Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА Четвъртък, 7 април

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ПРИСТИГНА на Централната гара в Гьотеборг малко след девет часа. Влакът бе успял да навакса част от закъснението, но въпреки това не можа да спази разписанието. През последния час от пътуването си бе звънял на различни фирми за отдаване на автомобили под наем. Първо се опита да наеме кола от Алингсос с намерението да слезе още там, но това се оказа невъзможно толкова късно през нощта. Накрая се отказа и успя да си осигури един фолксваген чрез администрацията на хотела, в който си запази стая. Можеше да вземе колата от площад Йернторет. За да стигне дотам, реши да не използва услугите на местния объркан градски транспорт, чиято система за закупуване на билети бе толкова непонятна, че човек трябваше да е ракетен инженер, за да разбере как функционира. Затова си взе такси.

Когато най-накрая се качи в колата, се оказа, че в жабката няма карта. Отби се на една бензиностанция, която работеше до късно вечерта, за да си купи всичко необходимо. След известен размисъл си взе и фенер, бутилка минерална вода „Рамльоса“ и кафе в картонена чаша, което сложи в поставката до таблото с инструменти. Бе десет и половина, когато премина край Партил, на север от Гьотеборг. Насочи се към Алингсос.

В ДЕВЕТ И ПОЛОВИНА един лисугер мина край гроба на Лисбет Саландер. Животното спря и се огледа неспокойно наоколо. Инстинктивно усещаше, че на това място има заровено нещо, но прецени, че плячката е твърде дълбоко в земята и не си струва усилието да я изравя. Имаше по-лесни плячки.

Някъде наблизо се чу пращене от стъпките на невнимателно нощно животно. Лисугерът веднага настръхна. След това внимателно скочи веднъж. Но преди да продължи с лова си, вдигна задния си крак и пусна няколко капки, за да препикае територията си.

БУБЛАНСКИ ОБИКНОВЕНО не звънеше по работа толкова късно вечерта, но този път не можа да устои на изкушението. Вдигна слушалката и набра номера на Соня Мудиг.

– Извинявай, че се обаждам толкова късно. Будна ли си?

– Няма нищо.

– Току-що прочетох разследването от 1991 г.

– Разбирам, че ти е било също толкова трудно да го оставиш, колкото и на мен.

– Соня… как тълкуваш случващото се?

– Струва ми се, че Гунар Бьорк, едно от видните имена в списъка с клиенти на проститутки, е вкарал Лисбет Саландер в лудница, след като се е опитала да защити себе си и майка си от ненормален убиец, работещ за Сепо. Получил е помощ от Петер Телебориан, на чието изказване основахме до голяма степен преценката за психическото ѝ състояние.

– Това определено променя представата ни за нея.

– И обяснява доста неща.

– Соня, можеш ли да ме вземеш утре в осем часа?

– Разбира се.

– Ще отидем до Смодаларьо, за да си поговорим с Гунар Бьорк. Проверих го. В болнични е заради ревматизъм.

– Нямам търпение.

– Мисля, че трябва да преразгледаме напълно представата си за Лисбет Саландер.

ГРЕГЕР БАКМАН ПОГЛЕДНА съпругата си. Ерика Бергер стоеше до прозореца в дневната и гледаше навън към водата. Държеше мобилния си телефон в ръка. Знаеше, че чака обаждане от Микаел Блумквист. Изглеждаше нещастна. Той отиде при нея и я прегърна.

– Блумквист е голямо момче – рече той. – Но ако наистина се безпокоиш, най-добре е да се обадиш на онзи полицай.

Ерика Бергер въздъхна.

– Трябваше да го сторя преди часове. Но не заради това съм нещастна.

– Има ли нещо, което трябва да знам? – попита Грегер.

Тя кимна.

– Кажи ми го.

– Пазех го в тайна от теб. И от Микаел. И от всички останали в редакцията.

– Тайна?

Тя се обърна към съпруга си и му разказа, че е получила работа в „Свенска Морон-Постен“. Грегер Бакман вдигна вежди.

– Не разбирам защо не си разказала досега – рече той. – Това е голям успех. Поздравления!

– Просто се чувствам като предател.

– Микаел ще те разбере. Всички трябва да продължат напред, когато му дойде времето. Какъвто е случаят с теб сега.

– Знам.

– Наистина ли си решила?

– Да. Решила съм. Но не ми стигна смелост да го кажа на останалите. А сега имам чувството, че ги напускам насред огромен хаос.

Грегер прегърна съпругата си.

ДРАГАН Армански РАЗТРИ ОЧИ и се загледа в мрака зад прозореца на санаториума в Ерща.

