Михримах - дъщерята на наложницата

Скочи и се втурна към ръцете му. Целуна ги и двете, допря ги до глава и прочувствено възкликна:

– Татко! Случило ли се е нещо?

Сюлейман се загледа в красивото лице на дъщеря си, опита се да отхвърли тежките мисли.

– Михримах! – промълви. – Искам да поседя малко при теб. Отпрати всички. Да постоим мълчаливо един до друг, като баща и дъщеря.

Михримах се учуди от тези негови думи, но това не й попречи да кимне в знак на съгласие.

– Хайде! – нареди тя на Есма. – Изведи всички навън. Докато не ви повикам, никой да не ни безпокои. С татко ми искаме да останем насаме!

Есма размаха ръце и се втурна към вратата. Разпъди струпалите се на прага придворни и надзъртащите зад гърба им да видят какво става прислужници:

– Разпръснете се! Разпръснете се! – И седна пред затворената вече врата. – Слава тебе Господи!

Михримах тръгна към прозорците да дръпне пердетата и да отвори щорите, но баща й се обади:

– Остави ги така, дъще! И слънцето няма да разсее мрака в душата ми!

Отиде и седна на дивана отсреща. Опита се да й се усмихне.

– Иди, Михримах! Иди седни и ти отсреща. Дойдох да си пречистя душата с твоята светлина!

Михримах седна. Падишахът така и не отвори уста. Само докосна с поглед очите на дъщеря си, косите й, лицето. Михримах също реши щом той не говори, и тя да не го пита за нищо. Явно се беше случили нещо твърде важно.

Полека-лека през щорите в стаята започнаха да се промъква снопчета дневна светлина. Пустият мрачен поглед на падишаха така и не се промени.

И двамата нямаха понятие колко време беше продължило това безкрайно мълчание, когато Сюлейман го наруши с въпроса:

– Спомняш ли си деня, когато ме попита защо не си се родила момче?

– Как мога да го забравя! – отговори Михримах, като се опитваше и придаде на гласа си весел тон.

За пръв път по умисленото, тъжно лице на баща й трепна нещо като мила, топла усмивка.

– Гушна се в прегръдките ми и се разплака: „Защо и аз не мога да бъда принц!“.

Този път Михримах тръсна глава. Вътре в нея се надигна лошо предчувствие.

Сюлейман взе ръцете на дъщеря си в длани. После бавно ги поднесе до устните си и ги целуна. Михримах усети, че устните му едва забележимо потрепват, и цялата настръхна.

– Добре че не си се родила момче, дъще! – тихо продума бащи й. Ако и ти беше момче, днес аз на кого щях да се доверявам – без страх, без притеснения, без подозрения? На чия откровеност, чистота, разум и светлина щях да се радвам?

– Татко? – със страх прошепна Михримах. – Да не се е случило нещо с братята ми?

В действителност трябваше да попита: „Да не би принцовете да са ти горили нещо нередно?“, но не се престраши да го направи.

Падишахът, който стоя насреща й потънал в мрачни мисли с минути, може би с часове, изведнъж се развесели и стана, сякаш не беше същият. Целуна и подуши още веднъж ръцете на Михримах и каза:

– Ще го научиш!

Отвори вратата и си излезе.

***

Случаят се разчу, когато един от патрулиращите под крепостните стени около двореца стражи дотича запъхтян и се развика:

– За бога!

Притичалите се пазачи изпаднаха в ужас, като видяха под стените на крепостта безжизнения труп на великия везир Ибрахим паша само по нощница. Настана страхотна паника. Но белегът от дебелата колкото човешка ръка примка върху врата на Ибрахим паша, започнал вече да посинява, беше достатъчен, за да разкрие цялата истина.

Традицията беше спазена. Главата на Ибрахим, отделена от започналото вече да се раздува тяло, кацна на един от входовете на крепостните стени. А обезглавеното тяло беше отнесено и хвърлено в морето. Населението дни наред се изрежда като на парад пред главата на Ибрахим с разширените от ужас незатворени очи. Най-накрая един палавник започна да човърка с пръчка окото на този някога най-могъщ в Османската империя и Европа мъж, докато цялата глава се откачи и претъркули на земята. Четири-пет момчетии викнаха от радост, взеха да я подритват като топка и да я гонят надолу по тепето.

Същия ден в Дивана се възцари безмълвен тих ужас. Един от везирите се обади:

– Еее! Както се казва, стомната се чупела, като тръгнеш с нея за вода. Беше Любимеца Ибрахим. Сега е Убития Ибрахим⁴⁵*.

Според някои най-вероятно тормозът върху войската след завръщането й от похода в Иран, заради който настана отпускане в нейните редици, е бил причината падишахът да се разгневи, а други твърдяха:

– Не, езикът на Хюрем уби Ибрахим!

Един по-възрастен везир промълви:

– Имаше Ибрахим, няма Ибрахим! Отсега нататък гледайте към бъдещето!

– Че какво му има на бъдещето?

– Пред московската наложница вече няма прегради! – поглади брадата си той.

Везирите за момент замлъкнаха и се напънаха да проумеят заложения в думите му смисъл. Никой не дочу мърморенето му:

– Хюрем вече няма да остави Сюлеймановия трон на Мустафа

Мястото, с което Ибрахим все се хвалеше: „Притеснявам се, че в цялата Велика Османска империя никой не може да ме замести!“, беше попълнено още същия ден.

Шпионите на Хюрем късно тази нощ донесоха на султаншата следната новина:

– Господарят връчи държавния печат на новия му пазител. Велик везир стана Айяз Мехмед паша. До управителя на Диарбекир Рюстем паша бяха изпратени куриери.

Така или иначе, дворецът месеци наред се тресеше от предположението: „Въшливият Рюстем ще става везир!“

ДВОРЕЦЪТ НА ПРИНЦА

Амасия

Конакът на престолонаследника Мустафа хан, кой знае защо тънеше в мрак. Единствено през прозореца на Мустафа в издадения над буйните води на бучащата отдолу река еркер се процеждаше бледа светлинка. На верандата, разположена от край до край по фасадата откъм реката, нямаше никакво движение, освен двата мъжки силуета, които ту се приближаваха един към друг до друг, когато се докосваха, след това си обръщаха гръб и се раздалечаваха пак натам, откъдето идваха. Бяха само двамата от караула, които трябваше да пазят престолонаследника при евентуална заплаха откъм реката. Навсякъде бъкаше от дежурни дворцови стражи – отпред, отстрани на двора, в харема, из коридорите към салоните за гости. Спотайваха се в мрака, бяха като невидими. Така беше дни наред, откакто шпионите на Гюлбахар в Истанбул препуснаха на конете си да й съобщят за умъртвяването на великия везир Ибрахим паша, когото падишахът толкова много обичаше.

Гюлбахар отдавна знаеше, че Хюрем се готви да омъжи дъщеря си. Искаше й се час по-скоро и тя да хване нещата в свои ръце и да ожени сина си Мустафа, но като чу новината за Ибрахим, направо се скова. Душата й закрещя без глас:

– Ето, сега вече изгоряхме!

Опита се да каже нещо, не успя. Видя, че нищо не й идваше наум. Реално погледнато, тя трябваше да обмисли всичко отначало, да планира всичко наново.

Сюлейман се отнасяше към женитбата на Мустафа с известна сдържаност. На повдигнатия в писмата до него въпрос той отговори пак с въпрос:

– Защо престолонаследникът ни се е разбързал толкова?

Гюлбахар докара от девет кладенци вода, докато най-накрая убеди падишаха, че Мустафа е обикнал Фюлане хатун и че женитбата с това момиче ще му донесе късмет. Включи по един ходатай, посредник, ходжа и най-сетне застави Сюлейман да се произнесе:

— Е, какво да кажем? Щом ще бъде щастлив, на добър час!

Сега обаче ситуацията беше съвършено друга. Извънредна! Въпросът беше на живот и смърт!

Не можеше да предвиди, не можеше да си представи какво ще се случи и след секунда дори. Все едно нямаше мозък в главата си. Това усещане я доведе дотам, че стресът, който изживя, прерасна в страх и паника. Новината я завари права. Усети как краката й се подкосяват.

Принц Мустафа видя, че майка му пребледнява и се олюлява, и се спусна към нея:

– Валиде! Седнете тук!

Дори и устните на Гюлбахар побеляха като вар. Сетне започнаха да посиняват.

– Вода! – викна Мустафа към наложниците зад вратата. Но се сети, че никой не го чува. Беше отпъдил всички, за да може да поприказва с майка си на спокойствие.

Спусна се към масата и напълни чашата с водата от оставената върху нея кана.

Помогна й да я изпие.

За да успокои притисналата се до него Гюлбахар, принц Мустафа промълви:

– Какво да се прави? Така му било писано! Аллах да го прости!

Гюлбахар обърна глава към сина си и много учудена се загледа в него с огромна изненада. Мустафа не можа да разбере що за смайване изразява този й поглед, но нямаше намерение сега да спори с майка си. По добре беше да се преструва, че споделя нейните чувства.

– Как е възможно? – заговори той, сякаш на себе си. – Как може татко да направи подобно нещо? Та той обичаше великия везир като брат.

– И мен ме обичаше! – Гласът на Гюлбахар прозвуча рязко. – Но ме изхвърли през вратата! Виж ме сега! Къде съм?

Мустафа нямаше какво да й отговори. Полумракът на стаята натежа от напрегнатото мълчание и от това атмосферата стана още по-тягостна. Не след дълго Гюлбахар просъска:

– Стоножка! Това е работа на московчанката!

За Мустафа майка му имаше право да се озлобява. Онази жена в края на краищата беше съсипала живота и на двамата. Майка му беше заточена.

„Естествено, ти също! – заговори вътрешният му глас. – Къде си сега? Всъщност ти си заточеникът, глупако!“

Това бе самата истина. Той се намираше на такова място, че ако се наложеше, нямаше да се добере навреме до Истанбул. Големият син на Хюрем обаче, Мехмед, щеше да стигне от Сарухан до столицата само за два дни. Мустафа можеше да повярва, че баща му го изпрати на по-далечно място под влиянието на жена си, но в това... Ето това не можеше да стане. Султан Сюлейман не би погубил Ибрахим заради женски приказки. Това никога не можеше да стане.

Не си издаде обаче мислите. Докъде ли щеше да стигне враждата между тези две жени? От време на време това го хвърляше в тревога! Той също мразеше Хюрем. Не възприемаше и децата й като свои братя. Но само толкова. Замислеше ли се на тази тема, си казваше, в крайна сметка престолонаследникът съм аз. Татко ни обича. Войската ни обича. Когато утре по волята на Аллах баща ни си отиде и ние седнем на трона, и бездруго те всички ще отидат по дяволите!“

Нито веднъж дори не беше споделял с майка си тези мисли. Не можеше да ги сподели. Още в деня, когато тръгнаха на заточение, тя го беше притиснала до гърдите си в колата и беше изплакала: „Сине мой, принце, мой жертвен агнец, мой храбър хан, соколе мой! Ако отмъстиш на тази московчанка заради теб самия и заради мен, халал да ти е млякото, с което съм те кърмила. Така да знаеш!“

Гюлбахар заповтаря „Това е работа на стоножката!“ И не спря да придружава с един и същ жест тези няколко думи. Тя всеки път люшкаше главата си все по-силно, сякаш така си втълпяваше още по-настойчиво, че вярва в това, което си мисли.

