Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ПЪРВА Четвъртък, 16 декември – петък, 17 декември

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СМЪКНА слънчевите си очила до върха на носа и примижа под шапката си с периферия. Видя как дамата от стая 32 излезе от страничния вход на хотела и отиде до един от шезлонгите на зелени и бели райета до басейна. Ходеше с поглед забит в земята и с олюляваща се походка.

Саландер я бе виждала преди само от разстояние. Предполагаше, че жената е на около 35 години, ала съдейки по външния ѝ вид, можеше да е на всякаква възраст – от 25 до 50 години. Имаше кестенява, дълга до раменете коса, овално лице и женствено тяло като на моделите от каталог за дамско бельо. Носеше сандали, черни бикини и лилавеещи слънчеви очила. Бе американка и говореше на южен диалект. Имаше жълта шапка, която пусна на земята до шезлонга, преди да направи знак с ръка на бармана в бара на Елла Кармайкъл.

Лисбет Саландер остави книгата в скута си, отпи глътка кафе и посегна към кутията с цигари. След това извърна очи към хоризонта. От мястото ѝ на терасата край басейна се виждаше късче от Карибско море между няколкото палми и рододендрони, растящи до оградата пред хотела. Навътре в морето се носеше платноходка, устремена на север, навярно към Санта Лусия или Доминика. А зад нея се очертаваха контурите на сив товарен кораб, запътил се на юг към Генуа или към някоя съседна страна. Лек бриз разхлаждаше предобедната мараня, ала Лисбет усети как една капка пот бавно се стече по челото ѝ надолу към веждите. Не обичаше да се пържи на слънцето. Бе прекарала дните си тук главно на сянка, като седеше почти непрекъснато под шатрата. Въпреки това беше черна като негър. Носеше кафяви шорти и черен потник.

Слушаше странните тонове на стийл дръма[1], долитащи от тонколоните на бара. Никога не се бе интересувала особено от музика и не можеше да направи разлика между Свен-Ингварш и Ник Кейв[2], ала тринидадският музикален инструмент я очароваше. Струваше ѝ се нереално, че някой може да свири на варел и на всичкото отгоре да изтръгва от него звуци, които нямат равни на себе си. За нея тоновете бяха магически.

Изведнъж усети раздразнение и отново погледна жената, която току-що бе получила стъклена чаша с напитка с цвят на портокал.

Това не беше проблем на Лисбет Саландер. Тя обаче просто не можеше да разбере защо жената продължава да стои тук. В продължение на четири нощи, откакто двойката пристигна в хотела, Лисбет Саландер ставаше свидетел на разправии в съседната стая. Бе чувала плач, снишени разстроени гласове, а понякога и звук от шамари. Отговорният за това – Лисбет предполагаше, че е съпругът ѝ, – беше четирийсетгодишен мъж с тъмна права коса, която, противно на съвременната мода, носеше сресана на път. Явно бе в Гренада по работа. Лисбет Саландер нямаше абсолютно никаква представа в какво се изразяваше тя, ала мъжът всяка сутрин се обличаше делово, с вратовръзка и сако, пиеше чаша кафе в бара на хотела, след което вдигаше куфарчето си и вземаше такси.

Връщаше се късно следобед, след което се къпеше в басейна в компанията на съпругата си. Обикновено вечеряха заедно и изглеждаха щастливо влюбени. Вярно, че жената изпиваше две-три чашки в повече, ала лекото ѝ опиянение не бе натрапчиво и не притесняваше околните.

Разправиите в съседната стая започваха обикновено между 10 и 11 часа вечерта, точно когато Лисбет си лягаше и се зачиташе в книга за загадките на математиката. Жената не бе подлагана на груб тормоз. Доколкото Лисбет можеше да разбере през стената, двамата се караха продължително все за едно и също. Предната нощ не устоя на изкушението и излезе на балкона, за да чуе през отворената към терасата им врата за какво точно става въпрос. В продължение на повече от час съпругът бе ходил напред-назад из стаята, повтаряйки, че е гадняр, който не заслужава жена си. Не спираше да твърди, че тя вероятно го смята за лицемерен. Жената всеки път го уверяваше, че това не е истина, и се опитваше да го успокои. Превъзбудата му обаче растеше, докато накрая не я бе хванал и разтърсил. Тогава тя явно се видя принудена да му даде отговора, който той искаше да чуе: „…Да, ти си лицемер“. Мъжът обаче прие насилствено изтръгнатото признание като оправдание да се нахвърли върху нея с укори за поведението и характера ѝ. Нарече я курва. Ако някой посмееше да използва същата дума по отношение на Лисбет Саландер, тя веднага щеше да предприеме съответните мерки. В този случай обаче това не беше неин проблем и ѝ бе трудно да прецени дали трябва да се намеси.

С почуда изслуша непрестанното му бръщолевене, което внезапно бе последвано от звук от шамар. Точно реши да излезе в коридора и да разбие вратата на съседите си, когато в стаята настана тишина.

Докато сега наблюдаваше жената до басейна, забеляза единствено лека синина на едното ѝ рамо и драскотина на бедрото. Нямаше набиващи се на очи контузии.

ДЕВЕТ МЕСЕЦА ПО-РАНО Лисбет бе прочела една статия в списание „Популярна наука“, забравено от някого на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Статията внезапно събуди у нея неизмерим интерес към така слабо познатата наука, наречена сферична астрономия. Тогава съвсем импулсивно посети книжарницата на университета в Рим и закупи няколко от най-важните трудове в тази област. За да успее обаче да разбере принципите на сферичната астрономия, трябваше първо да се запознае с далеч по-заплетените загадки на математиката. По време на пътуванията си през последните месеци бе посетила различни университетски книжарници в търсене на още книги.

Книгите обаче седяха най-вече в раницата ѝ, а заниманията ѝ бяха несистематични и без ясна цел до мига, в който влезе в една такава книжарница в Маями и закупи „Измерения на математиката“ от Л. С. Перно (Харвард, 1999). Откри труда точно преди да замине за Флорида Кийс и да започне да обикаля островите в Карибския басейн.

Вече бе посетила Гуадалупа (две денонощия в една ужасна дупка), Доминика (пет денонощия в приятна и лежерна обстановка), Барбадос (една вечер в американски хотел, където се бе почувствала ужасно нежелана) и Света Лусия (девет дни). Би останала там малко повече, ако не се бе спречкала с един местен задръстен член на младежка банда, който не излизаше от бара на затънтения ѝ хотел. Накрая ѝ причерня и го удари с тухла по главата, напусна хотела и взе ферибота за Сейнт Джордж, столицата на Гренада. Дори не бе чувала за тази страна, преди да се качи на кораба.

