ли е видяла наистина Есма на Стръмния пазар? Синанедин ли са го наричали? Аз ли съм Дилруба, за която Есма си мисли, че е негова дъщеря?

– Чакай малко! – тихо каза на Есма. – Седни и ми разкажи за това още веднъж. Що за чешма е? Къде се намира? Кой я е изградил?

Есма й разказа в най-големи подробности всичко, което беше чула и разбрала, дори украсено от собствената й фантазия.

– Принцесо, казват, че щом отидеш там да вържеш лентичка и да си пожелаеш нещо, най-късно до седмица то се сбъдвало. Тези, които са ходили, се кълнат в това.

– Боже, боже, дадъ! Кога са ставали такива неща? Аллах да изпълнява и невъзможното, само защото са вързали лентичка на мрамора! Превъзнасяш се, наистина!

– Опазил ме бог! Но това са думи на очевидци. С тези лентички превърнали Чешмата на Дилруба в млада булка! В казармата не е останал ни ред, ни порядък.

– Какво представлявала чешмата, изградена от Синан ага?

– Който я видел, не можел да й се наслади, принцесо! – започна да разказва тя. – Казват, че била от много рядък мрамор. Майсторът го докарал от Афионкарахисар ли, от другаде ли... По него имало червени, черни нишки. Единият му ъгъл, но от другата страна, бил заоблен като женско рамо. И по-важното е, че от същата тази страна майсторът иззидал мрамора косъм по косъм като спусната през рамото чак до талията коса на жена.

Не успя да преосмисли какво се случва. Какво би означавало всичко ако майсторът на чешмата Синанедин ага, разпитвалият за Дилруба на пазара мъж и еничаринът, с когото самата тя лично разговаря при тайното си посещение в „Айя София“, са един и същи човек?

Защо той търси Дилруба?

Защо иззижда чешма и я кръщава на Дилруба, защо извайва и косите й върху мрамора? Какво означава това?

За момент Михримах се отърси от размислите и се опита да си припомни лицето на мъжа, за когото вече знаеше, че се нарича Синанедин. Не се получи. И следа не бе останала в паметта й от физиономията на онзи мъж. Спомняше си единствено плътния кадифен глас, който отекваше в кубето и се посипваше отгоре като ромон на вода.

Спомняше си и разни откъслеци от разговора им тогава:

„Знаеш ли какво означава „Айя София?“

Сети се, че отвътре й идеше да отговори: „Знам, естествено!“. Само че не демонстрира знанието си, премълча.

„Светото познание – й беше казал човекът. – Знаеш ли, че „Айя София“ е по-голяма от Храма на Соломон? При откриването й император Юстиниан станал на крака. Вдигнал дясната си ръка към това кубе и извикал: „Хей, Соломоне, аз те победих!“

Михримах си спомни, че го попита:

– Преди хиляда години ли?

– Да!

– Изглежда като окачено на небето.

– Колко красиво го описваш! Кубе, окачено на небето!

– Някой ден обаче ще рухне. Жалко!

– Често ли идваш тук?

– Много често.

– Защо?

– Защото някой ден и аз ще закача на небето едно кубе, затова!

Вътрешният й глас се обади: „Ето на, той е! Защо не го приемам! Онзи, който окачва кубета по небето, и този, който е изградил Чешмата на Дилруба, са един и същи човек!“

Почувства се странно. „Кой е той?“ – попита се сама. „Синанедин Юсуф от Аърнас! – й отговори звучащият в съзнанието й глас на Есма. Наричат го майстор Синан. А лично той се наричал „Беднякът Синан.''

Зидарят Синан, който не знаеше, че тя е дъщерята на султана, който непрестанно я търсеше като девойката Дилруба, зидарят Синан, който градеше чешми с нейното име!

Човекът, чието лице дори не можа да си спомни.

Но защо, защо, защо?

Внезапно я хвана срам, че не можа да си спомни физиономията на човека, който окачваше кубета на небето.

– Ах, принцесо, само ако знаехте! – изчурулика Есма.

Михримах се сепна от гласа на гувернантката.

Момичетата от харема непрекъснато се молят на майка ви да ги заведе. Дано Хюрем султан го направи, а и вие да разрешите на вашата робиня да отиде да види Чешмата на Дилруба.

– Обет ли имаш да даваш, Есма?

Момичето забръщолеви засрамено нещо под носа си. Наведе глава.

– Може би... – подхвърли, за да смени темата. – Ако искате да я видите и вие? Естествено, ако майка ви разреши.

Попита се: „Дали да отида?“

Готова ли е да застане лице в лице с влиянието, което бе упражнил върху нея човекът, чиято физиономия дори не можеше да си спомни.

„Не съм. Не мога да гледам нещо, което го е нямало, няма да го бъде, вероятно никога не е било, нещо, което само е плод на моите призраци, а съзнанието ми го е приело като факт“.

Начаса Михримах реши, че в цялата тази работа има някаква измама. Изшумоля с полите си и стана. „Така де, може би в живота на този ага да съществува друга Дилруба. Има вероятност наистина дъщеря му да се нарича Дилруба, не може ли? А аз, без да знам, се нарекох „Дилруба“. Тази Дилруба – на мъжа, който окачва кубета на небето – няма нищо общо с мен. От къде на къде ще имам нещо общо?"

– Ако майка ни разреши харемът да тръгне, върви и ти, Есма. Щом имаш да даваш обет, иди и ти да вържеш лентичка върху Чешмата на Дилруба. А като се върнеш, ще ми разкажеш от игла до конец какво си видяла.

Девойката се наведе и измърмори нещо като благодарност.

– Есма, сега пред нас има да се решават много по-важни неща от това да пием вода от въпросната чешма – отбеляза Михримах с плътен глас. – За Дилруба не знам, но Михримах си има проблем над главата.

Беше съвсем объркана. Сама забеляза, че за пръв път закопня за детството си. Изненада се: „Значи, щом човек расте с всеки изминал ден, на главата му се стоварвали цял куп проблеми!“ Ако й бяха казали, че ще търси безгрижните си детски години, нямаше да повярва. Но ето че сега тъгуваше точно за онова време.

„По-добре да не бях порасла. По-добре да не бях отброявала ден след ден“.

ДВОРЕЦЪТ В МАНИСА

Ездачът летеше като стрела сред облаци от прах. Пришпорван безспир, дорестият кон препускаше в галоп с опънат напред врат, от ноздрите му хвърчаха парещи слюнки. По цялото туловище се стичаше пит, личеше, че е гонил все тази скорост от доста дълго време. Конникът изглеждаше по-различно. Коженият калпак беше нахлузен чак до ушите, за да не го отнесе вятърът, така че физиономия почти не се виждаше. Дори откритата част на лицето тънеше под пласт от кал, размазана с пот. Приведен над шията на коня, ездачът опъваше и отпускаше юздите му така, че да не намаляват бързината, с която препускаха.

Когато се появиха крайните къщи на Маниса, ездачът се поизправи и отпусна юздите, за да се поотпусне и гемът, който вече беше разкървавил устата на коня. Спряха, побутна го по корема с токовете ботушите си. Конят разбра, че вече са изминали нужното разстояние и изпръхтя с все сила така, че през ноздрите му отново бликна фонтан от слюнки.

Оголи зъби и изцвили от удоволствие – огромното удоволствие, най-сетне ще бъде възнаграден с отдих. От мига, в който навлязоха по павираните улици на града, тежкият тропот на копита върху голата земя се превърна в чаткане на подкови.

