Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ВТОРА Петък, 17 декември

НИЛС ЕРИК БЮРМАН, петдесет и пет годишен адвокат, остави чашата с кафе на масата и се загледа през прозореца на кафене „Хедон“ до Стуреплан в тълпата отвън. Виждаше как се движи потокът от хора, без погледът му да се спира върху никого.

Мислеше си за Лисбет Саландер. Често мислеше за нея.

От това в гърдите му започваше да бушува истински гняв.

Лисбет Саландер го бе пречупила. Никога нямаше да забрави онзи миг. Тя просто пое контрола и го унижи. Малтретира го по начин, който остави буквално незаличими следи по тялото му. По-точно казано, върху участък от около два квадратни дециметра от корема точно над половия му орган. Завърза го с вериги в собственото му легло и татуира върху плътта му кристално ясно послание, което не можеше да бъде изтрито лесно. АЗ СЪМ САДИСТИЧНА СВИНЯ, ОТРЕПКА И ИЗНАСИЛВАЧ.

Лисбет Саландер бе обявена от районния съд на Стокхолм за юридически неспособна да поема отговорност за действията си и той получи задачата да бъде неин настойник, което директно я поставяше в изключително зависимо положение. Още първия път, когато я видя, започна да фантазира за нея. Не можеше да обясни защо, но тя пораждаше подобни мисли.

ОТ ЧИСТО ИНТЕЛЕКТУАЛНА ГЛЕДНА ТОЧКА адвокат Нилс Бюрман знаеше, че постъпката му не е нито социално приемлива, нито простима. Че е постъпил неправилно. Освен това бе наясно, че за действията му няма и юридическо оправдание.

В емоционално отношение тези рационални факти не струваха нищо. Съзнаваше, че не може да устои на Лисбет Саландер, още от мига, в който я срещна преди две години през декември. Закони, правила, морал и отговорност нямаха никакво значение.

Тя бе странно момиче – възрастна, но с външен вид на малолетна. Бяха му поверили контрола върху живота ѝ, тя бе негова и той можеше да прави каквото си поиска с нея. Това бе неустоимо.

Бе обявена за лице, което не може да носи отговорност за постъпките си, а биографията ѝ беше такава, че никой нямаше да я вземе насериозно, дори и да решеше да протестира. Не ставаше въпрос и за изнасилване на някое невинно дете – досието ѝ съдържаше информация, че е имала безчет сексуални контакти, и поведението ѝ спокойно можеше да бъде определено като развратно. Един социален работник дори бе представил доклад, съгласно който не било изключено на седемнайсетгодишна възраст Лисбет Саландер да е предлагала сексуални услуги срещу заплащане. Докладът бе съставен, след като един полицейски патрул забелязал на пейка в парка Тантолунден грозник на средна възраст – стар познайник на полицията, в компанията на младо момиче. Патрулът спрял и обискирал двойката. Момичето отказало да отговори на въпросите им, а грозникът бил твърде пиян, за да може да даде разумно обяснение.

За адвокат Бюрман всичко бе напълно ясно – Лисбет Саландер беше курва от дъното на социалната пирамида. Освен това изцяло зависеше от него. Нямаше никакъв риск. Даже и да се оплачеше пред специалната Агенция за контрол, Бюрман щеше да я обяви за лъжкиня, изтъквайки своята благонадеждност и професионалните си постижения.

Тя бе идеалната играчка – пълнолетна, развратна, социален инвалид, оставена на добрата му воля.

За първи път се възползваше от някого от клиентите си. Преди дори не си бе и помислял да се пробва с жена, с която има професионални отношения. За да може да задоволи специфичните си сексуални потребности, се обръщаше към проститутки. Винаги се държеше дискретно и внимателно и плащаше добре. Имаше само един проблем – с проститутките всичко бе само игра. Услуга, закупена от жена, която стенеше и охкаше, влизаше в роля и следователно бе фалшива като картина от Хьогторг[10].

Той се бе опитал да доминира над съпругата си по време на брака им, но тя нямаше нищо против и всичко отново се обърна на игра.

Лисбет Саландер бе идеална. Безпомощна, без роднини и приятели. Истинска жертва, напълно беззащитна. Апетитът идва с яденето.

Тя обаче изведнъж го съсипа.

Отвърна на удара с такава сила и решителност, на каквито той не вярваше, че е способна. Унижи го. Измъчва го. За малко да го унищожи.

