Момичето, което си играеше с огъня

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА Неделя, 3 април – понеделник, 4 април

МИКАЕЛ НАПРАВИ ОЩЕ две чаши еспресо. Помоли за извинение, когато запали цигара. Паоло Роберто вдигна рамене. Микаел го наблюдаваше замислено.

Паоло Роберто имаше имидж на наперен тип, който охотно казва каквото мисли. Микаел бързо разбра, че тази напереност се отнася и до личния му живот, но че това не му пречи да бъде интелигентен и състрадателен човек. Спомни си, че Паоло Роберто се бе опитвал да прави политическа кариера и веднъж Социалдемократическата партия издигна кандидатурата му за депутат. Всичко говореше, че има нещо в главата. Микаел изведнъж си даде сметка, че го харесва.

– Защо сте дошли при мен с тази история?

– Саландер здравата е закъсала. Не знам как точно да постъпя, но тя има нужда от приятел в ъгъла си на боксовия ринг.

Микаел кимна.

– Защо мислите, че е невинна? – попита Паоло Роберто.

– Трудно ми е да го обясня. Лисбет е изключително непримирим човек, но просто не вярвам да е застреляла Даг и Мия. Особено Мия. Отчасти няма мотив…

– Или поне не знаем за такъв.

– Добре, Лисбет не би се замислила да употреби насилие срещу човек, който си го е заслужил. Не знам. Подхвърлих на Бублански, полицая, който ръководи разследването, че съществува евентуална причина Даг и Мия да бъдат убити. Според мен тя се крие в репортажа, върху който работеше Даг.

– Ако сте прав, Саландер не се нуждае просто от някого, който да я държи за ръката, когато я арестуват, а от съвсем друга подкрепа.

– Знам.

В очите на Паоло Роберто се появи опасен блясък.

– Ако е невинна, значи е станала жертва на един от най-ужасните правни скандали в историята. Обявена е за убийца от медиите и полицията, да не говорим за всичката помия, изписана по неин адрес…

– Знам.

– Какво можем да направим? Мога ли да помогна по някакъв начин?

Микаел се замисли за миг.

– Най-добре, разбира се, е да посочим алтернативен извършител. Върху това работя в момента. Добре би било също така да успеем да я открием, преди полицията да я застреля. Лисбет не е от хората, които биха се предали доброволно.

Паоло Роберто кимна.

– Как ще я намерим?

– Не знам. Има нещо, което можете да сторите. Ако имате време и желание.

– Приятелката ми отсъства през следващата седмица, така че разполагам и с двете.

– Добре, мислех си за това, че сте боксьор…

– Да?

– Лисбет има приятелка, Мириам Ву. Сигурно сте прочели и за нея?

– По-известна като „лесбийката, почитателка на садо-мазо секс“… Да, чел съм за нея.

– Имам номера на мобилния ѝ телефон и се опитах няколко пъти да се свържа с нея. Затваря веднага, щом чуе, че я търси журналист.

– Разбирам я.

– В момента не разполагам с време да преследвам Мириам Ву. Но прочетох, че тренира кикбокс. Мислех си, че ако някой известен боксьор я потърси…

– Разбирам. Надявате се да може да ни отведе до Саландер.

– Когато полицията разговаря с нея, тя каза, че няма никаква представа къде се намира Лисбет. Но си струва да опитаме.

– Дайте ми номера ѝ. Ще я потърся.

Микаел му даде номера и адреса ѝ на Лундагатан.

ГУНАР БЬОРК ПРЕКАРА уикенда в размисъл върху положението си. Бъдещето му бе поставено на карта и трябваше да изиграе ходовете си по най-добрия начин.

Микаел Блумквист бе проклета свиня. Бьорк се питаше дали би могъл да го убеди да премълчи факта, че се е възползвал от услугите на тези тъпи момичета. Постъпката му беше подсъдна, не се съмняваше, че ще загуби и работата си. Вестниците щяха да го разкъсат на парчета. Спецполицай, който се възползва от малолетни проститутки… Защо ли гадните курви не бяха по-големи!

Ако продължеше да бездейства, сам подписваше смъртната си присъда. Бе постъпил умно, като не каза нищо на Микаел Блумквист. Наблюдаваше внимателно лицето му и забеляза реакцията му. Блумквист отчаяно търсеше информация. Но щеше да му се наложи да плати. А цената беше мълчание. Това бе единственият изход.

Зала щеше да промени хода на цялото разследване.

Даг Свенсон беше по следите на Зала. Бюрман също бе търсил Зала. И инспектор Бьорк беше единственият, който знаеше за съществуващата връзка между Бюрман и Зала. Това на практика означаваше, че Зала може да бъде свързан както със събитията в Еншеде, така и с тези край Оденплан.

Обаче изникваше още един проблем пред бъдещото благополучие на Гунар Бьорк. Именно той бе дал на Бюрман информация за Залаченко като на приятел, без да се замисли, че тя все още е засекретена. Съвсем дребна, но въпреки това подсъдна простъпка.

Освен това след посещението на Микаел Блумквист в петък бе извършил още едно престъпление. Всеки полицай, притежаващ информация за някое разследване на убийство, бе длъжен веднага да я предостави на колегите си. Но ако предоставеше информацията на Бублански или на прокурор Екстрьом, автоматично щеше да разкрие и своето участие. Не в историята с курвите, а в тази със Залаченко.

В събота посети набързо работното си място на Кунгсхолмен. Извади всички стари документи за Залаченко и ги прочете. Той самият бе писал докладите, но преди доста години. Първите бяха отпреди трийсет години. Най-новият – отпреди десет.

Залаченко.

Голям дявол беше.

Зала.