– Валиде! – Не изтърпя най-накрая Мустафа.

– Какво има? – извъртя към сина си неимоверно рязко главата си Гюлбахар. От очите й изскачаха искри. – Какво има?

Принцът се задоволи само да задържи поглед върху нея.

– Московчанката изяде главата на Ибрахим. Кой знае какви интриги е въртяла, какви подлости, какви лъжи! Кой знае с какви курвенски номера е взела ума на господаря! Московчанката знае как да си играе играта. Убийца, как няма да знае!

Мустафа никога не си бе въобразявал, че Хюрем може да е невинна. Но по никакъв начин не можеше да приеме, че баща му ще извърши такова престъпление единствено заради приказките на жена си. Откакто чу за смъртта на Ибрахим паша, все си казваше: „Ами справедливостта на султан Сюлейман? Това ли е справедливостта на баща ми? В такъв случай обезателно знае нещо!“.

– След като Ибрахим паша е заповядал смъртното наказание на главния ковчежник Искендер Челеби – тихо се обади той, – отношенията му с господаря малко се обтег...

Не успя да си довърши думата.

– Отвори си очите, сине! – прекъсна го майка му. – Нима не разбираш, че московчанката изтръгна от ръцете ни нашия щит. Тя разчисти най-голямата ни опора. Всички юзди са вече в ръцете на тази жена.

– Валиде, имаш право и... Баща ми...

– Какво му е на баща ти? Ти си тук, котилото на стоножката е там. До трона, който принадлежи на теб! Ако ние дремем, стоножката ще го превземе, не виждаш ли? Или не вярваш, че онази руска мръсница има пръст в цялата работа?

Е Мустафа трескаво кимна, че вярва. Кой знае, възможно е майка му да имаше право.

– Как се е случило?

Мустафа й разказа дословно пристигналата от Истанбул новина, Гюлбахар го слушаше и се удряше по коленете:

– Олеле, Ибрахим! Олеле, мой велик везирю!

Като чу, че след като е бил удушен, му била отрязана главата и че децата са я подритвали като топка, тя започна да се пляска и по бузите.

Мустафа едва успя да попречи на майка си сама да се удря така.

– Валиде, недейте! Елате на себе си!

– Каквото имаше да прави, московчанката си го направи! – опита се да се поуспокои Гюлбахар. – Най-напред ни махна нас от главата си, сега и Ибрахим. Глупавата Хафза отиде на оня свят. Ооох! Слава на Османската империя, мощта, властта вече са в нейните ръце.

Принцът реши, че е по-уместно да си замълчи. Опитваше се да изтърпи нервната криза на майка си само като й кима с глава.

– И сякаш стоножката не ни стига, та сега и дъщеря й ни се качи на главата.

– Дъщеря й ли? – попита учудено Мустафа. – Дъщеря й ли казахте?

– Дъщеря й, да! Онази руса стоножка, Михримах! Още като я видях в Стария дворец – нали ходихме за сюнета? – й взех мярката. Вещица.

– Вещица ли?

– Да. Вещица! И дъщерята е вещица като майка си! Видяло ли се от проклет човек да излезе нещо свястно, та и от стоножката да се роди гълъб?

– Нямам представа. Да не би и Михримах да е забъркала някаква каша?

Гюлбахар се отдръпна от сина си и стана.

– Ти и бездруго си нямаш представа от нищо! – тросна му се тя с яд. Имаш си обаче тренировки с оръжие, лов, разпивки с приятели край брега на реката! Не те интересува какво става в столицата. И не наричай непрекъснато тази вещица с името й Михримах.

Принц Мустафа се ядоса. Ако някой чуеше как разговаря майка му с него, и на падишаха щеше да се докладва, и на вси страни щеше да плъзне клюката: „Що за престолонаследник! Стои пред майка си, като виновна котка!“.

– Валиде! – скочи и той. От яд гласът му излезе на пресекулки – Осведомени сме за всяко нещо. Не се бойте!

– Осведомени, а? – изпъшка тя и гневно се нахвърли на сина си. – Осведомени, а? Тогава имаш ли си представа, че малката вещица също като майка си омагьосва всекиго и го върти на пръста си?

Мустафа донякъде се изненада, но се постара да не му проличи.

– Никой не може да върти на пръста си падишаха. При това тя е малко момиченце.

– Ти така си мислиш! – процеди през зъби тя. – Знаеш ли, че това момиченце само с една дума е накарало Сюлейман да започне изграждането на шестдесет галери?

– Галери?

– Галери, я! И то шестдесет броя! Хайредин отишъл при Ибрахим паша да го помоли, но не можал да го убеди. И този пират с червена брада – не знам дали нямат роднинска връзка с московчанката, на единия косата му е червена, на другия брадата – хванал, та го казал на момичето.

В главата на Мустафа всичко се обърка.

– Почакайте, валиде! – тихо настоя той. – От къде на къде Хайредин паша ще го казва на нея? Къде ще я е видял, та да й го каже?

Гюлбахар не успя да се сдържи. Избухна в истеричен смях.

– Ти наистина си нямаш представа какво става по света! Уж тази малка вещица била почитателка на корабоплаването. Чакай да ти кажа още нещо, та да останеш с отворена уста. Много често момичето излизало тайно от двореца, преоблечено в други дрехи, и отивало в корабостроителницата да се мотае сред моряците.

Мустафа наистина остана с отворена уста.

– Михримах... – Не продължи. Като видя заплашителното изражение по физиономията на майка си, допълни: – Онова момиче ли?

– Онова момиче, я! Онази вещица! Къде се е чуло и видяло момиче да се мотае сред мъже, и то свалени от бесилото и дръвника, невидели месеци, с години лице на жена? Особено на падишахската дъщеря? Дъщерята на султан Сюлейман? Е, и майка й била същата. Московчани!

Не чакай от тях възпитание, скромност, свян, шериатско поведение... - Синът на Гюлбахар се повишаваше на талази все повече и повече.

– Еее? – прекъсна я Мустафа.

– Какво „Еее“? И Червената брада не пропуснал да се възползва от случая. Разкрил пред русата малка вещица желанието си, което Ибрахим паша отхвърлил. Че за флотилията са нужни шестдесет галери. И преди да мине седмица, падишахът издал заповед да се изградят шестдесет галери. Сега всички корабостроителници в Османската империя работят с пълна пара да направят поисканите от онова момиче шестдесет галери. Говори се, че дори провъзгласяването на Хайредин за адмирал било дело на русата вещица. Ама моля ви се, човекът бил печелил победи след победи из моретата, това било, онова било. Ако имал толкова галери, толкова войска, какво щял да направи! С една-единствена думичка това момиче направило на бърза ръка Червената брада равен по ранг на Ибрахим паша. Разбира се, че московската стоножка подучва дъщеря си. А ти още си стой тука! Ходи си на лов! Чакай да ти дойде редът, като настъпи времето баща ти да се пресели в отвъдното! Успокоявай си мисълта, че никой не може да развърта падишаха на пръст!

В този момент изражението на сина й изведнъж смая Гюлбахар. В очите на Мустафа вече прозираше заплаха и предупреждение. „Млъкни!“ – крещяха те. Едва сега Гюлбахар си даде сметка, че е говорила през цялото време с крясъци и вопли.

Ужаси се. Закри уста с две ръце. За такива думи хвърчаха глави.

Амасия вреше и кипеше от шпиони на падишаха. Всеки го знаеше. Така е било, така щеше да бъде. Този, когото наричаха падишаха, беше човек, който се страхуваше и от сянката на сина си. Целият свят се страхуваше от него самия, но той се страхуваше от сина си.

Ръката си само да мръднеше Мустафа, шпионите моментално ми докладваха: „Господарю, принцът днес си мръдна два пъти ръката!" Не дай се боже Мустафа да препашеше сабята и да се метнеше на коня! Накъде е тръгнал престолонаследникът, с кого се е срещнал, излязъл ли е навън, какво е направил? Въртят ли се там скрити-покрити работи? Всичко това политаше към Сюлейман. Защото навремето и баща му беше споделил правил така с него. Никой не го знаеше по-добре от Гюлбахар. Явуз беше заповядал да ги подслушват дори и в първата им брачна нощ със Сюлейман в Трабзон. И бащата на неговия баща беше следил сини си. Сега беше настъпил редът на Сюлейман да се страхува от своя наследник. А утре Мустафа щеше да се страхува от сина си. Само че Myстафа беше толкова предан, толкова непокварен, толкова откровен, че не можеше да проумее защо се спазваха тези порядки. Като кажеше „моят баща“, все едно мед му капеше от устата.

– Да! – викна и Мустафа, намигвайки с око към майка си. – Никой не може да ни говори така! Дори майка ни да е, няма да я слушаме! Ще го отдадем на гнева и мъката й. Кой има право да разиграва падишаха на пръст. Каквото прави, нашият господар го прави за Османската империя. Ако е издал ферман да се построят шестдесет галери, той го е направил не заради прищявката на едно момиченце, а защото се е налагало. Да не би това да е лошо, валиде? Не е работа да разкарваш армията само по баирите и по планините. Който не е владетел на морето, няма право да живее и на сушата. Да е жив и здрав баща ни, падишахът! Дано Аллах го възнагради за всяка галера с по една година по-дълъг живот! Да пребъде властта му!

Гюлбахар му направи знак да млъкне вече.

– Амин! – обади се тя. – Ужасно ни потресе новината за смъртта на великия везир Ибрахим паша. Изпуснахме си мярката на приказки. Кой знае какви неща стават, за които ние тук нищо не чуваме, нито пък ги виждаме, та господарят е трябвало да издаде заповед, която и на него му съдира кожата от гърба.

Ако шпионите на Сюлейман и на Хюрем ги подслушваха с щръкнали уши, сега сигурно се заливаха от смях. Гюлбахар нямаше как да не си ги представи. След одевешните увещания, предупреждения, унижения, кой би повярвал на сегашните хвалебствия?

Но се случи.

Гюлбахар моментално смени темата:

– Както и да е! Да видим как да подготвим сватбата. Според мен трябва да се поразбързаме. Не бива да караме Фюлане хатун да ни чака повече.

Мустафа веднага се включи:

– Имате право, валиде! – усмихна се широко той. – Опасявам се, че дори Фюлане ханъм да ни изчаква още, в нас не останаха сили за повече отлагане.

Тя поседя още известно време със сина си, после стана и произнесе на висок глас:

– С разрешението на нашия принц, ние вече ще се оттеглим. Като настъпи старостта и се прибавят притесненията, не може да се издържа вече на безсъние. А и щом се захващаме за сватба, предстои ни много работа.

– Имате право. Нека ви изпратя. Идете и си починете добре.

Запътиха се към вратата.

Внезапно Гюлбахар хвана сина си за ръката.

– Мустафа!

Дори и той едва чу тихото й като шепот мълвене.

– Вече си беззащитен. Следващата цел на стоножката си ти. Как смяташ, дали отровата й, която умори могъщия Ибрахим, ще ни остави живи и здрави?

„Живи ли? – замисли се Мустафа. – Ако майка ми излезе права, няма да ни остави!“ – реши за себе си той. Потвърди го и с кимване и отправи поглед към нея.