През почти двете години, които изминаха от тази случка, животът на Нилс Бюрман се бе променил драстично. В началото след среднощното посещение на Лисбет Саландер в апартамента му бе напълно парализиран – неспособен да мисли и действа. Затвори се в дома си, не отговаряше на телефонните обаждания и нямаше сили да поддържа връзка с редовните си клиенти. Една-две седмици по-късно излезе в болнични. Секретарката му получи задачата да отговаря на текущата делова кореспонденция, да отмени срещите му и да се опита да реагира на въпросите на ядосаните клиенти.

Всеки ден бе принуден да вижда тялото си в огледалото на вратата на банята. Накрая го махна.

Върна се на работа едва в началото на лятото. Актуализира списъка с клиентите си, като ги преся и преотстъпи повечето на свои колеги. Запази единствено няколко компании. Водеше юридическата им бизнес кореспонденция, без да е необходимо да полага особени усилия. Единственият му същински клиент бе Лисбет Саландер – всеки месец изготвяше икономическия ѝ баланс и отчет за Агенцията за контрол. Правеше точно каквото му бе казала – отчетите бяха свободни съчинения, според които тя не се нуждаеше от настойник.

Всеки отчет му причиняваше болка и му напомняше за съществуването ѝ, ала нямаше друг избор.

БЮРМАН БЕ ПРЕКАРАЛ лятото и есента в безплоден размисъл. През декември най-накрая се стегна и си купи почивка във Франция. Запази си и час в клиника за козметична хирургия до Марсилия – искаше да се консултира с лекар, който да му каже как най-лесно може да премахне татуировката.

Лекарят разгледа с удивление обезобразения му корем. Накрая му предложи лечение. Най-лесно било да обработят неколкократно кожата с лазер. Татуировката обаче бе твърде голяма и иглата бе прониквала на значителна дълбочина. Лекарят се страхуваше, че единствената реална възможност за премахването ѝ е поредица от трансплантации на кожа. Бе скъпо и щеше да отнеме време.

През изминалите две години Бюрман срещна Лисбет Саландер само веднъж.

През нощта, когато го нападна и пое контрола над живота му, тя взе и резервните ключове за офиса и апартамента му. Каза му, че ще го наблюдава и ще го посети, когато най-малко очаква. След изтичането на първите десет месеца бе започнал да вярва, че това са просто празни приказки, но не посмя да смени ключалката. Заплахата ѝ бе недвусмислена – ако някога го видеше с жена в леглото му, щеше да разпространи деветдесетминутния филм, на който бе запечатано изнасилването ѝ.

Една нощ в средата на януари преди близо година изведнъж се бе събудил в три часа през нощта, без да знае защо. Запали лампата на нощното си шкафче и едва не изрева от уплаха, когато я видя да седи до леглото му. Приличаше на внезапно материализирал се в спалнята му призрак. Лицето ѝ бе бледо и безизразно. Държеше в ръка проклетата си електрошокова палка.

– Добро утро, адвокат Бюрман – рече тя накрая. – Извинявай, че те събудих този път.

„Мили боже, и друг път ли е била тук, докато съм спял?“

Не можеше да прецени дали блъфира. Прокашля се и отвори уста. Тя обаче му направи знак да мълчи.

– Събудих те по една-единствена причина. Скоро ще замина за дълго време. Ти ще продължиш да пишеш отчетите си за моето благосъстояние всеки месец, но вместо да изпращаш копие на домашния ми адрес, ще го правиш по електронната ми поща в хотмейл.

Извади един прегънат на две лист от джоба на якето си и го пусна на ръба на леглото.

– Ако Агенцията за контрол на попечителите иска да се свърже с мен или пък ако се случи нещо друго, което изисква присъствието ми тук, ще ми пратиш писмо на този адрес. Разбра ли?

Той кимна.

– Да…

– Мълчи. Не искам да чувам гласа ти.

Той стисна зъби. През изминалото време така и не посмя да се свърже с нея, защото го бе заплашила, че ако го направи, ще изпрати филма на властите. Вместо това месеци наред планираше какво ще ѝ каже, ако тя го потърси. Съзнаваше, че няма какво да представи в своя защита. Можеше единствено да разчита на великодушието ѝ. Ако само му дадеше възможност да говори, щеше да се опита да ѝ обясни, че действията му през онази нощ са се дължали на временно умопомрачение, че съжалява и иска да я компенсира за стореното. Бе готов да пълзи в краката ѝ, само и само да я умилостиви и да я елиминира като заплаха.

– Трябва да говоря – отвърна той нещастно. – Искам да те помоля за прошка…

Тя внимателно изслуша неочакваната му молба. Накрая се наведе към рамката на леглото и го погледна злобно.