Гунар Бьорк сам бе отбелязал прякора му в разследването си, но не си спомняше някога да го беше използвал.

Но връзката бе очевидна. С Еншеде. С Бюрман. И със Саландер.

Гунар Бьорк размишляваше. Все още не разбираше как бяха навързани събитията едно с друго, но мислеше, че знае защо Лисбет Саландер бе отишла до Еншеде. Лесно можеше да си представи, че е изпаднала в ярост и е убила Даг Свенсон и Мия Бергман, защото са отказали да ѝ сътрудничат или пък са я провокирали. Имаше мотив, за който знаеше само Гунар Бьорк и още трима човека в цялата страна.

Та тя е напълно луда. Надявам се, че някой полицай ще я застреля при ареста. Тя знае. Може да провали всичко, ако се разприказва.

Колкото и да мислеше, Гунар Бьорк разбираше, че Микаел Блумквист е единственият му изход. Чувстваше се все по-депресиран. Трябваше да убеди Блумквист да го третира като таен източник и да не разгласява пикантните подробности около кривването му от правия път с онези проклети курви. „По дяволите, да можеше Саландер да отнесе и главата на Блумквист.“

Погледна телефонния номер на Залаченко и обмисли предимствата и недостатъците на евентуален разговор с него. Не можеше да прецени.

НА МИКАЕЛ МУ БЕ СТАНАЛО НАВИК да обобщава текущите открития от разследването си. Когато Паоло Роберто си тръгна, той отдели един час на тази дейност. Беше си създал един вид дневник, в който записваше мислите си и всички разговори, срещи и проучвания. Всеки ден криптираше документа и изпращаше копия до Ерика Бергер и Малин Ериксон, така че сътрудниците му да са винаги осведомени.

През последните седмици преди смъртта си Даг Свенсон бе насочил цялото си внимание върху Зала. Името се бе промъкнало и в последния му разговор с Микаел, само два часа преди да бъде убит. Гунар Бьорк явно също знаеше нещо за Зала.

Микаел отдели петнайсет минути, за да систематизира информацията, която бе изровил за Бьорк, но тя бе твърде малко.

Гунар Бьорк беше на 62 години, родом от Фалун. Неженен. Работеше в полицията от двайсет и една годишна възраст. Започнал като патрул, но завършил право и получил секретно назначение още на 26 или 27 години. Това се бе случило през 1969 или 1970 г., точно в края на мандата на Пер Гунар Винге като шеф на Сепо.

Винге бе уволнен, след като в разговор с областния управител на Норботен, Рагнар Ласианти, заявил, че Улоф Палме е бил руски шпионин. Това изявление бе последвано от аферата „ИБ“[69], „Холмер“[70] и „Пощальона“[71] и убийството на Палме – скандалите следваха един след друг. Микаел нямаше никаква представа каква роля, ако изобщо имаше такава, бе играл Гунар Бьорк в тайната полиция през последните трийсет години. За кариерата на Бьорк между 1970 и 1985 г. не се знаеше нищо. Нищо чудно впрочем, като се има предвид, че ставаше дума за Сепо, чиято дейност бе секретна. Може да е острил моливи в някой килер или да е бил таен агент в Китай. Второто бе твърде малко вероятно.

През октомври 1985 г. Бьорк е изпратен във Вашингтон, където служи в шведското посолство в продължение на две години. През 1988-а се връща на работа в Сепо, Стокхолм. През 1996 г. става публична личност, защото бива избран за заместник-началник на отдела за чуждестранни граждани. Микаел не знаеше почти нищо за естеството на служебните му задължения. След 1996 г. Бьорк на няколко пъти прави изявления пред медиите във връзка с екстрадирането на някой и друг подозрителен арабин. През 1998 г. привлича медийното внимание към себе си с екстрадирането на няколко иракски дипломати от страната.

„Какво общо има всичко това с Лисбет Саландер и убийствата на Даг и Мия? Вероятно нищо.“

Но Гунар Бьорк знаеше нещо за Зала.

Следователно трябваше да има връзка.

ЕРИКА БЕРГЕР НЕ БЕ КАЗАЛА на никого, дори и на съпруга си, от когото по принцип нямаше тайни, че възнамерява да започне работа в „Свенска Морон-Постен“ – прословутия „Голям дракон“. Оставаше ѝ около месец в „Милениум“. Чувстваше се неспокойна. Знаеше, че времето бързо ще отлети и скоро ще настъпи последният ѝ ден като главен редактор.

Гризеше я безпокойство и по отношение на Микаел. Бе прочела последното му електронно писмо с тревога. Разпознаваше признаците. Работеше по случая със същата упоритост, която го бе накарала да се закотви в Хедестад преди две години, и със същата обсебеност, с която се бе нахвърлил върху Венерстрьом. От Велики четвъртък насам за него съществуваше само една цел – да открие кой е убил Даг и Мия и по някакъв начин да оневини Лисбет Саландер.

Въпреки че напълно подкрепяше амбицията му – Даг и Мия бяха и нейни приятели, – Микаел притежаваше една черта, която тя не харесваше. Ставаше безскрупулен, когато му замиришеше на кръв.

В мига, в който ѝ се обади предния ден и ѝ разказа как е предизвикал Бублански и е започнал да мери сили с него като някой каубой мачо, Ерика разбра, че преследването на Лисбет Саландер ще го погълне напълно за неопределено време. Знаеше от опит, че няма да е възможно да се общува с него, докато не намери разрешение на проблема. Щеше да бъде обладаван ту от егоизъм, ту от депресия. И вероятно щеше да поеме рискове, които със сигурност бяха напълно ненужни.