Докато ездачът и дорестият му кон прекосяваха ширналия се по площада пазар, търговците не ги изпускаха от поглед. Нямаше как да не забележат, че този човек пристига от дълъг път. Пред една от сергиите той дръпна рязко юздите, закова коня на място, наведе се и поиска тасче айран. Надигна калайдисания съд до устата си и го пресуши един дъх, до последна капка.

Плати си, лекичко докосна с пети коня, погали го по шията.

– Още малко! След пет минути в конюшните на Мустафа хан ще те напоят със студена вода, колкото ти душа иска, и ще те назобят до насита.

Чаткането на подковите продължи по павирания път към планината. Минаха покрай голи стръмни зъбери, извисили върхове над безбрежно море от борова гора. В мига, когато се появи скътаният сред дърветата дворец, конят изцвили още веднъж и без да чака команда, се забърза натам.

Спря до голяма, издадена пред масивната ограда на двореца двукрила порта.

236

– Стой! Кой си? Откъде се взе? Откъде идваш и накъде отиваш? – извика скрит зад нея мъж.

Ездачът се подразни и се надигна, а конят започна да рие земята с крак.

– Какво те засяга кой съм! Не е твоя работа откъде идвам! А знаеш накъде съм тръгнал... За двореца на престолонаследника принц Мустафа хан!

Този път пазачът показа главата си над зида. Не викна с цяло гърло, към безцеремонния конник, както преди малко, но в тона му пак звучеше заяждане.

– Това е хански дворец бе, какво си мислиш? Да не е странноприемница, та да отваря порти на всеки тропнал на нея скитник? Ако смяташ, че е така, изчезвай...

– Стига! – изкрещя този път ездачът на дорестия кон. – Не ми губи времето! Върви и кажи: „В курника е влязла невестулка!“ Да видим тогава дали ханската порта няма да се отвори!

Отвориха му, преди да минат и пет минути. Озова се сред обширна поляна, оградена с богато разнообразие от какви ли не дървета, преметна крак през гърба на коня и скочи долу, а юздите подаде на притичалия конегледач.

– Обръщай се към него с „Мой Ала“! Знае си името. Заслужава една прясна награда. Гледай да го напоиш веднага! Подсуши го! И да изтриеш хубаво потта!

Възрастният конегледач погали Ала по бялото петно на челото, за да я успокои и да не мята повече глава. Погледна накриво ездача и през стиснати зъби го попита:

– Колко зими си спомняш, а, юнако?

– Откъде да знам! Кажи-речи, поне двадесетина.

– Добре. А аз си приказвам приятелски с конете от четиридесет зими.

Не дочака отговор, обърна му гръб, подръпна юздите на Ала и се запъти към конюшнята.

Ездачът завъртя глава на две страни и се разсмя. Друг слуга с грамадна лава го измери раболепно от глава до пети и тръгна пред него да му показва пътя.

Дворът на двореца беше огромен и приличаше на пчелен кошер, Напред-назад притичваха един през друг хора от простолюдието, ако се съдеше по дрехите им, стражи на принца престолонаследник, разни служители.

Влязоха в конака – първо слугата, след него и конникът. Качиха се на втория етаж по стълбище, което от средата се разделяше и виеше нагоре на две половини. Слугата сви наляво. Отдясно се виждаше коридор, по цялото протежение на който се редяха една до друга врата след врата. А отляво се издигаше от пода чак до тавана двукрила врата, инкрустирана цялата с пъстроцветни стъкълца. Водеше към харема на престолонаследника.

Слугата я отвори и отстъпи встрани да му стори път. Конникът влезе в коридор, доста мрачен, за разлика от десния. Вратата се хлопна зад гърба им, продължиха нататък. Освен върволица от врати, там не се виждаше нищо друго, нямаше жив човек. Иззад вратите обаче долитаха женски гласове. А и бебешки плач.

Чернокожият слуга се насочи към вратата точно срещу тях. Пред нея ги спряха. От двете й страни чакаха две робини, същите като него.

Едната от тях отвори и се шмугна вътре. Само след минута надникна през пролуката и пошепна:

– Влизай! Очаква те!

Конникът влезе в просторно помещение. За разлика от коридора, тук цареше светлина. През отсрещния прозорец вътре нахлуваха ярки слънчеви лъчи. Направи му впечатление, че на прозорците няма решетки. Явно тяхната роля изпълняваха клоните на дърветата, преплетени пред самото стъкло.

– Приближи се! – произнесе нежен, но строг женски глас.

Долетя от високия широк диван, разположен под прозореца от единия до другия му край. Но той така и не успя да види жената, на която принадлежеше този глас, защото обилната слънчева светлина, озаряваща просторната стая, нахлуваше откъм гърба й и пред очите му се очертаваше само един тъмен силует.

Тя забеляза, че се двоуми, и пак му повтори:

– Приближи се! Не обичам да произнасям и да чувам по два пъти една и съща дума!

Конникът пристъпи към светлината. Едва тогава видя, че в стаята има и други жени. Беше на няколко крачки от дивана, когато забеляза, че озареният от светлина тъмен силует се раздвижи.

– По какво разбра, че в курника е влязла невестулка?

– По кукуригането на петлите.

И паролата, и знаците бяха точни.

– Знаеш ли коя съм аз?

За миг човекът замълча. „Ама че приказка! – си рече наум. – И да й видя лицето, как ще я позная!“ Реши да спечели малко време.

– Не ви виждам! – промълви. – Светлината ме заслепява.

– Ти кого търсиш?

– Майката на хана!

Тъмният силует махна с една ръка и каза:

– Излезте!

Конникът забеляза как жените в стаята се забързаха припряно към вратата. Тя изчака, докато излязат всички, и тихо му заповяда:

– Приближи се още малко, ефенди! Аз съм тази, която търсиш. Майката на хана! Гюлбахар султан!

Конникът като че ли започна смътно да й различава лицето. Не виждаше шапчицата на главата й и цвета на косата, но забеляза черните й очи и леко гърбавия нос.

„Тя, значи, е първата любима на султан Сюлейман!“ – си помисли той. Личеше си, че е била красавица от класа. Е, разбира се, жената на хана, няма как да прилича на жените от пазара, тя трябва да изглежда като приказна фея.

Моментално се просна ничком на пода. Едновременно с това си помисли. „Щом падишахът е изоставил тази жена и я е заменил с друга, прави си сметката колко по-красива ще да е московската наложница!“

– Как се казваш?

– Касъм! – издума на един дъх, без да вдигне глава. – Касъм от Карамюрсел.

– Кой те изпрати, Карамюрселиецо?

– Свирачът!

Това бе паролата, която бяха уговорили с великия везир Ибрахим паша. Той беше „Свирачът“, Гюлбахар – „Кошутата“, дворецът – „Курникът“ – Хюрем – „Невестулката“.

Нямаше търпение да чуе час по-скоро каква вест й изпраща Свирачът. Но така или иначе всички тези тайни пароли и шифри бяха тяхното важно условие за безопасност. Във всяко изпратено съобщение Ибрахим паша настояваше: „В името на Аллах! Не пренебрегвайте предпазните мерки! Невестулката ни дебне!“

– Имаш ли доказателство?

Както си беше захлупен на пода, без да се изправи, мъжът си бръкна в пояса, извади нещо оттам и го показа.

– Какво е това?

– Счупено акче.

