Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ПЕТА Сряда, 12 януари – петък, 14 януари

„ЕПЕЛВИКЕН“ се стори на Лисбет Саландер някак чужд и непознат, когато тя за първи път от осемнайсет месеца сви по алеята му с взетия под наем нисан микра. След като навърши петнайсет години, Лисбет редовно се отбиваше няколко пъти годишно в санаториума, където бяха приели майка ѝ след епизода с Голямото зло. Въпреки че сравнително рядко го посещаваше, „Епелвикен“ бе един вид опорна точка в живота на Лисбет. Това бе мястото, където майка ѝ прекара последните десет години от живота си и където почина едва 43-годишна след един последен, фатален удар.

Майка ѝ се казваше Агнета София Саландер. Последните четиринайсет години от живота ѝ бяха белязани с поредица леки инсулти, вследствие на които стана неспособна да се грижи за себе си. Понякога дори беше неадекватна и не разпознаваше дъщеря си.

Всеки път щом се замислеше за майка си, Лисбет чувстваше единствено безпомощност и имаше усещането, че е обгърната от непрогледен черен мрак. През юношеството си дълго бе хранила надеждата, че майка ѝ ще оздравее и ще могат да поддържат поне някаква връзка. Разумът ѝ обаче ѝ казваше, че това няма да се случи.

Майка ѝ бе слаба и дребна, но не толкова анорексична като Лисбет. Дори напротив, можеше да се каже, че беше направо красива и имаше хубаво пропорционално тяло. Точно като сестрата на Лисбет.

Камила.

Лисбет не искаше да си спомня за сестра си.

По ирония на съдбата, макар и близначки, родени през двайсет минути, двете бяха напълно различни.

Всъщност бяха толкова различни, че изглеждаше напълно невероятно, че са заченати в една и съща утроба. Ако генетичният код на Лисбет Саландер не бе сбъркан, тя също щеше да притежава невероятната красота на сестра си.

И щеше да е също толкова шантава.

Докато бяха малки, Камила бе общителна, популярна в училище и отлична ученичка. Лисбет за сметка на това бе затворена, мълчалива, рядко отговаряше на въпросите на учителите, в резултат на което оценките ѝ бяха значително по-ниски от тези на сестра ѝ. Още в началното училище Камила се дистанцира от Лисбет до такава степен, че двете дори не ходеха заедно на училище. Учителите и приятелите им забелязваха, че момичетата не общуват помежду си и не седят близо едно до друго. През третата година от началния курс ги преместиха в различни класове. След епизода с Голямото зло, когато бяха на дванайсет, заживяха в различни приемни семейства. Видяха се чак като навършиха седемнайсет, а и тогава срещата им приключи с насинено око за Лисбет и подута устна за Камила. Лисбет не знаеше къде живее Камила в момента и не се бе опитвала да разбере нещо повече по въпроса.

Сестрите Саландер не питаеха обич една към друга.

Според Лисбет Камила бе фалшива, покварена и манипулативна. Въпреки това обаче съдът постанови, че Лисбет страда от психически проблеми.

Тя спря на паркинга за посетители и закопча коженото си яке, преди да излезе под дъжда и да отиде до главния вход. Застана до една от пейките и се огледа наоколо. Точно на това място, точно на тази пейка видя майка си за последен път преди осемнайсет месеца. Беше се отбила спонтанно в санаториума, на път на север, към Микаел Блумквист, който се нуждаеше от помощта ѝ в преследването на един добре организиран, но същевременно побъркан сериен убиец. Майка ѝ бе неспокойна и сякаш не можеше да познае Лисбет, но въпреки това не искаше да я пусне да си тръгне. Държеше дъщеря си за ръката и я гледаше объркано. Лисбет обаче бързаше. Затова се отскубна, прегърна майка си и изчезна с мотоциклета си.

Сега директорът на „Епелвикен“ Агнес Микаелсон, изглежда, се зарадва да види Лисбет. Поздрави я приветливо и я придружи до един килер, откъдето извадиха кашон. Лисбет го вдигна. Тежеше около два килограма и не съдържаше много вещи – това бе всичко, останало от един живот.