А и Лисбет Саландер. Ерика я бе срещала само веднъж и знаеше твърде малко за странното момиче, за да може да сподели убедеността на Микаел в невинността ѝ. Ами ако Бублански се окажеше прав? Ами ако беше виновна? Ами ако Микаел успееше да я открие и се озовеше пред психопатка, въоръжена с огнестрелно оръжие?

Изненадващото обаждане на Паоло Роберто тази сутрин също бе допринесло за безпокойството ѝ. Добре беше, разбира се, че не само Микаел е на страната на Лисбет, но и Паоло Роберто бе един проклет мачо.

Освен това трябваше да си намери заместник, който да застане начело на „Милениум“. Времето ѝ изтичаше. Чудеше се дали да не се обади на Кристер Малм и да обсъди нещата с него, но осъзна, че не бива да го информира, ако не възнамерява да каже и на Микаел.

Микаел бе невероятен репортер, но щеше да е пълен провал като главен редактор. В това отношение Кристер беше по-подходящ! Кристер, да, но дали щеше да приеме предложението? Малин бе твърде млада и несигурна. Моника Нилсон – самовлюбена. Хенри Кортез – добър репортер, но прекалено млад и неопитен. На Лоти Карим ѝ липсваше кураж. А и не бе сигурна дали Микаел и Кристер биха приели външен човек.

Пълна бъркотия.

Не така искаше да приключи дългогодишната си работа в „Милениум“.

В НЕДЕЛЯ ВЕЧЕРТА Лисбет Саландер отново пусна „Асфикция 1.3“ и проникна в огледалното копие на твърдия диск „МикБлум/Лаптоп“. Констатира, че компютърът му в момента не е свързан с интернет, и отдели малко време, за да прочете новите документи от последните два дни.

Запозна се с дневника, в който Микаел нанасяше информацията по разследването си, и се зачуди дали той не го води толкова подробно заради нея и как би могла да го тълкува в такъв случай. Той, разбира се, знаеше, че тя прониква в компютъра му, и следователно най-естественото предположение бе, че Микаел иска тя да прочете всичко, което пише. Въпросът бе какво не пише. Тъй като знаеше, че тя има достъп до компютъра му, би могъл да манипулира потока от информация. Лисбет забеляза мимоходом, че явно не бе постигнал много повече от това да предизвика Бублански на дуел за установяването на евентуалната ѝ невинност. Кой знае защо, това я подразни. Микаел Блумквист основаваше изводите си на чувства, а не на факти. „Наивен глупак.“

Но и той се беше насочил към Зала. „Правилно, Кале Блумквист.“ Чудеше се дали изобщо би се заинтересувал от Зала, ако не му беше пратила името.

След това с лека изненада откри, че Паоло Роберто също се е появил на сцената. Това бе приятна новина. Внезапно се усмихна. Харесваше наперения проклетник. Беше мачо до мозъка на костите си. Здравата я налагаше, като се срещнеха на ринга. Тоест в редките случаи, когато успееше да ѝ нанесе удар.

Тя изведнъж подскочи, когато разкодира и прочете последното електронно писмо на Микаел Блумквист до Ерика Бергер.

„Гунар Бьорк, Сепо, разполага с информация за Зала.

Гунар Бьорк познава Бюрман“.

Погледът на Лисбет се отнесе и тя си представи следния триъгълник. Зала. Бюрман. Бьорк. Yes, that makes sense[72]. Досега не ѝ бе хрумвало да разгледа проблема от този ъгъл. Микаел Блумквист може би не беше толкова глупав все пак. Но въпреки всичко не разбираше връзката. Това се отнасяше и за нея самата, макар че тя разполагаше с доста повече информация по въпроса.

Замисли се за миг за Бюрман и си каза, че познанството му с Бьорк го превръща в далеч по-непредсказуем фактор, отколкото бе очаквала.

Реши, че най-вероятно ще ѝ се наложи да посети Смодаларьо.

След това проникна в твърдия диск на Микаел и създаде нов документ в папката „Лисбет Саландер“, който кръсти „Ъгъл на ринга“. Щеше да го види, щом включеше компютъра си следващия път.

1. Стой настрана от Телебориан. Лош човек е.

2. Мириам Ву няма абсолютно нищо общо със случилото се.

3. Правилно постъпваш, като фокусираш вниманието си върху Зала. Той е ключът. Но няма да откриеш името му в какъвто и да било регистър.

4. Съществува връзка между Бюрман и Зала. Още не знам каква, но работя по въпроса. Бьорк например?

5. Важно. Има неприятно полицейско разследване за мен от февруари 1991 г. Не знам регистрационния му номер и не мога да го открия. Защо Екстрьом не го е предоставил на медиите? Отговор: няма го в компютъра му. Заключение: не знае за него. Как е възможно?

Помисли малко и добави още един абзац.

„П.С. Микаел, не съм невинна. Но не съм застреляла Даг и Мия и нямам нищо общо с тяхното убийство. Срещнах се с тях същата вечер, малко преди да бъдат убити, но си тръгнах, преди това да се случи. Предай на Паоло, че левият му прав хич не го бива.“

Помисли още малко и си даде сметка, че толкова пристрастен към информацията човек като нея не може да живее с догадки. Затова написа още един ред.

„П.С.2. Откъде знаеш за онова с Венерстрьом?“

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ОТКРИ документа на Лисбет около три часа по-късно. Прочете писмото ред по ред минимум пет пъти. Първо на първо, тя заявяваше ясно, че няма нищо общо с убийствата на Даг и Мия. Вярваше ѝ и почувства огромно облекчение. Освен това най-накрая разговаряше с него, макар ѝ закодирано, както обикновено.

Направи му впечатление, че отрича да е убила Даг и Мия, но не споменава нищо за Бюрман. Микаел отдаде това на факта, че ѝ бе писал само за Даг и Мия в писмото си. След известен размисъл създаде документа „Ъгъл на ринга 2“.