– Дано Аллах да не погуби държавата и баща ни падишаха, валиде! - изрече на един дъх. – Да се помолим преди лягане за здравето, благоденствието и силата на господаря.

И отвори вратата.

„Ти се моли, сине! – измърмори негласно Гюлбахар, докато прекрачваше прага. – Не му е сега времето да се утешаваме с молитви!“

Излезе в коридора, осветен само в двата края от две големи газови лампи. Крадешком хвърли поглед към двете прислужнички, които се поклониха пред нея. Коя ли беше предателката? И колко ли от нейното избухване е чула?

Гюлбахар беше наясно, че опасността я дебне на прага. „Само да се съмне!“ – реши тя. Най-напред трябваше да огледа свитата на принца. Хубаво трябваше да ги разнищи – кой е предан, кой не е. После щеше дойде редът на Сюлейман – да го привлече в Амасия. Падишахът нямаше да пропусне сватбата на сина си престолонаследник. „Ти само да ми дойдеш, Сюлейман! – си мислеше тя. – Само да ми дойдеш. Да видиш тогава какво ще стане!“

Стрелата беше излетяла от тетивата си. „Живот за живот, кръв за кръв! – нареждаше наум на влизане в стаята. – Да те видим тогава московска стоножко! Миналия път синът ти се отърва от скорпиона. Но няма повече да се изтръгва от смъртта. Никога повече! Гюлбахар се заклева! Ще ти взема душата – и на теб, и на дъщеря ти – малката вещица! И на копелетата ти, дето ги наричаш принцове! Да не се наричам Махидевран Гюлбахар, ако не унищожа до корен целия ти род!"

***

Ваше Величество, господарю мой!

Имам щастието достопочтено да съобщя на нашия повелител, за здравето, благоденствието, победите и властта, на когото постоянно се моля, че се пристъпи към необходимата подготовка за сватбата на нашия престолонаследник принц Мустафа хан и Фюлане ханъм. Годежът ще бъде в средата на месец юни и благоволението на нашия господар да ни удостои с честта да присъства ще ни направи безкрайно щастливи, едновременно с това ще прибави слава към славата и гордост към гордостта на престолонаследника Мустафа хан. Убедена съм, че и Хюрем ханъм, и нашата принцеса, и принцовете ще ни окажат чест да присъстват на нашата сватба. Несъмнено, едно подобно събиране не само ще провъзгласи мощта и щастието на владетеля на три континента и седем държави...

Писмото на Гюлбахар продължаваше нататък все в този дух.

– Какво ще кажеш, Хюрем? – попита Сюлейман, след като прочете писмото.

– Чудесно! Прекрасно! – плесна с ръце тя, сякаш страшно се радваше.

А негласно си каза: „Свиня! Наумила си е всички да ни оплете в мрежите си!“

– Ами как? В Амасия ли ще отидем за сватбата? – погали я падишахът по косата.

– Разбира се! – веднага реагира Хюрем. – Щом трябва, ще отидем и до другия край на света да видим щастието на нашия син престолонаследника! А пък може това щастливо събитие да стане повод вече да се сложи край и на тази вражда между Гюлбахар ханъм и мен. Вижте, изявява великодушието да покани не само вас, ами и мен, и децата. Може ли да не се приеме такава покана?

Сюлейман дълго време стоя взрян в очите на жена си.

***

До двореца в Амасия пристигнаха две писма от Истанбул. Едното от султан Сюлейман до престолонаследника принц Мустафа, другото от Хюрем султан до Гюлбахар.

От султан Сюлейман хан до моя принц престолонаследник, до моя син, до моя храбър юнак, до моя Мустафа, до моя хан!

Държавните дела на Великата Османска империя не ни позволяват да тръгнем на път и да дойдем в Амасия. От една страна са неверниците на Карл, от друга – уловките и капаните на Венеция и Рим. За сватбата е по-подходящо заедно с майка ви да дойдете в столицата и да се ожените в бащиния си дом, обаче напускането на Амасия от страна на сина ни, комуто оказахме пълно доверие да назначим там, за да защитава границите ни от Сафевидите, няма да е никак целесъобразно. Мой Мустафа, хане мой, синко, отговорностите пред държавата понякога ни пречат да изживяваме дори най-голямото си щастие. Желая ви щастие и благоденствие! Нека щастието да е вечно, а животът ви - дълъг! Трябва да знаеш, че военният поход наближава. Когато ние тръгнем, вземете Фюлане хатун със себе си и елате в столицата да изпълнявате чудесно службата си на наш пълномощник. Такова е нашето желание, такава е нашата заповед.

Без да каже нещо, Мустафа подаде писмото от баща си на майка си. Отначало Гюлбахар почервеня като рак, после стана по-бяла като вар.

Подаде й другото писмо.

– Това пък от кого е?

– От нея!

Гюлбахар погледна завързаното с лилава панделка писмо в ръцете на Мустафа с такъв ужас и такава омраза, сякаш синът й стискаше отровна змия.

– За кого е? До теб?

За миг се замисли и отдръпна протегнатата си ръка.

– Прочети го!

Принц Мустафа развърза панделката. Счупи и печата.

До Нейно Превъзходителство посестримата ми госпожа Гюлбахар!

Безсилна съм да опиша радостта, която изпитахме заради проявеното от вас великодушие в писмото си до Негово Величество моя султан да поканите за сватбата на сина ни принц Мустафа хан в Амасия наша милост, заедно с принцесата и принцовете ни. Сестрице, много и десетки пъти молихме нашия господар да споделим всички заедно това щастие, но не успяхме да постигнем нищо. Желая на Мустафа хан щастие! Да сполети подобна радост и Михримах, и нейните братя - принцовете! Имаме огромното желание в най-близко време да се прегърнем в Истанбул.

Ваша посестрима: Хюрем султан.

„Не се хвана в капана тая стоножка!“ – с яд промърмори Гюлбахар

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

В края на краищата стана каквото стана. Рюстем, когото Хюрем избра за съпруг на Михримах, стана везир и влезе в Дивана. Великият везир Айяз Мехмед паша нареди да облекат на Рюстем кафтан, възрастните изпъшкаха: „Аллах рече на въшливия хайде, робе, върви напред“, а младите, които залагаха на амбицията да се оженят за дъщерята на падишаха, полудяха от завист.

А самият Рюстем бързо-бързо пристигна от Диарбекир в Истанбул и преди още да се появи в приемната зала, незабелязано се вмъкна в двора на харема и целуна ръка на бъдещата си тъща.

– Нямам думи да изразя пред вас огромната си благодарност, валиде султан!

Хюрем хвърли към кандидат-зетя остър като кинжал поглед

– He ни трябва вашата признателност, а предана служба! Ако сега сте тук, то е, защото много добре са ни известни усилията, които положихте, за да бъде очистена онази хърватска свиня!

Рюстем отново се просна на земята пред Хюрем, сякаш е получил истински комплимент.

– За нас предаността е изключително важна. Трябва да знаете, че, не пропускаме да я възнаграждаваме. Сам го видяхте. Нека краят на Любимеца Ибрахим да ви бъде за урок. На този, който потъпква предаността, му прекършват врата, дори и да е зет.

Рюстем положи неимоверни усилия да прикрие тръпките на ужас.

– Рюстем ага, откакто Ибрахим заплати цената на предателството със своя живот, съществува ли за Великата Османска империя, за господаря и за нас някаква друга заплаха?

Лисичият ум на Рюстем веднага го накара да наостри уши. Моментално схвана подтекста в думите на Хюрем.

– И да съществува, какво от това, султанке? – прошепна с присъщата за физиономията му лукава усмивка. – Наш дълг е да ликвидираме и нея!

Хюрем се изпълни със задоволство: „Това е то моят умен зет! Още не е казал А – и той ти изредил всичко до Я!“

– Хайде да видим тогава как ще ни служите. Трябва и дълга си да изпълните, и да спечелите нашата дъщеря. Ние няма да останем по-назад, както се казва: „Който бърка в меда, си облизва пръстите!“. Искаме и в меда да бъркате, и пръстите си да облизвате.

Рюстем едва устоя да не се хвърли на врата на Хюрем.

Всички тия, които му се подиграваха, че е куц, които му се присмиваха в очите, и зад гърба, които му изкараха прякора „Въшльото“ заради една намерена по него въшка, сега щяха да видят за кого тепърва ще се върти колелото на късмета! Щяха да видят на кого му дойде времето! „Рюстем паша! – изпълни се с гордост той. – Рюстем паша! Зетят на султан Сюлейман! Съпругът на единствената дъщеря на падишаха. Толкова е хубаво дори само да си го мислиш, само да го мечтаеш!“ Вярно, че до сватбата оставаше цяла година, но още отсега можеше да започне с облагите от нея.

„Само да ми дойдат паричките! – изчурулика си наум. – Хееей! -викна от все сърце, но без глас. – Куция Рюстем, потурченото албанче, ще стане най-богатият, най-силният човек на света!“

За да постигне това, той трябваше да прави само едно нещо – да не прекършва на две думата на застаналата отпреде му тъща.

Прекрасно знаеше и какво ще иска тя от него.

Главата на престолонаследника Мустафа!

„Смятай, че вече съм му я отсякъл, тъщо! – закани се наум. – Рюстем ще ви бъде роб дотогава, докато в това тяло има душа!“

На излизане от харема – пак толкова незабелязано, колкото и на влизане – той потри самодоволно ръце.

Султан Сюлейман се загледа в бъдещия си зет с изпитателен, проницателен поглед.

– Ефенди, добре да знаеш! – проговори, приковал очи в изпъкналата гърбица на прегънатия в поклон до земята Рюстем. – Колкото ни е скъпа държавата, толкова ни е скъпа и нашата принцеса! Дъщеря ни, нашето Слънце, нашата Луна! В думите ни няма и зрънце преувеличение. Така да знаете, за да не допускате грешки. Не прощаваме на никой, който потъпква дълга си към държавата, не прощаваме и на онзи, от който сиянието на нашата Михримах угасва. Съобразявай се с това при изпълнението на дълга си и като мой служител, и като неин съпруг „Аз и без това щях да правя точно това!“ – си рече наум захлупилия се върху килима Рюстем. Беше преситен на любови-мюбови. Сега беше гладен за пари и слава. Разбира се, щеше да носи Михримах на ръце, защото само падишахската дъщеря можеше да му ги осигури. Но когато работата опреше до държавата... Лисицата в него отново проговори „Твоята държава са тъщата и жена ти, а не Великата Османска империя. Служиш ли на тях, служиш на държавата. Колкото по-добре им служиш, толкова повече ще растат мощта и властта ти. Отваряй си очите Въшльо Рюстем!“

„Везир Рюстем! – скастри го лисичият му ум. Свиквай вече с това. Везир Рюстем паша! Скоро ще те наричат велик везир Рюстем паша, ще видиш!“

***

С разрешението на падишаха Михримах и Рюстем се видяха пръв път, уж случайно, в Розовата градина. Той носеше облечения му същия ден везирски кафтан, а на главата – остра шапка. На всяко куцане този везирски атрибут се люшкаше така, сякаш политаше да падне. Заедно с гувернантката и две от придворните Михримах тръгна към Лъскавата златна беседка. Рюстем също се отправи натам. Въпреки старателните усилия да прикрие куцукането, не можеше да избягва накланянето на една страна. Като се приближиха на няколко крачки Михримах спусна тюленото фередже и скри лице под него. Есма и придворните не вдигаха очи от земята, но тя беше убедена, че и трите са се вперили в неговото куцукане. Без съмнение бяха сконфузени: „Куцият съпруг на красивата Михримах!“.

