Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ДЕВЕТА Неделя, 6 март – петък, 11 март

ДОКТОР А. СИВАРНАНДАН се бе запътил към трапезарията, но спря, когато откри Холгер Палмгрен и Лисбет Саландер. Те седяха наведени над една шахматна дъска. Лисбет идваше веднъж седмично, обикновено в неделя. Пристигаше винаги към три часа и играеше шах с адвоката в продължение на няколко часа. Тръгваше си към осем, когато Палмгрен трябваше да си ляга. Лекарят бе забелязал, че тя в никакъв случай не се държеше уважително с него, нито пък го третираше като болен – даже напротив, двамата май непрекъснато се посдърпваха и тя дори го оставяше да я обслужва, като ѝ носи кафе.

Д-р А. Сиварнандан сбърчи вежди. Не можеше да разбере тази странна девойка, която се определяше като приемна дъщеря на Холгер Палмгрен. Тя имаше особен външен вид и беше изключително подозрителна към околните. Бе абсолютно невъзможно да се шегуваш с нея.

Също толкова невъзможно бе и да водиш обикновен разговор. Веднъж я попита какво работи, но тя му отвърна уклончиво.

Няколко дни след първото си посещение Лисбет се върна с купчина документи, които удостоверяваха създаването на фондация с идеална цел, която да подпомага болничното заведение със средства за рехабилитацията на Холгер Палмгрен. Председател на фондацията бе някакъв адвокат с адрес в Гибралтар. Управителният съвет се състоеше от един член, който също беше адвокат с адрес в Гибралтар, както и от ревизор на име Хюго Свенсон, живеещ в Стокхолм. Фондацията разполагаше с фонд от 2,5 милиона крони, които д-р А. Сиварнандан можеше да използва както намери за добре, но в съответствие с целта на фондацията. Тоест с парите трябваше да бъдат осигурени всички необходими грижи на Холгер Палмгрен. За да може да използва фонда, Сиварнандан трябваше да поръча съответната сума на ревизора, който след това отговаряше за изплащането ѝ.

Доста необичайна, дори уникална система.

Няколко дни Сиварнандан се бе чудил дали в цялата работа няма нещо неетично. Обаче не можа да формулира каквито и да било преки възражения и затова реши да назначи трийсет и девет годишната Йохана Каролина Оскарсон за личен асистент и рехабилитатор на Холгер Палмгрен. Тя беше дипломиран физиотерапевт, държала бе допълнителен изпит по психология и имаше голям опит в областта на рехабилитационните грижи. Формално я назначаваше фондацията и за огромна изненада на Сиварнандан първата ѝ заплата бе изплатена авансово, веднага след подписването на трудовия договор. Все още продължаваше да се чуди дали всичко това не е някакъв абсурден блъф.

Допълнителната рехабилитация даваше резултат. През изминалия месец координацията и цялостното състояние на Холгер Палмгрен се бяха подобрили значително, което се проявяваше и в ежеседмичните му тестове. Сиварнандан се питаше до каква степен подобрението се дължи на терапията и до каква – на Лисбет Саландер. Нямаше никакво съмнение, че Холгер Палмгрен дава всичко от себе си и очаква с нетърпение посещенията ѝ като щастливо дете. Явно му харесваше непрекъснато да пада на шах.

Веднъж и д-р Сиварнандан им бе правил компания. Изиграната партия се оказа доста странна. Холгер Палмгрен играеше с белите фигури и започна със „Сицилианска защита“, като изигра всичко правилно.

Обмисляше дълго и внимателно всеки ход. Каквито и физически увреждания да имаше вследствие на удара, интелектуалните му способности изобщо не бяха пострадали.

Докато играеха, Лисбет Саландер четеше книга на някаква странна тема – калибриране на честотите на радиотелескопи в състояние на безтегловност. Седеше на възглавница, за да ѝ е по-удобно на масата. След като Палмгрен изиграваше хода си, тя вдигаше поглед, преместваше някоя фигура, на пръв поглед съвсем необмислено, след което отново забиваше нос в книгата. Палмгрен се призна за победен на 27-ия ход. Лисбет вдигна очи и със сбърчено чело заразглежда шахматната дъска.

