Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ДВАЙСЕТА Петък, 1 април – неделя, 3 април

МИРИАМ ВУ ПРЕКАРА един час заедно със Соня Мудиг. Към края на разпита в стаята се върна Бублански, седна тихо и се заслуша, без да коментира. Мириам Ву го поздрави учтиво, но продължи да говори със Соня.

Накрая Мудиг погледна Бублански и го попита дали има още въпроси. Бублански поклати глава.

– В такъв случай обявявам разпита на Мириам Ву за приключен. Часът е 13,19.

Тя изключи касетофона.

– Разбрах, че е имало малък проблем с криминален инспектор Фасте – рече Бублански.

– Той не се държа подобаващо – отвърна му Мудиг с неутрална интонация.

– Той е идиот – осведоми го Мириам Ву.

– Криминален инспектор Фасте всъщност има много добри качества, но вероятно не е най-подходящият човек за разпит на млада жена – рече Бублански и погледна Мириам Ву в очите. – Не трябваше да му го възлагам. Моля за извинение.

Мириам Ву изглеждаше изненадана.

– Извиненията са приети. Аз самата бях несправедлива към вас в началото.

Бублански махна с ръка. После погледна Мириам Ву.

– Може ли да ви задам няколко въпроса сега, след края на разпита? Няма да включвам касетофона.

– Заповядайте.

– Колкото повече разбирам за Лисбет Саландер, толкова повече се озадачавам. Картината, която рисуват хората, които я познават, напълно се различава от представата за нея в документацията на социалните служби и психиатричния ѝ картон.

– Така ли?

– Бихте ли ми отговорили искрено?

– Да.

– Според психиатричната експертиза, извършена при навършването ѝ на пълнолетие, Лисбет Саландер е умствено изостанала.

– Глупости. Лисбет вероятно е по-умна и от двама ни.

– Не е завършила училище и няма оценки, свидетелстващи, че може да чете и пише.

– Лисбет Саландер може да чете и пише по-добре от мен. Понякога пресмята някакви математически формули. Чиста алгебра. На твърде високо ниво за мен.

– Математика?

– Това ѝ е един вид хоби.

Бублански и Мудиг мълчаха.

– Хоби? – попита Бублански учудено след малко.

– Някакви уравнения. Не знам дори какво означават знаците.

Бублански въздъхна.

– Социалните служби съставят доклада си след арестуването ѝ в Тантолунден в компанията на по-възрастен мъж, когато тя самата е едва седемнайсетгодишна. Загатва се, че се занимава с проституция.

– Лисбет да е курва? Глупости. Не знам какво работи, но изобщо не се учудвам, че е била служител на „Милтън Секюрити“.

– С какво се изхранва?

– Не знам.

– Лесбийка ли е?

– Не. Лисбет прави секс с мен, но това не означава, че е лесбийка. Не мисля, че и сама е напълно наясно със сексуалната си ориентация. Предполагам, че е бисексуална.

– Това, че използвате белезници и така нататък… Означава ли, че Лисбет Саландер има садистични наклонности и как въобще бихте я описали?

– Мисля, че сте си изградили погрешна представа за всичко това. Понякога използваме белезници по време на ролеви игри, но в никакъв случай не става въпрос за садизъм, насилие или жестокост. Това е просто игра.

– Някога проявявала ли е насилие към вас?

– Не. Бих казала, че по-скоро аз съм доминантната фигура по време на игрите ни.

Мириам Ву се усмихна сладко.

СЛЕДОБЕДНАТА СРЕЩА В ТРИ ЧАСА бе белязана от първата сериозна кавга между разследващите. Бублански обобщи положението, след което им съобщи, че смята да разшири периметъра на разследването.

– От първия ден насочихме всичките си усилия към това да открием Лисбет Саландер. Тя е заподозряна в най-голяма степен на основата на стабилни доказателства. Представата ни за нея обаче бива упорито разбивана от всички, които я познават. Нито Армански, нито Блумквист или Ву я смятат за убиец психопат. Поради това бих искал да проявим свободомислие и да разгледаме възможността извършителят да е друг, Лисбет Саландер да е имала съучастник или дори просто да се е намирала на мястото на престъплението по време на стрелбата.

Предложението на Бублански предизвика разгорещен дебат и срещна яростна съпротива от страна на Ханс Фасте и Сони Буман от „Милтън Секюрити“. И двамата настояваха, че най-простото обяснение често излиза вярно и предположението за съществуването на алтернативен извършител прилича на чиста теория на конспирацията.

– Възможно е Саландер да не е действала сама, но не разполагаме с каквито и да било улики, сочещи към евентуален съучастник.

– Винаги може да разследваме версията на Блумквист за замесен полицай – рече Ханс Фасте сърдито.

По време на обсъждането Бублански получи подкрепа единствено от Соня Мудиг. Кърт Свенсон и Йеркер Холмберг се задоволиха с откъслечни коментари, а Никлас Ериксон изобщо не продума по време на цялата дискусия. Накрая прокурор Екстрьом вдигна ръка.

– Бублански, доколкото разбирам, ти не изключваш Саландер като заподозряна.

– Не, разбира се, че не. Разполагаме с пръстовите ѝ отпечатъци. Но до този момент си блъскахме главите над възможен мотив, без да постигнем особен успех. Искам да се замислим и над други възможности. Може ли да има и други замесени? Би ли могло убийството в крайна сметка да е свързано с книгата за търговия със секс на Даг Свенсон? Блумквист е прав, че много от разобличените в книгата имат мотив за убийство.

– Какво смяташ да правиш? – попита Екстрьом.

– Искам двама души да разследват възможността за алтернативни извършители. Соня и Никлас ще работят заедно.

– Аз? – възкликна Никлас Ериксон учудено.

Бублански се бе спрял на него, защото бе най-млад от присъстващите в стаята и следователно имаше най-голяма вероятност да може да прояви нестандартно мислене.