– Изправи се тогава, Карамюрселиецо. Дай си ни акчето.

Касъм се надигна. Запълзя към дивана на колене. Подаде на жената нещото, което държеше в ръка, без да я поглежда. Усети два нежни пръста да докосват дланта му. Цял потръпна. „Докато съм жив, няма да нараня тази ръка! – реши в себе си той. – Кога друг път толкова красива и женска ръка ще се докосне до моята длан?“

– Свирачът не ни ли изпрати нещо друго?

Ръката на Касъм отново потъна в пояса. Когато я извади, държеше миниатюрна сребърна кутийка за муска.

Отново усети докосването на двата нежни пръста.

Гласът издаде разпаленото й нетърпеливо желание час по-скоро отвори миниатюрната кутийка.

– Върви, измий се, почини си. И изчакай. Вероятно ще изпратим отговор на Свирача.

Той започна да се изнизва заднешком пак на колене. Пълзя така донякъде, после се изправи. Тръгна към вратата, мърморейки си наум „По дяволите, дори не успях да й видя лицето!“ Както на влизане, така и сега, той заслони очите си с ръка да не го ослепи слънцето. Отвориха му вратата, излезе.

Гюлбахар най-сетне остана сама.

Пръстите й трескаво се заеха да отворят малкото като копче капаче на изящната продълговата сребърна кутийка. От бързане не успя да го вади от гнездото му. Поднесе го до уста и този път се опита да го изтегли със зъби. Пак не се получи. Подсуши навлажненото капаче в полата си и опита отново. Подхвана го ядно с ноктите, леко го поразмърда. Дръпна го рязко още веднъж и най-сетне то подскочи върху гърдите й.

С фуркет от косата си извади скритото в кутийката листче. Вестите от великия везир Ибрахим паша най-сетне беше в ръцете й.

Поднесе на светло тази голяма колкото човешки пръст хартийка, в нея бяха изписани само две кратки изречения: „Ожениха се. Вече е негова официална съпруга“.

Гюлбахар усети как кръвта нахлува в главата й. Процеди само:

– Московска стоножка!

Зави й се свят. Притъмня й пред очите. Дъхът й секна. Нямаше представа колко време е била в това състояние. Сетне в гърлото й изсвистя хрип, почти като вик. От устните й се отрони стон:

– Сюлейман! Нали аз бях твоята роза, защо взе стоножката за съпруга?

Седна и стоя така, докато ударите на сърцето й не позатихнаха. Не разсъждаваше, не издаваше никакъв звук. В един момент й мина мисълта: „Дали не съм умряла? Де да беше така! Де да бях умряла, та да не бях чула това известие“.

Не беше късно и да умре: „Ще се изкача на Плачещата скала, дето стърчи зад двореца, ще се хвърля от нея – и край! Или капка отрова, лека смърт, без болка“.

Веднага отхвърли тази идея. Клетва беше дала да смачка стоножката. Всяка вечер отправяше молитви: „Не ми вземай душата, преди да видя как Мустафа се качва на трона и преди да откъсна главите на стоножката и нейните копелета!“ Трябваше да живее, трябваше да изтърпи тази дотогава, докато не вкуси щастието.

Изправи се. Беше се свечерило, стаята тънеше в сумрак, никоя от прислужниците не се беше престрашила да влезе и да запали светилниците. Която влезеше без повикване, Гюлбахар я притискаше с ръка върху дивана и я налагаше с дряновата пръчка по гърба.

Запали свещ. После подложи на пламъка й смачканата в дланта й хартийка.

– Стоножка такава! – промълви сред мрака. – И теб ще те изгоря върху нея! Кълна се!

После отиде и се разположи на мястото си.

– Светлина! – изкрещя.

Вратата мигновено се отвори. Слугините се разтичаха. Запалиха кандилниците, фенерите.

– Някоя да отиде при сина ни. Искаме среща с принца. Спешно! Принц Мустафа успя да дойде в покоите на майка си едва след вечерния намаз.

– Закъсняхте! На лов ли бяхте или в обятията на жена си?

От насъбрания яд и от току-що изживения потрес гласът на Гюлбахар прозвуча рязко, остро.

От позата на майка си, от погледа й и особено от тези остри като бръснач думи принцът престолонаследник разбра, че се е случило нещо лошо. Все пак попита:

– Валиде, имате ли да ми казвате нещо?

– Да, има! – отговори през зъби Гюлбахар. – Вашият баща...

Езикът й не се превъртя нататък. Мустафа изведнъж стана.

– Да не би?... Нещо с татко...

Гюлбахар се изненада и от страха, и от надеждата в гласа на сина си.

„Това е то властта! – мина й светкавично през ума. – Разтревожи се, да не би татко му да е умрял, а в същото време очаква вест за смъртта му, за да седне на трона!“

– Не! – изрече го тихо. – Не е това... Вашият баща се е оженил!

Видя изненадата в очите на Мустафа. Лиши го от възможността дори да попита коя е.

– Оженил се за една стоножка!

Мустафа изпъшка дълбоко.

– Няма ли да кажете нещо, сине?

– И да кажем, какво от това, валиде? Какво може да се направи?

Гюлбахар стана и се приближи до сина си.

– Много нещо! – прошепна му тя на ухо. – Ние пък ще смачкаме главата на стоножката!

***

За Гюлбахар и Мустафа нощта нямаше край. А Касъм от Карамюрсел се наяде до насита и след като се напи не с вода, а с бяло сладко вино се гаврътна в един ъгъл и заспа.

Гюлбахар изобщо не мигна. Плака горко. Отправяше молитви, | редеше клетви: „Ах, Сюлейман, искам и ти да изгориш! Да се гърчиш от болки и да се разкапваш отвътре, докато умреш!“

Дори не се и сети да прокълне Хюрем. А го правеше всяка нощ откакто Сюлейман грабна нея в своите обятия.

Биеше се по гърдите от болка и гняв, от унижението, което преживяваше. Хюрем вече беше обсебила властта. И нямаше да я изтърве. На всяка цена щеше да потърси начин как да изтръгне трона от Myстафа, за да го даде на своя син.

Ако не успееше да убеди падишаха той да направи това, вероятно. Изпадна в паника: „Боже господи! Ще го отрови и още преди новината смъртта на баща му да стигне до Мустафа, ще възкачи на трона собственото си копеле и ще постави всички пред свършен факт!“. После щеше да дойде и техният ред. Техният – нейният и на единствения принц.

Изтръпна пред надвисналата над главите им заплаха. Сега не беше време за плач и вайкане. Мерки трябваше да се предприемат - мерки! Едва стигнала до този извод, тя взе решение, че единственият й избор за Хюрем и нейните деца е смъртта!

Преди нощта да изсветлее в теменужените си багри най-напред по небето, сетне зад прозорците се появи розовеещ пояс.

– Стой и гледай, Сюлейман! – процеди през зъби Гюлбахар към изгряващия ден. – Да видиш как стоножката сама ще напъха копелето си на скорпиона!