„Здравей, Сали.

Благодаря, че най-накрая заяви невинността си. Вярвах ти и преди, но дори и аз се влияех от медийната шумотевица и имах известни съмнения. Прости ми. Радвам се да го чуя от теб посредством писмото ти. Остава единствено да открием истинския убиец. И преди сме го правили. Би ме улеснила, ако не говориш с толкова заобикалки. Предполагам, че четеш дневника ми с информацията по разследването. В такъв случай си наясно в какви насоки разсъждавам. Мисля, че Бьорк знае нещо, и ще разговарям отново с него в близките дни. Греша ли, като проверявам клиентелата на проститутките?

Това с полицейското разследване ме озадачи. Ще възложа на колегата ми Малин Ериксон да го изрови. Тогава си била на колко, 12-13?

За какво беше разследването?

Отношението ти към Телебориан вече ми е ясно.

М.

П.С. Направи една грешка по отношение на аферата „Венерстрьом“. Знаех какво си извършила още когато бяхме заедно в Сандхамн по Коледа, но не попитах, защото ти си мълчеше. Не смятам да ти разкрия къде сгреши, освен ако не се съгласиш да се срещнем на по чаша кафе.“

Отговорът се появи около три часа по-късно.

„Можеш да забравиш клиентелата. Зала е ключът в случая. И един рус великан. Полицейското разследване представлява интерес, защото някой се опитва да го запази в тайна. Това не може да е случайно.“

ПРОКУРОР ЕКСТРЬОМ БЕШЕ в лошо настроение, когато събра екипа на Бублански на изповед в понеделник. Вече цяла седмица издирваха идентифициран заподозрян със специфичен външен вид, но все още нямаше никакъв резултат. Екстрьом се ядоса още повече, когато Кърт Свенсон, който бе дежурил през уикенда, му съобщи за последния развой на събитията.

– Незаконно нахлуване? – възкликна Екстрьом с искрено удивление.

– Съседът се обади в неделя вечерта, след като забелязал, че полицейската лента на вратата на Бюрман е разрязана. Отидох да проверя.

– И какво откри?

– Лентата бе срязана на три места. Вероятно с ножче за бръснене или джобно ножче. Разрезите бяха доста прецизни. Трудно се забелязваха.

– Дали не е било влизане с взлом? Има мародери, които се занимават само с мъртъвци…

– Не е това. Огледах целия апартамент. Всички ценни предмети, телевизор, видео и т.н., си бяха на мястото. За сметка на това обаче ключът за колата на Бюрман лежеше на кухненската маса.

– Автомобилният ключ? – учуди се Екстрьом.

– Йеркер Холмберг бе в апартамента в сряда, за да провери още веднъж дали не сме пропуснали нещо. Освен всичко друго е огледал и колата. Кълне се, че на кухненската маса не е имало никакъв ключ, когато е излязъл от апартамента и го е запечатал с лентата.

– Възможно ли е да е забравил да прибере ключа? Няма безгрешни хора.

– Холмберг не е използвал този ключ, а копието от връзката на Бюрман, което конфискувахме.

Бублански се почеса по брадичката.

– Значи не става дума за обикновен взлом.

– Явно не. Някой е душил в апартамента на Бюрман. Трябва да се е случило между сряда и неделя вечерта, когато съседът е забелязал разрязаната лента.

– С други думи, някой е търсел нещо… Йеркер?

– В апартамента няма нищо важно, което вече да не сме конфискували.

– Поне доколкото знаем. Мотивът за убийствата все още е доста неясен. Изходихме от факта, че Саландер е психопатка, но дори и психопатите имат нужда от мотив.

– Някакви предположения?

– Не знам. Някой е отделил време да рови в апартамента на Бюрман. Трябва да намерим отговора на два въпроса. Кой? И защо? Какво сме пропуснали?

В стаята настъпи кратко мълчание.

– Йеркер…

Йеркер Холмберг въздъхна отчаяно.

– Добре. Ще отида да огледам апартамента на Бюрман отново. Под лупа.

В ПОНЕДЕЛНИК ЛИСБЕТ САЛАНДЕР се събуди в единайсет часа. Остана да се излежава още около половин час, след което стана от леглото, зареди кафеварката и се пъхна под душа. Когато приключи с тоалета си, направи два сандвича и седна пред компютъра, за да провери новостите в компютъра на прокурор Екстрьом и за да прочете интернет страниците на няколко вестника. Отбеляза, че интересът към убийствата в Еншеде е понамалял. След това отвори папката на Даг Свенсон, съдържаща материалите от проучването му, и прочете внимателно бележките след разговора с журналиста Пер-Оке Сандстрьом, който бе работил за секс мафията и знаеше нещо за Зала. Когато приключи, си наля още кафе, седна в прозоречната ниша и се замисли.

В четири часа вече знаеше как да постъпи.

Трябваха ѝ пари. Разполагаше с три кредитни карти. Една от тях, на името на Лисбет Саландер, на практика беше неизползваема. Другата принадлежеше на Ирене Несер, но Лисбет избягваше да пазарува с нея, защото в такъв случай трябваше да се легитимира с паспорта на норвежката, което криеше известен риск. Титуляр на последната карта беше „Уасп Ентърпрайзис“. В свързаната с нея банкова сметка имаше 10 милиона крони, а освен това можеше да се захранва и по интернет. Всеки можеше да използва въпросната карта, но отново трябваше да се легитимира.

