Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА Велики четвъртък, 24 март – понеделник, 4 април

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПРЕКАРА първата седмица след обявяването ѝ за издирване от полицията, без изобщо да се притесни. Намираше се на сигурно място в апартамента си на улица Фискаргатан до площад Мусебаке. Мобилният ѝ телефон не работеше – бе извадила сим картата. Нямаше намерение да използва този номер повече. С нарастващо удивление следеше заглавията в интернет страниците на вестниците и новинарските емисии по телевизията.

Гледаше ядосано паспортната си снимка, която бе разпространена първо по интернет, а след това оглави всички първи страници във вестниците и новинарските емисии. Не приличаше на човек.

Въпреки че години наред се бе стремила да остане анонимна, сега се превръщаше в едно от най-известните и обсъждани лица в държавата. С лека почуда започна да осъзнава, че обявяването за общодържавно издирване на едно дребничко момиче, заподозряно в тройно убийство, бе една от най-големите новини на годината, с почти същата значимост като историята за сектата от Кнютбю[64]. Сбърчила чело, Лисбет следеше замислено коментарите и обясненията в медийното пространство. Озадачаваше я фактът, че медицинските документи за психичното ѝ заболяване, защитени от принципите на лекарската тайна, изглежда, бяха напълно достъпни за всички редакции. Едно заглавие пробуди забравени спомени.

АРЕСТУВАНА ЗА ПОБОЙ НА „ГАМЛА СТАН“

Един от съдебните репортери на Шведската телеграфна агенция бе сложил конкуренцията в малкия си джоб, след като бе успял да изрови копие от разследването на „Съдебна медицина“ след арестуването на Лисбет на метростанция „Гамла стан“, където бе сритала един пътник в лицето.

Лисбет си спомняше чудесно събитията от метрото. Бе ходила до Оденплан и се прибираше в дома на приемните си родители в Хегештен (където пребиваваше временно). На станция „Родмансгатан“ във вагона се качи някакъв непознат и на пръв поглед трезвен мъж, който веднага я фиксира с поглед. По-късно научи, че това е Карл Еверт Блумгрен, 52-годишен бивш играч на бънди[65] от Йевле, в момента безработен. Въпреки че мотрисата беше полупразна, той седна до нея и започна да ѝ се натиска. Сложи ръка на коляното ѝ и се опита да подеме разговор с думите: „Ще ти дам 200 крони, ако дойдеш с мен вкъщи“. Тя го игнорира, но той стана още по-напорист и я нарече „стара кифла“. Фактът, че не му отговори и дори се премести на друга седалка, след като спряха на централната метростанция, не го обезсърчи.

Когато приближиха „Гамла стан“, той я прегърна откъм гърба, пъхна ръце под пуловера ѝ и едновременно с това прошепна в ухото ѝ, че е курва. Лисбет Саландер не обичаше да бъде наричана курва от напълно непознати хора в метрото. В отговор го удари с лакът в окото, след което се хвана за един прът, набра се и го срита с двата си тока в основата на носа. Ударът ѝ бе последван от известна кръвозагуба.

Имаше възможност да се измъкне от мотрисата, когато спряха на перона, но тъй като беше облечена по последна пънк мода, а косата ѝ бе боядисана в синьо, един радетел на реда се хвърли върху нея, събори я на земята и я задържа така, докато не дойде полиция.

Лисбет чумоса пола и телосложението си. Ако беше момче, никой нямаше да посмее да ѝ се нахвърли така.

Дори не се опита да обясни защо бе сритала Карл Еверт Блумгрен в лицето. Смяташе за безсмислено да обяснява каквото и да било на униформените представители на властта. Водена от принципите си, отказа да говори с психиатрите, които се опитаха да преценят в какво душевно състояние се намира. За щастие няколко от останалите пътници в метрото бяха наблюдавали развоя на събитията. Сред тях бе и една напориста дама, която се оказа депутат от Партията на центъра. Жената даде свидетелски показания на място, съгласно които Блумгрен се бе натискал на Саландер, преди тя да го нападне. Впоследствие се оказа, че Блумгрен два пъти е съден за сексуални престъпления, така че прокурорът реши да преустанови делото. Разследването на социалните по случая обаче продължи още известно време и приключи с решение на Градския съд за поставянето ѝ под попечителство. Така Лисбет Саландер попадна под грижите първо на Холгер Палмгрен, а след това и на Бюрман.

Сега всички тези интимни и тайни подробности бяха станали обществено достояние. Биографията ѝ бе допълнена от ярки описания на конфликтите ѝ с околните, започнали още от малките класове. В допълнение към това бе оповестено, че е прекарала първата година от пубертета в детска психиатрична клиника.