– Не – каза тя накрая. – Имаш шанс за реми.

Палмгрен въздъхна и пет минути се взира във фигурите. Накрая впи поглед в Лисбет Саландер.

– Докажи го.

Тя обърна дъската и започна да играе с неговите фигури. На 39-ия ход бе постигнала реми.

– Мили боже! – възкликна Сиварнандан.

– Тя е такава. Никога не играй на пари с нея – каза му Палмгрен.

Самият Сиварнандан играеше шах от малък и като тийнейджър бе заел второ място на училищния шампионат в Обу. Смяташе се за добър аматьор. Лекарят осъзна, че Лисбет Саландер е страхотен играч на шах. Тя очевидно никога не бе играла за някакъв клуб, а когато той спомена, че изиграната партия е вариант на класическата партия на Ласкер, го погледна напълно неразбиращо. Явно никога не бе чувала за Емануел Ласкер. Сиварнандан не можа да устои на изкушението да се запита дали талантът ѝ е вроден и дали не притежава и други дарби, които биха представлявали интерес за някой психолог.

Ала си замълча. Установи, че Холгер Палмгрен се чувства по-добре от когато и да било след първото ѝ посещение в Ерща.

АДВОКАТ НИЛС БЮРМАН се прибра късно вечерта. Бе прекарал четири седмици в лятната си къща край Сталархолмен. Чувстваше се обезкуражен. Не се бе случило нищо, което драстично да промени мизерния му живот. Като се изключи съобщението на русия великан, че са заинтересовани от предложението му. Щеше да му струва сто хиляди крони.

На пода под отвора за поща на вратата се бе събрала купчина пратки. Той ги вдигна и ги сложи на кухненската маса. Бе изгубил интерес към работата си и към околния свят. Едва по-късно вечерта погледът му се спря върху купчината кореспонденция. Прегледа я разсеяно.

Едно от писмата бе от Ханделсбанкен. Палмгрен отвори плика и едва не получи шок, когато откри вътре копие на банково бордеро за извършено теглене от сметката на Лисбет Саландер за сумата от 9312 крони.

Върнала се е.

Отиде до кабинета си и остави документа на бюрото. Гледа го с омерзение повече от минута, докато се опитваше да си събере мислите. После вдигна слушалката и позвъни на мобилен телефон с карта за предплатена услуга. Русият великан му отговори с лек акцент.

– Да?

– Нилс Бюрман е.

– Какво искаш?

– Върнала се е в Швеция.

От другата страна на линията настъпи кратко мълчание.

– Това е добре. Не се обаждай повече на този номер.

– Но…

– Скоро ще се свържем с теб.

С това разговорът приключи, за голямо раздразнение на Бюрман. Той изруга мислено. После отиде до бара и си наля около 300 мл бърбън „Кентъки“. Набързо пресуши чашата. „Трябва да намаля алкохола“ – помисли си. След това си наля все пак още 20 мл и се върна с чашата до работната си маса, където продължи да гледа съобщението от Ханделсбанкен.

МИРИАМ ВУ МАСАЖИРАШЕ гърба и врата на Лисбет Саландер. Размачкваше я интензивно от двайсет минути и през цялото това време Лисбет издаде само една-две въздишки на удоволствие. Масажите на Мими бяха страхотни и Лисбет се чувстваше като малко котенце, на което не му се иска нищо друго, освен да мърка и да маха с лапички.

Сподави една разочарована въздишка, когато Мими я плясна по дупето и заяви, че това ѝ стига. Продължи да лежи неподвижно още малко, надявайки се напразно, че Мими ще продължи, ала когато я чу да взема чашата си с вино, се обърна по гръб.

– Благодаря – рече тя.

– Мисля, че по цял ден седиш пред компютъра. Затова те боли гърбът.

– Само си разтегнах един мускул.

