ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА Сряда, 23 март – четвъртък, 24 март

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ взе червената си химикалка и изписа в полето на ръкописа на Даг Свенсон ограден с кръг въпросителен знак и думите „бележка под линия“. Искаше към въпросното твърдение да бъде отбелязан източник.

Беше сряда, вечерта преди Велики четвъртък. Моника Нилсон бе в чужбина. Лоти Карим беше заминала на планина със съпруга си. Хенри Кортез остана на работа, за да отговаря на телефона в продължение на няколко часа, ала после Микаел го изпрати да си ходи, защото никой не звънеше, а и самият той така или иначе щеше да бъде в редакцията. Хенри се понесе с щастлива усмивка към дома на последната си приятелка.

Даг Свенсон не се бе появявал днес. Микаел седеше сам и работеше над ръкописа му. Книгата щеше да съдържа дванайсет глави, разположени на 290 страници. Така бяха решили. Даг Свенсон му представи окончателния вариант на девет от главите, а Микаел Блумквист прегледа всяка дума и му върна текста, като отбеляза кои места трябва да бъдат пояснени и кои – формулирани по друг начин.

Всъщност Микаел смяташе Даг Свенсон за много способен журналист и редакторската му работа се свеждаше до дребни бележки в полето. Трябваше да се напрегне, за да намери за какво да се хване. През седмиците, в които купчината на ръкописа растеше върху бюрото на Микаел, с Даг Свенсон не бяха постигнали съгласие само по отношение на една страница текст, който Микаел искаше да махне, а Даг твърдо държеше да запази. Ала това бяха дреболии.

Накратко казано, „Милениум“ разполагаше със страхотна книга, която скоро щеше да замине за печатницата. Микаел не се съмняваше, че издаването ѝ ще доведе до появата на драматични заглавия. Даг Свенсон толкова безмилостно разобличаваше мъжете, които купуваха секс, и текстът му бе толкова издържан, че човек нямаше как да не забележи порочността на самата система. Това беше авторският му принос. Останалото бяха представените от него факти, които изграждаха ядрото на книгата. Ставаше дума за журналистическо разследване от най-висока класа.

През изминалите месеци Микаел научи три неща за Даг – че е съвестен журналист, умее да се аргументира и не се впуска в мрачната реторика, която разводнява много други репортажи на социална тематика. Книгата не беше просто репортаж – тя слагаше началото на война. Микаел се усмихна. Даг Свенсон бе с около петнайсет години по-млад от него, ала притежаваше същата страст, с която някога самият Микаел бе тръгнал на война срещу некадърните икономически журналисти и бе написал скандална книга. Все още имаше редакционни колегии, които не му бяха простили за нея.

Книгата на Даг Свенсон трябваше да е добра от първата до последната страница. Трудове, които разбунват духовете по този начин, или трябва да са изпипани до последния детайл, или изобщо не бива да се публикуват. Даг Свенсон се бе справил на 98 процента. В текста му все още имаше уязвими места, които изискваха допълнителна работа, както и твърдения, които не бе доказал достатъчно категорично, поне според критериите на Микаел.

Към пет и половина той издърпа чекмеджето на бюрото си и извади цигара. Ерика Бергер бе въвела пълна забрана за пушене в редакцията, ала сега беше сам, а и никой нямаше да работи през почивните дни. Микаел продължи да се труди над ръкописа още четирийсет минути, след което прибра листовете и остави поредната глава на работната маса на Ерика Бергер за контрол. Даг Свенсон бе обещал да му изпрати окончателната версия на последните три глави на следващия ден, което щеше да позволи на Микаел да прегледа материала през уикенда. Бяха планирали среща във вторник след Великден. Тогава Даг, Ерика, Микаел и редакционният секретар Малин Ериксон трябваше да се срещнат, за да обсъдят книгата и статиите в броя на „Милениум“. След това щеше да им остане единствено да подготвят оформлението, което бе задача на Кристер Малм, и да изпратят книгата в печатницата. Микаел дори не взе оферти от различни печатници – смяташе отново да прибегне до услугите на Халвигс Реклам в град Моронгова, където бе отпечатал книгата си за аферата „Венерстрьом“. Не бяха много печатниците, които предлагаха такова обслужване и цени.

МИКАЕЛ СИ ПОГЛЕДНА часовника и си позволи да изпуши още една цигара. След това седна до прозореца и погледна надолу към улица Йотгатан. Замислено плъзна език по раната от вътрешната страна на устната си. Бе започнала да зараства. За хиляден път си зададе въпроса какво точно се бе случило пред жилищната сграда на Лисбет Саландер на улица Лундагатан.

Знаеше със сигурност единствено, че Лисбет Саландер е жива и се е върнала в града.

През изминалите дни всеки ден се бе опитвал да се свърже с нея. Изпрати ѝ писма на същия електронен адрес, както преди година, но не получи отговор. Отиде и до Лундагатан. Бе започнал да се отчайва.

Табелката на вратата вече гласеше Саландер–Ву. В регистъра на населението имаше 230 лица, носещи името Ву, от които около 140 живееха в Стокхолмския регион. Микаел нямаше ни най-малка представа кой от тези Ву се е пренесъл у Саландер, дали е нейно гадже, или апартаментът просто е даден под наем. Никой не му отвори, когато потропа на вратата.

Накрая седна и ѝ написа едно обикновено старомодно писмо.