– Не знаех какво да правя с нещата на майка ви – рече Микаелсон. – Но имах усещането, че ще се върнете някой ден.

– Бях в чужбина – отговори Лисбет.

Тя благодари, че не бяха изхвърлили кашона, замъкна го до колата и напусна „Епелвикен“, този път завинаги.

ЛИСБЕТ СЕ ВЪРНА на площад Мусебаке малко след дванайсет и качи кашона с вещите на майка си до апартамента. Прибра го в един килер, без да го отвори, и отново излезе.

Когато отвори външната врата на блока, покрай нея бавно премина полицейска кола. Лисбет спря и проследи внимателно представителите на властта, посетили нейния адрес. Полицаите обаче явно нямаха никакво намерение да предприемат действия срещу нея, затова тя ги остави спокойно да продължат.

Следобед се отби в магазините за дрехи „Х&M“ и „Капал“ и попълни гардероба си. Набави си значително количество всекидневно облекло – дънки, джинси, блузи и чорапи. Не проявяваше интерес към скъпи маркови дрехи, но фактът, че можеше да си купи шест чифта дънки, без да ѝ мигне окото, ѝ доставяше известна наслада. Най-екстравагантната си покупка направи в „Туилфит“, където си набави несметно количество комплекти сутиени с бикини. Това бельо също беше за всекидневна употреба, ала след половин час смутено разглеждане на магазина попадна на един комплект, който ѝ се стори „секси“ и дори леко перверзен и който преди в никакъв случай не би си и помислила да купи. Когато го облече същата вечер, се почувства ужасно глупаво. В огледалото пред себе си виждаше едно кльощаво, покрито с татуировки момиче в гротескно облекло. Свали бельото и го изхвърли.

Купи си и нови стабилни зимни обувки от „Дин ску“, както и няколко чифта по-леки за носене на закрито. След това съвсем импулсивно си взе за всекидневна употреба и чифт ботуши на токче, което я правеше няколко сантиметра по-висока. Като добавка си купи и висококачествено зимно яке от кафява чортова кожа.

Закара покупките си до вкъщи, свари си кафе и си направи сандвич, след което върна взетата под наем кола. Прибра се пеша и прекара остатъка от вечерта на прозоречната ниша, загледана във водата на Салтшьон.

МИЯ БЕРГМАН, ДОКТОРАНТКА по криминалистика, наряза чийзкейк и го гарнира с малинов сладолед. Първо сервира на Ерика Бергер и Микаел Блумквист, след което постави десертни купички и пред Даг Свенсон и себе си. Малин Ериксон твърдо бе отказала десерт и се задоволи само с черно кафе, поднесено в странна, старомодна порцеланова чаша на цветя.

– Този сервиз беше на баба – рече Мия Бергман, когато видя как Малин разглежда чашата.

– Тя ужасно се страхува някоя чаша да не се счупи – каза Даг Свенсон. – Вади ги само когато ни гостуват много важни хора.

Мия Бергман се усмихна.

– Баба се грижеше за мен в продължение на няколко години и този сервиз е, кажи-речи, единственото, което ми остана от нея.

– Много са красиви – рече Малин. – Моите кухненски принадлежности са изцяло от ИКЕА.

Микаел Блумквист не обърна никакво внимание на чашите с цветя. Вместо това погледна критично към купичката с чийзкейк. Зачуди се дали не е добра идея да отпусне колана си с една дупка. Подобни мисли очевидно се въртяха и в главата на Ерика Бергер.

– Мили боже, аз май също трябваше да се откажа от десерт – рече тя и погледна извинително Малин, преди здраво да хване лъжицата.

Това всъщност трябваше да бъде лека работна вечеря, на която, от една страна, да затвърдят партньорството си, а от друга – да дообсъдят съдържанието на тематичния брой на „Милениум“. Даг Свенсон ги бе поканил да хапнат у тях, а Мия Бергман им поднесе най-вкусното пиле в сладко-кисел сос, което Микаел някога бе опитвал. С вечерята изпиха две бутилки силно испанско червено вино, а когато дойде време за десерта, Даг Свенсон ги попита дали някой би искал чаша „Тъламор Дю“. Само Ерика имаше глупостта да откаже, затова Даг Свенсон извади пет чаши.

