Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА Сряда, 6 април

БЕ ПРЕКРАСЕН пролетен ден, когато Микаел Блумквист подкара колата на Ерика Бергер в южна посока към Нюнесвеген. Черните поля вече се бяха обагрили леко в зелено, а и навън наистина бе топло – идеално време, за да загърби всичките си проблеми и да замине за къщата си в Сандхамн.

Бе се разбрал с Гунар Бьорк да го посети в един часа, но беше подранил, затова спря в Даларьо, за да изпие чаша кафе и да прочете вечерната преса. Не се бе готвил предварително за срещата. Бьорк определено имаше какво да му разкаже и Микаел бе твърдо решен, че няма да напусне Смодаларьо, преди да е научил нещо за Зала. Нещо, за което да може да се хване оттук нататък.

Бьорк го посрещна на двора. Изглеждаше по-самоуверен и наперен отпреди два дни. „Какво ли е намислил днес?“ Микаел не му подаде ръка.

– Мога да ти дам информация за Зала – рече Гунар Бьорк. – При едно условие.

– Какво е то?

– Искам името ми да не бъде включено в репортажа на „Милениум“.

– Добре.

Бьорк изглеждаше изненадан. Блумквист прие с лекота и без протести условието, за което Бьорк се готвеше да води дълга борба. Това беше единственият му коз. Информация за убийствата срещу анонимност. А Блумквист веднага се съгласи да се откаже от една сензационна новина.

– Говоря сериозно – рече Бьорк подозрително. – Искам да получа писмено уверение.

– Няма проблем, но подобен документ не би имал никаква стойност. Извършил си престъпления, за които знам и на практика съм задължен да съобщя в полицията. Притежаваш информация, която искам да получа, и се възползваш от положението, за да купиш мълчанието ми. Премислил съм всичко и съм съгласен. Улеснявам те, като ти обещавам да не споменавам името ти в статията на „Милениум“. Имаш две възможности – да ми се довериш или не.

Бьорк се замисли.

– Аз също имам условие – рече Микаел. – Цената на моето мълчание е да ми разкажеш всичко, което знаеш. Ако открия, че си премълчал нещо, всичките ни уговорки отпадат. Ще се погрижа името ти да се появи на първите страници на всички вестници в Швеция, точно както се случи с Венерстрьом.

Бьорк потрепера при тази мисъл.

– Добре – рече той. – Нямам избор. Даваш ми дума, че името ми няма да се появи в „Милениум“, а аз ще ти кажа кой е Зала. В това отношение бих искал да бъда защитен в качеството си на източник.

Стиснаха си ръцете. Микаел току-що бе дал дума да помогне за прикриването на едно престъпление, но изобщо не се притесняваше. Обещал бе само едно – нито той, нито вестник „Милениум“ да споменават името на Бьорк. Само че цялата му история фигурираше в книгата на Даг Свенсон. А тя щеше да бъде публикувана. Микаел бе твърдо решен да се погрижи за това.

СИГНАЛЪТ БЕ ПОДАДЕН в 15,18 часа. Позвъниха директно в полицията в Стренгнес, а не на телефон 112. Собственикът на лятна къща на име Йоберг, чийто имот се намираше в близост до Сталархолмен в източна посока, съобщи, че чул стрелба и отишъл да провери какво се е случило. Открил двама сериозно ранени мъже. Всъщност единият от тях нямал тежки наранявания, но изпитвал адски болки. Лятната къща, в чийто двор се намирали мъжете, била собственост на Нилс Бюрман. Тоест на покойния вече адвокат Нилс Бюрман, за когото се изписа толкова много по вестниците.

Полицията в Стренгнес бе имала доста натоварена сутрин – бе провела мащабна, отдавна планирана акция за контрол на скоростта по пътищата. Акцията приключи в следобедните часове, след като в полицията постъпи сигнал, че петдесет и седем годишна жена е убита от партньора си на семейни начала в дома им във Фининге. Почти по същото време бе избухнал пожар в сграда в Стурйердет, а на всичкото отгоре и две коли се бяха сблъскали фронтално на пътя към Еншьопинг край остров Вархолмен. Сигналите постъпиха в рамките на няколко минути и почти всички служители на полицията в Стренгнес бяха заети.

Дежурният началник обаче бе запознат със събитията край Нюкварн, които вероятно бяха свързани с издирваната Лисбет Саландер. Тъй като Нилс Бюрман също бе обект на въпросното разследване, полицайката събра две и две. И предприе следните три действия. Спешно изпрати към Сталархолмен последния полицейски микробус, останал в управлението в Стренгнес през този натоварен ден. Обади се на колегите си от Сьодертеле и ги помоли за помощ. Те също бяха доста заети, защото по-голямата част от служителите работеха по изравянето на трупове край изгорелия склад на юг от Нюкварн. Вероятната връзка между събитията от Нюкварн и Сталархолмен обаче накара дежурния в Сьодертеле да изпрати две коли до Сталархолмен като подкрепление на колегите им от Стренгнес. Накрая дежурният началник в Стренгнес вдигна телефона, за да позвъни на криминален инспектор Ян Бублански. Намери го на мобилния.