И двете лежаха голи в леглото на Мими на улица Лундагатан. Пиеха червено вино и бяха в приповдигнато настроение. След като поднови приятелството си с Мими, Лисбет сякаш не можеше да ѝ се насити. Превърна ѝ се в лош навик да ѝ звъни през ден, което бе прекалено често. Гледаше Мими и си напомняше, че не трябва да си позволява отново да се привързва. Накрая някой щеше да страда.

Мириам Ву внезапно се протегна назад през ръба на леглото и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Извади от него малък плосък пакет, увит в опаковъчна хартия на цветя, с розетка от златиста връв, и го хвърли в ръцете на Лисбет.

– Какво е това?

– Подаръкът за рождения ти ден.

– Той е чак след месец.

– Това е за миналата година. Тогава така и не можах да те открия. Намерих го, докато опаковах багажа си при местенето.

Лисбет поседя мълчалива.

– Да го отворя ли?

– Ами, ако искаш.

Лисбет остави чашата с вино, разтърси пакета и внимателно го отвори. Вътре намери красива табакера с капак от черен и син емайл, декориран с няколко китайски знаци.

– Трябва да спреш да пушиш – рече Мириам Ву. – Но ако смяташ да продължиш, то поне можеш да държиш цигарите си в естетична опаковка.

– Благодаря – рече Лисбет. – Ти си единственият човек, който ми купува подаръци за рождения ден. Какво означават знаците?

– Откъде, за Бога, да знам? Аз не говоря китайски. Това е джунджурия, която открих на един битпазар.

– Табакерата е много красива.

– Ами, евтина дреболия. Само че изглеждаше като майсторена за теб. Виното ни свърши. Какво ще кажеш да излезем да изпием по една бира?

– Означава ли това, че трябва да станем от леглото и да се облечем?

– Страхувам се, че да. Ала какъв е смисълът да живееш в Сьодермалм, ако не посещаваш заведенията от време на време.

Лисбет въздъхна.

– Хайде – рече Мириам Ву и докосна украшението на пъпа на Лисбет. – После може отново да се върнем тук.

Лисбет отново въздъхна, стъпи с единия крак на пода и посегна към бикините си.

ДАГ СВЕНСОН СЕДЕШЕ на бюрото, което му бяха предоставили за временно ползване в един от ъглите на редакцията на „Милениум“, когато чу шум откъм ключалката на входната врата. Погледна часовника и осъзна, че е станало девет вечерта. Микаел Блумквист също се изненада, като откри, че редакцията не е пуста.

– Трудим се усърдно и така нататък. Здравей, Мике. Заровил съм се в книгата и не съм усетил как е минало времето. Какво правиш тук?

– Дойдох да взема една книга, която забравих. Добре ли върви?

– Да, не, не… Загубих три седмици в опити да открия проклетия Бьорк от Сепо. Изглежда, е отвлечен от някоя чужда разузнавателна централа. Потънал е вдън земя.

Даг сподели неволите си. Микаел издърпа един стол, седна до него и се замисли за миг.

– Пробвал ли си с лотарийния трик?

– С какво?

– Измисли си някакво име и напиши писмо, с което го уведомяваш, че е спечелил мобилен телефон с джипиес устройство или каквото там решиш. Оформи го така, че да изглежда красиво и достоверно, и го изпрати на адреса му – в този случай до пощенската му кутия. Значи, той е спечелил мобилния телефон, освен това е един от двайсетте човека, които продължават да участват в лотарията за 100 000 крони. Единственото, което трябва да направи, е да се включи в пазарно проучване за различни продукти. Проучването ще отнеме един час и ще бъде извършено от професионалист. След това… Хм.

Даг Свенсон гледаше втренчено Микаел със зяпнала уста.

– Сериозно ли говориш?

– Защо не? Изпробвал си всичко останало, а дори едно покрило се ченге би трябвало да успее да пресметне, че има доста големи шансове да спечели 100 000 крони, ако е един от двайсет избрани.

Даг Свенсон се разсмя с глас.

– Ти не си добре. Това законно ли е?

