Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА Сряда, 6 април – четвъртък, 7 април

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ТРЕПЕРЕШЕ от ярост. Сутринта спокойно бе отишла до лятната къща на Бюрман. Не бе включвала компютъра си от предната вечер, а през деня беше твърде заета, за да слуша новините. Знаеше, че суматохата край Сталархолмен определено ще бъде отразена, но изобщо не бе подготвена за това, което чуваше в момента. Беше шокирана.

Мириам Ву се намираше в болница „Сьодра“, пребита от някакъв рус великан, който я отвлякъл пред апартамента ѝ на Лундагатан. Състоянието ѝ било сериозно.

Паоло Роберто я бе спасил. Не беше ясно как се е озовал пред склада в Нюкварн. Засипваха го с въпроси на излизане от болницата, но той не искаше да коментира. Лицето му изглеждаше така, сякаш се беше бил десет рунда с ръце, завързани на гърба.

В гористата местност, където е била отведена Мириам Ву, открили останките на двама души. Вечерта съобщиха, че полицията възнамерява да копае и на трето място. Съществувала вероятност да има още заровени трупове.

Чак след това обърнаха внимание на преследването на Лисбет Саландер.

Кръгът около нея се стеснявал. През деня полицията я обградила във вилна зона в близост до Сталархолмен. Била въоръжена и опасна. Простреляла член на „Hell’s Аngels“, вероятно двама. Стрелбата прозвучала в двора на лятната къща на Нилс Бюрман. Вечерта полицията решила, че заподозряната вероятно е успяла да се промъкне през обсадата и да напусне района. Ръководителят на предварителното разследване Ричард Екстрьом бе дал пресконференция. Отговорите му бяха уклончиви. Не, не можел да отговори на въпроса дали Лисбет Саландер е свързана с „Hell’s Аngels“. Не, не можел да потвърди сведенията, че Лисбет Саландер е била забелязана край склада в Нюкварн. Не, нямало улики, че става дума за разчистване на сметки в подземния свят. Не, не е установено, че Лисбет Саландер е действала сама по време на убийствата в Еншеде. Полицията, подчерта Екстрьом, никога не е твърдяла, че тя е извършила престъпленията, а я издирва, за да я разпита във връзка с убийствата.

Лисбет Саландер сбърчи чело. Явно нещо бе повлияло на хода на полицейското разследване.

ВЛЕЗЕ В ИНТЕРНЕТ и прочете първо статиите във вестниците, посветени на събитията от деня, а след това проникна последователно в твърдите дискове на прокурор Екстрьом, Драган Армански и Микаел Блумквист.

В електронната поща на Екстрьом имаше няколко доста интересни писма, включително кратко послание от криминален инспектор Ян Бублански от 17,22 часа. То съдържаше опустошителна критика на начина, по който Екстрьом ръководеше предварителното разследване. Краят на писмото много приличаше на ултиматум. Имейлът на Бублански се състоеше от подточки. Той искаше: а) криминален инспектор Соня Мудиг незабавно да бъде върната в екипа, който работи по разследването; б) разследването да се ориентира към версии за алтернативен извършител на убийствата в Еншеде, както и в) да бъде извършено задълбочено проучване на неизвестното лице, използващо псевдонима Зала.

„Обвиненията срещу Лисбет Саландер се градят единствено на едно силно косвено доказателство – отпечатъците ѝ върху оръжието на убийството. Това, както много добре знаеш, доказва само, че тя е държала оръжието, но не и че е стреляла с него, а още по-малко, че го е насочила срещу жертвите на убийството.

В момента знаем, че в драмата са замесени и други лица, че полицията в Сьодертеле е открила два заровени трупа в околностите на града и че ще копаят на още едно място. Складът е собственост на братовчед на Карл-Магнус Лундин. Очевидно е, че Лисбет Саландер, колкото и избухлива да е и от каквото и психично заболяване да страда, едва ли е забъркана в това.“

Бублански завършваше с констатацията, че ако исканията му не бъдат удовлетворени, ще бъде принуден да се оттегли от разследването и да вдигне достатъчно шум около това. Екстрьом му бе отвърнал да постъпи както намери за добре.