Хюрем често я назидаваше: „Ти първа имаш думата!“.

Направо й идеше да го подмине и да се прибере. Но от друга страна, проговори любопитството. Що за екземпляр беше? Добре, куцаше с единия крак, но според думите на майка й, бил красавец. Бил умен. И то много! „И въшлив, разбира се!“ – допълни си тя наум.

Рюстем се изравни с нея и тя спря.

– Добре дошли в Истанбул! – промълви, без да сваля тюла от лицето си.

Рюстем застина в ролята на изненадан, сякаш не беше очаквал нещо подобно.

– Принцесо! – поклони се той. И не забрави да хване шапката и да я натисне до главата си, преди да е паднала.

Михримах забеляза, че двете придворни видяха това и прихнаха в смях, но веднага млъкнаха.

– Чухме, че Истанбул ви се е отразил добре. Станали сте везир.

– Щедростта на господаря е безгранична! – проговори с гордост Рюстем. – Плюс това Негово Величество отличи своя раб и с титлата паша.

Михримах мразеше превзетите приказки. И преструвките, че се изненадваш от това, което е известно на всички.

– Така ли? – попита тя, като се постара да прикрие в тона и притеснението си, и досадата. – Тогава трябва още веднъж да честитя на негово превъзходителство пашата. Сигурно много се радвате.

Рюстем се поклони отново в знак на благодарност.

– Обаче – отрони тихо – нищо друго, дори и това, че станах везир паша, не ме е направило толкова щастлив, колкото срещата с нашата красива принцеса!

Едва тогава Михримах вдигна очи от земята. Не защото й омръзни да гледа ботушите му, а за да прецени искрен ли е комплиментът или не.

Да, не изглеждаше зле. Не беше чак такъв красавец, но не можеше да се каже, че е и грозен. От яд, че майка й я накара да го наблюдава тайно иззад пердето, въобще не го беше разгледала. Веждите изглеждаха странно, като изскубани с пинсети. В контраст с тях, гъсти, дълги ресници закриваха черни очи. Имаше правилен нос. Но отсега си личеше, че с напредването на възрастта върхът му щеше да расте все повече и повече, докато стане грамаден като патладжан. Брадата бе катраненочерна. Явно, преди да се появи в двореца, беше ходил на бръснар. Мустаците – късо подрязани. Това очертаваше набиващата се на око празнина между тях и устната. „Тези мустаци никак не ми харесват! – си каза и допълни: – Преди всичко друго ще му кажа, че трябва да ги остави както си му е редът“.

И устните бяха странни. „Хайде, скъпа – укори се сама. – Измисляш си под вола теле, та и за мустаците му се хвана. Какво му е на устата! Даже може да мине за хубавец. Здрав, снажен, силен, суров“.

А Рюстем мислеше, че през целия си живот не беше виждал по-голяма красота. И тя щеше да принадлежи на него!

От деня, в който разговаря с Хюрем за пръв път, той се беше щипал може би милион пъти, за да се увери, че не сънува. Даже нощем не спеше от страх, да не би да го сполети нещо лошо или да не пропадне всичко. Особено като пуснаха слуха, че е прокажен. „Ето на! – си каза. Сънят свърши. Как можа да повярваш, че Хюрем хасеки ще склони да ти даде едничката си дъщеря точно на теб?“

Но ето че стана. „Кацнах в цяла съкровищница! – изпърха сърцето му от радост, а щеше да притежава и една от най-красивите жени света. – Ех, каква съдба, а, Рюстем!“ – възкликна възхитен. На лицето му грейна усмивка, която не намери за нужно да крие.

– Не знаех, че Аллах ме обича толкова много!

– Как го разбрахте?

Дори не усети присмеха в гласа й. Той просто хвърчеше от радост.

– Кой друг раб е възнаграден от него в един и същи ден с две слънца!? Отсега нататък и през нощта ще греят две луни.

Закачливият комплимент на Рюстем наистина би трябвало да се понрави на Михримах, тя обаче усети, че я издразни. Думите на този човек не бяха в хармония с очите му. В тях топлотата от думите липсваше. Черните като маслини очи играеха изпод дългите черни ресници, направо преливаха от лицемерие.

Изведнъж Михримах откри защо устните му й се сториха много странни. Този човек произнесе цял куп думи, но те изобщо не помръднаха. Гласът на бъдещия й съпруг се процеждаше метално между две тънки линии.

– Ние смятахме да поседим малко в беседката – високомерно се обърна към него Михримах. – Ако негово превъзходителство пашата желае, може да ни направи компания за няколко минути. Не искаме да си мисли, че още от първия ден в Истанбул принцеса Михримах го пренебрегва.

И тръгна. А в същото време се молеше: „Аллах, дано да не дойде!“

Есма и придворните пъргаво я последваха. За миг Рюстем се подвоуми: „Дали е удобно?“ Сетне пое дъх и си рече: „Ама че си и ти! Мъжът трябва да прави това, което му каже жената! Особено ако тази жена е дъщерята на султан Сюлейман!“

Накуцвайки, пое към беседката. Когато взе да изкачва стъпалата и куцукането му се превърна вече в непоносима гледка, Михримах обърна глава настрани и отправи куп проклятия към съдбата. Не забрави да спомене и майка си. Наруга и себе си, задето така и не намери начин да отхвърли тази женитба.

В беседката се разположи на инкрустираната със слонова кост пейка. Есма и придворните застанаха при началото на стъпалата. Отначало Рюстем имаше намерение да отиде при нея. „Дали да не седна и да я хвана за ръката?“ – му мина през ума. Веднага се отказа. Застана прав отпреде й. Ако седнеше, не беше сигурен дали щеше да се овладее. В него се надигаше неистово желание не само да й държи ръката, ами да я прегръща, да я целува по розовите бузи, да вдишва аромата й. Любуваше се на бъдещата си съпруга и не можеше да й се насити. Все още беше зашеметен от късмета, който му поднесе съдбата. Беше чувал, че дъщерята на падишаха е красива. Но тя надмина очакванията му. А като си я представи и гола, направо му причерня. Закашля се, за да се отърси от непристойното си видение.

Освен отвратителното хърхорене, което придружаваше кашлицата от гърлото на Рюстем, от беседката не се разнасяше никакъв друг звук. Михримах не намираше тема за разговор, само мачкаше кърпичката в прибраните до гърдите си ръце. Рюстем пък не можеше да се отърси, въпреки всички усилия, от представата какво щеше да се случи, щом грабнеше в обятията си това красиво момиче.

– Уморително ли беше пътуването? – позакашля се леко най-накрая Михримах.

Рюстем моментално се съвзе:

– След като финалът на пътуването ми бе ознаменуван с благоволението да се представя пред властелина на държавата – нашия господар, пред валиде султан, а и да се докосна до вашата красота, която скоро ще дари и нас... – подхвана той, но Михримах го прекъсна.

– Поне да си бяхте почивали хубаво по станциите.

Не можеше да понася повече тези високопарни думи, фалшът, който проблясваше и в очите му.

– Спирахме на няколко места – отговори Рюстем. – Но нима можем да се спи?

– Защо? Леглото ли не беше удобно?

Той се засмя. Истината бе, че едва сложил глава на възглавницата, веднага захъркваше, но нямаше нужда тя да го знае.

– Не – продължи да си играе ролята той. – Не е заради леглото. Само като си представех вас и щастието, което ни очаква...

Михримах не изтърпя и го сряза:

– Колко жалко!

А отвътре се косеше: „Господи, как ще изкарам цял живот с този човек!“.

– По-добре да си бяхте поспивали, вместо да се реете в мечти!

Рюстем остана безмълвен, искаше да проникне в смисъла на думите.

Това пък какво значеше? Да не би дъщерята на Сюлейман да се е притеснила, че бъдещият й съпруг ще страда от безсъние?

Изведнъж усети странен трепет. Още при първите им разговори беше разбрал, че валиде Хюрем султан го е избрала за съпруг на дъщери й, само за да служи на личните й амбиции. Хюрем купуваше услугите му чрез собствената си дъщеря. Естествено, щом цената беше толкова висока, и очакваните от него услуги щяха да са тежки. Не го интересуваше колко време собствените му цели ще се припокриват с желанията на Хюрем. Дори за миг не му беше минавала мисълта за някакво си там харесване. Това изобщо не го вълнуваше. Ако цялата работа приключваше с пари, власт, висок пост и служба, такива глупави емоции като харесване и влюбване нямаха никакво значение. Затова не му беше хрумнала мисълта дали Михримах ще го хареса или не. Щом падишахът и Хюрем го бяха избрали за неин съпруг, дали тя самата щеше да го харесва или не, си беше чисто нейна работа. На идване към Истанбул компасът му сочеше точно това. Сега обаче нещо се беше объркал. „Изглежда, ме харесва – викна възторжен в ума си той. – Да, да! Харесва ме! Иначе защо се вълнува чак толкова дали съм се изморил, дали съм се наспал!“

Забеляза, че не се изненада от тази си мисъл. „Ех! – въздъхни той – тя е красавица, и ние не сме грозни. Какво от това, че накуцваме с единия крак! Я какъв мъжага сме – същински лъв! Какво повече? Къс крак – по-дълъг ум!“

При тази мисъл стана по-сдържан. И веднага в главата му възникна план. „Рюстем, не се подценявай повече, отколкото трябва пред това момиче. Ще сключиш брака с момичето, но истинската булка ще бъде майката. Не го забравяй!“

Като го видя потънал в мисли и умълчан, Михримах попита:

– Надявам се, че сте се видели с майка ми?,

Рюстем се отърси от размислите си.

– Беше заповядала още като пристигнем, да й се представим, така че още с праха по краката си отидохме при нея и целунахме полата й. „Подлец! Подмазвач!“ – възмути се наум Михримах.

– И господарят се е срещнал с вас. Така казват.

Рюстем се поклони чак до земята, като че ли пред него бе застанал самият султан Сюлейман.

– Нали ви казах! За вашия роб Рюстем този ден е денят на щастието. Аллах ни дари три пъти с щастие. Представихме се пред падишаха, нашия господар. Бяхме удостоени с височайшето му внимание. Облякохме везирската мантия и застанахме в Дивана. Целунахме ръката на валиде султан. А сега се опиваме от вашата красота така, както славеят от розата!

Михримах избухна в неподправен смях:

– За бога, ефенди, та вие изобщо не приличате на славей пред роза!

В гласа й прозвуча повече присмех, отколкото удоволствие от неговото сравнение. А в себе си повтаряше: „Какъв ти славей, гарван с гарван такъв!“

– От разговора с нашата валиде сигурно сте разбрали какво е намислила да прави.

Да, беше разбрал! Усмивката му замръзна. Приведе се леко и прошепна на Михримах:

– Да! Ние искахме час по-скоро да направим сватбата и да ви прегърнем, но вашата майка е на мнение, че ще можем да се оженим чак догодина. Толкова късно! – допълни след кратко мълчание.

