Михримах - дъщерята на наложницата

Гласът на Есма откъсна младата жена от мислите й:

– Принцесо?

Михримах вдигна леко глава и погледна гувернантката си. Нейната коса също беше започнала да побелява, и то отдавна.

– Валиде ще бъде погребана в тюрбето при джамията „Сюлеймание“. Господарят така заповядал на Синан ага. За там се правят приготовленията.

Изведнъж Михримах се замисли.

Майка й и Смъртта?

Господи, толкова несъвместими бяха едно до друго тези две понятия!

Досмеша я. Цял живот майка й беше живяла на ръба на смъртта. Беше се изтръгвала от смъртта. Беше приела да е и Ангелът на смъртта, само и само да запази децата си от нея. Беше се добрала до могъщество, беше принасяла жертви, беше отнемала човешки живот. Но всеки миг от своя живот беше изживявала така, сякаш никога нямаше да умре. И ето че вече я нямаше. Беше я изоставила, заминала си беше!

В гърдите й се надигна ридание. Прехапа устни.

– Добре! – въздъхна. – Така е редно. Там ще бъдат вечно заедно. Много се обичаха! Нали и смъртта не може да разделя влюбените!

„Глупости! – си каза. – Кой ли ги измисля тези приказки!? Дори и смъртта не разделяла влюбените. Празни приказки! Ето, нас ни раздели. И то не Смъртта, а Животът!“

Изпъшка – дълбоко, дълбоко. Толкова жесток е този Живот!

От мига, в който й съобщиха, че баща й заповядал да удуша принца Мустафа, тя доста често се питаше: „Заслужава ли си всичко тона? Толкова смърт и кръв, толкова мъка и страдания заради един трон - заслужава ли си?“

Вътрешният й глас всеки път надаваше вик: „А какво щяхте да правите? Да чакате Мустафа да седне на трона и да ви избие всичките до един?“.

Ето на, те не бяха чакали. Вместо да бъдат убивани – убиваха. Щом беше измислен такъв дворцов порядък, постъпваха според него.

Бяха минали пет години от смъртта на Мустафа. Михримах си спомни мига, в който го съобщиха на майка й. По лицето на Хюрем не се мярна дори най-малкият признак на радост. Само каза:

– Свърши се! Свърши се най-сетне! Спасени сме! Вече сме претенденти за трона на османлиите! На трона на Сюлейман ще седне моят принц! Османско ще се управлява от моя род!

И ето че в този момент Михримах погледна ръцете си.

– Не, валиде, ние станахме убийци! Изцапахме ръцете си със синовна кръв!

***

Плюс това нищо не беше свършило! Веднъж започнали, нещастията не се спираха.

Не след дълго малкият й брат Джихангир се появи стопен като вейка, пребледнял. Сърцето я заболя. „Ах, Джихангир! – изплака в душата си тя. – Злочести мой Джихангир!“

Те бяха заложили капана на Мустафа, но съдбата пък хвана и тях в своя капан. Тя вкара Джихангир в оня злокобен момент в палатката на баща му, за да види как престолонаследникът принц Мустафа викаше в ръцете на седмината палачи: „Невинен съм! Всичко това е клевета!“ и как се прости с живота. И как баща му, останал глух за зова на сина си, наблюдаваше, скрит зад една завеса, тази кървава разправа най безучастно.

„Ах, Джихангир!“ – прокърви отново след толкова години душат на Михримах. Кристалночистото сърце на горкия й брат с бледото лице не можа да понесе мъката по доведения му батко Мустафа, който не играеше толкова много с него като дете.

Бяха изтекли само петнадесет дни от удушаването на Myстафа, когато пристигна новината, че в Халеп Джихангир е починал от мъка в ръцете на баща си.

Михримах си спомни, че обзети от радост заради Мустафа, те и не можаха да изживеят докрай мъката си по Джихангир.

А смъртта на Мустафа съсипа Гюлбахар и тя сигурно не беше отронила поне едно „Ох!“ за мъртвия Джихангир.

Капризите на съдбата не спряха и дотук.

Тази, която каза: „Дойдох, османецо, за да стана претендент за трона ти и за короната“, която в името на това беше водила толкова много битки, която и умираше, и убиваше, просто си беше тръгнала от този свят, без дори да види как нейният принц се възкачва на трона, на който тя принесе в жертва и другите си двама синове.

