Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ТРИЙСЕТА Четвъртък, 7 април

МИКАЕЛ НАБЛЮДАВАШЕ ВХОДА на жилищната сграда на Фискаргатан 9 край Мусебаке. Това беше един от най-скъпите и неафиширани адреси в Стокхолм. Пъхна ключа в ключалката. Той пасна перфектно. Списъкът с живущи в сградата на стълбите не му бе от особена полза. Микаел предположи, че повечето от апартаментите са на различни компании, но имаше и такива, които принадлежаха на частни лица. Не се изненада, че името на Лисбет Саландер не фигурира в списъка, но му се струваше невероятно това да е скривалището ѝ.

Започна да се изкачва от етаж на етаж, като четеше табелките на вратите. Нито едно от имената не му говореше нищо. Стигна до последния етаж, където на една от вратите прочете В. Кула.

Микаел се плесна по челото и се усмихна. Не смяташе, че името е избрано, за да го дразни, то по-скоро отразяваше личната ѝ иронична преценка – къде другаде Кале Блумквист би търсил Лисбет Саландер?[83]

Натисна звънеца и изчака една минута. След това извади ключовете и отключи секретната и обикновената ключалка.

В мига, в който отвори вратата, се включи алармената система.

ТЕЛЕФОНЪТ НА ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ЗАЗВЪНЯ, докато се намираше на Е 20 при Глансхамар, след Йоребру. Тя веднага наби спирачки и спря на една отбивка. Извади джобния си компютър и го включи към мобилния телефон.

Преди петнайсет секунди някой бе отворил вратата на апартамента ѝ. Алармата не беше свързана с охранителна фирма. Целта бе да я предупреди, че вратата на жилището ѝ е разбита или отворена по друг начин. След трийсет секунди защитният механизъм щеше да се включи, като за неканения гост беше подготвена неприятна изненада под формата на бомба с боя, скрита зад мнима разклонителна кутия. Лисбет се усмихна в очакване и започна да отброява оставащите секунди.

МИКАЕЛ СЕ БЕ ВТРЕНЧИЛ ОТЧАЯНО в дисплея на алармената система до вратата. По някаква незнайна причина дори не му бе хрумнало, че апартаментът може да е охраняван. Видя как дигитален часовник отброява секундите. Алармената система на „Милениум“ подаваше сигнал, ако никой не въведеше правилния четирицифрен код в рамките на трийсет секунди, след което се появяваха няколко яки ченгета от охранителна фирма.

Първият му импулс бе да затвори вратата и бързо да напусне сградата. Но стоеше като парализиран.

„Четири цифри. Невъзможно е да налучка кода.“

25-24-23-22…

„Проклета Пипи…“

19-18…

„Кои цифри да въведа?“

15-14-13…

Усети как паниката му расте.

10-9-8…

След това вдигна ръка и отчаяно въведе единствения номер, за който можеше да се сети. 9277. Тези цифри отговаряха на буквите WASP на компютърната клавиатура.

За негова огромна изненада броячът спря, когато оставаха шест секунди до нула. Алармата изпиука още веднъж, след което броячът се нулира и светна някаква зелена лампа.

ЛИСБЕТ ОТВОРИ ШИРОКО очи. Не можеше да повярва, дори разтърси джобния компютър, което и според самата нея бе абсолютно нерационално действие. Отброяването се преустанови шест секунди преди избухването на бомбата. В следващия миг броячът се нулира.

Невъзможно.

Никой друг освен нея не знаеше кода. Алармената система дори не беше свързана с охранителна фирма.

Как така?

Не можеше да разбере как бе възможно. Полицията? Не. Зала? Изключено.

Набра един телефонен номер и изчака камерата за наблюдение да се включи и да започне да изпраща снимки с ниско качество на мобилния ѝ телефон. Камерата бе скрита в кутията на противопожарната аларма на тавана в коридора. Тя правеше нискокачествена снимка на всяка секунда. Разгледа серията, като започна от първата фотография, която бе запечатала момента на отварянето на вратата и включването на алармата. След това по лицето ѝ се разля крива усмивка, защото пред очите ѝ изникна Микаел Блумквист, който в продължение на около половин минута изигра спазматична пантомима, докато накрая въведе кода и се отпусна на касата на вратата с такова изражение на лицето, сякаш току-що се бе разминал с инфаркт.

Проклетият Кале Блумквист я бе открил.

Разполагаше с ключовете ѝ, които бе изпуснала на Лундагатан. Беше достатъчно умен, за да си спомни, че псевдонимът ѝ в интернет е Wasp. А щом бе открил апартамента, вероятно се досещаше и че той е собственост на „Wasp Enterprises“. Докато го гледаше, той тръгна с насечени движения надолу по коридора и след миг изчезна от полезрението ѝ.

„Мамка му. Как може да съм толкова предвидима.“ Микаел Блумквист можеше да открие всичките ѝ тайни.

След около двеминутен размисъл реши, че това вече няма значение. Бе изтрила съдържанието на твърдия диск на лаптопа си. Това беше най-важното. Може би стана по-добре, че именно Микаел Блумквист бе открил скривалището ѝ. Той така или иначе знаеше най-много от тайните ѝ. Но нямаше да я предаде. Поне така се надяваше. Включи на скорост и замислено продължи към Гьотеборг.

МАЛИН ЕРИКСОН СЕ СБЛЪСКА с Паоло Роберто на стълбите на „Милениум“, когато дойде на работа в осем и половина. Веднага го позна, представи се и го въведе в редакцията. Той силно куцаше. Малин усети мириса на кафе и видя, че Ерика Бергер вече е там.