– Слушай сега. Ти си нищожество. Никога няма да ти простя. Но ако се държиш прилично, ще те оставя на мира в деня, в който институциите решат, че вече нямам нужда от попечител.

Тя изчака, докато той сведе поглед. „Принуждава ме да пълзя в краката ѝ.“

– Казаното от мен преди година още е в сила. Ако се провалиш, ще разпространя официално филма. Ако се опиташ да се свържеш с мен по начин, който не съм ти позволила, пак ще го сторя. Ако загина при нещастен случай, филмът пак ще стигне до обществеността. Ако отново ме докоснеш, ще те убия.

Той ѝ вярваше. Нямаше място за съмнения и преговори.

– Има още нещо. След деня, в който ти върна свободата, можеш да правиш, каквото поискаш. Но дотогава само да си посмял да стъпиш отново в онази клиника в Марсилия. Ако отидеш там и се подложиш на каквито и да било процедури, ще те татуирам отново. Следващия път обаче на челото.

„По дяволите. Как е разбрала…“

В следващия миг бе изчезнала. Той чу леко щракване откъм външната врата, когато тя превъртя ключа. Чувстваше се така, сякаш бе посетен от дух.

Именно в този миг бе започнал да мрази Лисбет Саландер с пареща ненавист, която изгаряше съзнанието му като нажежена до червено стомана и го изпълваше с диво желание да я унищожи. Представяше си смъртта ѝ.

Представяше си я как пада на колене пред него и го моли за милост. Той обаче щеше да е неумолим. Мечтаеше да я стисне за врата и да я души, докато не започне съвсем да се задъхва. Искаше да изтръгне очите ѝ от кухините им и сърцето от тялото ѝ. Искаше да я заличи от лицето на земята.

Но колкото и да беше парадоксално, именно в този миг усети, че сковалото го вцепенение го напуска, и успя да възвърне душевното си равновесие. Все още бе обсебен от Лисбет Саландер и посвещаваше всяка будна минута на съществуването ѝ. Същевременно обаче откри, че отново може да мисли рационално. Ако искаше да я унищожи, трябваше да възвърне контрола върху интелекта си. Вече имаше нова цел.

Това се случи в деня, когато спря да си представя смъртта ѝ и започна да я планира.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ МИНА на по-малко от два метра зад гърба на адвокат Нилс Бюрман, докато в кафене „Хедон“ се опитваше да стигне с две чаши вряло кафе лате до главната редакторка Ерика Бергер. Нито той, нито Ерика бяха чували за адвокат Нилс Бюрман и съответно не го забелязаха.

Ерика сбърчи нос и бутна настрани един пепелник, за да направи място за чашите. Микаел свали якето си и го закачи на облегалката на стола, дръпна пепелника към себе си и запали цигара. Ерика мразеше цигарен дим и го наблюдаваше с измъчен поглед. Той извинително издиша дима далеч от нея.

– Мислех, че си ги отказал.

– Да кажем, че навикът ми се върна за кратко.

– Ще спра да правя секс с мъже, които миришат на цигарен дим – рече тя и се усмихна ослепително.

– No problem. Навън има други дами, които не са толкова взискателни – отвърна Микаел и на свой ред се усмихна.

Ерика Бергер извърна очи.

– Какъв е проблемът? Трябва да се срещна с Чарли след двайсет минути. Ще ходим на театър.

Чарли бе Шарлота Розенберг, приятелка на Ерика от детството.

– Нашата практикантка ме притеснява. Тя е дъщеря на твоя приятелка. Работи при нас от две седмици и ѝ остават още осем. Само че аз едва ли ще мога да я издържа още дълго.

– Забелязах, че ти хвърля страстни погледи. Разбира се, очаквам, че ти ще постъпиш като джентълмен.

– Ерика, момичето е на седемнайсет, а интелектуалното му ниво е като на десетгодишно, че дори и на по-малко.

– Тя просто е впечатлена от запознанството си с теб. Може би дори малко те боготвори.

– Вчера в десет и половина вечерта позвъни на домофона ми и искаше да се качи с бутилка вино.

– Опа! – рече Ерика Бергер.

– Точно така, опа – съгласи се Микаел. – Ако бях с двайсет години по-млад, вероятно нямаше да се поколебая нито за миг. Но я стига – тя е на седемнайсет, а аз скоро ще навърша четирийсет и пет.

– Не ми напомняй. Нали знаеш, че сме набори.