– Къде е леля Мерзука? – ненадейно се обърна към Есма.

– Не знам. От няколко дни не съм я виждала. А нали и Джафер доведе при майка ви онзи старец с дългата коса.

Михримах кимна:

– Маминият татко Тачам! Човекът, който я отвлякъл.

– И той изчезна. Няма ги и двамата.

– Аз май се досещам, Есма. И двамата са се върнали в мамините снежни планини и зелени поля. Занесли са торбичката с чеиза на Александра Анастасия Лисовска в земята, откъдето е дошла.

Есма знаеше цялата тази история и затова сега очите й плувнаха в сълзи.

Най-неочаквано Михримах позна как се нарича неведомото чувство, което покълваше в нея.

Край на пленничеството!

За пръв път тя се почувства свободна.

Не я спираше вече неутолимата жажда за власт на майка й, нямаше я и гадината, която беше заплаха за Айше Хюма шах и принц Осман хан.

Властта и тронът не я интересуваха. Душата й ликуваше: „Свободна съм!“ Не я притесняваше и това, че приемаше смъртта на майка си като освобождение. Тя вече беше свободна!

– Виждала ли си Синан ага?

– Виждах го!

– Доведи го при мен!

Есма вдигна глава. Погледна господарката си в очите. В деня, когато съзерцаваха изгрева на слънцето между двете минарета на джамията на Михримах султан, тя беше произнесла същата фраза:

– Доведи го при мен!

Михримах разгада погледа на своята дадъ.

Пренесе се в онзи ден. В паметта й изплува незабравимата й тайна среща със Синан тогава, в дома на Есма.

Превит надве, Синан влезе в малката къща на Есма и Али. Не само за да се поклони пред султанската дъщеря, а защото беше доста висок на ръст. А вратата, естествено, не беше толкова голяма, както в дворците.

– Повикали сте ме, принцесо?

Михримах го подхвана направо, без заобиколки:

– Защо по-рано не открихте пред нас своята тайна?

– Защото... ако съм пресметнал правилно... А и... чаках да има 21 март... без облаци!

– Знаете, че не ви питам за това!

Синан гледаше все още смутено.

– Всъщност... – започна, но не продължи.

– Да? Всъщност?

– Каква полза? Освен да ни опозори – и вас, и мен.

– Да ни опозори ли, Синан ага?

Кимна. Не можеше да погледне към Михримах.

– И защо е трябвало да се опозорим?

– Вашият покорен слуга е по-възрастен от господаря с шест години.

Този път кимна Михримах. Но Синан стоеше с наведена глава и не видя това.

– Възрастта... Да... И съпругът ни е по-... със седемнадесет години по-голям от нас!

Синан не можа да каже нищо.

– Няма ли да ме погледнете?

– Принцесо! – вдигна очи от земята Синан.

Впиха погледи един в друг. „Господи! – си казваха и двамата, без да знаят какво си мисли другият. – Колко сме закъснели! Колко сме закъснели!“

Пак Михримах се престраши да наруши първа мълчанието:

– Да не говорим, че онова, което изпитва сърцето, трябваше да се излее в думи. Може ли сърцето да е в плен на възрастта?

– И още как! – едва чуто промълви Синан. – За това трябва да се попита някой пленник на любовта.

– Добре, ето на, аз питам вас! Знаехме, че на сърцето не се заповядва. Значи има нещо, пред силата на което то е безпомощно.

– Така е! – потвърди Синан най-безапелационно. – Времето е по-жестоко и от султански ферман!

Спогледаха се мълчаливо.

– Вярно е... – върна се към наполовина оставената си дума отпреди малко Синан.

– Слушам ви!

– Вярно е, че покорният ви роб не успя да задържи в сърцето си онова, което изживява.

Михримах усети как топлотата на преливащите му от чувства очи погали и душата й, и тялото й.

– Чешмата на Дилруба... Според вас тази чешма не беше ли повикът на моето сърце?

– По-добре да бяхме Дилруба! – прошепна Михримах.

Не повярва, че го изрече! Сведе глава. Усети, че се изчервява.

Синан понечи да каже нещо, отказа се. Замисли се: „Какво щеше да е по-различното? И да не беше дъщерята на падишаха, а Дилруба – какво от това? След като ти си един напъпил цвят, а този старец от Аърнас прилича на започнал да съхне чинар?“

– Знаехте ли, че ви наричаме „човекът, който окачва кубета по небето“?