МЕДИЙНАТА ДИАГНОЗА за Лисбет Саландер варираше в различните броеве и според изданието. Един път я описваха като психопатка, друг път като шизофреничка, страдаща от сериозна мания за преследване. Всички вестници я представяха като умствено изостанала – та нали не бе успяла дори да завърши основното си образование и бе приключила девети клас без оценки. Обществеността не биваше да се съмнява в лабилността ѝ и склонността ѝ към насилие.

Когато се разбра, че Лисбет Саландер се познава с известната лесбийка Мириам Ву, съвсем очаквано повечето вестници подеха неистова борба за откриване на сензационни факти. Мириам Ву бе участвала в провокативното шоу на Бенита Коста по време на Прайд фестивала, когато бе заснета гола от кръста нагоре, облечена с кожени панталони с тиранти и лачени ботуши на висок ток. Освен това бе публикувала статии в едно гей списание, които медиите усърдно цитираха. Плюс това няколко пъти я бяха интервюирали във връзка с участията ѝ в различни шоута. Комбинацията от възможна убийца лесбийка и пикантен нетрадиционен секс очевидно представляваше несравним трик за повдигане на тиража.

ТЪЙ КАТО МИРИАМ ВУ отсъстваше по време на първата драматична седмица, появиха се различни предположения, че и тя е станала жертва на Саландер или пък е неин съучастник. За щастие тези хипотези бяха помествани главно на страницата на глупавия форум „Ексилен“ в интернет и не се срещаха в по-големите медии. За сметка на това обаче няколко вестници спекулативно обобщаваха, че посветеният на търговията със секс дисертационен труд на Мия Бергман може да е подтикнал Лисбет Саландер към убийство, тъй като според социалните тя се е занимавала с проституция.

В края на седмицата медиите откриха, че Саландер познава и група млади жени, последователки на сатанизма. Групата се наричаше „Ивъл Фингърс“ и бе вдъхновила един по-възрастен журналист да напише статия за безнравствеността на младите и за опасностите, които крие цялата им съвременна култура – от скинарите до хип-хопа.

Към този момент обществото вече бе залято с информация за Лисбет Саландер. Ако решеше да обобщи всички твърдения в различните медии, човек можеше да стигне до извода, че полицията преследва лесбийка психопатка, член на банда садомазохистични сатанистки, които пропагандират нетрадиционен секс, мразят обществото като цяло и най-вече мъжете. Тъй като Лисбет Саландер се бе намирала в чужбина през изминалата година, възможно бе да има връзки и с международната престъпност.

САМО ЕДНА СТАТИЯ предизвика сравнително по-емоционална реакция от страна на Лисбет Саландер. Следното заглавие привлече интереса ѝ.

„СТРАХУВАХМЕ СЕ ОТ НЕЯ“

– Заплашваше, че ще ни убие – твърдят учители и съученици.

Думите бяха на бивша учителка, която в момента работеше като дизайнер на платове. Ставаше дума за Биргита Миос. Именно тя бе заявила, че Лисбет Саландер е заплашвала съучениците си и дори учителите ѝ се страхували от нея.

Всъщност Лисбет се бе сблъсквала с Миос. Тогава беше на единайсет години. Спомняше си Миос като неприятна учителка по математика, която преподаваше на класа им по заместване и все се опитваше да я накара да отговори на един въпрос. Лисбет вече го бе сторила веднъж, но според публикувания в учебника отговор излизаше, че греши. Всъщност учебникът грешеше и Лисбет смяташе, че това би трябвало да е очевидно за всички. Но Миос ставаше все по-настоятелна, а Лисбет в крайна сметка загуби всякакво желание да обсъжда въпроса. Накрая само мълчеше с нацупени устни, докато Миос в отчаянието си не я хвана за рамото и не я разтърси, за да привлече вниманието ѝ. В отговор Лисбет я удари с учебника по главата, което предизвика известна суматоха. После плю, съска и рита с крака, докато съучениците ѝ се опитваха да я задържат.

Материалът бе публикуван в един вечерен вестник заедно с няколко коментара в по-малка статия със снимка на един от бившите ѝ съученици, който позираше пред входа на старото ѝ училище. Въпросният съученик се казваше Давид Густавсон и се представяше като икономист. Той твърдеше, че учениците се страхували от Лисбет Саландер, защото веднъж „заплашила да ги убие“. Лисбет си спомняше Давид Густавсон като един от най-големите ѝ мъчители в училище – бе едър, същинско чудовище, с коефициент на интелигентност, по-малък от този на риба. Густавсон не изпускаше случай да обиди или блъсне съучениците си в коридора. Веднъж я бе нападнал зад гимнастическия салон по време на обедното междучасие и тя, както обикновено, отвърна на удара. От чисто физическа гледна точка нямаше никакъв шанс, но още тогава се ръководеше от принципа, че смъртта е за предпочитане пред капитулацията. Един подобен инцидент веднъж излезе извън контрол. Тогава група ученици се събраха в кръг около тях, за да наблюдават как Давид Густавсон не спира да поваля Лисбет Саландер. Известно време гледката ги забавляваше, но глупавото момиче не мислеше за собственото си добро и не се отказа от битката. Даже не се разплака и не помоли за милост.