А принц Мустафа до първи петли си мислеше: „Защо? Защо баща ми се е ожени за московската наложница?“. Дали не се случваше точно това, от което се страхуваше майка му? Дали московската наложница се стремеше да изтръгне трона от ръцете му? „Какво ще правиш, Мустафа - се питаше сам. – Ще седиш и ще гледаш как ти узурпират законите права?“ Нямаше ни най-малко намерение. „Настъпи ли часът, ще ида да си получа това, което ми се полага. Ще извадя меча, без да му мисля! Не ме интересува, че е съпруга на баща ми, че са негови деца! Ще ги убия! Няма да простя и на онова момиче, дето много знае. Как й беше името? А, да, Михримах!“

Прехвърли в главата си всевъзможни кръвожадни мисли. Потъна в кървави сънища. Не мина и час, когато светлината на зората блесна в очите му и го събуди. „Не! – каза си той. – Моят баща е справедлив човек. Сюлейман никога не е погазвал справедливостта. На кого ли е нарушил правата, та да ощети и собствения си син!

Тревогите му като че ли се разсеяха.

Касъм от Карамюрсел препусна на коня с поръчението, което Гюлбахар му връчи още в тъмни зори.

Този път Ала и Карамюрселиецът носеха известие от „Кошутата“ за „Свирачът“.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

Беше решила никога повече да не отваря дума за сватбата, но не се стърпя. Този въпрос я човъркаше отвътре. След някой и друг ден отново попита майка си:

– Валиде, ще омъжите единствената си дъщеря за един сакат човек, ли?

– Но, дъще! За човека, който ще спаси всички нас от палача!

Гласът на майка й беше по-студен и от стомана. От очите на Михримах бликнаха сълзи на гняв.

– Аха! – изхлипа със сарказъм тя. – Казваш ми, значи, да предпочета коя смърт ще ми достави по-голямо удоволствие? Или от ръката на палача, или в обятията на Куция Рюстем, нали?

– Що за възпитание! Така ли се говори с майка?

– Да не е лъжа? Това е изборът, пред който сте ме изправили!

– Да не би да си избрала палача? Въжето или секирата? Кое от двете дъще?

– Нямам подобно намерение, валиде!

– Разбира се, че нямаш! Може би красивата дъщеря на султан Сюлейман и Хюрем се надява доведеният й брат, вече седнал на трона, да се смили над нея? Тогава иди и се просни в краката му! Целуни и 0ттъркай в лицето си полите на кафтана му, че да ти подари живота!

– Валиде!

Хюрем се престори, че не я чува. Думите излитаха от устата и вече със свистене.

– Или не, миличка! – изсъска тя саркастично. – Михримах султан има гордост! Метнала се е на майка си – с високо вдигната глава! Няма да я преклони и пред смъртта!

– Валиде!

– Предпочита да застане пред дверите на смъртта, а не да се моли и хленчи. При всяко поскръцване ще си мисли, че идва палачът. Сенките на клоните от дърветата, които нощем ще се блъскат в стените, ще и се струват като протегнатите към гърлото й ръце на Кара Али³³. Красивата Михримах избира да трепери хиляди, милион пъти от страх, че ще искат да я убият с отрова във всяка погълната хапка и във всяка изпита глътка! Само и само да остане жива!

– Валиде! Моля ви...

Беше стон, нещо смесено между протест и молба. Но нямаше ефект, Хюрем стана, без да погледне потъналата в сълзи своя дъщеря, отиде до прозореца с решетките и вторачи поглед навън.

– Нежната дъщеря на московската наложница Хюрем няма да пролее сълзи дори ако й кажат, че са изхвърлили като разкапано куче трупа на майка й пред портите на двореца.

Отначало гласът й звучеше като шепот, но вече постепенно започваше да набира сила.

– Михримах ще чува как викат и се молят братята й, когато палачите на Мустафа започнат да ги душат, но няма да викне: „Стига, това е престъпление!“ Вече няма кой да им се притече на помощ.

Последните си думи майка й изреди в невероятна скороговорка, обърна се към дъщеря си и изкрещя:

– Защо!? Защо!? Защо Михримах няма да обели и дума, въпреки че пред очите й избиват до корен собственото й семейство?

Не й даде възможност да гъкне дори.

– Защото, вместо да се омъжи за човек с един по-къс крак, е намерила убежище при сина на Гюлбахар и е избрала живота пред смъртта, защото, вместо да оплаква заедно с майка си смъртта на своите братя, красивата дъщеря на всемогъщия султан Сюлейман трепери от страх, да не би Мустафа и майка му да се откажат от милостинята да й подарят живота!

– Мамо! Умолявам ви!

– А, вярно! Току-виж дори не им останало време да ликвидират фамилията ни до крак! Любимеца Ибрахим ще избърза да ни види сметката на всички ни! Вкупом!

– Свако ми пашата...

– Да, точно свако ти пашата!...

– Но как е..

– Не ме прекъсвай! – процеди през зъби Хюрем.

Гласът й прозвуча като кипящ от гняв шепот. Огледа се дали не ги подслушва някой.

– Не забелязваш ли? Този човек в последно време придоби всякакви пълномощия, цялото могъщество! Всъщност той е падишахът! Отдалече се личи, че е хвърлил око и на короната, и на трона на Негово Величество султана. Нашият повелител изобщо не вижда, че змията отдавна е надигнала глава. Не остана човек да не е чул какво заявява нашият велик везир на посланиците, които идват на посещение: „Аз управлявам Великата Османска империя. Каквото кажа аз, това става в държавата! Султанът има думата, но печатът е в мен“. Ти сама си чула, със собствените си уши, брожението сред везирите. Той не се съобразява дори и с думата на Сюлейман. Ти, разбира се, и понятие си нямаш, че миналия път е потушен бунт. Еничарите без малко щяха да обърнат казана. За какво, моля ти се!? Че султан Сюлейман се излежавал в харема в скута на жена си и дъщеря си, а не тръгвал на военен поход. Пак Ибрахим е подстрекавал войската, и то съвсем подмолно.

– Не вярвам, че свако ми пашата ще извърши предателство.

– Не ставай глупава! Армията гледа в устата тази свиня...

Изведнъж скочи. Пристъпи тихо към вратата. Спря и с подозрения допря ухо до нея. Сетне внезапно я отвори, готова да връхлети, ако някой ги подслушваше. Видя, че всичко е в ред, и без да се трогне от вперените в нея погледи на придворните дами, затръшна вратата пак така бързо, както я беше отворила, и се върна на мястото си.

-Сега Ибрахим се опитва да злепостави военачалника на еничари те – зашепна на ухото на Михримах. – Защото той ми е предан. Събирай си ума в главата, дъще!

Погледна я в очите, за да види ефекта от думите си.

– Всичко ще приключи в една-единствена нощ! За една нощ ще изгуби и целия род на Сюлейман. Той ненавижда и мен, и децата ми. Мрази ни точно толкова, колкото Гюлбахар и Мустафа, защото сме неговия най-голямо препятствие. Тази свиня ще удави всички нас в собствената ни кръв! Ще убие и Мустафа, и майка му – и край! Ще отиде и ще седне на трона! А робите на нашия повелител ще се проснат в краката му и ще крещят: „Да живее нашият падишах!“.

– Това са... Това са... Много...

Щеше да изрече „много дребнави опасения“, но езикът й не се преобърна. Знаеше, че майка й е в плен на страха. Робуването му я лишаваше от разум. На всеки ъгъл подозираше капан, във всекиго виждаше престъпника, който се кани да убие нея и децата й. Втурна се към майка си и седна в краката й.

– Моля те! Моля те, не говори така!

Хюрем погледна отвисоко залятото в сълзи лице на Михримах. Нищо по лицето й не трепна пред нейната мъка. Когато вдигна очи, Михримах изтръпна. В този миг видя изваяна от мрамор глава. Ледени очи, безчувствено, каменно лице. Това я уязви до дъното на душата й, усети го. Сред нов порой от сълзи успя само да промълви:

– Не ме погубвай! Не погубвай единствената дъщеря на султана!