Микаел Блумквист се облегна назад и изтръска цигарата.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ БЕ НАЯСНО, че аферата „Венерстрьом“ го е превърнала в звезда, колкото ѝ странно да бе това. През изминалата година бе получил покани за най-различни тържества и събития.

Очевидно хората му изпращаха покани с надеждата да го превърнат в част от приятелския си кръг. Получаваше целувки за „добре дошъл“ от лица, с които по-рано дори не беше се ръкувал, но които желаеха да изглеждат в очите на останалите като негови близки приятели и довереници. Те дори не бяха негови колеги журналисти – тях вече ги познаваше и бе наясно дали ги харесва или не, – а се числяха към така наречените дейци на културата, към гилдията на актьорите, към посредствените участници в обществени дебати и към множеството на недотам известните личности. Присъствието на Микаел Блумквист на някое парти по случай пускането на нов продукт на пазара или на частна вечеря придаваше по-висок статус на въпросното събитие. През изминалата година бе затрупан от покани. Превърна му се в навик да им отговаря по следния начин: „Много благодаря, но вече съм обещал да бъда на друго място“, и т.н.

Известността имаше и други отрицателни страни – все по-широкото разпространение на най-различни слухове. Един познат се обади притеснен на Микаел, след като бе чул, че той се е обърнал за помощ към клиника за наркозависими. В действителност единственото наркотично вещество, към което бе посягал Микаел след пубертета, беше марихуаната, чиято употреба свеждаше до някоя и друга цигара. Само веднъж, преди около петнайсет години, бе пробвал кокаин в компанията на холандска девойка, член на рок група. Алкохол консумираше в значително по-големи количества, но въпреки това случаите, в които бе доста пийнал, обикновено след някоя вечеря или купон, можеха да се преброят на пръсти. В заведение рядко изпиваше повече от една високоалкохолна бира, като със същото удоволствие би изпил и нискоалкохолна. Личният му бар вкъщи включваше водка и бутилка уиски „сингъл малц“[11], които му бяха подарък и биваха отваряни смехотворно рядко.

Фактът, че Микаел нямаше сериозна приятелка, а разни краткотрайни връзки и любовни афери, бе добре известен както в рамките на приятелския му кръг, така и извън него, което подхранваше всички клюки. Дългогодишната му афера с Ерика Бергер винаги ставаше предмет на множество спекулации. През последната година те бяха доукрасени с твърденията, че той скача от легло в легло, че непрестанно съблазнява нови жени и се възползва от известността си, за да чука наред клиентелата на нощните заведения в Стокхолм. Един слабо познат му колега журналист веднъж дори зададе въпроса дали не следва Микаел да потърси помощ заради своята пристрастеност към секса. Този коментар бе породен от факта, че известен американски актьор се бил обърнал към някаква клиника с подобен проблем.

Микаел, разбира се, бе имал множество краткотрайни връзки, а понякога и по няколко едновременно. Самият той не знаеше със сигурност на какво се дължи това. Беше наясно, че изглежда доста добре, но не се възприемаше като изключително привлекателен. За сметка на това често му бяха казвали, че у него има нещо, което допада на жените. Ерика Бергер веднъж му обясни, че той излъчва едновременно самоувереност и сигурност и че притежава умението да кара жените да се отпускат и да забравят всяка пристойност. Сексът с него не беше нито проблемен, нито опасен, нито пък водеше до усложнения. Дори напротив – бе освободен от изисквания и изпълнен с еротична наслада. Както и следваше да бъде (поне според Микаел).

Макар и повечето от неговите познати да си мислеха точно обратното, Микаел никога не бе свалял жени. В най-добрия случай той просто ясно показваше желанието си, ала винаги оставяше инициативата в ръцете на жената. Сексът се явяваше просто като един вид естествено последствие. Жените, с които преспиваше, рядко бяха анонимни авантюри за по една нощ. Бе имал и такива, но те обикновено не му носеха никаква наслада. Най-добрите му връзки бяха с жени, които познаваше добре и които му харесваха. Затова никак не бе случайно, че преди двайсет години сложи началото на аферата си с Ерика Бергер – двамата бяха приятели и изпитваха влечение един към друг.

Настоящата му известност обаче бе увеличила интереса на жените към него по странен и неразбираем за Микаел начин. Най-изненадващи бяха импулсивните опити за свалка от страна на млади момичета при напълно неочаквани обстоятелства.