Накрая на всички им дойде в повече. Надмощието на Давид бе толкова очевидно, а Лисбет беше така беззащитна, че Давид започна да събира черни точки. Бе започнал нещо, което не можеше да довърши. Накрая удари на Лисбет два здрави юмрука, така че пукна долната ѝ устна и ѝ изкара въздуха. Съучениците ѝ я оставиха свита на кълбо и нещастна зад гимнастическия салон и изчезнаха, смеейки се, зад ъгъла.

Лисбет Саландер се прибра и се опита да се отърси от преживяното. Два дни по-късно се върна в училище с бейзболна бухалка и удари Давид през ухото насред училищния двор. Докато той лежеше шокиран на земята, тя притисна бухалката до гръкляна му, наведе се над него и му прошепна, че ако я докосне още веднъж, ще го убие. Когато училищният персонал забеляза сцената, Давид бе откаран в болница, а Лисбет – изпратена при директора за наказание, забележка в досието и предаване на социалните за извършване на разследване.

Близо петнайсет години Лисбет не се бе питала защо ли му са на света Миос и Густавсон. Реши да провери с какво се занимават в настоящия момент, когато ѝ останеше малко време.

ЕФЕКТЪТ от всички писания бе, че цялата шведска нация, за добро или за зло, вече познаваше Лисбет Саландер. Животът ѝ бе разнищен до най-малките подробности, които бяха оповестени и публикувани в пресата – от избухванията в основното училище до лечението ѝ в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“ край Упсала, където бе прекарала повече от две години.

Наостри уши, когато попадна на телевизионното интервю на главния лекар Петер Телебориан. Той бе с осем години по-стар, откакто Лисбет го бе видяла за последен път по време на процеса за поставянето ѝ под попечителство в Градския съд. Челото му бе набраздено от дълбоки бръчки. Почеса се по рехавата брадичка, когато със загрижено изражение се обърна към репортера и обясни, че е обвързан от принципите на лекарската тайна и затова не би могъл да обсъжда конкретен пациент. Можел да каже единствено, че Лисбет Саландер е била комплициран случай, изискващ професионални грижи, и че Градският съд против волята му е постановил тя да бъде пусната на свобода и поставена под попечителство, вместо да бъде прибрана в съответното заведение, за да получи лечението, от което се е нуждаела. Телебориан изтъкна, че това е скандално. Изказа съжалението си, че трима души са изгубили живота си в резултат на едно неправилно решение, и не пропусна възможността да направи няколко препратки към бюджетните съкращения в областта на психиатричните грижи, които правителството предприемаше през последните десетилетия.

На Лисбет ѝ направи впечатление, че нито един вестник не обърна внимание на факта, че най-обичайната форма на лечение в детското отделение с ограничен достъп, за което отговаряше д-р Телебориан, бе поставянето на „неспокойните и неконтролируеми пациенти“ в „свободна от дразнители“ стая. Мебелировката ѝ се състоеше основно от койка с ремъци. Академичният претекст бе, че липсата на дразнители щял да предпази децата от евентуални пристъпи.

Когато порасна малко, откри, че същият метод има и друго научно име – сензорна депривация. Съгласно Женевската конвенция подлагането на затворници на сензорна депривация се считаше за нарушаване на човешките права. То бе често използван метод при промиването на мозъци, извършвано в страни с диктаторски режими. Освен това съществуваха документи, които доказваха, че политическите затворници, признали всевъзможни абсурдни престъпления по време на съдебните процеси в Москва през трийсетте години на миналия век, са били подлагани на подобни манипулации.

Докато Лисбет гледаше лицето на Петер Телебориан по телевизията, сърцето ѝ се смрази. Чудеше се дали все още използва същия противен одеколон за след бръснене. Той бе отговарял за това, което на теория се определяше като нейно лечение. Тя така и не успя да разбере какво точно се искаше от нея, освен да се подложи на някаква терапия и да започне да осъзнава постъпките си. Лисбет бързо разбра, че „неспокоен и неконтролируем пациент“ е равнозначно на пациент, който поставя под съмнение квалификацията и идеите на Телебориан.