– Колкото по-късно, толкова по-добре! – не се сдържа Михримах да го изрече набързо.

– Моля? Какво казахте? – учуди се Рюстем.

Като чуха репликата на господарката си, Есма и двете придворни бързо извърнаха глави настрани да скрият смеха си.

Михримах продължи още по-настъпателно:

– Казахме, колкото по-късно, толкова по-добре! За да не се пропусне нещо. За да се довърши спокойно цялата подготовка. А вие пък да построите в това време нашата къща.

– Ах, разбира се... – съвзе се Рюстем. – Господарят също постави този въпрос. Той щял да ни подари за сватбата двореца, който вдигат сега до Стария дворец. Но при първа възможност ще си построим собствен дом. Даже му избрахме мястото, в Юскюдар.

Михримах не знаеше нищо за това. Достатъчен и предостатъчен и беше този толкова изкуствен разговор.

– Ех! – каза. – Смятам да си тръгвате вече!

Рюстем отново взе да се колебае: „Дали да й хвана ръката и да и целуна?“. Вместо това се поклони до земята.

– Ще броя времето ден след ден!

Този израз се стори доста познат на Михримах, сепна се:

– И защо?

– Ще броя времето ден след ден до мига, когато ще си принадлежим един на друг.

– Не ви съветвам! – изрече го на един дъх. – Като дете и мен ме залъгваха така, но да броиш дните е празна работа! Всяко нещо си идва с времето. Бъдете щастлив!

Рюстем наведе глава и се обърна. Ето че пак не разбра какво му каза.

И дъщерята на Сюлейман ли щеше да очаква с нетърпение деня на сватбата или му намекваше: „Няма значение!“ Пристъпи с десния крак напред. След него цял се изви, за да протегне и левия. Но въпреки всички усилия, не успя да удържи тялото си и то се наклони към по-късия крак „Проклет крак!“ – изправи се отново той. Мира не му даваше!

– Ага!

Едва чул гласа й, Рюстем се закова на място. „Ага ли? Какъв ти ага – възропта наум. – Паша! Паша! Рюстем паша! Ваше превъзходителство“.

Но като се обърна към нея, на лицето му вече грееше усмивка.

– Желаете ли нещо, моя красива принцесо?

– Ботушите ви! – обади се пак Михримах с леден глас.

– Моля!

– Ботушите ви, казах. Да бяхте си поръчали специални ботуши за левия крак.

Рюстем залитна като ударен с юмрук. Усети, че се люшка. Не намери какво да й отговори.

– Поръчайте си ботуши при някой добър майстор. И му кажете да повдигне левия отвътре. Така ще стъпвате равномерно.

След което Михримах си обърна гърба и взе да разглежда розите в градината. Рюстем остана като истукан, едва намери сили да измърмори.

– На вашите заповеди!

„След нощта настъпва утро, принцесо! Търпение. Не се знае какъв ден ще се роди!“ – често й казваше Есма.

И всеки път Михримах отговаряше по един и същ начин:

„Кога, Есма? Кога? Не се ражда никакъв ден за мен! За мен вече няма утро!“ '

„Почакайте! Очакват ви много хубави дни. Вчера момичетата гледаха на бакла. Накарах ги да гадаят и за вас. До три дни сте щели да получите хубави новини. А на прага ви стоял някакъв посетител“.

Новините пристигнаха даже преди трите дни. Падишахът ръководеше военния поход в Италия и изпратената от него вест за победа бързо разведри сърцата и настроенията в Османската империя, почернени преди това от смъртта на валиде Хафза султан, от убийството на Искендер Челеби и от неочакваното смъртно наказание на великия везир Ибрахим паша.

Хюрем първа чу новината. Капитанът на кораба, който току-що доплува в Мраморно море и веднага хвърли котва при Къз Кулеси, изтича право в двореца. Отиде при Хюрем, преди да се представи на извикания от Амасия престолонаследник – принц Мустафа, на когото султан Сюлейман повери трона си, докато отсъства заради военния поход. Така или иначе, Мустафа въобще не излизаше от Стария дворец, тъй като спазваше препоръките на майка си да не се среща очи в очи с Хюрем и децата й.

Хюрем изслуша с наострени уши разказа на капитана вестоносец, втренчил поглед в нея през решетката на паравана, след което му каза:

– Донесохте ни щастие! А пък ако ми съобщите и най-важното, че Негово Величество моят султан е поел обратния път към дома, ще бъдете възнаграден от щедро по-щедро и на този, и на онзи свят!

Откакто Мустафа дойде в Истанбул, за Хюрем нямаше миг покой. Вярно, не бяха с него под един покрив, но все пак сън не я хващаше. Често не мигваше от страх: и при най-малкия шум й се струваше, че ей сега от мрака, пред собствените й очи, ще изплуват изпратените да я удушат палачи. Прималяваше й на сърцето само като си представеше, как ще й съобщят нещо лошо за децата. Наостряше уши за всеки разговор, при всеки шепот. Промени дори режима на храненето. Сега мисълта й бе вкопчена изцяло в Михримах, Баязид и Джихангир, тъй като принцовете Мехмед и Селим бяха заминали на похода заедно с баща си султан Сюлейман. Не позволяваше да им поднасят храни и напитки, които не са били проверени от личния й дегустатор. Ако принц Баязид й кажеше: „Валиде, аз вече пораснах!“, а Михримах й се подиграеше, тя въобще не им обръщаше внимание.

– Напразно се престаравате! Вече са измислени такива отрови, които действат чак след цял месец! Аллах да ни пази! – обясни веднъж Михримах, но думите й не свършиха никаква друга работа, освен ди и наплашат още повече.

– Ти, дъще, ще трябва да вземаш нужните мерки! – засече я Хюрем – Не разчитай на никого!

Всеки час, всяка минута от престоя на заварения син в Истанбул се превръщаше в кошмар за Хюрем. Нощем, щом се затвореше в стаята, започваше да си шепне сама така, че и стените да не я чуят:

– Копеле Гюлбахарино! На всичко отгоре и жена си довел! Въобще не се надявай! Не си точи зъбите падишах да ми ставаш! Да не се казвам Александра Анастасия Лисовска, ако оставя трона на теб!

Настръхналото, напрегнато, отчаяно, намръщено и войнствено поведение на майка й подлудяваше Михримах.

– Добре де, валиде! – опита се веднъж да я вразуми. – Не бяхте ли вие тази, която предложи на господаря да остави Мустафа като негов наместник? Не казахте ли на татко: „Така е редно. Извикайте големия си син. И държавата да не остава без управление, а и ние да се разтъжим за него“. Защо е сега тази истерия?

– А какво трябваше да направя, дъще? Какво друго ми оставаше щом има установена традиция? И да не го бях казала, баща ви щеше да го направи. Тази красива твоя глава не схваща ли какви сметки прави вашата валиде, каква тактика прилага? Постъпваме така, сякаш искаме да докара сина на Гюлбахар тук и да ни досажда до втръсване, защото искаме вярата на нашия господар в нас да нараства все повече и повече, да укрепва неговото доверие в нас.

След толкова изтормозени от страха й дни и нощи втората новина на вестоносеца зарадва Хюрем много повече от новината за победите.

– Господарят е на път! След като флотата стовари войската си на Италианския ботуш, нашият падишах е напуснал Корфу и завъртял кормилото по пътя към дома. А Хайредин паша с останалите галери ще кръстосва още известно време из Бяло море, за да разчисти докрай сметките ни с неверниците. При това положение господарят най-късно до месец ще се завърне в столицата. Мен ме изпрати предварително да съобщя победата. А пашата изпрати и подарък за вас.

– Най-големият подарък за нас са здравето и благополучието на нашия господар! – отвърна Хюрем и дори не попита какъв е подаръкът от пашата.

Значи Мустафа щеше да стои тук още един месец, после щеше да се отърве от него. Завладя я само тази мисъл. „Ще го изтърпиш!“ – си каза. Дори не чу, че вестоносецът тихо допълни:

– Предадох подаръка ви.

Правеше си сметката, че след месец синът на Гюлбахар щеше да си събере партакешите и да си обере крушите така, както беше и дошъл. Единственото нещо, което трябваше да направи, бе да се вкопчи здраво в живота и да бди над него, макар и изправена на нокти. „Внимавай за вероломство, Александра! Водата спи, убиецът – не!“

Едва капитанът си излезе и тя плесна с ръце. Една от изправените на вратата придворни се втурна разтревожена.

Хюрем знаеше кого ще зарадва най-много тази новина. Може би щеше да развесели все тъжната, нещастна в последно време Михримах.

– Къде е дъщеря ни принцесата?

– Както винаги, на мястото си, господарке! – поклони се придворната – Съзерцава морето.

– Добре, добре! И ние ще й съобщим нещо за морето.

Михримах се изненада от себе си, че не можа да се зарадва на новината за победата толкова, колкото майка си. Че се зарадва, зарадва се естествено, но не виждаше защо трябва да крещи от радост. Дори малко се разстрои. Защото баща й се завръщаше от войната, а това означаваше, че започваше обратното броене до нейната сватба. На какво да се зарадва!

За миг се смути, когато Хюрем й рече:

– Намерете хартия и перо!

– Хартия ли?

Хюрем погледна нетърпеливо към дъщеря си.

– За да напишем писмо!

Прислужничките се разтичаха, донесоха й хартия, перо и мастилница.

– Хайде, пиши! – подаде хартията на дъщеря си Хюрем.

Михримах взе доста изхабеното перо и потопи върха му в мастилницата.

До нашия син наместника принц Мустафа, Старият дворец…

Михримах замръзна. Какво ли щеше да продиктува майка й до сина на Гюлбахар. Не след дълго разбра.

След дългите витиевати изрази за извоюваната от баща му победи, все едно престолонаследникът си е нямал и понятие за това, тя изплю камъчето.

...Много ни е мъчно, че не успяхме да видим красивото лице на нашия син престолонаследника заради натовареността му с много работа, макар че престоят му в Истанбул продължи месеци наред. Ще ни дарите с огромно щастие, ако предвид наближаващото ви завръщане в Амасия, макар и за кратко отделите от скъпоценното си време и ни гостувате заедно с красивата си, както разбрахме, съпруга.

След последния израз Михримах се разсмя, сложи точката и погледна към майка си.

– Валиде, ами че вие официално по най-груб начин изпъдихте Мустафа.

– Не е така! – разсмя се и майка й. – Престъпление ли е, че искаме да се видим с нашия син и неговата съпруга? Да си обърне гърба и да си тръгне, без да ни е показал дори и лицето си? Е, ако го направи, нас какво ни засяга? Той си знае! Ние и писмо даже сме му написали!

„Хайде да видим на какви още тактики ще се поучим от нашата валиде!“ – помисли си Михримах, докато удряше печата върху писмото на майка си.

***

Прославата на победата прокънтя по всички краища и във всяко кътче на Османската империя, не само в Истанбул. Наместникът на трона – престолонаследникът принц Мустафа – издаде заповед из цялата страна да се разпратят глашатаи. Викачи оповестиха победата пред хората по изникналите отскоро кафенета, по пушалните с наргилета, по кръчмите, под чинарите, из джамиите, в дворовете на месчитите⁴⁶.