– Трудно ми е да си представя, че е незаконно да подариш мобилен телефон.

– Дяволите да те вземат, ти не си наред.

Даг Свенсон продължи да се смее. Микаел се поколеба за миг. Всъщност той се бе запътил към вкъщи и рядко ходеше по заведения, но компанията на Даг Свенсон му допадаше.

– Искаш ли да отидем да изпием по бира? – попита спонтанно.

Даг Свенсон погледна часовника.

– Защо не – отвърна той. – С удоволствие. Една бира набързо. Нека само да се обадя на Мия. Тя е навън с няколко момичета и трябва да ме прибере на път за вкъщи.

ОТИДОХА В „КВАРНЕН“ най-вече защото им бе удобно и наблизо. Даг Свенсон се подсмихваше, докато мислено съчиняваше писмото до „Бьорк, Национална служба „Полиция“, Отдел по сигурността“. Микаел погледна леко скептично развеселения си колега. Имаха късмет и получиха маса точно да входа. След това си поръчаха по една голяма високоалкохолна бира. Наведоха се един към друг и докато пиеха, разговаряха по проблема, който поглъщаше цялото свободно време на Даг Свенсон за момента.

Микаел не видя Лисбет Саландер, която стоеше на бара с Мириам Ву. Самата Лисбет пристъпи крачка назад, така че Мириам да я скрие от Микаел Блумквист. Наблюдаваше го през рамото на Мими.

За първи път влизаше в заведение, откакто се бе върнала, и, естествено, трябваше да се натъкне на него. Проклетият Кале Блумквист.

Не го беше виждала повече от година.

– Какво не е наред? – попита Мими.

– Нищо – отвърна Лисбет Саландер.

Продължиха да говорят. Или по-точно Мими продължи да разказва една история за някаква лесбийка, която срещнала при пътуването си до Лондон преди няколко години. Ставаше въпрос за посещение в галерия и за ужасно смешната ситуация, в която Мими изпаднала при опита си да свали въпросната дама. Лисбет кимаше от време на време, но както обикновено, изпусна същността на историята.

Установи, че Микаел Блумквист не се е променил особено. Изглеждаше невероятно добре – непринуден и спокоен, но със сериозно изражение на лицето. Микаел слушаше мъжа, който му правеше компания на масата, и кимаше през равни интервали от време. Явно разговорът бе сериозен.

Лисбет премести поглед върху приятеля на Микаел. Рус, късо подстриган мъж, няколко години по-млад от самия Блумквист, който говореше съсредоточено и явно обясняваше нещо. Не го беше виждала никога преди и нямаше ни най-малка представа кой е.

Изведнъж една компания се приближи към масата на Микаел и всички се здрависаха с него. Някаква жена го потупа по бузата и каза нещо, на което всички от компанията се разсмяха. На Микаел, изглежда, му стана неудобно, но също се разсмя.

Лисбет Саландер сбърчи вежди.

– Ти не ме слушаш – рече Мими.

– Разбира се, че те слушам.

– Не ставаш за ходене по кръчми. Предавам се. Какво ще кажеш да се приберем вкъщи и да се изчукаме?

– След малко – отвърна Лисбет.

Тя се приближи до Мими и сложи ръка на бедрото ѝ. Мими погледна надолу към партньорката си.

– Иска ми се да те целуна по устата.

– Не го прави.

– Да не би да те е страх, че хората ще те помислят за лесбийка?

– Точно в момента не искам да привличам вниманието върху себе си.

– Да се прибираме тогава.

– Не сега. Изчакай малко.

НЯМАШЕ НУЖДА да чакат дълго. Само двайсет минути след като пристигнаха, телефонът на приятеля на Микаел иззвъня. Допиха си бирите и се изправиха едновременно.

– Виж – рече Мими. – Това е Микаел Блумквист. Стана по-известен от рок звезда след аферата „Венерстрьом“.

– Така ли? – рече Лисбет.

– Не знаеш ли за това? Случи се горе-долу по същото време, когато замина за чужбина.