Нито звук! Очакваше нов вихър от гняв да погълне тишината. Но не стана така. От Хюрем не долиташе ни звук, ни стон.

Стоеше все така изправена, без да помръдне. Удивена накъде ще избие това мълчание, Михримах стана бавно и отново вдигна очи към майка си. Безизразното допреди няколко секунди лице сега дълбока болка и обич. Дори като че ли в крайчеца на устните й плъзна лека следа от онази нейна неповторима усмивка.

„Вероятно се е отказала“ – помисли Михримах. В душата й запърха надежда. „Божичко! – отправи молитва тя. – Защо да не се откаже? Не искам да се омъжа за онзи човек. Особено – за него!“

Известно време Хюрем измерваше с поглед дъщеря си, взряна с упование в нея. Протегна ръка и я погали по косата. Но щом си отвори устата, покълналата крехка надежда пресъхна.

-Няма смисъл! Прави каквото щеш! Качи ли се Мустафа на трона, Гюлбахар няма да те остави жива, ако ще и краката й да целуваш.

– Господи! – простена. – Дори и за миг не можеш да се отърсиш от тази своя фикс-идея, нали?

– Фикс-идея ли казахте, дъще?

Ръката, която я галеше по косата, замръзна. Тя изведнъж скочи на крака.

– Не ти ли разказах колко султански любимки, същите като твоята майка, са оставили кръвта си по стените на този дворец? Не ти ли изброих колко владетели, едва седнали на трона, са заповядали да убият родните им братя?

– Те са останали в миналото. Не е задължително преживяното вчера, да случи и утре!

– Не! – ядоса се и обърна гръб Хюрем. – Как е възможно моята дъщеря да е толкова сляпа?

После отиде на дивана и седна отново.

– Виж, погледни тук! – направи с показалеца жест, като че ли тегли черта върху челото си. – Така е написано по челата ни. Или ние да сме живите, или те. Това не е фикс-идея! А факт!

Без да поглежда към дъщеря си, разтърсена от смесицата между чувствата на бунт и на мъка, тя продължи да говори, все едно на себе си:

– Ако живите са те, и гроб няма да имаш. Ха, нали много обичаш морето, като нищо ще те пъхнат в чувала и ще те хвърлят в него.

– Не те разбирам! – изпъшка Михримах. – Каква е връзката между тези твои страхове и моята женитба с този човек?

– Защото, дъще – подхвана тихо Хюрем, – в този момент силата, мощта на майка ти е илюзорна. Случи ли се нещо с моя султан, вихрите ще ме отвеят начаса. Искам да кажа, че за да останеш жив, са необходими власт и проницателност. Инициативност. Предателството трябва да се мачка, преди да те връхлети. Според теб бих ли могла да постигна всичко това ей така – както си седя в харема?

Михримах неочаквано се стъписа – как трябваше да отговори на този въпрос. От дете беше свидетел на майчините си страхове, че ще я убият. Обаче ги беше възприемала повече като натрапчива идея, като приумица.

Вярно, когато Гюлбахар и Мустафа пристигнаха в Истанбул заради тържествата по случай сюнета, тя видя злобните им погледи и сърцето й се сви, цялата изтръпна, но пак не повярва, че щом се качи на трона, доведеният й брат ще ги убие всичките, до един. Сега обаче се запита „Дали може да го направи?“ И с ужас констатира, че няма категоричност в отговор: „Не, не може!“.

– Защо мълчиш? Не можеш да си отговориш ли? – продължи майка й оттам, където беше прекъснала. – Няма отговор. Умре ли баща ти, не мога да ви спася. Трябва ни маша, която да потуши предателството още докато е в огнището, преди от искрата му да е лумнал пожарът. Маша с безгранична амбиция и алчност.

– И тази маша е някакъв си куц човек? – горчиво се засмя Михримах.

Хюрем се престори, че не я е чула.

– Хитър като лисица, безмилостен като змия, жесток като врага, мъж, който заради кариера и власт е способен да убие, без да му мигне окото!

По подражание на майка си Михримах също се престори, че не я е чула:

– И това е някакъв си куц човек!

– Един човек, който боготвори силата и парите!

Михримах се разсмя.

– Не пропуснахте ли нещо, валиде? – Тонът й беше абсолютно безчувствен. – Щяхте да кажете: „И който безспорно боготвори и нас?"

– Имаш право! – без ни най-малък смут се съгласи Хюрем. – Човек, който ме боготвори! Хитър, безмилостен човек, предан много повече от всеки друг, до смърт! Готов да изпълнява каквото му наредя! Човек, който е убеден, че ако прави това, което му кажа, ще се наемем да сложим печата на Великата Османска империя в неговия джоб.

Михримах потръпна. Майка й не търсеше за нея съпруг, а наемен убиец. Заради своите кроежи.

– И този човек е куцият Рюстем, така ли?

– Така! Неговият живот ще е залогът за нашето оцеляване. Плюс това куцукането му не е чак толкова очебийно.

– Не говорете така! Дъщеря си ще дадете на куция...

– Стига толкова вече! Вместо мъж, сакат в главата, предпочитам мъж, сакат в краката!

Михримах се изправи и с последни сили заяви:

– Това са си ваши предпочитания, аз няма да се омъжа за този човек!

Ненадейно майка й я хвана за брадичката и я обърна с лице към себе си:

– Защо?

Впи очи в очите на дъщеря си да я разгадае.

– Я ме погледни, Михримах! – процеди. И тонът й, и изражението вече съвсем не подобаваха на дворцова дама. Бяха груби и заплашителни – Влюбена ли си в някого?

Всичко друго очакваше, но този въпрос я завари неподготвена. Отново поникна дълбоко скритото й подозрение: „Знае какво се е случило на кораба и сега ме принуждава да си призная. Сглупих, като си въобразих, че не е чула нищо“.

Не се ли говори, че няма ъгълче без шпионин на Хюрем. Вярно е, значи. Може да са й докладвали какво е станало и за да го предотврати час по-скоро е решила, да й стовари на главата онова зло Рюстем.

Този въпрос я скова. Идеше й да кресне: „Да! Да, влюбена съм в един моряк. Не ми излиза от ума, от мислите, ясно ли ти е? Той е с мен в храната, която ям, във водата, която пия. Той е в сънищата ми...“

– Отговори ми, принцесо! Влюбена ли си в някого?

Езикът й не се превъртя, не успя да произнесе: „Да!“ Само измърмори срамежливо с наведена глава:

– Валиде! Що за приказки!

– Познавам дъщеря си. Думата на две не ми е прекършвала досега, без причина нямаше да ми тропа с пета по пода. Още повече когато става въпрос за живота на всички нас.

– Няма никаква причина! – тихо й отвърна.

Започна с пръст да чертае линии по атлазената покривка, на която седяха.

При тази гледка сърцето на Хюрем трепна. „И в този жест прилича на мен!“ – си рече наум. Преди години, когато в Кримския дворец седяха и си приказваха с майка Гюлдане и с Айбала хатун, самата тя чертаеше върху постелките същите пътеки, същите карти.

– Няма да се омъжа за него! – промълви Михримах.

Замълча, вдигна глава и без да поглежда към майка си, взе да прибавя към вече начертаните пътеки все по-нови и нови.