– Хей, народе! Слушайте, знайте! Който не е чул, да чуе, който не е узнал, нека знае. Спечелена е убедителна победа за Всевишния Аллах и за нашия господар, нашия повелител, владетеля на седем страни върху три континента, сина на Явуз Селим хан – Сюлейман шах. Храбрите юнаци на адмирал Хайредин паша дадоха урок на неверника, който в опита да заложи капан на Османската империя и да извърши убийства в харема на нашия господар...

Никой не се сещаше за какъв капан и какво убийство става дума, но изпадаше в екстаз от крясъците на глашатаите.

– Имперската флотилия от Йонийско море премина през Отрантския проток. По заповед на господаря войската ни се стовари в Италия... Отранто беше победен. Крепостта Фонди – превзета! И още – леговището на неверника – остров Корфу – бе обсадено и разбито...

Примесваха се възгласи: „Браво! Да пребъде!“. Площадите преливаха от хора, които се прегръщаха. Не се намери някой да попита: „Добре де, как стана така, че тридесет и пет годишният мир с Венеция беше нарушен?“ Откъде можеше да се знае, че венецианските дожове са помогнали на заговора между Ватикана и Карл V да заложи вероломния капан. Никой не знаеше и за това, че на един венециански остров храбрият мъж Исмаил от Алаийе е бил манипулиран с отровни лекарства дотогава, докато му притъпят мозъка и го внедрят в Истанбул, за да извърши покушение върху харема на Сюлейман шах. Падишахът заедно със синовете на Хюрем – принцовете Мехмед и Селим, неочаквано беше тръгнал на поход от Одрин към Албания, а шест месеца преди него Хайредин паша беше напуснал Истанбул с цялата флотилия.

Само това беше известно.

– Господарят им казал: „Капан не се залага така, ей сега - сега ще ви покажа как!“ – и изготвил толкова дързък план, така налетял върху венецианския неверник, че светът няма да види друг път такова нещо! – украсяваха думите си глашатаите.

Планът наистина беше дързък, обаче аналите за събитията по италианските брегове през онова лято бяха малко по-различни, малко по-противоречиви.

– Отранто де Бриндизи беше превзет. Остров Корфу – обсаден. Но това беше само тактика, измислена да прикрива истинското нашествие. Тези две територии и особено отчаяно отбраняващият се Корфу не бяха реалната цел. Сюлейман шах бе заповядал:

– Хайредин паша, изтръгнете и ми донесете сърцето на Венеция! Донесете ми го, да изпита неверникът мощта на Османската империя. Да запомни как се залага капан, как се оказва натиск, как се прави покушение!

А сърцето на Венеция беше другаде.

През една непрогледна нощ четири тесни дълги кораба без отличителни знаци отплуваха тайно под командата на Хайредин паша от един страничен залив на остров Корфу към Тиренско море. Денем пашата не излизаше на палубата, а обсъждаше с четиримата капитани похода си до най-малките детайли. Капитаните на срещнатите по пътя венециански, генуезки и испански галери обстойно разглеждаха през дълги бинокли тези хилави, беззащитни плавателни съдове, които още на пръв поглед изглеждаха невъоръжени. По палубите им не се мяркаше никой, освен неколцина моряци, нарамили вехти разкривени сандъци със стока, които подготвяха за разтоварване на първото срещнато пристанище. Явно бяха търговци на дребно. А стоката в сандъците вероятно беше само от порядъка на амбулантната търговия. И корабите, и пренасяната стока с нищо не издаваха признаци за вражеско нападение. По какво биха познали, че в едно от тези вехти разнебитени корита се намира Барбароса – морският вълк, наричан така заради червената си брада. Откъде биха разбрали, че в трюма на всяко едно от тях са скрити ятаганите на себеотрицателните бойци, тръгнали да осъществят най-дръзката невиждана дотогава атака. Те също махаха с ръка на моряците от корабите, с които се разминаваха.

През една безоблачна нощ групата кораби се промъкна в залива Гаета. Отпред блещукаха светлинките на малкото градче Фонди. Отдавна преваляше полунощ. Четирите кораба свиха платна още при навлизането в залива и завиха рязко към брега.

Наблизо се мяркаха единствено няколко пияни рибари, потопили от лодките си въдици в морето. И морето, и нощта бяха тихи, спокойни. От едната лодка долиташе звук на мандолина, и толкоз.

Хайредин паша прегърна и благослови четиримата капитани и излезе на палубата. Като видяха своя паша капитан с гола глава, без capъка, храбрите воини отново разбраха колко важно щеше да е това, което им предстоеше да свършат.

– Да ви видя, юнаци мои! – обърна се към тях пашата. – Да не посрамите нашия господар и бащицата си капитан. Стоварете плесницата на Османската империя върху лицето на неверника така, че следата от нея никога да не изчезва!

Върху палубата се разнесоха мъжки вричания:

– Твоята повеля е закон за нас!

Добре де, какво щяха да правят в този залив? Бяха се промъкнали в сърцето на Венеция, но все още не си знаеха задачите. Четиридесет юнаци нямаше как да завладеят цял град и да побият в него флага на Сюлейман шах.

– Зад маслиновата гора, която се простира до самия морски бряг е дворецът на принц Веспасио Колана, когото папата много цени и е съюзник на венецианския дож. Вашата задача е тайно да се промъкнете в двореца, да отвлечете самотната съпруга на принца – Джулия – и да се приберете.

Мракът прикри изненадата, изписана по лицата на моряците. Пашата капитан обаче знаеше какво им минава през ума: „Дойдохме тук да крадем жена ли?“.

– Да няма насилие и грабеж! Лично ще наказвам, така да знаете! Да не се вдига ятаган срещу деца, жени и онези, които искат милост. Да не се пролива кръв, ако не се налага! Четиридесет тръгвате, четиридесет да се върнете!

Четиридесетте моряци, облечени в черни дрехи, се насочиха към перилата, но в това време Хайредин паша подвикна тихо след тях:

– Я почакайте! Ако някой се обади и рече: „Дойдохме да крадем жена ли?“, нека да знае, че няма мозък в главата си дори колкото мишките в Трюма!

Моряците не знаеха, че принц Веспасио е един от най-опасните врагове на Османската империя, че той е в дъното на всеки организиран срещу империята заговор. И че пак той изигра най-важната роля чрез лъжата: „Не си истински турчин, а испанец!“, да създаде от Исмаил от Алаийе нещо като машина на смъртта и да го насъска срещу харема на султан Сюлейман. Само пашата капитан знаеше, че крепостта, където изтезаваха Исмаил, беше негов остров. Съпругата на Веспасио, Джулия, се славеше като най-красивата жена, която е виждал християнският свят. За тази красавица, едната от двете дъщери на принц Гонзага, се редяха стихове и куплети, художници се надпреварваха да пресъздават красотата й в портрети, музиканти съчиняваха неповторими песни. След като се омъжи, Джулия бе преименувана на Жана д’Арагон и ако сега бъдеше отвлечена и подарена за харема на султан Сюлейман, това щеше да бъде позорен, смъртоносен удар за целия християнски свят.

– Хайде, благославям ви за победа! – пусна моряците си той и не забрави да ги предупреди: – И косъм да не падне от главата й!

– Ами мъжете?

Пашата скри устата си с ръка, за да не го видят, че се разсмя.

– Ако неверник се намеси и по време на инцидента главата му се блъсне в някой ваш ятаган, какво мога да сторя? За всеки случай кажете поне едно: „Лека му пръст!“

После всичко протече съвсем безшумно. Черната наметка на нощта скри от погледите четиридесетте моряци, които се озоваха в морето по спуснатите от кораба такелажни въжета. После през маслиновата гора се промъкнаха до двореца на принц Веспасио по пътя, показан от същите шпиони, който доложиха на Хайредин паша, че красавицата Джулия е във Фонди. Метнаха въжета с куки, прехвърлиха се незабелязано през високия зид и се озоваха в градината на двореца. Всичко вървеше по план.

В това време красивата съпруга на принца, загърнала полуоблеченото си тяло с тюлена наметка, съзерцаваше от терасата примигващите в беззвездна нощ като светулки фенери на излезлите в морето рибари. В този момент обаче се случи нещо съвсем неочаквано. Тихата нощ внезапно се раздвижи. Лекият дотогава повей изведнъж се завихри. Почувствала хлад, красивата Джулия се загърна плътно в тюлената си наметка. Краищата на един облак внезапно започнаха да се озаряват в някаква светлина зад него. Вятърът подхвана и понесе облака нанякъде. Половината луна, изскочила на свобода от затвора на облака, рязко освети всичко наоколо. Тогава един все още буден пазач от прислугата на принц Веспасио видя, че към терасата на господарката му се катери някакъв силует. В първия момент не разбра какво става, после се загледа по-внимателно и забеляза раздвижването сред дърветата и розите. Из градината на двореца шетаха въоръжени мъже.

– Нападат ни! – викна колкото му глас държи пазачът. – Бягайте! Нападат ни!

Първа чу вика му красивата съпруга на принца. Наведе се да погледне надолу и видя катерещия се право към нея мъж с кама между зъбите.

– Пресвета Богородице! – изпищя тя и побягна.

Настана страшна олелия. Целият дворец скочи на крак. Стана тя каквато стана. На нападението се отвърна с нападение. Задрънчаха саби. Смесиха се ругатни и писъци.

Моряците в градината видяха между дърветата да тича някой бели одежди. С развяващата се в мрака бяла наметка той им заприлича ни призрак.

Гордостта на християнския свят – Жана д’Арагон – нямаше време да метне някаква дреха върху себе си и сега, без да обръща внимание на неглижирания си вид, тичаше към своя кон, който я чакаше и конюшнята винаги в пълна готовност.

Доловили намерението й да избяга, моряците моментално се втурнаха натам. Но закъсняха. Красавицата Джулия, яхнала полуоблечена своя жребец, прелетя край тях като вихър. Те нямаха коне, не можаха да я последват. Оставаше им само едно – да гледат безпомощно подире й. След минута загубиха от поглед дори и развяващото се бяло женско наметало.

Нямаше какво повече да се прави. Тогава надянаха чували по главите на разбягалите се с писъци из градината на двореца жени, метнаха ги, през рамо и се върнаха на готовите да отплават с вече вдигнати платна кораби. Стовариха чувалите върху палубата с наведени глави. Извършиха нападението, но мишената им избяга.

Корабите вече плуваха от залива към открито море, когато неколцината рибари се досетиха по писъците и виковете откъм брега, че се е случило нещо, и се опитаха да им препречат пътя. Два-три пушечни изстрела отекнаха в нощта – и те се разбягаха.

Сетне всичко утихна. Чуваше се само някакво непривично думкане. От срам моряците не посмяха да вдигнат глави и да поогледат наоколо, така че и те не успяха да познаят какво думка така – платната или сърцата им. А и стоварените върху пода тела се мяткаха, крещяха. Най-вече една, която въпреки дебелото въже, увито около чувала на главата й и през тялото, упорито не преставаше да крещи.

След като изслуша разказа на капитаните какво се беше случило, Хайредин паша се качи на палубата.