– Не съм чула нищо такова.

Лисбет изчака още пет минути, преди отново да се обърне към Мими.

– Искаше да ме целунеш по устата.

Мими я погледна удивено.

– Само се шегувах.

Лисбет се изправи на пръсти, приближи лицето на Мими до своето и я целуна продължително с език. Когато спряха, започнаха да ги аплодират.

– Ти си луда – рече Мими.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕ ПРИБРА вкъщи едва в седем часа сутринта. Издърпа напред деколтето на тениската си и го подуши. Зачуди се дали да не вземе душ, но се отказа. Вместо това хвърли дрехите си на купчина на пода и си легна. Спа до четири часа следобед. После стана от леглото и отиде да закуси в хипермаркет „Сьодерхаларна“.

Мислеше си за Микаел Блумквист и за собствената си реакция, когато внезапно бе открила, че се намират в едно и също заведение. Присъствието му я подразни, но освен това установи, че вече не изпитва болка при вида му. Той се бе превърнал в малко петънце на хоризонта, в незначителен дразнител.

В живота ѝ имаше къде-къде по-големи тревоги.

Изведнъж обаче ѝ се прииска да беше събрала смелост, за да се приближи към него и да го поздрави.

Или пък да му счупи краката. Не беше сигурна кое точно желае по-силно.

Във всеки случай в нея изведнъж се пробуди любопитство – щеше ѝ се да разбере с какво се занимава той. Свърши няколко неща следобед, прибра се в седем, включи компютъра си и стартира „Асфикция 1.3“. Иконата „МикБлум/лаптоп“ все още се намираше на сървъра в Холандия. Чукна два пъти с мишката по нея и отвори идентичното копие на твърдия диск на Микаел Блумквист. За първи път проникваше в компютъра му, откакто бе напуснала Швеция преди повече от година. С радост откри, че той все още не е качил последната версия на МакОС[32], при което „Асфикция“ би се изключила и свалянето на информация би било невъзможно. Лисбет констатира още, че трябва да пренапише програмата, така че евентуално софтуерно надграждане да не представлява проблем.

Копието на твърдия диск се бе увеличило с 6,9 гигабайта от последното ѝ влизане. Голяма част се състоеше от pdf файлове и документи, създадени с QuarkXPress[33]. Самите документи не заемаха много място, за сметка на папките със снимков материал. Те бяха огромни, въпреки че самите снимки бяха компресирани. След завръщането си на работа като отговорен редактор на „Милениум“ Микаел очевидно запазваше копие от всеки брой на вестника.

Лисбет сортира съдържанието на твърдия диск по дати, като постави най-старите документи в началото, и забеляза, че през последните месеци Микаел се бе занимавал предимно с папка с названието „Даг Свенсон“. Тя явно съдържаше проект за книга. След това Лисбет отвори пощата на Микаел и внимателно прочете списъка с адреси от кореспонденцията му.

Един от тях накара Лисбет да зяпне от почуда. На 26 януари Микаел бе получил писмо от проклетата Хариет Вангер. Тя го отвори и прочете съдържанието му. То се състоеше от няколко сбити реда по отношение на предстоящата среща на „Милениум“. Писмото приключваше с думите, че е запазила същата хотелска стая като предния път.

На Лисбет ѝ трябваше малко време, за да смели информацията. След това сви рамене и свали електронните писма на Микаел Блумквист, черновата на книгата на Даг Свенсон с работно заглавие „Пиявици“ и подзаглавие „Обществените стълбове на проституцията“. Намери дори дисертация със заглавието From Russia with Love, чийто автор бе някаква жена на име Мия Бергман.

Лисбет излезе от програмата, отиде в кухнята и сложи кафеварката. След това се настани в новия си диван в дневната със своя „Пауърбук“. Отвори табакерата от Мими и запали една „Марлборо лайт“. Посвети остатъка от вечерта на четене.

В девет приключи с дисертацията на Мия Бергман и прехапа замислено устни.