– Ти ще работиш с Мудиг. Разгледайте отново всичко, което знаем до този момент, и се опитайте да откриете нещо, което сме пропуснали. Фасте, ти, Кърт Свенсон и Буман ще продължите да работите по версията за Саландер. Тя е с предимство.

– А аз какво ще правя? – попита Йеркер Холмберг.

– Фокусирай се върху адвокат Бюрман. Направи нова експертиза на апартамента му. Провери дали не сме пропуснали нещо. Въпроси?

Всички мълчаха.

– Добре. Ще пазим в тайна завръщането на Мириам Ву. Тя може да разполага с още информация и не искам медиите да ѝ се нахвърлят.

Прокурор Екстрьом реши, че ще следват плана на Бублански.

– ЯСНО – РЕЧЕ НИКЛАС ЕРИКСОН и погледна Соня Мудиг. – Ти си полицаят и ти трябва да решиш какво да правим.

Стояха в коридора пред залата за конференции.

– Мисля, че трябва още веднъж да се видим с Микаел Блумквист – рече тя. – Но първо трябва да поговоря с Бублански. Петък следобед е, а аз ще почивам в събота и неделя. Това означава, че няма да можем да започнем преди понеделник. Използвай уикенда, за да помислиш над материала.

Казаха си довиждане. Соня Мудиг отиде при Бублански точно когато той се разделяше с прокурор Екстрьом.

– Може ли да ми отделиш една минута?

– Сядай.

– Така се вбесих на Фасте, че загубих контрол.

– Той ми каза, че си му се нахвърлила. Разбрах, че нещо се е случило. Затова се върнах и помолих за извинение.

– Каза, че съм искала да остана насаме с Мириам Ву, защото ме възбужда.

– Ще се направя, че не съм го чул, но подобни изказвания се класифицират като сексуален тормоз. Искаш ли да подадеш оплакване?

– Ударих му шамар. Това е достатъчно.

– Окей, ще сметна, че си била провокирана от него.

– Така беше.

– Ханс Фасте има проблем със силни жени.

– Забелязала съм.

– Ти си силна жена и изключително способен полицай.

– Благодаря.

– Но ще се радвам, ако спреш да налагаш персонала.

– Няма да се повтори. Днес не успях да претърся бюрото на Даг Свенсон в „Милениум“.

– Доста сме изостанали с това. Прибери се вкъщи и си почини. Ще се захванем с нови сили със случая в понеделник.

НИКЛАС ЕРИКСОН СПРЯ до Централна гара и изпи чаша кафе в „При Джордж“. Чувстваше се обезсърчен. Цяла седмица бе очаквал всеки момент Лисбет Саландер да бъде заловена. Ако окажеше съпротива по време на ареста, с малко късмет някой добросърдечен полицай можеше и да я застреля.

Тази мисъл доста му допадаше.

Но Саландер все още беше на свобода. И не само това, ами Бублански се чудеше дали извършителят не е някой друг. Събитията определено не трябваше да се развиват така.

Достатъчно лошо бе, че трябва да се подчинява на Сони Буман, един от най-скучните и лишени от фантазия служители на „Милтън Секюрити“. А сега го бяха поставили под началството и на Соня Мудиг.

Тя най-много от всички се съмняваше във вината на Саландер и вероятно бе накарала Бублански да се разколебае. Чудеше се дали инспектор Бубла няма връзка с тази проклета кифла. Това не би го изненадало. Инспекторът направо беше под чехъл. От всички разследващи полицаи единствено Фасте имаше кураж да си каже мнението открито.

Никлас Ериксон се замисли.

Тази сутрин с Буман бяха провели кратка среща с Армански и Фреклунд в „Милтън“. Участието им в разследването през изминалата седмица не бе довело до какъвто и да било резултат и Армански беше разочарован, че все още липсва обяснение за убийствата. Фреклунд предложи „Милтън Секюрити“ да преразгледа участието си в този случай – Буман и Ериксон имаха и други служебни задължения, освен да помагат безвъзмездно на полицията.

Армански се бе замислил за миг, след което реши Буман и Ериксон да продължат още една седмица. Ако и след това не постигнеха какъвто и да било резултат, проектът щеше да бъде прекратен.

С други думи, Никлас Ериксон разполагаше само със седмица, преди да бъде изключен от разследването. Не беше напълно сигурен какво трябва да направи.

След малко взе мобилния си телефон и се обади на Тони Скала, журналист на свободна практика, който обикновено пишеше безсмислени статии за едно мъжко списание и с когото Никлас Ериксон се срещаше от време на време. Ериксон го поздрави и му каза, че разполага с информация за убийствата в Еншеде. Обясни му как внезапно се бе оказал в центъра на едно от най-горещите полицейски разследвания от години насам. Скала съвсем очаквано веднага захапа въдицата – щеше да продаде материала на някой по-голям вестник. Разбраха се да се срещнат на по чаша кафе след час в „Авеню“ на улица Кунгсгатан.

Най-отличителната черта на Тони Скала бе дебелината му. Беше изключително дебел.

– Ако искаш да получиш информация от мен, трябва да направиш две неща.

– Давай.

– Първо, името на „Милтън Секюрити“ не бива да присъства в текста. Ние работим за полицията в ролята на консултанти и ако „Милтън“ бъде спомената, някой може да заподозре, че изнасям информация.

– Макар че самият факт, че Саландер е работила за „Милтън Секюрити“, е малко или повече новина.

– Занимаваше се с чистене и подобни – опроверга думите му Ериксон. – Не е никаква новина.

– Добре.

– Освен това искам така да представиш нещата, сякаш си получил информацията от жена.

– Защо?

– За да отклониш подозренията от мен.

– Добре. Какво можеш да ми дадеш?

– Приятелката лесбийка на Саландер се появи.

– Опа! Говорим за съсобственичката на апартамента на Лундагатан, която бе изчезнала?

– Мириам Ву. Мислиш ли, че тази информация е ценна?