– Нито за него, нито за друг! Не искам да се омъжвам! За никого!

Настъпи дълго мълчание. Поне така се стори на Михримах. Опита се да погледне физиономията на майка си, без да вдига глава, изпод вежди за да разбере каква е нейната реакция, но не успя. Видя единствено как гърдите й се надигат и спадат при всяко вдишване и издишване.

„Ето на, не мога да се омъжа – си прошепна наум. – Насила ли ще ме омъжиш? Ще говоря с татко, ще го склоня.“

Искаше вече да се махне оттук. Понечи бавно да се надигне.

– Я почакай, принцесо!

Тонът на майка й не търпеше възражение, но прозвуча някак си разколебано.

– Не можеш просто ей така да ми заявиш „Няма да се омъжа за никого!“ и да си тръгнеш! Защо? Защо нямало да се омъжваш? Няма да помръднеш оттук, докато не ми кажеш!

Михримах усети, че й се завива свят. Пое дълбоко дъх, няколко пъти едно след друго.

– Защото... – измърмори под нос. Устните въобще не успяха да отронят думите, които напираха в мислите й. – Защото...

– Да? Защото...?

Най-сетне от устата й изригна като бунт онова, което не можеше да сподели с никого.

– Защото съм отвратена!

Хюрем повдигна зачервеното като рак сведено пак надолу лице на дъщеря си.

– Какво? От какво си отвратена?

– От онова нещо!

– Принцесо! Какви са тия брътвежи! Няма ли да спреш вече? От какво? Какво е това нещо?

– Ами... онова нещо!

Стрелата излетя, не можеше вече да я спре. Знаеше, че майка й няма да я остави на мира, докато не изплюе камъчето.

– Ами онова нещо! – повтори отново. – Нали разбираш?

– Не разбирам! Не мога да го разбера! Какво те отвращава?

Ръката на майка й я държеше за брадичката, без да я пуска, докато Хюрем се взираше в очите й. Михримах направи опит да се отърве, но Хюрем не й позволи.

– Казвай, от какво се отвращаваш!

– От това, което се върши в леглото!

Думите, които си беше забранила да изрече дори наум, излетяха от устата й на един дъх. Жаравата от пламналите бузи на дъщерята се пренесе и върху дланта на майката. Михримах изтръгна рязко главата си от пръстите й и се обърна на другата страна. Застинала на място за секунда Хюрем постепенно започна да идва на себе си.

– А ти откъде знаеш какво се върши в леглото?

– Защото... защото... Видях го!

Хюрем скочи уплашено. Опита се да овладее връхлетялата я паника: „Не може да бъде!“.

– Михримах!

В шепота на Хюрем бушуваха объркване и страх.

– Какво си видяла?... Или... Да не си...

Усети, че й призлява. Не можа да продължи. Притисна длани до гърдите си, сякаш да забави ускорения пулс.

– Казвай! Какво си видяла! Господи, не позволявай на дъщеря ми да изрече онова, от което се страхувам!

По обзетото й от ужас зачервено лице Михримах се сети за какво се уплашила толкова много. Не можеше повече да чака.

– Не! – реагира, донякъде притеснена. – Погрешно си ме разбрала! Аз само видях... Други видях! Видях ги и се отвратих. Разбра ли? Отвратих се...

После й разказа всичко от игла до конец. За всичко, само не и за моряка с огнените очи, когото срещна на кораба.

За усещанията, които породиха у нея двамата от прислугата в харема, и за тяхната похотливост, за ръката, която пролазваше в сънищата и, за гърчовете... Накрая заключи:

– Ето на, отвратих се! Това имах да ти казвам!

Вдигна глава с поруменели бузи и погледна майка си. Ужасът, който побъркваше допреди малко Хюрем, сега беше заместен от покой. Тя погали дъщеря си по косата и промълви:

– Ех, мое хубаво момиче! Ще свикнеш, ще свикнеш... Аз свикнах... Момичетата свикват.

– Валиде, аз няма да свикна! – отвърна тя и стана. – А и не искам да свиквам!

Хюрем реши да охлади гнева на дъщеря си.

– Дъще, като казваме сватба, това не значи, че е още утре. Няма място за тревога. Да кажем, ще минат поне две години. Държавните дела на Негово Величество султана, походите... А и ти да пораснеш още малки А пък после...

– После какво?

– На Рюстем ага му предстои изпитание. Освен това, да видим и как ще ни служи.

– Не трябва... Не ме интересува. А и що за служба ще е това?

По лицето на Хюрем пропълзя зловеща сянка.

– Лов на свине, дъще! – прошепна тя. – Да видим дали ще успее ди си проправи път към кариера. Ако си изпълни добре задачата, ще му дадем дъщеря си. Ако не успее, ще намерим за дъщеря ни друг, по-подходящ съпруг.

– Боя се, че не се изразихте точно. Ще потърсите за дъщеря си друг съпруг, който ще служи на вас.

Изведнъж Михримах се сети за думите, на които не обърна внимание в момента, когато майка й ги изрече. Кръвта отново се качи в главата й.

– Преди малко вие не казахте ли, че куцукането му не се забелязвало.

– Така казах.

– Откъде знаете?

– Видях го.

– Какво?

Хюрем въобще не се усети и продължи:

– Поговорих си с него. Да, като ходи, леко понакуцва. Но не прекалено много. Ако не ми бяха казали, че зет ми е такъв, нямаше и да го разбера.

– Валиде, само не го наричайте зет. Кой се е оженил, та да ви е зет? Значи го викате тук и се уговаряте помежду си, без да ми кажете, без да ви интересува дали аз желая да се омъжвам или не?

– Да, за да разбера дали Рюстем е човекът, когото търся! Той ще е добър съпруг за теб, а на нас – добър зет. Стига да му оставяме пред муцуната обилно количество зоб.

Михримах блъсна с гняв вратата и излезе. Не чу подхвърлените зад гърба й думи на Хюрем:

– Върви си, върви си, невесто! – След което промърмори: – Бъди спокойна, моя Дуняшке! Майка ти продаде на дявола и душата си! От сега нататък живите ще сме ние, мъртвите ще са те!

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

Истанбул

Изчака, докато всички се приберат. Кризата можеше да го връхлети всеки момент. С такъв страх се живееше непоносимо трудно, но когато тя го сграбчваше, пълзящите из цялото му тяло болки бяха хиляди пъти по непоносими – те го изтезаваха до прималяване, а като се прибавеше и треската, която пък го подхвърляше неспирно насам-натам, място не можеше да си намери. Проклетите гърчове бяха толкова жестоки, все едно го пребиваха с камшик. Изпепеляваха му мозъка, караха го несъзнателно да вика, да крещи извън границите на възприятията.

Вярно, свещеникът го беше предупредил, че ще стане така. На раздяла му каза: „Трябва да си подготвен. Ще имаш кризи, чедо. Ще ти бъде I трудно, защото няма откъде да вземеш опиата“.

– Дай ми го тогава!

Свещеникът се засмя.

– Не мога. Когато османският кораб те освободи, не трябва да носиш нищо със себе си.

– Ами ако кризата ми започне пред тях?

– Ще започне. Ще помислят, че е епилепсия. А ти, ако те питат, им кажи, че тази болест те е сполетяла при изтезанията в Испания.

– Няма да издържа без опиата. Не мога да живея без него.

„Проклетник такъв!“ – въздъхна Алехандро при спомена за оня миг.