Лисбет откри повече, и то значително по-озадачаваща информация на твърдия диск на Драган Армански. Кратка кореспонденция с финансовия отдел на „Милтън“ разкриваше, че Никлас Ериксон е освободен от компанията, считано от днес. Трябваше да му бъде изплатена неизползваната отпуска, както и компенсация в размер на тримесечна заплата. Писмо до дежурния охранител съдържаше заповед при пристигането на Никлас Ериксон в сградата той да бъде отведен до бюрото си, за да прибере личните си вещи, след което да бъде изведен от сградата. С трето писмо до техническия отдел се нареждаше пропускът на Ериксон да бъде обявен за невалиден.

По-интересна обаче бе кратката кореспонденция на Драган Армански с адвоката на „Милтън Секюрити“ Франк Алениус. Драган го питаше какъв е най-добрият начин, по който Лисбет Саландер може да бъде представлявана, в случай че бъде арестувана. Алениус му бе отвърнал, че няма причини „Милтън“ да се ангажира със случая на бивш служител на компанията, извършил убийство. Последиците от подобна намеса на „Милтън Секюрити“ биха били по-скоро негативни за компанията. Армански му отговаряше злобно, че обвиненията срещу Лисбет Саландер все още не са доказани и че в случая става дума да бъде оказана подкрепа на бивш служител, който самият Драган Армански смята за невинен.

Лисбет проникна в твърдия диск на Микаел Блумквист и констатира, че той не е пускал компютъра си, нито е писал нещо в него от предната вечер. Нямаше нищо ново.

СОНИ БУМАН ОСТАВИ папката върху заседателната маса в кабинета на Драган Армански. Отпусна се тежко на стола. Фреклунд взе папката, отвори я и започна да чете. Драган Армански стоеше до прозореца, загледан към „Гамла стан“.

– Мисля, че това е последната информация, която мога да доставя. Считано от днес, съм отстранен от разследването – рече Буман.

– Не е твоя вината – каза Фреклунд.

– Така е – съгласи се Армански и също седна.

Бе натрупал целия събран през последните две седмици от Буман материал на купчина върху заседателната маса.

– Добра работа си свършил, Сони. Говорих с Бублански. Той дори съжаляваше, че ще трябва да се лиши от услугите ти, но няма избор заради Ериксон.

– Няма нищо. Открих, че се чувствам много по-добре тук, отколкото в управлението на Кунгсхолмен.

– Можеш ли да обобщиш?

– Ако целта ни е била да открием Лисбет Саландер, то определено се провалихме. Разследването бе доста объркано, много хора се опитваха да наложат волята си над останалите и Бублански невинаги имаше пълен контрол над издирването.

– Ханс Фасте…

– Ханс Фасте е голям проклетник. Но той и обърканото разследване не са единствените проблеми. Бублански не подмина нито една възможна версия, но Лисбет Саландер доста добре е прикрила следите си.

– Работата ти не бе единствено да заловиш Саландер – намеси се Армански.

– Не. Много се радвам, че не информирахме Никлас Ериксон за втората ми задача. Трябваше и да вляза в ролята на твой информатор и къртица и да следя Саландер да не бъде осъдена, въпреки че е невинна.

– Какво мислиш за това сега?

– Когато започнахме, бях напълно сигурен, че е виновна. Днес не знам. Изникнаха толкова много противоречиви факти…

– Да?

– …че едва ли бих я смятал за главен заподозрян. Все повече се замислям дали от теорията на Микаел Блумквист няма да излезе нещо.

– Това означава, че трябва да открием друг възможен извършител. Да започнем отначало – рече Армански и наля кафе на участниците в заседанието.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПРЕЖИВЯ една от най-ужасните си вечери. Мислеше си за мига, в който бе хвърлила бензиновата бомба през прозореца в колата на Залаченко. Тогава кошмарите ѝ бяха приключили и бе усетила невероятен душевен покой. Бе се сблъскала с други проблеми през годините, но те всичките бяха свързани единствено с нея, така че успяваше да се справи с тях. Сега обаче засегната беше Мими.

Мими лежеше пребита от бой в болницата „Сьодра“. А беше невинна. Нямаше нищо общо с всичко това. Единственото ѝ престъпление бе, че познава Лисбет Саландер.

Лисбет се прокле. Чувстваше се виновна. Изпитваше ужасни угризения. Успя да запази собствения си адрес в тайна и се погрижи тя самата да е напълно защитена. След това подмами Мими да се нанесе на бившия ѝ адрес, известен на всички.