– И още как. Къде е била?

– В чужбина. Твърди, че дори не е чувала за убийствата.

– Заподозряна ли е по някакъв начин?

– Не, все още не. Беше в полицията на разпит през деня. Пуснаха я преди три часа.

– Ясно. Вярваш ли на историята ѝ?

– Мисля, че лъже като бясна. Знае нещо.

– Добре.

– Провери биографията ѝ. Говорим за мадама, която практикува садомазохизъм заедно със Саландер.

– Откъде знаеш?

– Призна го по време на разпита. Открихме белезници, кожени облекла, камшици и прочее пособия при обиска.

Това за камшиците бе малко преувеличено. Добре де, беше си направо лъжа, но китайската кифла със сигурност се е забавлявала и с камшици.

– Шегуваш се, нали? – рече Тони Скала.

ПАОЛО РОБЕРТО БЕ сред последните посетители в библиотеката, която затвори малко след като той си тръгна. Бе посветил целия следобед, за да прочете всеки ред, посветен на издирването на Лисбет Саландер.

Излезе от изхода към булевард Свеавеген. Чувстваше се обезсърчен и объркан. И гладен. Отби се в „Макдоналдс“, където си поръча хамбургер, и седна в един ъгъл.

„Лисбет Саландер да е извършила три убийства!“ Просто не можеше да го повярва. Не и проклетото крехко шантаво момиче. Въпросът бе дали да направи нещо по въпроса и какво да бъде то.

МИРИАМ ВУ СИ ВЗЕ такси до Лундагатан и огледа разхвърляния си ремонтиран апартамент. Съдържанието на шкафове, гардероби и кутии за съхранение на багаж бе извадено и сортирано. Из цялото жилище имаше петна от прах за снемане на отпечатъци. Най-интимните ѝ секс играчки лежаха на куп върху леглото. Поне на пръв поглед нищо не липсваше.

Първата ѝ работа бе да позвъни на дежурния ключар в Сьодермалм, за да поръча нова ключалка. Той щеше да се появи след час.

Зареди кафеварката, включи я и поклати глава. „Лисбет, Лисбет, в какво, по дяволите, си се забъркала?“

Извади мобилния си телефон и набра номера на Лисбет, но чу единствено съобщението, че в момента няма връзка с абоната. Остана дълго седнала край кухненската маса, като се опитваше да разбере какво всъщност се е случило. Лисбет Саландер, която познаваше, не беше психично болен убиец. От друга страна обаче, Мириам не знаеше много за нея. Лисбет без съмнение бе лъвица в леглото, но при случай можеше и да е студена като лед.

Реши да не си вади заключения, преди да се срещне с Лисбет и да получи обяснение. Преглътна сълзите си и прекара няколко часа в чистене.

В седем вечерта вече имаше нова ключалка и апартаментът отново бе годен за обитаване. Изкъпа се и тъкмо седна в кухнята с ориенталския си копринен халат в златисто и черно, когато се позвъни. Отвори и видя на вратата един изключително дебел и небръснат мъж.

– Здравей, Мириам, казвам се Тони Скала и съм журналист. Би ли ми отговорила на няколко въпроса?

Бе довел фотограф със себе си, който я заслепи със светкавицата.

Мириам Ву се замисли дали да не го изрита и да го удари с лакът в основата на носа, но осъзна, че така само ще им предостави още по-пикантни снимки.

– Била ли си в чужбина с Лисбет Саландер? Знаеш ли къде се намира тя?

Мириам Ву затвори вратата и завъртя новия си ключ. Тони Скала бутна капака на пощенския отвор.

– Мириам, рано или късно ще се наложи да говориш с медиите. Мога да ти помогна.

Тя сви ръка в юмрук и прасна капака на отвора върху пръстите на журналиста. Чу го как изрева от болка. След това затвори вратата на спалнята, легна в леглото и затвори очи. „Лисбет, ще те удуша, само да те спипам.“

СЛЕДОБЕДА СЛЕД ПОСЕЩЕНИЕТО В СМОДАЛАРЬО Микаел Блумквист посети още един от клиентите на проститутки, които Даг Свенсон възнамеряваше да разобличи. Така вече бе отметнал шест от трийсет и седемте имена само през тази седмица. Въпросното лице беше пенсиониран съдия, който живееше в Тумба и бе председателствал няколко дела за проституция. За радост на Микаел съдията нито отрече, нито го заплаши, нито пък го моли за милост. Даже напротив, без увъртане призна, че е чукал източноевропейски курви и не се разкайва за това. Проституцията била уважавана професия и той смятал, че е направил услуга на момичетата, като си е лягал с тях.

Микаел бе стигнал до Лилехолмен, когато Малин Ериксон му позвъни в десет вечерта.

– Здравей – поздрави го тя. – Видял ли си интернет изданието на сутрешния „Дракон“?

– Не, защо?

– Приятелката на Лисбет Саландер току-що се е прибрала вкъщи.

– Какво? Кой?

– Лесбийката на име Мириам Ву, която живее в апартамента ѝ на Лундагатан.

„Ву – помисли си Микаел. – На вратата пишеше „Саландер–Ву“.

– Благодаря. Веднага отивам.

МИРИАМ ВУ БЕ ИЗКЛЮЧИЛА и домашния, и мобилния си телефон. Новината бе публикувана в интернет страницата на един от сутрешните вестници в осем вечерта. Малко след това ѝ се обадиха за коментар от „Афтонбладет“, а три минути по-късно – от „Експресен“.

На два пъти някой звъня на вратата, но тя не отвори. Бе изгасила всички лампи в апартамента. Искаше ѝ се да счупи носа на следващия журналист, който реши да я тормози. Накрая включи мобилния си телефон и позвъни на една своя приятелка, която живееше съвсем наблизо, при Хорнстул, за да я помоли да преспи у тях.

Излезе от входа на Лундагатан по-малко от пет минути преди Микаел Блумквист да паркира и напразно да позвъни на вратата ѝ.