В резултат на това откри, че в „Санкт Стефан“ на прага на XXI век все още се практикува най-обичайният през XVI век метод на психиатрично лечение.

Прекара около половината от престоя си в „Санкт Стефан“ завързана на въпросната койка в „освободената от дразнители“ стая. С което очевидно постави своеобразен рекорд.

Телебориан никога не се бе възползвал от нея сексуално. Всъщност почти никога не я докосваше, освен при най-невинни обстоятелства. Един-единствен път постави предупредително ръка на рамото ѝ, докато тя лежеше завързана в изолатора.

Лисбет се чудеше дали следите от зъбите ѝ все още си личат на ръката му над кутрето.

Отношенията им бяха прераснали в двубой, в който Телебориан държеше всички козове. Нейният контраход бе да се изключи и напълно да игнорира присъствието му в стаята.

Беше на дванайсет години, когато две жени полицайки я откараха в „Санкт Стефан“. Това се случи няколко седмици след Голямото зло. Спомняше си всеки детайл. В началото си бе мислела, че всичко ще се нареди по някакъв начин. Опита се да представи своята версия на полицията, социалните служители, болничния персонал, сестрите, лекарите, психолозите и дори на един свещеник, който искаше тя да се моли заедно с него. Докато седеше на задната седалка на полицейската кола, която премина покрай Венер-Грен Центер, в посока на север към Упсала, все още не знаеше къде я водят. Никой не я бе информирал. Именно тогава започна да осъзнава, че нещата няма да се наредят.

Все пак се опита да обясни как стоят и на Петер Телебориан.

В резултат навръх тринайсетия си рожден ден лежеше завързана за койката.

Петер Телебориан несъмнено бе най-противният и гаден садист, който Лисбет Саландер бе срещала през живота си. В сравнение с него Бюрман можеше ряпа да яде. Бюрман бе брутален мръсник, с когото нямаше проблем да се справи. Петер Телебориан обаче се криеше зад стена от документи, експертизи, академични заслуги и психиатрични глупости. Той никога нямаше да бъде упрекнат или предаден на властите заради действията си.

Държавата му бе възложила да завързва непослушни малки момиченца с ремъци.

Всеки път, когато лежеше по гръб, а той затягаше ремъците, Лисбет Саландер виждаше в погледа му възбуда. Тя знаеше. И той знаеше, че тя знае. Беше му го показала съвсем ясно.

В нощта срещу тринайсетия си рожден ден Лисбет си обеща никога повече да не размени нито дума с Петер Телебориан или с който и да било друг психиатър или психолог. Това бе подаръкът, който сама си направи за рождения си ден. И удържа на обещанието си. Знаеше, че това е разстроило Петер Телебориан и може би най-много от всичко друго е допринесло за редовното ѝ завързване за койката. Но бе готова да заплати тази цена.

Научи се да се владее до съвършенство. Не получи повече пристъпи и престана да хвърля предмети около себе си през дните, когато я пускаха от изолатора.

Но не говореше с лекари.

За сметка на това разговаряше учтиво и непринудено със сестрите, кухненския персонал и чистачите. Това не оставаше незабелязано. Една дружелюбна сестра, на име Каролина, на която Лисбет частично се бе доверила, я попита един ден защо постъпва така. Лисбет я погледна въпросително.

– Защо не разговаряш с лекарите?

– Защото не чуват какво им говоря.

Отговорът ѝ не беше съвсем искрен. Всъщност това бе нейният начин да поддържа някакъв вид комуникация с лекарите. Знаеше, че всички нейни подобни реплики се вписват в картона ѝ и доказват, че мълчанието ѝ е плод на едно напълно рационално решение.

През последната година в „Санкт Стефан“ Лисбет все по-рядко бе изпращана в изолатора. Когато все пак ѝ се случеше да попадне там, то бе, защото по някакъв начин бе ядосала Петер Телебориан, което, изглежда, ѝ се удаваше без проблем всеки път, щом я погледнеше. Той непрекъснато се опитваше да пробие упоритото ѝ мълчание и да я накара да го забележи.

В един момент Телебориан реши да изпише на Лисбет психотропни лекарства, които причиняваха затруднено дишане, замъгляваха съзнанието и пораждаха чувство за тревожност. Лисбет отказа да ги приема, което доведе до решението да ѝ бъдат давани насила по три таблетки дневно.

Тя оказа толкова силна съпротива, че персоналът се видя принуден да използва сила, за да я задържи на едно място и да разтваря челюстите ѝ. Така я принуждаваха да ги гълта. Първия път Лисбет веднага пъхна пръсти в гърлото си и повърна обяда си върху най-близкия служител. Впоследствие ѝ даваха таблетките, докато бе вързана. Ответната реакция на Лисбет – научи се да повръща без помощта на пръстите си. Прекратиха тази терапия заради яростната ѝ съпротива и допълнителната работа, която се отваряше на персонала.