– Би трябвало да се обадим на Бублански – рече той.

– Не – възрази Холгер Палмгрен. – Нито Бублански, нито който и да било друг държавен служител би си мръднал пръста да я защити. Остави я да се оправи сама.

Армански наблюдаваше стария попечител на Лисбет Саландер. Бе озадачен от осезаемото подобрение на здравословното състояние на Палмгрен, настъпило след последното му посещение по Коледа. Мъжът все още заваляше думите, но погледът му бе изпълнен с живот. Никога преди не го беше виждал толкова разярен. Палмгрен му бе предал в детайли историята, разнищена от Микаел Блумквист. Армански бе шокиран.

– Ще се опита да убие баща си.

– Възможно е – потвърди Палмгрен.

– Или Залаченко ще убие нея.

– Това също е възможно.

– И ние просто ще седим тук и ще чакаме?

– Драган… ти си добър човек. Но не си отговорен за постъпките на Лисбет, нито за това дали ще загине, или ще оцелее.

Палмгрен махна с ръка. Отдавна не бе показвал толкова добра координация на движенията си. Сякаш драмата от последните седмици изостряше притъпените му сетива.

– Никога не съм изпитвал съчувствие към хора, които сами раздават правосъдие. От друга страна, досега не съм срещал човек, който да има по-основателен мотив за това. С риск да прозвуча като циник… независимо какво мислим с теб, не бихме могли да променим това, което предстои да се случи тази вечер. На Лисбет така ѝ е писано. Остава ни единствено да решим как ще се държим с нея, ако се върне.

Армански въздъхна нещастно и погледна към стария адвокат, който додаде:

– Изборът е неин. Дори ако реши да прекара следващите десет години в Хинсеберг[86], аз пак ще остана неин приятел.

– Не подозирах, че имаш толкова либерални възгледи.

– Нито пък аз – рече Холгер Палмгрен.

МИРИАМ ВУ ГЛЕДАШЕ втренчено в тавана. Нощната ѝ лампа беше запалена, а радиото работеше тихо. По нощния блок звучеше On a Slow Boat to China[87]. Предния ден се събуди в болницата, където я бе довел Паоло Роберто. Бе спала неспокойно, като непрекъснато се будеше. Лекарите твърдяха, че има сътресение на мозъка. Във всеки случай определено се нуждаеше от почивка. Бе със счупен нос и три счупени ребра. Освен това цялото ѝ тяло беше покрито със синини.

Лявата ѝ вежда бе толкова подута, че от окото ѝ се виждаше само една цепка. Усещаше болка при всеки опит да се завърти или да си поеме по-дълбоко въздух. Вратът също я болеше и за всеки случай ѝ бяха поставили яка. Лекарите я уверяваха, че ще се възстанови напълно.

Когато се събуди предния ден, видя Паоло Роберто да седи до леглото ѝ. Усмихна ѝ се широко и я попита как е. И дали се чувства също толкова зле, колкото изглежда.

Отговори на всичките ѝ въпроси. По някаква причина ѝ се струваше напълно логично той да е добър приятел на Лисбет Саландер. Бе доста нахакан тип. Лисбет харесваше нахакани мъже и не понасяше нафукани гадняри. Паоло Роберто принадлежеше по-скоро към първата категория, макар че спокойно се вписваше и във втората.

Мириам разбра и защо той се бе появил така неочаквано в склада в Нюкварн. Удиви се, че се бе впуснал толкова яростно в преследването на черния микробус. Ужаси се, като чу, че полицията е открила трупове в района около склада.

– Благодаря – рече тя. – Спасил си живота ми.

Той поклати глава, но известно време остана мълчалив.

– Опитах се да обясня на Блумквист. Но той не ме разбра напълно. Мисля, че ти ме разбираш по-добре. Все пак се боксираш.

Мириам знаеше много добре какво има предвид. Трябваше да си бил в склада в Нюкварн, за да разбереш какво означава да се биеш срещу чудовище, което не изпитва болка. Спомни си колко безпомощна се бе чувствала.

Накрая хвана превързаната му ръка. И двамата мълчаха. Нямаше какво да си кажат. Когато отново се събуди, Паоло си бе тръгнал. Искаше ѝ се Лисбет Саландер да се обади отнякъде.

Знаеше, че Ниедерман иска да я хване.