Към десет и половина свърши и книгата на Даг Свенсон. Осъзна, че не след дълго „Милениум“ отново ще разбуни духовете.

КЪМ ЕДИНАЙСЕТ И ПОЛОВИНА почти бе привършила с кореспонденцията на Микаел Блумквист, когато внезапно настръхна и отвори широко очи.

Усети как по гърба ѝ полазват студени тръпки.

Ставаше дума за имейл от Даг Свенсон до Микаел Блумквист. В едно подчинено изречение Даг Свенсон споменаваше, че се е колебаел дали да не посвети една отделна глава на някакъв източноевропейски гангстер на име Зала, но добавяше, че до крайния срок остава съвсем малко време. Микаел не бе отговорил на писмото.

Зала.

Лисбет Саландер седеше неподвижно и размишляваше, докато не се включи скрийнсейвърът.

ДАГ СВЕНСОН ОСТАВИ тефтера си и се почеса по главата. Загледа се замислено в единствената дума, която стоеше най-отгоре на страницата. Състоеше се от четири букви.

Зала.

Бе объркан и в продължение на три минути описва заплетени кръгове около името. После се изправи и си взе чаша от кухнята. Хвърли един поглед на часовника си и реши, че е време да се прибере вкъщи и да си легне. Но същевременно му харесваше да седи в редакцията на „Милениум“ и да работи до късно нощем, когато в помещението цари тишина и спокойствие. Крайният срок приближаваше неумолимо. Бе готов с черновата, но за първи път от началото на проекта изпитваше известно съмнение. Чудеше се дали не е пропуснал важен детайл.

Зала. До този момент бе очаквал с нетърпение завършването на книгата и публикуването ѝ. Сега обаче му се искаше да разполага с малко повече време.

Размишляваше над протокола от аутопсията, който инспектор Гюлбрандсен му позволи да прочете. Ирина П. бе открита в канал Сьодертеле. Бе станала жертва на жестоко насилие и имаше контузни рани по лицето и гръдния кош. Като причина за смъртта сочеха счупения ѝ врат, ала най-малко две от останалите ѝ контузии също се бяха оказали смъртоносни. Имаше шест счупени ребра и пробит ляв бял дроб. Далакът ѝ също беше спукан в резултат на жестокия побой. Трудно бе да се обясни как са причинени раните ѝ. Патологът подхвърли тезата, че насилникът най-вероятно е използвал дървена бухалка, увита в плат. Но защо един убиец ще реши да увива оръжието си в плат, не беше ясно. Видът на раните обаче не подсказваше за други оръжия.

Убийството все още не бе разкрито, а Гюлбрандсен смяташе, че шансовете извършителят да бъде намерен са минимални.

Името Зала се срещаше четири пъти в събрания през годините от Мия Бергман материал. Ала то никога не бе стояло в центъра на събитията, беше неуловимо като призрак. Някои от момичетата го споменаваха като неидентифицирана заплаха за тези, които не слушат. Даг прекара една седмица в опити да открие повече информация за Зала. Разпитва полицаи, журналисти и няколко свързани с трафика на момичета източници, които междувременно бе открил.

Отново се свърза с Пер-Оке Сандстрьом, когото възнамеряваше безмилостно да изобличи в книгата си. Към този момент Сандстрьом започваше да осъзнава сериозността на ситуацията. Умоляваше го да прояви милост. Дори му предложи пари. Даг Свенсон обаче нямаше никакво намерение да отстъпва. За сметка на това използва надмощието си, за да изкопчи от Сандстрьом информация за Зала.

Резултатът бе обезкуражаващ. Сандстрьом бе корумпиран проклетник, вършил много услуги на секс мафията. Никога не се бе срещал лично със Зала, но бе разговарял с него по телефона и знаеше, че наистина съществува. Не, не разполагаше с телефонен номер. Не, не можеше да назове лицето, което ги беше свързало.

Даг Свенсон остана с впечатлението, че Пер-Оке Сандстрьом се страхува. И този страх беше по-силен от заплахата да бъде изобличен. Боеше се за живота си. Защо?