В този момент Бублански се намираше в „Милтън Секюрити“, където възнамеряваше да проведе сериозен разговор с изпълнителния директор на компанията Драган Армански и двамата му служители Фреклунд и Буман. Никлас Ериксон отсъстваше.

Реакцията на Бублански бе да позвъни на Кърт Свенсон и да му нареди по най-бързия възможен начин да се отправи към лятната къща на Бюрман. Както и да вземе със себе си Ханс Фасте, в случай че успее да го открие. След известен размисъл Бублански се обади дори на Йеркер Холмберг, който се намираше на юг от Нюкварн и следователно бе доста по-близо до Сталархолмен. Холмберг имаше новини.

– Точно смятах да ти се обадя. Току-що идентифицирахме трупа.

– Не е възможно. Не и толкова бързо.

– Всичко е възможно, когато мъртъвците имат добрината да носят портфейл и ламинирана лична карта.

– Добре. На кого е трупът?

– На наш добър познайник. Кенет Густавсон, на четирийсет и четири години, от Ескилстуна. По-известен като Скитника. Да ти говори нещо?

– И още как. Значи Скитника е заровен край Нюкварн. Не съм следил дребните престъпници край Платан[79], но той се беше прочул през деветдесетте години. Принадлежи към група пласьори, дребни крадци и наркомани.

– Той е. Или поне личната карта е негова. Окончателното идентифициране ще бъде извършено от патолозите. Ще им се наложи да редят пъзел. Нарязан е на минимум шест парчета.

– Хм. Паоло Роберто разказа, че блондинът, с когото се е бил, е заплашвал Мириам Ву с моторна резачка.

– Напълно е възможно да са го разчленили с резачка, но не съм се вглеждал внимателно. Току-що започнахме да разкопаваме второ място. В момента разпъват шатрата над него.

– Добре. Йеркер, знам, че денят беше дълъг, но можеш ли да останеш на работа и вечерта?

– Да. Първо ще отида до Сталархолмен.

Бублански приключи разговора и разтърка очи.

СПЕЦИАЛНИЯТ ОТРЯД от Стренгнес пристигна в лятната къща на Бюрман в 15,44 ч. В началото на алеята буквално се сблъскаха с един мъж, който, олюлявайки се на своя „Харли Дейвидсън“, се опитваше да напусне двора на вилата. Мъжът се блъсна в автобуса. Но не беше тежка катастрофа. Полицаите излязоха от автомобила и идентифицираха Сони Ниеминен, на трийсет и седем години, известен убиец от средата на деветдесетте. Ниеминен очевидно бе в доста лошо състояние. Когато служителите на реда му поставиха белезници, забелязаха изненадано, че коженото му яке е скъсано на гърба. Липсваше правоъгълно парче с размери два дециметра на два дециметра. Изглеждаше доста странно. Сони Ниеминен не искаше да коментира въпроса.

След като приключиха с него, полицаите продължиха нататък и след двеста метра стигнаха къщата. Там завариха пенсионирания работник на пристанище Йоберг, който се опитваше да обездвижи крака на Карл-Магнус Лундин, на трийсет и шест години, президент на бандитския мотоциклетен клуб „Свавелшьо“.

Начело на отряда бе полицейски инспектор Нилс-Хенрик Юхансон. Той пристъпи напред, пооправи кобура си и се загледа в окаяното създание на земята. След това изрече съдържателната полицейска реплика.

– Какво става?

Пенсионираният моряк спря да превързва крака на Маге Лундин и погледна сухо Юхансон.

– Аз се обадих.

– Съобщили сте за стрелба.

– Съобщих, че чух изстрел, че дойдох да видя какво става и открих тези двамата. Мъжът пред вас е прострелян в ходилото и е изял здрав пердах. Мисля, че му трябва линейка.

Йоберг хвърли поглед към микробуса.

– Аха, значи сте заловили другия нещастник. Лежеше изнемощял, когато дойдох, но не изглеждаше ранен. Постепенно се съвзе и пожела да си тръгне.

ЙЕРКЕР ХОЛМБЕРГ ПРИСТИГНА едновременно с полицаите от Сьодертеле точно когато линейката си тръгваше. Набързо се запозна с установените от специалния отряд факти. Нито Ниеминен, нито Лундин бяха пожелали да обяснят как са се озовали тук. Лундин изобщо не беше в състояние да говори.

– Значи разполагаме с двама рокери в кожено облекло и един „Харли Дейвидсън“. Има произведен изстрел, но няма оръжие. Правилно ли съм разбрал? – попита Холмберг.

Ръководителят на отряда кимна. Холмберг се замисли за момент.

– Можем ли да предположим, че едното от момчетата не е дошло дотук с мотор?

– Бих казал, че в техните среди това не би се сметнало за особено мъжествено – рече Юхансон.

– В такъв случай единият мотор липсва. Тъй като и оръжието го няма, бихме могли да заключим, че на мястото е присъствало и трето лице, което е успяло да изчезне.

– Звучи логично.