Лисбет отиде в кухнята, отвори един буркан за сладко и извади отвътре пачка банкноти. Разполагаше с 950 крони в брой, което бе изключително малко. За щастие обаче имаше и 1800 американски долара, които събираха прах, откакто се бе върнала в Швеция. Можеше да ги обмени анонимно във всяко бюро „Форекс“[73]. Това променяше нещата.

Сложи си перуката, с която се превръщаше в Ирене Несер, облече се елегантно, взе в една раница резервен комплект дрехи и кутия с театрален грим. След това се отправи на втората си експедиция навън. Разходи се до улица Фолкунгагатан и продължи до Ерштагатан, където влезе в магазина „Ватскибютикен“ точно преди работното му време да приключи. Купи изолирбанд, макара и лебедка с осем метра памучно корабно въже.

Качи се на автобус № 66, за да се прибере. При площад Медобрярплатсен видя една жена, която чакаше автобуса. В началото не я позна, но нещо подсъзнателно я накара да я погледне още веднъж и тогава разпозна в нея Ирене Флемстрьом, финансов асистент в „Милтън Секюрити“. Имаше нова, по-модерна прическа. Лисбет се измъкна дискретно от автобуса, когато Флемстрьом се качи. Огледа се внимателно наоколо, търсейки лица на познати. Мина покрай „Буфилс Боге“[74], стигна до гара „Сьодра сташун“ и се качи на влака в северна посока.

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР СОНЯ МУДИГ се здрависа с Ерика Бергер, която веднага ѝ предложи кафе. След като взеха напитката от малката кухня, Мудиг откри, че там нямаше нито една нормална чаша. Всичките бяха рекламни – на различни политически партии, професионални организации и предприятия.

– Събрали сме ги по време на избори и интервюта – обясни Ерика Бергер и ѝ подаде чаша с логото на младежката организация на Либералната партия.

Соня Мудиг прекара три часа край бюрото на Даг Свенсон. Редакционният секретар Малин Ериксон ѝ помогна да разбере същността на книгата и статиите на журналиста, както и да се ориентира в материалите от проучванията му. Соня Мудиг се удиви от техния обем. Разследването бе ударило на камък, тъй като личният компютър на Даг Свенсон беше изчезнал и нямаше как да се запознаят с работата му. Оказа се, че копия на по-голямата част от материалите му през цялото това време са се съхранявали в офиса на „Милениум“.

Микаел Блумквист го нямаше в редакцията, но Ерика Бергер предостави на Соня Мудиг списък с материалите, които бе прибрал от бюрото на Даг Свенсон – те до един бяха свързани със самоличността на източниците. Накрая Мудиг се обади на Бублански да му докладва как стоят нещата. Взеха решение всичко, което се съдържа в бюрото на Даг Свенсон (включително работният му компютър в „Милениум“), да бъде иззето за целите на разследването. Ръководителят на предварителното разследване щеше да дойде пак, ако им потрябваше още нещо. След това Соня Мудиг състави протокол за конфискация, а Хенри Кортез ѝ помогна да свали нещата до колата си.

В ПОНЕДЕЛНИК ВЕЧЕРТА МИКАЕЛ се чувстваше силно обезсърчен. От началото на миналата седмица бе успял да се свърже с десет от лицата, които Даг Свенсон възнамеряваше да изобличи. Всички те бяха неспокойни, разстроени и шокирани. Установи, че средният им годишен доход е около 400 000 крони. Бяха жалка група уплашени мъже.

При нито един от разговорите обаче не усети да крият каквото и да било във връзка с убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман. Повечето от хората, с които бе разговарял, знаеха, че евентуалното споменаване на имената им във връзка с убийствата единствено би им навредило по време на медийната атака, която ги очакваше.

Микаел включи компютъра си и провери дали не е получил още нещо от Лисбет. Нямаше нови писма. За сметка на това в последното си писмо Лисбет заявяваше, че клиентите на проститутките не представляват интерес и следователно той само си губи времето. Наруга я с думи, които Ерика Бергер би определила като сексистки. Беше гладен, но нямаше желание да готви. Освен това не бе пазарувал от две седмици, като се изключат посещенията на кварталния магазин за мляко. Облече си сакото и се отправи към гръцката таверна на Хорнсгатан, където си поръча агнешко на грил.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР първо огледа входа, а след това направи две дискретни обиколки около съседните здания. Те представляваха невисоки жилищни сгради и това не я устройваше напълно. Журналистът Пер-Оке Сандстрьом живееше в ъглов апартамент на третия етаж, който се явяваше и последен. Стълбите обаче продължаваха нагоре до вратата на тавана. Това бе добре.

Проблемът, разбира се, беше, че нито един от прозорците в апартамента не светеше, което означаваше, че собственикът му го няма вкъщи.

Тя се разходи до една пицария на няколко пресечки от сградата, където си поръча пица „Хавай“ и се настани в един ъгъл, за да прочете вечерната преса. Малко преди девет си купи кафе лате от „Пресбюрон“ и се върна до въпросната жилищна сграда. В апартамента все още беше тъмно. Качи се по стълбите и седна на таванската площадка, от която се виждаше апартаментът на Пер-Оке Сандстрьом. Пиеше кафе и чакаше.

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР ХАНС ФАСТЕ най-накрая успя да открие Сила Норен, 28-годишна, която оглавяваше сатанинската група „Ивъл Фингърс“, в студиото „Рийсънт Траш Рекордс“, помещаващо се в една индустриална сграда в Елвшьо. Срещата им прерасна в културен сблъсък, почти като този на португалците с карибските индианци.

След няколко неуспешни опита с родителите на Сила Норен Фасте най-накрая успя да разбере от сестра ѝ, че тя работи в студиото, където според информацията му „асистира“ при записването на албум на групата „Коуд Уакс“ от Бурленге. Фасте никога не бе чувал за тази формация и предположи, че тя вероятно се състои от младежи на около двайсет години. Още когато влезе в коридора пред студиото, го посрещна звукова вълна, която буквално го остави без дъх. Известно време наблюдава „Коуд Уакс“ през едно стъкло в очакване шумотевицата да спре за миг.