БУБЛАНСКИ СЕ ОБАДИ на Соня Мудиг малко след десет сутринта в събота. Тя се бе събудила в девет и си бе поиграла малко с децата, преди съпругът ѝ да ги изведе на разходка, за да им купи бонбони, което беше един вид съботна традиция.

– Чела ли си вестниците днес?

– Всъщност не съм. Събудих се преди около час и след това се занимавах с децата. Какво се е случило?

– Някой от разследващите издава информация на пресата.

– Това го знаем от самото начало. Някой им даде доклада от психиатричната експертиза на Саландер преди няколко дни.

– Прокурор Екстрьом.

– Така ли?

– Да. Естествено. Макар че никога няма да си го признае. Опитва се да подклажда интереса, защото това му носи изгода. В този случай обаче не е той. Журналист на име Тони Скала е разговарял с полицай, който му е предоставил голямо количество информация за Мириам Ву. Включително детайли от вчерашния ѝ разпит. Искахме да го запазим в тайна и Екстрьом е бесен.

– По дяволите.

– Журналистът не назовава източника си. Описва го като лице с „централна роля в разследването“.

– Мамка му! – възкликна Соня Мудиг.

– На едно място в статията източникът е назован с местоимението „тя“.

Соня Мудиг помълча около двайсет секунди, докато осъзнае какво означаваше това. Тя бе единствената жена сред разследващите.

– Бублански… Не съм казала и дума на журналист. Не съм обсъждала разследването с никой външен човек. Дори със съпруга си.

– Вярвам ти. Нито за секунда не съм си помислял, че информацията изтича от теб. Но прокурор Екстрьом, за жалост, е на друго мнение. На всичкото отгоре Ханс Фасте е дежурен през уикенда и влошава нещата с коментари.

Соня Мудиг бе напълно стъписана.

– Какво ще последва сега?

– Екстрьом иска да бъдеш отстранена от разследването до изясняване на ситуацията.

– Това е пълна лудост. Как бих могла да докажа, че…?

– Не е нужно да доказваш каквото и да било. Това е работа на разследващия полицай.

– Знам, но… По дяволите! Колко време ще отнеме разследването?

– То вече приключи.

– Какво?

– Попитах те и ти ми каза, че не си говорила с пресата. Следователно разследването е приключено и трябва единствено да напиша доклад. Ще се видим в девет сутринта в стаята на Екстрьом и ще продължим с въпросите.

– Благодаря, Бублански.

– Няма защо.

– Има само един проблем.

– Знам.

– След като аз не съм разкривала информация, то някой друг от групата го е сторил.

– Имаш ли предположения?

– Чисто спонтанно ми идва да кажа Фасте… Но не вярвам да е той.

– Склонен съм да се съглася с теб. Но той понякога може да е истински гадняр, а вчера наистина беше разстроен.

БУБЛАНСКИ ОБИЧАШЕ да се разхожда, когато имаше време и атмосферните условия го позволяваха. Това бе едно от малкото двигателни упражнения, които правеше. Живееше на улица Катарина Бангата в Сьодермалм, недалеч от редакцията на „Милениум“, а и от сградата на „Милтън Секюрити“, където Лисбет Саландер бе работила, и от улица Лундагатан, на която се намираше апартаментът ѝ. Освен това бе на хвърлей разстояние и от синагогата на улица Санкт Паулсгатан. В събота следобед той се разходи до всички тези места.

В началото го придружаваше съпругата му Агнес. Бяха женени от двайсет и три години и той ѝ бе напълно верен през цялото това време.

Отбиха се за малко в синагогата и поговориха с равина. Бублански беше полски евреин, а семейството на Агнес, или поне малката част от него, която не бе загинала в Аушвиц, произхождаше от Унгария.

След като излязоха от синагогата, се разделиха – Агнес искаше да отиде на пазар, а съпругът ѝ – да продължи да се разхожда. Изпитваше потребност да остане сам и да помисли върху трудното разследване. Бе обмислил стократно всички мерки, които предприе, след като получи разследването сутринта на Велики четвъртък, но не откри много грешки или пропуски от небрежност.

Една от грешките му бе, че не изпрати веднага човек да прегледа съдържанието на бюрото на Даг Свенсон в „Милениум“. Когато най-накрая реши да го стори, и то лично, Микаел Блумквист вече го беше разчистил.

Друга грешка – пропуснаха факта, че Лисбет Саландер си е купила кола. Йеркер Холмберг обаче не откри нищо интересно в нея. Като се изключи пропускът с колата, разследването беше изключително точно.

Спря се до един павилион на Синкенсдам и се загледа замислено в рекламните табла с уводните страници на вестниците. Паспортната снимка на Лисбет Саландер вече се бе смалила до размерите на една все още лесно различима фотография в горния им ъгъл, а фокусът бе пренесен върху по-пикантни новини.

ПОЛИЦИЯТА

РАЗСЛЕДВА

ЛЕСБИЙСКА САТАНИНСКА

БАНДА

Купи си вестника, отвори го на въпросната статия, към която имаше огромна снимка на пет момичета в късен пубертет, облечени с черни дрехи, кожени якета с капси, прокъсани дънки и впити тениски. Едно от момичетата държеше флаг с пентаграм, а друго бе вдигнало показалеца и кутрето си. Прочете текста под снимката. „Лисбет Саландер е общувала с дет метъл група, свиреща в малки клубове. През 1996 г. групата е последовател на Църквата на сатаната и прави хит с името Etiquette of Evil[60].

Името „Ивъл Фингърс“ не се споменаваше, а лицата им бяха заличени. Познатите на членовете на групата обаче можеха без проблем да разпознаят момичетата.

Статията бе посветена на Мириам Ву и илюстрирана с нейна снимка от едно шоу в „Бернс“[61], в което бе взела участие. Беше гола от кръста нагоре и носеше руска офицерска шапка. Фотографията бе заснета отдолу. И нейните очи бяха закрити с черна линия, точно както тези на момичетата от „Ивъл Фингърс“. В статията фигурираше като „трийсет и една годишната жена“.