И се боеше, че ще я намери.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР НЕ МОЖЕШЕ да диша. Бе изгубила представа за времето. Не осъзнаваше, че е простреляна. Постепенно разбра, по-скоро инстинктивно, че е погребана. Не можеше да използва лявата си ръка. Усещаше ужасна болка в рамото си дори и при най-малкото движение. Непрекъснато изпадаше в несвяст. „Трябва ми въздух.“ Главата ѝ се пръскаше от пулсираща болка, каквато не бе изпитвала никога преди.

По едно време дясната ѝ ръка се озова пред лицето ѝ. Лисбет започна инстинктивно да чисти пръстта от устата и носа си. Почвата бе песъчлива и сравнително рохка. Успя да направи пред лицето си малка дупка, с големината на юмрук.

Нямаше представа колко дълго бе лежала в гроба. Разбираше, че животът ѝ виси на косъм. Най-накрая успя да формулира една мисъл.

„Той ме е погребал жива.“

Обзе я паника. Не можеше да диша. Не можеше да се движи. Сякаш цял тон пръст я притискаше надолу към недрата на земята.

Опита се да помръдне единия си крак, но дори не успя да напрегне мускулите си. След това направи грубата грешка да се опита да се изправи. Вдигна глава, но болката веднага проряза слепоочията ѝ като електрически ток. „Не трябва да повръщам.“ Отпусна се и изпадна в безсъзнание.

Когато мислите ѝ отново се поизбистриха, внимателно провери кои части от тялото ѝ все още са здрави. Единственото, което можеше да направи, бе да премести дясната си ръка на няколко сантиметра пред лицето си. „Трябва ми въздух.“ Въздухът се намираше над нея, над гроба.

Лисбет Саландер започна да рие. Издаде лакътя си нагоре и успя да си осигури още малко пространство за работа. С външната страна на ръката си разшири кухината пред лицето си, като избутваше пръстта назад. „Трябва да копая.“

Накрая осъзна, че под заелото ѝ ембрионална поза тяло и между краката ѝ имаше празно пространство. Именно там се бе събрал въздухът, благодарение на който все още бе жива. Започна отчаяно да върти горната част на тялото си и усети как пръстта се изсипва под нея. Натискът отгоре намаля. Изведнъж осъзна, че може да движи ръката си още по-свободно.

Не спираше да се бори. Съзнанието ѝ бе замъглено. Загребваше песъчливата пръст и я хвърляше в празното пространство под себе си. Постепенно успя да изкопае толкова голяма кухина, че можеше да започне да разравя пръстта над главата си. Успя да я освободи сантиметър по сантиметър. Усети нещо твърдо и внезапно хвана част от корен или пръчка. Продължи да копае нагоре. Пръстта продължаваше да е все така рохка.

БЕ МАЛКО СЛЕД ДЕСЕТ ЧАСА, когато лисугерът отново премина покрай гроба на Лисбет Саландер, на път към хралупата си. Бе изял една полска мишка и се прибираше доволен, когато изведнъж усети нечие присъствие. Замръзна на място и наостри уши. Мустачетата и нослето му затрепкаха.

Изведнъж пръстите на Лисбет Саландер се показаха от земята като някакво привидение. Ако наоколо имаше човешко същество, то вероятно би реагирало като лисугера, който хукна да бяга.

Отне ѝ още около половин час, преди да успее да се освободи. Нямаше представа как го постигна. Струваше ѝ се странно, че не може да използва лявата си ръка, но механично ровеше в пясъка и пръстта с дясната.

Трябваше ѝ нещо, с което да копае. Отне ѝ известно време, преди да открие подходящ предмет. Пъхна ръка в кухината под тялото си, успя да стигне джоба на якето си и да извади табакерата от Мириам Ву. Отвори я и я използва като лопата. Загребваше пръст и я хвърляше настрани със завъртане на китката. Изведнъж усети, че може да движи и дясното си рамо и успя да го извади над пръстта. Продължи да рови, докато не освободи и главата си. Така и главата, и дясното ѝ рамо вече се намираха над земята. Можеше да започне да се придвижва с извиване нагоре сантиметър по сантиметър, докато и краката ѝ внезапно се оказаха свободни.

Изпълзя от гроба със затворени очи и не спря, докато рамото ѝ не се удари в един дънер. Рязко извърна тяло, подпря се на дървото, избърса пръстта от очите си с външната част на ръката си и най-накрая успя да отвори клепачи. Около нея цареше непрогледен мрак, въздухът бе леден, а тя се потеше. Усещаше тъпа болка в главата, в лявата ръка и бедрото, но реши да не ѝ обръща внимание. Поседя неподвижно десет минути, като си поемаше дълбоко въздух. След това осъзна, че трябва да продължи.

С усилие се изправи на крака. Всичко се въртеше пред очите ѝ.