Когато навърши петнайсет, внезапно я преместиха в Стокхолм, а след това я настаниха в приемно семейство. Този развой на събитията я изненада. Случи се в момент, когато Телебориан вече не беше шеф на „Санкт Стефан“ и Лисбет Саландер бе убедена, че това е единствената причина за внезапното ѝ изписване. Ако зависеше само от Телебориан, тя щеше да продължи да лежи завързана на койката в изолатора.

А сега го гледаше по телевизията. Чудеше се дали си представя, че тя отново ще му падне в ръцете, или пък че вече е достатъчно голяма, за да задоволи фантазиите му. Нападката му срещу решението на Градския съд Лисбет да не бъде принудително хоспитализирана прозвуча скандално и предизвика възмущението на репортерката, която го интервюираше, но очевидно нямаше никаква представа какви въпроси да му зададе. Никой не можеше да опонира на Петер Телебориан. Предишният главен лекар на „Санкт Стефан“ бе починал. Съдията, председателствал случая и отчасти изиграл ролята на злодея в драмата, бе излязъл в пенсия и отказваше да дава изявления за пресата.

ЛИСБЕТ ОТКРИ един от най-озадачаващите текстове на интернет страницата на средностатистически местен вестник. Прочете го три пъти, преди да изключи компютъра и да запали цигара. Настани се в прозоречната ниша върху закупената от ИКЕА възглавница и се загледа отчаяно в нощното осветление навън.

„Тя е бисексуална – твърди приятелка от детските ѝ години.

Двайсет и шест годишната жена, преследвана за три убийства, е описвана като затворена ексцентричка, която изпитва огромни трудности да се приспособи в училище. Тя си остава аутсайдер въпреки множеството опити да бъде приобщена към колектива.

– Имаше очевидни проблеми със сексуалната си идентичност – спомня си Йохана, една от малкото ѝ близки приятелки в училище. – Отрано стана ясно, че е бисексуална и различна. Притеснявахме се за нея.“

Статията продължаваше с няколко случки, които Йохана си спомняше. Лисбет сбърчи вежди. Самата тя изобщо нямаше спомен за подобни случки, нито пък бе имала близка приятелка на име Йохана. Всъщност не си спомняше изобщо да е имала близък приятел или човек, който да се е опитвал да я приобщава към колектива.

Статията не съдържаше информация за времето на случките, ала тя на практика бе прекъснала училище на дванайсетгодишна възраст. Това означаваше, че разтревожената ѝ приятелка от детинство бе открила бисексуалността ѝ още в началните класове.

Въпреки безумния поток от глупави статии, публикувани през изминалата седмица, интервюто с Йохана я засегна най-много – толкова бе очевидно, че е изфабрикувано. Или репортерът се бе сблъскал с патологична лъжкиня, или пък самият той бе съчинил историята. Тя запомни името му и го добави към списъка си с бъдещи обекти на проучване.

ДОРИ И ПО-МЕКИТЕ, критикуващи обществото репортажи, със заглавия от рода на „Провалът на обществото“ или „Тя така и не получи помощта, от която се нуждаеше“ не можеха да променят представата на хората за нея като за враг номер едно – масова убийца, която в пристъп на лудост бе екзекутирала трима уважавани граждани.

Лисбет четеше анализите на живота си с известно увлечение и забеляза очевиден пропуск в обществената информация. Въпреки че явно имаха напълно неограничен достъп до всички интимни подробности от живота ѝ, медиите бяха пропуснали Голямото зло, което ѝ се случи малко преди да навърши тринайсет години. Информацията за живота ѝ обхващаше периодите от предучилищна до единайсетгодишна възраст и след навършване на петнайсет, когато я изписаха от детската психиатрична клиника и я настаниха в приемно семейство.

Изглежда, някой от запознатите с разследването лица снабдяваше медиите с информация, но по неизвестни на Лисбет Саландер причини бе потулил епизода с Голямото зло. Това я озадачи. Ако полицията искаше да изтъкне склонността ѝ към прояви на брутално насилие, то този епизод безспорно бе най-тежкият инцидент в биографията ѝ, далеч по-сериозен от всички маловажни случки в училищния двор. Той бе и пряката причина тя да бъде закарана до Упсала и затворена в „Санкт Стефан“.