Пристигна в Гренада една ноемврийска сутрин в десет часа, посрещната от проливен тропически дъжд. Благодарение на пътеводителя „Карибийън Травълър“ бе разбрала, че Гренада е известна като Спайс Айлънд, острова на подправките, и е един от най-големите производители на индийско орехче в света. Островът имаше 120 000 обитатели, ала още около 200 000 гренадци живееха в САЩ, Канада или Англия, което свидетелстваше за състоянието на работния пазар в родината им. Островът бе хълмист, а по средата му имаше загаснал вулкан, Гранд Етанг.

В исторически план Гренада бе една от множеството маловажни британски колонии. През 1795 г. островът привлича вниманието на политическите кръгове, когато един получил свободата си бивш роб на име Джулиан Федон оглавява вдъхновено от Френската революция въстание, принудило британската корона да изпрати на острова войски, които съсичат, прострелват, обесват и измъчват огромен брой въстаници. Това, което разклаща колониалния режим, е фактът, че към въстанието на Федон се присъединява и група бели бедни заселници, които явно са тотално лишени от обноски и от разбирането за расова сегрегация. Въстанието е потушено, ала Федон не попада в плен. Успява да се скрие в планинския масив Гранд Етанг, където се превръща в местна легенда от величината на Робин Худ.

Около двеста години по-късно, през 1979, адвокатът Морис Бишъп слага началото на нова революция, която според пътеводителя е вдъхновена от „комунистическите диктатури в Куба и Никарагуа“. Лисбет Саландер обаче си изгради съвсем друга представа за нея след срещата си с Филип Кембъл, лекар, библиотекар и баптистки свещеник, в чиято странноприемница отседна първите дни. Цялата история можеше да бъде сведена до следното – Бишъп е бил изключително популярен сред народа водач, успял да свали от власт един луд диктатор, който освен всичко друго бил и маниак на тема НЛО и похарчил част от и без това ограничения бюджет на страната в преследване на летящи чинии. Бишъп пледирал за икономическа демокрация и въвел първия в страната закон за равноправието между половете, преди да бъде убит през 1983 година.

След масовото убийство на 120 човека, сред които министърът на външните работи, министърът за правата на жените и няколко важни профсъюзни лидери, войските на САЩ навлезли в страната и въвели демокрация. Това предизвикало скок на безработицата от около шест на почти петдесет процента, а търговията с кокаин отново се превърнала в основен източник на доходи. Филип Кембъл прочете информацията в пътеводителя на Лисбет Саландер, поклати глава и ѝ даде ценни съвети от кои лица и квартали да стои настрана след падането на нощта.

По отношение на Лисбет Саландер тези съвети бяха напразни. Във всеки случай тя успя да избегне каквото и да било познанство с престъпния свят на Гренада, тъй като се влюби в Гранд Ансе Бийч, разположен непосредствено след Сейнт Джордж в южна посока. Това бе километричен, рядко заселен плаж, където можеше да се разхожда в продължение на часове, без да среща други хора и да ѝ се налага да разговаря с когото и да било. Настани се в „Кийс“, един от малкото американски хотели край Гранд Ансе. Живееше тук вече седем седмици, през които не правеше почти нищо друго, освен да се разхожда по плажа, да похапва от местните плодове, които страшно напомняха шведските вишни и които тя обожаваше.

Сезонът още не бе започнал, така че две трети от стаите в хотела бяха празни. Единственият проблем бе тихият терор от съседната стая, който нарушаваше спокойствието ѝ и откъслечните ѝ занимания по математика.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ натисна с пръст звънеца на апартамента на Лисбет Саландер на улица Лундагатан. Не очакваше да му отвори, ала си бе изградил навика да минава покрай жилището ѝ веднъж-дваж месечно, за да види дали нещо се е променило. Когато вдигна капака на отвора за поща във вратата, видя купчината рекламни материали. Бе малко след десет вечерта и следователно прекалено тъмно, за да може да прецени колко е нараснала тя от последния път.

Остана за малко на стълбището, изпълнен с колебание, след което се обърна и си тръгна разочарован. Прибра се пеша в апартамента си на улица Белмнасгатан, без да бърза особено. Сложи да вари кафе и прегледа вечерните вестници, докато вървеше късната новинарска емисия. Бе в мрачно настроение. Чудеше се къде ли може да е Лисбет Саландер. Усещаше леко притеснение и за хиляден път си задаваше въпроса какво всъщност се бе случило.

По Коледа бе поканил Лисбет в хижата си в Сандхамн. Там двамата излизаха на дълги разходки, по време на които спокойно обсъждаха отзвука от драматичните събития от изминалата година, в които и те самите бяха участници. Преживяванията си от този период Микаел впоследствие определяше като един вид житейска криза. Бе обвинен в клевета и прекара няколко месеца в затвора. Това срина професионалната му кариера на журналист и дори го принуди да напусне поста си на отговорен редактор на вестник „Милениум“ с подвита опашка. После всичко се промени – получи предложение да напише биографията на индустриалеца Хенрик Вангер, което за него бе един вид добре платена терапия. Тази му задача обаче внезапно се превърна в отчаян лов на хитър неизвестен сериен убиец.

Именно този лов го бе срещнал с Лисбет Саландер. Микаел докосна леко малкия белег, който примката бе оставила под лявото му ухо. Лисбет не само му помогна да залови убиеца, а и буквално му спаси живота.

Тя многократно го бе изненадвала със странните си способности – фотографска памет и феноменални компютърни умения. Микаел Блумквист се смяташе за компютърно грамотен, ала Лисбет Саландер се оказа дяволски добра. Постепенно бе осъзнал, че тя е хакер от световна класа. И същинска легенда в екслузивния международен клуб, който се занимаваше с компютърни престъпления. Там я знаеха единствено под псевдонима Wasp.

Именно благодарение на уменията ѝ да прониква в чужди компютри Микаел бе получил необходимите материали, за да обърне в своя полза изхода от аферата „Венерстрьом“ и да изчисти журналистическото си име. Самата афера се превърна в сензация, която и до момента, една година след публикуваните разкрития, бе предмет на международни полицейски разследвания на икономически престъпления. Поради тази причина Микаел редовно се появяваше на телевизионния екран като гост на различни предавания.