Сила Норен имаше гарвановочерна дълга коса, разнообразена с червени и зелени кичури, и черен грим. Бе по-скоро дребна и пълничка и носеше къса блуза, която разкриваше обицата на пъпа ѝ. Около едното си бедро носеше колан с капси и приличаше на герой от френски филм на ужасите.

Фасте се легитимира и помоли да говори с нея. Тя дъвчеше дъвка и го погледна скептично. Накрая му посочи една врата и го заведе в нещо като стая за почивка, където той почти не се препъна в торбичка с боклуци, оставена точно на прага. Сила Норен наля вода в празна пластмасова бутилка, изпи около половината от нея, седна на една маса и запали цигара. Фиксира Ханс Фасте с яркосините си очи. Фасте не знаеше откъде да започне.

– Какво представлява „Рийсънт Траш Рекордс“?

Тя изглеждаше отегчена.

– Музикална компания, която продуцира нови млади групи.

– Каква е вашата роля?

– Аз съм звуков техник.

Фасте я погледна.

– Имате ли съответното образование?

– Не. Самоука съм.

– Можете ли да се издържате по този начин?

– Защо питате?

– Просто така. Предполагам, че сте прочели излезлите напоследък статии за Лисбет Саландер.

Тя кимна.

– Разполагаме с информация, че я познавате. Вярно ли е?

– Може би.

– Вярно ли е, или не?

– Зависи какво целите.

– Целта ми е да заловя издирвана психопатка и извършителка на тройно убийство. Трябва ми цялата информация за Лисбет Саландер.

– Не съм я чувала от миналата година.

– Кога я видяхте за последно?

– По някое време есента преди две години. В „Кварнен“. Понякога се появяваше там, после изведнъж спря да идва.

– Опитвали ли сте се да се свържете с нея?

– Звънях на мобилния ѝ телефон няколко пъти. Номерът беше невалиден.

– И не знаете как бих могъл да я намеря?

– Не.

– Какво е „Ивъл Фингърс“?

Сила Норен, изглежда, се развесели.

– Не четете ли вестници?

– В смисъл?

– Там пише, че сме група сатанистки.

– Така ли е?

– Приличам ли ви на сатанистка?

– Как изглежда една сатанистка?

– Не знам кои са по-глупави – полицаите или вестниците.

– Слушай сега, млада госпожице, това е сериозен въпрос.

– Дали сме сатанистки?

– Отговаряй на въпросите ми, без да се правиш на интересна.

– Какъв беше въпросът?

Ханс Фасте замижа за миг и си спомни посещението с образователна цел, което бе направил в гръцката полиция по време на почивката си там преди няколко години. Въпреки всичките си проблеми гръцките полицаи имаха едно голямо предимство в сравнение с шведските си колеги. Ако Сила Норен намислеше да се държи по този начин в Гърция, щяха да ѝ поставят белезници и да я цапардосат поне три пъти с палката. Погледна я.

– Лисбет Саландер беше ли член на „Ивъл Фингърс“?

– Не мисля.

– Какво имате предвид?

– Лисбет вероятно е най-големият музикален инвалид, когото познавам.

– Музикален инвалид?

– Може да различи тромпет от барабани, но с това музикалните ѝ познания се изчерпват.

– Питах дали е била член на групата „Ивъл Фингърс“.

– И аз току-що отговорих на този въпрос. Какво, по дяволите, си мислите за „Ивъл Фингърс“?

– Осведомете ме.

– Водите полицейско разследване, като четете глупави вестникарски статии.

– Отговорете на въпроса.

– „Ивъл Фингърс“ беше рок група от средата на деветдесетте. Състоеше се от няколко момичета, които обичаха хардрок и свиреха за собствено удоволствие. Лансирахме групата, като развявахме флаг с пентаграма и като изразявахме симпатии към дявола. След това групата се разпадна и само аз продължавам да се занимавам с музика.

– И Лисбет Саландер не е била член на групата?

– Както вече казах.

– Защо тогава нашите източници твърдят обратното?

– Защото са също толкова глупави, колкото са вестникарите.

– Пояснете какво имате предвид.

– Групата се състоеше от пет момичета. И сега продължаваме да се срещаме от време на време. Преди се събирахме веднъж седмично в „Кварнен“. Сега вече се виждаме веднъж месечно. Но поддържаме връзка.

– Какво правите, когато се срещнете?

– Какво мислите, че може да се прави в „Кварнен“?

Ханс Фасте въздъхна.

– Значи се събирате, за да пиете алкохол.

– Обикновено пием бира. И говорим глупости. Какво правите вие, когато се виждате с приятелите си?

– Как се появява Лисбет Саландер на картината?

– Запознах се с нея в „КомВукс“[75], когато бях на осемнайсет. От време на време се появяваше в „Кварнен“ и пиеше бира с нас.

– Следователно „Ивъл Фингърс“ не е някаква организация?

Сила Норен го гледаше така, сякаш бе извънземен.

– Лесбийки ли сте?

– Искаш ли да те фрасна през устата?

– Отговори на въпроса.

– Не е твоя работа какви сме.

– Престани! Не се опитвай да ме провокираш.

– Моля? Полицията твърди, че Лисбет Саландер е убила трима души, а ти идваш при мен и ми задаваш въпроси за сексуалната ми принадлежност. Върви по дяволите!

– Ей… мога да те арестувам.