– Здравей, Бергер. Радвам се, че успя да ме приемеш толкова скоро – рече Паоло.

Ерика огледа с възхита множеството синини и цицини по лицето му, след което се наведе и го целуна по бузата.

– Изглеждаш ужасно – рече тя.

– И преди са ми чупили носа. Къде е Блумквист?

– Играе си на детектив някъде и търси улики. Както обикновено, с него не може да се комуникира. От вчера сутринта не съм го чувала, като се изключи едно странно електронно писмо. Благодаря ти, че… ами, благодаря.

Посочи лицето му.

Паоло Роберто се разсмя.

– Искаш ли кафе? Каза, че имаш да ми казваш нещо. Малин, ела при нас.

Настаниха се на удобните столове за посетители в кабинета на Ерика.

– Става дума за проклетия рус здравеняк, с когото се бих. Споделих с Микаел, че техниката му изобщо не струва. Интересното бе, че през цялото време заемаше защитна стойка с вдигнати юмруци и обикаляше в кръг около мен като опитен боксьор. Имах усещането, че е тренирал.

– Микаел ми го спомена, когато се чухме по телефона вчера – рече Малин.

– Все за това си мисля. Вчера следобед, когато се прибрах вкъщи, седнах пред компютъра и разпратих електронни писма до боксьорски клубове в цяла Европа. Разказах им за случилото се и им дадох колкото се може по-подробно описание на мъжа.

– Така.

– Мисля, че попаднах на нещо.

Постави една изпратена по факса снимка на масата пред Ерика и Малин. Изглежда, бе направена по време на тренировка в някаква боксова зала. Двама боксьори слушаха инструкциите на пълен възрастен мъж, облечен в тренировъчен екип с кожена шапка с малка козирка. Половин дузина души висяха около ринга и също слушаха. В дъното имаше огромен мъж с някакъв кашон. Приличаше на скинар с обръсната глава. Около него бе нарисуван кръг с флумастер.

– Снимката е отпреди седемнайсет години. Мъжът на заден план се казва Роналд Ниедерман. По това време е на осемнайсет, което означава, че сега трябва да е на трийсет и пет. Прилича на великана, който отвлече Мириам Ву. Не съм напълно сигурен. Снимката е твърде стара, а и качеството ѝ е лошо. Но мога да кажа, че двамата много си приличат.

– Откъде я получи?

– От клуб „Дайнамик“ в Хамбург. Изпрати ми я ветеринар на име Ханс Мюнстер.

– Ясно.

– Роналд Ниедерман се е боксирал в клуба в продължение на една година в края на осемдесетте. Или по-точно, опитвал е да се боксира. Получих електронното писмо на Мюнстер днес сутринта и му се обадих, преди да дойда тук. Накратко, Мюнстер каза, че Роналд Ниедерман е от Хамбург и през осемдесетте е бил член на банда скинари. Има брат. Няколко години по-голям от него, изключително талантлив боксьор. Именно той му е отворил вратите на клуба. Ниедерман е удивително силен, а физиката му е уникална. Мюнстер ми писа, че никога преди не е виждал някой да удря толкова силно. Дори и сред елита. Веднъж измерили силата на удара му, но скалата се оказала недостатъчна.

– Изглежда, е можел да направи кариера на боксьор – рече Ерика.

– Според Мюнстер мястото му изобщо не било на ринга. По много причини. Бил абсолютно невъзприемчив по време на уроците по бокс. Само стоял на едно място и замахвал. Непохватността му била феноменална, което напълно съответства на начина, по който се боксираше мъжът от Нюкварн. Но има и нещо по-лошо – той не осъзнавал колко силен е всъщност. Понякога успявал да уцели противника си по време на спаринга и всеки път му причинявал сериозни травми – от счупен нос до счупена челюст. А това било напълно неприемливо. Просто нямало как да го оставят в клуба.

– Хем можел да се боксира, хем не – рече Малин.

– Точно така. Причините, поради които бил принуден да се откаже обаче, са медицински.

– Какво имаш предвид?

– Този мъж, изглежда, бил неуязвим. Колкото и удари да му нанасяли, той просто се отърсвал и продължавал да се бие. Оказало се, че страда от изключително рядка болест – вродена аналгезия.

– Вродена какво?

– Аналгезия. Проверих какво означава. Това е генетичен дефект, при който се наблюдават отклонения в проводимостта на синапсите[84]. Не изпитва болка.

– Мили боже! Та той е идеален за боксьор.

Паоло Роберто поклати глава.

– Напротив. Това заболяване всъщност е опасно за живота му. Повечето хора, които страдат от него, доживяват най-много до двайсет – двайсет и пет години. Болката е начинът на тялото да покаже, че нещо не е наред. Ако сложите ръка на нагорещен до червено котлон, усещате болка и веднага я дръпвате. Ако сте болни от аналгезия, не чувствате нищо и я държите, докато не замирише на печено месо.

Малин и Ерика се спогледаха.

– Сериозно ли говориш? – попита Ерика.

– Напълно. Роналд Ниедерман не усеща абсолютно нищо и се разхожда наоколо така, сякаш денонощно е под упойка. Оцелял е, защото има още една генетична даденост, която компенсира заболяването му. Притежава забележителна физика и невероятно здрав скелет, което на практика го прави неуязвим. Силата му е уникална. А и раните му явно лесно зарастват.

– Започва да ми става ясно, че боксовият ви мач е бил доста интересен.