Преди година бе следил развитието на сензационната новина с огромно задоволство. За него това бе един вид отмъщение и възстановяване на доброто му име сред журналистическите среди. Задоволството му обаче твърде бързо се изпари. Само след няколко седмици му омръзна да отговаря на едни и същи въпроси, задавани от журналистите и от финансовата полиция. „Съжалявам, но не мога да обсъждам източниците си.“ Съвсем му прикипя, когато един журналист от англоезичния „Азърбайджан Таймс“ прелетя цялото разстояние до Стокхолм само за да го пита за същите глупави неща. Микаел намали броя на интервютата си до минимум и през последните месеци се появяваше по телевизията единствено по настояване на журналистката от ТВ 4. Обикновено това се случваше при някоя нова знаменателна фаза в хода на разследването.

Сътрудничеството между Микаел и журналистката от ТВ 4 имаше особени измерения. Тя бе първият човек в тези среди, който се съгласи да представи направените от Микаел разкрития. Без нейната помощ във вечерта, когато „Милениум“ пусна сензационната новина, историята едва ли щеше да придобие такива огромни мащаби. Едва впоследствие Микаел разбра, че тя се бе борила със зъби и нокти, за да убеди редакторите да пуснат материала. Бе срещнала значителен отпор по повод поставянето на измамника от „Милениум“ в центъра на вниманието. До последния миг преди да излезе в ефир, не било ясно дали армията от адвокати на телевизията ще пусне новината. Повечето от по-възрастните ѝ колеги ѝ показали свален надолу палец и заявили, че ако историята ѝ се окаже блъф, с кариерата ѝ е свършено. Тя обаче бе отстояла позициите си. Така бе разпространена новината на годината.

Журналистката редовно отразяваше историята през първата седмица – все пак беше единственият добре запознат с въпроса репортер. По някое време преди Коледа обаче Микаел забеляза, че всички коментари и нови гледни точки, свързани с аферата, биваха представяни от колегите ѝ мъже. По Нова година разбра, че са ѝ отнели новината с мотивацията, че случаят е твърде важен и трябва да бъде следен от сериозни икономически репортери, а не от някаква си девойка от Готланд или Бергслаген, или откъдето там идваше, по дяволите. Следващия път, когато от ТВ 4 му се обадиха и го помолиха за коментар, той съвсем открито им обясни, че ще дава изявления за тях единствено ако тя му задава въпросите. Изминаха няколко дни на сърдито мълчание, докато накрая момчетата не се предадоха.

Микаел изгуби интерес към аферата „Венерстрьом“ по времето, когато Лисбет Саландер изчезна от живота му. Той така и не можеше да проумее какво се бе случило.

Разделиха се на 26 декември и в дните до Нова година повече не я видя. Позвъни ѝ късно вечерта на трийсети декември, ала никой не вдигна. В навечерието на самата Нова година на два пъти се разхожда до апартамента ѝ и звъня на вратата. Първия път в жилището ѝ светеше, ала тя не му отвори. Втория път вътре цареше тъмнина. Микаел отново се опита да ѝ се обади на първи януари, но тя отново не вдигна. След това чуваше единствено съобщението, че номерът на абоната не може да бъде избран.

През следващите няколко дни я видя два пъти. Тъй като не успя да се свърже с нея по телефона, отиде до дома ѝ в началото на януари и седна на стълбите пред вратата. Бе си взел книга и упорито я чака в продължение на четири часа да се появи пред входа, което се случи малко преди единайсет часа вечерта. Тя носеше кафяв кашон и спря като закована, когато го видя.

– Здравей, Лисбет – поздрави я той и затвори книгата.

Тя го изгледа безизразно и в погледа ѝ не се четеше нито топлина, нито приятелство. След това мина покрай него и пъхна ключа в ключалката.

– Няма ли да ме поканиш на чаша кафе? – попита Микаел.

Тя се обърна към него и тихо каза:

– Върви си! Не искам да те виждам повече.

След това затръшна вратата под носа му и Микаел, изпълнен с безгранична почуда, я чу да заключва от вътрешната страна.

Втория път, когато я видя, бе след три дни. Пътуваше с метрото в участъка между Слусен и централната станция и погледна през прозореца, когато влакът спря на „Гамла стан“. Лисбет стоеше на перона, на по-малко от два метра от него. Забеляза я точно в мига, когато вратите се затвориха. В продължение на пет секунди тя гледа право през него, сякаш той не съществуваше, след което се обърна и когато мотрисата потегли, изчезна от погледа му.

Посланието бе съвсем ясно. Лисбет Саландер не желаеше да има нищо общо с Микаел Блумквист. Беше го изтрила от живота си като компютърен файл, без да му даде каквито и да било обяснения. Бе сменила номера на мобилния си телефон и не отговаряше на електронната си поща.

Микаел въздъхна, изгаси телевизора, отиде до прозореца и се загледа в кметството.

Чудеше се дали постъпва неправилно, като минава покрай апартамента ѝ през равни интервали от време. До този момент, когато някоя жена му дадеше толкова ясни сигнали, че не иска да го вижда, негов принцип бе да се отдръпва. Според него пренебрегването на подобно послание би изразявало липса на респект към самата дама.

Микаел и Лисбет се бяха любили. Това се случи по нейна инициатива и връзката им продължи половин година. Ако искаше да сложи край на любовния им роман също толкова изненадващо, колкото го бе започнала, то Микаел бе „за“. Това си беше нейна работа. Микаел нямаше нищо против да приеме ролята на бившето гадже, ако действително нещата бяха стигнали дотам, ала пълната липса на желание за контакт от страна на Лисбет го объркваше.

Не беше влюбен в нея – двамата бяха прекалено противоположни, ала я харесваше и проклетата ѝ сложна личност наистина му липсваше. Бе вярвал, че приятелските им чувства са взаимни, и сега, накратко казано, се чувстваше като идиот.

Дълго стоя до прозореца.

Накрая взе важно решение.

Щом Лисбет Саландер питаеше такава силна ненавист към него, че дори отказваше да го поздрави, когато се срещаха случайно в метрото, то вероятно приятелството им бе приключило завинаги. От този момент нататък той нямаше да поема каквито и да било инициативи, за да се вижда с нея.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПОГЛЕДНА часовника си и констатира, че е подгизнала от пот, макар да седеше на сянка. Бе десет и половина сутринта. Запамети една математическа формула от три реда и затвори книгата „Измерения на математиката“. След това взе ключа за стаята си и пакета цигари от масата.

Стаята ѝ се намираше на втория етаж, който се явяваше и последен за хотела. Съблече се и влезе да вземе душ.