– Господ сили да ти дава, чедо! – благослови го свещеникът и го прекръсти. – В Константинопол ще се срещнеш с един човек, Алехандро. Той ще ти даде отварата.

„Ето че не я даде!“ – изсумтя сърдито той. Беше хукнал към Генуезката кула презглава с надеждата за спасение. Петият петък му определи човекът, с когото се срещна там. „Върви от Балат към Фенер“. И той вървя. Никой не дойде. На следващия ден отново притича до възрастния човек край кулата. Той пък го сряза:

– Е аз какво да направя, като не е дошъл? Брой още пет петъка!

На границата между лудостта и смъртта, той чакаше петия петък за трети път. Бяха минали само два. Щеше да брои още три, докато получи опиата. Ако не умре дотогава.

Напуши го смях, като се сети как свещеникът му заяви: „Ще ти бъде много трудно!“. По време на кризата в кораба, където беше въдворен като гребец според замисления план, той разбра доколко тази думички „трудно“ не съответства на ужасните болки. Неописуемите болки! Те започваха с треперенето.

Така се случи и на кораба. И понеже беше завързан с вериги – ръцете за греблата, краката за пода, – той се разтрепери за няколко минути, после цялото му тяло се загърчи като листо. Издра с нокти дежурните, които се мъчеха да го удържат, захапа ухото на един от тях. Размаха като луд дебелите вериги, нарани другите гребци по главите, по очите. Опитите му да се изтръгне от прангите бяха толкова яростни, че китките на ръцете и глезените на краката се ожулиха до кръв.

През нощта, когато османските пирати нападнаха кораба, кризата му току-що беше започнала да стихва. Бесотията показваше признаци на укротяване, превърна се в хрипове, тялото му полека-лека се отпусна като след преживяна буря. Крясъците отслабнаха, изчезналите зеници се върнаха сред бялото в очите. Най-накрая Алехандро потъна в един бездънен мрак.

Пиратите го завариха в това състояние. Веднага си обясниха ужасния му вид с робските теглила, с глада. Като каза, че е моряк на Тургут Реис, те направо се завайкаха над главата му: „Ах, приятелю, ах, юначе! Да пукне неверникът, дето те е докарал до това състояние, да му се затрие до девето коляно целият род!“.

„Дано втори път да не изпадам пред тези в криза“ – молеше се Алехандро, но молитвите му не бяха чути. Следващата криза го връхлетя през една беззвездна нощ, когато се полюшваха леко насред спокойното море. Всички моряци изпаднаха в ужас още щом започна да крещи като бесен и да се мятка насам-натам, да се търкаля по пода и да се блъска в дъските. После един от тях се обади:

– Не го докосвайте! Епилептик е!

– Да го завържем! – настоя друг.

– В никакъв случай! Епилептиците не бива да се връзват! Оставете го на мира. Ще се мятка, ще се мятка, накрая ще му мине.

Когато кризата утихна и тялото му се отпусна, преди да потъне в безпаметен сън, той каза на турците думите, които му внуши шишкавият свещеник:

– Неверниците ни докарваха с изтезанията си до такова състояние. Извинете ме за недъга!

При зачисляването му към Корпуса на морските пехотинци докладваха за това негово заболяване. С ушите си чу какво каза командващият корпуса на моряка, на когото го предаде:

– Аллах да му помага! Какво да се прави? Трепери, трепери и спира. Жалко, а бил много смел воин!

Сам не разбра как така по едно време кризите спряха. „Сигурно Бог ми помага! – си рече. – Може би е потиснал и изхвърлил от мен тази болест, за да успея да изпълня свещения си дълг!“

Вместо треперенето, крясъците, мяткането насам-натам по пода, се появи ужасното обилно обливане в пот.

Някои нощи постелката, на която лежеше, се мокреше като потопена във вода.

А имаше и влудяващи кошмари. Всяка вечер, преди да си легне, се молеше да сънува Исус Христос и ангелите. „Господи, някога ги виждах толкова близо, че ръка да протегнех, можех да ги докосна. Позволи ми ди изживея отново онова вълшебство!“

Но Господ не го чуваше. Вместо Исус и ангели, непрекъснато му показваше някаква жена.

Алехандро като че ли познаваше тази жена, но не можеше да се сети коя е.

Кошмарът започваше с едно момче. Беше някакво добре познато място. В някакво село. Къде точно, не знаеше. Село, зад което се издигаше хълм, а отпред се виждаше безкрайна синева. От възвишенията се разнасяше странен аромат. Обичаше този аромат, но и него не можеше да познае. Лицето на момчето не се виждаше. Можеше да му види единствено ръцете и краката. Малки крачета, боси крачета. Непрекъснато бродеше по възвишенията, галеше тревите, които се стелеха по земята. Уханието им се просмукваше в кожата му. Някаква жена викаше отдолу. Чуваше я, но какво говореше – не разбираше. Беше много надалече. Махаше с ръка, на кого? На момчето ли, на Алехандро ли? Не личеше.

Момчето се спускаше на бегом надолу по хълма. Жената внезапно се изпречваше пред него. Моментално се виждаше, че момчето е още много далече от мястото, където видя жената да му маха с ръка. Не можеше да си обясни как така ненадейно тя заставаше пред него. „Ето на, кошмар – си казваше насън. – Няма разумно обяснение“. Момчето стоеше с вирната нагоре глава и гледаше към жената. Алехандро виждаше белия ешарп на главата й, вятърът развяваше краищата му. Познаваше усмихнатото й лице, но коя беше?

Сънуваше, а в същото време умът му работеше. Съзнанието му беше нащрек дори когато потъваше в най-дълбок сън. Спеше, а се питаше: „Коя е тази жена, Алехандро?“. Не знаеше. После жената му подаваше ръка. Момчето я хващаше. Заедно започваха да се спускат бавно по хълма надолу към селото. Но колкото повече се спускаха, толкова повече варосаните къщи се отдалечаваха. Жената и детето пееха някаква песен, но Алехандро не можеше да й различи думите, Беше игрива, весела.

Докато насън се взираше в усмихнатото лице на жената и се питаше „Коя си ти?“, внезапно изплуваше лицето на момчето. „Господи! – надаваше вик. – Това съм аз! Но тогава коя е жената?“

Когато видя този сън за пръв път, Алехандро се събуди плувнал в студена пот. През целия ден му човъркаше мозъка. Кое беше селото, което сънува?

Коя беше жената?

Това лице гледаше към момчето от съня, към самия него с обич, и то съвсем не му беше чуждо.

„Да не би да е майка ми?“ Този въпрос не му даваше мира. Но тя въобще не приличаше на жената от снимката, която му показа свещеникът. „Коя е тогава, Господи, онази жена, коя е?“

Следващата нощ се случи нещо съвсем неочаквано. Кошмарът продължи оттам, където прекъсна. Онова момче пак беше там. В мисълта си Алехандро търсеше жената от съня. Нямаше я. Но усещаше, че е някъде наблизо. На върха на един хълм имаше мелница, разперила крила като звяр с четири лапи от детските приказки. Момчето отиваше натам. Изведнъж звярът започваше да развърта бясно неподвижните си досега лапи. Протягаше ги към него, опитваше се да го сграбчи и да го подхвърли. Момчето обаче не забелязваше това. Безгрижно тичаше право към тях. Вероятно си мислеше, че е мелница. „Пази се! – викаше Алехандро. – Бягай, момче! Звярът ще те сграбчи!“

– Събуди се, хей, приятел!