Даг Свенсон и Мия Бергман живееха в двустаен апартамент в Еншеде. Бяха ходили няколко години, но направиха решителната крачка да заживеят заедно едва преди година.

Събраха се в шест часа вечерта, а когато стигнаха до десерта, вече бе осем и половина. Все още не бяха си казали и дума по работа, каквато всъщност бе целта на вечерята. За сметка на това Микаел откри, че харесва Даг Свенсон и Мия Бергман и че компанията им му е приятна.

Накрая Ерика Бергер насочи разговора към въпроса, заради който се бяха събрали. Мия Бергман донесе принтирано копие на труда си и го сложи на масата пред Ерика. Текстът носеше изненадващо саркастичното заглавие „От Русия с любов“, което, разбира се, препращаше към класическия герой на Йън Флеминг Агент 007. Подзаглавието гласеше: „Трафикът на хора, организираната престъпност и общественото противодействие срещу тях“.

– Трябва да правите разлика между моята дисертация и книгата на Даг – рече Мия. – Тя е агитаторска версия, насочена срещу хората, които печелят от трафика. Моят труд съдържа статистически данни, проучвания в областта, текстове на закони и анализ на начина, по който обществото и съдилищата третират жертвите.

– Тоест момичетата.

– Млади момичета, предимно на възраст между петнайсет и двайсет години, слабо образовани. Обикновено идват от проблемни семейства и често са били жертва на някаква форма на насилие още в детството си. Една от причините, които ги водят в Швеция, разбира се, са масата лъжи, с които някой ги оплита.

– Трафикантите.

– От такава гледна точка дисертацията ми е насочена изключително към междуполовите отношения. Рядко някой изследовател се заема да очертае ясно ролите, свързани с тях. Момичетата са жертви, момчетата – престъпници. Като се изключат няколко отделни жени, които сами печелят от търговията с плът, няма друг престъпен бранш, където самият пол да представлява предпоставка за престъпление. Няма и друг престъпен бранш, против който обществеността да предприема по-малко мерки.

– Ако съм разбрала правилно, в Швеция въпреки всичко има доста строги закони срещу трафика на жени и търговията с плът – рече Ерика.

– Не ме разсмивай. Няколкостотин момичета годишно – не се води статистика за точния им брой – биват транспортирани до Швеция, за да работят като проститутки, което в конкретния случай ще рече, че биват подлагани на системно изнасилване. След въвеждането на закона срещу трафика на хора в съда са гледани няколко отделни случая, при които той е нарушен. Първото дело е от април 2003 г. Става въпрос за процеса срещу онази смахната собственичка на бордей със сменен пол. Накрая, разбира се, я оправдаха.

– Чакай малко, аз мислех, че я осъдиха?

– За сводничество – да. Но обвиненията за участие в трафик на хора бяха свалени. Работата е там, че свидетелите срещу нея всъщност бяха момичетата, станали жертви на дейността ѝ. А те изчезнаха обратно в Прибалтика. Властите се опитаха да осигурят присъствието им в съда, дори ги обявиха за издирване чрез Интерпол. Но след дълги месеци на търсене беше установено, че не могат да бъдат открити.

– Какво се е случило с тях?

– Нищо. Програмата „Инсайдър“[24] направи собствено разследване по случая и изпрати репортери в Талин. На тях им отне точно един следобед да открият две от момичетата, които живееха при родителите си. Третото момиче се бе преселило в Италия.

– С други думи, полицията в Талин не е особено ефективна.

– След този случай всъщност бяха издадени няколко осъдителни присъди. Осъдените обаче без изключение бяха лица, попаднали в ареста заради други престъпления, или толкова малоумни, че просто нямаше как да не бъдат заловени. Законът е само параван. В действителност правосъдието не функционира.