„Приятелката на Саландер пише за САДОМАЗОХИСТИЧЕН ЛЕСБИЙСКИ СЕКС.

Трийсет и една годишната жена е известна в стокхолмските нашумели заведения. Тя не скри, че сваля жени и че иска да доминира във връзките си.“

Репортерът дори бе открил момиче на име Сара, което според информацията е било обект на желание от страна на трийсет и една годишната жена. Интимният ѝ приятел бил „възмутен“ от набезите срещу нея. Според твърденията в статията ставаше дума за подозрителна елитарна феминистична подгрупа в рамките на гей движението, чиито членове освен всичко друго вземали участие в тъй наречения bondage workshop[62] по време на Прайд фестивала. Като цяло статията се основаваше на цитати от текст на Мириам Ву отпреди шест години, на който се бе натъкнал някакъв репортер. Въпросният текст вероятно имаше провокативна цел и бе публикуван във вестник на феминистичен клуб. Бублански прегледа набързо статията, след което изхвърли вечерния вестник в едно кошче за боклук.

Замисли се за миг за Ханс Фасте и Соня Мудиг. И двамата бяха компетентни следователи. Но Фасте създаваше проблеми. Ходеше по нервите на хората. Бублански си даде сметка, че ще се наложи да поговори с Фасте, но му беше трудно да повярва, че информацията по разследването е изтекла от него.

Когато отново вдигна поглед, откри, че се намира на Лундагатан и наблюдава входа на жилищната сграда на Лисбет Саландер. Не беше дошъл съзнателно дотук. Просто не можеше да проумее що за човек е главната заподозряна.

Качи се по стълбите, водещи до горната част на Лундагатан, и се замисли върху разказа на Микаел Блумквист за нападението над Лисбет Саландер. И той не водеше до нищо. Нямаше подадена жалба в полицията, не разполагаха с каквито и да било имена и дори с добро описание на нападателите. Блумквист твърдеше, че не е успял да види номера на буса, потеглил от мястото на нападението.

Ако изобщо е била нападната.

С други думи, и тук се бе натъкнал на задънена улица.

Бублански погледна надолу към виненочервената хонда, която явно през цялото време си е била паркирана там. Изведнъж видя Микаел Блумквист да върви към входа.

МИРИАМ ВУ СЕ СЪБУДИ късно през деня, увита в чаршаф, седна в леглото и огледа непознатата стая.

Бе използвала внезапната си медийна известност като извинение, за да преспи у приятелката си. Но всъщност страхът да не би Лисбет Саландер да потропа на вратата подклаждаше с не по-малка сила желанието ѝ да избяга от вкъщи.

Полицейският разпит и писанията във вестниците ѝ бяха въздействали по-силно, отколкото очакваше. Макар че не искаше да си прави прибързани заключения, преди Лисбет да получи шанс да ѝ даде обяснение, вече започваше да вярва във вината ѝ.

Хвърли поглед към Виктория Викторсон, 37-годишна, наричана Дубълве[63], която бе стопроцентова лесбийка. Лежеше по корем и мърмореше насън. Мириам Ву се шмугна в банята и се пъхна под душа. След това излезе и купи кифлички за закуска. Чак когато се нареди на касата в близкия магазин до кафене „Синамон“ на улица Веркстадсгатан, погледът ѝ попадна върху първите страници на вестниците, което я накара веднага да се върне в апартамента на Дубълве.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ МИНА покрай виненочервената хонда пред входа на Лисбет Саландер, въведе кода и изчезна. След две минути отново излезе на улицата. Няма никой вкъщи? Блумквист погледна надолу по улицата. Изглежда, се чудеше какво да прави. Бублански го наблюдаваше замислено.

Бублански се притесняваше, че ако Блумквист е излъгал за нападението на Лундагатан, то вероятно играе някаква игра и в най-лошия случай може да се окаже замесен в убийствата. Но ако казваше истината, а все още нямаше доказателства за противното, в цялата драма имаше някакво скрито неизвестно. Това означаваше, че има непоявили се до този момент действащи лица и че убийствата ще се окажат далеч по-сложни за разкриване от версията за болното момиче, стреляло в пристъп на лудост.

Когато Блумквист тръгна към Синкенсдам, Бублански извика подире му. Журналистът спря, видя полицая и тръгна към него. Срещнаха се в долната част на стълбите.

– Здравей, Блумквист. Лисбет Саландер ли търсиш?

– Всъщност, не. Мириам Ву.

– Няма я вкъщи. Някой каза на медиите, че се е върнала.

– Какво ви разказа?

Бублански погледна изпитателно Микаел Блумквист. „Кале Блумквист“.

– Разходи се с мен – предложи Бублански. – Имам нужда от чаша кафе.

Преминаха покрай църквата „Хьогалидскюркан“ в мълчание. Бублански го заведе до кафене „Лиласюстер ви Лилехолсбрун“, където Бублански си поръча дълго еспресо с една супена лъжица студено прясно мляко, а Микаел си взе кафе лате. Седнаха в залата за пушачи.

– Отдавна не бях имал толкова заплетен случай – рече Бублански. – Колко много мога да си позволя да обсъдя с теб, без да го прочета утре в „Експресен“?

– Не работя за „Експресен“.

– Знаеш какво имам предвид.

– Бублански, не мисля, че Лисбет е виновна.

– Дори си се захванал с лично разследване. Затова ли те наричат Кале Блумквист?

Микаел внезапно се усмихна.

– Разбрах, че твоето прозвище е инспектор Бубла.

Бублански се усмихна накриво.

– Защо вярваш, че е невинна?