Здравей, Сали,

Не знам какво се случи преди година, ала до този момент дори един бавнозагряващ проклетник като мен би се досетил, че си прекъснала всички връзки. Твое право и привилегия е да решаваш с кого искаш да общуваш и аз нямам намерение да се оплаквам. Само констатирам, че все още те считам за своя приятелка, че компанията ти ми липсва и с радост бих изпил чаша кафе с теб, ако имаш желание.

Не знам в какво си се забъркала, но случилото се на Лундагатан бе притеснително. Ако имаш нужда от помощ, можеш да ми се обадиш по всяко време. Аз, както знаеш, съм ти крайно задължен.

Освен това чантата ти е у мен. Ако искаш да си я получиш обратно, само кажи. В случай че не желаеш да ме виждаш, можеш просто да ми дадеш адрес, на който да я изпратя. Нямам намерение да те търся, защото достатъчно ясно ми показа, че не искаш да имаш нищо общо с мен.

Микаел

От нея отново ни вест, ни кост.

Когато се прибра вкъщи сутринта след нападението на Лундагатан, Микаел отвори чантата ѝ и изсипа съдържанието на кухненската маса. То се състоеше от портмоне с лична карта, издадена от „Пощи“, около 600 крони в брой и 200 американски долара, както и месечна карта за градската транспортна мрежа в област Стокхолм. Имаше още неотворен пакет „Марлборо лайт“, три запалки „Бик“, кутийка таблетки за гърло, отворен пакет носни кърпи, четка за зъби, паста за зъби и три тампона в един от страничните джобове, неотворен пакет кондоми, който според етикета бе закупен на летище „Гетуик“ в Лондон, бележник с твърди черни корици, формат А 5, пет химикалки, флакон със сълзотворен газ, малко пликче с червило и грим, ФМ радио със слушалки, но без батерии и вчерашният брой на „Афтонбладет“.

Най-забележителният предмет в чантата ѝ беше чук, прибран на леснодостъпно място в един външен джоб. Атаката обаче бе толкова неочаквана, че Лисбет не бе успяла да прибегне нито до чука, нито до сълзотворния газ. Очевидно бе използвала единствено ключовете вместо бокс – по тях личаха следи от кръв и кожа.

На ключодържателя ѝ имаше шест ключа. Три от тях бяха типични за всеки собственик на апартамент – един за входната врата, един за жилището и третият – за секретна ключалка. Нито един от тях обаче не пасваше на входната врата на сградата на Лундагатан.

Микаел прегледа бележника страница по страница. Познаваше добре красивия ѝ дребен почерк и почти веднага констатира, че това не е някакъв момичешки таен дневник. Почти три-четвърти от бележника бяха пълни с математически формули. Най-отгоре на първа страница стоеше уравнение, което дори и Микаел познаваше:

(х³+ у³) = z³

Микаел Блумквист никога не бе имал проблеми с математиката – в гимназията имаше отличен по този предмет. Което не означаваше, че е добър математик, а по-скоро, че владее учебния материал. Страниците в бележника на Саландер обаче съдържаха математически писания, които Микаел не разбираше, а и не смяташе да се опитва да разбере. Едно от уравненията се простираше на цели две страници, а краят му бе задраскан и променен. Трудно му бе да определи дали това са сериозни математически формули и изчисления, ала тъй като познаваше специфичните качества на Лисбет Саландер, предположи, че уравненията са верни и със сигурност имат стойност за посветените.

Микаел дълго разлиства бележника. Уравненията му бяха непонятни като китайски йероглифи. Все пак разбра какво се опитваше да докаже тя.

(х³+ у³) = z³

Лисбет се бе впечатлила от загадката на Ферма – класическа теорема, за която дори Микаел бе чувал. Въздъхна дълбоко.

Последната страница от бележника съдържаше още по-кратки и кодирани бележки, които нямаха нищо общо с математиката, въпреки че приличаха на формула.

(Блонди + Маге) = НЕБ

Тези няколко думи бяха неколкократно подчертани и оградени с кръг, но липсваха каквито и да било обяснения. В най-долната част на страницата имаше телефон на фирма за отдаване на автомобили под наем „Авто-Експерт“ в Ескилстуна.

Микаел не се опита да тълкува бележките. Заключи, че просто си е драскала, докато е размишлявала за нещо.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ изгаси цигарата, облече си сакото, включи алармата в редакцията и се разходи до автобусния терминал край Слусен, където се качи на автобус до квартала на юпитата край Стекет в Ленеща. Бе поканен на вечеря у сестра си Аника Блумквист, по мъж Джианини, която навършваше четирийсет и две години.

КАТО ЗА НАЧАЛО НА ПОЧИВНИТЕ ДНИ и за да успокои опънатите си нерви, Ерика Бергер направи трикилометров интензивен джогинг до вълнолома в Салтшьобаден. През последните месеци бе занемарила заниманията си във фитнес залата, загуби форма и се чувстваше вдървена. На връщане вървя пеш. Съпругът ѝ изнасяше лекция на някаква изложба в Музея на модерното изкуство и щеше да се забави там поне до осем, затова Ерика реши да отвори бутилка хубаво вино, да приготви сауната и да съблазни съпруга си. Това щеше да отклони мислите ѝ от актуалните проблеми, които я тормозеха.

Преди четири дни бе обядвала с изпълнителния директор на една от най-могъщите медийни компании в Швеция. Докато ядяха салатата, той напълно сериозно ѝ заяви намерението си да я назначи като главен редактор на най-големия им дневен вестник. „Управителният съвет обсъди няколко кандидатури и стигна до единодушното решение, че ти си безценен ресурс за нашето издание. Искаме теб.“ Предложението за работа бе придружено от предложение за заплата, в сравнение с която доходите ѝ в „Милениум“ бяха, меко казано, смехотворни.