– Пази се, момче, бягай! Ще те сграбчи!

– Събуди се бе, юнак! Стига си викал! Разбуди всички!

Само якото раздрусване на нечия силна ръка успя да изтръгне Алехандро от съня.

Същата нощ притихналата спалня в Корпуса на морските пехотинци за пръв път стана свидетел на виковете и крясъците, издавани насън от Алехандро, когото тук познаваха като Исмаил от Алаийе. Но не и за последен.

Целия следващ ден този сън пак му човъркаше ума. Сега обаче си имаше собствени тълкувания: „Онова село в подножието на хълма е моето село. Момчето съм аз. А звярът – турските пирати, които ме отвлякоха“.

Друга нощ Алехандро сънува как момчето бяга надолу по хълма. Някаква жена пищеше и тичаше по петите му. Позна я по разветия на главата й шал. Беше жената от най-първия сън. Жената, която познаваше, а не можеше да се сети коя е. „Я да видим сега ще си спомниш ли?" – подкани го насън собственото му подсъзнание. Разбираше, че жената пищи, но пак не я чуваше. Докато те тичаха надолу от зеления хълм към синьото море, на паянтов дървен пристан при скалите, до самия бряг, спря лодка със завързано за сгъваемата мачта малко платно. Придойде вълна, заля цялата лодка, строши дъските на приемна, по пясъка се разля бяла пяна и издълба някакви следи. Алехандро видя босите крачета на момчето, стъпили върху намокрения от вълната пристан. Малки крачета, които правеха ситни крачки. Двама мъже свалиха от лодката нещо, което си личеше, че беше тежко. Донесоха го и го оставиха в краката на момчето. Вятърът повдигна покривалото върху нещото. Показа се лице на мъж с прошарена брада. Часпало. Момчето стоеше право. Не помръдваше, стоеше и гледаше този мъж. Внезапно жената пак се вряза в съня. Дотича откъм гърба му. Едва си поемаше дъх. Спъна се в мокрите дъски на пристана. Спря при момчето. Наведе се над неподвижно лежащия на земята човек. Щом зърна скованото мъжко лице с прошарената брада, тя се свлече на колене. Момчето я хвана за тресящото се рамо. Алехандро видя лицето й за втори път. Същата беше. Но сега не се смееше. От очите й капеше кръв.

Почти всяка нощ Алехандро сънуваше тази жена и момчето. Тя все плачеше. От очите й все капеше кръв, а не сълзи. Все простираше ръце напред. Сякаш искаше да хване някого, да прегърне някого. И само повтаряше: „Ела! Ела си, чакам те!“.

„Коя е тази жена?“ – ровеше се той из паметта си безспир. Напрягаше се да си спомни, да си помисли, а от това мозъкът му сякаш съвсем се размътваше.

Алехандро се понадигна в леглото. Ослуша се. Нищо не се чуваше, освен дълбокото дишане на моряците и хърканията, които по звук му напомняха издуването на корабните платна под напора на бурните ветрове. Прибавяше се и топуркането на мишките, заедно с чегъртането по нещата, които изгризваха с неутолим апетит.

Полека се изниза от леглото.

Твърдо бе решил тази нощ да не заспива. Кризата наближаваше, Усещаше началото. Дланите изтръпваха, по ръцете и краката му пробягваха леки конвулсии. После целият свят се срутваше, Алехандро познаваше сигналите й много добре. Усети в ноздрите си тръпчивия вкус на отварата. Жадуваше за нея – с цялото си тяло, с цялото си съзнание, с цялото си същество. Още в следващия миг кризата можеше да го сграбчи и да го запокити на земята. Не трябваше да се случва сред толкова много войници. Вече си мислеха, че Аллах се е смилил над него и го е избавил от епилепсията, така че поредната криза точно сега, и този момент, когато подготвяха зачисляването му към кораб, щеше да обърка всичко.

Тръгна на пръсти към вратата. Дежурният моряк стърчеше, облегнал гръб на едно дърво, две крачки встрани от вратата. Когато сянката на Алехандро се очерта върху стълбището, онзи рязко се обърна. Ръката му бе на пояса, без малко да го нападне.

– Мамка ти!... Ти ли си бре, Исмаиле! – скастри го той. – Какви търсиш навън? Без малко да ме вкараш в грях, душичката ти щях да взема!

– Не мога да заспя! – засмя се Алехандро. – Рекох си, поне да отида до тоалетната.

– Ами че стъпвай като човек бе!

– А ти по какво разбра, че зад гърба ти има някой? – предпочете да го поласкае, само и само да се отърве от него.

Сънливо отпуснатото тяло на моряка моментално се изпъчи. Протегна ръка към Алехандро.

– По тях!

Алехандро я погледна – беше доста обрасла, като козина.

– По космите! – поясни дежурният, но като видя, че Алехандро, когото нарече Исмаил, я гледа недоумяващо, поясни: – Виж ги, всичките са настръхнали. Прокрадва ли се някой зад мен, моментално го усещам – със затворени очи и запушени уши! Космите ми щръкват като на пес подир разгонена кучка.

И двамата прихнаха от смях.

– Хайде! – подкани го дежурният. – Ти не се ли надигна от леглото, за да ходиш в клозета? Ако аз се разприказвам, ти като нищо ще напълниш гащите, тъй да знаеш!

Алехандро погали дежурния по гърба, като че ли му беше стар приятел от години.

– Мисля след клозета да се поразходя малко и по брега. Нали ти казах сън не ме хваща.

– Че какво ще правиш по пясъците бе! Я се върни да се мушнеш в мишото легло. Току-виж в съня ти се появила някоя жена, та на сутринта да тичаш към банята.

Алехандро го тупна по рамото и се запъти към тоалетните под навеса. Той си знаеше как да излезе навън, без да го види постовия при Портала.

***

Пясъкът беше студен. Сви се до една от изтеглените на плажа лодки. Забулен в нейната сянка, той сякаш потъна в мрака. Можеше да го забележи само отблизо някой случаен минувач. И то единствено по просветващите като два разпалени въглена очи.

Откакто се прехвърли през зида, си мислеше все за последните думи на дежурния. „Току-виж в съня ти се появила някоя жена, та на сутринта да тичаш към банята“.

В сънищата на Алехандро се появяваха вече две жени. Едната – която познаваше и непрекъснато го викаше „Ела!“ но не можеше да се сети коя е, другата – онова момиче. Дъщерята на падишаха – Михримах.

Едната той не искаше да вижда, за другата копнееше да бъде пред очите му всеки миг.

Колко нощи не бе заспивал, защото не искаше да му се явява жената, от чиито очи капеше кръв. Предчувстваше, че тя е вестител на някакво зло.

Но откакто видя Михримах, с трепет в сърцето очакваше да изсвирят сигнала за лягане: „Да я прегърна поне насън, макар и една-единствена нощ!“

Протегна краката си напред. Настръхна. В първия миг не осъзна от какво – дали защото по него полепна хладната предутринна влага, или защото пред очите му изненадващо изплува красивото лице на момичето със сините като морето очи и златните като житен клас коси.

„Исусе Христе, каква красота! – въздъхна той. – Влюбих се в дъщерята на своя враг!“

Вдигна глава към небесата. Загледа се в далечните звезди, които премигваха като светулки сред безкрайната черна пустош. Пое дълбоко дъх. Представи си очите на Михримах, само и само да прогони отчетливо потрепващите в мозъка му приливи на кризата.