– Не знам абсолютно нищо за попечителя ѝ, но няма никаква причина да убива Даг и Мия. Особено Мия. Лисбет ненавижда мъже, които мразят жените, а Мия точно в този момент работеше върху изобличаването на сума ти клиенти на проститутки. Двете се борят за едно и също нещо. Лисбет има морал.

– Не мога да си съставя конкретно мнение за нея. Дали е умствено изостанал психопат, или компетентен професионалист в областта на проучванията.

– Лисбет е различна. Тя е изключително асоциална, но в интелектуално отношение е напълно нормална. Може би дори е по-надарена и от двама ни.

Бублански въздъхна. Преценката на Микаел Блумквист съвпадаше напълно с тази на Мириам Ву.

– Въпреки това трябва да бъде заловена. Не мога да се впускам в детайли, но разполагаме с технически доказателства, че се е намирала на местопрестъплението и че е била в контакт с оръжието на убийството.

Микаел кимна.

– Предполагам, че това означава, че сте открили пръстовите ѝ отпечатъци по него. Което обаче не означава, че именно тя е стреляла.

Бублански кимна.

– Драган Армански също се съмнява. Твърде предпазлив е, за да го признае, но и той търси доказателства за невинността ѝ.

– А ти? Какво мислиш?

– Аз съм полицай. Задържам хората и ги разпитвам. Точно в момента Лисбет Саландер се намира в доста неизгодно положение. Осъждали сме хора с далеч по-малко доказателства.

– Не отговори на въпроса ми.

– Не знам. Ако е невинна… Кой според теб би имал интерес да убие попечителя ѝ и приятелите ти?

Микаел извади пакет цигари и предложи на Бублански, но той поклати глава. Блумквист не искаше да лъже полицията и предположи, че трябва да сподели съмненията си по отношение на мъжа с името Зала. Трябваше да разкаже и за полицай Гунар Бьорк от Сепо.

Бублански и колегите му обаче също имаха достъп до материалите на Даг Свенсон, които съдържаха папката, кръстена „Зала“. Трябваше единствено да прочетат съдържанието ѝ. Вместо това те продължаваха стремглаво напред и изнасяха всички интимни подробности от живота на Лисбет Саландер в медиите.

Микаел имаше една идея, но не знаеше докъде би го довела, ако я осъществи. Не искаше да назове Бьорк, преди да е напълно сигурен. „Залаченко“. Той беше връзката между Бюрман, Даг и Мия. Проблемът бе, че Бьорк не му разказа нищо конкретно.

– Остави ме да се поровя още малко и ще ти предложа алтернативна теория.

– Без замесени полицаи, надявам се.

Микаел се усмихна.

– Не. Все още не. Какво каза Мириам Ву?

– Горе-долу същото като теб. Имали са връзка.

Той погледна скришом Микаел.

– Това не е моя работа – рече Микаел.

– Мириам Ву и Саландер се познават от три години. Тя не знаеше нищо за живота на Саландер, нито дори къде е работила. Трудно е за преглъщане, но мисля, че казва истината.

– Лисбет е изключително потайна – каза Микаел.

Поседяха мълчаливо известно време.

– Имаш ли телефонния номер на Мириам Ву?

– Да.

– Може ли да го получа?

– Не.

– Защо не?

– Микаел, това е полицейско разследване. Нямаме нужда от частни детективи с невероятни теории.

– Все още нямам собствена теория. Но мисля, че отговорът на загадката се крие в материала на Даг Свенсон.

– С малко усилие лесно ще успееш да се свържеш с Мириам Ву.

– Вероятно. Но най-лесно е да помоля човек, който има номера ѝ.

Бублански въздъхна. Микаел внезапно му се ядоса.

– Да не би полицаите да са по-способни от обикновените хора, които наричаш частни детективи? – попита той.

– Не. Но полицаите са специално обучени и е тяхно задължение да разследват престъпления.

– Частните лица също са образовани – каза Микаел бавно. – А понякога частните детективи се справят много по-добре с разследванията от полицаите.

– Вярвам ти.

– А аз съм сигурен. Случая „Джой Раман“. Няколко полицаи търкаха столовете, докато Раман лежа невинен пет години в затвора за убийството на една стара дама. Вероятно още щеше да е зад решетките, ако някаква учителка не бе отделила няколко години, за да извърши задълбочено разследване по случая. И успя да го стори, въпреки че не разполагаше с ресурсите на полицията. Не само доказа невинността на Раман, но и посочи най-вероятния извършител.

– Случаят „Раман“ бе въпрос на престиж. Прокурорът отказа да приеме фактите.

Микаел Блумквист наблюдаваше Бублански.

– Бублански… Ще ти кажа нещо. В случая „Саландер“ също говорим за престиж. Твърдя, че тя не е убила Даг и Мия. И ще го докажа. Ще открия друг извършител и когато това се случи, ще напиша статия, която изобщо няма да се хареса на теб и колегите ти.

НА ПЪТ КЪМ ДОМА СИ на улица Катарина Бангата Бублански усети потребност да поговори с Господ по въпроса, но вместо да отиде до синагогата, се отби в католическата църква на улица Фолкунгагатан. Седна на една от най-задните пейки и остана неподвижен повече от час. Обективно погледнато, бе евреин и следователно не би трябвало да посещава катедралата, но в нея намираше спокойствие и често се отбиваше там, когато имаше нужда да подреди мислите си. Ян Бублански смяташе, че католическата църква също е подходящо място за размисъл, и бе напълно убеден, че Бог не би възразил. Освен това между католицизма и юдейството нямаше особено голяма разлика. Той отиваше в синагогата, когато търсеше общуване и близост с други хора. Католиците ходеха на църква, когато искаха да останат насаме с Бог. Храмът предразполагаше към пазене на тишина и повеляваше посетителите да бъдат оставени в покой.