– По обвинение в какво? Между другото, пропуснах да спомена, че от три години уча право и че баща ми е Улф Норен от адвокатска кантора „Норен и Кнапе“. Ще се видим в съда.

– Мислех, че се занимаваш с музика.

– Правя го, защото ми харесва. Да не мислиш, че мога да се издържам така?

– Нямам абсолютно никаква представа от какво се издържаш.

– Във всеки случай не от практиката си на лесбийка сатанистка, ако това си мислиш. Ако разследването ви се основава на това, не се учудвам, че все още не сте успели да заловите Лисбет Саландер.

– Знаеш ли къде е?

Сила Норен започна да се люшка напред-назад и вдигна ръце пред лицето си.

– Чувствам, че е наблизо… Ей сега, само да задействам телепатичните си способности.

– Престани!

– Слушай сега, вече ти казах, че не съм говорила с нея от близо две години. Нямам никаква представа къде е. Има ли още нещо?

СОНЯ МУДИГ ПУСНА компютъра на Даг Свенсон и прекара вечерта в категоризиране на съдържанието на твърдия му диск и допълнителните зип дискове. Чете книгата на журналиста до единайсет часа.

Направи две констатации. Първата бе, че Даг Свенсон е имал блестящо перо и е съумял да представи механизмите на търговията с момичета завладяващо и обективно. Прииска ѝ се да бе изнесъл лекция в полицейската академия – познанията му щяха да са изключително полезни за образователния процес там. Ханс Фасте например бе един от хората, които определено биха имали полза от прозренията му.

Мудиг внезапно осъзна защо Микаел Блумквист смята, че разследването на Даг би могло да представлява мотив за убийство. Изобличаването на клиенти на проститутки, което журналистът възнамеряваше да направи, щеше не просто да навреди на определени хора, а да предизвика грандиозен скандал. Животът на някои от главните герои, които бяха раздавали присъди по дела за сексуални престъпления или пък се изявяваха активно в обществения дебат на тази тема, щеше да бъде напълно разбит. Микаел Блумквист беше прав. Книгата съдържаше мотив за убийство.

Проблемът бе, че някой от засегнатите може и да бе решил да убие Даг Свенсон, но това по никакъв начин не го свързваше с Нилс Бюрман. Той изобщо не присъстваше в материала на Даг Свенсон, което не само драстично намаляваше силата на аргументите на Микаел Блумквист, но дори засилваше подозренията във вината на Лисбет Саландер.

Въпреки че мотивът за убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман бе неясен, Лисбет Саландер можеше да бъде свързана както с местопрестъплението, така и с оръжието. Толкова ясни улики нямаше как да бъдат погрешно изтълкувани. Те свидетелстваха, че именно Саландер е произвела смъртоносните изстрели в апартамента в Еншеде.

Оръжието само по себе си пък я свързваше с убийството на адвокат Бюрман. В този случай тя познаваше лично жертвата, а имаше и евентуален мотив – съдейки по красивия надпис на корема му, той вероятно бе извършил някакво сексуално посегателство върху нея или бяха имали връзка, основаваща се на садомазохистичен секс. Бе трудно да си представи човек, че Бюрман доброволно би се оставил да бъде татуиран по този странен начин. Това предполагаше, че или е изпитвал удоволствие от унижението, или Саландер, ако татуировката е била нейно дело, не му е оставила друг избор. Мудиг не искаше да прави недоказуеми предположения за начина, по който са се развили събитията.

За сметка на това Петер Телебориан бе потвърдил, че Лисбет Саландер проявява насилие единствено спрямо хора, които по някаква причина смята за заплаха или които са я оскърбили.

Соня Мудиг поразсъждава малко над казаното от Петер Телебориан за Лисбет Саландер. Той изглеждаше наистина загрижен и явно не искаше бившата му пациентка да пострада. Същевременно обаче разследването до голяма степен се основаваше на преценката му за нея – социопат на границата на психозата.

Теорията на Микаел Блумквист ѝ допадаше повече.

Тя внимателно прехапа устни, като се опитваше да си представи вариант, при който Лисбет Саландер да не е единственият извършител. Накрая хвана една химикалка „Бик“ и грижливо изписа следното изречение в бележника пред себе си:

„Два напълно различни мотива? Двама убийци? Едно и също оръжие!“

В главата ѝ се въртеше някаква идея, която не можеше да формулира, но имаше един въпрос, който щеше да повдигне по време на утрешната среща с Бублански. Не можеше да си обясни защо мисълта, че Лисбет Саландер е единственият извършител, изведнъж бе започнала така да я притеснява.

Реши, че достатъчно е работила за тази вечер, решително изгаси компютъра и заключи дисковете в чекмеджето на бюрото си. Облече си якето, загаси настолната лампа и точно да заключи вратата на кабинета си, когато чу някакъв звук малко по-надолу в коридора. Сбърчи чело. Мислеше, че е сама в отдела, но явно имаше още някой. Отиде до стаята на Ханс Фасте. Вратата му бе открехната и тя го чу да казва по телефона:

– Това определено обяснява всичко.

Известно време Соня Мудиг постоя, изпълнена с нерешителност, пред вратата му, след това си пое дълбоко дъх и почука на касата. Ханс Фасте я погледна удивено. Махна му с разтворена длан.

– Мудиг все още е тук – рече Фасте в слушалката.

След това изслуша другата страна и кимна, без да изпуска колежката си от поглед.

– Добре. Ще я информирам.

После ѝ кимна и обясни:

– Бубла. Какво искаш?

– Кое обяснява всичко? – попита тя.

Той я изгледа изпитателно.

– Да не би да подслушваш на вратата?

– Не, но кабинетът ти беше отворен, а и ти го каза точно когато почуках.

Фасте вдигна рамене.