Веднага ѝ призля, наведе се напред и повърна.

После продължи да върви. Нямаше представа нито в каква посока се движи, нито накъде се е запътила. Едва местеше левия си крак и през равни интервали от време се препъваше и падаше на колене. Всеки път усещаше силна болка в главата.

Не знаеше какво разстояние е изминала, но изведнъж съзря светлина с крайчеца на окото си. Тръгна към нея и се препъна. Едва когато се озова пред бараката в края на двора на Залаченко, си даде сметка, че се е върнала при дома на баща си. Спря и започна да се олюлява на място като пияна.

Фотоклетките бяха разположени на алеята и сечището. Бе дошла от другата посока. Не знаеха, че е тук.

Но не бе в състояние да се бие още веднъж с Ниедерман и Залаченко. Наблюдаваше бялата къща.

Дърво. Огън.

Представи си туба с бензин и кибритена клечка.

Обърна се с усилие към бараката и, олюлявайки се, спря пред врата, залостена с резе. Успя да го повдигне с дясното си рамо. Чу как дървеният прът се блъсна с трясък във вратата и падна на земята. Пристъпи напред в тъмното помещение и се огледа.

В бараката съхраняваха дърва. Нямаше бензин.

АЛЕКСАНДЪР ЗАЛАЧЕНКО ВДИГНА очи, както седеше на кухненската маса, когато чу как се блъсна вратата на бараката. Отмести пердето настрана и се загледа в мрака навън. Минаха няколко минути, преди очите му да свикнат с тъмнината. Вятърът се бе усилил още повече. Според прогнозата за времето се очакваше буреносен уикенд. След това видя, че вратата на бараката е открехната.

По-рано следобед с Ниедерман бяха взели дърва оттам. Предприеха тази ненужна разходка, за да убедят Лисбет Саландер, че е дошла на правилното място, и да я подмамят.

Да не би Ниедерман да е забравил да залости резето? Понякога непохватността му беше феноменална. Погледна към вратата на дневната, където Ниедерман дремеше на дивана. Зачуди се дали да не го събуди, но реши, че е по-добре да го остави да спи. Изправи се от кухненския стол.

ЗА ДА НАМЕРИ БЕНЗИН, Лисбет трябваше да отиде в плевнята, където бяха паркирани колите. Облегна се на един дръвник, дишайки тежко. Трябваше да си почине. Постоя така няколко минути, след което чу влаченето на протезата на Залаченко.

МИКАЕЛ ОБЪРКА ПЪТЯ в мрака при Мелбю, на север от Сулебрун. Вместо да свие към Нусебру, продължи в северна посока и осъзна грешката си едва при Трьошьорна. Спря и направи справка в пътната карта.

Изруга, обърна колата и пое на юг към Нусебру.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ХВАНА забитата на дръвника брадва с дясната си ръка секунда преди Александър Залаченко да влезе в бараката. Бе твърде слаба, за да успее да я вдигне над главата си. Вместо това изписа с нея възходяща дъга във въздуха, като се подпря на здравия си крак и се извъртя в полукръг.

В мига, в който Залаченко натисна ключа на осветлението, острието на брадвата се заби напречно в дясната страна на лицето му, разби челюстта му и се вряза на няколко милиметра в челото му. Той така и не успя да разбере какво се е случило, но мозъкът му регистрира болката и Залаченко се разкрещя като луд.

РОНАЛД НИЕДЕРМАН СЕ СТРЕСНА и седна объркан. Чу вой, но в първия миг реши, че е някое животно. Идваше отвън. След това обаче разбра, че е Залаченко, и бързо скочи на крака.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР се засили, завъртя брадвата още веднъж, но тялото ѝ не я слушаше. Искаше да вдигне оръжието и да го забие дълбоко в главата на баща си, но не ѝ бе останала капка сила. Острието го уцели доста по-надолу, под капачката на коляното. Брадвата обаче се заби толкова надълбоко, че Лисбет я изпусна. Залаченко падна по лице на пода на бараката, като не спираше да крещи.

Лисбет се наведе, за да вземе отново брадвата. Земята се разлюля под краката ѝ. Причерня ѝ. Трябваше да седне. Протегна ръка и заопипва джобовете на якето му. Все още държеше пистолета в десния джоб. Лисбет се опита да фокусира погледа си, докато земята продължаваше да се люшка под краката ѝ.

Браунинг, двайсет и втори калибър.

„Проклет скаутски пистолет.“

Затова все още беше жива. Ако я бе уцелил куршум от „Зиг Зауер“-а на Ниедерман, който използваше доста по-едри амуниции, в главата ѝ щеше да има значително по-голяма дупка.