Как бе могла да постъпи толкова неразумно?

Все едно че сама я беше пребила от бой.

Бе толкова нещастна, че очите ѝ се насълзиха. Лисбет Саландер никога не плаче. Изтри сълзите си.

Към десет и половина вече съвсем не я свърташе на едно място и не можеше да остане в апартамента. Облече якето си и се промъкна навън в нощта. Мина по малки затънтени улички, докато не излезе на булевард Рингвеген и не застана на пресечката за болница „Сьодра“. Искаше ѝ се да влезе в стаята на Мими, да я събуди и да ѝ каже, че всичко ще е наред. След това видя сините светлини на полицейска кола до Сенкен и се шмугна в друга пресечка, преди да я открият.

Върна се в дома си до Мусебаке малко след полунощ. Бе поизмръзнала, съблече се и се пъхна в леглото. Не можеше да заспи. В един часа стана и се заразхожда гола из тъмния апартамент. Влезе в стаята за гости, която бе обзавела с легло и шкаф и в която не бе стъпвала повече. Седна на пода с гръб към стената и се взря в мрака.

Лисбет Саландер си има стая за гости. Какъв майтап.

Остана да седи така до два сутринта, когато вече трепереше от студ. След това се разплака. Не си спомняше да ѝ се бе случвало някога преди.

В ДВА И ПОЛОВИНА СУТРИНТА Лисбет си взе душ и се облече. Сложи кафеварката, направи си сандвичи и включи компютъра. Влезе в твърдия диск на Микаел Блумквист. Учуди се, че не бе подновявал материалите по разследването си, но нямаше сили да мисли и за това тази нощ.

Затова отвори папката „Лисбет Саландер“. Веднага откри нов документ, кръстен „Лисбет-ВАЖНО“. Видя, че е създаден в 00,52. Отвори го и веднага го прочете.

„Лисбет, свържи се веднага с мен. Тази история е много по-ужасна, отколкото предполагах. Знам кой е Залаченко и мисля, че се досещам какво се е случило. Говорих с Холгер Палмгрен. Разбрах каква е била ролята на Телебориан в цялата история и защо е било толкова важно да те затвори в детската психиатрия. Мисля, че знам кой е убил Даг и Мия, а и защо. Все още ми липсват няколко важни парчета от пъзела. Не разбирам ролята на Бюрман. Позвъни ми. Свържи се незабавно с мен. Можем да намерим решение. Микаел.“

Лисбет прочете документа два пъти. Кале Блумквист бе свършил страхотна работа. Браво. Отличник. Все още си мислеше, че за всичко може да намери решение.

Желаеше ѝ доброто. Искаше да помогне.

Не разбираше, че каквото ѝ да се случи оттук нататък, с живота ѝ е свършено.

Животът ѝ бе приключил още преди да навърши тринайсет.

Имаше само един изход.

Тя създаде нов документ и се опита да напише отговор на Микаел Блумквист, но не можеше да подреди мислите си, а искаше да му каже толкова много неща.

Лисбет Саландер – влюбена. Какъв майтап само.

Той никога нямаше да разбере. Никога нямаше да му достави удоволствието да се забавлява с чувствата ѝ.

Изтри документа и се загледа в празния монитор. Но Микаел не заслужаваше да го накаже с пълно мълчание. Бе ѝ останал верен като смел оловен войник. Създаде нов документ и написа едно-единствено изречение.

„Благодаря, че си мой приятел.“

ПЪРВО ТРЯБВАШЕ ДА ВЗЕМЕ няколко логични решения. Имаше нужда от превозно средство. Изкушаваше се да използва виненочервената хонда от Лундагатан, но подобен вариант беше изключен. В лаптопа на прокурор Екстрьом липсваше каквато и да било информация, че заетите с разследването са открили закупената от нея кола. Това може би се дължеше на факта, че бе направила покупката неотдавна и все още не бе успяла да регистрира и застрахова автомобила. Не можеше обаче да разчита, че Мими не се е разприказвала за колата по време на полицейския разпит, а и Лундагатан със сигурност се държеше под наблюдение.

Полицията знаеше и че притежава мотоциклет, така че щеше да ѝ е още по-трудно да го вземе от Лундагатан. В допълнение към това метеоролозите обещаваха разваляне на времето след няколкото топли дни, а на нея изобщо не ѝ се искаше да кара мотоциклет по хлъзгави мокри пътища.