– Да. Не бих искал да го преживея отново. Усети нещо едва когато Мириам Ву го удари в слабините. Дори за секунда падна на колене… вероятно заради силата на удара, тъй като не би могъл да усети болка. Вярвай ми – щях да загина на място, ако ме беше изритала така.

– Как изобщо успяхте да го надвиете?

– Хората с подобно заболяване получават същите травми като останалите. Нищо, че Ниедерман сякаш има скелет от желязо. Когато го ударих с летва по тила, се строполи. Вероятно получи сътресение.

Ерика погледна Малин.

– Веднага ще се обадя на Микаел – рече Малин.

МИКАЕЛ ЧУ, че телефонът му звъни, но беше толкова шокиран, че вдигна едва на петия сигнал.

– Малин е. Паоло Роберто мисли, че е идентифицирал русия великан.

– Хубаво – рече Микаел отнесено.

– Къде си?

– Трудно ми е да обясня.

– Звучиш странно.

– Извинявай. Какво каза?

Малин му предаде накратко разказа на Паоло.

– Добре – рече Микаел. – Размърдайте се и проверете дали ще го откриете в някой регистър. Мисля, че не търпи отлагане. Търси ме на мобилния.

За изненада на Малин Микаел прекрати разговора, без дори да ѝ каже довиждане.

В този момент Микаел стоеше до един прозорец и се наслаждаваше на великолепния изглед, който се простираше от „Гамла стан“ до Салтшьон. Чувстваше се напълно зашеметен. Бе обиколил апартамента на Лисбет Саландер. Кухнята ѝ се намираше вдясно от входната врата. До нея бе разположена дневната, следваше спалнята и накрая имаше една малка гостна, която, изглежда, никой не използваше. Матракът все още не бе разопакован, а и нямаше спално бельо. Всички мебели бяха нови, направо от ИКЕА. Но не това бе проблемът.

Нещо друго потресе Микаел – Лисбет Саландер бе купила за 25 милиона крони стария апартамент на Пърси Барневик, който се простираше върху площ от 350 квадратни метра.

Микаел обходи пустите, почти призрачни коридори и зали с фигурален паркет от различни типове дърво и тапети на Триша Гилд, за които Ерика Бергер обикновено говореше с възхита. Насред апартамента имаше невероятна дневна с камини, които Лисбет Саландер като че ли никога не палеше. Имаше и огромен балкон с фантастичен изглед. Апартаментът разполагаше още с перално помещение, сауна, малка фитнес зала, няколко килера и баня с огромна вана. Имаше дори помещение за съхранение на вино, което бе празно, като се изключи една неотворена бутилка портвайн „Кинта до Новал Насионал“ – от 1967 година! Микаел не можеше да си представи Лисбет Саландер с чаша портвайн в ръка. Картичката разкриваше, че бутилката е изискан подарък, предложен ѝ по случай нанасянето от фирмата за недвижими имоти.

Кухнята бе оборудвана с всевъзможни уреди, включително с искрящо чиста френска професионална газова печка с фурна – „Коради Шато 120“. Микаел никога не бе чувал за тази марка, а Лисбет Саландер вероятно използваше уреда, за да си кипва вода за чай.

Онемя пред кафемашината ѝ за еспресо, която бе поставена на отделен плот. Тя бе от марката „Юра Импреса Х7“ с охладител за мляко. Машината също изглеждаше напълно неупотребявана и вероятно бе част от кухненското оборудване при покупката на апартамента. Микаел знаеше, че „Юра“ е „ролс ройсът“ на машините за еспресо. Подобен професионален апарат струваше около 70 000 крони. Той самият притежаваше значително по-обикновена машина за еспресо, която бе купил от магазина за битова техника „Джон Уол“ за около 3500 крони. Това бе една от малкото екстравагантни инвестиции в дома му.

В хладилника видя неотворена кутия мляко, сирене, масло, хайвер и полупразен буркан с краставици в саламура. В шкафа за храна имаше четири полупразни шишенца с витамини, пакетчета чай, кафе за съвсем обикновената ѝ кафеварка за шварц кафе, която стоеше на кухненския плот, два самуна хляб и пакет подсладени сухари. На кухненската маса стоеше панер с ябълки. Във фризера откри риба огретен и три пая с бекон. Това бе всичката храна, която намери в апартамента. В торбичката за боклук под мивката до луксозната печка бяха изхвърлени няколко празни опаковки от пица „Билис“.

Сделката бе нечувана. Лисбет бе откраднала няколко милиарда и си бе купила апартамент за цяла свита. Всъщност не ѝ трябваха повече от три стаи – тези, които бе мебелирала. Останалите осемнайсет стояха празни.

Микаел завърши обиколката на жилището ѝ в кабинета. В целия апартамент нямаше нито едно цвете, нито една картина или плакат. Нямаше килими и покривки. Не можа да открие нито едно украшение, нито дори свещник или някаква друга дрънкулка за спомен, която да създаде домашен уют или да е била запазена по сантиментални причини.

Микаел имаше чувството, че някой силно стисна сърцето му. Изпита неистово желание да открие Лисбет Саландер и да я прегърне.

Тя вероятно щеше да го ухапе, ако опиташе.

„Проклетият Залаченко.“

След това седна зад бюрото ѝ и отвори папката с проучването на Бюрман от 1991 г. Не прочете всичко, прегледа материалите набързо и се опита да обобщи съдържанието им.

Пусна лаптопа ѝ със седемнайсетинчов монитор, 200 гигабайта твърд диск и 1000 мегабайта памет. Бе абсолютно празен. Беше разчистила след себе си. Това не вещаеше нищо добро.