– Разбирам.

– Проблемът в случая е, че става въпрос за изнасилване от първа степен, обикновено придружено от тежко физическо насилие и застрашаване на живота. При някои от момичетата е налице и незаконно отнемане на свободата – допълни Даг Свенсон.

– Това е ежедневие за много от момичетата, които биват откарвани в някоя вила в предградията, където ги гримират силно и ги обличат с къси поли. Работата е там, че тези момичета нямат избор. Или чукат поредния противен чичко, или рискуват да бъдат малтретирани и измъчвани от своя сутеньор. Не могат да избягат, не говорят езика, не познават законите и правилата и не знаят към кого да се обърнат. Не могат да се приберат вкъщи. Едно от първите действия на сутеньорите е да им вземат паспорта. В случая с въпросната съдържателка на бордей момичетата дори са били държани заключени в един апартамент.

– Това ми звучи като лагер за роби. Момичетата печелят ли изобщо нещо от дейността си?

– О, да – отвърна Мия Бергман. – Те получават дял от печалбата като компенсация. Работят в продължение на няколко месеца, след което им позволяват да се върнат у дома. Случва се да носят доста дебела пачка със себе си – двайсет или трийсет хиляди крони, което, обърнато в руска валута, се равнява на малко богатство. За жалост момичетата обикновено са развили и тежка алкохолна или наркотична зависимост, а начинът им на живот изяжда парите им доста бързо. Така кръгът се затваря. След известно време те се връщат доброволно при мъчителите си и започват да работят отново.

– Какъв е годишният оборот от тази дейност? – попита Микаел.

Мия Бергман погледна Даг Свенсон и се замисли за миг, преди да отговори.

– Трудно ми е да дам конкретен отговор на този въпрос. Правили сме доста изчисления, но по-голямата част от получените цифри си остават приблизителни.

– Горе-долу за какви суми става въпрос?

– Добре, знаем, че например въпросната съдържателка на бордей, същата, която бе осъдена за сводничество, но не и за участие в трафик на хора, за две години е успяла да доведе около трийсет и пет жени от Източна Европа. Те остават в Швеция от няколко седмици до няколко месеца. В хода на процеса стана ясно, че общо са припечелили малко над два милиона крони. Аз изчислих, че това означава по петдесет хиляди крони на момиче месечно. От тях около петнайсет хиляди следва да бъдат приспаднати като разходи за пътувания, дрехи, жилища и т.н. Не говорим за живот в лукс – обикновено отсядат временно в някой апартамент, собственост на престъпната организация. От останалите четирийсет и пет хиляди крони сутеньорите прибират между двайсет и трийсет хиляди. В джоба на боса влизат да речем петнайсет хиляди. Остатъкът се поделя между хората му – шофьори, наемни убийци и т.н. Момичетата получават десет-дванайсет хиляди.

– Какъв е окончателният месечен приход?

– Да кажем, че престъпната група разполага с две или три момичета, които се бъхтят за тях. Това означава, че те им носят около сто и петдесет хиляди крони на месец. Всяка банда се състои средно от двама или трима души, които си поделят печалбата. Така изглежда финансовата страна на бизнеса с изнасилвания.

– За какви суми говорим? Тоест, ако продължим да смятаме.

– Във всеки момент в страната се намират около стотина момичета, активно занимаващи се с проституция, които в някаква степен са жертва на трафика на хора. Това означава, че общата месечна сума от приходи за цяла Швеция възлиза на малко над милион и половина крони на месец, или около сто милиона крони годишно. Тук говорим само за момичета, станали жертва на трафика на хора.

– Това не ми се струва много.

– Така е. И за да припечелят тези сравнително скромни суми, подлагат стотина момичета на системно изнасилване. Това ме вбесява.

– Не ми звучиш като обективен изследовател. Ако всяко момиче има по трима сутеньори, това означава, че около пет-шестстотин мъже си изкарват хляба с проституция.

– Всъщност вероятно са по-малко. Бих казала около триста.

– Това не ми изглежда като неразрешим проблем – рече Ерика.