Един зелен гущер, дълъг около два дециметра, я гледаше от стената, точно под тавана. Лисбет Саландер също го погледна, но не направи опит да го прогони. Гущерите бяха навсякъде на острова. Промъкваха се в стаите през дървената щора на отворения прозорец. Харесваше ѝ компанията на тези малки животинки, които не ѝ досаждаха. Водата бе хладка, но не студена. Стоя пет минути под струята на душа, за да се разхлади.

Когато отново се върна в стаята, застана гола пред огледалната врата на гардероба и огледа любопитно тялото си. Все още тежеше около 40 килограма и бе висока 150 см. Това не можеше да промени. Крайниците ѝ бяха твърде слаби, като на кукла… Ръцете ѝ бяха малки и почти нямаше бедра.

Ала вече имаше бюст.

През целия си живот бе била почти плоска, точно както преди да навлезе в пубертета. Изглеждаше, откровено казано, смехотворно и винаги изпитваше дискомфорт, когато трябваше да се съблече гола.

Сега обаче вече разполагаше с истински бюст. Не ставаше въпрос за някакви бомби (тя не искаше подобни гърди, а и те щяха да изглеждат още по-смешно на кльощавото ѝ тяло), а за две овални гърди със среден размер. Промяната бе извършена внимателно, така че тялото ѝ да запази пропорциите си. Разликата обаче беше огромна, що се отнася не само до външния ѝ вид, но и до самочувствието ѝ.

Бе прекарала пет седмици в една клиника край Генуа, където ѝ поставиха гръдните импланти. Избра клиниката и лекарите, които имаха най-добрата репутация в Европа. Нейният хирург, очарователна бойна дама на име Алесандра Перини, констатира, че гърдите на Лисбет са физически недоразвити и че уголемяването им е дори медицински обосновано.

Намесата не се оказа напълно безболезнена, ала бюстът бе съвсем естествен и на вид, и при допир. Освен това белезите бяха почти незабележими. Не съжаляваше за решението си нито за миг. Беше доволна. От операцията измина вече половин година, а Лисбет не можеше да погледне в огледалото голото си тяло, без да ахне и да си каже, че си е осигурила по-качествен живот.

По време на престоя си в клиниката в Генуа премахна и една от деветте си татуировки, която представляваше двусантиметрова оса и се намираше отдясно на шията ѝ. Харесваше татуировките си, най-вече огромния дракон, който се простираше от ключицата до задните ѝ части, ала въпреки това реши да махне осата. Причината бе, че татуировката се намираше на прекалено забележимо място и се набиваше на очи, в резултат на което Лисбет лесно можеше да бъде запомнена и разпозната. А тя не искаше да бъде запомнена и разпозната. Татуировката премахнаха с помощта на лазер. Когато прекараше пръст по шията си, Лисбет усещаше лек белег. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че изгорялата от слънцето ѝ кожа е по-светла на това място, ала при един бърз поглед всичко изглеждаше нормално. Целият ѝ престой в Генуа бе струвал 190 000 крони.

Които тя имаше.

Лисбет спря да фантазира, отдръпна се от огледалото и си облече бикини и сутиен. Два дни след като напусна клиниката в Генуа, за първи път за двайсет и петте си години живот посети магазин за дамско бельо и закупи всички онези артикули, които дотогава ѝ се бяха стрували безполезни. Не след дълго навърши двайсет и шест и вече носеше сутиен с определено задоволство.

Сложи си дънки и черна тениска с надпис Consider this a fair warning[3]. Намери сандалите и шапката си с периферия и метна една черна найлонова торба през рамо.

На излизане забеляза малка група гости на хотела, които стояха до рецепцията и разговаряха.

– Колко опасна е тя всъщност? – попита една чернокожа жена с писклив глас и европейски акцент.

Лисбет я разпозна като един от членовете на туристическата група от Лондон, която бе пристигнала десет дни по-рано.

Фреди Макбейн, рецепционистът с посребряла коса, който винаги се усмихваше вежливо на Лисбет в знак на поздрав, изглеждаше притеснен. Той обясни, че на всички гости на хотела ще бъдат дадени инструкции и че няма от какво да се опасяват, ако ги спазват стриктно. Отговорът му бе последван от вълна от въпроси.

Лисбет Саландер сбърчи чело и отиде в бара, където откри Елла Кармайкъл зад барплота.

– За какво става въпрос? – попита тя и посочи с палец купчината хора пред рецепцията.

– Матилда заплашва да ни посети.

– Матилда?

– Матилда е ураган, който се образува край Бразилия преди две седмици и премина през Парамарибо тази сутрин. Това е столицата на Суринам. Не е ясно в каква посока ще поеме сега. Може да тръгне на север към САЩ. Ала ако продължи да се движи по крайбрежието на запад, Тринидад и Гренада ще се озоват точно на пътя му. Така че може да стане ветровито.

– Мислех, че сезонът на ураганите е отминал.

– Така е. Обикновено е през септември и октомври. Ала в днешно време климатът и парниковият ефект създават толкова проблеми, че човек за нищо не може да бъде сигурен.

– Добре. Кога се очаква тази Матилда?

– Скоро.

– Трябва ли да се подготвя по някакъв начин?

– Лисбет, ураганите не са шега работа. През седемдесетте години един нанесе огромни щети на Гренада. Тогава бях на единайсет години и живеех в едно селце в Гранд Етанг, по пътя за Гренвил. Никога няма да забравя онази нощ.

– Хм.

– Няма нужда да се притесняваш. Не се отдалечавай много от хотела в събота. Приготви една чанта с ценни вещи – например този твой компютър, с който обикновено си играеш, и бъди готова да я вземеш със себе си, ако получим инструкции, че трябва да слезем в убежището. Това е всичко.

– Окей.

– Искаш ли нещо за пиене?

– Не.

Лисбет Саландер си тръгна, без да си вземе довиждане. Елла Кармайкъл се усмихна примирено след нея. Бяха ѝ трябвали няколко седмици, за да свикне със странното поведение на това чудато момиче. Но разбра, че Лисбет Саландер не е високомерна, а просто различна. Винаги плащаше напитките си без проблем, не се напиваше, обикновено седеше сама и не предизвикваше кавги.

ГРАДСКИЯТ ТРАНСПОРТ НА ГРЕНАДА се състоеше основно от декорирани с много фантазия минибуси, които се движеха, без да спазват каквито и да било формалности, от рода на разписание например. Но поне през светлата част от денонощието вървяха редовно. След падането на нощта обаче бе почти невъзможно да се придвижиш, ако нямаш собствен автомобил.