Микаел обаче изпитваше влечение към съвсем друг тип жени, различни от нахъсаните тийнейджърки. Те никога не носеха ужасно къси поли и имаха красиви и пропорционални тела. Познатите му на младини дами обикновено бяха по-възрастни от него, а в няколко единични случаи разликата в годините и опита бе доста внушителна. Паралелно със собственото му остаряване разликата обаче постепенно изчезваше. Лисбет Саландер, която бе на двайсет и пет, определено представляваше значителна стъпка надолу по тази възрастова скала.

Това бе и причината да помоли Ерика за въпросната внезапна среща.

В „Милениум“ бе започнала работа практикантка от една гимназия с медийна насоченост – с наемането ѝ Ерика правеше услуга на своя позната. В това само по себе си нямаше нищо странно – те имаха по няколко практиканти всяка година. Микаел поздрави вежливо седемнайсетгодишното момиче и веднага установи, че то проявява доста слаб интерес към журналистиката като цяло. Водеше я желанието „да бъде показвана по телевизията“ и (както Микаел подозираше) обстоятелството, че да работиш в „Милениум“ в момента носеше определен статус.

Бързо осъзна, че тя не изпуска възможност за по-близък контакт с него. Преструваше се, че не забелязва нейните доста очевидни опити за свалка, в резултат на което тя единствено удвои усилията си. Това му бе просто неприятно.

Ерика Бергер изведнъж се разсмя.

– Миличък, ти си жертва на сексуален тормоз на работното място.

– Рики, това е ужасно. В никакъв случай не бих искал да я нараня или унижа. Ала тя е проницателна колкото разгонена кобила. Направо се притеснявам какво може да ѝ щукне.

– Микаел, тя е влюбена в теб и е твърде млада, за да знае как да изрази чувствата си.

– Съжалявам. Грешиш! Знае дяволски добре как да го стори. Поведението ѝ не е съвсем нормално и дори започва да проявява раздразнителност, че не съм клъвнал на въдицата ѝ. Освен това последното, от което в момента имам нужда, е нова вълна от слухове, които да ме изкарат като Мик Джагър – гнусен и стар похотливец на лов за младо месо.

– Ясно. Разбирам проблема. Значи почука на вратата ти вчера вечерта.

– С бутилка вино в ръка. Каза, че била на купон у някаква „позната“ наблизо, явно в опит да ме убеди, че посещението ѝ е случайно.

– Ти какво ѝ каза?

– Не я пуснах вътре. Излъгах я и ѝ казах, че идва в неподходящ момент и че точно сега една дама ми е на гости.

– А тя как го прие?

– Страшно се ядоса, но си тръгна.

– Какво искаш да направя?

– Get her off my back[12]. Смятам да си поговоря сериозно с нея в понеделник. Или ще престане, или ще я изритам от редакцията.

Ерика Бергер се замисли за миг.

– Не – рече тя. – Не прави нищо. Аз ще говоря с нея.

– Нямам избор.

– Тя търси приятел, а не любовник.

– Не знам какво търси, но…

– Микаел. Била съм в същата ситуация. Ще говоря с нея.

НИЛС БЮРМАН, точно като всички останали хора, които бяха гледали телевизия или чели вестници през изминалата година, бе чувал за Микаел Блумквист. Обаче не го позна, а даже и да го бе познал, едва ли щеше да реагира по някакъв начин. Той изобщо не подозираше за връзката, която съществуваше между редакцията на „Милениум“ и Лисбет Саландер.

Освен това бе напълно погълнат от собствените си мисли, за да забележи околните.

След като излезе от обладалото го интелектуално вцепенение, той бавно започна да анализира ситуацията, в която се намираше, и да размишлява как да унищожи Лисбет Саландер.

Проблемът се въртеше около едно и също нещо.

Лисбет Саландер притежаваше деветдесетминутен филм, който бе заснела с помощта на скрита камера. На него ясно се виждаше как той я напада. Беше гледал филма. Кадрите не оставяха място за тълкувания в негова полза. Ако филмът някога станеше достояние на прокуратурата, или по-лошо – попаднеше в ръцете на медиите, с живота, кариерата и свободата му бе свършено. Съдейки от собствените си познания за полагащото се наказание за тежко изнасилване, възползване от лице в зависимо положение и нанасяне на тежки телесни повреди, той смяташе, че би получил около шест години затвор. Някой по-усърден прокурор дори можеше да използва един момент от филма, за да повдигне обвинение в опит за убийство.

Едва не я удуши по време на изнасилването, когато във възбудата си затисна лицето ѝ с възглавница. Сега му се искаше да го бе сторил.