Поканата ѝ дойде като гръм от ясно небе и я остави без думи. Защо точно аз?

Обясненията му в началото бяха странно неясни, но накрая ѝ каза, че тя е известен, уважаван и доказано способен шеф. Начинът, по който бе успяла да измъкне „Милениум“ от кризата преди две години, бил впечатляващ. Освен това Големият дракон[41] имал нужда от свежа кръв. И наистина, вестникът беше толкова остарял, че броят на младите абонати непрекъснато спадаше. Ерика бе известна с острите си нокти и език. Бе предизвикателно и дръзко да назначиш жена, и то феминистка, за главен редактор на най-консервативната институция на мъжка Швеция. Всички бяха на това мнение. Е, почти всички. Основните фигури бяха единодушни по въпроса.

– Но аз не споделям политическата ориентация на вестника.

– На кого му пука? Не си и отявлен противник. Ще си шеф, не политкомисар, а и първа страница се пише от самия живот.

Мъжът пропусна да го спомене, но и класовата ѝ принадлежност определено бе от значение. Ерика имаше нужния произход.

Тя му отвърна, че на пръв поглед предложението е примамливо, но не може да му отговори веднага. Трябваше да обмисли всичко внимателно, затова се разбраха да му съобщи решението си в най-скоро време. Изпълнителният директор ѝ каза още, че ако се колебае заради заплатата, то позицията ѝ позволява да се договори за по-висока сума. В добавка ще получи и изключителен „златен парашут“. „Време е да започнеш да мислиш за пенсионното си осигуряване.“

Скоро щеше да навърши 45. Трудните години като начинаещ журналист, когато работеше главно по заместване, бяха зад гърба ѝ. Бе създала „Милениум“ и бе станала главен редактор благодарение на личните си качества. Мигът, в който трябваше да вдигне слушалката и да отговори с „да“ или „не“, приближаваше неумолимо, а тя все още не знаеше как да постъпи. През изминалата седмица на няколко пъти бе мислила да обсъди въпроса с Микаел Блумквист, но така и не посмя. Имаше чувството, че го е подвела, и съвестта я гризеше.

Недостатъците на предложението бяха очевидни. Ако приемеше, това би означавало край на партньорството ѝ с Микаел. Той никога нямаше да я последва в Големия дракон, колкото ѝ съблазнителна оферта да му направеше. Нямаше нужда от пари, а и ужасно му допадаше да може да работи върху текстовете си спокойно и колкото време пожелае.

На Ерика ѝ харесваше да работи като главен редактор на „Милениум“. Този пост ѝ донесе журналистически статус, който до известна степен ѝ се струваше незаслужен, защото тя само редактираше новините, а не ги създаваше. Писането не беше лъжица за нейната уста – не смяташе, че умее да пише добре. За сметка на това я биваше да говори по радио или телевизия и преди всичко бе блестящ редактор. А и практическата работа, свързана с поста на главен редактор на „Милениум“, ѝ харесваше.

Но Ерика Бергер се изкушаваше. Не толкова от заплатата, колкото от факта, че предлаганото назначение със сигурност би я превърнало в един от най-могъщите играчи в медийния бранш. „Такова предложение се прави само веднъж“ – бе казал изпълнителният директор.

Някъде след „Гранд Хотел“ в Салтшьобаден с отчаяние осъзна, че не може да откаже. Ужасяваше се от мига, в който щеше да бъде принудена да съобщи новината на Микаел Блумквист.

КАКТО ОБИКНОВЕНО, вечерята у семейство Джианини бе съпътствана от лек хаос. Аника имаше две деца – Моника на 13 и Джени на 10. Съпругът ѝ, Енрико Джианини, който беше шеф за Скандинавския полуостров на международна компания за биотехника, имаше едно дете от предишен брак, шестнайсетгодишния Антонио. Останалите гости бяха майката на Енрико, Антония, и брат му Пиетро със съпругата си Ева-Лота и децата им Петер и Никола. Сестрата на Енрико Марчела също живееше в квартала с четирите си деца. На вечерята бяха поканени и леля Анджелина, която роднините смятаха за напълно луда или във всеки случай за доста ексцентрична. Тя бе довела и новия си приятел.

Така че край щедро отрупаната маса цареше пълен хаос. Разговорът бе шумна смесица от шведски и италиански, които на моменти звучаха едновременно. Принос за мъчителната ситуация имаше и Анджелина, която през цялата вечер обсъждаше факта, че Микаел все още е ерген, и дори му предложи няколко подходящи кандидатури измежду дъщерите на нейните познати. Накрая Микаел ѝ обясни, че с удоволствие би се оженил, но любовницата му за жалост е семейна. Това накара Анджелина да замълчи за малко.

В седем и половина вечерта мобилният телефон на Микаел иззвъня. Мислеше, че го е изключил, и за малко да пропусне повикването. Все пак успя да изрови слушалката от вътрешния джоб на сакото си, което някой бе сложил на закачалката в антрето. Обаждаше се Даг Свенсон.

– Прекъсвам ли нещо?

– Не точно. На вечеря съм у сестра си, заедно с цяла чета от роднините на мъжа ѝ. Какво има?

– Две неща. Опитах се да се свържа с Кристер Малм, но той така и не ми вдигна.

– С приятеля му са на театър тази вечер.

– По дяволите. Бях обещал да се срещна с него в редакцията утре преди обед и да донеса снимки и илюстрации за книгата. Кристер щеше да ги разгледа през почивните дни. На Мия обаче изведнъж ѝ хрумна, че трябва да замине при родителите си в Даларна за Великден и да им покаже дисертацията си. Тръгваме утре рано сутринта.