Лисбет Саландер трябваше да почака само минута-две край пътя за Сейнт Джордж, преди един от автобусите да спре до нея. Шофьорът имаше расти, а от стереото звучеше No Woman No Cry[4] на максимален звук. Тя заключи съзнанието си за музиката, плати един долар за билет и се промъкна между една едра дама със сива коса и две момчета с училищни униформи.

Сейнт Джордж бе разположен на залив под формата на буквата U, наречен Каринидж. Над пристанището се издигаха стръмни хълмове, покрити с жилищни домове, стари колониални постройки и едно укрепление, Форт Рупърт, построено на ръба на стръмна скала.

Сейнт Джордж бе изключително компактно и гъсто застроен град с тесни улици и множество пресечки. Къщите бяха накацали по склоновете на хълма и единственият равнинен участък представляваше игрище, което се използваше едновременно за крикет и за надбягвания. То се намираше в северните покрайнини на града.

Лисбет слезе към пристанището и се разходи до „Макинтайърс електроникс“, разположен на върха на нисък стръмен склон. Продуктите, които се продаваха в Гренада, бяха предимно внос от САЩ или Англия и съответно бяха два пъти по-скъпи, отколкото на други места, но в магазина поне имаше климатик.

Резервните батерии, които бе поръчала за своя преносим компютър „Епъл Пауърбук“ (G4 титануим със 17-инчов монитор) най-накрая бяха пристигнали. В Маями се сдоби с ръчен компютър, палмтоп, със сгъваема клавиатура, на който можеше да проверява електронната си поща. Освен това той спокойно се събираше в найлонова торбичка, така че не ѝ се налагаше да мъкне навсякъде своя „Пауърбук“, макар нищо да не можеше да се сравни със седемнайсетинчовия му екран. Оригиналните батерии на стария ѝ компютър обаче вече бяха напълно изтощени и издържаха само половин час след всяко презареждане. Истинско мъчение, особено ако искаше да поседи по-дълго на терасата до басейна. Освен това електроподаването в Гренада не бе на особено високо ниво. През двете седмици тук вече бе имало две по-продължителни прекъсвания на тока. Лисбет плати с кредитна карта на Wasp Enterprises, прибра батериите в найлоновата торбичка и отново излезе в обедната мараня.

Отби се в Барклис банк и изтегли триста долара в брой, след което слезе до пазара и си купи връзка моркови, шест плода манго и бутилка минерална вода от литър и половина. В резултат на това найлоновата торбичка доста натежа. Когато се върна на пристанището, Лисбет изпитваше и глад, и жажда. В началото мислеше да отиде в „Нътмег“, ала входът на ресторанта бе барикадиран от гости. Затова продължи нататък до по-спокойния „Търтълбек“, който се намираше в най-отдалечения край на пристанището. Седна на верандата и си поръча порция калмари с пържен ориз и бутилка бира от местната марка „Кариб“. Придърпа един забравен брой на вестник „Гласът на Гренада“ и го прегледа за две минути. Единствената статия, която предизвикваше някакъв интерес, представляваше изпълнено с драматизъм предупреждение за евентуалното преминаване на Матилда оттук. Към материала имаше снимка на разрушена къща и текст, който припомняше опустошенията в страната, причинени от последния силен ураган.

Сгъна вестника, отпи глътка бира направо от бутилката и се облегна назад. В този миг видя мъжа от стая 32 да излиза на верандата на бара. Той носеше кафявото си куфарче в едната си ръка и голяма чаша кока-кола в другата. Мъжът плъзна поглед по нея, без да я разпознае, настани се на другия край на верандата и втренчи поглед във водата.

Седеше, обърнат с профил към Лисбет, която го наблюдаваше с интерес. Беше се отнесъл напълно и стоя неподвижно в продължение на седем минути, преди внезапно да вдигне чашата си и да отпие три глътки. След малко Лисбет отвори чантата си и извади от нея „Измерения на математиката“.

ПРЕЗ ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ Лисбет бе изпитвала влечение към пъзели и загадки. Беше на девет години, когато получи куба на Рубик като подарък от майка си. Кубът подложи логическото ѝ мислене на изпитание за почти цели четирийсет дразнещи минути, преди най-накрая да се досети как да разреши проблема. След това набързо го подреди правилно. Никога не правеше грешки, когато решаваше тестовете за интелигентност във вестниците – обикновено това бяха пет фигури със странна форма и трябваше да реши как би изглеждала шестата от редицата. Отговорът винаги бе очевиден.

В началното училище се научи да събира и изважда. Усвои умножението, делението и геометрията. Без проблем можеше да изчисли стойността на ресторантска сметка или фактура, както и траекторията на артилерийска граната, движеща се с определена скорост и под определен ъгъл. Приемаше всичко това за даденост. Преди да прочете статията в списание „Популярна наука“, нито за секунда не бе намирала математиката за интересна, нито пък смяташе, че таблицата за умножение всъщност е чиста математика. Лисбет я запамети за един следобед в училище и не можеше да разбере защо учителят продължава да им я припомня отново и отново цяла година.

Впоследствие съзря неоспоримата логика зад представените формули и разсъждения, което на свой ред я отведе до полиците с математически книги в университетските книжарници. Ала чак когато отвори „Измерения на математиката“, пред очите ѝ се разгърна цял един нов свят. Математиката всъщност бе логически пъзел с безкрайни вариации загадки, чието решение може да бъде намерено. Номерът не бе да пресмяташ числови задачи. Пет по пет винаги дава двайсет и пет. Номерът бе да разбереш взаимодействието на различните правила, което прави възможно разрешаването на който и да било математически проблем.

„Измерения на математиката“ не беше учебник по математика, а една тухла от 1200 страници, която разказваше историята на науката от времето на древните гърци до съвременните опити на учените да овладеят сферичната астрономия. Тя бе като Библията и имаше същото значение за математиците днес, каквото бе имала (а и все още има) Диофантовата „Аритметика“ за сериозните учени преди и сега. Когато за първи път отвори „Измеренията“ на терасата на хотела до Гран Ансе Бийч, Лисбет внезапно се пренесе в един магически свят от цифри, поместен на страниците на книга, чийто автор не само бе добър педагог, но и умееше да разсмее читателя с анекдоти и неочаквани задачи. Лисбет можа да проследи развитието на математиката от времето на Архимед до приложението ѝ в съвременната Лаборатория за реактивно движение в Калифорния. Разбра методите, които използваха при разрешаването на проблемите.