Отвори чекмеджетата на бюрото ѝ и веднага откри деветмилиметров пистолет „Колт 1911 Гавърнмънт сингъл екшън“ с пълен пълнител със седем патрона. Именно него Лисбет Саландер бе взела от журналиста Пер-Оке Санстрьом, за което Микаел не подозираше. Все още не бе стигнал до буквата С от списъка с клиенти на проститутки.

ПОСЛЕ ОТКРИ компактдиска, на който бе написано „Бюрман“.

Пъхна го в своя лаптоп и с потрес се запозна със съдържанието на филма. В тих ужас наблюдаваше как адвокатът бие, изнасилва и почти убива Лисбет Саландер. Бе очевидно, че филмът е заснет със скрита камера. Не го изгледа от начало до край, само прескачаше от откъс на откъс, като всеки следващ беше по-ужасяващ от предходните.

„Бюрман.“

Изнасилената от собствения си попечител Лисбет Саландер бе заснела всичко до последния детайл. Часовникът на лентата показваше, че тя е отпреди две години. Преди да се запознае с нея. Още парчета от пъзела се наместваха.

Бьорк и Бюрман бяха работили със Залаченко през седемдесетте.

Залаченко и Лисбет Саландер, и коктейлът „Молотов“, приготвен в кутия от мляко в началото на деветдесетте.

После Бюрман отново се бе появил в живота ѝ като неин попечител след Холгер Палмгрен. Кръгът се затваряше. Бюрман бе нападнал момичето, което смяташе за психично болно и беззащитно, но Лисбет Саландер не беше беззащитна. На дванайсетгодишна възраст бе започнала да се бори срещу бивш професионален убиец от ГРУ и го бе обезобразила за цял живот.

Лисбет Саландер изпитваше омраза към всички мъже, които мразят жените.

Замисли се за времето в Хедестад, когато още я опознаваше. Трябва да е било няколко месеца след изнасилването. Не си спомняше да е споменавала и дума за това. Всъщност не му бе разкрила никакви подробности от личния си живот. Микаел нямаше представа какво е сторила на Бюрман, но знаеше, че не го е убила. Колкото ѝ странно да беше това. Иначе адвокатът щеше да е умрял още преди две години. Трябва да го бе контролирала с някаква цел, която не можеше да отгатне. В следващия миг Микаел осъзна, че инструментът, с който бе държала Бюрман в шах, лежеше на масата пред него. Компактдискът. Докато разполагаше с него, адвокатът бе като безпомощен роб в ръцете ѝ. Затова се бе обърнал към някого, когото бе смятал за свой приятел. Залаченко. Най-големият ѝ враг. Собственият ѝ баща.

Това бе отключило върволица от събития. Бяха застреляли Бюрман, а после и Даг и Мия.

Но как…? Как Даг Свенсон се бе превърнал в заплаха?

Внезапно Микаел се досети как трябваше да са се развили събитията в Еншеде.

В СЛЕДВАЩИЯ МИГ откри лист хартия на пода под прозореца. Лисбет бе разпечатала една страница, бе я смачкала на топка и захвърлила. Разгъна листа. Представляваше копие на статията за отвличането на Мириам Ву, свалено от интернет страницата на „Афтонбладет“.

Микаел не знаеше каква роля бе играла Мириам в драмата, ако изобщо имаше роля в нея, но тя бе една от малкото приятелки на Лисбет. Може би единствената ѝ приятелка. Лисбет ѝ беше подарила апартамента си. А сега Мириам лежеше пребита от бой в болница.

Ниедерман и Залаченко.

Първо майка ѝ, а сега и Мириам Ву. Лисбет вероятно не бе на себе си от омраза.

Бяха я провокирали жестоко.

И беше тръгнала на лов.

ПО ОБЯД Драган Армански получи телефонно обаждане от санаториума в Ерща. Отдавна очакваше Холгер Палмгрен да се свърже с него. Не го бе търсил. Страхуваше се, че ще му се наложи да го уведоми, че Лисбет Саландер е виновна. Сега поне можеше да му каже, че съществуват основателни съмнения във вината ѝ.

– Докъде си стигнал? – попита Палмгрен без задължителните любезности.

– С какво? – попита Армански.

– С разследването ти за Саландер.

– Какво те кара да мислиш, че правя такова?

– Не ми губи времето.

Армански въздъхна.

– Прав си – рече той.

– Искам да те видя – каза му Палмгрен.

– Добре. Мога да дойда през уикенда.

– Не ме устройва. Искам да дойдеш довечера. Имаме много за обсъждане.

МИКАЕЛ СИ СВАРИ кафе и си направи сандвичи в кухнята на Лисбет. Таеше слаба надежда, че внезапно ще я чуе да пъха ключа във вратата си, макар и да знаеше, че това няма да се случи. Празният твърд диск на лаптопа ѝ говореше, че завинаги е напуснала скривалището си. Бе открил адреса ѝ твърде късно.

В два и половина следобед все още седеше зад бюрото на Лисбет Саландер. Бе прочел мнимото разследване на Бьорк три пъти. Беше структурирано като доклад до неназован началник. Съдържаше проста препоръка. Намерете един послушен психиатър, който да вкара Саландер в детска психиатрична клиника за няколко години напред. Момичето при всички случаи не е наред, което си личи и от поведението ѝ.

Микаел възнамеряваше да се заеме сериозно с Бьорк и Телебориан в най-скоро време. Чакаше този миг с нетърпение. Мобилният му телефон иззвъня и го откъсна от мислите му.

– Здравей отново. Малин е. Мисля, че открих нещо.

– Какво?