– Ясно.

– Снимките са на хартиен носител и няма как да ги изпратя по електронен път. Ще може ли да ти ги дам тази вечер?

– Да… Но слушай сега. Аз съм чак в Ленеща. Ще остана тук още малко и след това ще тръгна към центъра. Няма да се отклоня кой знае колко, ако мина през Еншеде. Не е проблем да се отбия у вас на път към вкъщи и да ги взема. Добре ли е, ако дойда към единайсет?

Даг Свенсон нямаше нищо против.

– Не мисля, че второто, което имам да ти казвам, ще ти хареса.

– Давай.

– Попаднах на нещо, което ми се иска да успея да проверя, преди книгата да влезе в печатница.

– Добре. За какво остава въпрос?

– За Зала, със З.

– Какво е Зала?

– Зала е гангстер, вероятно от Източна Европа, например Полша. Споменах името му в имейл до теб миналата седмица.

– Съжалявам, забравил съм.

– Името му изниква тук-там в материала. Хората, изглежда, ужасно се боят от него и никой не иска да говори.

– А, да.

– Преди няколко дни отново попаднах на него. Мисля, че се намира в Швеция и че името му трябва да бъде включено в списъка с мъже, възползващи се от услугите на проститутки, в глава седма.

– Даг, не може да започнеш да вадиш нова информация три седмици преди отпечатването на книгата.

– Знам. Но това е нещо като неочакван обрат. Говорих с един полицай, който също е чувал за Зала и… Мисля, че ще е полезно да отделя няколко дни следващата седмица, за да го проверя.

– Защо? Текстът ти е пълен с гадняри.

– Този изглежда особено голям. Никой не знае със сигурност кой е. Имам чувството, че ще спечелим, ако се поровим още малко.

– Човек никога не трябва да подценява усещанията си – рече Микаел. – Но честно казано… вече е твърде късно да променяме крайния срок. Печатницата е запазена и книгата трябва да излезе едновременно с броя на „Милениум“.

– Знам – отвърна Даг Свенсон обезсърчено.

МИЯ БЕРГМАН ТОЧНО бе сварила кана кафе и го бе изляла в термоса, когато на вратата се позвъни. Беше малко след девет часа. Даг Свенсон бе най-близо и тъй като мислеше, че Микаел Блумквист е подранил, отвори, без да погледне през шпионката. Вместо Микаел Блумквист обаче пред него стоеше дребно, крехко като кукла момиче, което приличаше на тийнейджърка.

– Търся Даг Свенсон и Мия Бергман – рече момичето.

– Аз съм Даг Свенсон – отвърна той.

– Искам да говоря с вас.

Даг механично погледна часовника си. Мия Бергман излезе в коридора и изпълнена с любопитство, застана зад партньора си.

– Не е ли малко късно за посещения? – попита Даг.

Момичето го наблюдаваше търпеливо и мълчаливо.

– За какво искаш да говорим? – зачуди се той.

– За книгата, която смяташ да публикуваш в „Милениум“.

Даг и Мия се спогледаха.

– Коя си ти?

– Проблемът ме интересува. Може ли да вляза, или ще говорим на стълбите?

Даг Свенсон се поколеба за миг. Момичето без съмнение му беше напълно непознато, а и бе доста късно за посещения. От друга страна, младата жена не изглеждаше опасна, за да ѝ затвори вратата. Насочи я към масата в дневната.

– Искате ли кафе? – попита Мия.

Даг погледна ядосано приятелката си.

– Какво ще кажете да ни отговорите на въпроса коя сте? – рече той.

– Да, благодаря. За кафето. Казвам се Лисбет Саландер.

Мия вдигна рамене и отвори термоса. Вече бе извадила чаши в очакване на Микаел Блумквист.

– Какво те кара да мислиш, че смятам да издавам книга в „Милениум?“ – попита Даг Свенсон.

Изведнъж го обзе силно съмнение. Момичето обаче го игнорира и вместо това погледна към Мия Бергман. Направи гримаса, която можеше да се тълкува като усмивка.

– Интересна дисертация – рече тя.

Мия Бергман се удиви.

– Откъде знаете за дисертацията ми?

– Случайно попаднах на копие от нея – отвърна момичето загадъчно.

Раздразнението на Даг Свенсон се усилваше.

– Сега обаче е време да ми обясните какво искате – настоя той.

Момичето го погледна в очите и той изведнъж забеляза ирисите ѝ. Бяха толкова тъмнокафяви, че очите ѝ изглеждаха гарвановочерни на светлината. Даг осъзна, че грешно е преценил възрастта ѝ – тя беше по-възрастна, отколкото му се стори първоначално.

– Искам да знам защо ходите наоколо и разпитвате за Зала, Александър Зала – рече Лисбет Саландер. – Най-вече искам да разбера с каква точно информация за него разполагате.

Александър Зала, помисли си Даг Свенсон шокирано. Никога преди не бе чувал малкото му име.

Даг Свенсон изгледа внимателно момичето пред себе си. То вдигна кафената чаша и отпи, без да го изпуска от поглед. В очите му нямаше и капка топлина. Изведнъж го обзе леко неприятно чувство.