В мига, в който си го помисли, чу стъпките на сънения Ниедерман, който се появи на вратата на бараката, където спря и отвори широко очи. Залаченко ревеше като луд. Лицето му бе покрито с кръв. В коляното му имаше забита брадва. На земята до него седеше окървавена и кална Лисбет Саландер. Приличаше на герой от филм на ужасите, а Ниедерман бе гледал страшно много такива.

РОНАЛД НИЕДЕРМАН, БЕЗЧУВСТВЕН към болка, с тяло като на брониран робот, никога не бе обичал мрака. Откакто се помнеше, свързваше тъмнината с опасност. А сега тази опасност се бе материализирала.

Момичето на пода беше мъртво. В това нямаше никакво съмнение.

Той самият го бе погребал.

Следователно съществото на пода не бе момиче, а звяр, завърнал се от мъртвите, който не можеше да бъде победен с човешка сила или оръжие.

Трансформацията от човек в чудовище вече бе започнала. Кожата ѝ се бе покрила с люспи като на влечуго. Оголените ѝ зъби бяха остри като тесли, готови да късат парчета месо от жертвата си. Раздвоеният ѝ като на змия език се изстреля от устата ѝ и я облиза. Окървавените ѝ ръце имаха десетсантиметрови, остри като бръснач нокти. Очите ѝ горяха. Чуваше глухото ѝ ръмжене. Видя я как се подготвя за скок, за да го хване за врата.

Изведнъж съвсем ясно различи извиващата ѝ се опашка, която заплашително започна да се удря в пода като камшик.

В следващия миг тя вдигна пистолета и стреля. Куршумът мина толкова близо до ухото на Ниедерман, че той усети раздвижването на въздуха от полета му. Стори му се, че от устата на момичето излезе огнен език.

Това вече бе прекалено.

Ниедерман спря да мисли.

Врътна се и побягна като луд. Тя изстреля още един куршум, този път съвсем неточен, но брат ѝ буквално полетя напред. Прескочи оградата с лъвски скок и изчезна в тъмното поле в посока към главния път. Бягаше, обзет от нечовешки ужас.

Лисбет Саландер го гледаше учудено, докато не изчезна от полезрението ѝ.

Довлече се до отвора на вратата и го затърси с поглед в мрака, но от него нямаше и следа. След малко Залаченко спря да крещи, но остана да лежи и тихо да вие. Лисбет провери пистолета и установи, че вътре има само един куршум. Зачуди се дали да не пръсне мозъка на Залаченко, но си припомни, че Ниедерман все още е някъде навън и че е най-добре да запази последния куршум. Ако решеше да я нападне, вероятно щеше да ѝ трябва доста повече от един куршум двайсет и втори калибър. Но и това бе по-добре от нищо.

ИЗПРАВИ СЕ С МЪКА, излезе, олюлявайки се, от бараката и затвори вратата. Отне ѝ пет минути да я залости с резето. Прекоси двора, влезе в къщата и откри телефона на един шкаф в кухнята. Набра номера, който не бе използвала от две години. Нямаше го вкъщи. Включи се телефонният секретар.

„Здравейте. Това е домът на Микаел Блумквист. В момента не мога да отговоря, но ако оставите името и номера си, ще ви се обадя по-късно.“

Бийп.

– Мик-л-рел – рече тя и осъзна, че звучи така, сякаш има картоф в гърлото. Преглътна. – Микаел. Саландер е.

В следващия миг замлъкна. Не знаеше какво повече да каже.

Бавно затвори слушалката.

„Зиг Зауер“-ът на Ниедерман лежеше разглобен на кухненската маса пред нея. До него видя пистолета на Сони Ниеминен, „Ванад Р-83“. Пусна браунинга на Залаченко на пода, добра се до масата и хвана оръжието на Ниеминен. Провери патрондаша. После откри ръчния си компютър и го пъхна в джоба си. Продължи, препъвайки се, до мивката и напълни една неизмита кафеена чаша с леденостудена вода. Повтори тази процедура четири пъти. Когато вдигна очи, внезапно видя собственото си лице в старото огледало за бръснене на стената. За малко да произведе изстрел от ужас.

Образът пред очите ѝ приличаше повече на муцуна на животно, отколкото на човешки лик. Виждаше една луда с изкривено лице и зяпнала уста. Лицето и шията ѝ бяха покрити с кървава кал. Започна да разбира какво бе съзрял Роналд Ниедерман в бараката.