Една от възможностите бе да наеме кола на името на Ирене Несер, но и това не беше безопасно. Винаги съществуваше известен риск някой да я разпознае и тогава с фалшивата ѝ самоличност бе свършено, което би било равносилно на катастрофа, тъй като това бе единствената ѝ възможност за излизане от страната.

След това се усмихна. Разбира се, имаше още една възможност. Пусна компютъра си и се включи към мрежата на „Милтън Секюрити“. Влезе в системата на притежаваните от фирмата автомобили, за която отговаряше една секретарка на рецепцията. „Милтън Секюрити“ разполагаше с деветдесет и пет автомобила, повечето от които бяха специално боядисани като коли за охрана. Голяма част от тях се намираха в различни големи гаражи, пръснати из града. Освен тях обаче имаше и няколко превозни средства за цивилни нужди, които можеха да бъдат използвани по време на командировки. Бяха паркирани в сградата на „Милтън Секюрити“ край Слусен. На практика – на една ръка разстояние от нея.

Разгледа досиетата на персонала и се спря на сътрудника Маркус Коландер, който току-що бе излязъл в двуседмичен отпуск. Бе оставил телефонен номер на хотел на Канарските острови. Промени името на хотела и разбърка цифрите в номера за връзка. След това остави бележка, че точно преди да излезе в отпуск, Коландер е откарал една от цивилните коли на ремонт заради проблеми със съединителя. Избра тойота корола с автоматични скорости, каквато бе използвала и преди, и уточни, че колата ще бъде върната след една седмица.

Накрая проникна в системата за наблюдение и препрограмира камерите, покрай които щеше да ѝ се наложи да мине. Между 4,30 и 5,00 ч. те щяха да показват запис на случилото се през предходния половин час, но с променен времеви код.

Малко преди четири часа раницата ѝ вече бе приготвена. Бе сложила в нея два комплекта дрехи, два спрея със сълзотворен газ и заредения електрошоков пистолет. Погледна към двете оръжия, с които се бе сдобила. Отказа се от това на Сандстрьом – „Колт 911 Гавърнмънт“, и избра пистолета на Сони Ниеминен, полския „Р-83 Ванад“, от пълнителя на който липсваше един патрон. Той бе по-малък и ѝ беше по-лесно да го държи. Пъхна го в джоба на якето си.

ЛИСБЕТ ЗАТВОРИ ЕКРАНА на лаптопа си, но го остави да лежи на бюрото. Бе закодирала съдържанието на твърдия диск и го бе съхранила на специално място в интернет. След това изтри целия си диск със специална създадена от нея програма, която гарантираше, че дори тя самата няма да може да го възстанови. Не смяташе, че ще има нужда от лаптопа си. Бе неудобен за носене. Вместо това взе джобния си компютър „Палм Тунгстен“.

Огледа кабинета си. Имаше чувството, че никога повече няма да се върне в апартамента на Мусебаке, и констатира, че оставя след себе си тайни, които може би трябваше да унищожи. Но когато хвърли поглед на ръчния си часовник, видя, че няма време. Огледа се още веднъж и загаси настолната лампа.

РАЗХОДИ СЕ ДО „Милтън Секюрити“, влезе през гаража и се качи с асансьора до администрацията. Не срещна никого в празните коридори. Без какъвто и да било проблем взе ключа за колата от отключения стенен шкаф на рецепцията.

След трийсет секунди отново бе в гаража и отключи королата от дистанция. Метна раницата си на седалката до шофьорското място, после нагласи своята седалка и огледалото за обратно виждане. Използва стария си пропуск, за да отвори вратата на гаража.

Малко преди четири и половина сутринта напусна Сьодер Меларстранд до моста Вестербрун. Започваше да се развиделява.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ СЕ СЪБУДИ в шест и половина сутринта. Не бе навил будилника си и бе спал едва три часа. Стана от леглото, пусна компютъра си и отвори папката ЛИСБЕТ САЛАНДЕР. Веднага откри малословния ѝ отговор.

„Благодаря ти, че си мой приятел.“

Побиха го ледени тръпки. Не на такъв отговор се бе надявал. Тя сякаш се сбогуваше. Лисбет Саландер сама срещу целия свят. Отиде до кухнята, пусна кафеварката и се отправи към банята. Нахлузи чифт изтъркани дънки и осъзна, че не бе имал време да пере през изминалите седмици и не разполага с нито една чиста риза. Облече си виненочервена колежанска тениска под сивото сако.