– Ние създаваме закони и изразяваме възмущението си по медиите, ала почти никой не е разговарял с проститутка от Източния блок, нито пък има някаква представа за живота ѝ.

– Как функционира системата? На практика. Сигурно е доста трудно да вкараш шестнайсетгодишно момиче от Талин, без да събудиш подозрение. Какво се случва, след като пристигнат тук? – попита Микаел.

– Когато започнах да разследвам случая, си мислех, че става въпрос за една изключително добре организирана дейност, извършвана от професионални престъпници, които по някакъв елегантен начин прекарват момичета през границите.

– Но се е оказало другояче? – попита Малин Ериксон.

– Дейността е организирана, но накрая осъзнах, че на практика в нея участват множество малки и доста неорганизирани банди. Забравете за костюмите на „Армани“ и спортните коли – престъпните групи се състоят средно от по двама-трима членове, половината са руснаци или жители на прибалтийските републики, другата половина – шведи. Представете си боса им: четирийсетгодишен, седи по потник, пие бира и си човърка пъпа. Няма образование и в някои отношения може да бъде сметнат дори за социален инвалид. Целият му живот е белязан от проблеми.

– Идилична картинка.

– Възгледът му за жените е от каменната ера. Раздразнителността му е прословута, обикновено е в нетрезво състояние и пребива от бой всички, които му се опънат. В бандата има ясна йерархия и подчинените му обикновено се страхуват от него.

МЕБЕЛИТЕ ОТ ИКЕА, КОИТО Лисбет закупи, ѝ бяха доставени в девет и половина три дни по-късно. Две яки момчета се здрависаха с русокосата Ирене Несер, която смело приказваше с норвежки акцент. След това започнаха да сноват нагоре-надолу в миниатюрния асансьор и прекараха деня в сглобяване на маси, шкафове и легла. Работеха страшно ефективно и явно не им бе за първи път. Ирене Несер слезе до халите в центъра на Сьодермалм и купи гръцка храна за вкъщи, след което ги покани на обяд.

Момчетата от ИКЕА приключиха в пет часа следобед. След като си тръгнаха, Лисбет Саландер свали перуката си и се разходи вече сама из апартамента, като се чудеше дали ще се чувства добре в новия си дом. Кухненската маса бе твърде елегантна за присъщия ѝ стил. Най-близката до кухнята стая, в която можеше да се влезе както от самата кухня, така и от коридора, бе избрала за дневна. Мебелира я с модерни дивани и няколко фотьойла, разположени около холна маса до прозореца. Спалнята определено ѝ харесваше. Седна внимателно на леглото си и изпробва матрака.

После хвърли поглед към кабинета си, който гледаше към залива Салтшьон.

„Йес, страхотен е. Тук мога да работя.“

Лисбет обаче все още не знаеше какво точно ще работи. А и като цяло бе доста скептично и критично настроена към мебелировката.

„Окей, нека да видим какво ще излезе от всичко това.“

Прекара остатъка от вечерта в разопаковане и сортиране на покупките си. Оправи леглото, прибра хавлиите, чаршафите и калъфките в скрина. Отвори торбичките с новите си дрехи и ги прибра в гардеробите. Въпреки значителното количество новозакупено облекло успя да запълни само една минимална част от тях. Постави лампите на местата им и прибра тиганите, порцелана и кухненските прибори в кухненските шкафове.

Огледа критично празните стени и осъзна, че е трябвало да купи плакати или картини, или нещо друго от този сорт. Каквото нормалните хора обикновено закачаха в домовете си. Някое и друго цвете също нямаше да ѝ бъде излишно.

След това отвори кашоните с нещата си от старото жилище на улица Лундагатан и сортира книгите, вестниците, изрезките и материалите от стари проучвания, които вероятно трябваше да изхвърли. На боклука отидоха голям брой стари захабени тениски и скъсани чорапи. Изведнъж откри неразопаковано дилдо. Усмихна се леко накриво. Това бе един шантав подарък за рождения ѝ ден от Мими. Лисбет бе напълно забравила за съществуването му, всъщност дори не го беше изпробвала. Реши да направи нещо по въпроса и постави дилдото изправено на нощното си шкафче.