Мислеше си за Лисбет Саландер и Мириам Ву. Освен това се чудеше какво крият от него Ерика Бергер и Микаел Блумквист. Бе напълно убеден, че знаят за Саландер нещо, което премълчават. Питаше се какво „проучване“ бе извършила Лисбет Саландер за Микаел Блумквист. За малко дори се замисли дали Саландер не е работила за Блумквист точно преди той да оповести разкритията си по аферата „Венерстрьом“, но след известен размисъл отхвърли тази възможност. Нямаше начин Лисбет Саландер да е свързана с онези драматични събития и бе малко вероятно да е допринесла с нещо ценно за развоя им. Колкото и да я биваше в извършването на личностни проучвания.

Бублански се притесняваше.

Не харесваше непоколебимата увереност на Микаел Блумквист относно невинността на Саландер. Едно е той като полицай да се съмнява – това бе неразделна част от професията му. Съвсем друго обаче бе Микаел Блумквист да го предизвика в качеството си на частен детектив.

Бублански не обичаше разследванията на цивилните лица, защото те често прерастваха в теории на конспирациите, които може и да даваха повод за гръмки заглавия, но обикновено отваряха още повече работа на полицията.

Настоящият случай се превръщаше в най-абсурдното разследване на убийство, в което някога бе участвал. Нямаше за какво да се залови. А всяко разследване на убийство трябваше да се опре на някаква логическа верига от събития и свързаните с тях следствия.

Ако седемнайсетгодишно момче бъде намерено намушкано с нож на площад Мариаторет, следва да установят коя група скинари или коя младежка банда се е навъртала около спирка „Сьодра“ час по-рано. Ще разпитат приятели, познати и свидетели и скоро ще разполагат и със заподозрени.

Ако четирийсет и две годишен мъж бъде застрелян с три куршума при посещение на заведение в Шерхолмен и впоследствие се окаже, че е бил наемен убиец на югославската мафия, то ще трябва да разберат кои новаци се опитват да поемат контрола върху контрабандата на цигари.

Ако двайсет и шест годишна жена от добро семейство, с уреден живот, бъде намерена удушена в апартамента си, би следвало да установят кой е интимният ѝ приятел или с кого е разговаряла при последното си посещение в някое заведение предната вечер.

Бублански бе ръководил толкова много подобни разследвания, че можеше да ги извърши и насън.

Сегашният случай бе започнал многообещаващо. Само след няколко часа имаха главен заподозрян. Лисбет Саландер бе идеалният вариант – отявлена психопатка с живот, белязан от различни неконтролируеми пристъпи и прояви на насилие. На практика трябваше единствено да я задържат и да изтръгнат самопризнание или в зависимост от обстоятелствата да я пратят в психиатрията. След това обаче всичко се бе объркало.

Саландер не живееше на посочения в регистъра адрес. Имаше приятели като Драган Армански и Микаел Блумквист. Имаше връзка с известна лесбийка, практикуваше секс с белезници и караше медиите да раздухват още повече и без това проблемния случай. Разполагаше с 2,5 милиона в банката, без да има работа. След това се появи Блумквист с теориите си за трафик на хора и конспирации, а като известен журналист той разполагаше с политическата власт да създаде пълен хаос в разследването, ако публикува съответната статия.

Преди всичко обаче се бе оказало невъзможно да открият главния заподозрян, въпреки че ставаше дума за педя човек със запомнящ се външен вид и татуировки по цялото тяло. Вече бяха изминали почти две седмици от убийствата, а те нямаха ни най-малка представа къде се намира Саландер.

ГУНАР БЬОРК, ЗАМЕСТНИК-НАЧАЛНИК на отдел в Сепо, излязъл в болнични заради дискова херния, преживя мъчително денонощие, след като Микаел Блумквист прекрачи прага на дома му. Усещаше непрестанна тъпа болка в гърба. Вървеше напред-назад в наетата къща, без да може да се отпусне и да предприеме каквито и да било действия. Опитваше се да мисли, но не можеше да нареди парчетата от мозайката.

Не проумяваше връзката между отделните събития.

Зяпна от учудване, когато за първи път чу новината за убийството на Нилс Бюрман – ден след като намериха адвоката мъртъв. Но не се изненада от факта, че Лисбет Саландер почти веднага беше посочена като основен заподозрян и подгонена от полицията. Проследи всяка дума, казана по телевизията. Освен това купи всички сутрешни вестници, които успя да открие, и прочете внимателно публикациите по случая.

Не се съмняваше и за секунда, че Лисбет Саландер е психично болна и способна на убийство. Нямаше причина да подлага вината ѝ или изводите на полицията под съмнение – дори напротив, информацията за Лисбет Саландер, с която разполагаше, сочеше, че тя е луда, че е психопатка. Готвеше се да се обади в полицията, за да им окаже съдействие, но после реши, че това всъщност вече не го засяга. Не беше негова работа, а и имаше компетентни хора, които да се заемат със случая. Освен това едно телефонно обаждане от негова страна би могло да доведе до нежелано внимание, каквото се опитваше да избегне. Така че игнорира въпроса и продължи да следи новинарските емисии с намалял интерес.

След посещението на Микаел Блумквист от това спокойствие не остана и следа. На Бьорк изобщо не му бе минало през ума, че серията убийства, извършени от Саландер, може да го засягат лично, а се оказа, че една от жертвите ѝ е медиен боклук, който е възнамерявал да го разобличи пред цяла Швеция.

Още по-малко пък бе предполагал, че името Зала също ще изникне в цялата история като необезопасена ръчна граната. На всичкото отгоре то бе известно и на Микаел Блумквист. Всичко това беше толкова невероятно, че противоречеше на здравия разум.

Ден след посещението на Микаел Бьорк вдигна телефона и позвъни на бившия си началник, седемдесет и осем годишен мъж, който живееше в Лахолм. Трябваше по някакъв начин да открие връзката, без обаче да проличи, че обаждането му не е продиктувано само от чисто любопитство и професионално безпокойство. Разговорът приключи сравнително бързо.

– Бьорк е. Предполагам, че си чел вестници.

– Да. Тя се появи отново.

– Не се е променила особено.