ЗА РАЗЛИКА ОТ МИКАЕЛ и останалите възрастни в компанията, Аника Джианини (въпреки че имаше рожден ден) пи само бира с ниско съдържание на алкохол и се въздържа от вино и водка с храната. В резултат на това в десет и половина вечерта беше трезва и тъй като смяташе брат си за абсолютен загубеняк, за когото човек трябва да се грижи, великодушно му предложи да го закара у дома през Еншеде. Така или иначе бе планирала да го откара до автобусната спирка на булевард Вермдьовеген. Нямаше да ѝ отнеме кой знае колко повече време да го закара до центъра.

– Защо не си купиш кола? – възропта тя все пак, когато Микаел закопча предпазния си колан.

– Защото, за разлика от теб, живея на един хвърлей разстояние от работното си място и се нуждая от кола веднъж-дваж годишно. Освен това така или иначе нямаше да мога да шофирам, защото мъжът ти реши да почерпи с водка от Сконе.

– Той все повече заприличва на швед. Преди десет години щеше да извади единствено италиански алкохол.

По време на пътуването се отдадоха на братско-сестрински разговор. Като се изключи една жилава леля по бащина линия, две по-малко жилави лели по майчина и няколко не особено близки първи и втори братовчеди, Микаел и Аника нямаха други роднини. Възрастовата им разлика от три години означаваше, че в юношеството си не бяха имали много общо. Затова пък по-късно се сближиха значително.

Аника бе завършила право и Микаел определено я смяташе за по-талантлива от себе си. Тя се бе справила блестящо със следването си, след което работи няколко години в Градския съд и като асистент на един от по-известните шведски адвокати. Накрая напусна и отвори собствена кантора. Специализирала се бе в семейното право и се интересуваше предимно от равноправието между половете. Като адвокат помагаше на жени, жертви на насилие, написа книга по въпроса и си създаде уважавано име. На всичкото отгоре се занимаваше и с политическа дейност като член на Социалдемократическата партия, за което Микаел често я наричаше на шега „политкомисар“. Самият Микаел доста рано бе решил, че не може да е едновременно партиен член и обективен журналист. Дори избягваше да гласува, а в редките случаи, когато го правеше, пазеше в дълбока тайна за кого е пуснал гласа си. Не споделяше дори с Ерика Бергер.

– Как си? – попита Аника, когато преминаха мостовете Скурубрун.

– Добре.

– Какъв е проблемът тогава?

– Проблемът?

– Познавам те, Мике. Беше доста умислен през цялата вечер.

Микаел помълча известно време.

– Много е объркано. В момента имам два проблема. Единият е свързан с момиче, с което се запознах преди две години и което ми помогна във връзка с аферата „Венерстрьом“, а след това просто изчезна от живота ми без обяснение. Не я бях виждал повече от година до миналата седмица.

Микаел разказа за нападението на улица Лундагатан.

– Съобщи ли в полицията? – попита го веднага Аника.

– Не.

– Защо?

– Това момиче държи изключително на личното си пространство и анонимността си. Тя беше нападната. Тя трябва да съобщи.

Микаел подозираше, че това изобщо не би било приоритет за Лисбет Саландер.

– Голям си инат – рече Аника и потупа Микаел по бузата. – С всичко трябва да се оправяш сам. Какъв е вторият проблем?

– В момента в „Милениум“ работим върху една история, за която определено доста ще се говори. През цялата вечер се чудех дали да се консултирам с теб. Искам да кажа, като с адвокат.

Аника погледна учудено брат си.

– Да се консултираш с мен? – възкликна тя. – Това е нещо ново.

– Става въпрос за трафик на хора и упражняване на насилие срещу жени. Ти работиш в тази област и си адвокат. Може и да не се занимаваш с дела за нарушаване на закона за свободата на печата, но много бих искал да прочетеш текста, преди да го пуснем за печат. Става дума за вестникарски статии и книга, така че има много за четене.

Аника сви мълчаливо по булевард Хамарбю фабриксвег и премина край шлюза Сикла. Въртеше по малки улички, паралелни на булевард Нюнесвеген, и накрая излезе на булевард Еншедевеген.

– Знаеш ли, Микаел, само един-единствен път през целия си живот съм ти била истински ядосана.

– Така ли? – отвърна Микаел удивен.

– Когато Венерстрьом те обвини в клевета и те осъдиха на три години затвор. Толкова ти бях бясна, че щях да експлодирам.

– Защо? Аз се изложих.

– Ти си се излагал и преди. Този път обаче имаше нужда от адвокат и аз бях единственият човек, към когото не се обърна за помощ. Вместо това се остави да се гаврят с теб и в медиите, и в съдебната зала. Дори не се защити. Щях да умра.

– Обстоятелствата бяха специфични. Нищо нямаше да можеш да направиш.

– Да, но това го разбрах едва година по-късно, когато „Милениум“ отново се появи на сцената и разказа играта на Венерстрьом. До този момент бях истински разочарована от поведението ти.

– Нямаше как да спечелиш делото.

– Ти не разбираш, братко. Знам, че ситуацията беше безнадеждна. Прочетох присъдата. Проблемът е, че не ме помоли за помощ. Че не каза например: „Здравей, сестричке, трябва ми адвокат“. Затова никога не дойдох в съда.

Микаел се замисли.

Sorry. Предполагам, че съм сгреших.

– Да, така е.

– През онази година бях напълно изключил. Нямах сили да говоря с никого. Просто исках да се просна някъде и да умра.

– Което обаче не стана.

– Съжалявам.

Аника Джианини внезапно се усмихна.

– Страхотно. След две години получих извинение. Окей. С удоволствие ще прочета текста. Бързаш ли?

– Да. Скоро ще пращаме книгата в печатница. Завий наляво тук.