Питагоровата теорема (х² + у² = z²), формулирана около 500 година пр.Хр., я накара да ахне. Изведнъж проумя значението на запаметеното още в основното училище по време на някой от малобройните часове, на които бе присъствала. „В един правоъгълен триъгълник квадратът на хипотенузата е равен на сумата от квадратите на катетите.“ Остана впечатлена от откритието на Евклид през 300 г. пр.Хр., че съвършено число, това е сумата от две числа, едното от които е степен на две, а другото разликата между следващата степен на две и едно. Това бе леко усъвършенстван вариант на Питагоровата теорема. Лисбет веднага съзря безбройните комбинации.

6 = 2¹х (2²-1)

28 =2²х (2³-1)

496 = 24 х (25-1)

8128 =26х (27-1)

Можеше да продължава така до безкрай, без да открие изключение от правилото. Тази логика провокираше усещането ѝ за абсолютното. Прочете с наслада главите за Архимед, Нютон, Мартин Гарднер и дузина други класици в областта на математиката.

След това стигна до частта за Пиер дьо Ферма, чиято математическа загадка „Теоремата на Ферма“ не ѝ даде покой цели седем седмици. Което не бе кой знае колко дълго време, като се има предвид, че задачата бе подлудявала математиците в продължение на 400 години, преди един англичанин на име Андрю Уайлс да успее да я разреши чак през 1993 г.

Теоремата на Ферма изглеждаше примамливо лесна задача.

Пиер дьо Ферма бе роден през 1601 г. в Бомон дьо Ломан, Югозападна Франция. Особено дразнещ бе фактът, че той дори не бил математик, а държавен чиновник. Математиката за него била един вид странно хоби, на което се отдавал през свободното си време. Въпреки това той е смятан за един от най-талантливите самоуки математици, родени някога. И за него, като за Лисбет Саландер, разрешаването на различни пъзели и загадки било форма на забавление. Особено голямо удоволствие му доставяло да дразни останалите математици, като измисля задачи, без обаче да представя решението им. Философът Рене Декарт използва по негов адрес доста обидни епитети, а английският му колега Джон Уолис говори за него като за „онзи проклет французин“.

През трийсетте години на XVII век е публикуван френският превод на Диофантовата „Аритметика“, която съдържа всички теории, формулирани от Питагор, Евклид и останалите древни математици. Именно докато размишлява над Питагоровата теорема, Ферма получава гениално прозрение и създава безсмъртната си задача, която по своята формулировка представлява вариант на Питагоровата теорема. Ферма променя квадратното уравнение (х² + у² = z²) в кубично (х³ + у³ = z³).

Проблемът бил, че отговорите на новото уравнение не били цели числа. По този начин чрез малка академична промяна Ферма превърнал една формула, която притежавала безброй съвършени решения, във формула, която сама по себе си водела до задънена улица и нямала нито едно решение. Неговата теорема била следната: Ферма твърдял, че в безкрайната вселена на числата не съществува цяло число, чийто куб да може да бъде представен като сумата от два куба, и това се отнася за всички степени, по-големи от две, тоест като в Питагоровата теорема.

Скоро останалите математици изразили съгласието си с него. Чрез trial and error[5] те констатирали, че не могат да открият число, което да опровергае твърдението на Ферма. Имало само един проблем – дори и да изчислявали и пресмятали докато свят светува, било невъзможно да изпробват теоремата върху всички съществуващи числа, които са безброй. Следователно математиците не можели да бъдат напълно сигурни, че някое следващо число няма да послужи като доказателство за отхвърляне на теоремата на Ферма. В областта на математиката всяко твърдение следва да бъде доказано по математически път и да може да бъде изразено с универсална и коректна в научно отношение формула. Математикът трябва да може да застане на подиума и да каже: „Това е така, защото…“.

Ферма останал верен на себе си и показал на колегите си среден пръст. В полето на своя екземпляр от „Аритметика“ той драснал набързо теоремата си, като завършил със следните няколко реда: Cuius rei demonstrationem mirabilem sane detexi hanc marginis exiquitas non caperet. Тези редове се превърнали в безсмъртна част от историята на математиката: „Имам наистина великолепно доказателство на това твърдение, но полето е твърде тясно, за да го побере“.

Ако намерението му е било да разяри колегите си, то той се е справил отлично. От 1637 г. насам всеки себеуважаващ се математик е отделял време, понякога много време, за да открие доказателства, подкрепящи твърдението на Ферма. Поколения мислители се провалят до деня, в който Андрю Уайлс представя решението на задачата през 1993 г. Той размишлявал над него двайсет и пет години, като през последните десет от тях това било основното му занимание.

Лисбет Саландер бе напълно озадачена.

Всъщност не отговорът я интересуваше, а самият процес на търсенето му. Когато някой поставеше загадка пред нея, тя я разрешаваше. Числовите мистерии ѝ отнемаха доста време, докато не откриеше от кои точно принципи трябва да се води в разсъжденията си. Но накрая винаги стигаше до правилния отговор, още преди да погледне ключа.

Следователно, след като прочете теоремата на Ферма, тя извади лист хартия и започна да изписва цифри. Ала не успя да докаже твърдението му.

Лисбет категорично не желаеше да погледне в ключа и затова прескочи частта, която представяше решението на Андрю Уайлс. Вместо това прочете докрай „Измерения на математиката“ и констатира, че никоя друга от поместените в книгата задачи не представлява особена трудност за нея. Впоследствие се връщаше всеки ден с нарастващо раздразнение към загадката на Ферма и се чудеше кое е „великолепното доказателство“, за което говори Ферма. Попадаше от една задънена улица в друга.

Лисбет вдигна глава, когато мъжът от стая 32 внезапно се изправи и тръгна към изхода. Тя погледна ръчния си часовник и установи, че той бе седял неподвижно в продължение на два часа и десет минути.

ЕЛЛА КАРМАЙКЪЛ ОСТАВИ чашата на барплота пред Лисбет Саландер и констатира, че младата жена не обича префърцунените розови коктейли със смешни чадърчета. Винаги поръчваше едно и също – ром с кола. С изключение на една-единствена вечер, когато бе в странно настроение и така се напи, че Елла се видя принудена да помоли един от помощниците си да я занесе горе до стаята ѝ, обичайната консумация на Лисбет се състоеше от кафе лате, някой и друг коктейл или бутилка от местната бира „Кариб“. Както обикновено, Лисбет се усамоти в далечния десен края на барплота и отвори книга със странни математически формули. Това в очите на Елла Кармайкъл бе странен избор на литература за момиче на нейната възраст.