Приближи се до огледалото и внезапно осъзна, че левият ѝ крак буквално се влачи след нея. Усещаше остра болка в бедрото, където я бе улучил първият куршум на Залаченко. Вторият се бе забил в рамото ѝ и бе парализирал лявата ѝ ръка. Доста я болеше.

Най-силна обаче беше болката в главата. От нея буквално ѝ се виеше свят. Вдигна бавно дясната си ръка и заопипва темето си. Пръстите ѝ внезапно напипаха кратера от входната рана.

Заопипва краищата ѝ и изведнъж с ужас си даде сметка, че докосва собствения си мозък. Бе толкова сериозно ранена, че не ѝ оставаше много живот. На практика би трябвало вече да е мъртва. Не можеше да разбере как изобщо все още си стоеше на краката.

Изведнъж усети страшна умора. Не бе сигурна дали бе на път да припадне, или да заспи, но тръгна към кухненската пейка, легна внимателно на нея и положи главата си на една възглавница със здравата дясна страна надолу.

Трябваше да легне, за да събере малко сили, но знаеше, че не може да рискува да заспи, докато Ниедерман все още е някъде отвън. Рано или късно щеше да се върне. Рано или късно Залаченко щеше да се измъкне от бараката и да се довлачи до къщата. Лисбет обаче бе толкова слаба, че не можеше да стои на краката си. Втрисаше я. Приготви пистолета за стрелба.

РОНАЛД НИЕДЕРМАН СТОЕШЕ на пътя между Сулебрун и Нусебру, без да знае как да постъпи. Беше сам в тъмнината. Съзнанието му се бе прояснило и се срамуваше от бягството си. Не разбираше как е възможно, но стигна до логичния извод, че момичето трябва да е оживяло. По някакъв начин бе успяла да се измъкне.

Залаченко имаше нужда от него. Следователно трябваше да се върне в къщата и да ѝ счупи врата.

Същевременно обаче Роналд Ниедерман знаеше, че всичко е свършило. Това чувство се бе загнездило отдавна в сърцето му. Нещата бяха започнали да се объркват от мига, в който Бюрман се бе свързал с тях. Залаченко се бе преобразил напълно, когато чу името Лисбет Саландер. Всички правила за предпазливост и умереност, които бе препоръчвал години наред, престанаха да съществуват.

Ниедерман се колебаеше.

Залаченко имаше нужда от лекар.

Ако все още беше жив.

Щяха да им задават въпроси.

Прехапа устни.

Бе партньор на баща си от дълги години. Години на успех. Имаше скрити пари. Освен това знаеше къде Залаченко крие богатството си. Имаше нужните умения и ресурси, за да продължи да движи бизнеса. Най-логичното би било да си тръгне и да не се обръща повече назад. Ако Залаченко бе успял да му набие нещо в главата, то това бе никога да не се оставя на сантименталността да го подтикне към обречени на неуспех действия. Това бе основното правило за оцеляване. „Не си мърдай и малкия пръст за нещо изгубено.“

Тя не беше свръхестествено същество. Но представляваше проблем. Беше му полусестра.

Бе я подценил.

Роналд Ниедерман се чувстваше раздвоен. Част от него искаше да се върне обратно и да ѝ извие врата. Друга част искаше да продължи да бяга напред в нощта.

Паспортът и портфейлът бяха в задния му джоб. Не искаше да се връща. Във фермата нямаше нищо, което да желае.

Освен може би кола.

Продължаваше да стои на пътя, изпълнен с колебание, когато забеляза светлините на приближаваща се откъм склона кола. Обърна глава. Може би щеше да успее да си осигури транспорт по друг начин. Нуждаеше се само от автомобил, който да го откара до Гьотеборг.

ЗА ПЪРВИ ПЪТ В ЖИВОТА СИ, откакто детството ѝ бе свършило, Лисбет Саландер бе изгубила контрол върху ситуацията, в която се намираше. През годините се бе забърквала в побои, бе ставала жертва на насилие както от страна на държавните институции, така и в личния си живот. Нанесли ѝ бяха повече телесни и душевни рани, отколкото който и да било човек заслужаваше.

Всеки път обаче успяваше да обърне нещата. Отказа да отговаря на въпросите на Телебориан, а когато ставаше жертва на физическо насилие, винаги се бе измъквала.

Можеше да преживее един счупен нос.

Но не и дупка в главата.

Този път нямаше как да се довлече до вкъщи, да се пъхне в леглото си, да се завие през глава, да спи в продължение на два дни, да стане и да продължи с ежедневните си занимания, сякаш нищо не се е случило.

Беше толкова тежко ранена, че не можеше сама да се справи със ситуацията. И толкова уморена, че тялото ѝ отказваше да ѝ се подчинява.