АНИКА ДЖИАНИНИ ПАРКИРА срещу входа на сградата на улица Бьорнеборсвеген, където живееха Даг Свенсон и Мия Бергман.

– Ще се забавя само няколко минути – рече Микаел, пробяга през улицата и въведе кода на ключалката.

В мига, в който влезе в сградата, осъзна, че нещо не е наред. Стълбището ехтеше от разтревожени гласове. Изкачи се до третия етаж, където се намираше апартаментът на Даг Свенсон и Мия Бергман. Едва тогава си даде сметка, че тъкмо тяхното жилище е повод за настъпилата олелия. На площадката имаше петима съседи. Вратата на Даг и Мия бе открехната.

– Какво се е случило? – попита Микаел по-скоро от любопитство, отколкото от безпокойство.

Гласовете затихнаха. Пет чифта очи се впериха в него. Имаше три жени и двама мъже, всички на пенсионна възраст. Една от жените бе по нощница.

– Прозвуча като стрелба.

Мъжът, който му отговори, бе на около седемдесет години и носеше кафяв халат.

– Стрелба? – повтори Микаел с глуповато изражение.

– Току-що. В апартамента се стреля преди около минута. Вратата бе отворена.

Микаел си проправи път и позвъни на звънеца, като едновременно с това влезе вътре.

– Даг? Мия? – извика той.

Не последва отговор.

Изведнъж го полазиха студени тръпки. Усети миризмата на сяра. След това мина през вратата на дневната. Първото нещо, което видя, бе – о, мили боже! – Даг Свенсон – той лежеше по лице в огромна еднометрова локва кръв на пода пред масата, на която с Ерика бяха вечеряли преди няколко месеца.

Микаел се втурна към Даг, като същевременно измъкна мобилния си телефон и набра телефон 112 за спешни случаи. Свърза се веднага с оператор.

– Казвам се Микаел Блумквист. Трябва да изпратите линейка и полиция.

Съобщи адреса.

– Какво се е случило?

– Пострадалият е мъж. Изглежда, е прострелян в главата. Тялото му е безжизнено.

Микаел се наведе и постави пръсти на шията му, за да провери пулса. След това видя огромния кратер в тила на Даг и осъзна, че най-вероятно е стъпил в част от мозъчното вещество на колегата си. Внимателно издърпа ръката си.

Нито една линейка на света нямаше да може да спаси Даг Свенсон.

Микаел внезапно съзря парчетата от една от кафените чаши, които Мия Бергман бе наследила от баба си и така старателно пазеше. Бързо се изправи и се огледа.

– Мия! – извика той.

Съседът с кафявия халат го бе последвал в коридора. Микаел се обърна при вратата на дневната и посочи към него.

– Спри! – изрева той. – Върни се обратно на стълбите.

Съседът понечи да възрази, но се подчини. Микаел постоя неподвижно около петнайсет секунди. След това внимателно заобиколи локвата кръв и Даг Свенсон и продължи напред към вратата на спалнята.

Мия Бергман лежеше по гръб на пода пред таблата на леглото. „Не, не, не и Мия, за бога!“ Бе улучена в лицето. Куршумът бе влязъл през долния край на брадичката под лявото око. Изходната рана в слепоочието бе с големината на портокал, а дясната ѝ очна кухина зееше празна. Беше загубила още повече кръв от партньора си. Куршумът бе изстрелян с такава сила, че стената до ръба на леглото на няколко метра от Мия бе изпъстрена с капки кръв.

Микаел осъзна, че стиска силно мобилния си телефон. Операторът от Центъра за спешни обаждания все още беше на линия, а той бе спрял да диша. Внезапно му се стори, че е загубил слуха си. Наоколо цареше пълна тишина. Не чу дори собствения си глас, когато се опита да каже нещо. Свали телефона и излезе от апартамента. Когато се върна на стълбището, усети, че цялото му тяло трепери и че сърцето му бие като лудо. Проправи си път между групата вцепенени съседи и седна на стълбищната площадка. Смътно чуваше съседите да му задават въпроси. „Какво се е случило? Пострадали ли са? Случило ли се е нещо?“ Гласовете им звучаха като от тунел.

Микаел седеше като вкаменен. Разбра, че е в състояние на шок. Наведе глава между коленете си. След това се замисли. „Боже мили, те са убити. Току-що простреляни. Убиецът може все още да е в апартамента… Не, щях да го забележа. Жилището е само 55 квадрата.“ Даг лежеше по очи и не успя да види лицето му, ала видът на обезобразеното лице на Мия се бе запечатал в съзнанието му.

Внезапно слухът му се възвърна, сякаш някой бе завъртял копчето за управление на звука. Той се изправи бързо и погледна съседа с кафявия халат.

– Ти! – рече Микаел. – Застани тук и не пускай никого в апартамента. Полицията и Спешна помощ са на път. Ще сляза да ги пусна във входа.

Микаел се втурна надолу, като прескачаше по три стъпала наведнъж. На приземния етаж случайно погледна към стълбата за мазето и застина на място. След това пристъпи към него. По средата на стълбата, на съвсем видно място лежеше револвер. Микаел реши, че прилича на „Колт 45 Магнум“ – същия тип пистолет, с който бе убит Улоф Палме.

Потисна импулса си да вдигне оръжието и го остави да лежи на земята. Вместо това отиде при входната врата, отвори я и остана неподвижен сред нощния въздух. Едва когато чу краткия сигнал на клаксона, си спомни, че сестра му го чака в колата. Пресече улицата.

Аника Джианини понечи да каже нещо хапливо по отношения на мудността на брат си, но видя изражението на лицето му.