НА ВЕЛИКДЕН ЛИСБЕТ започна да проучва полицейското разследване. Благодарение на публикуваните в медиите данни придоби добра представа за участниците. Отбеляза си, че прокурор Екстрьом ръководи предварителното следствие и че обикновено той говори на пресконференциите. Начело на същинското разследване бе криминален инспектор Ян Бублански. Беше закръглен мъж, а сакото му стоеше като харизано. Той понякога придружаваше Екстрьом на пресконференциите.

След няколко дни идентифицира Соня Мудиг като единствената жена в групата и лицето, открило адвокат Бюрман. Забеляза и имената на Ханс Фасте и Кърт Свенсон, но пропусна Йеркер Холмберг, който не се споменаваше в нито един репортаж. Създаде отделен файл в компютъра си за всяка от тези персони и започна да събира информация.

Информация за напредването на разследването, разбира се, можеше да бъде открита в компютрите на заетите с него полицаи, чиято база данни се съхраняваше на полицейския сървър. Лисбет Саландер знаеше, че е изключително трудно да се проникне във вътрешната мрежа на полицията, но в никакъв случай не е невъзможно. Беше го правила и преди.

Във връзка с една задача, възложена ѝ преди четири години от Драган Армански, бе проучила структурата на полицейската мрежа и възможностите за проникване в криминалния регистър. Провали се напълно в опитите си да проникне отвън – полицейските защитни стени бяха извънредно усъвършенствани и съдържаха всевъзможни капани, които можеха да доведат до неприятни последствия.

Полицейската вътрешна мрежа бе изградена, както подобаваше, със собствени кабели и достъпът до нея отвън или през интернет бе невъзможен. С други думи, за да проникне в нея, ѝ трябваше някой полицай, който работи върху разследването и има съответните правомощия, или, което бе вторият идеален вариант, трябваше да заблуди системата, че тя самата е такова лице. В това отношение, за щастие, полицейските експерти по сигурността бяха направили огромен пропуск. В страната имаше голям брой полицейски управления с достъп до полицейската компютърна мрежа, някои от които бяха съвсем малки и не бяха охранявани нощем. Най-важното обаче бе, че нямаха алармена инсталация, нито използваха каквато и да било форма на наблюдение. Местната полицейска станция в Лонгвик край Вестерос бе точно такава. Помещаваше се върху 130 квадратни метра в една и съща сграда с библиотеката и Националната осигурителна каса и през деня в нея работеха трима полицаи.

По онова време Лисбет Саландер не успя да проникне в мрежата за целите на въпросната задача, но реши, че си струва да вложи малко време и енергия, за да си осигури достъп за бъдещи проучвания. Обмисли различните възможности, след което през лятото кандидатства за работа като хигиенист в библиотеката на Лонгвик. Докато размахваше парцала, успя да получи подробна представа за помещенията. Освен това установи, че няма да ѝ представлява особена трудност да проникне в полицията, като се покатери до един прозорец в банята на втория етаж, който винаги бе открехнат през нощта заради жегата. Полицията се охраняваше само от един пазач от „Секюритас“[66], който обикаляше из помещенията по няколко пъти на нощ. Направо смехотворно.

Отне ѝ пет минути да намери потребителското име и паролата за достъп под постелката на бюрото на местния полицейски началник и една нощ експериментиране, за да разбере структурата на мрежата, да провери докъде се разпростира достъпът ѝ и кои материали от компетенцията на местния началник са с по-висока степен на секретност. Като бонус получи потребителските имена и паролите и на другите двама редови полицаи. Една от тях бе трийсет и две годишната Мария Отосон, в чийто компютър Лисбет откри информация, че е получила работа като следовател в отдел „Измами“ към РПУ Стокхолм. В този случай Лисбет Саландер удари десетката, тъй като Отосон бе оставила своя лаптоп „Дел“ в незаключено чекмедже на бюрото си. Следователно Мария Отосон не само че бе полицай, но и използваше личния си лаптоп за служебни цели. Чудесно. Лисбет пусна компютъра и стартира компактдиск с програмата „Асфикция 1.0“, пилотната версия на нейната шпионска програма. Запази програмата на две места. Интегрира я в „Интернет Експлорър“, и съхрани резервно копие в програмата за съхранение на адреси и контакти. Лисбет смяташе, че ако си купи нов компютър, Отосон ще прехвърли списъка с адресите си на него, а освен това имаше голяма вероятност да го постави и на компютъра на новото си работно място в отдел „Измами“ в Стокхолм, след като встъпеше в длъжност след няколко седмици.

