10

Досън тичаше по набития твърд пясък на брега, а изпод краката му излитаха речни рибарки, които се стрелваха към вълните, но бързо се връщаха обратно. Въпреки ранния час плажът гъмжеше от хора — други любители на сутрешния крос, мъже и жени разхождаха кучетата си, деца вече строяха пясъчните си замъци. Собствениците на яхти пиеха кафе, опрели крака в перилата, и се наслаждаваха на чудесната сутрин.

Имаше късмет да намери свободна стая за нощта. По това време на годината крайбрежните хотели обикновено бяха претъпкани и се наложи да се обади на няколко места, докато намери стая. Можеше да избира между хотел в Ню Берн и друг, по-наблизо. Тъй като болницата беше в Ню Берн, предпочете да остане тук. Трябваше да стои по-далече от роднините си. Тед едва ли щеше да остави нещата така.

Въпреки всичките си усилия не можеше да спре да мисли за тъмнокосия мъж. Ако не беше тръгнал след нето, нямаше да разбере, че Тед го дебне от засада. Този образ — духът — му беше помахал и той го беше последвал, точно както се случи след експлозията на платформата.

Двете събития се бяха навързали в съзнанието му. При първото можеше да реши, че си е въобразил, но два пъти? Дали появата на тъмнокосия не бе свързано с някаква по-голяма цел?

Ускори темпото с надеждата да прогони тези мисли, естествено, и дишането му се затрудни. В крачка свали фланелката и избърса с нея лицето си. Реши, че ще тича до последния кей с максимална скорост. Само след минути мускулите на краката му горяха от болка. Не намали обаче темпото, за да стигне границата на възможностите на тялото си. Очите му не спираха да шарят наоколо и по лицата на хората и да търсят тъмнокосия.

Най-сетне стигна кея и вместо да намали крачка или да спре, продължи със същата скорост, докато не стигна обратно до хотела си. За първи път от години завърши кроса си, чувствайки се по-зле, отколкото в началото. Наведе се, за да успокои дишането и мислите си. До отговори така и не успя да стигне. Не го напускаше усещането, че откакто бе пристигнал в града, вътрешният му свят е претърпял огромна промяна. Всичко наоколо бе съвършено различно. И не заради тъмнокосия, заради Тед или заради смъртта на Тък. Причината беше в Аманда. Тя вече не беше само спомен. Изведнъж бе станала нещо реално — трептяща жива версия на миналото, което никога не го напусна. Колко пъти младежкият й образ го бе посещавал в мечтите му и сега той се питаше дали и мечтите, и сънищата му за нея щяха да се променят. Коя беше тя сега? Нямаше как да е сигурен. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че в нейно присъствие се чувства завършен, и то по начин, който малцина познават.

Обстановката на плажа се бе успокоила, любителите на ранни разходки се бяха отправили към колите си, а летовниците всеки момент щяха да заприиждат и да разгънат кърпите си. Вълните все така заливаха брега с хипнотичен равен ритъм. Досън се загледа с присвити очи в искрящата вода. Все едно колко дълбока бе обичта му към нея, мисълта за съпруга и децата й не го напускаше. И преди не беше лесно да сложи край на връзката им, но сега това му се струваше непоносимо. Лекият вятър нашепна, че времето му с Аманда изтича, и съкрушен, Досън пое към фоайето на хотела, изпълнен с копнеж за каквато и да е промяна.

С всяка следваща глътка кафе увереността на Аманда да се разбере веднъж завинаги с майка си нарастваше. Седяха на верандата в задния двор с изглед към градината. Изправила гръб, Евелин бе облечена така, сякаш очакваше визита от губернатора, и заела съвършена поза на белия люлеещ се стол, подробно анализираше в детайли изминалата вечер. Очевидно изпитваше огромно удоволствие в това да търси и открива тайни помисли и замисли в интонацията и думите на приятелките си по време на вечерята и последвалата партия бридж.

Благодарение на проточилата се игра, гостуването, което Аманда се бе надявала да продължи не повече от час или два, приключи след десет и половина. И след този час сякаш гостите нямаха голямо желание да си тръгнат. Тя бе започнала да се прозява и колкото и да се стараеше, не можеше да си спомни за какво говореше майка й. Имаше усещането, че разговорите с нищо не се отличават от тези, които се водеха в миналото. Обсъждаха се съседи и внуци, кой как тълкува Библията, как най-добре да се закачат пердета, растящите цени на ребърцата и всичко това, разнообразено с безобидни клюки. С две думи, светски разговор, но ако питаше майка си — с национално значение, все едно колко далеч от действителността беше. Майка й бе от хората, които успяват да открият драма и трагедия и в най-дребното нещо, и Аманда искрено се надяваше тя да не подхване обичайните си оплаквания, преди да е изпила кафето си.