– Видя ли някого, докато чакаше тук? – попита Микаел.

Гласът му прозвуча дрезгаво и странно.

– Не. Кого трябваше да видя? Какво се е случило?

Микаел мълча в продължение на няколко секунди, докато се оглеждаше наоколо. На улицата цареше тишина и спокойствие. Зарови из джоба на сакото си и откри смачкан пакет с една изостанала цигара. Когато я запали, до слуха му достигна отдалеченият вой на приближаващи сирени. Погледна часовника си. Бе 23,17 ч.

– Аника, очаква ни дълга нощ – рече той, без да я погледне, когато полицейската кола сви по улицата.

ПЪРВИ НА МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО пристигнаха полицаите Магнусон и Улссон. Дойдоха от булевард Нюнесвеген, където се бяха отзовали на едно фалшиво повикване. След Магнусон и Улссон се появи служебният автомобил на патрулиращия комисар Освалд Мортенсон, който идваше от Сканстул – там бе получил сигнала от Центъра за спешни обаждания. Пристигнаха почти едновременно от двата края на улицата и видяха пред себе си мъж в дънки и тъмно сако, който им направи знак с ръка да спрат. Същевременно една жена излезе от автомобил, паркиран на няколко метра от мъжа.

Тримата полицаи изчакаха няколко секунди. Бяха получили данни за двама простреляни, а мъжът държеше някакъв тъмен предмет в ръка. Трябваше им малко време да разберат, че това е мобилен телефон. Излязоха едновременно от колите, пооправиха кобурите си и огледаха по-внимателно двете фигури. Мортенсон веднага пое командването.

– Вие ли съобщихте за стрелбата?

Мъжът кимна. Изглеждаше доста разтърсен. Пушеше цигара, а ръката му трепереше, докато я поднасяше към устните си.

– Как се казвате?

– Микаел Блумквист. Само преди няколко минути в тази сграда бяха застреляни двама души. Казват се Даг Свенсон и Мия Бергман. Намират се на третия етаж. Пред вратата им са се събрали няколко съседи.

– Мили боже! – възкликна жената.

– Вие коя сте? – попита Мортенсон.

– Казвам се Аника Джианини.

– Тук ли живеете?

– Не – отвърна Микаел Блумквист. – Трябваше да се отбия у простреляната двойка. Това е сестра ми, която ме докара след вечерята у тях.

– Значи твърдите, че има двама застреляни. Видяхте ли какво се случи?

– Не. Но ги намерих.

– Нека да се качим да погледнем – рече Мортенсон.

– Изчакайте – каза Микаел. – Според съседите стрелбата е прозвучала малко преди да пристигна. Подадох сигнал минута след като дойдох. Оттогава са изминали по-малко от пет минути. Това означава, че убиецът все още се намира наблизо.

– Но не разполагате с описание?

– Не сме видели никого. Може би някой от съседите разполага с повече информация.

Мортенсон направи знак на Магнусон, който извади радиото си и тихо започна да докладва на централата. После се обърна към Микаел.

– Ще ме заведете ли там? – попита той.

Когато влязоха във входа, Микаел спря и мълчаливо посочи към стълбата за мазето. Мортенсон се наведе и огледа оръжието. След това слезе до долу и натисна дръжката на вратата. Беше заключена.

– Улссон, остани тук и дръж мазето под око – нареди Мортенсон.

Съседите се бяха разотишли от площадката пред апартамента на Даг и Мия. Само мъжът с кафявия халат все още стоеше на пост. Той, изглежда, почувства облекчение, когато видя униформените полицаи.

– Никого не съм пускал вътре – съобщи мъжът.

– Добре – рекоха Микаел и Мортенсон.

– По стълбището има кървави следи – рече полицай Магнусон.

Всички се загледаха към отпечатъците от стъпки. Микаел погледна италианските си мокасини.

– Мисля, че са мои – рече той. – Аз бях в апартамента. Има доста кръв.

Мортенсон погледна изпитателно Микаел. Използва химикалка, за да побутне вратата на апартамента, и установи наличието на още кървави следи в коридора.

– Надясно. Тялото на Даг Свенсон е в кухнята, а това на Мия Бергман – в спалнята.

Мортенсон огледа набързо апартамента и излезе само след няколко секунди. Обади се по радиото и поиска подкрепление. Линейката пристигна, докато още говореше. Мортенсон им даде знак да спрат и същевременно прекрати разговора.

– Има двама пострадали. Доколкото видях, не могат да бъдат спасени. Ще бъде ли възможно само един от вас да погледне, като внимава да не замърси мястото на престъплението?

Бързо се разбра, че персоналът на Спешна помощ е дошъл напразно. Дежурният лекар констатира, че няма смисъл телата да бъдат транспортирани до болнично заведение за реанимация. Прецени, че няма никаква надежда. Микаел изведнъж почувства, че страшно му се повдига, и се обърна към Мортенсон.

– Ще изляза. Имам нужда от чист въздух.

– За жалост не мога да ви пусна.

– Няма страшно – каза Микаел. – Ще съм на площадката пред входа.

– Бихте ли се легитимирали?

Микаел измъкна портмонето си и го постави в ръката на Мортенсон. След това се обърна и без да каже дума, слезе долу и седна на площадката пред къщата, където Аника все още го чакаше заедно с полицай Улссон. Тя седна до него.

– Мике, какво се е случило? – попита Аника.

– Двама души, които страшно много харесвах, са убити. Даг Свенсон и Мия Бергман. Неговия ръкопис исках да прочетеш.