Лисбет записа програмата и в настолните компютри в управлението, което ѝ позволяваше да черпи информация отвън, а използвайки самоличността на полицаите, можеше да прави проверки в криминалния регистър. За сметка на това обаче трябваше да подходи изключително внимателно, за да не може никой да открие проникването ѝ. Отделът по сигурността в полицията разполагаше например с автоматична алармена система, която сигнализираше, ако някой местен полицай влезеше в системата в извънработно време или пък ако броят на проверките нараснеше драматично. Ако се ровеше в разследвания, в които местната полиция нямаше как да е замесена, то алармата отново щеше да изпрати сигнал.

През следващата година заедно с колегата си хакер Plague се опитваха да поемат контрола върху полицейската компютърна мрежа. Това обаче се оказа обвързано с толкова трудности, че двамата постепенно се отказаха от този проект, но по време на работата си върху него бяха успели да се сдобият с данните на около сто реални потребители, от които можеха да се възползват при нужда.

Plague направи своеобразен пробив, когато успя да проникне в домашния компютър на началника на полицейския отдел за защита на информацията. Той бе цивилен икономист, без особено добри познания в областта на компютрите, обаче лаптопът му съдържаше огромно количество безценна информация. Така пред Лисбет и Plague се откри възможност, ако поискат, да съсипят с унищожителни вируси цялата компютърна мрежа на полицията, но те нямаха интерес от подобен акт. Бяха хакери, а не саботьори. Искаха да имат достъп до работещи мрежи, а не да ги разрушават.

Лисбет Саландер провери списъка и установи, че нито един от потребителите, чиито данни бе откраднала, не работеше по тройното убийство – нямаше как и да се надява на подобен късмет. За сметка на това обаче без проблем можеше да чете информация от системата за лица, обявени за общонационално издирване, включително нови детайли по своя собствен случай. Установи, че е била забелязана и преследвана в Упсала, Норшьопинг, Гьотеборг, Малмьо, Хеселхолм и Калмар, както и че бе разпространен таен фоторобот, който представяше по-точно външния ѝ вид.

ЕДНО ОТ МАЛКОТО предимства на Лисбет в ситуацията на медийно внимание към нея бе наличието на изключително малък брой нейни фотографии. Като се изключи една паспортна снимка отпреди четири години, използвана и при издаването на шофьорската ѝ книжка, както и друга от базата данни на полицията за издирвани лица, на която беше на 18 години (и изобщо не приличаше на себе си), имаше само още няколко единични фотографии от някакъв стар училищен албум и от една училищна екскурзия в резервата „Нака“, когато бе дванайсетгодишна. Последните бяха направени от придружаващия ги учител и на тях тя фигурираше като неясна фигура, седнала на известно разстояние от всички останали.

Ситуацията имаше и един недостатък – на паспортната си снимка бе излязла с облещени очи, стиснати устни и леко наведена напред глава. Снимката потвърждаваше представата за нея като за умствено изостанал асоциален психопат, а медиите доукрасяваха картината. Но поне не приличаше на себе си и малцина биха я разпознали, ако я видеха.

ЛИСБЕТ СЛЕДЕШЕ С ИНТЕРЕС информацията за трите жертви. Във вторник медиите започнаха да тъпчат на едно място и поради липса на нови драматични разкрития от преследването на Лисбет Саландер насочиха вниманието си към жертвите. Един от вечерните вестници публикува подробни биографични портрети на Даг Свенсон, Мия Бергман и Нилс Бюрман. Посланието бе, че трима почтени граждани са убити по особено жесток начин по необясними причини.

Нилс Бюрман бе представен като уважаван и социално ангажиран адвокат, член на „Грийнпийс“, „загрижен за съдбата на младежта“. Една колонка бе отделена на неговия близък приятел и колега Ян Хокансон, чиято кантора се намираше в една и съща сграда с тази на Бюрман. Хокансон потвърждаваше представата за Бюрман като за радетел за правата на обикновените хора. Един от служителите на Агенцията за контрол на попечителите разказваше, че той е проявявал откровена загриженост към протежето си Лисбет Саландер.

Лисбет се подсмихна за първи път през деня.

Голямо внимание бе отделено на Мия Бергман, жената жертва от драмата. Описваха я като мила и изключително интелигентна млада жена, с впечатляваща за годините си биография и блестяща кариера пред себе си. Бяха цитирани шокирани приятели, състуденти и научният ѝ ръководител. Най-често задаваният въпрос бе „защо“. Имаше снимки на цветя и запалени светлини пред входа на жилищната ѝ сграда в Еншеде.

Даг Свенсон бе получил значително по-малко внимание. Бе описан като умен и безстрашен репортер, но основният интерес се насочваше към партньорката му, с която живееше на семейни начала.

Лисбет забеляза с леко удивление един странен факт – едва на Великден някой откри, че Даг Свенсон бе работил върху голям репортаж за вестник „Милениум“. Учуди се още повече, когато установи, че липсва информация за същността на въпросния репортаж.