Те нямаше да разберат, че тя е играла през цялото време. Че го е провокирала, гледала го е с красивите си детски очи и го е съблазнила с тялото си, което бе като на дванайсетгодишно момиче. Че му е позволила да я изнасили. Тя бе виновна. Те никога нямаше да разберат, че тя в действителност бе режисирала нещо като театрална пиеса. Че всичко беше планирано…

Каквито и действия да предприемеше, първо трябваше да се сдобие с филма и да се увери, че няма никакви други копия. Тук се криеше и същината на проблема.

Нямаше никакво съмнение, че вещица като Лисбет Саландер е успяла да си създаде врагове през годините. Адвокат Бюрман обаче беше в изгодна позиция. За разлика от всички останали, които тя бе ядосала по една или друга причина, той имаше неограничен достъп до нейния медицински картон, до разследванията на социалните служби и до психиатричните заключения. Бе един от малцината хора в Швеция, които знаеха най-съкровените ѝ тайни.

Досието, което Агенцията за контрол на попечителите му предостави, когато прие да стане неин попечител, бе кратко и повърхностно. Състоеше се от по-малко от петнайсет страници, които съдържаха информация основно за живота ѝ след навършване на пълнолетие, окончателната обобщаваща диагноза, до която психиатрите бяха достигнали, решението на районния съд за поставянето ѝ под попечителство и отчет за икономическото ѝ състояние от предходната година.

Бе чел доклада многократно. След това систематично започна да събира информация за миналото на Лисбет Саландер.

Благодарение на професията си на адвокат прекрасно знаеше как трябва да подходи, за да получи информация от обществените регистри на властите. В качеството си на неин попечител нямаше да има никакъв проблем да получи достъп до медицинските ѝ картони, които иначе бяха защитени от принципите на лекарската тайна. Той бе един от малцината, които можеха да получат който пожелаят документ, отнасящ се до Лисбет Саландер.

Въпреки това му трябваха три месеца, за да подреди картината на живота ѝ, детайл по детайл, като се започне от първите оценки в началното училище, премине се през разследванията на социалните служби и се стигне до тези на полицията и до протокола на районния съд. Лично посети д-р Йеспер Х. Льодерман и обсъди с него състоянието ѝ. Това бе лекарят, препоръчал Саландер да бъде оставена под попечителство и след навършване на пълнолетие. Той сподели с Нилс Бюрман доводите си в най-големи подробности. Всички искаха да му помогнат. Заради желанието му да се запознае с всички аспекти от живота на Лисбет Саландер една жена от социалните служби дори го похвали, че се ангажира до такава необичайно голяма степен със случая.

Същинска златна мина за него обаче се оказаха два тефтера с твърди корици, които събираха прах при един чиновник от Агенцията за контрол на попечителите. Те съдържаха записките на неговия предшественик, адвокат Холгер Палмгрен, който явно познаваше Лисбет Саландер по-добре от когото и да било. Той съвестно бе предоставял доклади на органа за контрол всяка година, но Бюрман предполагаше, че Лисбет Саландер няма представа за един друг факт – че Палгрен старателно е записвал всичките си размишления в нещо като дневник. Тези очевидно лични материали на Палмгрен бяха попаднали в Агенцията за контрол преди две години, след като той получи удар. Там обаче никой не си бе направил труда дори да ги отвори, камо ли да ги прочете.

Те съществуваха само в този единствен оригинален екземпляр.

Страхотно.

Палмгрен рисуваше една друга картина за Лисбет Саландер, съвсем различна от тази в разследванията на социалните служби. Той бе успял да проследи трудната трансформация на Лисбет Саландер от неконтролируема тийнейджърка в млада жена и служителка на компанията за сигурност „Милтън Секюрити“ – работа, получена благодарение на връзките на Палмгрен. Бюрман с нарастващо удивление осъзна, че Лисбет Саландер изобщо не е била умствено изостанал сътрудник, който е отговарял за ксерокса и е варил кафе. Дори напротив, тя бе изпълнявала висококвалифицирана работа, като бе извършвала разследвания за изпълнителния директор на „Милтън Секюрити“ Драган Армански. Също толкова очевидно бе и че Армански се е познавал с Палмгрен и че двамата явно от време на време са обменяли информация за протежето си.

НИЛС БЮРМАН ЗАПОМНИ името на Драган Армански. От всички хора в живота на Лисбет Саландер май само тези двама души бяха в известен смисъл нейни приятели и очевидно и двамата гледаха на нея като на свое протеже. Сега Палмгрен бе извън играта. Единствено Армански можеше да представлява потенциална заплаха. Бюрман реши да стои далеч от Армански и да не се свързва с него.