За пръв път по сериозното лице на Синан плъзна усмивка. Кимна:

– Не знаех!

– Ние, дъщерята на най-великия султан Сюлейман хан, до ден-днешен сме получили от нашия баща безчет подаръци. Диаманти, рубини, изумруди, бижута – всеки един от тях скъпоценен колкото цяла съкровищница. – Замълча. Погледна Синан в очите и продължи: – Но искаме да знаете, че нито една жена, живяла на тази земя, не е получавала досега толкова скъп подарък като този, който ми поднесохте вие. Няма и да получи. Човекът, който окачва кубета по небето, увековечи Михримах. Ние вече си имаме име, което ще пребъде хиляда години, както „Айя София“.

„Сега вече мога да умра! – помисли си Синан. – Аллах! Ти ми позволи да доживея до тази възраст. Даде ми да окача кубето си на небето. С диханието си прогони облаците. На нея й показа слънцето и луната. Направи възможно да чуя тези думи от нейната уста. Колко много още остана да се направи, да се види, да се чуе. Бди над мен в най-щастливия ми миг!“

– И... – продължи Михримах – не намерих случай да ви се отблагодаря. Много ви благодаря, Синан!

Аллах! Тя за пръв път го назова по име. Стресна се: „Сигурно съм полудяла! Как можах да го направя!“

Синан беше зашеметен от щастие. Синан... Синан... „Господи Боже мой! – повтаряше си едно след друго той. – Никога досега името ми не е било произнасяно така красиво!“

– За кубето, което окачих на небето ли? Или за моята тайна? И за двете – няма смисъл. Жалко че нямам още една божествена дарба, за да окача там слънцето и луната!

ДВОРЪТ НА ДЖАМИЯТА „СЮЛЕЙМАНИЕ“

20 март 1567 г.

Михримах постоя известно време сред прохладната сянка на тополите. Съпругът й – великият везир Рюстем паша – беше умрял преди пет години. А откакто султан Сюлейман почина край Сегедвар по време на поход и беше погребан в построеното от Аърнаслъ Синан тюрбе, изтекоха шест месеца. Пак се бяха събрали с майка й.

Щом Михримах пожела да посети майка си и баща си, изправената сега до нея жена, която въпреки най-обикновените дрехи, с финеса и красотата си веднага привличаше внимание, й беше заявила: „За нищо на света няма да те оставя сама! Идвам и аз!“

– Изморихме ви, докато дойдем дотук! – каза Михримах.

Вървеше бавно и тежко, облегната на ръката й, право към тюрбето на баща си.

– Създадохме ви грижи, султанке!

Жената рязко си измъкна ръката от Михримах и тихо й каза:

– Ако обичаш, откажи се да ме наричаш султанке! Нали бяхме сестри? Не ти ли се обръща вече езикът да произнасяш името, което ти самата ми даде?

Михримах се засмя. Подръпна й лакътя и пак я хвана под ръка.

– Така е редно! Плюс това ние така сме научени, така го и спазваме. Обръщаме се на „вие“ дори към собствения си образ в огледалото.

Усмихнаха се едва забележимо.

– Не го разбирам! – обади се малко по-високата от Михримах жена. -Не разбирам разните му там протоколи и традиции. Хей, аз съм твоята сестра! Нурбану!

Нурбану... Красивата венецианка Сесилия Бафо... Красивата Нурбану, която майка й планираше да омъжи за Мехмед и да я направи своя партньорка на османския трон, но с която съдбата ощастливи Жълтоглавия Селим.

– Ако днес съм съпруга на Селим хан, който се възкачи на трона на султан Сюлейман, това го дължа на теб. Признателна съм ти, Михримах! Колкото и благодарности да ти изкажа, все не мога да ти се отплатя!

– Всъщност аз трябва да благодаря на моята султанка!

– Гледай я пак! От къде на къде!? Ти пък защо ще ми благодариш?

Михримах я спря, приближи се съвсем близо до нея и й зашепна на ухо:

– Ако не беше ти, в спора за трона аз нали взех страната на Баязид и заради това Селим като нищо щеше да ме убие. Както уби Баязид и децата му. Дума не продума за подобна разправа. Ти се намеси и...

– Изобщо не е така! Нали войниците се вдигнаха на бунт, защото не можаха да вземат плячка и подкупи, и ако ти не му беше дала пари да потуши размириците, нито Селим щеше да седне на оня трон, нито пък аз.