„Трябва да поспя малко“ – каза си тя. В следващия миг обаче осъзна, че ако се отпусне и затвори очи, има огромна вероятност никога повече да не се събуди. Помисли над този си извод и след малко си каза, че всъщност не ѝ пука. Мисълта дори ѝ допадна. „Да си почина. Да не ми се налага да се събуждам повече.“

Последната ѝ мисъл бе за Мириам Ву.

„Прости ми, Мими.“

Все още държеше пистолета на Сони Ниеминен в ръка, когато затвори очи.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ВИДЯ Роналд Ниедерман в светлината на фаровете си още отдалеч и веднага го разпозна. Нямаше как да обърка един рус великан, висок 205 сантиметра, с тяло като на брониран робот. Ниедерман махаше с ръце. Микаел намали скоростта и наби спирачки. Пъхна ръка във външния джоб на чантата с компютъра и извади пистолета „Колт 911 Гавърнмънт“, който бе открил на бюрото на Лисбет Саландер. Спря на около пет метра от Ниедерман и изключи мотора, преди да отвори вратата на колата.

– Благодаря, че спряхте – рече Ниедерман задъхано. Бе тичал. – Двигателят ми се повреди. Ще ме качите ли на стоп до града?

Гласът му бе странно писклив.

– Естествено, че ще ви откарам до града – рече Микаел Блумквист. После насочи пистолета си към Ниедерман. – Лягай на земята!

Изпитанията, с които се сблъскваше Роналд Ниедерман, нямаха край тази нощ. Той погледна неразбиращо Микаел.

Ниедерман не се страхуваше нито от пистолета, нито от лицето, което го държеше в ръка. Същевременно обаче изпитваше респект към оръжията. Оръжията и насилието бяха неразделна част от живота му. Предположи, че ако някой човек насочва пистолет към него, то трябва да е напълно отчаян и възнамерява да го използва. Присви очи и се опита да прецени мъжа зад дулото, но светлината от фаровете го превръщаше в тъмна сянка. Полицай? Те обикновено се легитимират. Поне така е във филмите.

Прецени шансовете си. Знаеше, че ако се впусне с главата напред, ще успее да го обезоръжи. Но мъжът изглеждаше напълно спокоен, а и вратата на колата го пазеше. Щеше да успее да улучи Ниедерман един или два пъти. Ако се движи бързо, мъжът може да пропусне или поне да не уцели някой важен орган. Но даже и да оцелееше, огнестрелните рани щяха да затруднят бягството му или да го направят невъзможно. Беше по-разумно да изчака по-добра възможност.

– Лягай веднага на земята! – изрева Микаел.

Премести дулото на няколко сантиметра и изстреля един куршум в канавката.

– Следващият ще е в капачката на коляното ти – заяви Микаел високо, ясно и ултимативно.

Роналд Ниедерман падна на колене, заслепен от светлината на фаровете.

– Кой си ти? – попита го той.

Микаел пъхна ръка в джоба на вратата и извади фенерчето, което бе купил на бензиностанцията. Насочи го към лицето на Ниедерман.

– Ръцете на гърба – изкомандва Микаел. – Разтвори крака.

Изчака, докато Ниедерман с неохота изпълни нареждането му.

– Знам кой си. Ако направиш някоя глупост, ще те застрелям без предупреждение. Целя се в белия дроб под ключицата. Може и да успееш да ме спипаш… но ще си платиш.

Остави фенера на земята, свали колана си, направи примка, точно както се бе научил от пехотинците в Кируна, докато отбиваше военната си служба преди повече от две десетилетия. Застана между краката на русия великан, пъхна примката около ръцете му и я пристегна над лактите. Така на практика обезвреди огромния Ниедерман.

Ами сега? Микаел се огледа. Бяха съвсем сами на мрачния път. Паоло Роберто не бе преувеличил в описанието си. Ниедерман беше огромен. Имаше само един въпрос – защо подобен великан бе тичал към него в нощта, сякаш го гонеше самият дявол.

– Търся Лисбет Саландер. Предполагам, че си я срещал.

Ниедерман не отговори.

– Къде е Лисбет Саландер? – попита Микаел.

Ниедерман го погледна учудено. Не можеше да проумее какво се случва през тази странна нощ. Всичко беше напълно объркано.

Микаел вдигна рамене. Върна се при колата, отвори багажника и намери въжето си за теглене на буксир. Не можеше да остави Ниедерман завързан насред пътя, затова се огледа наоколо. На около трийсетина метра по-нагоре по пътя на фона на светлините от фаровете блестеше пътен знак. С бягащ лос.