– Роналд Ниедерман не е регистриран в Швеция. Името му не присъства нито в телефонния указател, нито в данъчния регистър, нито в автомобилния регистър, нито където и да било.

– Ясно.

– Слушай сега. През 1998 г. в патентното ведомство е регистрирано акционерно дружество. Името му е „КАБ Импорт АБ“, а за адрес е посочен номер на пощенска кутия в Гьотеборг. Дружеството се занимава с внос на електротехника. Председателят на управителния съвет се казва Карл Аксел Будин, оттам и КАБ, роден през 1941 г.

– Нищо не ми говори.

– Нито пък на мен. В управителния съвет участва още един ревизор, член на бордовете на около две дузини предприятия, на които прави годишните отчети. Изглежда, че се занимава основно с данъчните декларации на малки компании. Въпросното дружество обаче май не е извършвало активна търговска дейност след откриването си.

– Така.

– Третият член на управителния съвет е лице на име Р. Ниедерман. Вписана е датата му на раждане, но няма шведски регистрационен номер. Роден е на 18 януари 1970 г. и е записан като търговски представител за германския пазар.

– Браво, Малин. Посочен ли е друг адрес освен номерът на пощенската кутия?

– Не, но успях да открия Карл Аксел Будин. Регистриран е в Западна Швеция, а постоянният му адрес е пощенска кутия 612 в Гусеберя. Проверих го. Изглежда, е ферма в близост до Нусебру, на североизток от Гьотеборг.

– Какво знаем за него?

– Преди две години е декларирал доходи в размер на 260 хил. крони. Приятелят ни в полицията каза, че няма криминално досие. Притежава лиценз за спортна пушка за лов на лосове и сачмена пушка. Има две коли, форд и сааб. И двете са стари. Не е в списъка на длъжниците на Агенцията по вземанията. Неженен е и се води земеделец.

– Анонимен мъж, който не е имал вземане-даване с правосъдието.

Микаел се замисли за няколко секунди. Трябваше да направи избор.

– Има още нещо. Драган Армански от „Милтън Секюрити“ те търси няколко пъти през деня.

– Добре. Благодаря ти, Малин. Ще ти се обадя по-късно.

– Микаел… Наред ли е всичко?

– Не, не е наред. Ще ти се обадя.

Знаеше, че прави грешка. Като примерен гражданин на обществото трябваше да вдигне телефона и да позвъни на Бублански. Но ако го стореше, трябваше или да му разкаже истината за Лисбет Саландер, или да се окаже в заплетена ситуация, при която щеше да му се наложи да спести част от истината. Но не това бе проблемът.

Лисбет Саландер беше по петите на Ниедерман и Залаченко. Микаел не знаеше докъде е стигнала, но ако той и Малин бяха успели да открият пощенска кутия 612 в Гусеберя, то и Лисбет Саландер щеше да го направи. Следователно имаше голяма вероятност да пътува натам. Това би била следващата логична стъпка.

Ако Микаел се обадеше в полицията и им разкриеше скривалището на Ниедерман, щеше да е принуден да ги осведоми, че и Лисбет Саландер вероятно се е запътила натам. Бе издирвана за три убийства и за стрелбата в Сталархолмен. Това означаваше, че щяха да изпратят тактически групи или сборен екип да я арестува.

А Лисбет Саландер най-вероятно щеше да окаже яростна съпротива.

Микаел извади лист и химикалка и направи списък на нещата, които не може или не иска да каже на полицията.

Първо написа „Адресът“.

Лисбет бе положила толкова много усилия, за да си осигури таен адрес. Там протичаше животът ѝ и там пазеше тайните си. Нямаше намерение да я предаде.

След това написа „Бюрман“ и постави въпросителен знак след името.

Погледна към компактдиска, който лежеше на масата пред него. Бюрман бе изнасилил Лисбет. Едва не я бе убил и се бе възползвал по един непростим начин от служебното си положение на неин попечител. В това нямаше спор. Беше истинска свиня и трябваше да бъде разобличен. Пред Микаел обаче стоеше една етична дилема. Лисбет не бе подала оплакване в полицията. А сега можеше отново да стане жертва на медиите заради евентуално полицейско разследване, най-пикантните детайли от което щяха да станат публично достояние в рамките на няколко часа. Никога нямаше да му го прости. Компактдискът представляваше доказателствен материал, а свалени снимки от него биха увеличили тиража на вечерните вестници.

Помисли известно време, после реши, че Лисбет сама трябва да реши как да постъпи. Ала щом той бе успял да открие апартамента ѝ, и полицията рано или късно също щеше да го стори. Прибра компактдиска в чантата си.

На трето място написа „Разследването на Бьорк“. Докладът от 1991 г. бе засекретен. Той хвърляше светлина върху всички събития. В него се споменаваше името на Залаченко и се обясняваше ролята на Бьорк. Това и фактът, че агентът на Сепо присъстваше и в списъка с клиенти на проститутки в компютъра на Даг Свенсон, щеше доста да го поизпоти в разговорите с Бублански. Заради водената с Бьорк кореспонденция Телебориан също щеше да загази.

Папката щеше да отведе полицията до Гусеберя… но Микаел смяташе да си осигури поне няколко часа преднина.

Накрая отвори „Уърд“ и направи списък с най-важните факти, които бе открил през изминалите двайсет и четири часа в разговорите с Бьорк и Палмгрен и благодарение на материалите от дома на Лисбет. Отне му около час. Записа документа на един компактдиск заедно със собственото си проучване по случая.

Замисли се дали да не се обади на Драган Армански, но реши да не го прави. Достатъчно дини носеше под една мишница.