ТАКА И НЕ ПРОЧЕТЕ думите на Микаел Блумквист, цитирани на интернет страницата на „Афтонбладет“. Едва късно във вторник, след като изявлението му бе споменато в една телевизионна новинарска емисия, установи, че Блумквист е предоставил подвеждаща информация. Той твърдеше, че Даг Свенсон е работил върху статия, посветена на „сигурността на компютрите и незаконното проникване в тях“.

Лисбет Саландер сбърчи вежди. Знаеше, че твърдението не е вярно, и се чудеше каква игра всъщност играе „Милениум“. След това се досети за същинското послание на изявлението и за втори път се подсмихна. После се свърза със сървъра в Холандия и чукна два пъти с мишката по иконата „МикБлум/лаптоп“. Откри папката „Лисбет Саландер“ и документа „За Сали“, които се намираха на съвсем видно място върху работния плот. Отвори ги и прочете съдържанието им.

Остана дълго взряна в писмото на Микаел. В нея се бореха противоречиви чувства. До този момент бе сама срещу цяла Швеция – едно доста просто и ясно уравнение. Сега обаче внезапно се сдобиваше с поддръжник, или по-скоро потенциален поддръжник, който твърдеше, че вярва в невинността ѝ. Само че това бе единственият мъж в цялата страна, с когото не искаше да се среща при никакви обстоятелства. Лисбет въздъхна. Микаел Блумквист, както винаги, се проявяваше като проклет наивен благодетел. Лисбет Саландер бе загубила невинността си на десетгодишна възраст.

Няма невинни хора. За сметка на това обаче съществуват различни степени на отговорност.

Нилс Бюрман бе мъртъв, защото сам бе избрал да наруши поставените от нея правила. Имаше категоричен шанс да се спаси, но вместо това реши да наеме някакъв проклет мъжкар, който да я нарани. Отговорността не беше нейна.

Но ролята на Кале Блумквист в драмата не биваше да бъде подценявана. Можеше да ѝ бъде от полза.

Биваше го в разплитането на загадки, а и на света нямаше по-голям инат от него. Разбра това още в Хедестад. Когато се захванеше с нещо, го довеждаше докрай на всяка цена. Вярно, че беше наивен. Но можеше да се движи свободно на места, където тя не трябваше да се появява. Би могла да го използва, докато спокойно напусне страната. Смяташе, че скоро ще ѝ се наложи да го стори.

За жалост обаче Микаел Блумквист не можеше да бъде командван. Трябваше сам да поиска да направи нещо. Освен това се нуждаеше от морално оправдание, за да пристъпи към действие.

С други думи, беше напълно предвидим. Тя се замисли за момент, след което създаде нов документ, който кръсти „За МикБлум“ и написа в него една-единствена дума.

„Зала“.

Това трябваше да му даде повод за размисъл.

Постоя известно време така, потънала в мисли, когато внезапно видя, че Микаел Блумквист включва компютъра си. Отговорът му дойде скоро след като бе прочел нейния.

„Лисбет,

Дяволски проклето момиче. Кой, по дяволите, е Зала? Той ли е връзката? Знаеш ли кой е убил Даг и Мия – кажи ми в такъв случай, за да можем да разрешим тази проклета история, да се приберем и да се наспим. Микаел.“

Добре. Време е да му пусне стръвта.

Създаде още един документ с името „Кале Блумквист“. Знаеше, че така ще го подразни. След това написа едно кратко съобщение.

„Журналист си. Разбери сам.“

Както и очакваше, той веднага ѝ отговори, като я молеше да се вразуми, опитваше се да я разчувства. Тя се усмихна и излезе от твърдия му диск.

НО ТАКА И ТАКА БЕ ЗАПОЧНАЛА да се рови из сървъра, та реши да отвори копието на твърдия диск на Армански. Прочете замислено доклада, съставен на втория ден от Великден. Не ставаше ясно за кого е предназначен той, но тя стигна до извода, че съществува само едно разумно обяснение – Армански сътрудничеше на полицията с цел залавянето ѝ.

Отдели известно време, за да прегледа съдържанието на електронната му поща, но не откри нищо интересно. Точно когато смяташе да излезе от твърдия му диск, попадна на писмото до началника на техническия отдел на „Милтън Секюрити“. Армански му даваше инструкции за инсталирането на тайна наблюдателна камера в кабинета му.

Опа!

Лисбет погледна датата и установи, че електронното писмо е било изпратено само около час след приятелското ѝ посещение в края на януари.

Това означаваше, че трябва да промени някои настройки в автоматичната система за наблюдение, преди отново да посети кабинета на Армански.