Пак се разсмяха.

Михримах се обърна, огледа се наоколо.

– Тук ли е Майстор Синан?

„Не кога ли не е бил тук?“ – попита я с лукав поглед Нурбану.

– Старият главен архитект сякаш е сянка на моята зълва... Където е Михримах султан, там е и Майстор Синан...

Влязоха първо в тюрбето на баща й. Михримах се моли за него дълго време. Отвътре й идеше да му каже някои неща, но езикът й, сърцето й не й позволяваха. И какво щеше да му каже? „Направих те детеубиец, татко, прости ми?“ – това ли?

В тюрбето на майка си пожела да я оставят сама.

– Александра Анастасия Лисовска! – започна да мълви. – Виж, твоята Дуняшка дойде!

Постоя малко така. Погали моравата наметка върху мраморната плоча. И тихичко продължи:

– Красива моя майчице, успя най-накрая! Дворецът, в който ти дойде да извоюваш короната и трона на османлиите, сега е домът на твоя син...

Прекъсна за малко потока на мислите си.

– Ти поиска Баязид, но какво да се прави – съдбата избра Жълтоглавия Селим. След него ще дойде редът на принца, който ще роди Нурбану. На трона на османлиите ще се редят потомците на твоя род.

Дори не беше забелязала, че е коленичила пред мраморната плоча. Остана дълго време там. Изчака, докато осмисли целия свой живот. Сетне се изправи бавно.

– Знаеш ли? Утре е двадесет и първи март! – Разсмя се на глас. – С Майстор Синан ще съзерцаваме как изгрява слънцето над тепето в Юскюдар.

Отстъпвайки заднешком към изхода, прошепна:

– Не ни остава много време, докато се съберем отново, валиде! Направи ми място до теб!

***

За тяхна радост, времето тази сутрин беше ясно. Михримах усети свежестта й и вътре в душата си. Един-два пъти се позакашля, съвсем леко.

Синан веднага я забеляза.

– Принцесо! – обърна се той към нея с лек поклон. – Страхувам се да не настинете.

Вече беше доста остарял. Макар че се беше поизгърбил, пред Михримах се стараеше да стои съвсем изправен.

– Не се бойте! – засмя се тя. – Есма ме навлича с много дрехи. Вече...

Без малко щеше да каже: „Остаряхме!“ В последния момент стисна зъби.

– Благодаря, че всяка година ме довеждате на това място!

– Жалко, че невинаги времето е безоблачно.

– Мисля, че този път имаме шанс. Като идвах насам, видях няколко звезди.

– Още малко! Вижте, зад онези хълмове дори започна да се развиделява.

– Слънцето изгрява! – възкликна Михримах. – Слънцето изгрява от мрака!

Най-напред кубето на Михримах Джамия плувна в жълтия цвят на златото.

След него двете бели минарета бяха обхванати от огненочервени багри.

И тогава изплува слънцето – огромната златна топка.

Светлина заля лицата на Михримах и изправения до нея Синан.

– Човекът, който окачва кубета по небето! – промълви Михримах.

– Заповядайте, принцесо!

– Ще ме назовете ли още веднъж Дилруба?

– Дилруба! – преглътна Синан.

Неволно си докоснаха ръцете.

Михримах беше оставила зад гърба си четиридесет и шест години.

А Синанедин Аърнаслъ – седемдесет и девет усилни години!

Есма видя как в един и същ момент и двамата си отдръпнаха ръцете и извърна глава, за да скрие сълзите си. Погледна към златистожълтото слънце, в което се къпеха минаретата, и от дълбините на сърцето си отправи молитва:

„Аллах! Благослови тази любов! Не ден, хиляда години да изминат, нека никога да не бъде забравен пожарът в сърцата на моята Михримах султан и на Майстор Синанедин от Аърнас! Дари със свобода заключената любов на моята господарка! Извиси към небесата окованата й цял живот душа така, както са се устремили, сякаш в молитва, тези нежни като пера минарета. Извиси я, за да се пресища със синевата, която все не й достигаше! Възвиси я, за да се наслаждава на безкрайната морска шир, в която е безумно влюбена!

Аллах! Нека пърхащата в златен кафез уморена душа на твоята покорна робиня Михримах да намери покой под небесното кубе на Синан. Нека той да й мълви за своята любов! Нека има кой да й нашепва песни за любов!“