– Това поражда друг проблем. Ако двамата господа са пристигнали от Свавелшьо на мотори, то липсва и превозното средство на третото лице. То може да е напуснало местопрестъплението със своето превозно средство или с мотора. Разстоянието оттук до централния път към Стренгнес е доста голямо.

– Освен ако третото лице не е живеело в лятната къща.

– Хм – рече Йеркер Холмберг. – Но тя е собственост на покойния адвокат Нилс Бюрман, който определено не живее вече тук.

– Може да има замесено и четвърто лице, което да си е тръгнало с кола.

– Но защо не са избягали заедно в такъв случай? Не смятам, че в основата на цялата тази история е залегнала кражба на мотор „Харли Дейвидсън“, колкото и популярни да са тези машини.

Замисли се за миг, след което помоли полицаите от Стренгнес да определят двама служители, които да проверят дали мотоциклетът не е изоставен на някой горски път, както и да разпитат съседите дали не са забелязали нещо необичайно.

– Тук почти няма хора по това време на годината – рече ръководителят на отряда, но обеща да направи каквото може.

След това Холмберг отвори незаключената врата на къщата. Веднага откри оставените на кухненската маса папки, които съдържаха проучването на Бюрман за Саландер. Седна на един стол и започна да ги разглежда с почуда.

ЙЕРКЕР ХОЛМБЕРГ ИМАШЕ късмет. Само трийсет минути след като започнаха да обикалят по съседните къщи, полицаите попаднаха на седемдесет и две годишната Анна Виктория Хансон. Тя бе прекарала целия ден в разчистване на боклука от градината си, която се намираше при отбивката за вилната зона. Да, жената виждала добре. Забелязала дребно момиче с черно яке да минава пеша покрай дома ѝ по обяд. Около петнайсет часа се появили и двама мъже на мотоциклети. Вдигнали страшен шум. Малко след това момичето профучало в обратна посока на един от мотоциклетите. След това пристигнали и полицаите.

В момента, в който Йеркер Холмберг чу доклада, на мястото пристигна Кърт Свенсон.

– Какво се е случило? – попита той.

Йеркер Холмберг мрачно погледна колегата си и отговори:

– Не знам как да ти обясня.

– ЙЕРКЕР, ДА НЕ БИ ДА СЕ ОПИТВАШ да ми кажеш, че Лисбет Саландер се е появила в лятната къща на Бюрман и сама е пребила двамата председатели на МК „Свавелшьо“? – попита Бублански в телефонната слушалка.

По гласа му личеше, че е напрегнат.

– Ами, нали Паоло Роберто ѝ е бил треньор…

– Йеркер, млъкни.

– Добре, де. Магнус Лундин има огнестрелна рана в ходилото. Съществува известен риск да остане куц. Куршумът е излязъл през задната част на петата.

– Поне не го е застреляла в главата.

– Не е имало нужда. Доколкото разбрах от специалния отряд, Лундин е имал сериозни травми по лицето, счупена челюст и два избити зъба. Медиците предполагат, че има и сътресение на мозъка. Освен раната в крака се е оплакал и от силни болки в слабините.

– Какво е състоянието на Ниеминен?

– Той е напълно здрав. Но по думите на старчето, което ги е открило, е бил в безсъзнание, когато то влязло в двора. В началото не бил контактен, но впоследствие се посъвзел и се опитал да избяга точно когато полицаите от Стренгнес пристигнали на мястото.

За първи път от доста дълго време Бублански бе напълно озадачен.

– Има и един мистериозен детайл… – рече Йеркер Холмберг.

– Не свършиха ли вече?

– Не знам как да си го обясня. Коженото яке на Ниеминен… Той нали е дошъл дотук на мотор…

– Да?

– Скъсано е.

– Как така?

– Липсва цяло парче. На гърба му има огромна дупка с размери два на два дециметра. Точно на мястото на емблемата на МК „Свавелшьо“.

Бублански вдигна вежди.

– Защо ѝ е на Лисбет Саландер да отреже парче от якето му? За трофей?

– Нямам представа, но си мислех нещо друго – рече Йеркер Холмберг.

– Какво?

– Магнус Лундин има голям търбух, рус е и носи косата си вързана на конска опашка. Един от мъжете, отвлекли приятелката на Лисбет Саландер – Мириам Ву, е бил рус, с бирено коремче и конска опашка.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР НЕ БЕ изпитвала такава еуфория, откакто преди няколко години посети „Грьона Лунд“[80], за да се качи на скоростното влакче и да изпита усещането „свободно падане“. Бе се возила три пъти и щеше да го стори с удоволствие още три пъти, ако не ѝ бяха свършили парите.

Установи, че да се возиш на 125-кубиков мотор „Кавазаки“, който на практика представляваше просто малко по-мощен мотопед, не можеше да се сравни с усещането да управляваш „Харли Дейвидсън“ от 1450 кубика. Първите триста метра по лошо поддържания горски път от къщата на Бюрман мотоциклетът подскачаше нагоре-надолу като влакче на ужасите, а Лисбет се чувстваше като същински жироскоп. На два пъти за малко да излезе от пътя, но с много усилия успя да овладее превозното средство. Бе като да яздиш подплашен лос.