– Обадих се на Бубла, за да го информирам, че лабораторията току-що ни е изпратила нещо полезно.

– Така ли?

– Даг Свенсон е имал мобилен телефон с предплатена карта на „Комвик“. Операторът най-после е предоставил списък на разговорите. Потвърждава се разговорът с Микаел Блумквист в 20,12. По това време Блумквист е бил на вечеря у сестра си.

– Добре. Но не мисля, че Блумквист има нещо общо с убийствата.

– Нито пък аз. Даг Свенсон обаче е провел още един разговор същата вечер в 21,34. Разговорът е продължил три минути.

– Да?

– Позвънил е на домашния телефон на адвокат Нилс Бюрман. С други думи, двете убийства са свързани.

Соня Мудиг седна бавно в стола за посещения на Ханс Фасте.

– Да. Между другото, заповядай, седни.

Тя не обърна внимание на иронията му.

– Добре. Как следват събитията във времето? Малко след осем Даг Свенсон се обажда на Микаел Блумквист и си определя среща с него за по-късно същата вечер. В девет и половина Свенсон се обажда на Бюрман. Саландер си купува цигари от магазина за тютюневи изделия в Еншеде малко преди десет. Към единайсет Микаел Блумквист и сестра му пристигат в Еншеде и в 23,11 той се обажда на 112.

– Изглежда, сте права, мис Марпъл.

– Но не е така. Според думите на патолога Бюрман е застрелян между десет и единайсет часа вечерта. Тогава Саландер се намира в Еншеде. Досега приемахме за даденост, че Саландер първо застрелва Бюрман, а след това и двойката в Еншеде.

– Това нищо не означава. Разговарях отново с патолога. Намерихме тялото на Бюрман едва на следващата вечер, почти двайсет и четири часа по-късно. Патологът каза, че моментът на смъртта може да варира с около час.

– Но Бюрман трябва да е бил първата жертва, защото открихме оръжието на убийството в Еншеде. Това означава, че е застреляла Бюрман някъде след 21,34, след което веднага се е отправила към Еншеде, за да пазарува в магазина за тютюневи изделия. Имала ли е изобщо време да стигне от Оденплан до Еншеде?

– Да, имала е. Не е използвала градския транспорт, както смятахме преди. Нали има кола. Със Сони Буман изминахме отсечката и имахме страшно много време.

– Но след това изчаква един час, преди да застреля Даг Свенсон и Мия Бергман. Какво е правила през това време?

– Пила е кафе с тях. Има нейни отпечатъци по една от чашите.

Той я погледна триумфално. Соня Мудиг въздъхна и помълча няколко минути.

– Ханс, възприемаш този случай прекалено лично. Понякога може да си голям гадняр и да подлудяваш хората, но всъщност почуках на вратата ти, за да се извиня за шамара. Не го заслужаваше.

Той я наблюдава дълго.

– Мудиг, може и да мислиш, че съм гадняр. Аз пък мисля, че не си никакъв професионалист и нямаш място в полицията. Поне не на това ниво.

На Соня Мудиг ѝ идеше да му каже няколко думи, но се въздържа, просто вдигна рамене и се изправи.

– Добре. Значи си изяснихме отношенията.

– Изяснихме си отношенията. Вярвай ми, няма да се задържиш дълго тук.

Соня Мудиг затвори вратата след себе си по-силно, отколкото възнамеряваше. „Не позволявай на този проклет задник да те дразни!“ Слезе до гаража и се качи в колата си. Ханс Фасте се усмихна доволно на затръшнатата врата.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ТОКУ-ЩО се бе прибрал, когато телефонът му иззвъня.

– Здравей, Малин е. Можеш ли да говориш?

– Разбира се.

– Вчера ми хрумна нещо.

– Казвай.

– Четях изрезките със статии за Саландер, които пазим в редакцията, и открих онзи голям репортаж за психиатричното ѝ лечение.

– И?

– Може би няма връзка, но се чудя защо в биографията ѝ има такава голяма дупка.

– Дупка?

– Да. Публикувани са безброй детайли за кавгите, в които е била забъркана в училище, със съученици и учители и така нататък.

– Спомням си. Някаква учителка от основното училище казала, че се е страхувала от Лисбет.

– Биргита Миос.

– Точно така.

– Има малко информация и за престоя на Лисбет в детска психиатрична клиника. Както и множество подробности от живота ѝ в различни приемни семейства през юношеските ѝ години, за побоя на „Гамла стан“ и т.н.

– Да. Какво искаш да ми кажеш?

– Приета е в психиатрията малко преди да навърши тринайсет.

– Да.

– Но във вестниците няма нито дума за причините за това.

Микаел помълча известно време.

– Искаш да кажеш, че…

– Искам да кажа, че ако едно дванайсетгодишно момиче е прието в психиатрично заведение, то трябва да се е случило нещо, което да е довело до въпросната мярка. В случая на Лисбет вероятно става въпрос за някакъв ужасен пристъп, който би трябвало да е упоменат в биографията ѝ. Липсва обаче каквото и да било обяснение.

Микаел сбърчи вежди.

– Малин, от сигурен източник знам, че е имало полицейско разследване срещу Лисбет през февруари 1991 г., когато е била на дванайсет години. Но го няма в регистъра. Точно мислех да те помоля да го изровиш.

– Ако е имало разследване, трябва да е регистрирано. Всичко друго би било нарушение на закона. Наистина ли си проверил?

– Не, но източникът ми твърди, че го няма в регистъра.

Малин помълча една секунда.

– Колко добър е източникът ти?

– Много добър.

Малин отново помълча малко. С Микаел достигнаха едновременно до едно и също заключение.

– Сепо – рече Малин.

– Бьорк – каза Микаел.