Двата тефтера хвърлиха светлина върху много неща. Бюрман внезапно осъзна защо Лисбет Саландер знаеше толкова много за него. Въпреки това обаче все още не можеше да проумее как е разбрала, въпреки цялата му дискретност, че е посещавал клиника за пластична хирургия във Франция. И все пак голяма част от мистиката, която я обгръщаше, бе изчезнала. Професията ѝ бе да се рови в личния живот на другите. Бюрман стана много по-внимателен със собственото си разследване и осъзна, че апартаментът му е изключително неподходящо място за съхранение на документацията за Лисбет Саландер, тъй като тя имаше ключ от него. Събра всичко в кашон и го закара в лятната си къща край Сталархолмен, където прекарваше все по-голяма част от посветеното си на самотни размишления време.

Колкото повече четеше за Лисбет Саландер, толкова повече се убеждаваше, че тя е патологичен случай. Потреперваше, като си спомнеше, че го бе закопчала с белезници в собственото му легло. Знаеше, че зависи изцяло от добрата ѝ воля, и не се съмняваше, че ще изпълни заплахата си и ще го убие, ако я провокира.

Нямаше никакви задръжки. Беше една болна, опасна, проклета луда. Тиктакаща бомба със закъснител. Курва.

В ДНЕВНИЦИТЕ НА ХОЛГЕР ПАЛМГРЕН откри и последния ключ към загадката. На няколко пъти в личните си записки Палмгрен бе записвал разговорите си с Лисбет Саландер. „Ненормален старец.“ В два от случаите коментираше думите: „Тогава се случи Голямото зло“. Това явно бе казано от Лисбет Саландер, но не бе ясно за какво се отнасяше.

Бюрман записа удивено думите „Голямото зло“. Годините в приемен дом? Някое конкретно нападение? Изчерпателната документация, която вече бе успял да събере, би трябвало да съдържа всички факти.

Отвори картона ѝ от психиатричния преглед, извършен след навършването ѝ на пълнолетие, и го прочете внимателно за пети или шести път. В този миг осъзна, че в познанията му за живота на Лисбет Саландер има празнина.

Разполагаше с извлечения от дневниците от началното ѝ училище, с документ, който удостоверяваше, че майката на Лисбет Саландер не е била в състояние да се грижи за нея, с отчети от различни приемни домове, където бе живяла през юношеските си години, притежаваше и заключението от психиатричния преглед, на който е била подложена след навършване на осемнайсет години.

Нещо бе отключило лудостта ѝ, когато е била на дванайсет.

В биографията ѝ имаше и други празнини.

За свое най-голямо удивление Бюрман откри, че Лисбет Саландер е имала сестра близначка, за която не се споменаваше никъде в предоставените му материали. „Мили Боже, те са две.“ Не успя обаче да намери информация за това какво се бе случило с другото момиче.

Бащата бе неизвестен и липсваше обяснение защо майка ѝ не е можела да се грижи за нея. По-рано Бюрман предполагаше, че Лисбет Саландер се е разболяла и именно това е сложило началото на поредицата от посещения в детската психиатрична клиника. Сега обаче разбра, че нещо се бе случило с нея, когато е била на дванайсет-тринайсетгодишна възраст. „Голямото зло“. Някаква травма. Само че никъде не ставаше ясно какво е това „голямо зло“.

Накрая откри в картона от психиатричния ѝ преглед препратка към липсващо приложение – номер на полицейско разследване с дата 12.03.1991 г. Номерът бе написан на ръка в полето на копието, което Бюрман изрови от забравените архиви на социалните служби. Ала когато се опита да вземе разследването, удари на камък. То бе засекретено в съответствие с правомощията на кралската институция. Можеше да обжалва пред правителството.

Нилс Бюрман бе озадачен. Фактът, че полицейско разследване, свързано с едно дванайсетгодишно момиче, е засекретено, не будеше изненада сам по себе си. Това бе нормално от гледна точка на правото на защитени лични данни. Като попечител на Лисбет Саландер обаче той можеше да изисква всеки свързан с нея документ. Не можеше да разбере защо едно полицейско разследване е с такава висока степен на секретност, че трябва да изпрати молба до правителството, за да получи достъп до него.

Нилс Бюрман изпрати молба. Изминаха два месеца, преди да я разгледат и за негово огромно учудване да я отхвърлят. Не проумяваше какво в едно полицейско разследване с почти петнайсетгодишна давност, отнасящо се до дванайсетгодишно момиче, може да го направи почти толкова недостъпно, колкото ключовете от Русенбад[13].