Тя забеляза също и че Лисбет Саландер не желае да бъде сваляна. Малцината свободни мъже, които се бяха пробвали, бяха вежливо, но категорично отблъснати, а веднъж и не особено вежливо. Крис Маккелън, въпросният брутално отхвърлен господин, бе местен хулиган, който си заслужаваше някой да го понатупа. Така че Елла никак не се разстрои от факта, че той се спъна и падна в басейна, след като цяла вечер беше досаждал на Лисбет Саландер. В интерес на истината следва да се спомене, че Маккелън не беше злопаметен. На следващата вечер се върна в трезво състояние и покани Лисбет Саландер на бира. След известно колебание тя прие. След това двамата продължиха да се поздравяват учтиво, когато се срещаха в бара.

– Наред ли е всичко? – попита Елла.

Лисбет Саландер кимна и взе чашата.

– Нещо ново за Матилда? – попита тя.

– Все още се движи в посока към нас. Може би ни очаква доста неприятен уикенд.

– Кога ще знаем със сигурност?

– Всъщност не и преди да премине оттук. Ураганът може да стигне до Гренада и да се насочи на север точно преди да навлезе в страната.

– Често ли имате урагани тук?

– От време на време. Обикновено ни подминават, иначе островът вече щеше да е изчезнал. Не е нужно да се притесняваш.

– Аз не съм притеснена.

Изведнъж чуха малко по-силен смях и извърнаха глави към дамата от стая 32, която изглеждаше развеселена от нещо, което съпругът ѝ бе разказал.

– Кои са тези?

– Доктор Форбс и жена му. Американци от Остин, Тексас.

Елла Кармайкъл произнесе думата американци с известна ненавист.

– Знам, че са американци. Какво правят тук? Той лекар ли е?

– Не, не такъв лекар. Тук е от името на фондация „Санта Мария“.

– Каква е тази фондация?

– Поемат обучението на надарени деца. Той е добър човек. Води преговори с Министерството на образованието за построяването на ново основно училище в Сейнт Джордж.

– Той е добър човек, който бие жена си.

Елла Кармайкъл замълча и погледна остро Лисбет Саландер, след което отиде до другия край на плота, за да сервира чаша „Кариб“ на един от местните клиенти.

Лисбет остана в бара десет минути, забила нос в „Измерения на математиката“. Още след навлизането си в пубертета бе разбрала, че притежава фотографска памет, благодарение на която ярко се открояваше сред съучениците си. Но никога не разкри тази си способност пред някого, освен в момент на слабост пред Микаел Блумквист. Вече знаеше текста на книгата наизуст и я мъкнеше със себе си само защото тя представляваше един вид връзка с теоремата на Ферма. Бе се превърнала в нещо като талисман.

Тази вечер обаче Лисбет не можеше да фокусира мислите си нито върху Ферма, нито върху теоремата му. Вместо това си спомни как д-р Форбс бе седял неподвижен в ресторанта, втренчил поглед в една точка във водата на залива.

Не можеше да обясни защо имаше усещането, че нещо не е наред.

Накрая затвори книгата и се върна обратно в стаята си, където включи своя „Пауърбук“. И дума не можеше да става за сърфиране из мрежата. В хотела нямаше интернет. Тя обаче разполагаше с вграден модем, който можеше да включи към мобилния си телефон „Панасоник“ и с негова помощ да изпраща и да получава съобщения. Написа набързо писмо до plague_xyz_666@hotmail.com.

Нямам интернет. Трябва ми информация за някой си д-р Форбс от фондация „Санта Мария“ и за съпругата му. Живеят в Остин, Тексас. Ще платя 500 долара на този, който направи проучването. WASP

Прикрепи официалния си PGP ключ[6], криптира електронното писмо с ключа на Plague и натисна бутона за изпращане. След това погледна часовника и видя, че бе малко след седем и половина вечерта. Изключи компютъра си, излезе от стаята, заключи вратата след себе си, стигна до пътя за Сейнт Джордж четиристотин метра по-надолу по плажа, пресече го и почука на вратата на една колиба зад „Коконът“. Джордж Бланд бе шестнайсетгодишен ученик, който възнамеряваше да стане лекар или адвокат, или дори астронавт. Имаше почти същото телосложение и ръст като Лисбет Саландер.

Лисбет бе срещнала Джордж Бланд на плажа през първата седмица от престоя си в Гренада, ден след като се премести в хотела над Гранд Ансе Бийч. Разхождаше се край морето, реши да седне на сянка под няколко палми и се загледа в децата, които играеха футбол малко по-надолу до водата. След това отвори „Измеренията“ и потъна в четене, докато момчето не дойде и не седна само на няколко метра пред нея. Май изобщо не я бе забелязало. Лисбет го разгледа скришом. Слабо, тъмно момче със сандали, черни панталони и бяла риза.

Точно като нея и той бе отворил книга и четеше задълбочено. И неговата книга, също като тази на Лисбет, беше от областта на математиката – „Основи на математиката 4“. Четеше съсредоточено и в един момент започна да пише нещо в някакъв учебник. Забеляза Лисбет чак след около пет минути, когато тя се прокашля. Сепна се, извини се за създаденото безпокойство и понечи да си тръгне, когато тя го попита дали става въпрос за сложни числа.

Алгебра. След две минути Лисбет бе открила фундаментална грешка в неговото изчисление. След трийсет минути бяха готови с домашната му работа. След един час бяха минали цялата следваща глава от учебника и тя педагогично му бе обяснила тънкостите на аритметичните действия. Момчето я наблюдаваше с благоговение и респект. След два часа вече бе успяло да ѝ разкаже, че майка му живее в Торонто, Канада, баща му – в Гренвил, от другата страна на острова, а той самият обитава една колиба малко по-нагоре на плажа. Бил най-малкият от четири деца и имал три по-големи сестри.

Лисбет Саландер намираше компанията му за странно отпускаща. Цялата ситуация бе необичайна. Тя рядко, да не кажем почти никога не завързваше разговор с други хора само за да си побъбри. Не че беше срамежлива. Просто смяташе, че разговорът има чисто практически цели, помага ѝ например да разбере как да стигне до аптеката или колко струва стаята в хотела. И професионални цели – докато работеше за Драган Армански в „Милтън Секюрити“, без проблем можеше да води каквито и да било разговори с цел да изкопчи информация.