– Това вече не е наш проблем.

– Значи не мислиш, че…?

– Не, не мисля. Онзи случай е отдавна погребан и забравен. Няма връзка.

– Но точно Бюрман от всички. Предполагам, че назначаването му като неин попечител не е било случайно.

По линията настъпи кратко мълчание.

– Не, не беше случайно. Изглеждаше ми добра идея преди три години. Кой би могъл да предположи?

– Колко знаеше Бюрман?

Бившият му шеф изведнъж се изсмя в другия край на слушалката.

– Добре знаеш какъв беше Бюрман. Не се славеше с особена надареност.

– Имам предвид… Знаеше ли за връзката? Може ли в документите му да има информация, която да води до…?

– Не, разбира се, че не. Знам какво те интересува, но не се притеснявай. Саландер винаги е била непредсказуема. Погрижихме се Бюрман да бъде неин попечител само защото искахме да е под контрола на човек, когото познаваме. По-добре това, отколкото някой напълно непознат. Ако се беше разплямпала, той щеше да дойде при нас. Нещата се разрешиха по най-добрия възможен начин.

– Какво имаш предвид?

– Ами, след всичко това Саландер ще остане затворена в лудницата в продължение на дълги години.

– Добре.

– Не се притеснявай. Успокой се и не мисли за друго освен за здравословното си състояние.

Само че началник Гунар Бьорк не можеше да не мисли за друго. Микаел Блумквист се бе погрижил за това. Седна на кухненската маса и се загледа към залива Юнгфрюферден, докато се опитваше да обмисли положението си. Заплахата срещу него идваше от два фронта.

Микаел Блумквист щеше да го разобличи като клиент на проститутки. Следователно имаше значителен риск в края на полицейската си кариера да бъде осъден за нарушаване на закона срещу купуването на сексуални услуги.

Но имаше и нещо по-сериозно – Микаел Блумквист беше по петите на Залаченко, който по някакъв начин бе забъркан в историята. Това щеше да доведе полицията право при Гунар Бьорк.

Бившият му началник бе напълно убеден, че в документацията на Бюрман липсва опасна за него информация. Но не беше така. Ставаше въпрос за документацията от разследването, извършено през 1991 година, която Бюрман беше получил от Гунар Бьорк.

Опита да си припомни срещата с Бюрман отпреди по-малко от девет месеца. Видяха се един следобед в „Гамла стан“, след като Бюрман му се обади и му предложи да изпият по бира. Говориха за стрелба с пистолет и за всевъзможни други неща, но Бюрман го бе потърсил с определена цел. Искаше да го помоли за услуга. Тогава го разпитва за Залаченко…

Бьорк се изправи и се доближи до кухненския прозорец. Беше леко пиян. Всъщност доста пиян. Какво точно го бе питал Бюрман?

– Апропо… Работя върху един случай и попаднах на името на стар познайник…

– Така ли, за кого става въпрос?

– Александър Залаченко. Помниш ли го?

– Естествено. Не е лесно да го забрави човек.

– Какво се случи с него след това?

Обективно погледнато, това не засягаше Бюрман. Ако не бе попечител на Лисбет Саландер, щяха да имат пълно основание да го поставят под наблюдение само защото питаше… Та Бюрман му каза, че се нуждае от документацията от старото разследване. И той му я даде.

Бьорк бе извършил съществена грешка – смяташе, че Бюрман разполага с информация по въпроса. А и Бюрман представи нещата така, сякаш просто се опитва да си спести тежката бюрократична процедура, свързана със секретните документи. При нормални обстоятелства подобно искане би отнело месеци. Особено що се отнася до случай, в който е замесен Залаченко.

„Дадох му разследването. То все още беше секретно, но имах основателни причини да му го предоставя, а и Бюрман умееше да пази тайна. Бе леко шантав, но не и плямпало. Как това би могло да навреди… Оттогава минаха толкова много години.“

Бюрман го беше прецакал. Бе успял да му внуши, че става дума за бюрокрация и формалност. Колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че Бюрман бе подбрал думите си изключително внимателно и предпазливо.

Но какво, по дяволите, се е опитвал да открие? И защо Саландер го е убила?

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ПОСЕТИ Лундагатан още четири пъти в събота с надеждата да се види с Мириам Ву, но от нея нямаше и следа.

Прекара по-голямата част от деня в един кафе-бар на Хорнсгатан със своя лаптоп, като за пореден път препрочете електронните писма, които Даг Свенсон бе получил, както и съдържанието на папката „Зала“. През последните седмици преди убийството Даг Свенсон бе отделял все повече време на Зала.

На Микаел му се искаше да може да се обади на Даг Свенсон и да го попита защо документът за Ирина П. се намира във въпросната папка. Единственият разумен извод, до който Микаел можеше да стигне, бе, че Даг е подозирал Зала в извършване на нейното убийство.

В пет часа следобед Бублански му се обади съвсем неочаквано и му даде номера на Мириам Ву. Не можеше да разбере какво бе накарало полицая да промени решението си, но веднага след като получи номера, започна да звъни на Мириам Ву веднъж на всеки половин час. Тя включи телефона си и му вдигна едва в единайсет вечерта. Разговорът им бе кратък.

– Здравей, Мириам. Казвам се Микаел Блумквист.

– И кой, по дяволите, си ти?

– Журналист съм и работя за вестник на име „Милениум“.

Мириам Ву изрази чувствата си кратко и ясно.

– Ясно. Този Блумквист. Върви по дяволите, журналистически боклук.

След това му затвори, преди да има възможност да обясни защо я търси. Чумоса Тони Скала наум и отново ѝ позвъни. Този път не му вдигна. Накрая ѝ изпрати есемес.

„Моля те, позвъни ми. Важно е.“

Тя не го стори.

Късно в събота вечерта Микаел изключи компютъра си, съблече се и се пъхна в леглото. Чувстваше се нещастен и му се искаше Ерика Бергер да е тук.