Докато си правеше сандвичи в кухнята, изведнъж забеляза как нещо проблесна в процепа между микровълновата печка и стената. Сбърчи чело, взе една вилица от чекмеджето с кухненски прибори и извади ключодържател с връзка ключове.

Беше на Лисбет Саландер. Бе го намерил след нападението на Лундагатан и го бе оставил на микровълновата печка заедно с чантата ѝ. Явно е паднал отзад. Бе пропуснал да го предаде на Соня Мудиг, когато дойде за чантата.

Взря се в ключодържателя. Имаше три големи и три малки ключа. Големите бяха от входна врата, врата на апартамент и секретна ключалка. За нейния апартамент са. Не бяха от жилището на Лундагатан. Къде, по дяволите, живееше тогава?

Вгледа се по-внимателно в трите по-малки ключа. Един бе от катинара на „Кавазаки“-то ѝ. Един бе от сейф или друг шкаф. Вдигна третия ключ. В него бяха изсечени цифрите 24914. Озари го невероятно хрумване.

„Пощенска кутия. Лисбет Саландер има пощенска кутия.“

Провери различните пощенски клонове в Сьодермалм в телефонния указател. Беше живяла на Лундагатан. Търговският център „Ринген“ бе твърде далеч оттам. Вероятно ключът бе от кутия в някой от клоновете на улица Хорнсгатан или улица Русенлундсгатан.

Изключи кафеварката, заряза закуската си и подкара БМВ-то на Ерика Бергер към Русенлундсгатан. Ключът не пасна на кутия 24914. Продължи към пощенския клон на Хорнсгатан. Бинго. В кутията откри двайсет и две пратки, които пъхна в джоба на компютърната си чанта.

После продължи надолу по Хорнсгатан, паркира при кино „Квартерсбио“ и закуси в бар-ресторант „Копакабана“ на плажа Бергсундс. Докато чакаше латето си, прегледа пратките една по една. Всички бяха изпратени до „Уасп Ентърпрайзис“. Девет бяха от Швейцария, осем от Кайманите, една от Англо-нормандските острови и четири от Гибралтар. Микаел отвори пликовете без каквито и да било угризения. Първите двайсет и един съдържаха извлечения от банкови сметки и фондови отчети. Установи, че Лисбет Саландер е гъбава с пари.

Последното писмо беше по-дебело. Адресът бе написан на ръка. Пликът имаше лого с адреса на подателя – кантора Бюкянън, Куинсуей, Гибралтар. Върху плика бе залепен и стикер, който поясняваше, че писмото е от Джеръми С. Макмилън, Адвокат. Имаше красив почерк.

„Джеръми С. Макмилън

Адвокат

Уважаема г-це Саландер,

С настоящото писмо потвърждавам, че последната вноска за Вашата собственост бе направена на 20 януари. Съгласно договорката ни прилагам копия на цялата документация, но запазвам оригиналните документи. Надявам се това да Ви удовлетворява.

Бих искал да допълня, че се надявам да сте добре. Много се зарадвах на спонтанното Ви посещение миналото лято и трябва да призная, че присъствието Ви ми подейства ободряващо. Ще се радвам, ако мога да Ви предложа услугите си и занапред.

С уважение,

ДЖ. С. М.“

Писмото бе с дата 24 януари. Очевидно Лисбет Саландер не проверяваше пощенската си кутия особено често. Микаел разгледа приложените документи. Представляваха договор за покупко-продажба на апартамент в жилищна сграда на улица Фискаргатан 9 край площад Мусебаке.

В следващия миг се задави с кафето. Крайната цена бе 25 милиона, а покупката бе осъществена на две вноски през дванайсет месеца.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ВИДЯ как един здрав тъмнокос мъж отключва страничния вход на „Ауто-Експерт“ в Ескилстуна. Това беше гараж, сервиз и фирма за отдаване на коли под наем. Компания като всички други. Бе седем без десет, а от една написана на ръка табелка ставаше ясно, че работният ден започва в седем и половина. Лисбет пресече улицата, отвори страничния вход и влезе вътре. Мъжът я чу и се обърна.

– Рефик Алба? – попита тя.

– Да. Коя сте вие? Още не е отворено.