За сметка на това обаче мразеше личните разговори, които винаги довеждаха до ровене в интимното ѝ пространство. „На колко си години? – Познай. – Харесваш ли Бритни Спиърс? – Кого? – Харесваш ли картините на Карл Ларшон? – Никога не съм се замисляла. – Лесбийка ли си? – Това определено не е твоя работа.“

Джордж Бланд бе непохватен и самоуверен, ала винаги се държеше любезно с нея и се опитваше да води интелигентен разговор, без да го превръща в състезание и без да се рови в личния ѝ живот. И точно като нея изглеждаше самотен. Колкото и да бе странно, той явно я възприемаше като някаква богиня на математиката, слязла на плажа Гранд Ансе, и очевидно бе доволен от факта, че тя е съгласна да му прави компания. Разделиха се след няколко часа на плажа, когато слънцето бе започнало да се снишава към хоризонта. Той я изпрати до хотела и ѝ показа колибата, която беше неговото ученическо леговище. След това срамежливо я покани на чай. Тя се съгласи, което очевидно го учуди.

Домът му беше доста спартански. Представляваше колиба, в която имаше груба маса, два стола, легло и шкаф за дрехи и спално бельо. Единственият източник на светлина бе една настолна лампа с кабел, който идваше от „Коконът“. За печка използваше газов котлон. Нагости я с вечеря, която включваше ориз и зеленчуци, поднесени в пластмасови чинии. Освен това прояви дързост и ѝ предложи да пуши от местната забранена субстанция и тя отново се съгласи.

За Лисбет не бе трудно да забележи, че компанията ѝ го притеснява и че не знае как точно трябва да се държи с нея. Импулсивно реши да му позволи да я съблазни. Това на свой ред се превърна в мъчителен и сложен процес, по време на който той безпогрешно изтълкува сигналите ѝ, но не знаеше как да подходи. Бе се суетил като котка край паница с вряла овесена каша, докато накрая Лисбет загуби търпение, решително го бутна на леглото и се съблече.

За пръв път се показваше гола след операцията в Генуа. Бе напуснала клиниката с леко чувство на паника. Отне ѝ доста време да осъзнае, че никой не я гледа втренчено. Лисбет Саландер обикновено изобщо не се интересуваше от мнението на останалите хора за себе си и не можеше да разбере откъде се бе взела тази внезапна неувереност.

Джордж Бланд бе съвършеният кандидат за дебюта на новото ѝ аз. Когато (след доста поощряване) най-накрая успя да разкопчае сутиена ѝ, той веднага загаси лампата до леглото си, след което започна да съблича собствените си дрехи. Лисбет разбра, че е срамежлив, и светна лампата. Докато непохватно я докосваше, тя наблюдаваше внимателно реакциите му. Едва доста по-късно вечерта се отпусна и си каза, че той възприема гърдите ѝ като напълно естествени. От друга страна обаче, момчето явно нямаше голяма база за сравнение.

Тя не бе планирала да се сдобие с тийнейджър любовник в Гренада. Аферата им бе плод на чист импулс и Лисбет нямаше намерение да я продължи, след като си тръгна тази нощ. Само че го срещна на плажа още на следващия ден и осъзна, че всъщност ѝ е приятно в компанията на непохватното момче. През седемте седмици на престоя ѝ в Гренада Джордж Бланд бе неразделна част от ежедневието ѝ. Те не общуваха денем, ала той прекарваше късните следобеди преди залез слънце на плажа, а вечерите – сам в колибата си.

Тя констатира, че когато се разхождат заедно, приличат на тийнейджъри. Sweet sixteen[7]. Той явно смяташе, че животът му е станал доста по-интересен. Бе срещнал жена, която да му преподава не само математика, а и еротика.

Отвори вратата и ѝ се усмихна щастливо.

– Искаш ли компания? – попита го тя.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СИ ТРЪГНА от дома на Джордж Бланд малко след два часа през нощта. Усещаше приятно чувство на топлина и реши да се разходи по плажа, вместо да тръгне по пътя към Хотл Кий. Вървеше сама през мрака, но много добре знаеше, че Джордж Бланд я следва на около стотина метра.

Винаги го правеше. Никога не бе оставала да преспи у тях. Той често остро протестираше срещу избора ѝ да се прибира сама в мрака и настояваше, че е негов дълг да я изпрати. Особено когато тя много окъсняваше. Лисбет Саландер обикновено изслушваше коментарите му, след което слагаше край на дискусията с едно-единствено „не“. „Ще се разхождам където си поискам, когато си поискам. End of discussion[8]. И не, не искам ескорт.“ Първия път, когато осъзна, че я е последвал, я обзе ярост. Сега обаче намираше известен чар в инстинкта му да я закриля и затова се правеше, че не знае, че той върви след нея и ще си тръгне едва когато я види да влиза в хотела си. Чудеше се как ли би постъпил той, ако внезапно я нападнеха. Тя самата възнамеряваше да използва чука, който бе купила в железарията на „Макинтайър“ и носеше във външния джоб на чантата си. Лисбет Саландер смяташе, че почти няма ситуации, включващи физическа заплаха, при които един добър чук да не е от полза.

Беше ясна нощ със сияйни звезди и пълна луна. Лисбет вдигна поглед и различи Регул[9] в съзвездието Лъв на хоризонта. Почти бе стигнала до хотела, когато спря внезапно. Съзря човешки силует малко по-надолу по плажа, близо до водата под хотела. Това бе първият път, в който зърваше жив човек на плажа след падането на нощта. Макар и да ги деляха 100 метра, Лисбет Саландер без проблем различи мъжа на лунната светлина.

Това бе уважаемият д-р Форбс от стая 32.

Тя направи няколко бързи крачки встрани и застана тихо в сянката на дърветата. Когато извърна глава, видя, че и Джордж Бланд бе изчезнал. Фигурата до водата се разхождаше бавно напред-назад. Пушеше цигара. Спираше през равни интервали от време и се навеждаше напред, сякаш разглеждаше пясъка. Тази пантомима продължи около двайсет минути. След това той изведнъж пое в друга посока, с бързи стъпки стигна до входа на хотела откъм плажа и изчезна.

Лисбет изчака няколко минути. После отиде до мястото, където доктор Форбс бе стоял допреди миг. Започна да ходи бавно в полукръг, като оглеждаше внимателно земята. Единственото, което можеше да види, бе пясък, няколко камъни и миди. След две минути приключи с изучаването на плажната ивица и се прибра в хотела.

Излезе на балкона, наведе се през парапета и надзърна в съседната стая. Там цареше тишина и спокойствие. Явно вечерният скандал бе приключил. След малко взе чантата си, извади лист хартия и си направи цигара с тревата, с която я бе запасил Джордж Бланд. Седна на балконския стол и се загледа в тъмната вода на Карибско море. Пушеше и размишляваше.

Чувстваше се като радарен пост в пълна бойна готовност.