На всичкото отгоре каската непрекъснато ѝ падаше над очите, въпреки че я бе подплатила с парче от дебелото кожено яке на Сони Ниеминен.

Не посмя да спре, за да я нагласи, защото се страхуваше, че няма да успее да задържи мотора изправен. Бе прекалено дребна, за да достигне земята с крака, и се боеше, че мотоциклетът може да падне. В такъв случай никога нямаше да успее да го вдигне отново.

Задачата ѝ се улесни, когато излезе на по-широкия чакълест път, който водеше до вилната зона. Когато след няколко минути излезе на главния път за Стренгнес, се престраши да пусне кормилото с една ръка и да нагласи каската си. След това даде газ. Измина разстоянието до Сьодертеле за рекордно кратко време, като се усмихваше щастливо през целия път. Малко преди Сьодертеле срещна две шарени коли с включени светлини.

Най-умно би било да зареже мотора още в Сьодертеле и да се качи като Ирене Несер на влака за Стокхолм, но Лисбет Саландер не можа да устои на изкушението. Излезе на Е 4 и отново настъпи газта. Следеше старателно да не превишава позволената скорост или поне да не е с много, но въпреки това имаше усещането, че пада свободно във въздуха. Едва когато стигна до Елвшьо, свърна от шосето. Намери пътя до местния панаир и успя да паркира, без чудовището да падне на земята. С тъга заряза мотоциклета и каската с парчето от якето на Сони Ниеминен и отиде пеша до железопътната гара. Съвсем бе измръзнала. Слезе след една спирка на „Сьодра“, разходи се до апартамента си до Мусебаке и се излегна във ваната.

– ИМЕТО МУ Е Александър Залаченко – рече Гунар Бьорк. – Но на практика не съществува. Не е регистриран.

„Зала. Александър Залаченко. Най-накрая разполагам с име.“

– Кой е той и къде бих могъл да го намеря?

– Не е човек, когото би искал да срещнеш.

– Вярвай ми, страшно много държа да се срещна с него.

– Информацията, която ще ти дам, е секретна. Ако се разбере, че си я получил от мен, ще ме осъдят. Това е една от най-големите тайни на всички институции, заети със защитата на Швеция. Надявам се, че разбираш защо е толкова важно да ми гарантираш анонимност.

– Вече ти обещах.

– Достатъчно възрастен си, за да си спомняш Студената война.

Микаел кимна. „Давай по същество.“

– Александър Залаченко е роден през 1940 година в Сталинград, в бившия Съветски съюз. Когато е на една година, Хитлер започва осъществяването на плана „Барбароса“ и офанзивата на Източния фронт. И двамата родители на Залаченко загиват във войната. Поне така мисли той самият. Не знае какво точно се е случило по това време. Най-ранните му спомени са от сиропиталището в Урал.

Микаел кимна, за да му покаже, че следи историята.

– Сиропиталището се намира в един гарнизонен град и е поддържано от Червената армия. Може да се каже, че Залаченко още в ранна възраст получава военно обучение. Все пак става дума за най-страшните години от управлението на Сталин. След разпадането на Съветския съюз на бял свят излязоха много документи за провеждането на различни експерименти с цел създаването на специално обучена елитна войска от сираци, възпитавани от държавата. Залаченко е такова дете.

Микаел кимна.

– Ще се опитам да съкратя дългата му биография. Когато е на пет години, го изпращат в армейско училище. Оказва се, че е много талантлив. През 1955-та, когато е на петнайсет, продължава обучението си във военното училище в Новосибирск. Заедно с две хиляди други кадети получава обучение, характерно за спецназ, тоест за елитните руски войски.

– Добре. Бил е смел войник още като дете.

– През 1958 г., когато е на осемнайсет, е преместен в Минск и продължава да бъде обучаван от ГРУ. Знаеш ли какво е ГРУ?

– Да.

– Пълното му наименование е Главное разведывательное управление, или Военно разузнавателно управление, пряко подчинено на най-висшето ръководство на армията. ГРУ не бива да се бърка с КГБ или с тайната цивилна полиция.

– Знам.

– Филмите за Джеймс Бонд обикновено представят именно служителите на КГБ като основните шпиони в чужбина. В действителност КГБ отговаря за вътрешната сигурност на държавата, за концентрационните лагери в Сибир и за разстрела на противниците на режима с куршум в тила в мазето на затвора на Лубянка. ГРУ най-често извършва шпионаж и операции в чужбина.

– Разказът ти започва да звучи като урок по история. Продължавай.

– Когато навършва двайсет години, Александър Залаченко получава първото си назначение в чужбина. Изпратен е в Куба. Това е един вид тренировка, а той все още е младши лейтенант. Остава там две години и преживява Кубинската криза и операцията в Залива на свинете.

– Добре.

– През 1963 г. се връща в Минск, за да продължи обучението си. След това бива изпратен на служба първо в България, а после в Унгария. През 1965-а е повишен в чин лейтенант и за първи път е позициониран в Западна Европа, в Рим, където остава в продължение на дванайсет месеца. Това е първата му работа под прикритие. Тоест пребивава в страната като цивилен с фалшив паспорт, без да поддържа каквато и да било връзка с посолството.