МИКАЕЛ СЕ ОТБИ в редакцията на „Милениум“ и се затвори насаме с Ерика Бергер.

– Казва се Залаченко – рече Микаел, без да я поздрави. – Бивш съветски наемен убиец от контраразузнаването. Отказва се през 1976 г. и получава политическо убежище в Швеция и заплата от Сепо. След разпадането на СССР и той (като много други) се превръща в гангстер и започва да се занимава с трафик на хора, търговия с оръжия и наркотици.

Ерика Бергер остави химикалката, която държеше, на масата.

– Ясно. Защо ли не съм изненадана, че КГБ се оказва замесено?

– Не КГБ. А ГРУ. Военното разузнаване.

– Значи нещата са сериозни.

Микаел кимна.

– Той ли е убил Даг и Мия?

– Не лично. Изпратил е някого. Роналд Ниедерман – мъжа, когото Малин откри.

– Можеш ли да го докажеш?

– Донякъде. Разполагам главно с догадки. Бюрман обаче е убит, защото е помолил Залаченко да се погрижи за Лисбет.

Микаел ѝ разказа какво бе видял на филма от чекмеджето на Лисбет.

– Залаченко е неин баща. Бюрман работи формално за Сепо в средата на седемдесетте и е един от хората, които поемат Залаченко, след като напуска тайните служби. След това става адвокат и мръсник. Прави услуги на един тесен кръг от служители на Сепо. Предполагам, че съществува затворена група от служители, които се събират от време на време в мъжката сауна, за да управляват света и да пазят тайната на Залаченко. Предполагам, че повечето от работещите в Сепо дори не са чували името му. Лисбет застрашава тайната. Затова я затварят в детска психиатрична клиника.

– Не може да е вярно.

– Вярно е – каза Микаел. – Заради така създалите се обстоятелства и заради факта, че Лисбет и тогава е била също толкова неконтролируема. След като навършила дванайсет години, са започнали да я смятат за заплаха за държавната сигурност.

Разказа ѝ накратко историята.

– Доста време ще ми трябва да го смеля – каза Ерика. – А Даг и Мия…

– Са убити, защото Даг е открил връзката между Бюрман и Залаченко.

– Какво ще стане сега? Вероятно трябва да разкажем всичко това на полицията?

– Само отчасти. Записал съм цялата важна информация на този компактдиск, за да имаме резервно копие, в случай че нещо се случи. Лисбет е тръгнала на лов за Залаченко. Смятам да се опитам да я открия. Нищо от записаното на диска не трябва да напуска тази стая.

– Микаел… това не ми харесва. Не можем да прикриваме информация, отнасяща се до разследване на убийство.

– Няма и да го правим. Смятам да се обадя на Бублански. Но предполагам, че Лисбет е на път за Гусеберя. Издирват я за три убийства и ако се обадим в полицията, ще изпратят спецчастите по петите ѝ с ловни патрони. А рискът тя да окаже съпротива е доста голям. Кой знае как ще се развият събитията в такъв случай.

Той изведнъж замлъкна и се усмихна мрачно.

– Ако не друго, то трябва да държим полицията настрана, за да предпазим бойците от спецотрядите. Искам да я открия пръв.

Ерика Бергер, изглежда, се колебаеше.

– Не възнамерявам да разкривам тайните на Лисбет. Бублански ще трябва да ги открие сам. Тази папка съдържа разследването на Бьорк от 1991 година, както и кореспонденцията между Бьорк и Телебориан. Искам да направиш копие и да го предадеш на Бублански или Мудиг. Аз самият заминавам за Гьотеборг след двайсет минути.

– Микаел…

– Знам. Но смятам докрай да остана на страната на Лисбет в тази борба.

Ерика Бергер стисна устни и замълча. След това кимна. Микаел тръгна към вратата.

– Внимавай! – рече му Ерика, но той вече бе изчезнал.

Мислеше си, че трябва да отиде с него. Това би било единствената достойна постъпка. Но все още не му бе разказала, че възнамерява да напусне „Милениум“ и че за нея всичко е приключило, каквото и да се случи. Взе папката и тръгна към ксерокса.

КУТИЯТА БЕШЕ в пощенски клон в търговския център. Лисбет не познаваше Гьотеборг, но бе открила клона и сега седеше в кафене, откъдето можеше да наблюдава кутията през малък процеп на витрината с рекламен плакат „Парични преводи – най-добрите услуги за вас“.

Ирене Несер имаше доста по-дискретен грим от Лисбет Саландер. На шията си носеше няколко смешни огърлици. Четеше „Престъпление и наказание“, която бе открила в някаква книжарница на една пресечка северно оттук. Не бързаше и отгръщаше страниците през равни интервали от време. Бе започнала наблюдението си по обяд. Нямаше никаква представа кога се изпразва кутията, дали това се случва всеки ден или през седмица, дали вече са я изпразнили или предстои някой да дойде и да го стори. Това обаче бе единствената ѝ следа, затова чакаше и пиеше кафе лате.

Почти бе задрямала с широко отворени очи, когато изведнъж видя как някой отвори капака на кутията. Погледна часовника си. Два без петнайсет. „Какъв късмет само.“

Лисбет бързо се изправи, тръгна към витрината и видя човек с черно кожено яке да излиза от пощенския клон. Настигна го на улицата. Бе слаб мъж, на около двайсет години. Сви зад ъгъла, отиде до едно паркирано рено и отключи вратата. Лисбет Саландер запомни регистрационния му номер и изтича обратно до королата си, която бе паркирала на около стотина метра по-надолу на същата улица. Настигна го, преди да завие по улица Линегатан. Продължи да кара след него по булевард Авеню и нагоре към търговски център „Нурдстан“.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ УСПЯ в последния момент да хване експреса Х 2000 в 17,10 ч. Купи билет във влака с кредитната си карта, седна в празния вагон-ресторант и си поръча доста късен обяд.