Аника Джианини си даде сметка, че моментът не е подходящ за задаване на въпроси. Вместо това прегърна брат си през рамо и двамата останаха да седят така, докато полицейските коли продължиха да прииждат. Няколко любопитни нощни птици вече се бяха събрали на тротоара от другата страна на улицата. Микаел ги наблюдаваше мълчаливо, докато полицаите започнаха да ограждат района. С това бе поставено началото на разследването на убийствата.

МАЛКО СЛЕД ТРИ ЧАСА сутринта Микаел и Аника получиха разрешение да напуснат полицейското управление. Бяха прекарали един час в колата пред жилищната сграда в Еншеде, докато чакаха пристигането на дежурния прокурор, който трябваше да ръководи предварителния оглед. След това поради факта, че Микаел бе добър приятел на жертвите и че именно той ги бе открил и подал сигнал за случилото се, ги помолиха да последват полицаите до управлението на Кунгсхолмен, за да подпомогнат разследването, както се казва.

Там трябваше доста да почакат, преди да бъдат разпитани от дежурен комисар Анита Нюберг. Тя имаше руса коса с цвят на ръж и приличаше на тийнейджърка.

„Започвам да остарявам“ – помисли си Микаел.

Към три и половина сутринта изпи толкова много чаши воднисто шварц кафе, че изтрезня напълно и започна да му се гади. Дори се наложи внезапно да прекъсне разпита, за да отиде да повърне в тоалетната. Не можеше да прогони от съзнанието си спомена за обезобразеното лице на Мия Бергман. Изпи няколко чаши вода и неколкократно изплакна лицето си, преди да се върне в залата за разпити. Опита се да си събере мислите и да отговаря колкото се може по-изчерпателно на въпросите на Анита Нюберг.

– Даг Свенсон и Мия Бергман имаха ли някакви врагове?

– Не, поне аз не знам.

– Получавали ли са заплахи?

– Не, доколкото ми е известно.

– Как бихте определили отношенията им?

– Изглежда, се обичаха. Веднъж споделиха, че възнамеряват да създадат деца, след като Мия защити дисертацията си.

– Използваха ли наркотици?

– Нямам никаква представа. Не мисля, а дори да е било така, едва ли са употребявали нещо по-силно от някоя и друга цигара с марихуана при специални случаи.

– Защо сте се отбили у тях толкова късно вечерта?

Микаел обясни обстоятелствата около посещението си.

– Не беше ли необичайно да ги посещавате толкова късно вечерта?

– Да. Разбира се. За първи път го правех.

– Как се запознахте с тях?

– Във връзка с работата.

Микаел се залови да обяснява надълго и широко.

Въпросите, които целяха да установят кой къде се е намирал по време на убийствата, не спираха да се сипят.

Всички в сградата бяха чули стрелбата. Куршумите бяха изстреляни през по-малко от пет секунди. Седемдесетгодишният мъж с кафявия халат живееше най-близо до жертвите. Той беше пенсиониран майор от бреговата артилерия. Веднага след втория изстрел бе станал от дивана пред телевизора и бе излязъл на площадката. Като се има предвид, че имаше проблем с краката и трудно се изправяше, той самият преценяваше, че бяха изминали около трийсет секунди, преди да отвори вратата на апартамента си. Нито той, нито някой от останалите обитатели бе видял извършителя.

Според преценката на съседите Микаел бе пристигнал пред апартамента по-малко от две минути след стрелбата.

Докато Микаел и Аника са приближавали входа, докато са паркирали колата и са разговаряли, са изминали трийсетина секунди. Микаел е пресякъл до отсрещния тротоар и се е изкачил по стълбите за около 30-40 секунди. През това време извършителят на двойното убийство бе успял да напусне жилището, да слезе по стълбите, да хвърли оръжието на приземния етаж, да напусне сградата и да изчезне от полезрението им още преди Аника да спре. И то без нито един човек да го види.

Всички смятаха, че Микаел и Аника трябва да са го изпуснали за секунди.

На криминален инспектор Анита Нюберг, каза си Микаел, сигурно ѝ минаваше мисълта, че има вероятност именно той да е извършителят – просто след убийствата да е слязъл един етаж надолу и да се е престорил пред събралите се съседи, че току-що пристига на мястото. Микаел обаче имаше алиби, потвърдено от сестра му, и можеше да даде рационално обяснение на заниманията си тази вечер по часове и минути. Те, включително телефонния разговор с Даг Свенсон, можеха да бъдат потвърдени от голям брой членове на семейство Джианини.

Накрая Аника се ядоса. Микаел им бе помогнал всячески. Той очевидно бе уморен и не се чувстваше добре. Време бе да приключват и да го пуснат да се прибере. Тя напомни, че е адвокат на брат си и че той има определени права, дадени му от Господ или най-малкото от конституцията.

КОГАТО ИЗЛЯЗОХА НА УЛИЦАТА, постояха мълчаливо до колата на Аника.

– Прибери се вкъщи и поспи – рече тя.

Микаел поклати глава.

– Трябва да отида у Ерика – рече той. – Тя също ги познаваше. Не мога просто да ѝ го съобщя по телефона, а не искам да се събуди и да разбере за случилото се от новините.

Аника Джианини се поколеба за миг, ала си даде сметка, че брат ѝ има право.

– Значи отиваме към Салтшьобаден – рече тя.

– Имаш ли сили?

– За какво са сестрите иначе?

– Ако ме откараш до центъра на Нака, мога да си хвана такси или да изчакам някой автобус.

– Глупости. Скачай в колата, ще те откарам.

Загрузка...