Микаел кимна. С нежелание осъзна, че историята бе завладяваща.

– През 1967 г. е преместен в Лондон. Там организира екзекуцията на един самоотлъчил се агент на КГБ. През следващите десет години се превръща в един от най-добрите агенти на ГРУ. Наистина принадлежи към елита на най-верните политически войници. Обучението му започва още през детските години. Владее отлично минимум шест езика. Представял се е за журналист, фотограф, специалист по реклама, моряк и какво ли не. Владее до съвършенство изкуството да оцеляваш, експерт е по дегизировка и заблуждаващи маньоври. Ръководи собствени агенти и организира или изпълнява собствени операции. Повечето от тях са били поръчкови убийства, извършвани основно в държави от Третия свят, но е имало и задачи, свързани с изнудване, отправяне на заплахи или други поръчки на началниците му. През 1969 г. става капитан, през 1972 – майор, а през 1975 – полковник.

– Как е попаднал в Швеция?

– Ще стигна и дотам. През годините се корумпира и започва да краде оттук-оттам. Злоупотребява с алкохол и се забърква в твърде много любовни истории. Всичко това е известно на началниците му, но той си остава техен любимец и му прощават дребните прегрешения. През 1976 г. му е възложена мисия в Испания. Няма нужда да навлизаме в подробности, но той се напива и прави грешка. Мисията се проваля, Залаченко внезапно изпада в немилост и е отзован в Русия. Не се подчинява и положението му се влошава още повече. Тогава ГРУ заповядва на един военен аташе от посолството в Мадрид да го открие и да го вразуми. Нещо обаче сериозно се обърква по време на разговора и Залаченко убива служителя на посолството. Изведнъж се озовава в патова ситуация. Изгорил е всички мостове зад гърба си и набързо решава да се откаже от шпионска дейност.

– Добре.

– Това се случва в Испания. Залаченко оставя няколко лъжливи следи – уж че е заминал за Португалия и е претърпял инцидент с лодка, както и че е избягал в САЩ. Всъщност заминава за най-невероятната страна в Европа. Пристига в Швеция, свързва се с тайната полиция и иска статут на бежанец. Всъщност постъпва доста умно, като се има предвид, че вероятността някой от патрулите на смъртта на КГБ или ГРУ да го потърси у нас е на практика нулева.

Гунар Бьорк замълча.

– И?

– Как би следвало да постъпи правителството, ако един от истинските топ шпиони на СССР внезапно дезертира и потърси политическо убежище в Швеция? Това се случи точно след идването на власт на правителството на буржоазната коалиция и бе едно от първите неща, които трябваше да обсъдим с новия министър-председател. Политиците страхливци, разбира се, искаха да се отърват от него по възможно най-бързия начин, но не искаха да го върнат в Съветския съюз, защото щяха да предизвикат нечуван скандал. Вместо това се опитаха да го препратят към САЩ или Англия, но Залаченко отказа. Не харесваше САЩ, а за Англия смяташе, че е една от малкото страни, в които Съветският съюз разполага с агенти по най-висшите етажи на разузнаването. Не искаше да замине за Израел, защото не обича евреите. С други думи, бе решил, че ще живее в Швеция.

Цялата тази история звучеше толкова невероятно, че Микаел се зачуди дали Гунар Бьорк не го лъже.

– Значи е останал в Швеция?

– Точно така.

– И сте го запазили в тайна?

– От години насам това е една от най-добре пазените военни тайни в Швеция. Работата е там, че имахме голяма полза от Залаченко. От края на седемдесетте до началото на осемдесетте години той бе диамантът в короната от дезертирали агенти, дори и в световен мащаб. Никога преди не се бе случвало да емигрира оперативен шеф на един от елитните отряди на ГРУ.

– Значи ви е продавал информация?

– Точно така. Изигра картите си добре и предаваше информацията на части, така че да му е най-изгодно. Благодарение на получените от него данни успяхме да разкрием един агент в щаба на НАТО в Брюксел. Даде ни и имената на наемни убийци в Анкара и Атина. Не знаеше кой знае колко за Швеция, но притежаваше информация за операции в чужбина, която ние на свой ред можехме да предоставяме на трети страни в замяна на услуги.

– С други думи, започнали сте да си сътрудничите с него.

– Дадохме му нова самоличност, като му осигурихме единствено паспорт и малко пари. Справяше се сам с живота. За това бе обучен.

Микаел дълго мълча, опитвайки се да смели информацията. След това погледна Бьорк.

– Предния път, когато бях тук, ме излъга.

– Така ли?

– Твърдеше, че си се запознал с Бюрман в полицейския клуб по стрелба през осемдесетте. Всъщност първата ви среща е била доста по-рано.

Гунар Бьорк кимна замислено.

– Отговорих така машинално. Тази информация е секретна, а и нямаше причина да навлизам в подробности относно запознанството ни. Направих връзката едва когато ме попита за Зала.

– Разкажи ми как стана.