Отново взе дневника на Холгер Палмгрен и го прочете ред по ред, като се опитваше да разбере какво се крие зад думите „Голямото зло“. Текстът обаче не съдържаше никакъв ключ към загадката. Очевидно този въпрос бе обсъждан от Лисбет Саландер и Холгер Палмгрен, но така и не бе документиран на хартия. Думите се споменаваха отново в края на дългия дневник. Напълно възможно бе Холгер Палмгрен да не е успял да запише всичко, преди да получи инсулт.

Това наведе адвокат Бюрман на нови мисли. Холгер Палмгрен бе работил с Лисбет Саландер от тринайсетгодишната ѝ възраст и пет години по-късно бе получил статут на неин попечител. Следователно бе станал част от живота ѝ малко след „голямото зло“ и въдворяването на момичето в детска психиатрична клиника. Което предполагаше, че вероятността да е знаел какво се е случило, е голяма.

Бюрман отново отиде в архива на Агенцията за контрол на попечителите. Този път обаче не поиска да разгледа документацията за Лисбет Саландер, а заповедта за назначение на Палмгрен, издадена от социалните служби. Получи документа, който на пръв поглед го разочарова. Състоеше се от две страници сбита информация. Майката на Лисбет Саландер вече не била в състояние да носи отговорност за живота на дъщерите си. Те трябвало да бъдат разделени поради спецификата на обстоятелствата. Камила Саландер била изпратена от социалните служби в приемен дом. Лисбет Саландер била приета в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“. Решението не подлежало на преразглеждане.

Защо? Документът съдържаше следната мъглява формулировка: „Вследствие на събитията от 12.03.1991 година социалните служби взеха решение…“. Следваше препратка към номера на мистериозното засекретено полицейско разследване. Този път обаче имаше още една подробност – името на полицая, водил разследването.

Адвокат Нилс Бюрман втренчи удивен поглед в името. То му бе добре известно. Дори много добре.

И това хвърляше съвсем нова светлина върху нещата.

Отне му още два месеца, преди да успее да получи достъп до разследването по заобиколни пътища. То бе кратко и сбито и се състоеше от 47 страници във формат А 4. Имаше приложени още около 60 страници допълнителни записки, които покриваха период от шест години.

В първия момент не можа да разбере за какво става въпрос.

След това видя снимките от „Съдебна медицина“ и провери името отново.

„Боже мили… Това не е възможно.“

Внезапно осъзна защо разследването е било засекретено. Адвокат Бюрман бе ударил джакпота.

След като внимателно прочете разследването ред по ред, осъзна, че в света съществува още един човек, който има основание да мрази Лисбет Саландер с ненавистта, изгаряща и него самия.

Бюрман не беше сам.

Имаше съюзник. Най-невероятният съюзник, който можеше да си представи.

Започна бавно да крои своя план.

НИЛС БЮРМАН БЕ ИЗТРЪГНАТ ОТ МИСЛИТЕ СИ, когато върху масата му в кафене „Хедон“ падна някаква сянка. Той вдигна поглед и видя рус… великан. Това бе точната дума. За част от секундата се дръпна рязко назад, но после се окопити.

Мъжът, който го гледаше отгоре, бе висок повече от два метра и доста мускулест. Всъщност изключително мускулест. Без съмнение се занимаваше с бодибилдинг. По тялото му нямаше нито следа от тлъстина или отпуснатост. И като цяло излъчваше страховита сила.

Беше рус с къси бакенбарди и бретон. Имаше овално, странно нежно, почти детско лице. Сините му очи обаче бяха ледени. Носеше черно кожено яке до кръста, синя риза, черна вратовръзка и черни панталони. Последното, което направи впечатление на адвокат Бюрман, бяха ръцете му. Мъжът може и да беше едър, но дланите му бяха направо огромни.

– Адвокат Бюрман?

Говореше със силен акцент, ала гласът му бе толкова чудновато звънлив, че Бюрман за малко да се усмихне. Той кимна.

– Получихме писмото ти.

– Кой сте вие? Аз искам да се срещна…

Мъжът с огромните длани игнорира въпроса, седна срещу Бюрман и го прекъсна.

– Вместо това ще се срещнете с мен. Обяснете ми какво искате.

Адвокат Нилс Бюрман се поколеба за миг. Идеята да разкрие тайната си пред един напълно непознат изобщо не му допадна. Само че се налагаше. Напомни си, че има и друг, който мрази Лисбет Саландер. Целта бе да се сдобие със съюзници. Започна тихо да обяснява на мъжа какво е желанието му.