– Честита ви победа! – прогласи без настроение. – Така е решил Пророкът. Значи Господ е закрилял Жана д’Арагон. Какво да се прави? Ядоса се, като видя, че и с нож не може да отвори устата на отчаялите се от неуспеха юнаци, и кипна:

– Какво чакате? Като не сте уловили голямата риба, и тези ли ще ги държите така? Развържете ги, бързо! Най-напред освободете главата на тази кресла, да я видим коя е!

Развързаха въжетата. Махнаха чувала. Първото нещо, което се показа от него, бяха две голи рамене. След тях се разлюляха талази от гъста коса, същински сноп копринени нишки, и се разляха чак до талията.

Най-накрая видяха едно омайно моминско лице.

Занемяха пред появата на тази красота. Някои от моряците си възвърнаха надеждата:

– Дали онази, която изпуснахме, не е била някоя друга жена, а ние, без да искаме, да сме отвлекли все пак красивата жена на принца?

Само че тази беше толкова млада!

– Коя си ти? – попита на италиански Хайредин паша.

Четирима моряци едва успяваха да я удържат, а тя, като видя пред очите си гъста червена брада, изпищя:

– Барбароса!

Задърпа се от моряците, искаше да се хвърли към него. Личеше, че ако я пуснеха, щеше да забие дългите си нокти в лицето му. Хайредин й се усмихна:

– Коя си, дъще? – попита я този път съвсем кротко.

– Бафо! – изпъшка тя. – Дъщерята на семейство Бафо от Венеция Аз съм Сесилия Вениер Бафо, племенница на дожа на Венеция – всемогъщия Себастиано Вениер!

***

Ударът на Османската империя не приключи само с това. Най напред посланикът на Венеция – Грити, който беше много близък с великия везир Ибрахим паша, бе убит посред бял ден в Истанбул от един албанец. Така окото на Венеция и Рим ослепя, ухото им оглуша.

След като падишахът се завърна в Истанбул, галерите на Хайредин паша отплуваха за Испания. Бреговете на Севиля бяха подложени на артилерийски обстрел. На връщане удариха крепостта, където Исмини от Алаийе, синът на Мурат Реис, злощастният Исмаил, бе изтезаван и измъчван, сринаха я до основи, не оставиха камък върху камък.

Офанзивата на османлиите хвърли в ужас отскоро седналия на престола в Рим папа Павел. Църковните камбани биеха по цели дни. На литургиите се отправяха молитви Кръстът да бъде опазен от поругаването на Полумесеца.

Папата си даваше сметка, че не могат да се спасят от това бедствие с молитви, палене на свещи, божествени песнопения и прекръстване. Скрит зад мраморните стени на двореца, непрекъснато мълвеше: „Глупако Клименте, ти ни стовари на главата това нещастие. Аз също допуснах грешката, че послушах твоя съвет и продължих безумния ти план. Османлията няма да остави тази работа току-така. От времето на Атила, този „Бич Божи“, Рим не е изпадал в такава голяма беда. Османлията Сюлейман няма да се спре дотук!“

Папа Павел излезе прав. Ръката на Сюлейман се протегна до Рим, до Мадрид, до Виена. Четирима известни като най-приближени до папата кардинали бяха открити умъртвени в Рим. Върху червените им мантии беше забодена бележка с полумесеца на османлиите най-отгоре и текста й „Исмаил от Алаийе беше тук!“ Известният съветник на Карл – епископ Хуан, беше намерен обесен на един полилей във великолепното си имение. Трима испански и един германски свещеник, консултанти на Карловия племенник Фердинанд, бяха убити в една и съща нощ.

Папата се затвори за цели три седмици да осмисли това, което ставаше.

Съвършено ясно бе, че Сюлейман се подиграва с християнския свят. След като се промъкна толкова близо до Венеция, можеше да се втурне и към Рим. Не го направи, но показа на целия свят на какво е способен. Папата трябваше ли да остане ням свидетел на всичко това? Християнството за пореден път беше изправено лице в лице пред заплахата от унищожение. После, голям срам и позор беше това, че красивата Жана д’Арагон, която Църквата почиташе като светица, е трябвало да тича разсъблечена сред цял куп мъже. Бяха налице още какви ли не други престъпления! Тези посегателства в никакъв случай не трябваше да остават безнаказани.

С очи, впити отсреща в гигантското разпятие на голямата катедрала, горещо се молеше:

– Господи! Дай ми някакъв знак! Кажи ми какво трябва да направя! Покажи ми пътя! Озари ме с твоята божествена светлина!

Златните лъчи на изгряващото слънце се прокраднаха през витражните стъкла към олтара. Папа Павел вдигна очи към прозорците. И в този миг я видя – изрисуваната върху синьо стъкло гемия! Гемията, на която се е качил Исус в езерото Ериха. „Знак! – нададе вик папата в себе си. – Знакът свише!“

Прекръсти се и стана. Подбра полите на лилавата си мантия, втурна се към тежката врата и се развика:

– Бързо! Бързайте! Намерете ми адмирал Андреа Дория! Бързо!

В двореца сякаш падна бомба, когато Хюрем каза на Михримах:

– Ако негово превъзходителство пашата закъснее, поне да му благодарим с писмо. Срамота е! Все едно го пренебрегваме.

– А какъв е подаръкът на пашата капитан?

– Право да ти кажа, въобще не знам. Вестоносецът онзи ден ми съобщи, че го оставил в харема. Толкова се зарадвах от новината, че съвсем забравих за него. Виж, поразпитай. После ще го видя и аз. Сигурно е нещо доста ценно.

Макар и с огромно нежелание, Михримах все пак изпълни заръката на майка си. Най-напред попита Мерзука. Нямаше начин тя да не види да не чуе всичко, което ставаше в покоите на майка й.

– За съжаление не знам! – вдигна рамене Мерзука, чиито коси бяха започваха да побеляват. – Ако искате, да попитаме Джафер?

Михримах се учуди, когато, за да им покаже подаръка, Джафер тръгна пред тях към каменната стая до старото помещение за наложници.

– Джафер ага! – обърна се тя към него, за да задоволи назряващото си любопитство. – Хубав ли е наистина подаръкът на пашата капитан?

Бялото в очите на грамадния главен евнух, единственото проблясващо нещо върху черното му лице, направо заискри. Джафер, спечели славата, че и без миг колебание е готов да умре заради Хюрем, разтегли устните си в закачлива усмивка, показа два реда бели като бисери ами и отново ги скри.

Значи е хубав.

– Голям ли е?

– Не! – измънка Джафер. – Не е голям.

– Тежък ли е тогава?

Главният евнух като че ли се позамисли, после поклати отрицателно глава.

Какъв ли беше този подарък? Например, някакъв голям скъпоценен камък? Не бил голям, не бил тежък, но бил хубав! Сигурно рубин, елмаз или някакво бижу! Великолепно като тях!

Джафер се спря пред вратата на една останала от предишните наложници стая. Потропа лекичко.

Отвътре се разнесоха викове, писъци. Сетне се чу дрънчене на нещо, което се блъсна във вратата и тупна на земята. Ужасена, Михримах скочи назад:

– Джафер ага, какво е това?

– Подаръкът, принцесо! Подаръкът на Хайредин паша!

***

Хюрем въобще не очакваше дъщеря й да се върне толкова скоро. Най-вероятно още на излизане я беше забравила.

В главата на дъщеря й вееха какви ли не ветрове. Колкото повече наближаваше датата на сватбата, толкова повече се затваряше в себе си. Понякога, когато я виждаше така нещастна, Хюрем даже се замисляше „Дали не допускам грешка?“ Знаеше, че Рюстем не е подходящият съпруг за дъщеря й. Но нали всъщност търсеше не някой подходящ за Михримах съпруг, а някой, който ще им закриля живота и ще изтръгне трона от ръцете на Мустафа, някой с безгранично настървение, безмилостен, предан като куче. И ето че Рюстем изцяло отговаряше на този модел. За какво й трябваше някой със здрави крака и подходяща възраст, при положение че Мустафа ще седне на трона, а всички те ще намажат въжето на палача? Не й трябваше такъв! Не й оставаше нищо друго, освен да се моли мрачните облаци на печал да се разнесат от лицето на дъщеря й след сватбата. Нека Михримах да се притеснява сега, а не след дъжд качулка! В края на краищата женитбата със стар и грозен мъж не беше по-страшно нещо от това да те убият, нали!

Изненада се, като видя Михримах да влиза в стаята й широко усмихната. „Слава богу! – въздъхна скришом. – Каква ли ще да е причината, дарила дъщеря ни с такова щастие? Дали не е чула, че Рюстем е умрял?“

– Бързо се върнахте, дъще! – опита се да отгатне по лицето на Михримах. – Видяхте ли подаръка на пашата капитан?

Михримах сякаш едва се сдържаше да не избухне в смях.

– Видяхме го!

– Хубав ли е поне?

– Ъхъ! Хубав! И то много!

– Леле боже! Станахме за срам пред негово превъзходителство пашата! Не сметнахме за нужно дори да му изпратим едно благодарствено писмо. Много ли е ценен?

– Според мен – много, валиде!

– Нещо голямо ли е? Ако е голямо и тежко, ще отида и аз...

– Не е, не е! – прекъсна я Михримах.

Хюрем се поколеба за кратко. Взря се в очите на Михримах и си каза: Що за странно поведение има това момиче!“

– Щом е малко, да бяхте го донесли, дъще, та и ние да го видим!

– Донесохме ви го! – обяви развеселена Михримах.

Отиде при вратата. Тропна два пъти.

– Валиде, подаръкът на пашата капитан е пред вас!

Отвориха вратата на две страни и Хюрем зяпна от изненада. През устните само се процеди струя въздух и възклицание на почуда:

– Аааа!

На прага й стоеше сигурно най-красивото момиче на този свят.

Красиво, но диво!

Катраненочерни коси на вълни.

Черни като маслини очи! Дръпнати вежди.

Чипо малко носле. Плътни месести устни.

Чифт малки издатинки под дрехите.

Съвсем тънка талия.

И малки крачета, скрити в подаващите се под шалварите й пантофки.

– Колко е малка, колко свежа! И колко красива! – промълви тихо Хюрем.

Видя, че Джафер стиска здраво момичето за китката. Едва тогава забеляза гнева в очите й. В този си вид то приличаше на ранена настръхнала женска котка. Нямаше никакво съмнение, че в мига, в който би усетила китката си отпусната, тя щеше да се хвърли на първия появил се пред нея човек да го издере и разкъса.

– Върви! – изръмжа Джафер.

Той я дръпна за китката надолу, но доста се затрудни, докато я накара да се поклони пред Хюрем. Момичето се мяташе в ръката му, опъваше се.

Хюрем направи знак на Джафер да спре. Изчака малко, докато онази прелестна усмивка, която очароваше дори султан Сюлейман, заеме мястото на изписаната по лицето й изненада.

Михримах стоеше настрана в очакване да види какво ще стане. Предвид това, което сама преживя преди малко в Каменната стая на наложниците, можеше да предположи какво ще се случи и при майка й.

Хюрем реши, че е омаяла достатъчно момичето с прелестната си усмивка, и тихо каза на Джафер:

– Пусни я! Пусни ръката на нашата гостенка, Джафер ага!

Стоманените пръсти се разхлабиха, момичето рязко си дръпна китката, без да отдели очи от жената отсреща. Беше страшно красива. Колкото девойката, която я доведе тук. „Никоя обаче не е по-красива от мен!“ – си каза и вирна гордо глава.