Изпитваше безпокойство и се страхуваше, че е закъснял. Надяваше се Лисбет Саландер да му се обади, но знаеше, че това няма да се случи.

Бе се опитала да убие Залаченко през 1991 г. Той бе отвърнал на удара след толкова много години.

Анализът на Холгер Палмгрен беше най-точен. Лисбет Саландер от собствен опит знаеше, че няма смисъл да се обръща към властите.

Микаел хвърли един поглед на чантата, в която носеше компютъра си. Бе взел със себе си колта, който откри в чекмеджето на Лисбет. Не бе сигурен защо го бе прибрал, но инстинктите му подсказваха, че не бива да го оставя в апартамента ѝ. Признаваше си, че това не е кой знае колко рационален довод.

Когато влакът премина по моста Орщабру, Микаел се обади на Бублански от мобилния си телефон.

– Какво искате? – попита го Бублански раздразнено.

– Да доведа нещата докрай.

– Кое по-точно?

– Цялата тази каша. Искате ли да знаете кой е убил Даг, Мия и Бюрман?

– Ако разполагате с информация, с удоволствие ще ви изслушам.

– Името на убиеца е Роналд Ниедерман. Това е русият великан, с когото се е бил Паоло Роберто. Немски гражданин е, на трийсет и пет години. Работи за една отрепка на име Александър Залаченко, наричан още Зала.

Бублански мълча дълго. След това звучно въздъхна. Микаел чу как отгърна някакъв лист и щракна с химикалка.

– И сте сигурен?

– Да.

– Добре. Къде се намират въпросните Ниедерман и Залаченко?

– Все още не знам. Но веднага щом разбера, ще ви съобщя. След малко Ерика Бергер ще ви донесе едно полицейско разследване от 1991 г. Веднага щом успее да го копира. Там ще откриете цялата ви нужна информация за Залаченко и Саландер.

– Какво имате предвид?

– Залаченко е бащата на Лисбет. Той е бивш руски наемен убиец от времето на Студената война.

– Руски наемен убиец – повтори Бублански невярващо.

– Няколко ченгета от Сепо са го крепели и са прикривали престъпленията му.

Микаел чу как Бублански дръпна един стол и седна.

– Мисля, че ще е най-добре да дойдете и да дадете официални показания.

– Съжалявам, нямам време.

– Моля?

– В момента не съм в Стокхолм. Но ще ви се обадя веднага щом открия Залаченко.

– Блумквист… Не е нужно да доказвате каквото и да било. Аз също се съмнявам във вината на Саландер.

– Може ли да ви припомня, че аз съм един обикновен частен детектив, който няма никаква представа от полицейска работа?

Знаеше, че бе детинско, но рязко прекрати разговора. После се обади на Аника Джианини.

– Здравей, сестричке.

– Здравей. Нещо ново?

– О, да. Може би ще имам нужда от добър адвокат утре.

Тя въздъхна.

– Какво си направил?

– Все още нищо сериозно, но има вероятност да ме арестуват за възпрепятстване на полицейско разследване или нещо подобно. Но не затова ти се обаждам. Не би могла да ме представляваш.

– Защо не?

– Защото искам да поемеш защитата на Лисбет Саландер и няма как да си адвокат и на двама ни.

Микаел ѝ разказа накратко за какво ставаше въпрос. Мълчанието на Аника Джианини не вещаеше нищо добро.

– И разполагаш с документация за това? – рече тя накрая.

– Да.

– Трябва да си помисля. Лисбет има нужда от адвокат по криминални дела.

– Ти си идеална за тази работа.

– Микаел…

– Слушай, сестричке, нали ти ми се разсърди, че не съм те помолил за помощ, когато имах нужда?

Когато приключиха, Микаел се замисли. След това вдигна слушалката и се обади на Холгер Палмгрен. Без повод. Просто смяташе, че въпреки всичко трябва да информира стареца, че е тръгнал по определени следи и че се надява историята да приключи до няколко часа.

Проблемът бе, че Лисбет Саландер също беше тръгнала на лов.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕ ПРОТЕГНА, за да вземе една ябълка от раницата си, без да изпуска фермата от поглед. Лежеше в края на малка горичка върху постелката за под от колата като импровизирано легло. Носеше зелен ветроустойчив панталон с джобове по крачолите, дебел пуловер и топло подплатено платнено яке до кръста.

Гусеберя се намираше на около четиристотин метра от главния път и се състоеше от две постройки. Основната сграда бе на около сто и двайсет метра пред Лисбет. Представляваше голяма бяла дървена къща на два етажа, в двора на която имаше барака и плевня, разположена на около седемдесет метра от къщата. През отвора на плевнята можеше да види предницата на някакъв бял автомобил. Струваше ѝ се, че е волво, но разстоянието бе твърде голямо, за да е напълно сигурна.

Вдясно от мястото, където беше легнала Лисбет, имаше блатист участък, който след двеста метра прерастваше в малко езеро. Пътят към фермата пресичаше този участък и изчезваше в гората в посока към главното шосе. До пътя имаше още една постройка, която приличаше на изоставена малка къщичка. Прозорците ѝ бяха закрити със светли завеси. На север от фермата се виждаше гора, която скриваше гледката към най-близките съседни къщи, разположени на около шестстотин метра. Фермата пред очите ѝ бе сравнително изолирана.