На всичкото отгоре мислите за Досън, които не я напускаха, й пречеха да се съсредоточи. Убеждаваше се, че нещата с него са под контрол, но защо пред очите й непрестанно беше спускащата се над яката му гъста коса и дънките, които му стояха толкова добре. Или колко спокойно и естествено се чувстваха в първите мигове на срещата си. Беше женена достатъчно дълго, за да знае, че тези неща не са толкова важни, колкото приятелството и доверието, изковани от общите интереси. Няколко дни заедно след близо двайсетгодишна раздяла не са достатъчни, за да се изковат тези връзки. Иска се много време, за да се изгради здраво приятелство, а доверието усещаш веднага. Жените, поне в началото, често виждат в мъжете онова, което искат, и тя все се питаше дали не прави същата грешка. И докато тя си задаваше тези въпроси, чиито отговори нямаше как да получи, майка й бъбреше неудържимо. Сякаш нямаше сила, която да я спре…

— Ти слушаш ли ме изобщо? — прекъсна мислите й Евелин.

— Разбира се — свали чашата си Аманда.

— Казвам, че трябва да поработиш върху анонсите в началото на играта.

— От доста време не съм играла бридж.

— Точно затова ти казах, че трябва да се включиш в някой клуб или да създадеш свой. Или и това не чу.

— Извинявай, бях се замислила.

— Сигурно за церемонията днес, нали?

Аманда се направи, че не забелязва сарказма — не беше в настроение да спори. А майка й се стремеше точно към това. Беше се подготвяла цяла сутрин, стъпвайки на репликите и фактите от миналата вечер, за да се впусне в нападение.

— Казах ти, че Тък е поискал да бъде разпръснат прахът му. — Тя правеше усилие гласът й да звучи спокойно и равно. — Жена му Клара също е била кремирана. Вероятно за него това е бил начинът да се съберат отново.

Майка й сякаш не чу.

— Какво ли облича човек в такъв момент? Струва ми се, че ще е, как да кажа… прашно.

Аманда извърна лице към реката.

— Нямам представа. Не съм мислила за това.

Лицето на майка й бе застинало и безизразно като маска.

— Как са децата?

— Не съм се чула тази сутрин с Джаред и Лин, но доколкото знам, са добре.

— А Франк?

Аманда отпи от кафето, за да забави отговора. Не й се говореше за него. Особено след последния скандал. Тези разправии бяха станали нещо обикновено за тях напоследък. А той със сигурност вече беше забравил. Браковете — добри или лоши — се определят от онова, което се повтаря в тях.

— Той е добре.

Майка й кимна в очакване на още информация. Но такава не постъпи. Тя приглади с длани салфетката върху коленете си.

— И в какво ще се състои церемонията? Просто ще изсипеш праха на мястото, което той е пожелал, така ли?

— Нещо такова.

— Не трябва ли разрешение за подобно нещо? Не мога да повярвам, че всеки може да изсипва праха на близките си, където му хрумне.

— Адвокатът не спомена нищо за разрешение, така че сигурно не е било необходимо. За мен е чест, че Тък ме е избрал да изпълня волята му.

— Сигурно е така — наведе се напред Евелин, — защото бяхте приятели, нали?

Аманда се извърна рязко — дойде й до гуша от тези подпитвания, от лъжите на Франк и от всички лъжи, които бяха станали неизменна част от живота й.

— Да, мамо, защото бяхме приятели. Радвах се на общуването си с него. Той беше един от най-милите хора, които някога съм познавала.

От много време не беше виждала израз на поражение върху лицето на майка си.

— Къде ще се проведе тази церемония? — далеч по-меко попита Евелин.

— Ти защо се интересуваш толкова много? Очевидно е, че не одобряваш.

— Просто поддържам разговор — изсумтя майка й. — Не е нужно да си груба.

— Може да ти изглежда така, защото ми е мъчно. Или защото така и не чух от теб дума на съчувствие, дори едно формално: съжалявам за загубата ти. Близките хора си казват такива неща.

— Със сигурност щях да го направя, ако знаех за познанството ти с него. Но ти предпочете да ме лъжеш през цялото време.