Тя вдигна пистолета на Сони Ниеминен, държейки го с две ръце, и го насочи към лицето на мъжа.

– Нямам нито време, нито желание да се разправям с теб. Искам да ми покажеш регистъра на отдадените под наем коли, и то веднага. Имаш десет секунди.

Рефик Алба бе на четирийсет и две години. Беше кюрд, роден в Диарбекир, и определено не виждаше оръжие за първи път. Стоеше пред нея като парализиран. След това осъзна, че ако в офиса му се появи луда жена с пистолет в ръка, няма смисъл от излишни приказки.

– В компютъра е – рече той.

– Включи го.

Той изпълни нареждането ѝ.

– Какво има зад този компютър? – попита тя, когато твърдият диск заръмжа, а екранът засвети.

– Гардероб.

– Отвори вратата.

Вътре имаше няколко гащеризона.

– Добре. Влез мирно и тихо в гардероба и няма да те нараня.

Той се подчини, без да протестира.

– Извади мобилния си телефон, сложи го на пода и го ритни към мен.

Мъжът направи и това.

– Добре. А сега затвори вратата.

Компютърът му беше жива антика – работеше с Windows 95, а твърдият му диск бе от 280 мегабайта. Отне ѝ цяла вечност да отвори документа с информацията за отдадените под наем автомобили. Видя, че бялото волво, шофирано от русия великан, е наемано два пъти. За две седмици през януари и от първи март насам, като в момента все още не бе върнато. Великанът заплащаше седмична такса за продължително наемане.

Казваше се Роналд Ниедерман.

Разгледа папките на полицата над компютъра. На една от тях красиво бе написано ДОКУМЕНТИ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Свали папката и я разлисти, докато не откри страницата за Роналд Ниедерман. През януари се бе легитимирал с международен паспорт, а Рефик Алба бе направил копие. Лисбет веднага разпозна русия великан. Според паспорта му беше немски гражданин, на трийсет и пет години, родом от Хамбург. Фактът, че Рефик Алба бе направил копие на паспорта, означаваше, че Роналд Ниедерман е обикновен клиент, а не негов познат, на когото временно е заел кола.

Най-долу в ъгъла Рефик Алба бе отбелязал номер на мобилен телефон и номер на пощенска кутия в Гьотеборг.

Лисбет върна папката на мястото ѝ и изключи компютъра. Огледа се и откри гумен клин на пода до външната врата. Взе го, отиде до вратата на гардероба и почука с цевта на пистолета.

– Ей, ти там вътре, чуваш ли ме?

– Да.

– Знаеш ли коя съм?

Мълчание.

„Трябва да е сляп, за да не ме разпознае.“

– Добре. Значи знаеш коя съм. Страх ли те е от мен?

– Да.

– Не се страхувай, г-н Алба. Няма да те нараня. Почти съм готова. Моля за извинение за създаденото неудобство.

– Ъъъ… добре.

– Имаш ли достатъчно въздух вътре?

– Да… Какво искаш всъщност?

– Исках да проверя дали една жена е наемала кола от теб преди две години – излъга го тя. – Но не намерих нищо. Вината не е твоя. Ще си тръгна след няколко минути.

– Добре.

– Ще пъхна гумения клин под вратата на гардероба. Тя е достатъчно паянтова, така че ще успееш да се измъкнеш отвътре, но ще ти отнеме известно време. Няма нужда да се обаждаш в полицията. Няма да ме видиш повече и ще можеш да отвориш както всеки ден и да се държиш, сякаш нищо не се е случило.

Вероятността да не се обади в полицията бе нищожна, но не пречеше да му предложи такъв вариант. Лисбет излезе от офиса, отиде до тойотата, която бе наела и паркирала зад ъгъла, и се дегизира като Ирене Несер.

Бе ядосана, че не откри реален адрес на русия великан, например в района около Стокхолм, а някаква пощенска кутия в другия край на Швеция. Но това беше единствената ѝ следа. „Добре тогава. Напред към Гьотеборг.“

Насочи колата към изхода за Е 20 и зави на запад към Арбога. Включи радиото, но за малко изпусна новините и попадна на рекламния блок. Заслуша се в Дейвид Бауи, който пееше за палеж с бензин. Лисбет нямаше никаква представа кой бе изпълнителят на песента, нито коя е тази песен, но възприе текста ѝ като пророчество.