Хюрем й се усмихна още по-неотразимо и нежно попита:

– Коя сте вие, дъще?

Момичето, естествено, не разбра въпроса. Погледна към Михримах въпросително: „Какво ми говори?“

– Майка ми пита коя сте вие – преведе на италиански Михримах.

Момичето спря да разтрива китката си. Погледна към Хюрем с небивало високомерие:

– Дъщеря съм на фамилия Бафо, венецианка по рождение - произнесе с леден тон. – Аз съм Сесилия Вениер Бафо, племенница на всемогъщия дож на Венеция Себастиано Вениер. А ти коя си?

Хюрем разбра думите и без превод.

Отговорът моментално я пренесе в помещението за наложниците. Спомни си как при първата среща със съпруга й падишахът я беше попитал: „Аз съм султан Сюлейман, а ти коя си?“ В ушите й прозвуча отговорът, който му даде тогава. За пореден път изживя отново онзи омайващ, великолепен миг. Изправи се в цялото си величие там, където допреди малко седеше.

Изгледа Сесилия Бафо от глава до пети. В теменужено-зелените й очи засвяткаха искри:

– Аз съм Александра Анастасия Лисовска! Дъщерята на поп Никола. Съпругата на могъщия повелител на Великата Османска империя, величествения наследник на римския престол султан Сюлейман!

Сесилия Бафо не се престори, не скри, че се е впечатлила. Значи това е жената с червената коса, чието име доста често се споменаваше и в техния дом. Жената, която беше омагьосала султан Сюлейман. „Наистина е много красива! – призна пред себе си. – И все още е невероятна красавица! Кой знае каква е била на моите години!“

Сви устни, за да не издаде какво си мисли.

– Ха! – присмя се тя. – А кой е загубил римския престол, че главатарят на кървавите пирати, които ме отвлякоха от родния дом, да е негов наследник!

„Гледай какви шеги си прави съдбата!“ – усмихна се Хюрем, отправи поглед към Михримах и прошепна:

– Виждате ли, дъще? Когато вашата валиде дойде в този дворец, беше ей толковичка. Откъсната от живота и семейството си, точно както това красиво момиче. Изплашена и самотна. Притежавах едно-единствено нещо – волята вътре в мен! – Замълча за малко. – Волята да се вкопча в живота! Волята да избягам от смъртта!

Последва мълчание.

– Господ е велик! – наруши мълчанието тя. – Ето на, толкова години след това изправи пред майка ти някого, когото го очаква нейната съдба. Това хубаво момиче ме пренесе в миналото. При красивата малка Александра.

Хюрем не успя да продължи. Очите й се замрежиха. Сесилия Бафо се изуми.

– Тя плаче? Но защо?

Хюрем обърна поглед към момичето, което пък гледаше Михримах в очакване да й преведе какво е казала.

– Красивата малка Александра! – повтори почти като стенание Хюрем. – Пред валиде султан бе също така наплашена, но горда. Красива, отчаяна.

Вероятно щеше да продължи, но Михримах не можа да задържи надигащия се в нея вихър от раздразнение и гняв. Не можеше повече да понася майка й да си припомня и да оплаква своето минало пред една робиня, да се сравнява с нея.

– Валиде, стига толкова! Ако трябва, аз ще й разкажа тези неща. Ако трябва!

По тона Хюрем долови за какво мисли дъщеря й. Усмихна се с благодарност, съвзе се.

– Ще трябва! – промълви и се обърна пак към момичето: – На колко години сте, дъще?

– На тринадесет! – отвърна на един дъх Сесилия.

Не биваше да позволява на тази жена да си играе с чувствата й чрез своите очи, чрез усмивката си, чрез гласа си. „Ти си една Бафо!" разпали се тя и викна:

– Искам да ме пуснете веднага! Незабавно! Доколкото ми е известно Венеция си има посланик тук. Погрижете се веднага да бъде информиран.

Дъщерята не преведе думите й, но по израза в очите на жената долови, че тя разбра всичко, което й каза.

– Незабавно! – извика отново.

Ридание задави гърлото на Сесилия. Прехапа устни, за да не се разплаче. Извърна глава, за да скрие сълзите си.

– Незабавно! – изрече пак, но този път с отпаднал глас, и добави: – Моля ви! Моля!

Сега вече гласът на плененото знатно венецианско момиче прозвуча като стон.

– Много съжалявам, дъще! – отзова се Хюрем. – Чухме, че венецианския посланик е умрял.

Михримах стана и отиде при момичето. Въпреки че се дърпаше и съпротивляваше, тя я прегърна. Притисна главата й до гърдите си, гали я по косата и прошепна:

– Успокой се! Ще ти бъда като сестра. Моята майка ще бъде майка на теб. По-добре да не беше попадала тук, Сесилия. И аз, и мама искаме в този момент да си у вас, в собствения си дом, при твоята майка и твоя баща. Повярвай ми! Но въпреки огромното си желание, не можем да направим това, което искаш.

Сесилия Бафо вдигна към Михримах пълни със сълзи очи и извика:

– Но тя била всемогъща! Сюлейман изпълнявал всичко, което е искала!

Михримах се засмя и пак погали момичето по косата:

– Всяко могъщество си има граници, сестрице! Колкото и да е могъщ един човек, не може да изпълнява всяко желание. Засега единственото нещо, което мога да ти дам, е моята сестринска обич.

Прегърна я през раменете и я поведе към вратата. В това време зад тях се обади Хюрем:

– Сесилия Бафо!

Двете момичета се обърнаха към нея. Златисторусите коси на едната се преплитаха с катраненочерните на другата. Бездънно сините очи на дъщеря й се разтапяха в маслиненочерните ириси на Сесилия.

– Задължени сме ти, дъще! – рече.

Насила се усмихна. Знаеше, че думите й не са достатъчни, за да потушат пожара в това малко измъчено сърчице.

– Лишихме те от един живот, дължим ти друг! Заклевам се, ще си платя дълга. Ще ти осигуря живот, какъвто заслужаваш! Давам ти думата си – и като Александра, и като Хюрем!

Михримах го преведе на момичето. Сесилия Бафо не знаеше как да отговори. Толкова бе потънала в безпределната си мъка! Но сега поне усещаше, че обсебилият я отвътре страх като че ли понамаляваше. Промълви нещо. Но толкова тихо, толкова незабележимо, че дори и Михримах не го разбра. Сесилия изпадаше във все по-голяма и болезнена печал.

– Обаче – опита се Хюрем с по-весел тон да разпръсне тягостната атмосфера – османлиите имат един обичай. Не знам дали си го чувала. Променят имената на чужденците. Моето име, например, го смени падишахът. Ти, Бафо, знаеше ли го по-преди? Нарече ме Хюрем. Означава „засмяна моя“, „красиво мое лице“.

Момичето изслуша превода с празен поглед.

– Да не прибързваме, може да те наречем с име, което да не ти харесва. Ако нямаш нищо против, нека твоята сестра да избере новото ти име.

– Сестра ми ли?

– Да! Моята дъщеря вече е твоя сестра. Имате само две години разпиха във възрастта. Убедена съм, че ще се разбирате прекрасно. А тя знае и езика ти. Нека тя да ти избере име. Споразумяхме ли се?

„Ами ако не сме, какво може да ми се случи?“ – помисли си момичето. Вече беше робиня. Щяха да я хвърлят в харема. Щеше да стане наложница и да си я прехвърлят от обятия в обятия. А дали съпругът на тази жена също щеше да я обладае? Потрепери от ужас. Реши това да е първото нещо, за което ще попита Михримах. Само кимна с глава, езикът й не се превъртя да изрече: „Споразумяхме се!“.

– Моето име е Михримах – каза момичето до нея. – Слънце и луна. Нощ и ден, черно и бяло, светлина и мрак... Цял куп значения все от този порядък. А за теб... Чакай да видим! – почеса се с пръст по брадичката. – Чакай да видим! Ха, открих го! – възкликна накрая.

Взе в длани ръцете на Сесилия и обяви:

– Нурбану! Нека твоето име, сестрице, да бъде Нурбану! Хюрем изръкопляска от възхищение.

– Нурбану! Наистина красиво име!

Сесилия, ни жива, ни умряла, се опита да го повтори, като го надроби на срички:

– Нур-ба-ну...

– Да, скъпа! Сесилия ще си остане дълбоко в теб, но отсега нататък вече всеки гражданин на Османската империя ще те нарича Нурбану. Пътят към щастието ти е отворен, знам го.

– Нурбану? Какво означава? И в моето име ли има заложен толкова красив смисъл, както и в твоето?

– Даже още по-красив, много специален! – изчурулика Михримах. Нурбану означава кралица, която разпръсква сиянието на Господ.

Михримах и Нурбану разглеждаха копринените платове, които бяха донесли шивачите, когато известиха:

– Пристигна Майстор Синан!

– Кой е този Майстор Синан? – попита момичето.

– Строител. Баща ми го обяви за главен архитект. Но аз го наричат другояче.

– Какво? Ти всекиго ли прекръщаваш така, Михримах?

Заляха се от смях. Залято от него прозвуча и името, което Михримах беше дала на Майстор Синан.

Нурбану усвояваше турския език невероятно бързо. Наистина допускаше комични грешки, които ги разсмиваха, но тя не се сърдеше. Хюрем я накара да седне пред нея и взе да й разказва:

– Аз бях същата. Започнех ли да говоря, султанът се превиваше от смях. Но аз пък непрекъснато се смеех на неговите грешки, щом говореше на руски.

Момичето направо се изуми:

– Как така? Вие смеели сте на султан? Той не ядосва ли?

– За какво да се ядосва?

Нурбану ококори широко очи:

– При нас – сърдят. На краля смееш – не! Само посмял смееш – и главата – къххх!

И за да подкрепи думите си, показа с пръст как й прерязват шията, с което накара Хюрем и Михримах да се заливат дълго време от смях.

– Ти нас не ни гледай! – пошепна й Михримах. – И у нас главата -Шъххх! На падишаха не можеш да се присмиваш. Татко бил влюбен в мама, затова не се е ядосвал.

Майстор Синан влезе в стаята на Михримах с цял топ навита на руло хартия под мишница. Отбиваше се при нея има-няма по три, а понякога и по четири пъти на месец. Струваше му се, че е сън, страхуваше се да не се събуди. Беше се примирил да живее с нея, но без нея. Единствените му опасения бяха след женитбата този, който щеше да й стане съпруг, да не му попречи. Даже по време на един от разговорите им той между другото сподели това и с принцеса Михримах.

– Какво искате да кажете, Синан ага?

– Това, което искам да кажа, е, че като удари часът на женитбата, думата вече няма да имат майка ви и татко ви, а съпругът.

– Коя дума?

– Ще става това, което каже съпругът. Ако не разреши да идвам, няма да мога да ви виждам.

– Рюстем ли? – изсмя се Михримах. – Рюстем ли ще ми казва какво трябва да правя и какво – не!

– Разбира се! Така е редно. Щом е ваш съпруг.

– Грешно сте си втълпили, ага – твърдо се противопостави Михримах. – В нашия договор не е записано така. Като се е оженил, не значи, че ще се отнася с нас като с робиня. Да не би вие така да постъпвате. Смятате, че трябва да се държите с жените като с робини ли?