Лисбет се намираше близо до езерото Антен. Между заоблените хълмчета се редуваха ниви, малки селца и гъсти гори. Пътната карта не даваше подробно описание на района, но тя бе следвала черното рено по Е 20 и бе завила след него на запад към Суленбрун в Алингсос. След около четирийсет минути колата внезапно бе свърнала по горски път с табела Гусеберя. Лисбет паркира зад някакъв хамбар, в една горичка на около стотина метра северно от завоя, и продължи пеша.

Никога не бе чувала за Гусеберя преди, но доколкото можеше да разбере, това беше името на фермата пред нея. Бе преминала покрай пощенската кутия до главния път. На нея беше изписано ПЛ 192 – К. А. Будин. Името не ѝ говореше нищо.

Обиколи къщата от едната страна и старателно избра мястото си за наблюдение. Залязващото слънце остана зад гърба ѝ. Откакто бе пристигнала тук към три и половина, се бе случило само едно нещо. Към четири часа шофьорът на реното излезе от дома на К. А. Будин.На вратата си размени няколко думи с човек, когото Лисбет не видя. След това си тръгна и повече не се върна. Като цяло във фермата не се случваше нищо. Тя чакаше търпеливо и наблюдаваше сградата с малък бинокъл „Минолта“ с осемкратно увеличение.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ БАРАБАНЕШЕ ядосано с пръсти по масата във вагон-ресторанта. Влакът бе спрял в Катринехолм. Стоеше там вече близо час заради някаква мистериозна повреда на един от вагоните, която изискваше незабавен ремонт. Шведските държавни железници се извиняваха за закъснението.

Той въздъхна тъжно и си взе още едно кафе. Влакът потегли внезапно след още петнайсет минути. Микаел погледна часовника си. Осем часът.

Трябваше да се качи на самолет или да си вземе кола под наем.

Чувството, че е закъснял, се усилваше все повече.

КЪМ ШЕСТ ЧАСА някой запали лампа в стая на долния етаж, а след това и на външната площадка. Лисбет забеляза сенки в помещението вдясно от входната врата, където смяташе, че се помещава кухнята. Но не успя да различи лица.

Изведнъж външната врата се отвори и русият великан, на име Роналд Ниедерман, излезе навън. Носеше тъмни панталони и прилепнал пуловер с поло яка, който подчертаваше мускулите му. Лисбет си отдъхна. Най-накрая бе получила знак, че е дошла на правилното място. За пореден път констатира, че Ниедерман е едър като мечка. Но и той беше от плът и кръв като останалите хора, каквото и да бе причинил на Паоло Роберто и Мириам Ву. Ниедерман заобиколи къщата и за няколко минути изчезна в плевнята при колата. Върна се с малка чантичка и влезе в къщата.

Само след няколко минути отново се показа навън. Този път бе придружен от кльощав нисък мъж, който куцаше и се подпираше на патерица. Бе прекалено тъмно, за да различи чертите на лицето му, но Лисбет усети, че я полазват тръпки.

„Daaaddyyy, I am heeerе.“[85]

Залаченко и Ниедерман минаха по алеята пред къщата и спряха при бараката, откъдето Ниедерман взе дърва за огрев. След това се върнаха в къщата и затвориха вратата.

Лисбет Саландер остана да лежи неподвижно десетина-петнайсет минути след като се бяха прибрали вътре. После свали бинокъла си и се отдръпна на още десет метра назад в гората, докато дърветата не я скриха напълно. Отвори раницата си, извади термос, наля си кафе и засмука бучка захар. Изяде сандвича с кашкавал, който бе купила по-рано същия ден на една бензиностанция на път за Гьотеборг.

Когато се нахрани, измъкна пистолета на Сони Ниеминен от раницата си. Извади пълнителя. Имаше шест патрона „Макаров“, калибър девет милиметра. Би трябвало да ѝ стигнат. Пъхна пълнителя и зареди пистолета. Натисна предпазителя и прибра пистолета в десния джоб на якето си.

ЛИСБЕТ ПРЕДПАЗЛИВО ТРЪГНА към сградата. Бе изминала около сто и петдесет метра, когато внезапно спря.

В полето на своя екземпляр на „Аритметика“ Пиер дьо Ферма бе написал следното: „Имам наистина великолепно доказателство на това твърдение, но полето е твърде тясно, за да го побере.“

Квадратът бе прераснал в куб (х³ + у³ = z³), а математиците бяха търсили отговора на загадката на Ферма в продължение на столетия. Накрая – през деветдесетте години, Андрю Уайлс бе решил задачата след десетилетие работа върху нея с помощта на изключително сложна компютърна програма.

А сега Лисбет изведнъж я проумя. Отговорът бе толкова неподозирано лесен. Игра с цифри, които се подредиха в редици и изведнъж образуваха проста формула, приличаща на ребус.

Ферма не бе разполагал с компютър, а и решението на Андрю Уайлс се основаваше на постижения в областта на математиката, станали факт дълги години след като Ферма бе формулирал теоремата си. Следователно неговото решение е било съвсем различно.

Лисбет бе толкова озадачена, че се видя принудена да седне на един дънер. Загледа се пред себе си, докато проверяваше наум решението.

„Това е имал предвид. Да се чуди човек, че математиците са се бъхтили толкова време.“

След това се разсмя.

„Някой философ би имал повече шанс да разреши загадката.“

Искаше ѝ се да бе познавала Ферма.

Биваше си го този дявол.

След малко се изправи и продължи напред през гората, докато между нея и къщата остана само плевнята.