– Бях на трийсет и три и от три години работех в Сепо. Бюрман беше на двайсет и шест и току-що се беше дипломирал. Получи работа при нас и отговаряше за някои юридически дела. Всъщност бе нещо като практикант. Бюрман е родом от Карлскруна и баща му е работил за военното разузнаване.

– И?

– Всъщност и двамата с Бюрман бяхме напълно неквалифицирани, за да работим по случая на Залаченко, но той се свърза с шведските власти в деня на изборите през 1976 г. В полицията нямаше жива душа – всички бяха или в отпуск, или трябваше да изпълняват охранителни функции. Точно в този момент Залаченко реши да влезе в полицейското управление в Нормалм, да обясни, че търси убежище и че иска да разговаря с някого от тайната полиция. Не посочи конкретен човек. Аз бях дежурен и си мислех, че става въпрос за някакъв обикновен бежанец, затова взех Бюрман с мен да ми помага. Срещнахме се със Залаченко в полицейското управление в Нормалм.

Бьорк разтърка очи.

– Той съвсем спокойно ни уведоми как се казва, кой е и за кого е работил. Бюрман водеше записки. След известно време осъзнах с кого си имам работа и едва не припаднах. Прекратих разговора и изведох Залаченко и Бюрман по най-бързия възможен начин от сградата на полицията, където всички можеха да ни чуят. Не знаех какво да правя, затова наех стая в хотел „Континентал“ срещу Централна гара, напъхах вътре Залаченко, оставих Бюрман да го пази, слязох на рецепцията и се обадих на началника си.

Изведнъж се разсмя.

– Често си мисля, че се държахме като пълни аматьори. Но така стояха нещата.

– Кой беше началникът ти?

– Това няма значение. Не възнамерявам да назовавам още хора.

Микаел вдигна рамене и не се опита да го убеждава.

– И двамата с шефа ми съзнавахме, че трябва да се отнесем към случая с най-голяма дискретност и да въвлечем в него колкото се може по-малко лица. Всъщност с Бюрман много сбърках, случаят беше доста над нивото му, но тъй като вече бе запознат с тайната, решихме, че е по-добре да оставим него, вместо да назначаваме някой друг. Предполагам, че началниците ми разсъждаваха по същия начин за новобранец като мен. Общо седем човека, свързани с тайната полиция, знаеха за съществуването на Залаченко.

– А сега колко хора знаят за историята?

– От 1976 г. до началото на деветдесетте… Всичко на всичко двайсетина човека от правителството, върховното командване на армията и Сепо.

– А след това?

Бьорк сви рамене.

– След разпада на Съветския съюз той вече не беше интересен.

– Какво се случи след идването на Залаченко в Швеция?

Бьорк не продума толкова дълго, че Микаел взе да губи търпение.

– Ако трябва да съм честен… Залаченко се оказа златна мина и въвлечените в историята служители направиха кариера благодарение на него. Не ме разбирай погрешно, имаше страшно много работа. Определиха ме за негов ментор и през първите десет години се срещахме ако не всеки ден, то поне няколко пъти седмично. Говорим за най-важните години, когато той притежаваше актуална информация. Трябваше обаче и да го държа под око.

– Какво имаш предвид?

– Залаченко е хлъзгав като риба. Може да е невероятно чаровен, но и параноичен и луд. Имаше периоди, през които злоупотребяваше с алкохол и проявяваше склонност към насилие. Неведнъж ми се е налагало да излизам през нощта, за да го измъквам от разни каши.

– Например…

– Например веднъж в една кръчма се беше се сдърпал с някого и пребил двамата пазачи, които се опитвали да го усмирят. Залаченко е доста нисък и кльощав мъж, но притежава невероятни умения в ръкопашния бой и за съжаление понякога ги демонстрира при неподходящи обстоятелства. Веднъж дори се наложи да го прибирам от полицията.

– Изглежда ми напълно луд. Рискува, като привлича вниманието върху себе си. Не ми звучи като поведение на професионалист.

– Но той е професионалист. Не е извършвал престъпления в Швеция и не е бил арестуван. Предоставихме му шведски паспорт, лична карта и име. Живееше в апартамент в предградията, за който плащаше тайната полиция. Но не можехме да му забраним да ходи по заведения или по жени. Можехме единствено да разчистваме след него. С него работих до 1985 година, когато получих ново назначение и Залаченко бе поет от друг служител.

– Каква беше ролята на Бюрман?

– Честно казано, от Бюрман нямаше полза. Не беше особено талантлив, а и не му беше мястото при нас. По чиста случайност се оказа въвлечен в историята със Залаченко. Работеше по случая в началото, и то от време на време, когато се нуждаехме от човек, който да се погрижи за правните формалности. Началникът ми разреши проблема с Бюрман.

– Как?

– По най-лесния възможен начин. Осигуриха му цивилна работа в адвокатска кантора, свързана с…

– „Кланг и Рейне“.

Гунар Бьорк погледна остро Микаел. После кимна.

– Бюрман не беше особено способен, но се справяше добре. През годините Сепо му възлагаше различни задачи, по-малки разследвания и така нататък. Затова може да се каже, че той също направи кариера благодарение на Залаченко.

– Къде се намира Зала днес?

Бюрман се поколеба за миг.