След това обаче стана сериозна. Мими. Съвестта я загриза. Бе се срещала с Мими доста често в продължение на една година, след което я заряза заради Микаел Блумквист без каквото ѝ да било обяснение. Нито си взе довиждане с нея, нито я осведоми, че възнамерява да напусне Швеция. Не си взе довиждане впрочем нито с Драган Армански, нито с момичетата от „Ивъл Фингърс“. Те също не получиха обяснение. Сигурно смятаха, че е мъртва, и вероятно са я забравили. Тя никога не бе заемала водеща позиция в групичката. Бе обърнала гръб на всичко и всички. Изведнъж осъзна, че не се е сбогувала и с Джордж Бланд от Гренада, и се зачуди дали той не се разхожда и не я търси по плажа. Спомни си думите на Микаел Блумквист, че приятелството се гради на уважение и доверие. „Аз сама пропилявам приятелствата си.“ Зачуди се дали Мими все още не е някъде наоколо и дали не трябва да ѝ се обади.

По-голямата част от вечерта и значителна част от нощта посвети на сортиране на документи в кабинета си. Освен това инсталира компютъра си и посърфира из интернет. Провери състоянието на инвестициите си и установи, че е по-богата отпреди една година.

Направи рутинна проверка на компютъра на адвокат Нилс Бюрман, но не откри нищо интересно в кореспонденцията му и заключи, че поведението му е прилично.

Не откри доказателства за нови опити за контакт с клиниката в Марсилия. Изглежда, Бюрман бе свил професионалните и личните си контакти до минимум. Рядко използваше електронната си поща, а когато сърфираше из интернет, посещаваше основно страници с порнографско съдържание.

Лисбет излезе от мрежата едва в два часа сутринта. След това отиде в спалнята, съблече се и метна дрехите си на един стол. После се отправи към банята, за да се измие. От двете страни на най-близкия до входната врата ъгъл имаше монтирани огледала, които стигаха от пода до тавана. Дълго се оглежда в тях. Разгледа острото си лице, новите си гърди и голямата татуировка на гърба, която представляваше красив, дълъг, извиващ се дракон в червено, зелено и черно. Фигурата започваше от едното ѝ рамо, а тънката опашка на дракона продължаваше надолу по десния ѝ бут и свършваше на бедрото. През годината на отсъствие от Швеция бе пуснала косата си до раменете, но последната седмица в Гренада хвана ножицата и се подстрига съвсем късо. Сега косата ѝ все още стърчеше във всички посоки.

Лисбет изведнъж осъзна, че в живота ѝ е настъпила фундаментална промяна, която продължава и в момента. Може би това бе опасно последствие от факта, че вече притежаваше милиарди и не ѝ се налагаше да брои всяка стотинка. Може би светът на възрастните най-накрая бе успял да я погълне. А може би беше осъзнала, че със смъртта на майка ѝ детството ѝ окончателно е приключило.

По време на пътуванията си през изминалата година Лисбет бе махнала няколко от пиърсингите си. В клиниката в Генуа свалиха обецата от зърното на едната ѝ гърда по чисто медицински причини, във връзка с операцията. След това сама премахна тази от долната си устна. В Гренада свали и пиърсинга от лявата си срамна устна – дразнеше я, а освен това не бе напълно сигурна защо изобщо си го е направила.

Отвори уста и разви обецата, която бе носила на езика си в продължение на седем години. Остави я в една купа на етажерката до пералнята. Изведнъж усети устата си някак празна. Като се изключат няколкото обеци на ушите, имаше само още два пиърсинга – един на лявата вежда и едно украшение на пъпа.

Накрая Лисбет отиде в спалнята и се пъхна под новото си одеяло. Установи, че леглото ѝ е огромно и че тялото ѝ заема само една миниатюрна част от него. Струваше ѝ се, че лежи на края на футболно игрище. Загърна се с одеялото и потъна в размисъл.