– Изправи се!

Микаел допря дулото на пистолета до тила на Ниедерман и го поведе към знака. След това го набута в канавката.

Накара го да седне с гръб към стълба. Ниедерман се ослушваше.

– Всичко е много просто – рече Микаел. – Ти си убил Даг Свенсон и Мия Бергман. Те ми бяха приятели. Нямам намерение да те пусна да си продължиш пътя, така че имаш две възможности. Или ще те завържа, или ще те застрелям. Ти избираш.

Ниедерман седна. Микаел уви въжето около врата му и фиксира главата му. След това използва останалите осемнайсет метра, за да завърже горната част на тялото му и кръста. Накрая привърза мишниците му към стълба и направи няколко здрави морски възела.

Когато приключи, Микаел още веднъж попита къде е Лисбет Саландер. Не получи отговор, вдигна рамене и остави Ниедерман. Едва когато се върна при колата си, усети адреналинът да пулсира в тялото му и осъзна какво бе направил. Пред очите му пробяга споменът за лицето на Мия Бергман.

Микаел запали цигара и пийна малко вода „Рамльоса“ от бутилката. Наблюдаваше фигурата при пътния знак с бягащ лос. След това седна зад волана и установи, че му остава около километър до отбивката за фермата на Карл Аксел Будин. Запали колата и подмина Ниедерман.

БАВНО МИНА ПОКРАЙ отбивката с табелата за Гусеберя и паркира при една плевня на някакъв горски път, на стотина метра по-надолу в северна посока. Взе пистолета и запали фенерчето. Откри пресните следи от гуми в калта и си каза, че на това място по-рано е имало паркирана кола, но не се замисли над този факт. Върна се обратно до пътя за Гусеберя и освети пощенската кутия. ПЛ 192 – К. А. Будин. Продължи надолу по пътя.

Бе почти полунощ, когато видя светлината от фермата на Будин. Спря и се ослуша. Постоя така няколко минути, но до слуха му достигаха единствено обичайните гласове на нощта. Вместо да тръгне направо към фермата, продължи да следва очертанията на имота и се приближи до къщата откъм страната на плевнята. Спря на двора на около трийсетина метра от дома на Будин. Целият бе в слух. Бягството на Ниедерман по пътя означаваше, че тук нещо се е случило.

Микаел бе прекосил половината двор, когато чу звук. Обърна се, падна на колене и вдигна пистолета си. Трябваха му няколко секунди да разбере, че шумът идва от бараката. Сякаш някой стенеше. Премина бързо през двора и спря до постройката. Когато погледна отстрани, видя, че вътре гори лампа.

Заслуша се. Някой мърдаше. Вдигна резето, побутна вратата и бе посрещнат от две ужасени очи насред окървавено лице. Видя брадвата на пода.

– Всемогъщи боже! – промълви той.

След това забеляза протезата.

„Залаченко.“

Лисбет Саландер определено бе минала оттук.

Трудно му бе да си представи какво точно се е случило. Бързо затвори вратата и я залости с резето.

ТЪЙ КАТО ЗАЛАЧЕНКО бе в бараката, а Ниедерман седеше завързан край пътя към Сулебрун, Микаел тръгна през двора към къщата. Не бе изключено вътре да се крие трето, неизвестно му лице, което да представлява опасност. Къщата обаче изглеждаше пуста, сякаш вътре не живееха хора. Отпусна пистолета с цевта надолу и внимателно отвори външната врата. Влезе в тъмно преддверие и видя, че в кухнята свети. Чуваше единствено тиктакането на стенен часовник. Когато стигна до вратата, веднага видя Лисбет Саландер на кухненската пейка.

За миг остана като вцепенен, загледан в обезобразеното ѝ тяло. Забеляза, че държи пистолет в ръка, която виси отпуснато през ръба на пейката. Бавно се приближи до Лисбет и падна на колене. Спомни си как бе открил Даг и Мия и за секунда си помисли, че и тя е мъртва. После видя как гръдният ѝ кош леко се повдигна и чу слабото ѝ хрипливо дишане.

Протегна ръка и се опита внимателно да вземе пистолета ѝ. Изведнъж тя стисна здраво дръжката. Отвори съвсем леко очи и се втренчи в него в продължение на няколко дълги секунди. Погледът ѝ бе разконцентриран. След това я чу как тихо промълви нещо, като едва различи думите.

– Проклетият Кале Блумквист.

После Лисбет затвори очи и пусна пистолета. Микаел сложи оръжието на пода, извади мобилния си телефон и набра номер 112.