– Не знам. Контактите ми с него се разредиха след 1985 г., а през последните дванайсет години изобщо не съм го виждал. Последното, което чух, е, че е напуснал Швеция през 1992-ра.

– Очевидно се е върнал. Името му се споменава във връзка с търговия с оръжия, наркотици и трафик на секс робини.

– Не съм изненадан – въздъхна Бьорк. – Но не можеш да си сигурен дали става дума за същия Зала.

– Вероятността в тази история да има двама замесени, на име Зала, е минимална. Как е шведското му име?

Бьорк наблюдаваше Микаел.

– Не възнамерявам да ти кажа.

– Обеща да не увърташ.

– Искаше да знаеш кой е Зала. Разказах ти. Няма да ти разкрия и последния си коз, преди да съм напълно сигурен, че ще спазиш своята част от уговорката.

– Зала вероятно е извършил три убийства, а полицията преследва грешен човек. Ако мислиш, че ще спра дотук, без да узная истинското му име, дълбоко грешиш.

– Откъде знаеш, че Лисбет Саландер е невинна?

– Просто го знам.

Гунар Бьорк се усмихна на Микаел. Изведнъж се почувства много по-уверен.

– Мисля, че Зала е убиецът – рече Микаел.

– Грешиш. Зала никого не е застрелял.

– Откъде знаеш?

– Защото днес Зала е на шейсет и пет и е инвалид. Единият му крак е ампутиран и му е трудно да ходи. Не би могъл да търчи около Оденплан и Еншеде и да стреля по хората. Ако реши да убива някого, трябва да си поръча такси.

МАЛИН ЕРИКСОН СЕ УСМИХНА учтиво на Соня Мудиг.

– За това трябва да попитате Микаел.

– Добре.

– Не мога да обсъждам проучването му с вас.

– Но ако мъжът, когото наричат Зала, е вероятният извършител…

– Трябва да говорите с Микаел – повтори Малин. – Мога да ви помогна с информация за работата на Даг Свенсон, но не и по отношение на нашето разследване.

Соня Мудиг въздъхна.

– Разбирам. Какво можете да ми кажете за лицата от този списък?

– Само това, което Даг Свенсон е написал, но нищо за източниците. Обаче трябва да знаете, че Микаел е разговарял с около дузина от въпросните лица и ги е зачеркнал като вероятни извършители. Може би ще ви е от помощ.

Соня Мудиг кимна колебливо. „Не, няма да ми помогне. Полицията трябва да ги посети и разпита официално. Съдия. Трима адвокати. Няколко политици и журналисти… и колеги. Голяма веселба ще падне.“ Соня Мудиг си каза, че е трябвало да започнат с разпитите още в деня след убийството.

Погледът ѝ попадна върху едно от имената от списъка. Гунар Бьорк.

– Не е посочен адресът на това лице.

– Не.

– Защо?

– Работи в тайната полиция и адресът му е секретен. Но в момента е в болнични. Даг Свенсон така и не можа да се свърже с него.

– А вие успяхте ли? – усмихна се Соня Мудиг.

– Попитайте Микаел.

Соня Мудиг се бе загледала в стената над бюрото на Даг Свенсон. Размишляваше.

– Може ли да ви задам един личен въпрос?

– Заповядайте.

– Кой според вас е убил приятелите ви и адвокат Бюрман?

Малин Ериксон не отговори. Искаше ѝ се Микаел Блумквист да е тук и да отговаря на въпросите. Не ѝ беше приятно да я разпитва полицията, въпреки че нямаше какво да крие. Още по-неприятно ѝ беше, че не може да обясни какво точно бяха открили. След това чу гласа на Ерика Бергер зад гърба си.

– Изхождаме от факта, че целта на убийствата е била да се запуши устата на Даг Свенсон, но не знаем кой е извършителят. Микаел се е съсредоточил главно върху неизвестно лице на име Зала.

СЪБИТИЯТА ОКОЛО ЛЯТНАТА КЪЩА на Бюрман бяха последвани от трескави дейности през целия следобед. В цялата област бе вдигната тревога с информацията, че Лисбет Саландер най-накрая е дала признак на живот. Съобщиха, че тя най-вероятно се придвижва с „Харли Дейвидсън“, собственост на Маге Лундин. Отправиха предупреждение към полицаите, че е въоръжена и е простреляла човек до лятна къща в близост до Сталархолмен.

Полицията разположи постове при подстъпите към Стренгнес и Мариефред, както и към Сьодертеле. Вечерта влаковете между Сьодертеле и Стокхолм бяха претърсвани часове наред. Не бе открито дребно момиче нито със, нито без „Харли Дейвидсън“.

Едва в седем часа вечерта една полицейска кола забеляза изоставен „Харли Дейвидсън“, паркиран пред Стокхолмския панаир в Елвшьо, след което издирването бе продължено в Стокхолм. Полицаите в Елвшьо докладваха още, че са открили парче от кожено яке с емблемата на МК „Свавелшьо“. Когато разбра за тази улика, инспектор Бублански вдигна очилата на челото си и мрачно се загледа в мрака зад прозореца на кабинета си на Кунгсхолмен.