— Престани да си въобразяваш, че се налага да лъжа заради теб.

— Не ставай смешна — завъртя очи майка й. — Не аз съм тази, която поставя думи в устата на другите. Нито пък съм се промъквала тук тайно. Ти взимаш решенията си, не аз. А както е известно, всяко решение има своите последици. Крайно време е да се научиш да поемаш отговорност за избора, който правиш.

— Смяташ, че бягам от отговорност, така ли? — пламна лицето на Аманда.

— Смятам, че понякога можеш да не си толкова себична.

— Аз ли съм себична?

— Да, разбира се. Всеки човек е такъв в някаква степен. Искам да кажа, че на моменти задълбаваш в някои неща повече от необходимото.

Аманда беше толкова стъписана, че не знаеше какво да отговори. Точно майка й да твърди такова нещо! Това беше възмутително! Винаги беше твърдяла, че хората не са нищо друго, освен огледало на заобикалящите ги.

— Мисля, че няма смисъл да подхващаме тази тема — внимателно подбра думите си Аманда.

— Напротив — опъна се Евелин.

— Защото не ти казах за Тък, така ли?

— Не, защото мисля, че има нещо общо с Франк и проблемите между вас.

Нещо в Аманда трепна и се наложи да концентрира цялата си енергия, за да скрие изненадата си.

— Защо мислиш, че имаме проблеми?

— Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. — Майка й се стараеше да звучи спокойно, но в гласа й се прокраднаха хладни нотки. — А фактът, че не отрече, доказва подозренията ми. Не ме тревожи това, че предпочиташ да не говориш за отношенията ви. Те са си ваша работа и не виждам как бих могла да кажа или да направя нещо, за да помогна. Бракът е партньорство, а не демокрация. Което веднага навежда на мисълта какво си споделяла с Тък през всичките тези години. Едва ли си го посещавала от едната любезност. Искала си да споделиш нещо с него.

Думите увиснаха във въздуха. Веждите на майка й останаха вдигнати въпросително. В настъпилата тишина Аманда се опита да преглътне изненадата.

— Предполагам ще се прибереш за вечеря — обади се най-сетне Евелин и намести салфетката си. — Искаш ли да излезем, или предпочиташ да хапнем тук?

— Така значи — не издържа дъщеря й. — Хвърляш намеци и обвинения, след което приключваш темата.

— Не приключвам темата, но ти отказваш да говориш. На твое място щях да си помисля какво точно искам. Защото, когато се прибереш у дома, ще трябва да вземеш решение относно брака си. Ще продължаваш ли, или не. И това до голяма степен зависи от теб.

Имаше голяма доза горчива истина в думите й. И не ставаше дума само за Аманда и Франк, а и за децата, които отглеждаха. Аманда внезапно се почувства напълно изцедена. Остави чашата в чинийката и усети надигащия се в гърдите й гняв.

— Помниш ли семейството видри, които често играеха край нашия мост? — попита най-сетне тя, без да чака отговор. — Когато бях малка, татко ме водеше да ги гледам. Сядахме на тревата и ги наблюдавахме как играят във водата. Мислех си тогава, че те са най-щастливите животни на света.

— Не разбирам какво общо имат видрите с темата…

— Отново видях видри — продължи Аманда, прекъсвайки майка си — миналата година. По време на почивката посетихме аквариума на Пайн Нол Шорс. Бях много развълнувана и исках да видя видрите. Много пъти бях разказвала на Анет за видрите зад нашата къща и тя гореше от нетърпение. Когато влязохме при тях, преживяването нямаше нищо общо с това от детството ми. Видрите там спяха. Стояхме в аквариума с часове, но те не се помръднаха. По-късно Анет ме попита защо тези видри не играят и аз не можах да й отговоря. Много добре знаех причината… — Тя спря за миг да обикаля с пръст ръба на чашата и вдигна поглед към майка си. — Видрите не бяха щастливи. Знаеха чудесно, че не живеят в река. Вероятно и не са разбрали как се е случило, но очевидно усещаха, че живеят в клетка и не могат да излязат навън. Това там не беше животът, за който бяха родени. А нищо не можеха да направят, за да го променят.

За първи път тази сутрин майка й сякаш не знаеше какво да отговори. Аманда плъзна чашата навътре върху масата, преди да се изправи. Докато се отдалечаваше, чу как Евелин се изкашля и се обърна.

— Предполагам, искаше да кажеш нещо с тази история, нали?

— Да — горчиво се усмихна Аманда. — Исках.