Целият ден бе белязан с мрачни събития. Отвличането на една от приятелките на Саландер, намесата на Паоло Роберто, последвалият умишлен палеж и откриването на гроба на дребен престъпник в гората около Сьодертеле. Накрая и невероятният хаос в Сталархолмен.

Бублански отиде в големия кабинет и се загледа в картата на Стокхолм и околностите му. Погледът му се плъзна към Сталархолмен, Нюкварн, Свавелшьо и накрая Елвшьо, четирите места, които се бяха прочули по различни причини. След това погледна Еншеде и въздъхна. Имаше неприятното чувство, че полицията изобщо не е в крак със събитията. Всъщност нищо не разбираше. Истината за убийствата в Еншеде май щеше да се окаже доста по-многопластова, отколкото бяха предполагали в началото.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ НЯМАШЕ ни най-малка представа за случилото се в Сталархолмен. Той напусна Смодаларьо към три часа следобед. Спря на една бензиностанция и изпи едно кафе, докато се опитваше да проумее току-що чутата история.

Не очакваше да получи толкова много информация от Бьорк, който обаче категорично отказа да му помогне с последното парче от пъзела, като му разкрие шведската самоличност на Залаченко. Чувстваше се измамен. Историята изведнъж беше свършила, а Бьорк не желаеше да му каже каква е развръзката.

– Имаме уговорка – бе настоял Микаел.

– Изпълних моята част. Казах ти кой е Залаченко. Ако ти трябва още информация, ще се наложи да сключим нова сделка. Трябва да ми гарантираш, че няма да разкриваш името ми и че няма да има никакви последствия.

– Как бих могъл да ти дам подобни гаранции? Не отговарям за полицейското разследване, а рано или късно ще стигнат до теб.

– Не се притеснявам за полицейското разследване. Трябват ми гаранции, че никога няма да споменеш името ми във връзка с курвите.

Микаел забеляза, че Бьорк се притеснява повече да не бъде обвинен в търговия със секс услуги, отколкото в издаване на свръхсекретна служебна информация. Това показваше що за човек е.

– Вече ти обещах, че и дума няма да напиша за теб по този повод.

– Но сега искам да ми гарантираш, че няма да ме споменаваш и във връзка с историята около Залаченко.

Микаел нямаше намерение да му дава подобна гаранция. Можеше да му обещае анонимност, що се отнася до информацията за самия Залаченко, но не повече. Накрая се бяха разбрали да си помислят малко по въпроса, преди да продължат разговора си.

Докато Микаел седеше на бензиностанцията и пиеше кафе, имаше чувството, че отговорът му е под носа, но не може да го види. Бе толкова близо до развръзката, а не съумяваше да проясни мислите си. Накрая си спомни, че има още един човек, който може да хвърли светлина върху историята. Пък и в момента се намираше доста близо до Ерща. Погледна часовника си, бързо се изправи и потегли към Холгер Палмгрен.

ГУНАР БЬОРК се тревожеше. Срещата с Микаел Блумквист го бе изтощила напълно. Гърбът го болеше повече от всякога. Изпи три болкоуспокояващи таблетки и се изтегна на дивана в хола. Какви ли не мисли се въртяха в главата му. След около час стана, свари вода и извади чая „Липтън“. Седна на кухненската маса и се замисли.

Можеше ли да разчита на Микаел Блумквист? Бе изиграл картите си и сега съдбата му зависеше от добрата воля на журналиста. Същевременно обаче успя да запази най-важния детайл в тайна. Самоличността и същността на ролята на Зала в цялата история. Това бе изключително важен коз.

Как, по дяволите, се забърка в тази каша? Не беше престъпник. Просто бе платил на няколко курви. Беше ерген. Онази проклета шестнайсетгодишна кучка дори не се преструваше, че го харесва. През цялото време го гледаше с отвращение.

Проклета курва. Само да не беше толкова малка. Ако бе над двайсет, нещата нямаше да изглеждат толкова зле. Медиите щяха да го разкъсат, ако се разчуеше. Блумквист също го презираше и дори не се опитваше да го скрие.

Залаченко.

Сутеньор. Каква ирония. Бе се чукал с курвите на Залаченко. А Залаченко се оказа достатъчно умен, за да стои на заден план.

Бюрман и Саландер.

И Блумквист.

Имаше един изход.

След няколко часа размисъл отиде в кабинета си и откри бележката с номера, който записа, когато се отби на работното си място по-рано през седмицата. Не само това бе скрил от Микаел Блумквист. Знаеше къде точно се намира Залаченко, но не бе говорил с него от дванайсет години. Не му се искаше никога повече да го прави.

Но Залаченко бе хлъзгав като риба. Щеше да разбере проблема. И да изчезне от лицето на земята. Да замине за чужбина и да се пенсионира. Всъщност същинската катастрофа би настъпила, ако го арестуват. Тогава всичко щеше да се провали.

Дълго се колеба, преди да вдигне слушалката и да набере номера.

– Здравей. Свен Янсон е – рече той.

Не бе използвал това свое фалшиво име от доста отдавна. Но Залаченко отлично си спомняше за кого става дума.